ПРИЯТЕЛИ НА АНТРОПОСОФИЯТА - ЕЗОТЕРИЧНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ

Ex Deo nascimur. In Christo morimur. Per Spiritum Sanctum reviviscimus!
Дата и час: Пон Дек 17, 2018 10:36 am

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]




Напиши нова тема Отговори на тема  [ 1 мнение ] 
Автор Съобщение
Непрочетено мнениеПубликувано на: Пон Авг 12, 2013 2:57 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1613
GA158: Равновесието в света и човека, Луцифер и Ариман – лекция 1

Схващането, че има други светове, намиращи се отвъд физическия свят, ни е много близко. И като въведение на онова, което искам да изложа пред вас, искам да говоря за определени характеристики на тези светове. Като разширим и обогатим познанията, които вече имаме, ще ни се изяснят и други аспекти по темата.

Както знаете, светът, граничещ с този, познат на обичайното ни съзнание, е тъй нареченият свят на Имагинацията. Светът на Имагинацията е доста повече вътрешно подвижен и гъвкав в сравнение с нашия физически свят с неговите ясно обособени черти и строго определени обекти. Когато булото, образувано от физическия свят, се разкъса, навлизаме в един етерен, флуидален свят, а когато изживяваме този първи духовен свят, възниква усещането, че сме извън физическото тяло. В този духовен свят изведнъж ставаме осъзнати за ново отношение към физическото ни тяло; това е отношение, подобно на онова, което имаме към нашите очи или уши. Физическото тяло като цяло служи сякаш е орган на възприятията. Но много скоро разбираме, че, ако трябва да сме съвсем точни, не физическото, а етерното тяло е истинският орган на възприятията. Физическото тяло просто осигурява нещо като поддържащо скеле около етерното тяло. Започваме, малко по малко, да живеем съзнателно в етерното тяло, да го чувстваме като сетивен орган, който възприема един свят на постоянно движение, на подвижни картини и звуци. И тогава ние разбираме, че сме свързани с етерното тяло в рамките на физическото тяло, както в обичайния живот сме свързани с нашите уши или очи.

Усещането, че сме извън физическото тяло, в някои отношения е сходно с това на съня. Като същества от дух и душа, по време на сън ние сме извън физическото тяло и етерното. Но нашето съзнание през това време е помрачено, затова не знаем какво се случва с нас или около нас. От това се вижда, че можем да имаме връзка с физическото тяло, доста различна от онази, с която сме свикнали в обичайния живот. Това е факт, на който Духовната наука трябва да обръща внимание, понеже е изживяване, което ще става все по-естествено за човешките същества в течение на еволюцията към бъдещето.

Много пъти съм казвал, че изучаването на Духовната наука в наши дни не е следствие от произволно желание, а е необходимост на сегашната еволюция. Чувството на отделяне от физическото тяло е изживяване, което ще възниква все по-често и по-често в бъдеще, без да бъде разбирано. Ще дойде време, когато много хора ще се запитат: „Защо се чувствам така, сякаш съществото ми се разчленява, като че ли второ същество застава до мен?“ Това усещане ще се появява естествено – както гладът, жаждата или друго такова усещане – и трябва да бъде разбрано от хората, живеещи днес или в идните дни. Смисълът ще дойде, когато чрез Духовната наука хората започнат да разбират какво изживяват и какво представлява раздвоението в тях.

На това трябва да се обърне специално внимание в образователната сфера. Всъщност всички ние трябва да се научим повече от всякога да обръщаме внимание на изживяванията, които в близко бъдеще ще стават все по-чести сред децата. Вярно е, че в по-късните етапи от живота, когато цялостното впечатление от физическия свят е много силно, в бъдеще тези чувства и изживявания няма да са особено забележими, но с течение на времето те ще стават все по-интензивни. По начало те ще се случват на децата, а възрастните ще слушат от тези деца много неща, които привидно ще са незначителни, но те трябва да бъдат разбрани, защото са свързани с дълбоките тайни на еволюцията.

Ще слушаме децата да казват: „Видях едно същество, което ми каза това или онова и ме насочи какво да правя“. Разбира се, материалистите ще кажат на такова дете, че всичко това са безсмислици, че няма такова същество. Но учениците на Духовната наука ще трябва да разберат значимостта на феномена. Ако едно дете каже – „видях някой, който дойде при мен, после си отиде, но продължи да ме посещава и не ме оставя на мира“ – тогава този, който разбира Духовната наука, ще осъзнае, че в живота на детето се разкрива един феномен, който ще се очертава все по-ясно с течение на времето. Какво е значението му в действителност?

Можем да го разберем, ако се замислим върху две съществени и типични изживявания, първото от които беше особено значимо през гръко-римската епоха, докато другото е важно за нашето време, понеже сега то започва постепенно да добива характеристика. Докато първото изживяване достигна своята кулминация през гръко-римската епоха, ние сега бавно се приближаваме към второто.

Изживяванията, произтичащи от влиянията на Луцифер и Ариман, се случват постоянно в човешкия живот. В основните изживявания на човека през четвъртата следатлантска епоха, гръко-римската, влиянието на Луцифер беше по-силно. А в нашата епоха Ариман предизвиква преобладаващите влияния. Луцифер е свързан с всички онези изживявания, които, поради липсата на ясно очертани форми от сетивата, остават неопределени и смътни.

Луцифер е свързан с изживяването на дишането, с вдишването и издишването. Връзката между дишането на човека и функционирането на неговия организъм като цяло трябва да бъде абсолютно постоянна и нормална. В момента, в който процесът на дишането се наруши по някакъв начин, вместо да остане несъзнателно действие, което не се нуждае от вниманието ни, то става съзнателен процес, за който сме повече или по-малко смътно осъзнати. И когато, казано накратко, процесът на дишането стане твърде затруднен, когато изтощава организма, тогава за Луцифер е възможно – не за него самия, а за съсъда, който му принадлежи – да проникне чрез дъха в организма.

Тук имам предвид опитност от живота насън. Тя може да възникне под много форми и с нарастваща интензивност. Един кошмар, в който нарушеният процес на дишането прави човека съзнателен по време на съня – по такъв начин, че изживяванията в духовния свят се преплитат със съня и пораждат тревоги и страх, често съпътстващи кошмара – всички такива изживявания са с произход в луциферическия елемент. Когато, вместо нормално дишане, имаме усещането, че се задавяме или се задушаваме, това е свързано с възможността Луцифер да се намесва в дишането.

Това е по-грубата форма на процеса, при който, в резултат на понижаване на съзнанието, Луцифер се смесва с дишането и по време на сън приема формата на удушвач. Това е тежката опитност от изживяването. Но има и едно изживяване, което е по-деликатно и по-неосезаемо от това, да бъдеш физически задушаван. Сякаш по правило, на хората не им хрумва, че това също познато изживяване е по-лека форма на задушаването. И все пак, когато нещо стане проблем за душата или предизвика съмнения относно едно или друго в света, това е по-нежна форма на усещането да бъдеш задушаван. Основателно може да се каже, че, когато се чувстваме въвлечени в сложен въпрос, когато се сблъскаме със загадка – била тя голяма или незначителна – тогава сякаш нещо ни задушава, но по такъв начин, че не му отдаваме голямо значение. Въпреки това всяко съмнение и всеки проблем представлява лека форма на кошмар.

И така, изживяванията, които често имат тежка форма, стават значително по-неосезаеми и смътни, когато възникнат в самия душевен живот. Може да се предположи, че някой ден науката ще започне да изследва по какъв начин процесът на дишането е свързан с подтика да задаваме въпроси или с усещането, че сме връхлетени от съмнения. Но, независимо дали това се случи или не, всичко, което е свързано със задаването на въпроси и със съмненията, с чувствата на незадоволеност, причинени от нещо в света, изискващо отговор и необходимостта да разчитаме изцяло на собствените си възможности – всичко това е свързано със силите на Луцифер.

В светлината на Духовната наука може да се каже, че всеки път, когато изпитваме задушаване по време на кошмар, или когато съмнения или въпроси ни потискат и ни вкарват в затруднено положение, тогава процесът на дишането става по-силен, по-затруднен. Има нещо в дишането, което трябва да бъде уравновесено, понижено и преобразувано, ако искаме човешката природа да функционира по правилен и нормален начин.

Какво се случва, когато процесът на дишането стане изключително учестен и изморяващ? Тогава етерното тяло се разширява, става твърде разредено. И след като това се прояви във физическото тяло, нараства вероятността от увреждане на физическото тяло. Едно прекомерно уголемено, твърде много разширено етерно тяло довежда до извънредно учестено дишане, а това дава възможност на луциферическите сили да се захванат за работа.

Ето как силите на Луцифер могат да си проправят път към човешкото същество, когато етерното тяло е разширено повече от нормалното. Може да се добави и че луциферическите сили често се проявяват в етерно тяло, което е излязло извън границите на човешката форма – с други думи, в етерно тяло, което се нуждае от по-голямо пространство в сравнение с това, осигурявано от ограниченията на човешката кожа.

Ще опитам да илюстрирам по-добре този процес, като кажа следното. В нормалното си състояние етерното тяло на човека приема формата и размерите на физическото тяло. Но в момента, в който етерното тяло се разшири и опита да заеме по-голямо пространство, излизащо извън границите на човешката кожа, то е склонно да приема други форми. Човешката форма вече не може да бъде запазена, понеже етерното тяло се стреми да се уголеми извън човешката форма. В древни времена хората намериха решение на този проблем. Когато едно етерно тяло – такова, което не е подходящо за човешката природа, а за луциферическата природа – стане осезаемо и придобие форма пред душевния взор1, в каква форма се разкрива? Сфинксът!

Тук имаме указание за естеството на Сфинкса. Сфинксът наистина е съществото, което ни сграбчва за гърлото и ни задушава. Когато етерното тяло се разшири в резултат от силата на дишането, едно луциферическо същество се появява в душата. В едно такова етерно тяло в такъв случай не е човешката форма, а луциферическа форма – формата на Сфинкса. Именно Сфинксът е съществото, което внася съмненията и което измъчва душата с разни въпроси.

И така, има определена връзка между Сфинкса и процеса на дишането. Но ние също така знаем, че процесът на дишането е свързан по специален начин с кръвта. Ето защо силите на Луцифер работят и в кръвта, като се просмукват и нахлуват в нея. Чрез дишането луциферическите сили могат да си проправят път в кръвта на човешкото същество и когато се упражни прекомерна сила в кръвта, луциферическата природа – Сфинксът – става много силна.

Понеже, благодарение на дишането, човек е отворен към Космоса, той се изправя срещу Сфинкса. Особено през гръко-римската епоха на цивилизацията чрез дишането си хората са чувствали конфликта си със Сфинкса от Космоса. Легендата за Едип описва как човешкото същество застава срещу Сфинкса и как Сфинксът го измъчва с въпроси. Картината на човека и Сфинкса – или на човека и луциферическите сили в Космоса – дава представа за дълбоко вкорененото изживяване на хората през четвъртата следатлантска епоха. Също така показва, че, когато човек, макар и в малка степен, излезе извън границите на нормалния си живот на физически план, той се среща с природата на Сфинкса. В този момент Луцифер се приближава до него и човек трябва да се справи с него, с Луцифер, със Сфинкса.

Водещата тенденция в нашата пета следатлантска епоха е различна. Посоката на еволюцията беше такава, че етерното тяло се сви и вече не е склонно към разреждане или разширяване. Вместо да бъде твърде голямо, етерното тяло е твърде малко, а това ще става все по-типично в течение на еволюцията. Ако приемем, че при човека от древна Гърция етерното тяло обикновено беше прекалено голямо, можем да кажем, че при съвременния човек етерното тяло е сгъстено и свито, станало е твърде малко. Колкото повече хората се увличат по материализма и презират духовното, толкова повече етерните им тела ще се свиват и ще отслабват. Понеже организацията и функциите на физическото тяло зависят от етерното тяло – защото етерното тяло трябва да се просмуче във физическото по правилен начин – физическото тяло също винаги ще е склонно към изсъхване и към повяхване, ако свиването на етерното тяло е прекомерно. И ако физическото тяло можеше съвсем да пресъхне, хората щяха да имат вроговявания по ходилата, вместо нормални крака.

Истината е, че хората няма да се намерят един ден с копита, но това е тенденцията, която се дължи на склонността на етерното тяло да отслабва и да пресъхва. Ариман може да се вмъкне незабелязано в едно такова съхнещо етерно тяло, точно както Луцифер може да се прокрадне в разширеното и разредено етерно тяло. Ариман ще възприеме формата, която показва загуба на сила в етерното тяло. Когато етерната сила за правилно развитие на ходилата се окаже недостатъчна, се получават вроговени копита, кози крака.

Мефистофел е Ариман. Има основателна причина, както току-що обясних, да го изобразяват с краката на коза. Митовете и легендите са изпълнени със смисъл: Мефистофел много често е рисуван с конски копита; неговите нозе за изсъхнали и са станали вроговени. Ако Гьоте напълно беше разбрал природата на Мефистофел, той нямаше да го представи като модерен рицар, понеже по естеството на самата си природа Мефистофел-Ариман няма необходимите етерни сили за създаването на нормална човешка физическа форма.

Има и друга характеристика на Мефистофел-Ариман, която се дължи на свиването на етерното тяло и съответната загуба на етерни сили. Най-добрият начин да я разберем е да имаме предвид човешката природа като цяло. В известно отношение физическият човек е дуално същество. Помислете върху това. – Вие седите тук като физически човешки същества. Но въздухът, който сте вдишали, е част от вас като физически същества. Този въздух обаче излиза при издишването, така че „човекът от въздух и дъх“, който ви прониква, постоянно се променя. Вие не сте просто човек от плът, от кости и мускули, но сте и „дишащ човек“. Но този „дишащ човек“ постоянно се променя при вдишването и издишването. „Дишащият човек“ е свързан и с циркулиращата кръв.

Във вас, отделно от този „дишащ човек“, е другият полюс: „нервният човек“ с циркулиращата нервна2 течност. Контактът между „нервния човек“ и кръвта е изцяло външен. Както етерните сили, клонящи към луциферическата природа, могат да намерят лесен достъп до кръвта чрез дишането, така етерните сили, клонящи към мефистофелската или ариманическата природа, имат достъп само до нервната система – не и до кръвта.

Ариман е лишен от възможността да проникне в кръвта, понеже не е способен да се доближи до нейната топлина. Ако той иска да установи връзка с човешкото същество, ще жадува и за една капка кръв, защото достъпът до кръвта е толкова труден за него. Цяла бездна се простира между Мефистофел и кръвта. Когато се доближи до даден човек, когато иска да се свърже с дадено човешко същество, той осъзнава, че в общи линии човешката сила живее в кръвта. Затова той трябва да полага усилия да се докопа до кръвта.

Договорът на Фауст с Мефистофел е подписан с кръв, което е свидетелство за мъдростта в легендата. Фауст трябва да се свърже с Мефистофел чрез кръвта си, до която Мефистофел няма пряк достъп, но която силно жадува. Както гъркът се срещаше със Сфинкса, който работи в дихателната система, така човекът от петата следатлантска епоха се натъква на Мефистофел, който действа в нервните процеси – студен и презрителен, понеже е безкръвен, липсва му топлината, присъща на кръвта. Той е присмехулникът, студеният и презрителен спътник на човека.

И както задачата на Едип беше да извлече положителното от Сфинкса, така задачата на човека от петата следатлантска епоха е да вземе най-доброто от Мефистофел. Мефистофел тук е като второ същество в нас, с което се сблъскваме. Гъркът се изправяше срещу Сфинкса, който беше олицетворение на силите, проникнали заедно с прекомерната сила на дихателния процес. Човекът от съвременната епоха се изправя срещу плодовете на интелекта и студения ум, коренящи се в нервните процеси. Имагинацията на поета пророчески е прозряла картината, в която човешкото същество се сблъсква със силите на Мефистофел. Но това изживяване ще става все по-масово, а феноменът, за който споменах, ще се случва в детството и ще представлява именно опитност със силите на Мефистофел.

Докато детето в Гърция се измъчваше в потоп от въпроси, страданията на човека в наши дни се дължат повече на капана от криви представи и предразсъдъци – те се дължат на вампира, който стои до нас като „второ тяло“ и е изграден от всички тези прибързани мнения и заключения. На какво се дължи това положение?

Нека говорим без заобикалки за тенденцията в еволюцията. В течение на петата следатлантска епоха много проблеми изгубиха вътрешната, жизнената си топлина. Безбройните въпроси, които ни занимават, докато задълбочено изучаваме Духовната наука, просто не съществуват за съвременния човек с неговия материалистичен светоглед. Загадката на Сфинкса не означава нищо за него, докато за човека от древна Гърция тя е била съзнателен интерес. За човека в наши дни идва различна форма на изживяване. По неговата самопреценка той е запознат добре с всичко – той наблюдава материалния свят, използва интелекта си, за да прави на взаимовръзки между отделните проявления, и вярва, че всички загадки се решават по този начин, без дори да подозира, че просто се занимава с опипване на една фантасмагория. Но този начин на работа води до загрубяване и изсушаване на неговото етерно тяло, а крайният резултат ще е, че силите на Мефистофел, подобно на втора природа, се прикачват към него още сега и занапред.

Природата на Мефистофел се заякчава от всичките предразсъдъци и ограничения на материализма и вече можем да предусетим бъдещето, когато всеки ще се ражда с второ същество до себе си – същество, което ще нашепва за глупостта на онези, които говорят за реалността на духовния свят. Човекът, разбира се, ще отрича загадката на Мефистофел, както отрича тази на Сфинкса. Но това няма да го опази от второто същество, което ще се свърже с него, сякаш нозете им са свързани с верига. Придружаван от това второ същество, той ще чувства поривите да мисли материалистично, да мисли не чрез своето собствено същество, а чрез второто, което ще бъде негов спътник.

Мефистофел ще е в състояние да обитава етерното тяло, което е било изсушено от материализма. Като разбираме значението на това, ще осъзнаем нашето задължение да образоваме децата в бъдеще – било чрез евритмията, било чрез изграждането на духовно-научен мироглед. Така те ще са подготвени да разберат духовния свят. Етерното тяло трябва да бъде оживено, за да може човек да заеме полагаемото му се място, напълно осведомено за природата на съществото, което стои до него. Ако не разбира природата на това второ същество, той ще бъде омагьосан от него, прикован към него. Както гъркът имаше дълг да извлече положителното от Сфинкса, така съвременният човек трябва да се сдобие с превъзходство над Мефистофел – с неговата форма подобна на фавн, на сатир, и неговите кози или конски копита.

Всяка епоха знае как да изяви типичните си характеристики чрез легенди и саги. Легендите за Едип в Гърция и тези за Мефистофел в съвременната епоха са примери, но от тях трябва да се извлече същественото съдържание.

Разбирате, че истините, които могат да се представят и само под формата на поезия – например отношенията между Фауст и Мефистофел – биха могли да станат ръководни принципи в образованието, каквото то трябва да бъде в бъдеще. Началото на тези тенденции е, че хора или дори само един поет имат предчувствие за наличието на същество, което съпровожда човека; но накрая всеки един човек ще има такъв спътник, който не трябва да остава незабелязан и който ще работи най-силно по време на детството. Ако възрастните, чиято задача е да образоват днешните деца, не знаят как да постъпят адекватно със случващото се в детето, самата човешката природа ще бъде увредена, което ще се дължи на неразбирането на мефистофелските хитрини.

Забележително е, че данни за тези тенденции могат да се намерят навсякъде в легендите и приказките. В същината си легендите и приказките, които в очите на днешните учени изглеждат тъй невероятни, ни отвеждат или до мефистофелианското, ариманическото, или до Сфинкса, луциферическото. Тайната на всички тези легенди и приказки е, че съдържанието им по начало е било действителна опитност, идваща от връзката на човека със Сфинкса или с Мефистофел.

В легендите и приказките намираме – понякога по-дълбоко заровени или пък по-плитко –сюжет за загадки, мотивът за Сфинкса, при който нещо трябва да бъде отгатнато, някой въпрос, очакващ отговор; или пък мотивът за омагьосването, мотивът за Ариман, при който човек е подвластен на чуждо обаяние. Когато Ариман е до нас, ние сме в постоянната опасност да станем негови жертви, да му се отдадем до такава степен, че да не можем да се освободим. Пред лицето на Сфинкса човекът е наясно, че нещо го прониква, сякаш иска да го разкъса отвътре. Изправен пред влиянието на Мефистофел, човек чувства, че трябва да му отстъпи, да му се подчини, да му се предаде в плен.

Гърците нямаха нищо общо с богословието в съвременния смисъл, а бяха много по-близо до мъдростта на природата и до проявленията на природата. Те се доближаваха до природната мъдрост без теология, докато въпросите и загадките ги връхлитаха от всички страни.

Процесът на дишането е много по-тясно свързан с природата, отколкото нервните процеси. Ето защо гъркът имаше живото чувство, че е воден от Сфинкса към мъдростта. Нещата не стоят така в съвременната епоха, през която възникна теологията. Човек вече не вярва, че прякото сношение с природата го доближава до Божествената Мъдрост в света, а залага на изучаването – иска да се доближи до нея чрез нервните процеси, не чрез дишането и кръвта. Търсенето на мъдрост стана процес на нервната система; съвременното богословие е нервен процес. Но това означава, че мъдростта е окована в нервните процеси; човек се доближава до Мефистофел. И понеже мъдростта е затворник на нервните процеси, в зората на петата следатлантска епоха възникна предусещането, че Мефистофел се е свързал с човешкото същество и стои до него.

Ако легендата за Фауст бъде разтоварена от всички странични елементи, които са пришити към нея, ще остане образът на един млад богослов, копнеещ за мъдрост; измъчват го съмнения, а понеже подписва съглашение с Дявола – с Мефистофел – е повлечен към дяволското поле на действие. Но както беше задача на гърка чрез развитието на съзнателната Азовост да завладее Сфинкса, така ние през нашата епоха трябва да извлечем доброто от Мефистофел, като обогатим Аза с мъдростта, която може да се роди само от познанието и изследването на духовния свят, от Духовната наука.

Едип беше най-могъщият покорител на Сфинкса. Но всеки грък, който се бореше за мъжество, също имаше, макар и в по-малка степен, надмощие над Сфинкса. Едип просто беше олицетворение, най-типичната форма на онова, което всеки грък беше орисан да изживее. Едип трябва да докаже себе си като господар на силите, съдържащи се в процесите на дишането и кръвта. Той беше въплъщение на нервния процес с неговите намалени етерни сили, за разлика от онези човеци, които като цяло бяха подвластни на процесите на дишането и на кръвта. Едип обогатява своята природа със силите, които са свързани с нервните процеси, това ще рече силите на Мефистофел. Но той ги приема в себе си по правилен и здравословен начин, така че те не могат да станат като второ същество до него, а всъщност са вътре в него, като така му позволяват да се изправи срещу Сфинкса и да го преодолее.

Това ни показва, че, поставени на правилното място, Луцифер и Ариман могат да работят в наша полза. А когато са на грешното място – те са увреждащи. Задачата, която представляваше дълг на гърка, беше да вземе положителното от природата на Сфинкса, като го прокуди от себе си. След като можа да го запрати в бездната – с други думи това означава, че е успял да прибере разширеното си етерно тяло в рамките на физическото тяло – тогава той преодоля Сфинкса. Бездната не е извън нас – тя е физическото тяло на човека, в което Сфинксът трябва да бъде прибран по правомерен и здравословен начин. Но противоположният полюс – нервните процеси, действащи в рамките на Аза – трябва да бъде заякчен. По този начин силата на Ариман ще се влее в човешкото същество и ще бъде поставена на правилното място.

Едип е син на Лай. Лай беше предупреден, че, ако има дете, то ще донесе нещастия на целия народ. Ето защо той прокуди момчето, което му се роди – продупчи ходилата му, затова детето беше наречено „Oedipus“, сиреч „Хромия“3. Това е и причината в драмата Едип да има деформирани крака.

Вече казах, че, когато етерните сили са понижени, ходилата не могат да се развиват нормално, а изсъхват. В случая на Едип неговото състояние е причинено по изкуствен начин. Легендата ни осведомява, че той бил намерен и изправен на крака от овчари, след като бил направен опит да се отърват от него. Той живее целия си живот с осакатени нозе. Едип е Мефистофел – но в този случай Мефистофел работи на правилното си място и във връзка с текущите задачи в четвъртата следатлантска епоха.

Равновесието между етерното тяло и физическото тяло по чудесен начин се изявява в творбите на гръцкото изкуство – във всичко, което изграждаше типичното величие на древния грък. Едип обаче е лишен от всичко това, за да може да стане личност в истинския смисъл. Азът, който е преминал в главата, се заякчава, а нозете вехнат.

Човекът от петата следатлантска епоха има доста различна задача. За да се изправи срещу Сфинкса и да го победи, Едип трябваше да приеме Ариман в себе си. Човекът от петата следатлантска епоха, който се изправя срещу Ариман-Мефистофел, трябва да приеме Луцифер в себе си. Процесът е обратният на онзи, извършен от Едип. Всичко, което Азът натрупва в главата, трябва да бъде изтласкано надолу и към останалите части от човешката природа. Азът, живеещ в нервните процеси, е акумулирал философия, право, медицина, какво ли не, също и теология… Всичко това са нервни процеси. И сега възниква нуждата да освободим главата от всичко това – както Едип лиши ходилата си от естествените им сили – след което да проникнем отвъд булото на материалното битие.

А сега помислете как Фауст живееше с всичко онова, което Азът му беше натрупал. Помислете как искаше да изхвърли всичко това от главата си, както Едип лиши нозете си от техните естествени сили. Фауст казва: „учих, уви, философия, медицина и право, а за жалост – и теология“… той иска да ги махне от главата си. А интересното е, че го прави, като отдава себе си на живот, който не зависи изцяло от главата. Фауст е противоположност на Едип, тоест е човешко същество, което приема в себе си луциферическата природа.

А сега обърнете внимание на всичко, което Фауст прави, за придобие Луцифер в себе си и да воюва с Ариман, с Мефистофел, който стои до него. Всичко това показва, че Фауст в действителност е противоположност на Едип. Ариманическата природа в Едип трябваше да извлече положителното от Луцифер, а луциферическата природа във Фауст трябва да му помогне да вземе надмощие над Ариман-Мефистофел. Ариман-Мефистофел действа повече във външния свят, а Луцифер – във вътрешния живот. Всички беди, които сполетяват Едип, понеже трябва да приеме ариманическата природа в себе си, са свързани с външния свят. Гибелта надвисва над народа му, не само над него. Дори проклятието, което тегне над него, е от външен характер; той пробожда очите си и се ослепява. Аналогично е с чумата, която помита родния му град – това също е външно проклятие. А изживяванията на Фауст, от друга страна, са душевни – те са негови вътрешни трагедии. И от тази гледна точка Фауст ни се разкрива като антитеза на Едип.

В тези персонажи, и двамата са дуални – Едип и Сфинкса, Фауст и Мефистофел – имаме типичните представители на еволюцията в четвъртата и петата следатлантска епоха.

Когато някой бъдещ ден историята започне да ни занимава по-малко с външните събития и повече с описание на онова, което човешките същества действително изживяват, тогава и само тогава ще се разбере изцяло значимостта на тези фундаментални опитности. Защото тогава човекът ще вижда какво реално работи в текущите еволюционни процеси, от които обикновената наука вижда само външна фантасмагория.

За да се заякчи Азът, беше необходимо Ариман-Мефистофел да влезе в Едип – типичния представител на древните гърци. В човека от съвременната епоха Азът е станал твърде силен и трябва да придобие свобода. Но това може да се случи само чрез задълбочаване на познанието за духовните събития и за света, на който Азът истински принадлежи. Азът трябва да знае, че е гражданин на духовния свят, а не просто обитател на човешкото тяло. Това се изисква в епохата, в която живеем сега. Човекът от четвъртата следатлантска епоха беше призован да води мощна борба за съзнателност във физическото тяло. Човекът от петата следатлантска епоха трябва да се бори за съзнателност в духовния свят – така да разшири съзнанието си, че да достигне този духовен свят.

Ето защо Духовната наука е съществен фактор в еволюцията през петата следатлантска епоха.

* * *

Рудолф Щайнер, Събр. съч. 158, лекция 1, изнесена на 20. ноември 1914 г. в Дорнах.

Превод от английски: Иван Стаменов, "От Извора"

Източник: RSArchive

Благодаря на Иван за чудесния превод!

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 1 мнение ] 

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Иди на:  
cron
Powered by phpBB® Forum Software © phpBB Group
Хостинг и Домейни