ПРИЯТЕЛИ НА АНТРОПОСОФИЯТА - ЕЗОТЕРИЧНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ

Ex Deo nascimur. In Christo morimur. Per Spiritum Sanctum reviviscimus!
Дата и час: Вто Дек 11, 2018 5:41 am

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]




Напиши нова тема Отговори на тема  [ 1 мнение ] 
Автор Съобщение
Непрочетено мнениеПубликувано на: Нед Ное 03, 2013 4:52 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1613
Благодаря на преводача на лекцията, и на Иван Стаменов за възможността да я имаме тук, както и за коментарите след лекцията.
http://www.otizvora.com/2013/11/5846/

Връзката на по-дълбоките европейски импулси със съвременните
Рудолф Щайнер, Дорнах, 3 ноември 1918 г., девета лекция от цикъла „Историческа Симптоматология (GA-185)



Нека да продължим с разгледаното вчера. По същество, ние показахме как, чрез упоменатите от мен обстоятелства, така нареченият Христов народ е до известна степен отклонен на изток, и как при други обстоятелства се е развил същинският Църковен народ – може да се каже дори Църковните народи – от Средна Европа на запад. Тогава показах как различните борби, които са се появили точно при прехода към петата след-атлантска епоха, са свързани с този основен факт. Показах обаче и как в местата на образуване на същинските Църковни народи, поради това, че действието на Христовия импулс донякъде е било прекъснато, затворено във времето, той е трябвало да се продължи посредством традиция и писмено предание. Получило се е смесване, обвързване на Християнството с политико-държавнически организираното римско Папство, с Папската Църква; и в последствие включване на отделни други църкви към папската. Може да се каже, че тези други църкви показват доста големи различия от папската Църква, като същевременно имат и много общи неща с нея, във всеки случай неща, които сега ни интересуват в тази връзка. Тези неща поставят дори Протестантската държавна църква по-близо до Римо-католическата, отколкото до православната държавна църква, т. нар. Руска държавна църква (Руската православна църква), при която никога основополагащо не е било държавно-църковното начало, а начините, по които постоянно действащият Христов импулс се е проявявал чрез руския народ. После ви показах как чрез това свеждане на Христовия импулс до чисто светски въпроси като една крайност се е появило йезуитството. И как като противовес на последното се появява гьотеанството.

Както ви казах, това гьотеанство се опитва, отчасти подобно на руското християнство, да предизвика обратното движение – да повдигне това, което тук е на физически план, до духовните светове. Така че, въпреки всички обстоятелства на физическо ниво, душата да се свърже с импулсите в духовния свят, като за разлика от йезуитството, при което тези импулси непосредствено се свеждат до чувствено осезаемата действителност, това свързване става само чрез душата. Обичайно за него, Гьоте рядко е изказвал най-личните си мисли по тези въпроси. Но когато човек иска да го опознае в тази насока, аз отново бих го препратил към онова място във „Вилхелм Майстер“, което вече съм посочвал при други взаимовръзки, където Вилхелм Майстер идва в замъка на един благородник, където, наред с други неща, му се показва и картинната галерия. Тази картинна галерия всъщност представя световната история, и в нея – религиозната история на човечеството. Посредством художественото изразяване на една велика идея, Гьоте всъщност иска да покаже как Вилхелм Майстер е воден през една картинна галерия, в която е показано религиозното развитие на човечеството. Вилхелм Майстер е доведен от водача си до определено място: там, където историята е стигнала до разрушението на Йерусалим. Но на Вилхелм Майстер му липсва, както той отбелязва пред водача си, представянето на живота на божествения мъж, който е действал в Палестина непосредствено преди разрушението на Йерусалим. Тогава Вихлем Майстер е заведен във втора, отделна стая, където може да види това, което не е показано в първата стая. В първата стая беше показано развитието на човечеството чрез религиите до разрушението на Йерусалим. По този начин там е пропуснат живота на, както се казва там, божествения мъж, на Исус Христос. Във втората стая му се показва животът на Исус Христос до Тайната вечеря. Тук му се разяснява, че всички религиозни импулси до разрушението на Йерусалим, които е видял в първата стая, се отнасят към човек дотолкова, доколкото той се явява член на народа, към който принадлежи. Това е било народностна, етническа религия. Онова обаче, което си видял във втората стая, се отнася до единицата, то е обърнато към отделния човек. Това е лична работа на отделния човек. То е достъпно само за отделния индивид, не може да бъде народностна религия, а е обърнато към самия човек.

Но на Вилхелм Майстер му липсва още историята на Исус Христос от Тайната вечеря до смъртта му и след нея. Тогава е заведен в трета, съвсем тайна стая, където и това му се показва. В същото време му се обръща внимание, че това е много интимен въпрос, че човек няма право да го представя така, както обикновено се представя на външният свят по един профански начин. Този въпрос би трябвало да достигне до глъбините на човешкото същество.

Сега с право може да се отбележи, че ако по времето на Гьоте страданията на Исус Христос не са могли да се представят по такъв външен начин, в днешно време това вече не важи. От онези времена сме преминали през много други етапи на развитие. Но бих искал да кажа, че цялото отношение на Гьоте към тези неща произтича от гореизложеното. Гьоте много ясно показва, че иска да внесе Христовия импулс в глъбините на душата си, че не иска да го отъждестви с народностния импулс, с външните му проявления на физическия план. Той иска да потърси непосредствена духовна връзка между отделната човешка душа и Христовия импулс. Това е от голямо значение не само за разбирането на Гьоте, но и на гьотеанството. Защото, както ви казах през изминалите дни, Гьоте и цялото гьотеанство са изолирани от външната култура. Това не може да се каже за развиващата се еволюция, когато се взима пред вид интимният религиозен напредък на цивилизованото човечество. Тук самият Гьоте в определен смисъл представлява продължението на нещо друго. Ще можем да разберем контрастирането на Гьоте с всичко, което се проявява в средноевропейската църковност, едва когато вземем под внимание един трети импулс.

Този трети импулс се намира повече на Запад. Така, имаме Христовия народ, църковния народ, а сега и един трети импулс, който по един определен начин импулсира народите (правилно е да се каже не инспирира, а импулсира). Това е така, мили приятели. Трябва да се каже: Онова, което в крайната си форма е довело до появяването на йезуитството, като народно опълчение на генералисимус Исус Христос, има дълбоки основи в цялата същност на цивилизования свят. Невъзможно е да се разбере тази същност, ако не се погледне към нещо отдалечено по-назад в човешката история, което обаче е продължило да действа и в последствие. Навярно знаете от външната история и историята на религията, че част от различните форми, в които отначало Християнството направи своя, ако мога така да се изразя, победоносен поход от изток на запад, бяха арианството и тринитарианството. Онези народи, които както готските, лангобардските, а също и франкските, впоследствие взеха по различен начин участие в това, което неправилно се нарича Велико преселение на народите, бяха първоначално ариани.

Днес слабо ни интересува догматическата разлика между арианите и последователите на Атанасий. Тя обаче е изиграла една определена роля, която трябва да се изясни. Изхождайки от определен мироглед, Арий се е изправил най-вече срещу Атанасий в Aлександрия. А Атанасий е поддържал възгледа, че Христос е бог като Бог-Отец, че всъщност има и Бог-Отец, с когото същността и природата на Христос е напълно идентична от вечни времена. Това виждане впоследствие се е прехвърлило в римския католицизъм, тъй като той и днес се придържа към вярването на Атанасий. Така че по отношение на римския католицизъм може да се каже, че в основите му лежи вярването, че Синът е вечен и единосъщен с Отца.

Арий се е противопоставял на този възглед. Той е бил на мнение, че може да се говори само за един превъзхождащ всичко Бог-Отец, а Богът-Син, или Христос, дори и преди началото на времето, е създаден все пак от Него. Тоест Той не е единосъщен с Отца, а се е развил от Отца като нещо, което стои по-близо до човечеството от Отца, като своеобразен посредник между реещият се във висините Бог-Отец, който засега е недостижим за силите на човешкото познание, и това, което човек намира в себе си.

Да, колкото и странно да звучи, това изглежда само като една догматическа разлика. Това е една догматическа разлика само за днешния човек. В първите векове от развитието на християнството обаче, това не е било просто догматическо различие, защото арианското християнство е било изцяло построено върху основите, които сега ви изложих – на отношението на Сина към Отца – това арианско християнство инстинктивно се е приемало за нещо естествено от хората, които споменах – готските, лангобардските и всички народи, които отначало наследиха римското господство след и по време на залеза на Римската Империя. Те инстинктивно бяха ариани. Знаете, че Улфила е превел Библията; неговият превод ясно показва, че самият той е бил арианин. Готите, лангобардите и т.н. също бяха ариани при идването си в Италия. А едва след приемането на християнството от Хлодвиг франките също станаха християни. В определен смисъл те външно приеха това, което вътрешно им противоречеше – тъй като по-рано вътрешно и те са били ариани – вярата на Атанасий. И когато християнството премина под онези знамена, чийто основен носител беше Карл Велики, всичко беше подчинено на вероизповеданието на Атанасий и с това се осигури преминаването към римската Папска църква. И една голяма част от първоначалните народи, варварските народи, готите, лангобардите и т.н., бяха унищожени; това, което не беше унищожено като народ, тогава беше заличено от привържениците на Атанасий. Същинският арианизъм продължи да съществува под формата на секти, но изчезна като непосредствено действаща народностна религия.

Тогава трябва да се зададе въпроса, по-точно два въпроса. Първо: Какво всъщност представлява този арианизъм по отношение на вероизповеданието на Атанасий? А вторият въпрос е: Защо този арианизъм е изчезнал от европейското развитие, или най-малкото от външно видимите исторически симптоми? – Това е едно изключително интересно развитие. По въпроса какво всъщност е арианството може да се каже само това – то в известна степен е последното разклонение на онези светогледи, които, ако искате да погледнете към Божественото, все още са опитвали да намерят връзка между външния сетивен свят и духовно-Божественото, които действително още са имали потребност да повдигнат сетивното възприятие, свързвайки го с духовно-Божественото. Може да се каже: в арианството живее в малко по-абстрактна форма същият импулс – но само като импулс, не като тайнство и не като култ – който живее в руския Христов импулс. Това проявление на Христовия импулс е трябвало да бъде отстранено, защото не е било предназначено за народите на Европа. И то беше заличено от тези, които станаха привърженици на Атанасий, поради това, че не беше предназначено за народите на Европа.

Ако човек иска да се задълбочи в тези неща, трябва да се вземат предвид първоначалните душевни състояния на народите, които смениха Римската Империя, които, както се казва – това не е вярно, но сега не мога да изправям историята, – са нахлули в Римската Империя; за които се знае само, че са сменили Римската Империя. Тези душевни състояния на така наречените германски народи всъщност първоначално почиват на други основи.

Тези народи идват от различни страни и се смесват с едно друго, автохтонно население на Европа, с едно особено население, което може да се нарече келтско. Останки на това келтско население се срещат още и днес тук-там в определени части на народите. Там, където днес човек иска да консервира всичко народностно, се изхожда и от това, да се консервира по пределен начин келтското, там където то се среща или поне се смята, че се среща. Човек обаче си представя правилно народностното в Европа едва тогава, когато древната култура на Европа се представя като келтска, в която по-късно се развиват и другите култури: германска, романска, англо-саксонска и др.

Келтската култура се е запазила най-дълго в първоначалната си форма на Британските острови, а именно в Уелс. Там е запазила най-дълго и своята самобитност. И точно така, както един особен вид на религиозното усещане е бил изместен на изток и руският народ е станал народ на Христа, така под въздействието на определени сили, за които можете да прочетете във всяка историческа книга, или поне в някои исторически книги, е възникнал един импулс на запад, идващ именно от Британските острови, който представлява един отзвук на древно-келтското. Този отзвук на древно-келтското е това, което в крайна сметка е придало структура на религиозния живот, така както онези неща, които изложих за Изтока и Централна Европа.

Ако човек иска да разбере тези неща трябва да вземе следното под внимание: Що за народ са били всъщност келтите? – Те бяха разнородни в много отношения, но имаха и една определена обща черта. Тази обща черта се състоеше в това, че в техния душевен живот те слабо се интересуваха от връзката между природата и човека. Те си представяха човека изолиран от природата. Те се интересуваха от всичко човешко, но не и от това, как човек е в единение с природата, как е свързан с нея. Докато например в Ориента, където се е развила пълната противоположност на келтското разбиране, постоянно се чувства връзката на човека с целия свят, а значи и с природата – човекът се усеща като излизащ из самата природа (както показах и при Гьоте) – келтът е имал слабо усещане за връзката на човешката природа с останалото, с космическата природа. За сметка на това той имаше едно силно усещане за съвместния живот в социалните общности, така обаче, че целият този съвместен живот при старите келти беше насочен към това, че съществуват заповядващи и подвластни, че има водачи и водени. Това е същественият, анти-демократичен, аристократичен елемент. Това е, което връща Европа назад до древните келтски времена. И същественото е именно организираният аристократичен елемент. Има един разцвет на този аристократичен келтски царствен елемент. Кралят, който е предводител и организира около себе си своите помощник-предводители, това израства от келтското. И в определена степен като последен такъв водач, основаващ се в своите намерения на първоначалните импулси, се явява Крал Артур с неговата кръгла маса в Уелс, с неговите дванадесет рицари, за които се разказва – което, разбира се, не трябва да се приема буквално – че поразявали чудовища и побеждавали демони. Всичко това указва към времето на древните съпреживявания с духовния свят.

Целият начин, по който е изградена сагата за Крал Артур, всичко, което по един легендарен начин се е групирало около него, показва как келтският елемент продължаваше да живее и в неговото кралство. Оттук имаше разбиране за повелителното, разпореждащото се, организиращото начало на кралския елемент.

Сега се случи следното: Христос, който беше Христос на Улфила, Христос на готите, който беше силно изживяван в смисъла на арианството, беше Христос за всички хора; за хора, които се чувстваха равни, за хора, които не правеха аристократични различия. В същото време той беше един отзвук, един последен отзвук на онова, което в Ориента се чувстваше като взаимно действие на това, каквото човекът на Земята преживява с целия космос и с природата. Тя в определено отношение беше изхвърлена от социалното образувание, което живееше в келтското кралство.

Тези две неща – не мога да ги разглеждам в детайли, но поначало – най-напред се появиха в Европа заедно и се сблъскаха с едно трето нещо. Те така се сблъскаха, че отначало проникна арианството, но тъй като то беше отзвук на връзката на човека с природата, то не беше разбирано от онези народи, които както германските и франкските народи се намираха под чисто келтския импулс, те не го разбираха, те разбираха само това, което беше залегнало в тяхното кралско образувание. И след това възникна стремежът, който продължаваше да действа и в древно-саксонската евангелска поема „Хелианд“: да изтълкуват Христос като един цар-пълководец, като един кралски предводител, като княз, който има своите приближени мъже. Като неразбиране на това, което дойде от Ориента, и от жаждата за почитане на краля, като световен крал по същото време, се появи това тълкувание на Христос като крал-пълководец.

Сега към това се прибави и трето. То дойде от юг, от Римската Империя. Тя вече по-рано беше заразена с това, което може да се нарече държавнически елемент. Римската Империя не беше държава, тя беше империя, но човек днес би я разбрал по-добре, ако каже „държавно образувание“. Тази Римска Империя в определено отношение прилича на това, което възникна от организацията на кралствата (разликите в нея произлизат само от различното географско положение на нейните територии и на различните условия, определящи социалната организация). Тя се беше развила от република в императорска организация, но в същото време Империята приличаше на това, което израсна, приемайки германска окраска, от келтските кралства.

Онзи начин на мислене, който дойде от юг от Римската Империя, усещането за социалния живот – тъй като също представляваше една външна структура, усещана на физическо ниво – не можеше никога да се свърже вътрешно с нещо като арианството, идващо от Ориента като един древен инстинктивен импулс. То се нуждаеше от нещо – простете за парадоксалните думи – което е неразбираемо, което се декретира. Така както се декретира в кралството, така се декретираше и в папството. Учението на Арий беше достъпно за хората, когато се апелира към онези чувства, които бяха най-добре представени в народите, за които говорех; в крайна сметка сродни на тях черти има във всички хора. Онова, което лежеше в основата на вярванията на Атанасий, твърде малко засяга човешките ум и сърце; то трябва да се декретира, ако човек иска да го въведе в народностната общност, то трябва да бъде обърнато в закони. Така както се въвеждат светски закони, така трябва да се въведе и вероизповеданието на Атанасий. Така и станало. Напълно неразбираемото, особеното равенството на Сина с Отца (и двамата са от Вечността, и двамата са Бог, и т.н.), беше по-късно прието, като се казваше: тук няма какво да се разбира, тук трябва да се вярва. Това все пак е нещо, което се поддава единствено на декретиране. Вярата на Атансий се поддаваше на декретиране. И като такава беше въведена и в една политическа църковна организация. Арианството се отнасяше до отделния човек, до индивидуалния човек. То не се поддаваше на включване в църковна организация, на декретиране. Декретирането възникна върху онези основи, за които ви говорех.

Така онова, което дойде от юг с вярванията на Атанасий, със склонността към декретиране, се срасна със стремежа за организация, начело на която стои един водач с дванадесет подвластни му вождове… [празно място].

В Средна Европа тези елементи се проникнаха взаимно. В британска Западна Европа обаче, както и в Америка по-късно, се запази един определен остатък от старите възгледи – такива, каквито съществуваха в княжеския, в аристократичния елемент. Този остатък се изразяваше в начина, по който е организирано общественото начало и как то се прониква от духовното. Относно схващането за проникването на духовното в общественото може да се съди по сагата за Крал Артур, в която рицарите от кръглата маса побеждават чудовища, покоряват демони и т.н. Духовното се вплиташе там вътре, то така се вплиташе, че можеше да се поддържа само при условие, че не се декретира, а се поставя като част от природата, като се организира. И по този начин се стигна до това, че докато всред Средна Европа се развиваше Народът на църквата, в посока запад, а именно в посока на англо-говорящото население, се появи онова население, което може да се нарече (за да се получи трето название) Народ на Ложите, или Народи на Ложите. Първоначално в тях имаше един определен стремеж към образуване на общности, в които да се породи общностен дух. Организацията има стойност само тогава, когато тя изхожда от духовни начала, без това да се забелязва; иначе трябва да се декретира. Декретираше се в Средна Европа; господството на ложите се насаждаше повече там, където келтският елемент продължаваше да живее сред англо-говорящото население. Така възникна народа на ложите или народите на ложите, които по същество се отличаваха с онова, което не организираше цялото човечество, а го обхваща съгласно общественото начало, съгласно принципа на ордените. Така структурата на ордените се явява продължение на онова, което изхожда от сагата за Крал Артур. Нещата в световния исторически живот винаги се преплитат. Никога не може да се разбере дадено развитие, ако само си представяме, че следващото е пряко следствие от предходното. Забележително е, че по отношение на човешките представи, по отношение на всичко това, което действа в човешките души, този принцип на ложите – превърнал се в една маймунска карикатура при свободното масонство – е на свой ред вътрешно родствен с йезуитството. Така че колкото и враждебно да е йезуитството към ложите, по отношение формата на представите (мислите), се наблюдава поразително сходство. И без съмнение великото дело на Игнаций Лойола беше способствано от този келтски кръвен елемент, който течеше във вените му.

И сега виждаме следното: на Изток е възникнал народът на Христа, който носи в себе си непрекъснато действащия Христов импулс. За човека от Източна Европа е съвсем естествено, че, докато е жив, в неговата душа постоянно се влива нещо – Христовият импулс. При народа на Църквата от средноевропейските страни това действие е отслабнало, тъй като Христовият импулс е бил отнесен към началото на нашето летоброене и по-късно е бил подложен на декретиране, на държавно декретиране, а също така е станал и обект на традиционно и принципиално разпространение. На Запад, в системата на ложите, Христовият импулс съвсем се поставя под въпрос; там той допълнително е бил парализиран. И така от представите, основаващи се на този импулс на ложите, възникнал от своя страна от келтското начало, като негов последен отзвук – се развива заедно с деизма това, което сега се нарича модерно Просвещение. И извънредно интересно е да се проследи огромната разлика в това, как един представител на средноевропейския народ на Църквата се отнася към Христовия импулс, и един представител на Британската Империя. Моля ви обаче да не си правите изводи за отделния човек, тъй като църковният импулс естествено се е разпространил и в Англия. Нещата трябва да се вземат, каквито са в действителност – трябва да се вземат предвид тези хора, които са свързани с импулса на ложите, проникващ в целия Запад дори и държавния живот. От това се разви едно друго отношение към Христос.

Може би се питате: Как се отнася представителят на Христовия народ към Христос? – Той знае: „Ако истински се вживея в моята душа ще намеря Христовия импулс, защото Той е в нея, непрестанно действа в нея.“ Представителят на народа на Църквата казва почти като Августин, който в зрялото си време отговаря на въпроса „Как ще намеря Христос?“: „Така, както Църквата ми Го представя. Църквата ми казва кой е Христос. Това мога да науча от Църквата, тъй като тя чрез традициите си е съхранила това, което в началото се е говорило за Христос.“ Този, който принадлежи към народа на ложите – действително има представители на този народ – пита по съвсем друг начин за Христос, нито както народа на Църквата, нито както Христовия народ, а казва: „Да, световната история говори за един Христос, който някога е съществувал. Разумно ли е да се приеме един такъв Христос? Как се оправдава влиянието на Христос в световната история пред разума?“ – Това по същество е христологията на Просвещението, което изисква от Христос да се оправдае пред разума.

За да може да разбере какво се има пред вид с това, човек трябва да е наясно, че по всяко време може да достигне до Бог, без да притежава Христовия импулс. Достатъчно е човек да има някакво разстройство – както атеистът например е човек, при който има и някакво физическо разстройство – за да може човек по пътя на спекулацията, по пътя на мистиката, да достигне до Бог, да приеме, че има Бог в света. Това е и пра-деисткото на вярата на Просвещението. Към нея се достига по пряк път: към вярата в това, че има Бог.

За хората, развили се от народа на ложите, нещата стоят така, че е благоразумно да се допусне съществуването на Христос редом до общия Бог. Могат да се изберат различни личности, които характеризират тези разбирания. Аз избрах починалия през 1648 г., годината на Вестфалския мирен договор, Хърбърт Чербъри. Той се е опитал да достигне до това, да намери за благоразумен Христовия импулс. Един истински представител на, например, руския народ въобще не може и да си представи благоразумието на Христовия импулс. За него това е все едно да изискват от него да намери за рационално наличието на глава на плещите. Човек има глава, значи го има и Христовият импулс. Колко се различава от това въпросът, който си поставят хора като Чербъри: „Разумно ли се да се приеме, че редом с Бог, към Когото води и просвещенското размишление, има и Христос?“. За да приеме това като нещо оправдано, човек трябва първо да изучава хората по един разумен начин.

Сега може да кажете: „Това обаче, разбира се, не прави всеки представител на народа на ложите!“ – Разбира се, че не всеки представител на народа на ложите го прави. На езика на понятията това правят философите; другите хора обаче не мислят толкова много, но в инстинктите им, в усещанията им, в подсъзнателните им изводи това правят всички хора, които по някакъв начин са свързани с импулса на народа на ложите. Човекът, за когото говоря, отначало си казва: „Да вземем предвид всички отделни религии, какво общо имат те.“ – това поначало е трик на Просвещението. Докато човек сам, поне ще се отнася до Христовия импулс, не иска да достигне духовното, а само до един абстрактен Бог на деизма, той се пита: „Нормално ли е за човек да приема това или онова?“ – Чербъри, който много е пътешествал, отначало се опитваше да опознае общото между различните религии. Той намери много общи неща. След това обаче той се опита да обобщи това, което е намерил като общо между религиите, в пет изречения. Трябва да вземем под специално внимание тези пет изречения, тъй като те са много важни.

Първото изречение гласи: „Има Бог.“ – След като инстинктивно различните народи от най-различни религии приемат, че има Бог, следователно за него (Чербъри) е естествено да приеме: Има Бог.
Второ: „Бог изисква почитане“ – Отново една обща черта на религиите.
Трето: „Това почитане трябва да се изразява в добродетели и благочестие.“
Четвърто: „Греховете изискват покаяние и изкупление.“
Пето: „В Отвъдното съществува една награждаваща и наказваща справедливост.“
Вие виждате, че тук няма нищо относно какъвто и да било Христов импулс. В същото време в тези пет изречения се съдържа всичко това, което произлиза от религиозния импулс, от импулса на ложите. Тези възгледи се развиваха по-нататък като Просвещение. Хобс, Лок и други постоянно се опитваха да се запитат: „Да, съществуват предания за Исус Христос. Разумно ли е обаче да се приеме един такъв Исус Христос?“ И в края на краищата те приемат фактически следното: „Като се има предвид какво пише в Евангелията, както е предадено за Христос Исус, то това се припокрива с основите положения, общи за всички религии. Оттук се създава впечатлението, като че ли Христос е искал да обобщи съвместното на всички религии, като че ли там е имало една богоизпълнена – това човек все още малко или много може да си представи – личност, която е проповядвала най-доброто от всички религии.“ В крайна сметка това го намираха за разумно.

Имало е отделни хора, като например Тиндал, живял между 1657 и 1733 г., който е написал книгата „Християнството старо като Сътворението“. Тази книга до известна степен е много важна за познаването същността на Просвещението, която същност е станала повърхностна чрез волтерианството и други течения. Тиндал е искал да покаже, че по същество всички хора, по-добрите хора, винаги са били християни, че Христос именно само е обобщил най-доброто от всички религии. Вече виждате: там Христос е приравнен до учител. Христос става учител, независимо дали го наричат месия или майстор, или каквото и да е било още – той става учител. Тук става въпрос не толкова за самия Христос, колкото за това, че той е там и преподава определено религиозно съдържание, което е най-скъпото и същевременно общо за останалото човечество.
Това, което показах, може естествено да приема различни оттенъци, но основното си остава: Христос е учител. И сега, ако вземем предвид характерните особености на Христовия народ, на народа на Църквата и на народа на ложите – тези особености са отслабени по най-различни начини – когато търсим истинното зад често много очевидното, тогава можем да кажем за народа на Христа: Христос е духът, следователно няма нищо общо с каквито и да е било институции на физическия план. Съществува само мистерията, че веднъж е пребивавал в човешко тяло. – За народа на Църквата – Христос е кралят. Това може да приеме в една или друга окраска, но: Христос е кралят. – Това разбиране продължава да живее и в народа на ложите, но в него то се доразвива, стига се до извода: Христос е учителят.

Тези оттенъци на европейското съзнание трябва да се имат предвид, тъй като те са дълбоко вкоренени не само в отделния човек, но и в душевното развитие в Европа през петата следатлантска епоха, а също така и в много от обществените развития. Това са най-важните оттенъци на Христовия импулс. Може още много да се говори по тези въпроси, но заради ограниченото време днес ще ви дам само една скица.

Връщайки се към вчерашните три форми на човешката еволюция, сега можем да си кажем най-напред: Цялото човечество се развива така, че сега живее във фазата на сетивната душа, 28 до 21 година. Всеки отделен човек така се развива като индивид, че сега човечеството в петата следатлантска епоха проявява съзнателната душа. Освен това има и още една трета еволюция вътре в душите на народите, за която ви казах вчера. И именно във връзка с народностните души се развиват и вече описаните явления. От една страна имате действието на историческите факти, а от друга страна народностните души с техните религиозни оттенъци. Това съвместно действие води до това, че Христовия народ се развива с импулса „Христос е дух“, народа на Църквата с импулса „Христос е крал“, а народа на ложите с импулса „Христос е учител“. Това зависи от народностния характер. Това е третата еволюция.

В действителното външно развитие едното винаги се пресича с другото. Разбира се, в действителност едното действа върху другото, посредством другите; винаги едното прониква в другото. Сега, ако например ме запитате: Кой принадлежи на народа на ложите, кой принадлежи на този деизъм на Просвещението? – да, по забележителен начин е станало така, че този просвещенски деизъм се проявява в един най-чист вид в Харнак в Берлин. Това е един много по-чист вид от този, който може да се срещне от другата страна на Ла Манша. В модерния живот всичко се смесва едно с друго. Но ако човек иска да разбере нещата, ако иска да разбере техните причини, не може да се спира на външните проявления, а трябва да е наясно с тези взаимовръзки, че третото еволюционно течение, което е свързано с народностното начало, също прониква в това, което сега ви представих.

Но винаги съществува (същото важи и за другите еволюционни течения) реакцията, настъплението на съзнателната душа срещу това народностно начало. И това днес се проявява в различни точки. То връхлита от този или онзи център. И едно такова връхлитане е също и гьотеанството, което всъщност няма нищо общо с всичко, което сега описах, а същевременно пак има много общо с него, ако се разгледа от една или друга страна. Защото успоредно на това, което ви описах като течение на Артур, се развива течението на Граала, което е пълната противоположност на течението на Артур. Течението на Граала се развива така, че този, който иска да посети храма на Граала, има да извърви непроходими пътища в продължение на 60 мили. Храмът е разположен на скрито място. Там човек не може да изпита съвършено нищо, ако не зададе въпрос. Накратко, цялото това настроение на Граала е на възстановяване на връзката между най-съкровеното в човешката душа, където се пробужда съзнателната душа, с духовните светове. То е, ако мога така да се изразя, стремеж за обръщане по изкуствен начин света на възприятията в духовния свят, който стремеж по инстинктивен начин е развит в народа на Христа. Ако искаме схематично да проследим това взаимно проникване на европейските религиозни импулси, тогава можем да кажем: Имаме един импулс, който инстинктивно, днес все още зачатъчно и неоформено, живее в народа на Христа (виж нарисуваното с червено). Тогава духовете (умовете), които стават философи като Соловьов, започват да възприемат този Христов импулс като нещо, което се разбира от само себе си.

Изображение


Поради етнографските и етническите си отношения Средна Европа не е в състояние да възприеме това по такъв начин, там то трябва да стане по изкуствен начин. Там става така, че течението на Граала към Европа действа като едно изкривяващо се завихряне (виж рисунката, червеното долу). То се излъчва навсякъде към Европа, но трябва да е тъкмо течение на Граала, за да не е народностно ограничено. В това настроение на Граала, дори само и от низшите нива на съзнанието си, живя Гьоте. Ако потърсите това настроение на Граала ще го намерите навсякъде. В известно отношение той не е изолиран там; той се присъединява към предхождащото го. Към Лутер, към немската мистика, към всичко такова от миналото той няма отношение. Последното му действа малко или много, като го образова, като го прави светски човек. Това, което го води към различаването на три равнища – равнището на народностната религия, равнището на религията на мъдреците, която бива разкрита на единици във втората сграда, най-съкровената религия, която говори на душата само интимно в третата сграда и съдържа мистериите на смъртта и възкресението – това, което го кара по такъв начин да повдигне, не да принизи по йезуитски, а да повдигне религиозното начало, действащо в духовния свят в духовните висини: това е настроението на Граала. И това настроение, колкото и парадоксално да звучи това особено днес, се намира в русизма, то го е проникнало. И на това, намиращо се в русизма непобедимо настроение на Граала, почива и онова бъдеще на руското начало за шестата следатлантска епоха, за което така често съм говорил.

Това трябва да се има предвид сега, когато се разглежда едната страна на нещата. Като вземем под внимание и другата страна, тогава там имаме всичко това, което нито приема Христовия импулс по този начин, както на изток – до известна степен като една инвазия, нито го приема като нещо живеещо и предаващо се чрез традиции и писменост, а го приема като нещо разумно. Това намира продължение вътре в ложите и във всички техни разклонения. Искам до го обрисувам с друг цвят (зелено). Това е, което впоследствие се политизира на Запад, то е най-крайната издънка на това, което е въплътено в Крал Артур. И така, както Христовият импулс на русизма е продължен в течението на Граала и се влива във всички добри усърдни хора на Запада, така продължава и онзи друг импулс, вливащ се в хората от народа на църквата, и става окраска на йезуитството. И въпреки че йезуитството, както беше казано, се явява негов смъртен враг – не става въпрос за това; може да бъдеш и смъртен враг на това, от което получаваш съответните форми на представа. Исторически факт е, че йезуитите не само са се прокраднали във всички ложи, че високообразовани йезуити са обвързани с високообразовани представители на ложите, но и че и едните, и другите, дори и от различни народи, са се развили от едни и същи корени, дори когато едните са развили папството, а другите – свободата, разумността, просвещението. Това ви дава само един вид образ на това, което мога да нарека действие на еволюцията на съзнателната душа. Това, което ви обрисувах по-рано – трите нива от изток на запад, беше положено на народностни, етнически основи. Това, че взаимно прониквайки се на Запад то приема формата на Просвещението, се дължи на това, че еволюционният поток на съзнателната душа живее в отделния човек, в индивида.

Следва трето течение. То е общо за цялото човечество, благодарение на него цялото човечество е в една възраст на развитие, в него то постоянно се подмладява, и сега е на възрастта на сетивната душа, от 28-ата до 21-ата година. Това протича в цялото човечество. Когато описваме първото течение, етническото, в което възникват народните религии: религията на Христа, религията на Църквата, религията на ложите; тогава се намираме на гледната точка на народностното развитие, което обикновено разделям така: италиански народи = сетивна душа, френски народи = разсъдъчна душа или душа на характера и т.н. Когато описваме онова, което се е развило като съзнателна душа от началото на петата следатлантска епоха, тогава имаме преди всичко онова, което по този начин се влива в религиозното начало. Но оттам произтича и взаимодействието с другото, с това, което е еволюция във всички хора: еволюцията на сетивната душа, която протича успоредно и много по-несъзнателно, отколкото еволюцията на съзнателната душа.

Изучавайки човек като Гьоте, който, въпреки че често и чрез подсъзнателни импулси, все пак много съзнателно избира своя религиозен път, ще стигнете до властването на съзнателната душа. Но освен това, в съвременното човечество властва и един друг елемент, който се проявява много силно в инстинктите, в подсъзнателните импулси, но който е вътрешно свързан с развитието на сетивните души. И това трябва да се нарече развитие в посока на социализма, което сега тепърва започва и което ще завърши по начина, който разказах. Несъмнено подтиците идват от съзнателната душа, но че социализмът е мисията на петата следатлантска епоха и ще дойде до завършек през четвъртото хилядолетие – това възниква от факта, че цялото човечество живее във възрастта на сетивната душа от 28-та до 21-та година. Това е заложено там. Социализмът не е партийно движение, въпреки че в социалните корпорации съществуват много партии, а това са партии вътре в социалното течение. Социализмът като такъв не е партийно занимание, а е нещо, което съвсем по необходимост се образува последователно през петата следатлантска епоха на човечеството. Така, че когато тази пета следатлантска епоха ще бъде завършена, по същество, поне доколкото се отнася до цивилизования свят, в хората ще присъстват инстинктите за социализма.

Сега може да си помислите: Всичко, което ви казах, си взаимодейства в тази пета следатлантска епоха. Тук си взаимодействат всички тези неща, които скицирах. Тук действа обаче и това, което по същество се намира в подсъзнателните дълбини: тенденцията да се намери правилният социалистически облик на целия земен свят до края на четвъртото хилядолетие. В действителност, от една по-дълбока гледна точка не е удивително, че социализмът изпуска всевъзможни мехури, които могат да се окажат и много лоши, като се има предвид, че той черпи импулсите си от подсъзнателните глъбини; като се има предвид как всичко ври и кипи и времето на онази епоха, в която ще влезе в руслото си, е още далеч-далеч напред. А ври и кипи не само в човешките души, а преди всичко в човешките натури, в човешките темпераменти. И за онова, което ври в човешките темпераменти, се намират теории. Тези теории – ако не са изрази на това, което в духовната наука се среща в глъбините на действителността – те, било букининизъм, марксизъм, ласализъм, всички са маски, премени, с които човек повърхностно прикрива действителността. Действителните неща се виждат едва тогава, когато се погледне дълбоко в човешкото развитие, както се опитваме да направим посредством тези разглеждания.

Също и онова, което сега се случва външно, това е само метежна подготовка за това, което се таи във всичко – и наистина може да се каже, не толкова в душите, колкото в темпераментите. Те всичките са социалистически. Често дори не знаете колко силно социалистически сте вие, тъй като това се крие подсъзнателно в темперамента. Но само поради това, че човек знае нещо такова, човек изхожда от едно мътно, смешно търсене на себепознанието, което поглежда към вътрешността на човека. Там намира един лишен от същност caput mortuum, една абстракция. Човекът е сложно същество. Човек може да го познае, едва когато познае целия свят. Това е, с което трябва да се съобразяваме тук.

Сега разгледахте от тази гледна точка света, човечеството, как са се развили през петата следатлантска епоха. Кажете си сами: Там на изток имаме Христовия народ с най-съществения импулс: Христос е Дух. – В природата на този народ стои фактът, че онова, което е могло да се случи само като предвестник чрез другото европейско развитие, излиза наяве чрез русизма по един инстинктивен, елементарно насилствен начин като историческа необходимост. На руския народ като такъв е пренесена мисията да развие същността на Граала до следващата шеста следатлантска епоха по такъв начин, че тази същност да може да стане културна закваска за цялата Земя. Не е учудващо, че когато този импулс се пресича с другите съществуващи импулси, те приемат странни форми.

Кои са другите импулси? Те са: „Христос е цар“ и „Христос е учител“. Да, човек едва ли може да достигне до „Христос е учител“, тъй като, както вече казах, руската душа не разбира това (че Християнството може да се учи, че не се изживява като нещо в собствената душа). Но „Христос е цар“ – с това русизмът е израснал заедно. И там виждаме сблъсъка на онова, което тогава най-малко е принадлежало на света: сблъсъкът с царизма, източната карикатура на принципа за въвеждане на земно господство в областта на религията. „Христос е цар“ – и царят е негов наместник: това е съчетание на западния аспект, изразяващ се в царизма с това, което няма никаква връзка с него, а което посредством руската народностна душа живее в руския характер.

На външната физическа действителност е присъщо нещата, които често вътрешно най-малко са свързани, външно да трябва да се ошлифоват едни в други. От незнайни времена царизмът и русизмът не се съчетаваха. Който разбира руската същност именно религиозно, той непременно ще трябва да признае стремежа за отделянето от царизма като нещо подразбиращо се. Но помислете, този „Христос е Дух“ е най-вътрешното, той е свързан с първата култура на съзнателната душа. И сега, докато социализмът ври и кипи, този импулс се сблъсква с това, което живее в сетивната душа, както го описах. Тогава не е за учудване, че разпространението на социализма в тези източни части на Европа приема форми, които са съвършено неразбираеми – едно неорганично взаимодействие между културата на съзнателната душа и културата на сетивната душа.

Много от случващото се във външната действителност ще ви се изясни, когато вземете под внимание тези вътрешни взаимовръзки. И за сегашното човечество и неговото бъдещо развитие е необходимо, то да не премине (поради удобство и мързел) покрай това, което принадлежи на неговото същество: Да има разбиране за взаимовръзките, в които сега се намираме. Това не са го разбирали и не са искали да го разберат. Затова и настъпи европейският (сега свързан с американския) хаос – една ужасяваща катастрофа. Няма измъкване от катастрофата, докато хората не започнат да се възприемат такива, каквито са в съвременното развитие, вътре в съвременната епоха. Това е, което човек трябва да проумее.

Затова за мен е особено важно човек да проумее как това, което аз смятам за антропософско движение, действително трябва да се свърже с признанието за големите еволюционни импулси на човечеството, трябва да се свърже с това, което сега времето непосредствено изисква от хората. Разбира се, че много боли – вижда се колко малко съвремието е склонно да разбира антропософията именно от тази ѝ страна и да я взима под внимание.

Ще проумеете от това, което казах, как това, което се надига като социализъм – сега да допълня в общи линии това, което казах миналата седмица във връзка с „Философия на Свободата“ – е едно обикновено, залегнало в човешката природа явление, което все по-силно обхваща човечеството. Днешните реакции срещу това явление са просто нещо ужасно за този, който прозира нещата. За човека, който разбира нещата, е ясно: колкото и метежно, колкото и шумно да се случва, настъпващият по цялата земя социализъм в своя интернационален елемент е носител на бъдещето, а образуването на всевъзможни национални държави и държавици работи против човешката еволюция. В думите „За всеки отделен народ – държава“ се съдържа едно ужасяващо възражение срещу смисъла на развитието на петата следатлантска епоха. И без това хората не знаят как ще завърши това, но то се говори. Същевременно това е напълно пропито от принципите на организацията, които произлизат от Артуровия импулс. Негова противоположност е стремежът на Граала, който е така вътрешно свързан с Гьотевите принципи, както ви представих. Този стремеж на Граала навсякъде се стреми към индивидуалното, към етичното, към научното. Той преди всичко иска да вземе под внимание индивидуума, а не групите, които днес вече не са от значение и които посредством интернационалния социалистически елемент ще трябва да бъдат отстранени от света, тъй като това е пътят на развитието.

И по тази причина трябва да се каже следното: В гьотеанството, с целият негов индивидуализъм – как изведох индивидуализма от Гьотевия светоглед може да видите в първите ми трудове за Гьоте, можете да намерите и в книгата ми „Светогледът на Гьоте“, този индивидуализъм е едно закономерно следствие от гьотеанството. В този индивидуализъм, който може да достигне своята връхна точка само в една философия на свободата, лежи това, което по необходимост трябва да се стреми към това, социализмът така да се образува, че в определен смисъл да могат да се разпознаят два полюса: от едната страна – индивидуализмът, от друга страна – социализмът, към който човечеството се стреми през петата следатлантска епоха. Тези неща обаче трябва правилно да се разберат. И правилното разбиране е непременно свързано с това човек да проникне в това, което трябва да доведе до социализма, ако той наистина ще протича по направление на човешката еволюция.

Днешните социалисти все още си нямат никаква представа какво е свързано с истинския социализъм, който ще достигне своята зрялост едва в четвъртото хилядолетие. Те нямат представа какво трябва да се свърже със социализма, ако той се развива по правилен начин. Там става въпрос преди всичко за това, че този социализъм трябва да се развива заедно с едно истинско усещане за съществото на целия човек – на телесния, на душевния и на духовния човек. Оттенъците ще доведат отделните религиозни импулси до разбирането на човека в неговото троично разчленяване на тяло, душа и дух. Изтокът с руското начало ще се погрижи за разбирането на духа. Западът ще се погрижи за разбирането на тялото. Средата ще се погрижи за разбирането на душата. Но всичко това, разбира се, е преплетено. То не трябва да се схематизира и категоризира, но във всичко това първо трябва да се развие истинското начало, истинският импулс на социализма.

Какъв е този социализъм? Истинският импулс на социализма се състои именно в това, хората, както неотдавна ви описах, действително да осъществят братството във външните социални структури в най-широкото значение на думата. Истинското братство няма нищо общо с равенството, разбира се. Защото вземете например братството в семейството: ако единият брат е на седем години, а другият е току-що роден, тогава не може да се говори за равенство. Братството ще трябва тепърва да се разбере. Но това е и всичко, което трябва да се осъществи на физическото поле: на мястото на днешните държави да се появят организации по цялата земя, които са пропити с братство. Обратно на това, от всяка външна организация, от всяка държавна и държаво-подобна организация, трябва да се изкара всичко църковно и всичко религиозно. Това трябва да бъде едно душевно дело. То трябва да се развие в едно напълно свободно съвместно съществуване на душите. Успоредно с развитието на социализма трябва да има абсолютна свобода по отношение на всички религиозни неща. Досегашният социализъм под формата на социалдемокрация само подхвърли нещата така, че човек да каже: „Религията е нещо лично.“ – Но това отговаря на братството така, както един разярен бик му отговаря, когато се нахвърля върху някого. Това, разбира се, не съдържа ни най-малкото разбиране за братство, тъй като самият социализъм в неговата сегашна форма е една религия; той се упражнява по един сектантски начин и се проявява с една ужасяваща нетърпимост. Така успоредно с този социализъм трябва да има един истински разцвет на религиозния живот, който да се основава на това, религиозният живот на човечеството да е едно свободно дело на всички съвместно действащи на земята души.

Помислете сега как по този начин безкрайно много е работено срещу еволюцията. Винаги трябва по-напред да се работи срещу нея, за да може след това отново определено време да се работи за еволюцията; след това отново идва ответния удар, и т. н. Това го обсъдих с вас при общите принципи на историята – че всичко съществува, за да умре отново. Само помислете, как се е работило срещу успоредното развитие на свободата на мисълта в областта на религията и външния братски социален живот, което, като става въпрос за държави, може да се изгради само в държавната общност! При господство на социализма религиозният живот не трябва да играе никаква роля вътре в държавната организация, а само вътре в живеещите съвместно като души хора, напълно независимо от всякаква организация. Колко са прегрешили хората срещу това! „Христос е Духът“ – а до него тези ужасни църковни организации на Царизма! „Христос е Царят“ – абсолютно обвързване на Папствтото с религиозните убеждения! И не само, че римо-католическата Църква сама се е узаконила като политическа империя, а е намерила и начина (в последните векове именно през заобиколните пътища на йезуитството), по който да се промъква в другите империи, да се вплете в тяхната организация, да ги пропие със себе си.

Или помислете как се е развило лютеранството? Със сигурност Лутер е тръгнал от един импулс – това веднъж ви го представих – и той наистина е един дух, който с едното лице е обърнат към четвъртата, а с другото лице – към петата епоха, и в този смисъл неговият импулс е бил в съгласие с времето си. Той се появява, но какво става после? Тогава това, което Лутер е искал в областта на религията, се е свързало с интересите на някои немски князе. Един княз влиза в синода, става епископ и т.н. Тоест и там имаме обвързване на това, което не трябва да се свързва. Или пропиването на държавническото начало на външната държавническа организация с католическото религиозно начало, както беше в Австрия. В това именно пропиване лежи и цялото сегашно нещастие на Австрия. Под друга егида, а именно под егидата на гьотеанството, би било възможно да се въведе много добре ред в Австрия.

Това е от едната страна. От друга страна на Запад всред англо-говорящото население навсякъде началото на ложите се прониква от княжеското начало. Това тъкмо е и характерното, че държавната организация на Запад не може да се разбере – и Франция, и Италия са съвсем заразени от това – без да се вземе под внимание нейната проникнатост от началото на ложите така, както в Средна Европа трябва да се вземе под внимание проникнатостта с йезуитството. Така, че са извършени ужасни прегрешения срещу това, което трябва задължително да върви успоредно със социализма. И това трябва да се има предвид.

Следващо нещо, което трябва да върви успоредно с развитието към социализъм, е свързано с духовния живот. Това е еманципирането на всички стремежи към духа от държавната организация. Нужна е абсолютна отмяна на казармената организация в науката и на всичко, свързано с науката. Онези разпръснати по света казарми на науката, наречени университети, най-много се съпротивляват на това, което трябва да се развие през петата следатлантска епоха. Понеже както свободата трябва влезе във всички религиозни области, така в областта на познанието трябва да възникне възможността всеки един човек да участва наравно в развитието на човечеството. Ако социалното движение иска да се развива по един здрав начин, не може да има привилегии, патенти, монополи на което и да разклонение на познанието. Тъй като днес сме много далеч от това, което имам предвид, не е и необходимо да ви показвам от някаква страна как може да се премахне казармената организация в науката, и как веки човек може да се насочи към неговото участие в еволюцията. Защото това ще е свързано с дълбоко проникващи импулси, които ще се развиват в цялостните връзки и взаимоотношения между хората. Но ще бъде така, че всички монополи, привилегии, патенти, които се отнасят до притежанието на духовни познания, ще изчезнат. Ще съществува само възможността човек да изпълни със съдържание духовния живот, доколкото му позволяват неговите собствени сили. Във времена, когато човек се стреми все повече и повече да монополизира такива неща, като медицината например, когато човек в най-различни области се стреми да организира всичко, не е необходимо да се обсъждат подробностите на духовното равенство – тъй като, разбира се, сме още много далеч от това и повечето от нас имат достатъчно време да почакат до следващото си въплъщение, ако искат да постигнат едно пълноценно разбиране на това, което може да се каже във връзка с тази трета точка. Но, разбира се, навсякъде би могло да се постави начало.

И така в наше време човечеството само може да носи в съзнанието си социализма, едновременно осъзнавайки и това, което трябва да върви успоредно с него: свобода на религиозното мислене, равенство в областта на познанието. Хората трябва да са толкова равни пред познанието, колкото и в поговорката за равенство пред смъртта, тъй като в бъдеще то води до свръхсетивния свят, така както и смъртта. Колкото малко може да се монополизира и патентова смъртта, тъй малко може да се монополизира и патентова в действителност познанието. И ако все пак човек го прави, се създават само едни изкуствени носители на познание като днешните. И казаното тук отново не е насочено лично срещу някого, то се отнася до това, което е от значение за нашето време: социалното формиране на времето. Особено нашето време, което преживя упадъка на буржоазията, показа колко все по-неефективен е един бунт срещу това, което върви против еволюцията. Папството съвсем решително върви против еволюцията. Когато през седемдесетте години старият католицизъм1 се разбунтува след въвеждането на догмата за непогрешимостта, този връх на папския монархизъм, му се създадоха трудности, и днес все още му се създават, докато той можеше да си позволи добри неща точно по отношение на това разбунтуване срещу папския монархизъм.

Поглеждайки назад към това, което казах, все пак ще намерите, че в днешно време тук, вън на физическото поле, има нещо, което всъщност принадлежи на душите и на духовния човек, докато на външното физическо поле иска да излезе затвореното в себе си братство. Това, което е организирало физическото поле, не принадлежи непосредствено към физическото поле. Разбира се, то принадлежи на физическото поле дотолкова, доколкото хората се намират във физическия свят и живее в душите, но не принадлежи на физическия свят чрез това, че на физическото поле се организират хората. На физическото поле например религиите трябва да бъдат само душевни общности, да не са външно организирани, училищата като такива трябва да са съвсем иначе организирани, преди всичко не може да има държавни училища и т.н. Това всичко трябва да изходи от свободата на мисълта, от индивидуалността на човешкото същество. Поради това, че в действителност нещата се преплитат, може да се случи нещо такова, като например това, че днес социализмът многократно е противоположното на това, което днес ви изложих като негово начало. Той е тираничен, жаден за власт, той с охота би искал да вземе всичко в ръцете си. Вътрешно той се явява борец срещу противозаконния княз на този свят, тъй като противозаконният княз на този свят се явява тогава, когато човек организира външно Христовия импулс или духовното съгласно държавнически начала, когато човек не се задоволява с едно чисто социално братство.

Виждате, че човек силно се докосва до неща, които днес още са неудобни за човечеството, когато човек се докосва до най-важните, най-съществените въпроси на съвремието. Необходимо е обаче тези неща да се прозрат, да се проникне в тях по един познавателен начин. Тъй като само тогава, когато ги осмисли, човек може да излезе от днешната катастрофа. Това трябва да повтарям отново и отново. Само когато човек се запознае с импулсите, които могат да бъдат намерени по начина, който разгледахме, човек ще може да допринесе за истинската еволюция на човечеството.

Когато преди осем дни разглеждах тук моята „Философия на Свободата“, се опитах да ви покажа как в резултат на моята дейност бях отхвърлен отвсякъде. Сигурно си спомняте това отхвърляне от най-различни области. Да, осмелявам се да кажа: Също и с гьотеанството мога да се смятам за отхвърлен от най-различни области – там, където през последните тежки години се опитах да насоча човечеството към него. Гьотеанството в действителност не е да кажеш нещо за Гьоте – гьотеанство може да е и когато човек си задава въпроса: „Кое може да се счита за най-доброто в света сега, когато всички народи се борят помежду си?“ – Но и тук се чувствам отхвърлен отвсякъде. Не казвам това заради песимизъм, тъй като за това познавам много добре закона на кармата. Не го казвам и защото не бих правил същото и утре, ако се открие възможност. Но трябва да го кажа, защото е необходимо много неща да се съобщят на човечеството, защото човечеството може само чрез вглеждане в действителността да намери в себе си импулсите, които са предназначени за съвременната епоха.

Трябва ли да бъде така, че хората съвсем да не са в състояние чрез регулиране на това, което е в сърцата им и в глъбините на душите им, да намерят пътя към светлината? Трябва ли това да стане по пътя на външната принуда? Трябва ли първо всичко да рухне, за да започнат хората да мислят? Не трябва ли този въпрос да се поставя отново и отново всеки ден? Не изисквам отделния човек да направи това или онова, защото знам колко малко може да направи човек в днешно време. Но това, което е необходимо е прозрението, не това фалшиво съждение и нищо правене, а прозрение да се погледне навътре към нещата в тяхната действителност.

Особено впечатление ми направи една забележка, която прочетох тази сутрин във „Фанкфуртер Цайтунг“, т.е. в един немски вестник. Там прочетох статията на един човек, когото преди осемнадесет-двадесет години познавах добре и с когото бях обсъдил много неща. Прочетох във „Фанкфуртер Цайтунг“ един негов фейлетон. Не съм виждал този човек вече шестнадесет-осемнадесет години. Той е поет и драматург, негови пиеси са поставяни на сцената. Казва се Паул Ернст; тогава го познавах много добре. Днес четох една кратка негова статия за нравственото мъжество и в нея едно изречение – да, много е хубаво, когато днес се пише едно такова изречение, но човек трябва отново и отново да се запита: Трябва ли първо да избухне нещо, като това, което сега избухна, за да може да се напише едно такова изречение? Та там един истински немец, образован немец пише: „У нас винаги се утвърждаваше, че немците са мразени. Бих искал да знам – казва той – кой в целия свят действително мразеше немския дух?“ И ето той си спомня: „През последните години немският дух беше мразен най-много от немците!“

И преди всичко съществува една истинска вътрешна омраза по отношение на гьотеанството. Но това го казвам не, за да критикувам, и съвсем не (това не сте и свикнали да го правя), за да кажа нещо хубаво за Уилсън. Но е тъжно, когато нещата стават само по принуда, а в действителност могат само да са полезни, когато идват от свободния човек. Защото още днес е необходимо от свободната мисъл да излязат онези неща, които трябва да са противоположност на свободата. И винаги трябва да подчертавам: Не казвам тези неща, за да възбудя песимизъм, а за да говоря на душите и сърцата ви, за да се обърнете към други души и сърца и да се опитате да събудите в тях прозрение, да се появи в тях съждение. Защото в последно време най-силно е изпаднало в злото именно съждението, силно замътено по целия свят, прекланящо се пред авторитети. Как се радва светът днес – може да се каже по цялото земно кълбо, – че може да се моли на един учител като на кумир2; колко е зарадван света от това, че чак не му се налага да мисли. Това не е национална добродетел или порок. То е нещо, което е в света и трябва да се пребори чрез това, човек да се опита да създаде предпоставките за съждение. Но човек не идва до съждението, ако просто – простете ми за твърдия израз – си седне на задника и започва да съди наляво и надясно за всичко. Човек се нуждае от волята да прозре действителността. Онези хора, които днес често са водачите, това го казах и в други взаимовръзки: това е сбирщина от най-лошите, доведени от вълните на обстоятелствата в последно време. – Това трябва да се прозре. Въобще не става въпрос за гръмки слова: демокрация, социализъм и т.н. Става въпрос за това да се прозре действителността зад думите.

Това е, което в настоящето се изтръгва от душата и от устата на човека, където ясно се вижда, че малкото хора, които днес се чувстват пробудени, правят това по принуда, довеждат се принудително до това състояние. Това е, което ни казва: – Нещата се свеждат до преценката, до прозрението. – Прозрение в развитието на народите се получава само тогава, когато се вземат предвид тези дълбоки взаимовръзки. Тогава човек трябва обаче да има смелостта да си каже: Цялата наука за народите и всичко това, което участва в социалната организация, е некомпетентно, без да се знаят тези неща. – Човек трябва да събере тази смелост и вече съм искал да говоря за тази смелост, която човек трябва да притежава. Днес говорих достатъчно дълго, но сметнах за нужно да покажа веднъж по-дълбоките европейски импулси в непосредствена взаимовръзка с импулсите на настоящето.

Знаете, че човек не знае от днес за утре колко време ще е на дадено място, че може да бъде принуден да се премести на едно или друго място. Но каквото и да стане – може би ще си говорим още дълго тук, може и за кратко време – във всеки случай, ако и да трябва да отпътувам скоро, днешната лекция няма да е последната, която държа тук. Ще направя така, че да мога да ви говоря още от това място.

* * *


Превод от немски: Петър Матѣев

Бел. прев.: Имат се предвид старокатолиците, които не признават догмата за непогрешимостта на папата, въведена през 1870 година на ватиканския събор от папа Пий IX. [↩]
Бел. прев.: След приключване на войната през 1918 г. Удроу Уилсън е съставил световна програма, състояща се от 14 точки [↩]

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 1 мнение ] 

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Иди на:  
cron
Powered by phpBB® Forum Software © phpBB Group
Хостинг и Домейни