ПРИЯТЕЛИ НА АНТРОПОСОФИЯТА - ЕЗОТЕРИЧНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ

Ex Deo nascimur. In Christo morimur. Per Spiritum Sanctum reviviscimus!
Дата и час: Чет Авг 16, 2018 5:05 am

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]




Напиши нова тема Отговори на тема  [ 11 мнения ]  Отиди на страница 1, 2  Следваща
Автор Съобщение
Непрочетено мнениеПубликувано на: Сря Мар 06, 2013 6:49 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1613
Поставям само заглавието. И се надявам, че хората, които пишат тук ще имат смелостта да споделят размислите си и преживяванията си във връзка с горното изречение. Скоро и аз ще го направя.

Изображение

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Чет Мар 07, 2013 6:43 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1613
Искам да споделя, че е много трудно да се споделя именно по тази тема. `S`4`
Защото във времето разбрах, че онова, което споделяш и смяташ, че е точно "не аз, а Христос в мен" много лесно може да бъде осъдено, поругано, иронизирано, с една дума да получиш множество шамари, и то напълно незаслужени, само защото си дръзнал да споделиш нещо съкровено. Правиш го с най-чисто чувство, а отсреща смятат, че толкова си се "въздигнал", че почват да те иронизират... Но за мен това вече няма никакво значение, кой какво ще мисли, ама никакво. Затова ще бъда смела.

Понежа темата за професията ми и къде живея и съм работила представлява интерес, по стечение на обстоятелствата, сега ще я осветля...

Да работя в най-голямата българска психиатрия с над 200 човека болни от всякакви психически заболявания, смятам за един достоен, важен, ценен, полезен епизод от живота си. Всъщност как се оказах там?! И това е една интересна история. Бях на 29-30 години, тъкмо бях родила първия си син и едни ден реших да отида до болницата и да видя дали мога да кандидатствам за работа. Бах с мъжа си. И тъкмо вървим през парка, насреща ни не друг, ами самия Кумчо Вълчо - Директорът на болницата. Твърде известен на времето си, и изключително ексцентрична личност, разбира се - психиатър. Разговорът ни трая няколко минути - казах му че скоро съм завършила и имам малко дете... Той ме изгледа отгоре-до долу и рече: "Ти знаеш ли кой съм аз? Чувала ли си за мен?!" /Що ли все на такива психопати, маниакални плюс това, все попадам в живота си! `9l~ /... Мен ми трябваха само няколко секунди след тези му две питанки, за да кажа на мъжа ме: "Айде, тук не е за мен", врътнах се и си тръгнах, даже не го удостоих тоз любимец мой /както стана по-късно/ и с отговор...

Минаха точно 9 години. И аз бях на 38-39, точно Уран съвпадаше със Северния ми лунен възел в 29 градус на Риби в 8 дом - но това по-късно го видях... Бях започнала обучението и по антропософска лечебна педагогика и социална терапия. Бях забравила изобщо за тази болница, за възможността ми да работя там... В други океани плувах. Да, обаче, стана друго. Една сутрин, беше пролетта, се събудих и някаква странна мисъл не ме оставяше на мира. Все едно, че нещо и някой ми напомни за това място. Станах, облякох се и казах на мъжа ми, който беше в отпуска по това време: "Слушай, днес отиваме в Психиатрията, ще започна работа там". Не знам откъде и защо тази мисъл ми дойде. Нито пък имах някаква връзка с хора оттам, нито пък знаех, че има свободно място, ама нищо, нищичко не знаех. Той ме изгледа много шокирано и вика: " А бе, Дори, как тъй ще ходиш там да работиш, ти знаеш ли какво чудо е там?!"... " Не, казах, аз, пали колата, отиваме"... Вярно сякаш все едно нещо и някой ме чака.

Отидохме ние... Той ме чака в колата, аз смело отивам и чукам на вратата на шефа... същият този дето ме срещна преди 9 години в парка и ме пита дали знам кой е той. Страшилище вярно голямо за всички, ама не и за мен. Мен само като ме видеше и се ухилваше до ушите и казваше: "Ела бе, Доре, ела сега да си говорим за Щайнер и за Антропософията". И аз цъфвах, присядах на големия диван, той седеше на един голям кожен фотьол, в задимения кабинет, и си говорехме. Много ценни книги ми подари преди да напусне болницата, като се пенсионира... И тъй... чукам аз, влизам, той сам, пуши. Гледа ме той един такъм и се подсмихна, дали ме помнеше не знам. Но аз и досега се чудя на безочието и смелостта си. Казах му точно няколко изречения и се разбрахме веднага. "Докторе, искам да работя тук." той: "Кога почваш", аз: "Сега през лятото имам дълъг семинар, мога от септември", той: "Чакам документите ти за постъпване". Така постъпих на работа в тази болница. И до ден днешен знам, че цялото ми постъпване минава рамките на всякакви стандартни разбирания, процедури и шашмалогии.

Какво ми даде обаче болницата и тези 2 години там? Ще разкажа по-късно...

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Съб Мар 09, 2013 10:21 am 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1613
Много е различно от дистанцията на времето като се върне човек към определено събитие или период от живота си. Като си в "окото на бурята", потопен с мислите си, с чувствата си, с импулса да действаш преживяването е супер интензивно, дори и да си с ясното съзнание, че е нужно да се дистанцираш, ако е карма и сам си го избрал в този живот, ще го преживееш точно така, както е нужно...

И така най-общо преди да разкажа истинската причина да отида в тази болница, ще кажа - много ми даде тя. Сетивата ми се развиха невероятно за нещата отвъд материята, отвъд изкривените гримаси, отвъд раздърпаните дрехи, отвъд чорлавите коси и черни нокти, отвъд крясъците, писъците, миризмите на мръсна човешка плът, на урина и всичко останало, отвъд изтърбушените стаи и порутени стени, отвъд труповете, за които всяка сутрин на рапорта се казваше - а аз само до предишния ден бях с тези хора, отвъд електрошоковете и опънатите като струна тела от тях, които замираха и не знаех дали няма да замрат съвсем... Добре, че манастирът беше до нас, водех хората там, беше и моето спасение.

Създадох си малък защитен кът - моят кабинет, с икони и манастири по стените... При мен беше винаги светло, уютно и приятно, хората обичаха да идват там... Докторите ме питаха - не се ли страхувам така свободно да общувам, да оставам сама с тези хора в стаята... Не, не се страхувах, защото когато ги погледнех в очите, ги гледах като равен с равен, не смятах съществото им за болно в общоприетия смисъл, то беше избрало и беше допуснало да страда, и аз се отнасях с уважение към това. Те чувстваха това и ходеха все подире ми. Имаше клуб и при дежурствата ми - пеехме, рисувахме, танцувахме, имахме ден за четене на библейски истории - над 20-ет човека идваха и ме наобикаляха. Бях съвсем сама с тях. В пълна тишина четях, те се умълчаваха и после някой едвам-едвам проговаряше и споделяше нещо от живота си, което му напомняше прочетеното... Така подготвих цяло Коледно представление с тях. Колегите ми бяха като зрители..., за съжаление. Не им се занимаваше. Вътре в себе си знаех, че това е едно ключовите ми преживявания в живота - да избера сама да работя там, сред истинската външна и вътрешна човешка грозота. Бях все едно като на изпит пред самата себе си. Не беше лесно. Който ме познава знае, че е трудно да откъсна душата си от страдащите хора, тръгвам да помагам... А там не можеш да спасиш всеки, а и не трябва, това е избор на собствената му душа, можеш само да намалиш страданието, но затова жертваш част от себе си... Да, вграждаш себе си, етера си в това общо етерно пространство с тези хора, всеки ден... Така година след като напуснах на връх Коледа влязох в болница, напълно разбита, нямах сили никакви, с бронхопневмония, вирусна, странен щам, от който почиваха млади хора... Тогава разбрах, че съм дала много от себе си в онази болница преди година, етерното ми тяло беше напълно изтощено, изсмукано, вирусът беше само поводът... Тогава на Бъдни вечер и Коледа, сама, без семейството си, дълго мислих... и плаках, разбира се. Но не за себе си, ами за хората и за цялото човечество, за цялото това страдание, което то самО е избрало...

По-късно ще продължа...

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Пон Мар 11, 2013 11:00 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1613
Човекът, за който искам да ви разкажа, днес има рожден ден `S`4` Надявам се, че е жив и здрав, и щастлив в своя път... Всъщност чрез него аз познах "Христос в себе си" за първи път в живота си толкова искрено и толкова дълбоко. Това е, човекът, който така ненадейно ме "повика" да работя в болницата, дори преди той да се е оказал в нея...

На третия ден след започването ми на работа, присъствах на първия Колегиум - събиране на всички психиатри, психолози и обсъждане на "интересен" случай, при неяснота на диагнозата. Пред нас стоеше Патрик, англичанин от южна Англия, на 42 години. Лекарят представяше случая: тръгнал от Англия за поклонение в Йерусалим. В Унгария му открадват парите, как стига до България - не е ясно, но тук му открадват паспорта, пребиват го, и така той се оказва без документи за самоличност, говорещ за Христос, силно вярващ, той просто излъчваше вярата... в полицията, оттам в клиниката на 4-ти километър, и оттам при нас... Стоях и го наблюдавах този Патрик - много красив, с много дълбоки очи, в които човек можеше да чете... В същия момент усещах, че нещо се случва, че моят трети ден в болницата ме изправя пред нещо, което предстои. Стоях и слушах разказа на колегата, и момента, в който той преразказваше думите на Патрик - на 39 години за първи път той бил с жена, и когато в един момент той разбрал, че тя е проститутка това го убило и всъщност тогава за първи път имал чувството, че умира, сега след всичко преживяно тук - за втори път имал чувството, че умира - казваше го не само във физическия смисъл, аз го разбирах, а другите се хилеха... В един момент срещнах погледа му, той не разбираше езика ни, но разбираше чувствата ни, разбираше подигравките, очите му се насълзиха... Станах и излязох. Не можах да издържа повече. След половин час бях в Мъжко остро пред Патрик... Свободното ми движение в отделението, което е най-опасното, беше накарало охраната да тича подире ми, щото се притеснили на решителната ми крачка, да не ми се случи нещо... Нищо не ми се случи. Стоях пред Патрик на сантиметри и го гледах в очите, казах му на английски само едно изречение: Искаш ли да ти помогна? Той ме погледне и ми отговори: Знаеш ли как?

Всъщност той ми помогна. Той ми помогна да родя себе си отново. Водеха го психотичен, в остра фаза... Трънки! Патрик не беше психотичен, той по стандартните изследвания излизаше психопат, с психопатна личностова структура, обаче реално по-скоро беше от този модерен вид "гранични личности"... Всичко онова, което се случи в следващите месеци сега ми изглежда като години - дълги, мъчителни, пълни с огромна наситеност на чувства и преживявания. Всеки ден бях с Патрик - из парка, в стаята ми, в която рисувахме, носех му храна, купих му дрехи - той нямаше нищо... Свързах се с майка му, с брат му, със социалната му в Англия. Патрик ми се доверяваше безкрайно. Аз на него също. Дългите ни разходки в парка, тихите разговори, манастира и нашето общо чувство там... беше много странно..., все едно отново преживявахме нещо, което вече е било. Тази близост между нас, това доверие, тази братска обич, беше нещо толкова естествено, сякаш винаги са били... В един момент установих, че се раждат чувства, но се питах какви са, говорехме за това. Не го чувствах като мъж в живота си, а в същия момент чувството, че спасявам част от себе си, плът от плътта си, кръв от кръвта си, беше невероятно силно. Битката за Патрик беше като битка за много близка ми човешка душа, сякаш тя вече беше била част от мен... Овладях се, овладях чувствата си, не беше това, което беше между нас, той също го знаеше. Около мен, в дома ми, в работата ми срещах само осъждане, насмешки, грубост и подигравки. Толкова сама се чувствах в онзи момент... За всички Патрик беше лудият англичанин, на който аз помагам, харча се сякак, без да има смисъл. Никой не разбираше какво се случва всъщност... Излизахме няколко пъти из София - аз и той..., не се страхувах, че ще избяга или нещо такова. В този свят той имаше само мен. В Британското посолство не го познаха - за тях беше станал неузнаваем. Последната им среща с него по техните разкази той бил пребит, с дрипи по себе си, със спластена коса... Патрик не искаше да се върне в Англия, той мразеше страната си, порядките там, искаше да живее тук, в български манастир. Аз бях на огромен кръстопът - намерих му дори манастир..., но вътре в мен, душата ми знаеше, че моята роля скоро трябва да свърши, че той трябва да си тръгне, че аз съм преобърнала кармата му, и точно с това аз самата се раждам отново...
Отидох изтеглих пари, купих му дрехи, дадох му за първите му дни в Англия, защото там никой нямаше да се погрижи за него, докато не го приемат в общност, а това щеше да се случи на третия ден от връщането му. Единствената помощ, която получих от болницата беше колата на шефа и шофьора, който ни закара до летището... Трябваше да го изпратя, не можеше и не трябваше да остане тук, защото тук той беше спасен, пътят му продължаваше... Аз и той мълчахме на летището, и за последно си махнахме с ръка, след дълга прегръдка..., знаейки може би, че никога повече няма да се срещнем, че това беше най-светлото нещо в живота ни да бъдем заедно и всеки един от нас ще го помни докрая... Аз спасих Патрик!

Обърнах веднага след като го загубих от погледа си, защото се страхувах, че той няма да издържи и ще се върне... Плачейки се върнах при шофьора на шефа. Той мълчеше през цялото време. Закара ме в къщи. Пуснаха ми отпуска, докато се съвзема, а непрекъснато плачех сякаш съм загубила най-свидното същество в живота си... Това не беше просто някаква си емоция, това беше нещо съвсем друго - огромна мъка, но и чувството че успях да преобърна пътя му, може би за негово добро, за да живее, макар и далеч от мен...

Скоро ще довърша тази история..., сега не мога.

Честит рожден ден, Патрик!

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Пет Мар 15, 2013 8:04 am 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1613
Днес имам време, а и желание да довърша този разказ.

Тази история всъщност не завърши със заминаването на Патрик. Следваха дълги месеци, в които се чувахме и пишехме - аз винаги много кратко, той винаги много дълго. Не ползваше интернет, затова се ползваше старата епистоларна форма на писма и картички, и чуване по телефона... Постепенно нещата отшумяваха. За мен беше важно да знам, че той е добре и че е в защитена среда. Въпреки това, обаче не спирах да мисля и да се опитвам да си обясня какво всъщност се случи, кой е той, коя съм аз, защо беше това усещане, че като че ли се погрижих за част от мен, много скъпа душа, не мъж в живота ми, а нещо много по-различно..., защо така преживях нещата...

Имах среща с един човек, посветен човек, антропософски лекар, с който можех да споделя нещата - първият й въпрос беше: "Ти можеш ли да се опиташ да обясниш чувството си". "Да, казах аз, той ми беше като син. Сякаш трябваше да го спася, това беше моята задача и после да го загубя". Усмихна се, затвори си очите и дълго мълча. После ми разказа следната история. Той е бил мой син, който на 9 години е бил убит пред мен, а аз не съм успяла да направя нищо за него в онзи момент. Това убийство е свързано с негова минала карма, бил е свързан с религиозно движение, в което е изменил на идеите. Това, което се случва в БГ и нашата среща е наистина едно преобръщане на кармата му, както и на моето чувство за вина. Този път сме се срещнали, за да успея да го спася. Предстоят ни още 12 години отношения, дори и не във физическия свят, но ще сме свързани по някакъв начин, защото това е времето от предишната ни инкарнация, в която той е трябвало да навърши 21 години и да стане пълнолетен... Сега това ще се повтори...

Това беше нашата история, която преживяхме днес, тук и сега, с ясното съзнание и в двама ни, че това не е случайна среща... Още сме в периода на тези 12-ет години... и животът предстои. Всеки си е в пътя. Каквото и да ми поднесе, съм благодарна на случилото се, на срещата ми, на Антропософията. И всичко това много, много ме промени.

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Съб Мар 16, 2013 6:59 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1613

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Сря Окт 30, 2013 9:29 am 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1613
Споделено от д-р Калин Терзийски, работил дълго време там, където се разви този епизод от живота ми... Но... всъщност не е важно толкова кой къде е работи, важното е - какъв човек е станал след това!

Изображение


Една жена ме потърси по телефона и ми каза: "Чела съм някои твои неща, извинявай, че направо на ти… май ти си човекът, който може да ми помогне. Чувала съм, че ти понякога помагаш на такива хора… Аз…"
Ах – казах си аз в този момент – пак някоя изгубена душа, която търси помощ! Във време, в което няма нищо стабилно и няма острови за спасение… всеки, който изглежда по-стабилен от плаващ чим трева, изглежда като спасителен остров.
И ето – и аз изглеждам на изгубените души като спасителен остров. Но знаят ли те, че аз съм объркан не по-малко от тях? Тежко ми!…Тежко на тоя, на когото вярват, а той се съмнява в себе си.
А всъщност - ако не се съмняваш в себе си, не си ли идиот, нуждаещ се от психиатрично лечение?
Всички тия мисли ми минаха за миг през главата, но аз вдишах енергично и сурово въздух, чак до върховете на островърхите си обувки и казах: "Да, мила…какво "ти"? Какъв е твоят проблем?"

А всъщност - ако не се съмняваш в себе си, не си ли идиот, нуждаещ се от психиатрично лечение?
Всички тия мисли ми минаха за миг през главата, но аз вдишах енергично и сурово въздух, чак до върховете на островърхите си обувки и казах: "Да, мила…какво "ти"? Какъв е твоят проблем?"
Защото аз знам: на уплашения му трябва най-напред някой, който е пълен с увереност. А увереността е въпрос на морален избор, на смелост и решение! Избираш: или да те е страх и да плашиш и другите; или да плюеш на страха и колебанията и да помагаш на другите да се преборят с техните си страхове.
- Ами аз… - въздъхна момичето. Защото по гласа познах, че това е млада жена. На не повече от трийсет. Хайде – трийсет и пет. Момиче. Зреем бавно и сме деца по-дълго.
– Аз много затънах напоследък… Много неща ми се струпаха на главата – каза тя.
Помислих си, че ще е нещо житейско, нещо дребно и лесно. Но тя продължи и не беше дребно и лесно: "Имам… откриха ми преди година и нещо мултиплена склероза (множествена склероза)… а сега и нещо в главата… може да е… някакъв тумор… но не знаят даже дали е тумор… и аз съм на ръба… не знам дали ще мога да продължа… да се справя. Ще рухна. Нямам сили и си мисля… за край на живота. И знам, че ти си се измъкнал от страшно тресавище… от алкохола… от наркотиците… и реших, че ти си моят човек…" - гласът и беше толкова тъжен, че чак беше някак равен и спокоен. Така става понякога. Когато нещата са сериозни.
И аз тръгнах да въздишам. Но веднага се спрях. Защото нямаш право (ако не си свиня) да се отдаваш на малодушие, когато някой срещу тебе наистина страда и очаква подкрепа. И мислих минута: какво мога да и кажа. И след това заговорих.
В началото бях неуверен. И затова говорех много ентусиазирано. Фалшиво твърдо. Вдъхвах и сурова бодрост. Дръж се, дръж се! – повтарях. Но в тоя планинарски ентусиазъм имаше доста кухота. Още не бях размислил.
И започнахме да се срещаме. Една след друга – няколко сутрини, на по чаша чай.
Тя беше много симпатична и смела млада дама. И се бореше със сериозното си заболяване. Достойно. Но понякога подгъваше коляно. Типичен случай на липса на опора във външния свят. Времето не ни предлага никакви стабилни опори – знаех това. Не дай си Боже да се сринат естествените, обичайните опори – здравето, семейството или работата – и човек е като изхвърлен в открития космос.
Аз продължавах да ѝ давам, колкото мога, алпинистко-будистка бодрост. Дръж се, дръж се – повтарях. Горе главата!
Говорехме за живеенето в настоящето. Без тревога за бъдещето. Без съжаление за миналото. Говорех и за това, че всички един ден умират, но важното е какво се случва до тогава. Щастието във всеки миг.
Изпитвах неудобство от това, което ѝ говоря. Защото аз бях здрав. Но имах оправданието, че в миналото пък бях пред прага на смъртта. Алкохолизмът. Години наред. И се измъкнах.
Един ден – пак се бяхме срещнали, аз бях нещо ядосан. На света. На тая безизходна клопка, която представлява светът. И получих някакво малко прозрение. Може да е било велико. Не знам все още. То беше следното: човек трябва да презре телесното си живеене; че здравето е една мъчителна фикция, която никога не можем да постигнем в идеалния вид. И която ни измъчва с непостижимостта си. И си представих една кола.
И казах на моята обезсърчена приятелка: Гледай на тялото не като на нещо особено важно, мамка му! Безнадеждно е да се уповаваме на телата си и на здравето на телата си! Все ще сме разочаровани, ако им се уповаваме! Просто приеми шибаното тяло като кола! Някаква кола, бричка, която все нещо се поврежда и все има нужда от ремонт. Просто го караме и от време на време го ремонтираме. Никакво по-голямо внимание! Не си заслужава!
- Хаха! моето е някакъв… счупен вартбург! – изсмя се тя.
- Точно така! – изсмях се и аз и ми се прищя да я прегърна, защото тя беше станала такава, каквато я исках: Смела и небрежна.
После пихме още чай. Разделихме се. Тя продължи да ми се обажда. Но вече някак по-уверено. И изследванията ѝ бяха добри. Но може би и идеята… за трошащата се кола…
- Обаждам се да кажа, че старият вартбург засега е добре! – ми каза тя последния път. И беше някак жизнерадостна. Ведра.
Да, мойто момиче, точно така! – казах си на ум – ведро пренебрежение към тленните неща – това ще ни спаси!
Но не и казах това, защото звучи надуто. Казах ѝ само:
- Прегръщам много силно твоя стар, чудесен вартбург! Дръж се, момиче, горе главата!
И се засмяхме.

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Сря Окт 30, 2013 9:51 am 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1613

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Вто Юли 22, 2014 1:53 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1613
Изображение


Какво е Братството за мен като едно земно човешко изживяване?


Братство е приятел да помисли за мен и като си купува баничка за закуска и да ми купи и на мен.
Братство е като знам, че Приятелят ми гладува, защото не може да излезе от офиса си на обяд, а аз имам среща за 5 мин. с него в метрото, да помисля предварително, че е гладен и да му занеса да яде.
Братство е, когато някой будува заради мен до среднощ, за да превежда моите „чудатости“, и да трябва да спи заради мен само 4 часа…
Братство е да осъществя една мечта на приятел, като знам че мечтае например да види на живо тетралогията на Вагнер…
Братство е да съм ужасно стресирана от „приятелството“ на един „антропософ“ и по-скоро как Антропософията бива убивана, и приятели да се окажат до мен като два монолитни стълба…
Братство е да се обърна към приятел за „помощ“ за собствените ми деца за разни „мъжки“ работи след като аз се чувствам объркана и той да отдели от времето си…
Братско е да мога да дам надежда, обич, прегръдка на хората, с които нямам реално никаква кръвна връзка, но ги чувствам като част от живота си…

Знаете ли, че когато в края се обърнем назад, онова, което ще се окаже най-важното, най-човешкото, най-чистото, е човешката обич, човешката топлина, човешката прегръдка…

Преди години имах отношения /кармични/ с една личност от Антропософското общество на БГ. В тях нямаше никакъв земен нюанс в смисъла на интимни отношения. Нищо такова! Нивото беше от високо, по-високо… И на една обща среща спонтанно си вземах „довиждане“ с един приятел, който тогава го усетих много близо, защото застана много смело зад едно още по-смело мое изказване… И аз го прегърнах и му благодарих. Мистър „Ариман“ изкоментира това в личната ни кореспондеция със следното: „Ти прегръщаш всички!“ Тогава не разбрах, а проумях и прозрях ИСТИНАТА: Не кулите на Духа ни правят добри хора, а топлината на сърцето… Но този човек никога нямаше да го разбере, както никога нямаше да разбере и моята прегръдка, и никога нямаше да бъдем в „братство“, ние говорехме на различни езици в Духа…

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Вто Юли 22, 2014 2:04 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1613
* * *


Какво ни мъчи всъщност?! Че в нас има един идеал за бъдещето, който ни се иска да бъде осъществен и да го видим с очите си, да го живеем, да го живеят децата и внуците ни! Душата ни е тук и сега в това тяло, с преброени години земен живот, и като че ли това ни гложде отвътре – ще успеем ли да го достигнем този идеал, докато сме в това тяло? А пък то всъщност няма нищо за достигане отвън. Онова, което е нужно да се достигне – то е отвътре, вътре в нас е!

Какво мога да направя за Теб, какво мога да направя за Другите? Аз умея няколко неща и ги правя добре, и правенето ми носи удовлетворение и радост. Мога да ги направя за Вас! Друг умее други неща, той е с различни умения и способности – той е готов да ни дари Себе си, както и Аз също ще Ви даря Себе си.

Това е общност на духа – „тук и сега“. Огънят е важно наистина да бъде пален и поддържан непрестанно, крачка по крачка, кой както може и където може.
Смелост и Любов са нужни. Ако имаме Смелост, но нямаме Любов, Смелостта ще се изроди в Грубост. Ако имаме Любов, но нямаме Смелостта и Твърдостта, ще изхвърчим като надути розови балони нанякъде.

Дали идваме от Антропософията, или идваме от учението на Учителя, в един момент това дори няма да има значение. Да, то би могло да ни даде един важен езотеричен постамент, на който да стъпим и той някак да подкрепя душите ни, когато е нужно. Най-важното, което ще остане е ЧОВЕЩИНАТА В ЧОВЕКА. ЧОВЕЩИНАТА МЕЖДУ ТЕБ И МЕН!

Имаме ли свободата на Духа – имаме я! Който не знае как да я ползва си е негов проблем!
Имаме ли възможност за братство в икономиката – да, имаме я!
Остава правото, което е държавна институция и власт! Е, две срещу едно! Везната е на наша страна и няма място за отчаяние и песимизъм. Онова, което е нужно да се достигне е ВЪТРЕ В НАС!
Кой има интерес да спрем да вярваме?!

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 11 мнения ]  Отиди на страница 1, 2  Следваща

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Иди на:  
cron
Powered by phpBB® Forum Software © phpBB Group
Хостинг и Домейни