ПРИЯТЕЛИ НА АНТРОПОСОФИЯТА - ЕЗОТЕРИЧНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ

Ex Deo nascimur. In Christo morimur. Per Spiritum Sanctum reviviscimus!
Дата и час: Вто Юли 17, 2018 12:50 pm

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]




Напиши нова тема Отговори на тема  [ 2 мнения ] 
Автор Съобщение
Непрочетено мнениеПубликувано на: Вто Дек 20, 2011 2:05 pm 
Offline
Модератор
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:18 pm
Мнения: 265
Местоположение: Stara Zagora
ИСТОРИЧЕСКИ ОСНОВИ


СЛАВЯНИТЕ


Първите славяни обитавали областта между горното течение на река Висла, Северните Карпати и река Днепър. В тамошните земи се оформила древната славянска материална и социална култура, която запазила спецификите си през следващите две хилядолетия. За дълго време славяните били зависими от номадските племена скити и сармати, което оказало мощно влияние върху славянската култура. Славянският език останал архаичен, много близък до общия пра-индоевропейски и до индо-иранските езици. Славянската религия придобила ирански черти, а в митологията се появили персонажи, характерни за древния персийски епос. Постепенно се оформили две групи славяни - източни (анти) и западни (венети). От антите прозлезли руснаците, украинците и белорусите; а от венетите - чехите, словаците, поляците и лужишките (германските) славяни.
През V-VІ в., под натиска на прииждащите от изток азиатски преселници, част от антите се разселили на североизток, а други се установили на юг. Когато преминали река Дунав и навлезли на Балканите, те осъществили контакт с южния клон на венетите и образували една нова славянска група - славини. От източните славини произлезли днешните българи и македонци, а от западните славини - сърби, черногорци, хървати и словенци. Славяните били предимно земеделци, обработващи земята по съвсем примитивен начин. Този тип земеделие не позволявало да се изхранват големи групи хора, поради което славяните живеели в малки родови селища. Обработваемата земя трябвало да се сменя на няколко години, което, заедно с честите вражески набези, налагало постоянна миграция на родовете и не позволявало да се установят на едно място за дълго, да построят солидни селища и да развият висока материална култура и архитектура. Славяните притежавали само онова, което им служело в ежедневието. Единствено ценна за тях била храната, защото гарантирала физическото оцеляване. Затова храната била единственото (заедно с оръжието), което складирали и криели из горите извън селата си, за да са осигурени при нещастие. Военното дело на славянските племена не било развито. Те рядко воювали. Тъй като живеели на малки слаби групи, а и нямало какво да отбраняват, при угроза от нападение, просто взимали дребните си ценности и изчезвали в околните добре познати гори. Ако все пак били преследвани, тогава съотношението на силите се обръщало. Големи, тежко въоръжени или конни войски не можели да реализират бойната си мощ из гъстата горска растителност, която се явявала отличен съюзник за славяите. Разпокъсаният и независим начин на живот не позволявал на славянските народи да развият каквато и да било държавна форма и върховна власт. Над всяко село властвал местният старейшина. Но по правило важните въпроси се решавали от всички боеспособни мъже на специално общо събрание, наричано на "Вятье" (Вяще, Вече). Освен старейшина, селата имали и "кнез" (княз), който не бил владетел, а само военен вожд и предвождал мъжете във време на война. Това характерно социално устройство пречело на появата на славянски държави в ранната славянска история. Славянски държави не се появили дори след появата на класово разслоение, когато князете, които по време на война по право вземали шест пъти повече плячка от обикновените войни, и съсредоточили повече власт в ръцете си. Но те постоянно враждували помежду си, защото никой не искал да се подчини другиму и всеки смятал себе си за единствен господар. Все пак, през VІ-VІІ в. славянските народи се озовали на прага на държавността. Тя се зародила всред онези племена, които граничели и постоянно воювали с враждебно настроени народи. Около 630 г. в Бохемия се появила първата славянска държава - Самовото княжество. Панонските и бохемските славяни страдали от неспирни аварски нашествия и за да не бъдат поробени, били принудени да се обединят за по-ефективна защита. В резултат на това, военният вожд Само подчинил всички околни славянски племена и се обявил за върховен княз. При подобни обстоятелства в Мизия (днес северна България) се зародил съюзът на "Седемте славянски племена и северите", който представлявал ранна форма на държавност. Не случайно, по-късно българите създали своята държава, като се обединили точно с този славянски съюз. Подобен на Седемте племена бил и друг съюз на българските славяни - Стримонското княжество. Това било обединение на племената от района на река Струма. И двата държавни съюза били резултат от постоянната византийска заплаха. В средата на VІІ в., в Западна Чехия, като наследник на разпадналото се Самово княжество се появила държавата Велика Моравия. Скоро след нея, през 681 г., била създадена друга държава - България, която била съюз между новодошлите български племена и местните южни славяни. Едва по-късно своя държава сформирали и източните славяни - около 970 г. киевските князе изградили Киевска Рус. Също през Х в. било създадено и Полското кралство на крал Мешко. Така се формирали нациите - българи, поляци, сърби, руси, чехи и пр.


БЪЛГАРИ


“Българин значи мъдър, знаещ човек” – така започва писмената история на волжките българи. Древните българи имали високоразвита държавност с повече от 40 държавни и военни звания. Основните от тях били: КАНАС ЮВИГИ, КАВХАН, БОИЛ, КОЛОБЪР, ТАРКАН, БАГАТУР, БАГАИН. Държавното устройство се основавало на една цялостно изградена трифункционална обществена йерархия:
1. Духовенство – колобри;
2. Войнство – боили, таркани, багатури, багаини;
3. Труженици.
Върховната власт над трите съсловия осъществявал Царят-Жрец, носещ свещената титла КАНАС ЮВИГИ – “От Бога владетел”. Канът управлявал с помощта на Шестте Велики боили, произхождащи от най-знатните болярски родове. Те съставлявали висшия господарски елит, наречен УКЕЛ, но по правило принадлежали към колобърското съсловие. Заедно с кана съставлявали Съвета на Седемте – върховният орган на управлението на САРАКТА (Царството). Управлението на царете-жреци водело началото си от древната Арийска цивилизация, свързана с митологичната представа за "Златния век". Подобни държавни титли съществували в най-древните световни цивилизации – Шумер и Протоиндийската цивилизация, а също в Югоизточна Азия - Кушанската империя и някои келтски кралства. Във всички тези цивилизации била в сила една система от държавни звания, наследство от працивилизация, която много преди индоевропейците разпростряла своето културно влияние над Стария свят. Нашите прадеди успели да съхранят този древен държавен строй в неговия цялостен вид, чак до IX век. Самият Георги Раковски пише: “...Българският народ излезе в древността до Черното море до река Волга от великата Скандинавия, и зваха се тамо ГИМЕРИ и КИМЕРИ...” За кимерите още Омир разказва в своята Одисея, че са живяли някъде на края на света, където слънце не изгрява. Кимерите били неустрашими войни-конници, които, прокудени от скитите, завладяли Мала Азия и притеснявали могъщата Асирийска империя. А много по-късно същите тези кимери застрашавали съществуването на Рим, и то през II в. пр. Хр., когато империята бил все още в разцвета на силите си. В летописа на Раковски се разказва за разселването на кимерите по света, при което една част приели името БОЛГАРИ: “...и умножиха се, и дойдоха първи в тези страни, още преди Александър Македонски. Илирик беше първият крал, а след 3522 година от Сътворението на Света (1996 г. пр. Хр.) царуваше Крал Бладилий, който Филип Македонски царя победи и свой поданик го направи. След 3685 г. (1823 пр.Хр.) царе бяха двамата братя Брем и Болг, и понеже много крале надвоюваха, и много земи завоюваха, то народът се нарече на техните имена. Брем завоюва Западната страна, и остана там покрай Западното море, Балтийско до Померания, и нарекоха се Пеми, Словаци и Бранди-Бури. Болг завоюва Източната страна, и със своя народ се засели там, и нарекоха се Болгари...” И други исторически летописи свидетелствуват за кимерийския произход на българите. В историята на волжките българи “Джагфар тарихи” кимерите, наречени там камирци, се разглеждат като древен народ, който се е разселил в Средна Азия и от него са се образували няколко народа от индоевропейското семейство – саки, масагети, алани, и БЪЛГАРИ. В своята “История на войните” византийският летописец Прокопий Кесарийски разказва за българските племена утригури и кутригури. Той започва така: ”В старо време хуните, на които тогава викаха кимерийци, живееха (отвъд Азовско море) и всички се повинуваха на един цар...” По собствен път Георги Раковски изследва въпроса за българския народностен произход и самоличност. Той е първият български народоизследовател, който застъпва тезата за индоевропейския произход на българите. Според неговите изследвания нашият народ произхожда от два основни народа: келтокимери и индоарии. Раковски се досеща, че ние носим името на кимерийския цар БОЛГ, но също и на АРИИТЕ и затова сме БОЛГ-АРИИ. В началото на второто хилядолетие пр. Хр. кимерите се разселили в Европа и завладяли много земи. Цар Болг завладял земите на Изток, и неговите поданици започнали да се наричат БОЛГАРИ (БОЛГИ). Според публикуваните от Раковски и Моленвил източници, Цар Болг (Болгар) основал своето царство в земите на река Волга. През следващите векове древните българи се придвижили на изток и на юг. Така те се появявили в Месопотамия и в земите на днешен Афганистан. Най-ранните сведения за българите се срещат в индийския епос Махабхарата и в ранните пурани, чието съставяне се отнася към VIII-VII в.пр. Хр. Там българите са наречени БАЛХИ, или БОЛХИКИ, а древната българска държава – БАЛХАРА. Столица на Балхара бил град БАЛХ, който и днес носи древното си име. Според Махабхарата балхите били прочути с ценните си “небесни” коне, заради които индийските владетели воювали с тях. След похода на Александър Македонски, последван от изтощителна война с Индия, управлявана от Гуптите, българите били принудени да се изтеглят от старата си родина. Така през III-II в.пр. Хр. започнали първите български преселения от Балхара към Европа. Докато една част от българите се преселвали в Европа през III-II в. пр.Хр., то основната част от се задържали в земите около Имеон (Памир). За това свидетелствува византийският историк Агатия: “...Хунският народ в старо време живееше до Азовското море към изток, на север от реката Танаис (Дон), и подобно на многото други варварски народи живееха в Азия по планината Имауа. Всички тези народи се наричаха общо скити и хуни, а според рода: кутригури, утригури, ултидзури..." Сред тези племена, отнесени към хуните, били и българските племена утригури и кутригури, за които разказва Прокопий Кесарийски. На свой ред обаче и тези българи били принудени да поемат по пътя на преселението. Сведения за това среащаме в “Хроника на Михаил Сирийски”, от II в.: “...В това време потеглиха трима братя от Вътрешна Скития, водейки със себе си 30 хил. скити. Те изминаха един път от 65 дни от клисурите на планината Имеон. Пътуваха зимно време, за да намерят вода и стигнаха река Танаис... Когато достигнаха до границите ромейски, един от братята, наречен Булгариос, взе десет хиляди души и се отдели от братята си. Тези скити бяха наречени от ромеите българи.”
Причина за това преселение било нашествието на хуните, които нахлули в Средна Азия от североизток след разпадането на тяхната империя и последвалото китайско завоевание. Както уточнява Прокопий, хуните в старо време са се наричали кимерийци, също и масагети, следователно това са родствени с българите народи. В Европа с името хуни били наричани арийските конни народи, известни и под общото название скити. От тази общност сме и ние, българите: “...От земята на българите се разпростря яростта на хуните върху народите...” Прокудени от Имеон, българите се заселили в земите между р.Дон и Кавказ. Там те основали нова държава, която впоследствие се разширила на северозапад, към земите на север от Черно море, и станала известна като Старата Велика България. Първият и владетел бил легендарният Кан Авитохол. АВИТОХОЛ значи “Син на сърната” (АВИ – “сърна”, ТОХОЛ – “син”), тъй-като според преданието той бил захвърлен в гората и отгледан от една сърна. С неговото име започва Именникът на българските канове – свещеният летопис на българската държавност: “Авитохол живя триста години. Родът му бе Дуло, а годината Дилом Твирем.” - Авитохол се възцарил в годината ДИЛОМ ТВИРЕМ, което означава Година Змия, месец четвърти според българския календар. Според направените изчисления тази година е 165 сл. р. Хр. През V в. в съюз с хуните българите завладяли земите на Централна и Източна Европа, и изградили могъщата Хунобългарска империя на кан Атила. Поставил на колене Константинопол и Рим, той останал в историята с прозвището Бич Божий (Flagellum Deum). Приема се, че Атила бил от династията Дуло, но понеже неговото име не е вписано в Именника, някои изследователи като Петър Добрев твърдят, че е от друг род. Във всеки случай обаче името на неговия най-малък син Ирник е вписано в Именника като втори владетел след Авитохол. “Ирник живя 150 години. Родът му бе Дуло, а годината Дилом Твирем.” Подобно на кан Авитохол, Ирник също бил обожествена личност, и на него били приписани сто и петдесет години царуване – половината от годините на Авитохол. В 453 г. по време на един пир внезапно умрял Атила. Увлечени в раздори за подялба на бащината империя, по-големите братя на Ирник предизвикали гнева на поданиците си, които възстанали срещу тях и империята се разпаднала. В тези битки загинали някои от синовете на Атила, а Ирник се изтеглил в Малка Скития (Добруджа) и възродил Стара Велика България. През VII в. многобройни хазарски пълчища застрашили Старата Велика България. Около 660 г. на преклонна възраст умрял нейният последен владетел – кан Кубрат. Най-големият му син Бат Баян останал със своята войска да брани столицата Фанагория, а останалите изтеглили българските племена към нови земи. Котраг потеглил на изток и край бреговете на Волга основал Волжка България с главен град Болгар. Кубер преминал през Панония и се установил в Битолското поле (Македония), а Алцек достигнал земите на Италия. С основната част от българите (уногундури), Исперих (Аспарух) се насочил към делтата на Дунав, където завладял Мизия и в съюз със славяните основал новата българска държава със столица Плиска, призната от Византия през 681 г. Под управлението на кан Тервел (700-718) България се разширила териториално и се преврнала в голяма политическа сила. При кан Крум (803-814) България граничела на запад с империята на Карл Велики, а на изток българските войски достигнали стените на столицата на Византия, Константинопол. През 864 г., по време на управлението на княз Борис Първи Михаил (852-889) българите приели християнството като официална религия. С това се премахнали етническите различия между българи и славяни и започнало изграждането на единна българска народност.
В края на IX век братята Кирил (Константин Философ) и Методий създали и разпространили славянската азбука. Техните ученици Климент и Наум дошли в България, където били приети радушно и намерили добри условия за работа. Те развили богата образователна и литературна дейност. От България славянската писменост се разпространила и в други славянски страни като Сърбия и Русия. Охрид и Плиска, а по-късно и новата столица Велики Преслав станали центрове на българската, а като цяло и на славянската култура. По времето на цар Симеон (893-927) се установил “Златния век на българската култура”, а границите на страната достигнали до Черно море, Бяло море и Егейско море.
При наследниците на Симеон страната отслабнала от вътрешни борби, разпространило се еретичното учение на Богомил, което оказало влияние върху ученията на Катарите и Албигойците в Западна Европа.
През 1018 г., след продължителни войни България била покорена от Византия. Още през първите години на византийското управление, българите започнали да воюват за свободата си. През 1186 г., въстанието, водено от братята боляри Асен и Петър отхвърлило властта на Византия. Основало се Второто българско царство със столица Търново. След 1186 г., първоначално страната управлявал Асен, а след това - Петър.
Предишната мощ на България била възстановена по времето на техния най-малък брат Калоян (1197-1207), а по времето на цар Иван Асен Втори (1218 -1241) Второто българско царство достигнало своя най-голям разцвет. Била установена политическа хегемония в Югоизточна Европа, били разширени границите до Черно море, Бяло море и Адриатическо море, развила се икономиката и културата. След години културен застой, в България бил достигнат нов връх, който продължил до края на Втората българска държава (1186 – 1396). Литературните училища и училищата по изкуствата в Търново развили традициите в българската култура - доказателство за това са стенописите в Боянската църква, църквите в Търново, Земенския манастир, църквите, врязани в скалите до Иваново, миниатюрите в Лондонското четвероевангелие, Манасиевата хроника. През 1235 г. българският църковен глава получил титла патриарх.
Разногласията сред част от болярите обаче, довели до разделянето на страната на две царства - Видинско и Търновско царство. Това отслабило страната, правейки я лесна плячка за завоеватели и през 1396 г. тя била покорена от Османската империя. В продължение на почти пет века България била под османско управление. Началните години се характеризирали със спорадични и неорганизирани опити за извоюване на свободата. Едва по-късно появата на хайдутите позволило осъществяването на добре организирано национално-освободително движение.
В началото на XVIII в. били направени първите стъпки за възстановяване на българската нация - започнала да се развива българската просвета. Подтик за това станал трудът на монаха Паисий Хилендарски - “История славянобългарска”, написана през 1762 г. Това писание подтикнало българския народ да осъзнае и оцени своята националност. Идеите за национална свобода довели до установяване на национална църква, образование и култура.
Началото на организирано революционно движение за освобождение от османското господство се свързва с делото на Георги Сава Раковски (1821-1867) - писател и публицист, основател и идеолог на национал-либералното освободително движение. Основни фигури в освободителното движение били Васил Левски (1837-1873) - стратег и идеолог на движението, национален герой; Любен Каравелов (1834-1879) - писател и публицист, лидер и идеолог на движението; Христо Ботев (1848-1876) - поет и публицист, революционер демократ, национален герой, както и много други българи.
През 1876 избухнало Априлското въстание – първият мащабен и организиран опит за освобождение от османското господство. Въстанието било удавено в кръв и смазано жестоко, но привлякло вниманието на европейските страни към България. През 1878 г., в резултат на Руско-Турската освободителна война (1877-1878), българската държава била възстановена, но не било постигнато национално обединение. Бившите български територии били разделени на три - Княжество България с княз Александър Батенберг, Източна Румелия с губернатор християнин, назначен от султана, а Тракия и Македония останали под управлението на Османската империя.
Като протест на това несправедливо решение на Берлинския конгрес (1878), избухнало Кресненско-Разложкото въстание (1878-1879), което довело до обединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г.. Избухнало и Илинденско-Преображенското въстание (1903). Фердинанд Сакс Кобурготски, български княз от 1887 г., прокламирал независимост от Турция и през 1908 г. станал цар на българския народ. България взела участие в Балканската война (1912) и заедно със Сърбия и Гърция се борила за свободата на Тракия и Македония. България спечелила тази война, но в последвалата Междусъюзническа война (1913), била победена от Румъния, Турция и от предишните си съюзници, които откъснали от нея територии, населени с българи.
Намесата на България в Първата световна война на страната на Централните сили завършила с национална катастрофа и през 1918 г., цар Фердинанд абдикирал в полза на сина си цар Борис Трети. Мирният Ньойски договор от 1919 г. обаче, наложил сурови клаузи на България - тя изгубила излаза си на Бяло море, Западна Тракия станала част от Гърция, Южна Добруджа била присъединена към Румъния, а околностите на Струмица, Босилеград, Цариброд и села от Кулско били дадени на Сърбо-хърватско-словенското кралство.
В началото на 40-те години България провеждала политика в интерес на Германия и силите на Оста, но въпреки това, цар Борис Трети не позволил депортирането на около 50 000 български евреи.
През август 1943 г. цар Борис Трети починал и регентството на младия цар Симеон Втори било провъзгласено за правителство на страната. На 5 септември 1944 г. съветската армия навлязла в България и на 9 септември било установено правителство на Отечествения фронт, оглавено от Кимон Георгиев. През 1946 г. България била провъзгласена за република и БКП завзела властта. Всички политически партии извън Отечествения фронт били забранени, икономиката и банките били национализирани, обработваемата земя била организирана насилствено в ТКЗС-та.
Едва на 10 ноември 1989 г. било поставено начало на демократичните промени в България. Била приета нова конституция (1991), били възстановени политическите партии и собствеността, отнета през 1947 г.


ПАНТЕОН НА БОГОВЕТЕ


Богове на българите


По своята същност българските богове съответствуват на боговете на другите индоевропейски народи. Също така като цяло, българският пантеон е много близък и до скандинавския пантеон.
"...В далечни времена,
когато на Земята още нямаше хора,
Създаде Всевишният Тангра алпи-диви.
Първо създаде старшите алпи:
Слънцето, Луната и някои други.
От старшите алпи се родиха средните алпи..."
Както се вижда, в българския пантеон има две категории божества. Към първата се отнася Всевишният Бог Тангра, а към втората – всички останали божества, наречени с общото название "алпи". Алпи са Слънцето, Луната и другите планети, но алпи са и свръхчовешките божества, съответствуващи на известните богове от другите индоевропейски митологии – те са алпите-диви. Повечето от алпите диви са известни под имената на свещените животни, в чиито образ се превъплъщават. Това са алпите Барс, Баран (Овен), Барадж (Змей), Сокол. В мита за раждането на боговете още се разказва, че от старшите алпи са се родили средните алпи, които са всъщност хората от божествен произход.

БОГ ТАНГРА - върховен бог. Нашите прадеди са почитали Върховния Бог под две имена: ТАНГРА и ТАРА. Буквално ТАНГРА означава “гръм” – THUNDER на английски от келтски, DONNER на немски, и ТАНДРА на памирските езици. “Клетва пред Бога” е смисълът на близките понятия - TINGOR на уелски, и TOGARM на ирландски. А името ТАРА направо ни отвежда към пантеона на индоевропейските народи – с подобни имена те са наричали "Бога-гръмовержец": келтите THARAN или THARANOUK, германците THOR, също и DONNER, а хетите ТАРУ или ТАРХУНТ. Така и името на ведическия Бог на гръма и войната ИНДРА също е сродно с ТАНГРА, и повече с ТАНДРА. По всичко личи, че под името Тангра нашите прадеди са почитали Бога-гръмовержец в далечното минало, а по-късно с това име са започнали да назовават Върховния Небесен Бог, известен в пантеона на някои индоевропийски народи под името Дяус Питар (Небето-Баща). За разлика от небесните светила и алпите-диви, Тангра е представен като космически разум, без образ и подобие. “Тангра е духът на Вселената. Той няма образ и подобие, защото образът е нещо, а Духът е всичко, а всичкото е само дух.” В този смисъл Тангра съответствува на Брахма в хиндуисткия пантеон. От дълго време в България и по света се налага заблудата, че древните българи са тюрки, а Тангра е тюркски бог. Оказва се обаче, че тюрките и монголите са възприели култа към Тангра от нашите прадеди под името ТЕНГРИ ХАН, което са разбирали като “Бог на Синьото Небе”. Това значение е доказателство, че за нашите прадеди Тангра е бил преди всичко Небесният Отец.

СЕДЕМТЕ НЕБЕСНИ СВЕТИЛА - Единствените алпи-небесни светила са Слънцето и Месецът. Знае се обаче, че освен тях нашите прадеди са почитали и петте планети – Меркурий, Венера, Марс, Юпитер и Сатурн, които съставляват Седемте небесни светила. “...Подвижните светила са седем. Господар им е Юпитер (Йо). Той направлява времето...” Този надпис от Мурфатлар (Северна Добруджа) свидетелствува за особеното място на Юпитер в българските народни вярвания. В народните предания той се възпява под името Янкул, а тази дума има успоредици в келтските езици – JANGU, JANCAIL, означаващи “главен”, “голям”. Янкул се счита за Водач, Пастир на звездите (Янкул овчар), защото по неговата обиколка около Слънцето се отчита 12-годишното летоброене по Българския календар. В народните песни се възпява също и Венера, под името Деница или Янка, като сестра на Янкул. Или под името Янкулица, като жена на Янкул. За значението на Слънцето и Месеца във вярванията на нашите прадеди свидетелствува хрониката на Теофилакт. В нея е пресъздаден спорът на Кан Омуртаг с неговия пленник, християниа Кинамон. Кинамон заявява: “...А тези разни богове, които вие почитате, аз смятам за истински демони. И ако ми изтъквате Слънцето и Месеца и ме карате да се възхищавам от великолепието им, то знайте, че аз им се дивя и ги смятам за творения – слуги, подвластни не само на Бога, но и на нас, хората...” Омуртаг отговаря: ”...Не унижавай боговете ни. Тяхната сила е голяма и доказателство за това е, че ние, които им се кланяме, покорихме цялата ромейска земя...”

АЛПИТЕ-ДИВИ - Хурса (Хърса). Богът Ковач, Синът на Слънцето. Върховният алп-див, най-почитан от българите. Това е видно от имената на много селища по нашите земи: гр. ХЪРСОВО в Делтата на Дунав (на румънски Хършова), две села ХЪРСОВО в Лудогорието и едно до Мелник със същото име. Вероятно името на Хурса носи и град КУРСК в Русия. Култът към Хурса е съхранен и в Лудогорието. Преданието за него е съхранено сред населението, живеещо около мястото, където се е издигала столицата на траките-гети Даусдава. Алп Хурса е почитан и като Железният Баща (Демир Баба на турски). Вероятно култът към Железния Баща е възникнал на тракийска основа, но траките не са почитали такъв бог според сведенията на Херодот. Железният Баща е Великан на Великаните и Заповедник на водата и огъня. Той е представен като юнак-конник, въоръжен със сабя, но също така той е обут в железни обуща и носи желязна брадва, съответствуващи на името му. Железният Баща се смята за Всеобщ Баща на 72 народа с техните царе. Той е научил хората на много знания и умения – на първо място да добиват и обработват желязото. Като Всеобщ Баща Железният Баща съчетава образите и свещените животни на двамата легендарни царе-праотци на българите – далечният Болг и късният Авитохол. Той може да се превръща както във вълк, така и в сърна. С него са свързани поверията за дванадесет бели вълци и дванадесет бели сърни, явявали се в Лудогорието. Алп Хърса е изковал оръжието на средните алпи, но също така той е представен като покровител на хората, във връзка с мита за сътворението на първите хора:
"...И Тангра повелил:
да вложи Хърса в хората
своя огнен дъх.
Така у хората
се е появила душата.
А тя е безсмъртна
и е главното в човека..."
Разказва се още как Хурса е дал на хората умения по рударство и ковачество:
"...Той бил неуморен ковач
и пребродил цялата Зема
в търсене на руда
за своята ковачница.
По неговите пътеки
и сега хората вървят,
и считат Хурса
за свой покровител.
Никой не може
да пресече пътя на Хурса,
иначе изчезва силата
на оръжеито му..."
Като Син на Слънцето, Хурса съответствува на индо-иранския бог Митра, също и на скандинавския Фрей. Като Бог-Ковач той съответствува на келтската богиня Бригид – покровителка на ковачите, поетите и лечителите. Също като Железния Баща, тя управлява двете стихии – огъня и водата, с помощта на които се изковава и закалява стоманата. Посред зима, Алп Хърса излиза на белия си жребец, за да разчисти пътя на Слънчевата колесница, и да пробуди заспалата земя с огнения си дъх – за нов живот през настъпващата пролет.

БАРС (СИВА) - бог на справедливостта, съдник между алпите.
"...Могъщият Алп Барс,
който в гнева си
може да убие само с поглед,
иначе беше добродушен див.
Имаше Алпът Барс,
който приличаше на барс,
две огромни очи
- всяко с големина на тас.
Можеха да лишават от сила,
да местят планини
и да изпепеляват
всичко живо с огън..."
По своята същност Алп Барс съответствува на хиндуисткия бог Шива – в гнева си той също изпепелява всичко живо с поглед. Шива съчетава в себе си противоположностите на живота – любов и омраза, живот и смърт, творение и разрушение. По волята на Брахма той сътворява Света, но също така го разрушава с космическия си танц, когато упадъкът в него придобие необратим ход. В това космическо жертвоприношение Шива унищожава всичко нездраво, за да засили здравото за новия жизнен кръговрат. Вероятно под името Барс е почитан един архетипен арийски бог, пазител на мъдростта и божествения порядък на Света. Самият Георги Раковски възкликва: “...О, ти Сива! Наш старобог! Кога си се изменил и си станал Василица, т.е. празникът на св.Василия? Ти, що се славеше по гори, при студни извори и при Бял Дунав, де се пиеше безсмъртна вода със златни чаши и съсъди!” Българските народни обичаи, свързани с Васильовден, напълно съответствуват на култа към Сива. Децата сурвакат възрастните със сурвачки за здраве и прогонване на злите сили. Ударът с дряново дърво е символичен акт на космическото жертвоприношение, с което Сива обновява Света и го подготвя за новия живот през Новата година. На Сива съответствува също и тракийският бог САБАЗИЙ. Той е преминал в гръко-римския пантеон като бог на виното и веселието – Дионисий (Бакхус). От някои антични източници знаем, че кукерските обичаи имат тракийски произход. Това е само един пример, че вярванията на нашите прадеди – древните българи и траки, имат общи арийски корени.

БАРИН - бог на войната и победата. Името му означава “Победоносец”. Барин също така е предводител на войните, загинали в бой, които живеят в неговия рай на Небето. Алп Барин взема страна в битките на Земята, и дава на своите избранници всевъзможни знаци и поличби, за изхода от битките и ключа към победата.
"...Когато неговите избранници
не разбирали знаците му,
търпели поражение,
но Барин ги спасявал.
В битките участвували
загиналите алпи.
Разделял ги на две войски
- тъмни и светли алпи.
Ако победят тъмните алпи,
това предвещавало:
Избранниците на Барин
ги очаква поражение.
Ако победят светлите алпи,
това предвещавало:
Избранниците на Барин
ще постигнат доблестна победа..."
Действително нашите прадеди винаги са търсили поличбите на Барин във военните си дела, и това е направило впечатление на папа Николай: “...Вие разправяте, че сте били свикнали, когато отивате в сражение, да съблюдавате дни и часове и да извършвате някакви гадания и заклинания...” (35-ти отговор на папа Николай)
С тези си качества Барин съответствува на върховния скандинавски бог Один (Вотан).
"...Приемал той (Барин)
вид на прекрасен сив вълк,
в памет на Тун Бури
- своя загинал брат..."
Както е известно, именно вълкът е свещенното животно на Один, а Бури е неговият дядо. Один също е предводител на загиналите воини, живеещи на Небето в неговия дворец Валхала. През деня те също се сражават помежду си, а през нощта пируват. По своето име Алп Барин отговаря на славянския бог Перун, който също е бог на войната, съответно Перкунас при балтийските народи.

КУБАР - бог-гръмовержец, син на Алп Барин. Той е наследил мълнията на баща си чрез жребий. Отношението Бог на войната-баща и Бог на гръма-син ни отвежда към скандинавския пантеон – същото положение там заемат Один и Тор. От друга страна ведическият бог Кбера носи същото име, но той е Бог на богатствата и мъртвите, и пазител на Севера. В народните вярвания на дунавските българи Алп Кубар съответствува на св. Илия. А неговият празник Илинден съответствува на келтския празник Лугназад.

БАРАН (ОВЕН) - брат на Алп Кубар, който след неуспешния жребий за бащиния меч-мълния избягал надалеч.

ДЖИЛ - бог на вятъра. Той съответствува на ведическия бог Ваю, чието име е близко до нашия глагол “вея” – богът, който вее. Джил другарува с Кубар, но понякога двамата богове се карат, и тогава се разразяват бури.

СОКОЛ - отначало е бил страж на пътя към Севера, към остров Чулман (Туле) в Северния океан, където са живели много алпи. Измамен от коварството на река Дулосу, той разбил крилата си в нейното ждрело.
"...Пожалил Тангра Алп Сокол:
дал му нови крила
и нова служба.
Започнал Соколът да пренася
душите на мъртвите
на високото Небе,
в съда на Всевишния..."

БОГ-ЕЛЕН - неговото българско име не е стигнало до нас, но той съществува в българския пантеон, тъй-като еленът се възпява в много български народни песни. Богът с еленови рога ни е познат от келтската митология – това е Цернун, богът на горите и плодородието. Неговото име съответствува на думата “сърна”, затова на български би трябвало да звучи като СЪРНЕН. Сърнен изпратил вълшебната си сърна, за да отгледа младия Авитохол - царският син, захвърлен в гората. Когато порастнал, Авитохол станал велик Кан и Възродетел на Българското Царство, носейки името на сърната, която го е отгледала (АВИ – “сърна”; ТОХОЛ – “син”). Авитохол се възцарява през първия месец на пролетта, Твирем по Българския календар. По това време на годината в силата си е Бог Сърнен.

БАРАДЖ - добър змей, покровител на Свещената Българска Династия Дуло.
"...Решил Аудан,
че Всевишнияте посочил Барадж
като знак за своята милост
към българите.
Той помолил Барадж
да се засели в планината Урми в Есегел.
И заповядал да извезат на знаме
образа на Барадж..."

АРТИШ - богиня на домашното огнище и покровителка на семейството. Нейното име е близко до това на свещения храст арча, с което зороастрийците поддържат свещените си огньове. Такава богиня е заемала важно място в пантеона на скитите – под името Табити, спомената от Херодот. Той я отъждествява с Хестия – гръцката Богиня на домашното огнище.

САМАР - дъщеря на Алп Барс. Войнствена богиня, обладаваща свръхестествена сила.

БОГИНЯТА-МАЙКА - тя неизменно присъствува в пантеона на индоевропейските народи. Изглежда заедно с Тангра тюрките са я взаимствали от нашите прадеди, под името УМАЙ, или УМА ХАН. С подобно име е наречена Богинята-Майка в етруския пантеон – УНИ. Очевидно тук става дума за древно и свещено понятие за майка. По нашите земи траките са почитали Богинята-Майка под името Бендида – Богинята на земята и плодородието.


Боговете на славяните


Славянският пантеон обхваща онези свръхестествени сили, които притежават характеристиките на богове в същинския смисъл на това понятие. В пантеона не се включват различните духове, демони, антропоморфизирани природни обекти, приказни същества и персонификации. Според славяните, божествата са по-съвършени от човека същества, които знаят, могат и имат повече. Поради тези си качества те могат да контролират и изменят материалния свят, да насочват човешкото битие и да моделират обстоятелствата в него. Така, ако човек ги уважава достатъчно, ако ги почита по установения от традицията начин, ако следва предписанията им, те го закрилят и му помагат, а в противен случай - всячески го затрудняват, причинявайки му множество вреди. Поради това вярване славяните виждат зад всяка беда проява на божието възмездие и възприемат несгодите като предупреждение, че са поели по грешен път. Ако пък родът благоденства, ако реколтата е изобилна и липсват неприятности, те са сигурни, че живеят в съгласие с божествения закон, т.е. в хармония с природата. По-долу следва пантеона на славянските богове.

БЕЛОБОГ, БЯЛБОГ, БЕЛУН - едно от архаичните божества. Това е богът на светлината, носителят на доброто, на щастието и късмета, на плодородието и изобилието. Белобог е абсолютен противовес на мрака, на злото, на нещастията, на всички отрицателни явления и емоции. Вероятно в началото той е божество от особена важност, свързвано с древната славянска космогония. Той е един от световните демиурзи и изначален противник на бога на злото - Чернобог. С времето и развитието на езическите вярвания той постепенно губи своята важност, макар да се запазва уважението към него. В късния славянски култ, Белобог е един от спътниците на слънчевия бог Даждбог. Белобог е персонификация на слънчевата светлина, топлината и живота като цяло. Селяните вярват, че Белобог тайно следи за житата им и ако го почитат, дори им помагал в земеделската работа, особено при жътва.

ВЕЛЕС, ВОЛОС, ВЛАС - етимологията тук е твърде несигурна. Името му се свързва с влас - косъм, козина, т.е. облечен в кожи, скотовъдец. Някои го извеждат от власть - власт, мощ и власти - владея, притежавам, господствам. Формата Велес, пък, очевидно би могла да произхожда от корена вел-, веле-, т.е. голям, велик, могъщ. Велес е богът на мъдростта, магията, познанието, уменията, изкуството, скотовъдството, покровител на стадата и оттам - на богатството (колкото по-голямо стадо има човек - толкова е по-богат!). Велес обитава приказна градина някъде на края на земята, точно на входа на Долната земя, където обитават навите - душите на умрелите хора. Така той също влиза в ролята на бог на мъртвите, ала символизира философските аспекти на смъртта, в качеството й на стадий от прераждането, на резултат от завъртането на жизнения цикъл. Разбира се тук "прераждане" означава универсално трансцендентално преминаване от едно същностно състояние в друго, като развитие по права линия, а не в кръгова цикличност, както е в източната философия. Вероятно именно Велесовите владения славяните са наричали Рай - термин, известен още от предхристиянския период, зад който стои представата за вечно зелена, богата, отрупана с плод градина на топлина и блажен покой. Велес не е партньор на злата богиня на смъртта Мора, а по-скоро е нейна опозиция и алтернатива на повелителя й Чернобог - бог на подземния свят, на смъртта, злото и тъмнината. Според древните вярвания, след смъртта душите на праведните, на достойните хора се преселват във Велесовите селения, в Рай, докато грешните са отвеждани от Мора в мрачния студен свят на Чернобог, където ги очакват вечни страдания.

ДАЖДБОГ, ДАЖБОГ, ДАЙБОГ - прекрасният бог на слънцето, което дава небесната светлина и топлина, и дарява живот и плодородие. В тази връзка се извежда и самото име - от старославянското дати - давам, въздавам, възнаграждавам, раждам плод; и повелителната му форма дажд (дай, дари); т.е. "Даващ бог, Даряващ бог" или "Дайбог, Дайбоже!". Според някои автори, името трябва да се обясни с древноиранското даги - горя, обгарям. Представят Даждбог като красив млад златоглав късобрад мъж, който всяка сутрин подкарва своята небесна колесница, теглена от дванайсет коня, и осветява света с кръглия си златен щит (символиращ слънчевия диск). В по-късната славянска митология, когато Белобог и Чернобог губят своето централно религиозно значение, Белобог, като олицетворение на слънчевата благодат е смятан за вечен спътник на Даждбог и вероятно заедно с него влиза в слънчевата троица Даждбог - Белобог - Хърс. Даждбог е син на древния вселенски властелин - исконния небесен господар Сварог, от което следва, че той е брат на бога на земния огън Сварожич и на Перун.

ДАНЯ, ДАНА - богиня на водата, оттам - на живота, плодородието и изобилието. Особено е почитана в култа към Къпало, отдават й чест по време на Къпалските празници.

ДИД, ДИТ, ДЕТЬ - син на Лада, нейн постоянен спътник, окичен с цветен венец. Лятно божество - носител на радостта, щастието, споделената любов, светлината, топлината; покровител на брака. На него се молят да запази брака завинаги, да заздрави семейното разбирателство, да дари много деца.

ДОГОДА - крилатият млад бог на западния есеннен вятър. Син на бога на ветровете - Стрибог.

ДОДОЛА, ДУДУЛЯ, ДИДИЛЯ - богиня на дъжда, съпруга на върховния бог - мълниеносеца Перун. Вярва се, че когато Додола дои своите небесни крави, облаците, на земята вали дъжд. Затова и по време на суша, се организира празникът Додо-ле, при който почитат богинята и й се молят да се застъпи за хората пред бог Перун. Именно него смятат виновен за сушите, като в гнева си спира дъждовете и откланя облаците от пътя им. Всяка пролет Додола прелита над гори и поля и разпръсква пролетната зеленина, кичейки дърветата с цвят. Вероятно Додола е друго име на Пеперуна.

ДОЛЯ, СРЕТЯ, СРЕЧА - богиня на щастливата съдба и късмета, приносителка на радост и щастие, помощница на богинята на домашното добруване - Макош. Представяна е като златокоса девойка, която, също като Макош, често преде златна прежда и в нея вплита съдбите на хората, т.е. щастливите моменти в съдбите им. Често Доля пътува по земята и може да се яви на всеки - веднъж като момиче, веднъж като момче. Помолва за малка услуга, подпитва това и онова и, ако човекът е добър, отзивчив, почтителен, тя го дарява с късмет. Ако човек е сприхав, неуслужлив или каже лоша дума за боговете, Доля се отвръща от него и щастието никога не идва при такъв човек. Доля очевидно е източнославянският вариант на южнославянската богиня Сретя.

ЖАРОВИТ, ЯРОВИТ - бог на войната, битките, оръжията, смелостта, гнева, мъстта. Той довежда убийствените летни жеги, сушата, пожарите, подвластен на своето огнено начало, загатнато от самото му име (жар). Особено почитан е сред западните славяни, които му издигат голям храм в средновековния град Волгаст. Там държат огромния реликвен щит на бога, който е обкован с чисто злато и е считан за свещен. Когато влизат в битка тамошните славяни носят свещения щит пред войската и вярват, че така нищо не може да ги сломи, защото Жаровит бди над тях.

ЖИВА, ДИВА, СИВА, ШИВА - богиня на живота, рождението, пролетта, плодородието и любовта. Въплъщава вселенската жизнена енергия, носи животворните природни сили и в това си качество се явява абсолютна противоположност на богинята на смъртта Мора. Жива е съпруга на бога-демиург Род.

ЗОРИ - двете божествени въплъщения на планетата Венера, наречени Вечерница и Зорница. Те са дъщери на Даждбог, покровителки на утрото и вечерта. В този контекст Зорница е богиня на развиделяването, на идващата, раждащата се светлина и вероятно носи позитивни черти, а Вечерница - богиня на здрачаването, на отиващата си, умиращата светлина и съответно е натоварена с негативен характер. При все това разделение, славяните се страхуват еднакво и от двете, доколкото и двете са свързвани с т.нар. Разпътно време - от появата до изчезването на Венера от небесклона.

КОЛЕДА, КОЛЯДА, БОЖИК - слънцето-младенец, зимното слънце, бог на зимното слънцестоене. Славяните му се молят да порасте по-бързо и отново да се превърне в благото пролетно слънце Ярило, за да донесе нов живот след зимата. Бог Коледа се почита в периода 25 декември - 6 януари. Почитат го като приносител на надеждата, веселието, пиршествата. В негова чест пеят коледни заклинателни песни, вещаещи богатство и благополучие на рода и дома.

КЪПАЛО, КУПАЛО - бог на лятното слънцестоене. Къпало е възмъжалият, съзрелият Ярило. Ярило идва в човешкия свят Яв всяка пролет, за да донесе нов живот, плодородие и добра реколта. След края на пролетта, в първия ден от лятото - 23 юни, Ярило се превръща в Къпало. Животът му на земята достига апогея си и се обръща към своя край. Той свършва работата си тук и се отправя към земята на мъртвите Нав, за да се върне отново следващата пролет. Затова и празникът Къпало, отбелязващ лятното слънцестоене, е всъщност прощаване с остарелия Ярило, подготовка за неговото ритуално погребване. По време на празненствата, за последно се изразява радостта на хората от гостуването на Ярило, щастието което той им носи. Произнасят се заклинания и молби богът на плодородието да дойде и следващата година. Веднага след празника Къпало започва жалеенето по бога Къпало. Годината е преполовена, предстоят последните плодоносни месеци, след което идва зимата - времето на богинята на смъртта Морена, време на мрак, студ, нищета, болести и смърт.

ЛАДА - богиня на красотата, любовта, брака, семейния живот; човешката майка, защитница на човешкия живот и закрилница на жените. Към нея се отправят молитвите за лична защита, за майчина защита над нейните деца. Особено почитан сред всички славяни свръхестествен персонаж, Лада съчетава едновременно елинските Хера и Афродита, скандинавските Фрея и Фриг. Такова едно съчетание между сексуалното привличане, страстта, плътската любов и брачното целомъдрие е сравнително рядко в езическите вярвания. То е достоверен свидетел на отношението на патриархалното езическо общество към любовта и брака. Във всички патриархални общества, решаваща дума относно омъжването имат родителите, особено бащите. Те преценяват и определят с кого да се обвържат наследниците им. В традициите на повечето народи при взимане на такова отговорно решение, съгласието на младоженците е без значение, но това сякаш не е така при славяните. Естествено, че и тук бащите, старейшините на рода избират подходящия партньор, но това не е така безогледно, тиранично, а по-скоро има формата на съгласие. Младите които се харесват, дават израз на своите чувства пред рода, а старейшините ги взимат под внимание и се стараят да ги уважат, когато дойде време за задомяване. По този начин привличането, истинската любов еволюират чрез брачната церемония в по-силно духовно обвързване, в доживотна взаимна обреченост. Затова няма нужда една богиня да е носител на любовта, а друга на брака, като две различни социални явления. Само в този контекст можем да разберем и свидетелството на византийския хроникьор Псевдомаврикий: "...Жените им (на славяните) са целомъдрени повече, отколкото човешката природа допуска, така щото повечето от тях смятат смъртта на мъжете си за своя собствена смърт и се удушават доброволно, като не смятат вдовството за живот". Такъв обичай силно впечатлява дори възпитаника на консервативното средновековно християнско византийско общество и едва ли би бил възможен, ако славянките са насилствено женени за мъже, които не обичат. Свързана с богинята Лада и с омъжването по любов е също традицията, след езическите славянски фестивали в края на пролетта, младежи и девойки да излизат на смесени групи в гората и да се връщат едва на следното утро. Този обичай е изкоренен най-трудно сред новопокръстеното славянство и често е изтъкван от повърхностно запознати с въпроса автори като израз на езическата безнравственост и пошлост. Той обаче несъмнено е много по-практичен и полезен за общественото здраве от друг един, превърнат във висше християнско благонравие обичай, младоженците да се виждат за пръв път едва на сватбата си. Такива церемониални "нощни разходки" изиграват ролята на по-късния християнски годеж и чрез тях младите хора затвърждават съществуваща вече помежду им духовна връзка, опознават се и заедно се подготвят да встъпят в брак, като тази подготовка е от особена важност за бъдещата здравина на семейството, т.е. на рода.

Прикачени файлове:
lada.gif


ЛАДО, ЛАДУНО - спътник на богинята на любовта Лада. Според някои автори е единен персонаж с бога на сексуалността и плодородието Ярило, тъй като в отделните славянски вярвания имат сходни характеристики. По-вероятно обаче са различни богове, поради съществените различия в отношението им към мира и войната. Ако има славянски бог на мира, това определено ще е Ладо, който охранява човешкия живот и щастието, в който съзидателното начало е ясно изразено като противовес на разрушителното у Ярило. Така по-вероятна е хипотезата, че Ладо е брат - близнак на Лада. Той символизира нежното, пасивното, женското у мъжа. Ладо събужда любовната нагласа в мъжкия характер, привързаността към семейството, жертвоготовността, протекторската нагласа, отговорността за отглеждането на децата и добруването на рода.

ЛЕЛ, ЛЯЛ, ЛЕЛЬ - син на богиня Лада; бог на брака и семейното щастие. Брат - близнак на богиня Леля. Възможно е да е просто друго име на Дид.

ЛЕЛЯ, ЛЯЛЯ - богиня-близначка на бог Лел; пролетна богиня от свитата на Лада, подбуждаща природата към плодородие, а човека - към любовни контакти и брак, възпламенявайки любовта в сърцето.

МАТИ-ЗЕМЛЯ - Майката-Земя навсякъде е споменавана наравно с боговете, но по-вероятно е едно от основните начала - земята. Отделно различни божества са въплъщения на някои нейни състояния и функции; например богинята Мокош е господарка на влажната земя и съответно на земеделското плодородие. На Мати-Земля е отдавана изключителна почит, поради жизненоважното й значение за тясноземеделските славянски общности. Изцяло от нея зависи реколтата, следователно храната и оцеляването на рода, като в същото време тя осигурява и вечен подслон за тленните останки на мъртвите, т.е. през целия си живот човек е пряко зависим от нея. А и след смъртта, защото състоянието на мъртвото тяло директно рефлектира върху състоянието на душата-стопанин. Уважението към Мати-Земля намира израз и в обичая да се държи шепа пръст при даване на клетва. По този начин богинята става свидетел на обещанието и гарантира неговото изпълнение под заплаха, че ще спре да дава плод на прекрачилия клетвата си. А какво по-страшно възмездие за земеделеца, от това земята му да остане безплодна. По подобен начин и предсмъртно се иска прошка от Майката-Земя, за да може изгорените останки на опростения да лежат спокойно в обителта й, а душата му безпрепятствено да премине под земята, в царството на мъртвите. Явни са паралелите между тази славянска богиня и елинската Гея или скандинавската Йорд, чиито наименования буквално означават "земя". Мати-Земля е съпруга на праотеца Сварог, което е славянския еквивалент на често срещаната, в различни митологии, идея за свещен брачен съюз между земя и небе. Такъв срещаме у древните гърци - между Гея и Уран; в староегипетската митология - между Геб и Нут.

МОКОШ, МАКОШ - богиня на плодородието, изобилието и домашното богатство. Тя охранява хамбарите, оборите, плевните и кошарите, и дарява храната и дрехите в семейството; грижи се за добруването на семейството и дома, за материалното подсигуряване на неговите обитатели. Представяна е като млада дългокоса жена с рог в дясната ръка, което е явен паралел с общоарийската идея за "Рога на изобилието". Името й е с твърде неясна етимология и многото автори дават напълно противоположни значения. Поради сходството с "мекост" или "мокрост", мнозина обявяват Мокош за богиня на земната влага или дори водата, като второто е малко вероятно.

МОРА, МОРЕНА, МАРА, МАРЖЕНА - богиня на суровата зима, на студа, на страданието, на смъртта и всички свързани с нея емоции. Макар явно името й да е изведено от общославянския корен "мор", т.е. смърт или от глагола "морити" - убивам, допустима е и евентуална кореспонденция с "морз" - мраз, студ. Морена е обитателка на подземното царство, обиталището на душите на умрелите, така наречените "мори". Морена лесно може да бъде отъждествена със скандинавската Хел, чието име в германските езици след християнизацията започва да значи "Ад", т.е. християнския подземен свят. Също като скандинавската царица на мъртвите, Мора сама може да донесе смърт, да управлява мъртвите и да решава кой да влезе в Ада, и кой не. Не съществува подобен еквивалент между Морена и древногръцката Персефона, която, отвлечена от Хадес в подземното царство, така и си остава някак несвойствена, непринадлежаща нему. Определени паралели, обаче, могат да се направят с древногръцката Хеката, която обитава света на мъртвите и понякога носи смърт, при което отвежда жертвите си във владенията на Хадес.

НЕДОЛЯ, НЕСРЕТЯ - богиня на нещастието, несполуката, уроките и лошия късмет, противовес на богинята на щастието и добрия късмет Доля. Също като нея, Недоля преде и вплита нещастията в съдбите на хората.

ПЕРУН - едно от най-могъщите славянски божества, сътворител на гръмотевицата и светкавицата, носител на бури и дъжд, поради което има и плодородни аспекти, закрилник на бойците и предводител на отрядите по време на битка, почти навсякъде е върховен бог. Името му се извежда от индо-европейския корен "перк", "парг", което означава "удрям", "поразявам" и в общия славянски се е развило в "пiерун", "piorun", "parom", т.е. гръм, светкавица. Първоначално господар на всичко и върховен бог е Сварог - богът на небето и първичния огън. Той е мирен бог - баща и съзидател. Има трима сина - Даждбог (добрият златолик бог на слънцето, топлината, светлината и живота, закрилник и дарител на хората), яростният Сварожич (бог на земния огън, чието име не бива да се произнася и за това почти никой не го знае) и Перун (страховитият и жесток бог на мълниите, гръмотевиците, бурите, ураганите, градушките и войните, възмездител и наказател на хората, пазител на световния ред). Когато славяните започват да се разселват, те се сблъскват с много чужди племена и животът им се превръща в постоянна война за оцеляване, поради което започват да отдават по-голяма почит на войнствения Перун, отколкото на миролюбивия Сварог. Така Перун се превръща във върховен повелител, измествайки баща си. Но освен мълниеносец, рушител и наказател, Перун е и благодетел - дъждовете, които предизвиква, носят живот и плодородие на земята. За да поощри праведните хора, той им помага и ги дарява за добрите им дела, а жестокостта и строгостта му внасят и утвърждават реда сред людете. Защото ако нямаше кой да ги контролира и възмездява, те сами биха се унищожили един друг и биха затрили целия човешки род.

ПЕПЕРУНА, ПЕРУНИЦА - Съпруга на гръмовержеца Перун, често споменавана в заклинателните песни за дъжд, пяти по време на българския дъждомолитвен обред Пеперуна (Пеперуда, Пеперуга, Додо-ле). Богиня на дъжда, облаците, бурите. Вероятно това е другото име на Додола.

ПОГОДА - бог на ласкавия южен летен вятър. Той носи доброто време. Син на бог Стрибог. Идолът му представя млад мъж с островръх шлем с бичи рога. В лявата си ръка държи рог на изобилието. Свързан е с култа към огъня и в този смисъл с бог Даждбог.

ПОРЕВИТ, ПОРЬВАТ - бог на плодородието, мъжката оплодителна сила и сексуална потентност; символ на мъжкото начало в зачеването на нов живот, покровител на мъжкото семе и по асоциация - на растителните семена. Името му може да се преведе като "Плодовит", "Богат на семе". Има пет различни лица, олицетворяващи петте зимни месеца през които Поревит бди над земята и развиващото се в нея зърно. В древността слънчевият славянски календар се разделя на пет зимни (неземеделски, неработни) и седем летни (земеделски, работни) месеца.

РАДИГОСТ, РАДИГАСТ - бог, закрилник на пътниците, търговците, чужденците; радетел на гостоприемството. Ако стопанинът не се грижи добре за гостите си, ако отпъжда хората, които са потърсили подслон и убежище или вреди на мирно преминаващи чужденци, пътници и търговци, бог Радигост го наказва сурово. На гостоприемните домакини Радигост изпраща благословията си и както те са милосърдни към странниците, така и тях ги посрещат добре, когато им се наложи да пътуват и нощуват в чужд дом. Името на Радигост се свързва със старобългарското радити - грижа се, съобразявам се, безпокоя се; и гостъ - гост, странник, чужденец.

РОД, ДИВ, ДИЙ - изначалният, първичният бог - прародител на божествата, творец на Вселената и нейн уредник. Род е върховният вселенски принцип, който установява божествения закон Правда; той е покровител на родовите връзки, на родството и съюза вътре в рода. В дълбока древност, в самото Космично Начало съществува само бог Род, а освен него няма нищо друго. По-късно той създва Вселената и трите свята Прав, Нав и Яв, и урежда всичко в тях, като залага върховния принцип на баланс между елементите и установява висшия закон Правда, на който трябва да се подчиняват всички същества - телесни и безтелесни, всяка материя и енергия. В славянското езичество Див (Род) е едно от най-старите божества, унаследено от древната индоеврпейска религия. Богът-прародител, богът-съзидател Дивос (Дйевос) е почитан още от пра-индоевропейците и неговият образ се запазва у всички индоевропейски народи: у славяните - Див, у прото-гърците - Дйевс (по-късно Зевс), у италийците - Дяус Питер (по-късно Юпитер), у иранците и индийците - Дева, у балтите - Дива и т.н.

РОЖДЕНИЦИ, РОЖЕНИЦИ - дъщери на бог Род и богиня Жива, богини на съзиданието и рождението. През пролетта Рождениците съпровождат майка си Жива и й помагат в събуждането на природата за нов живот, разнасят зеленина и цвят по света, бдят над раждането на хора и животни. Древните славяни вярват, че при раждане рождениците се явяват невидими над огнището, помагат със заклинания на родилката и закрилят новороденото.

РУЕВИТ, РУДЖЕВИТ, РУГЬЕВИТ - бог на слънцето, светлината и топлината, покровител на земеделието, бранител на плодородието и реколтата. В ролята си на бранител той има ясно изразени войнски характеристики. Западнославянските идоли го представят със седем глави (лица) и седем втъкнати в пояса меча, а в ръката си държи осми. Счита се, че седемте личности на Руевит са персонификации на седемте летни месеца и седемте му лица бдят за подготовката на земята и развитието на реколтата през този период. Тази идея се основава на древното деление на слънчевия календар на седем летни и пет зимни месеца. Сред южните славяни Руевит носи някои от чертите на тракийския Дионис - бдящ над лозята и виното, майстор и разпространител на винарското изкуство сред хората.

СВАРОГ - върховен небесен бог. Господар и родител на боговете. Господар на божествения свят Прав, творец и приносител на огъня. Сварог е едно от първите божества, създадени от великия творец Род. Съпруга на бог Сварог е богинята на земята и живота Мати-Земля, а от тяхната съпружеска връзка се раждат по-младите богове като Даждбог, Перун, Лада и т.н. Първоначално Сварог е върховен господар, но с времето синът му, гръмовержецът Перун, го измества и властва над земята и хората. Оттогава Сварог следи за спазването на вселенския закон - Правда на небесата, сред боговете, и се интересува само от небесните дела.

СВАРОЖИЧ, СВАРОЖИЦ - син на небесния господар и пазител на космичния огън, Сварог; господар на земния огън, пламъка, огнището. Има контрастна, противоречива натура - той пази живота, осигурява топлина и светлина и прогонва дивите животни, но също може да се превърне в стихия, унищожител, разрушител и убиец. Сварожич е представян като войнствен бог, което е характерно за всички арийски народи - слънчевите (респ. огнените) божества са винаги със силно изразени военни характеристики, защото се възприемат като борци против мрака, злото и злите сили. Сварожич е главен обект на широко разпространения сред славяните огнен култ. Той също влиза в т. нар. "Огнена Четворица" заедно с баща си Сварог и братята си Даждбог и Перун.

СВЕТОВИТ, СВЯТОВИД - четворно мъжко божество, световен повелител, господар на световните посоки, носител на топлина, светлина и плодородие. Вероятно името му означава "свят, свещен, обладан от святост" и не е свързано със "светлина". Световит е висш бог - у западните славяни е почитан наравно, или по-скоро вместо Перун и Сварог, а характеристиките му на войнстващо слънчево божество го сближават с Даждбог. Със сигурност Световит е смятан за господар на справедливостта, носител на светлината, воюващ с мрака и злото. В дясната си ръка държи огромен рог от бик, пълен с вино, а в лявата - меч, т.е. с едната дарява изобилие, а с другата наказва и брани - все храктеристики, специфични за върховните богове. Световит има четири брадати глави на отделни шии, гледащи в четирите посоки на света, т.е. вижда всичко, за да въздава всекиму заслуженото и да охранява хората от зли сили.

СНИГНА, КРАЧУН - зимно божество, повелител на снеговете и студовете. Името Крачун вероятно идва от кратък, защото през зимата (когато Крачун властва над земята) денят е кратък. У някои славяни Крачун се нарича зимното слънцестоене - именно най-краткият ден в годината.

СТРИБОГ - бог на въздуха, времето, климата; господар на ветровете. Стрибог е зрял мъж, надуващ боен рог, с който призовава ветровете. По тази му характеристика го сравняват с пълководец, т.е. с княз, поради което славянските владетели особено го почитат като покровител на върховната княжеска власт. Неслучайно Стрибог присъства и във "върховния пантеон", установен около 980 г. от руския княз Владимир, заедно с боговете Перун, Хърс, Даждбог, Симаргал и богинята Макош.

ТРОЯН, ТРИГЛАВ, ТЖИГЛОВ - думата "троян" означава "троен", т.е. с три части (три глави), както потвърждава и другото му име - Триглав. Това е троичният бог - блюстител на световния ред и пазител на божествения закон Правда. С трите си глави Троян гледа към всеки един от световете на Световното дърво - Прав (небесата), Яв (земята) и Нав (преизподнята). Той наблюдава богове, хора и нави, вижда и знае всичко което те правят, и е техен съдник - когато бъде нарушен Редът и Правдата, Троян не се колебае да въздаде наказание всекиму. Идолът му има три глави, а очите и устите му са завързани със златоткан воал, което е израз на стремежа на хората да го умилостивят - те символично прикриват погледа му, за да не вижда всичките им грехове, а устата - за да не са твърде сурови присъдите, които изрича.

ХЪРС, ХОРС - бог на зимното слънце - старото слънце, което се смалява (денят се скъсява) и на 22-ри декември умира, победено от мрака, от злите сили на Чернобог. Но на 23-ти декември Хърс възкръсва, прераждайки се в новото слънце Коледа. Във връзка с това Хърс се почита и като бог на оздравяването, лечителството, оцеляването, победата над болестта, господар на билките, майстор-баяч, а оттам - бог-мъдрец. В тази си роля, Хърс се асоциира с древногръцкия Ескулап, римския Асклепий, египетския Апис, скандинавския Балдер.

ЧЕРНОБОГ, ЧЪРНБОГ - бог на мрака, господар на злото и смъртта, причинител на страдания, болка и скръб, властващ над мъртвите в Долната земя. Противоположност на светлия Белобог. Чернобог е представян като жесток млад воин с ужасяваща външност; винаги носи черна броня, а в ръка - магическо копие, готово за удар. Където удари, сее страх и мъка; по следите му се влачат всевъзможни зли сили. Вечно се бори с пресветлия Белобог - бог на доброто, приносител на светлината, радостта и щастието. За да омилостивят Чернобог, славяните принасят в жертва коне и хора - пленници.

ЯРИЛО, ЯРИЛА - бог на пролетта, младостта, плодородието, страстта и плътската любов. Партньор на Лада. Често му се приписват и прелюбодействени характеристики. Представят го като млад голобрад златокос мъж. Облечен е в нехарактерна за мъжкото облекло дълга женска риза, със зелен венец на главата и китка житни класове в лявата си ръка. В дясната понякога носи рог или напъпила дървена сопа (символ на мъжката сексуална сила) или дори меч (асоциацииран с мъжкия член).


МИТИЧНИ СЪЩЕСТВА


Духове
Славянски духове тук условно са наречени всички свръхестествени същества, които според славяните обитават заобикалящия ги свят. Самите славяни най-често наричат тези същества бесове, което в предхристиянско време обозначава абсолютно всички духове, демони и пр., без оглед на функциите и характера им (добри или зли). По своята същност те се различават от боговете. Боговете са всемогъщи, те въплъщават основни характеристики на природата или на човешката същност и обществен живот, и съответно могат да направляват, да моделират всичко по Световното дърво - живот, смърт, любов, брак, раждане, болест, плодородие, мизерия, сила, слабост, дъждове, суши, земетресения, светлина, мрак, топлина, студ и пр. При това от всичките им действия се излъчва някаква загриженост за човечеството или природата, независимо как се проявява в конкретния случай - като полза или като вреда. Грижата тук не е задължително в интерес на човека, не е насочена само към неговото добруване, но така или иначе има определена трайна насоченост към поддържането на основен вселенски принцип. Доста по-елементарни, нисши и немощни са всичките демони, духове, души и други свръхестествени създания. Вярно, че те имат едни или други магически възможности, но тези възможности са в една доста тясна област и се използват за постигане на твърде маловажен ефект, който е повече проекция на моментната прищявка на съответното същество, отколкото проява на целенасочен стремеж към каквото и да било. Освен всичко това, свръхестествените същества, посочени по - долу, сами са подчинени на боговете, макар и в по-лека степен от хората. Те не са така жизнено зависими от божественото благоволение, но са принудени да се съобразяват с него, за да не станат обект на "небесно наказание" и именно наказуемостта им ги разграничава от божествените сили, които са като цяло ненаказуеми. И ако боговете са най вече обект на религиозни вярвания и почит, то останалите свръхестествени същества са обект единствено на митология и суеверия. Поради това и хората само се страхуват от тях, както се страхуват от зверовете и болестите, докато към боговете се отнасят със страхопочитание, с уважение, та дори и с обич.

БАННИК - дух, обитаващ банята. За него не се знае много.

БРЕГИНИ - женски духове, обитаващи бреговете на реки и езера. Вярва се, че отвличат деца.

БЛАТНИЦИ - духове, обитаващи блатата. Ако човек се приближи много до блато, блатниците могат внезапно да изскочат от тинята и да го завлекат на дъното, давейки го.

ВИЛИ, САМОВИЛИ - красиви женски горски духове, родствени на самодивите, с човешки облик и големи криле. Вилите обитават трудно достъпни високопланински гори, където всяка се грижи за горско животно, дърво, цвете, храст или планински поток, като ревниво го защитава, главно от човешки вреди. Тези красавици особено обичат сърните, с които могат да разговарят, но са доста злонамерени към хора. Всячески се стремят да ги отклонят от горите си и в този си стремеж често отравят потоците. Разполагат с големи познания за природата и билките, и ако човек успее да ги подслуша на сборищата им след залез, може да научи как да лекува с определено растение или за местонахождението на скрито съкровище, както и много други тайни за света.

Прикачени файлове:
samovila.jpg


ВОДНИЦИ - духове, господари на реки, потоци и извори. Водникът е повелител на русалките. Често вреди на хората.

ДИВИ ЛЮДЕ, ГОРСКИ ЛЮДЕ - диви жени и мъже, човекоподобни демони, целите покрити с тъмна козина, обитаващи гъстите планински гори. Ако човек неволно наближи бърлогите, където са оставени децата им, те се нахвърлят с крясъци върху него и го разкъсват.

ДОМОВИК - дух на починал родоначалник или праотец на семейството Той е толкова привързан към дома и наследниците си приживе, че след смъртта си остава да обитава родовата къща, да бди и да се грижи за бъдните поколения. Основна нeгова грижа е поддържането на семейния огън, поради което обитава огнището или пещта, печката. Славяните особено почитат домовика, заделят храна от празнични трапези и я оставят край огнището за да се нахрани и той. Преди всяко ново начинание, семейството приготвя специална "стопанова гостба", кани роднини и дружно отправят въпроси и молитви за благословия към духа, след което гуляят. Вярва се, че след като е измолена помощтта на домовика, нещата ще потръгнат добре. Когато се местят в нов дом, стопанката взима живи въглени от старото огнище, занася ги в новото жилище и измолва от домашния дух да се засели там. Домовикът понякога вреди, друг път помага на стопаните, в зависимост дали са почтителни към него или от настроението му. Особено важно е домакинята да си върши добре работата и да не го оставят гладен. Когато иска храна той потропва из стаите през нощта, докато хората спят. Ако не му обърнат внимание домовикът се отвръща от тях и ги постигат болести и нещастия.

ДОМНИЦА, ДОМОВИЦА - женски домашен дух, партньорка на домовника. Друго име за Кикимора.

ДВОРНИК - дух, обитаващ двора на къщата, охраняващ градините, хамбарите, кокошарниците и другите помощни сгради край дома.

ЖАР-ПТИЦА - митологична свръхестествена птица с многоцветни, сияещи като огън пера. Жар-птица обитава короната на Световното дърво и е вестител на божествената воля, тъй като има способност да мигрира между света на боговете Прав и света на хората Яв. Също така вълшебната птица охранява плода на живота - златната ябълка, която расте по клоните на Дървото.

Прикачени файлове:
Bird.jpg


ЖИВА-ЮДА - юда, самодива служеща на богинята на живота и съзиданието Жива, откъдето идва и името й.

ЗМЕЙ - огромно огнедишащо чудовище подобно на дракон. Змеят е висша зла сила, пратеник на мрака, който се стреми да разруши установения от божествения закон - Правда. Змейовете вършат ужасяващи злини, които често поставят под въпрос оцеляването на цели родове села. Предизвикват суши като заприщват реки, пресушават езера, или унищожават реколтата с дъждовни порои и градушки, причинявайки масов глад. Пръв враг на змея е бог Перун - върховният господар. Той преследва змейовете и влиза в единоборство с тях като винаги побеждава след дълга и опасна борба, по време на която се разразяват страховити бури и стихии.

КАРАКОНДЖУЛИ - нощни духове. Явяват се във форма на ниски кривокраки човечета, с голям нос, изпъкнали очи и тяло покрито с козина, които скитат по пътищата след полунощ. Често седят край кръстовища и заговарят окъснели пътници, като им задават гатанки или ги молят за услуги. Ако човек се отнесе с внимание и добронамереност към тях, караконджулите могат да му помогнат, иначе му причиняват злини. Според някои вярвания те седят по кръстопътищата, защото там обикновено се издигат бесилките, а караконджулите имат за задача да пазят духовете на обесените да не излизат от мъртвите тела.

КИКИМОРА - домашен женски дух, често отъждествяван с Домницата. Съвсем в дуалистичния контрастен дух на славянската вяра, кикимората едновременно помага и вреди на хората, като по традиция всичко зависи от тях самите. Така, ако домакинята поддържа усърдно дома си, кикимората по цели нощи ще върши от домакинската работа за другия ден, ще вдъхва доволство и спокоен сън на децата, но ако домакинята е немарлива, мързелива, кикимората ще стене от здрач до зори, ще дърпа косите на децата, ще ги буди посред нощ и ще ги плаши, нарочно ще пакости, разхвърля и мърси, така че и малкото свършена работа да отиде нахалост. Вероятно образът на кикимората първоначално възниква като олицетворение на духа на починала по-стара домакиня от същия дом. Тук дом носи не толкова значението на къща, а на сбор от хора - близки родственици, които живеят под един покрив. Когато се случи бабата, най-старата домакиня, основателката на рода да умре, наследниците й предполагат, че духът й остава в дома. Тя е толкова привързана и закрепостена към него, че и след смъртта си носи домашните си задължения, продължава да бди над порядъка като кикимора, със стонове и пакости принуждава наследничките й да си вършат съвестно работата.

КРАВЕСМЪРТ - зъл дух, който сее чума и други зарази сред селските стада. Най-често се явява във вид на черна крава и се смесва с едрия рогат добитък, за да върши унищожителното си дело. Нощем кравесмъртите скитат по пътищата, преобразени в черни котки или сакати кучета, а понякога дори се явяват като скелет на крава. Славяните гонят кравесмърт с различни обреди, при които колят подозрителните животни сред стадата си или ги горят живи. "Подозрителното" животно се определя по следния начин: привечер завардват добитъка на цялото село в един обор, пазят го до зори, и призори го извеждат от обора. Стопаните започват да разпознават животните си, а онези, които останат неразпознати, са нарочени за кравесмърти и биват изгаряни.

КРЪЧИНИ - зли духове (от старобългарското крончина - чума) - приносители на чумата и всички смъртоносни болести. Те се явяват като обикновени хора и диханието им сее зараза. Друг път плюят в реки, езера и кладенци и заразяват водата, предизвиквайки масови епидемии и измиране на цели села.

КУРДУШИ - малки демони, помощници на магьосниците и вещерите. При посвещаването на такива хора, посвещаващите ги им причисляват курдуши - призовани и подчинени на човешката воля духове, които да помагат на техните магически занимания. Курдушите обикновено са онези, които по поръчка на господаря си, събират крила от прилепи, очи от жаби, пръсти от обесници, кичури от девица и всякакви лични вещи, чрез които или над които ще се извъшват магиите.

ЛЕСНИК - горски дух, повелител на горите. Като цяло е предразположен към хората, стига да не го предизвикват, да не нарушават реда в гората и да не й вредят. Най-често лесий ще се появи като старец с дълга зелена брада и ще се опита да завърже непринуден разговор, за да провери дали събеседникът му е достатъчно учтив, добре възпитан, дали е с добри намерения и дали почита духовете и божествата. В хода на разговора той постепенно ще разкрива същността си, превръщайки се в дребно слабовато старче със странен образ и хитър тон, а накрая или ще даде съвет на пътника за благополучното прекосяване на гората, или ще го упъти, ако се е загубил, или ще го заблуди, ако не му причини по-голяма вреда, в зависимост от разговора. Понякога лесий може да посочи погрешен път и като види, че пътникът му се е доверил напълно, следвайки грешната посока, да "изправи" пътищата, така че всички да водят към правилната цел.

ЛЕСНИЦА, ЛЕСОВИЦА - партньорка на лесий. Споменава се доста рядко и вероятно има локален характер, само у някои славянски племена.

ЛЪГОВИЦИ - горски духове, навъртащи се около горските поляни.

МОРА-ЮДА - юда, самодива, служеща на богинята на смъртта и зимата Мора, откъдето идва и името й.

МОРИ - нечисти, лоши мъртъвци, неживи. Най-общо всички зли духове на умрели хора. Душите на хората, загинали от неестествена смърт (убити, самоубийци, жертви на нещастен случай) или извършили приживе тежки престъпления и носещи големи грехове, които не са допускани до света на мъртвите и остават в Яв (нашия свят). Тук те непрестанно страдат и се превръщат в зли духове - вампири, върколаци и пр., които излизат нощем и мъчат, тормозят и убиват хора. Някои мори носят главите си подръка, застават под прозорците и назовават по имена обитателите на къщата и който в просъница отговори на повикването, скоро умира.

МУСАИЛ - най-висшият горски дух - главатар на лесниците и на всички горски твари и духове.

ОВИННИК - дух, обитаващ оборите, хамбарите, кокошарниците и другите стопански сгради. Сходен е с дворника. Ако овинникът е благосклонен, той бди над зърното, сламата, складираните храни и те се запазват добре, а домашните животни дават обилно мляко, много яйца. В противен случай складираното бива съсипано от влага, мухъл и вредители, а добитъкът боледува и не носи добър приплод.

ОПОЙЦА - кръвопиец, приемащ физическа форма на пиявица, който се загнездва под кожата на човека и смуче кръвта му. Опойците докарват бяс, т.е. могат да се вселят в човека, чиято кръв са смукали.

ПОЛЕВИК - полски духове, които понякога пречат на земеделската работа, а друг път помагат на жътварите. Славяните ги уважават, защото често пищят и свистят, когато усетят да наближава смъртоносният женски дух Полудница, с което предупреждават хората работещи на полето.

ПОЛУДНИЦА - жесток полски дух с вид на красива млада жена в чисто бяла ленена риза. Изцяло бялата дреха сред славяните е символ на траур, и в този смисъл на смъртта. Полудница идва от "полу" и "ден", което подкрепя поверието, че тя се появява само по пладне, в средата на деня, което време от денонощието се счита за също толкова опасно и неблагоприятно, колкото и полунощ. Тези два момента от деня и нощта са наричани "разпътен час" и в него хората си стоят вкъщи, за да не ги постигне лоша дума, да не хванат уроки и да не бъдат срещнати от зли сили, които да им навредят, защото точно в разпътния час се активират всички демони и проклятия. Такъв един особено могъщ демон е и полудницата, заедно с нейната посестрима - полунощницата.

ПОЛУНОЩНИЦА - зъл женски дух с вид на старица в чисто бяла дреха - посестрима на полудницата. Броди по "разпътно време" - от полунощ до зори - когато всички зли сили излизат навън, а пътищата се оплитат и се "разпътват", т.е. водят в грешна посока. Полунощниците често стоят по кръстопътищата, заедно с караконджулите и ако срещнат човек му причиняват всякакво зло.

РАРОГ - зъл невидим дух, летящ с ветровете. Когато се извие вихрушка, рарозите пръскат по вятъра зли заклинания, болести, кавги, омраза и болка.

РУСАЛКИ - женски водни духове, седящи по бреговете на реките. Когато късат косите си, предизвикват наводнения. Ако изсъхне кожата им, умират завинаги. Обикновено русалки стават душите на удавени момичета, убити и хвърлени в река или завлечени под водата от Водника. Той е техен господар, но тайно те го мразят и понякога помагат на хора, за да объркат плановете му.

Прикачени файлове:
rusalki.gif


САМОДИВИ - красиви женски горски духове с чисто човешки облик, родствени на вилите. Всяка вечер те се събират на една и съща поляна в най-отдалечените гъсти гори, наречена "хорище", където цяла нощ танцуват боси вълшебно хоро, облечени в чисто бели дълги ленени ризи, вероятно отдавайки почит на боговете. По време на танца си едва докосват земята със стъпала, а стъпканите вълшебни билки разнасят силно лечебно ухание. Поради това болните хора, които съберат достатъчно смелост, отиват да пренощуват край хорището, а към тях самодивите се отнасят необичайно благосклонно, докато в повечето случаи са твърде зле настроени към хора и при среща им нанасят множество вреди. Съвсем голи самодивите често яздят едри елени със златни рога, които са техни любимци. Ако по време на лов човек убие такъв елен, покровителката му отмъщава жестоко на ловеца, като го ослепява или му праща болест, следвана от сигурна смърт. На такива болни никой не може да помогне, а ако посмеят да се появят на хорище, тамошните самодиви веднага ги разпознават и ги умъртвяват със смъртоносни писъци. Самодивите трудно устояват на красиви млади мъже, на които помагат както могат - превръщали се в бели коне и ги пренасят където пожелаят и дори се случва да им дадат три бели конски косъма. След време, ако изпадне в беда, мъжът може да запали един от космите, при което съответната самодива се появява и го измъква от ситуацията. Самодивите се страхуват от слънчевата светлина и поради това на развиделяване всички бързо напускат хорището и се укриват в горските усои, така че няма опасност от неприятна среща с тях през деня.

СИМАРГАЛ - грифоноподобно куче с огромни златни криле. Свързан е със соларния култ, с почвата, земеделието и плодородието. Охранява обработваемата земя и бди над житата. В ролята си на пазител, симаргал е възприеман и като блюстител на закона, приносител на възмездието и наказанието. Твърде възможно е да е превърнат във въплъщение на друго славянско божество и като такова да е привнесен в пантеона отвън, което иначе би било твърде необосновано действие. Това е един от най-неясните славянски митологични образи, вероятно заимстван от северноиранските сарматски племена, които особено почитат могъщия дух Симургх, помощник на слънцето, пазител на реколтата.

Прикачени файлове:
semargl.jpg


ТАЛАСЪМИ - зли духове, характерни за българския фолклор, обитаващи къщи и изоставени сгради. През деня се крият на тавана, в избата или в стопански помещения на двора. Някъде се възприемат като духове на "неживи" - мъртъвци, станали от гроба. Блуждаещите духове търсят покой, убежище и когато намерят подходящ дом, трудно може нещо да ги изгони от там. Дори напротив, таласъмите правят всичко възможно да прогонят хората, в чиято къща са се заселили. Според българските поверия, за да се оттърве от таласъм, стопанинът на дома трябва да го извика на предварително приготвена трапеза и да го излъже, че празнуват сватба. Слад като постои на масата, човекът трябва да стане и да каже, че е време да отидат на сватбеното празненство, след което да отведе таласъма в отдалечена хижа в гората (навремето е имало много такива заслони на ловци, овчари и дървари). Когато стигнат нарочената колиба, човекът отваря вратата, поканва таласъма вътре, оставя му малко храна и оплетена на възли прежда и с думите: "Я, почакай тук, аз ще намеря сватбарите да ги доведа" залоства вратата отвън. Вярва се, че таласъмите са домошари и не могат да търпят недовършена домашна работа и ръкоделие край себе си. Залавят се веднага да оправят всичко разпръснато или развалено, така че кълбо заплетени конци завладва вниманието им задълго. Опасно е обаче скитайки из гората, човек да влиза в чужди колиби, защото ако там е изоставен таласъм, той ще тръгне с него.

ЮДА, ЮДА-САМОВИЛА - зъл женски дух с човешки облик, родственик на вилите и самодивите. Обитава горите и планините и е особено популярен сред българските славяни. Юдите имат големи магически способности, занимават се с билкарство и отровителство. Понякога се явяват на млади мъже и ги омайват с красотата си, придумвайки ги да се оженят за тях. Ако мъж се ожени за юда, тя отвлича душата му в света на мъртвите, а тялото му се разпада. За да се предпазят от юди, мъжете носят пришити към поясите си листа от вратика и босилек, които отблъскват злите духове.

ЮРАТА - женски воден дух, обитаващ морското крайбрежие и крайбрежните плитчини.

ЯВИНА - зъл дух, сроден на вампира. Появява се от кръвта на убит човек четиридесет дни след убийството и броди нощем из ония места толкова време, колкото е оставало на убития да живее при нормални обстоятелства. Скитайки, духът крещи, дрънка, трещи, създава голяма суматоха, като междувременно извиква имена на близки, познати или пък на убийците си. Ако някой чуе името си и отговори на повикването, явината го убива на място или му нарича зла участ и скорошна смърт. Човек може да се предпази от нея с огън и вода.


Вие нямате нужните права за да сваляте прикачени файлове.

_________________
If you fall I’ll catch, if you love I’ll love,
And so it goes, my dear, don’t be scared, you’ll be safe,
This I swear. If you only love me

Изображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Вто Дек 20, 2011 4:39 pm 
Offline
Модератор
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:18 pm
Мнения: 265
Местоположение: Stara Zagora
МИТОЛОГИЯ

Световното дърво


Славяните си представяли Вселената като едно гигантско дъбово дърво, наричано "Световно дърво". В короната му е свила гнездо вълшебната "Жар-птица" - вестителка на боговете, пътуваща между световете на хората и боговете. В корените пък живее огромна змия, която свързва света на живите и света на мъртвите. По вертикалата на Световното дърво са разположени трите вселенски свята - "Прав", "Яв" и "Нав".
Прав е короната на Световното дърво, горният свят, небесните селения, обитавани от боговете. Името му е в основата на думите правда, право, правилно, т.е. това е светът на върховната истина, на справедливостта. Там живеят боговете, които се подчиняват на основните космични принципи, на вселенския ред и божествената йерархия, установени от прародителя - бог Род. Всред тези богове пръв е бог Сварог - небесния господар, родител на божествата, наричан "Всевишният". Той управлява над Прав, грижи се за поддържането на вселенския огън - един от четирите основни елемента - и не се интересува особено от земния свят.
Светът на видимото, на хората, се нарича Яв и представлява ствола на Световното дърво. Яв е всичко около нас, материята, сред която живеем, която е ЯВНА, т.е. видима. Тук най-силно се усеща типичният за славянския мироглед - дуализъм и противопоставяне. Тук се сблъскват живот и смърт, добро и зло, щастие и страдание, ден и нощ, светлина и мрак, здраве и болест, топлина и студ. Затова и Яв се възприема като преходна реалност между двете крайни реалности Прав и Нав. Над света на хората властва бог Перун - господар на мълнията и възмездието, наричан "Всемогъщият". Той следи дали се спазва божественият закон на земята и ако бъде нарушен, въздава заслуженото на престъпилите го. А на ония, които спазват закона, почитат боговете си, уважават ги и се вслушват в поученията им, Перун донася благополучие.
В корените на Световното дърво е Нав - подземният свят на смъртта и злото. Там обитават духовете на мъртвите (нави), змейовете и други злотворни чудовища, а над всички властва богът на злото и мрака - Чернобог, придружаван от своята страховита спътница - богинята на смъртта Мора. Нав е пълният противовес на Прав, но съвсем в дуалистичен дух, на самия вход към Нав се намира и вечнозелената, винаги топла и светла градина Рай, където праведниците намират покой след смъртта си. В Рай живее богът на познанието, вълшебствата, богатството и стадата Велес, край когото често седят праведните души и водят дълги беседи. Точно тия души, които обитават Рай, усвояват големи свръхестествени способности, и когато живите им роднини са в затруднение, могат да помогнат.
Над трите вселенски свята бди бог Троян, "Всевиждащият". С трите си глави, той вижда и знае всичко в Прав, Яв и Нав. Следи за съблюдаването на световния ред и възможно най-бързо възстановява космичния баланс, ако бъде нарушен. Именно балансът е основна грижа на Троян, не благодеянието, не налагането на светлото, доброто над тъмното, злото, а равновесието между стихиите.

СЪТВОРЕНИЕТО

Мит първи


Летели в небето над безкрайното Море три сокола. Единият летял отпред, а другите два - отзад. Първият избирал пътя и предвождал другите два, които го следвали. Този, който летял зад дяснот крило на първия сокол, стискал в клюна си сноп класове, пълни със зърно и гледал нагоре, към Небето. Другият, този който летял зад лявото крило, стискал в клюна си буца суха земя и гледал надолу, към дълбините на Морето. Първият сокол бил Прародителят на всичко - бог Род, вторият сокол бил светлият Белобог, а третият сокол - мрачният Чернобог. Дълго летели трите сокола, но изведнаж Чернобог отронил от клюна си буцата земя, която полетяла към бездънното Море и вълните я погълнали. Тогава, по волята на бог Род, той се превърнал в сива патица и се гмурнал чак до дъното на развълнуваното Море, взел буцата пръст, издигнал я над вълните и бог Род я превърнал в Остров. По негова воля, всред острова се издигнала чак до Небето висока бяла Планина, а на върха й израстнал грамаден Дъб. Около планината обикаляли Слънцето и Луната и от едната страна било Ден, а от другата - Нощ. След като направил всичко това, бог Род-Соколът кацнал на върха на величествения Дъб и тогава настъпило време да действа Белобог. В миг, той се превърнал във величествен Орел, стрелнал се високо, високо в Небесата и хвърлил от високо житните зърна. Зърната паднали в плодната земя и ден след ден за тях започнал да се грижи Ярило. Тогава бог Род заповядал на Белобог и Чернобог да дарят с душа всички същества на земята. Дал им той вълшебен чук и заповядал да удрят с него по Камъка, който лежал на върха на Планината, в подножието на величествения Дъб. Белобог и Чернобог се превърнали в могъщи великани и започнали да удрят с все сила по Камъка. Заудрял с вълшебния чук Белобог и на всички страни се разлетели живи искри, блестящи като злато. След него, Чернобог заудрял с вълшебния чук и в същия миг излетели черни врани и пълзящи змии. От този момент, душите на живеещите според законите на Правдата приличали на златните искри, а на тези, които живеели според Кривдата, душите им били като черните врани и пълзящите змии.

Мит втори


В началото на времето, Светът бил обгърнат от непрогледна тъмнина. Но Всевишният създал Златно яйце, в което бил затворен Род, създателят на всичко живо. Тогава Род, със силата на Любовта разрушил своята тъмница и създал Вселената - безчислено множество звездни светове, а също и нашия земен свят. Слънцето излязло от лицето му, светлият Месец - от гърдите му, Звездите - от очите му, ясната Зора - от веждите му, тъмната Нощ - от мисълта му и буйният Вятър - от диханието му. Така Род създал всичко, което виждаме около нас, всичко, което наричаме Природа. Той отделил видимия свят, явното - Яв, от света на невидимото, духовното - Нав. Той отделил също Правдата от Кривдата. След това Род поставил Слънцето, което излязло от лицето му в златна лодка, а Месеца - в сребърна лодка и те започнали да обикалят около Земята. Накрая, от божесвения му дъх се родил Сварог - Небесния Отец. Сварог завършил миротворението и станал господар на Земния свят и на Божието Царство. Той издигнал дванадесет стълба, подпиращи Небосвода. Така бил създаден Света, в който живеем.

_________________
If you fall I’ll catch, if you love I’ll love,
And so it goes, my dear, don’t be scared, you’ll be safe,
This I swear. If you only love me

Изображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 2 мнения ] 

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Иди на:  
cron
Powered by phpBB® Forum Software © phpBB Group
Хостинг и Домейни