ПРИЯТЕЛИ НА АНТРОПОСОФИЯТА - ЕЗОТЕРИЧНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ

Ex Deo nascimur. In Christo morimur. Per Spiritum Sanctum reviviscimus!
Дата и час: Нед Дек 16, 2018 10:55 pm

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]




Напиши нова тема Отговори на тема  [ 16 мнения ]  Отиди на страница 1, 2  Следваща
Автор Съобщение
Непрочетено мнениеПубликувано на: Сря Юли 23, 2014 9:24 am 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1613
„EDLE BLÜTE“ - непубликуван роман на писателя-мистик Наталия Андреева





Част от романа беше публикуван в "От Извора" от Петър Иванов. Също така той се качваше и във фейсбук-страницата на този сайт. Изтриха го поради неготовност и нежелание на "читателите" да стигнат до същината на романа, а и до края му...

Лично аз благодаря на Петър Иванов за труда му, за желанието му да ни запознае с творчеството на Наталия Андреева. Независимо дали става дума за роман с цялата произтичаща от това авторова свобода, или за окултна творба, аз ще запазя мнението за себе си, а Наталия и нейната творба, както и другите й творби, както и личността й, няма да загубят нито индивидуалността си, нито моето искрено човешко уважение.


Изображение


Въведение

ףוס ןיא

0. АЙН СОФ

Израил, когато аз ти казах

най-скъпото да вземеш от Египет на сбогуване,

разбра ли за какво говорех всъщност?

Не. Ти се прехласна по дрънкулки,

накити и украшения,

очите ти със злато се препълниха

и младото ти тяло натежа,

пропука се,

тъй както се пропуква стара делва,

пълна с непотребни

и излезли

от обращение монети.


Какво си купи с гривните и колиетата

в пустинята?

Даде ли ти тя срещу богатствата съмнителни

капка повече вода?

Минута сън спокоен спечели ли

от скорпионите,

змиите,

дивите й зверове?


А онзи, който те засити,

протягайки невидима ръка от небесата,

той заради златото ли с теб се изравни?


С какъв товар напусна полумрака храмов

на Египет,

отправил смаян поглед към звезда невидима,

неназована,

към бог незнаен с неизвестно име

и потекло,

с капризна

и непредсказуема природа?


Когато всичко слизаше надолу,

към материята,

краткия живот, страданието

и даже ангелите се сдобиваха с тела

и земна биография,

ти единствен тръгна към пустинята.


Страданието по изгубения рай ли бе това,

което тласна те по път опасен,

песъчлив?

Или единствен ти от всичките народи поднебесни

не забрави своята духовна прародина?


От тебе призован – аз тръгнах да те водя

към най-голямото завръщане на малкия човек:

към първоизвора обратно,

обратно към кристалната градина,

която те роди и пресъздаде,

и даде ти познание за вечната обвързаност

на буквата, числото и идеята:

К А Б А Л А.



Те дойдоха неизвестно откъде и след време заминаха неизвестно накъде. Доведе ги странна лодка с бяло платно и нарисувано на него златисто цвете.

Кои бяха? Откъде идваха? И къде щяха да отидат след това?

Когато отпътуваха, от тях остана само Преданието. То пропълзя на изток и напои със слово огромната суха земя. То се устреми на северозапад и събуди Европа, която спеше върху гърба на бика. Но голяма част от него остана в страната на дворците и владетелите между двете реки.

Едно Предание за цялата безкрайна земя.

Едно Предание за двадесет и две сгради.

Едно Предание за пустинята, едно за водата.

Едно за трите свята – на боговете, духовете и хората.

Предание за единица, която се развива в тройка: e circulo triadicus Deus egreditur/1/. Брама, Вишну и Шива в началото на времената; сефер, сефор и сипур/2/; триединството на божествения, астралния и физическия свят. Три майки – алеф, мем и шин, стоящи в началото; две материални сили “ин” и “ян”, и творящата сила между тях. Завръщането на творбата при своя творец. На човека – при Създателя. На душата – обратно в нейната родина. Приближаването на физическия свят до Бога посредством смъртта. Превръщането на профана в познаващ вселенските закони маг – чрез Учението, Пътя и Философската смърт. Триединство на думите, буквите и числата. Три основни фигури: триъгълник, квадрат и окръжност.

Предание за тройка, която трансмутира в десятка: десет сефири, “десет, а не девет; десет, а не единадесет; схвани с разбиране и разбери схващайки…”/3/

Десет безкрайности на сефирите: безкрайно начало, безкраен край, безкрайно добро, безкрайно зло, безкрайна височина, безкрайна дълбочина, безкраен изток, безкраен запад, безкраен север, безкраен юг.

Тук свършва светът на духовете.

Предание за десятка, която набъбва до двадесет и две: десет плюс дванадесет; три майки, седем двойни и дванадесет прости букви, числа, идеи, зодиакални знаци. А в основата на всичко – великата простота йод, кармата, колелото на съдбата.

Двадесет и две – пределът на развитието; кому е нужно повече? Двадесет и две – останалото е игра на светлината. Двадесет и две – границата, до която достига първоначалният замисъл; само ти, човеко, ще отидеш по-далече. Двадесет и две – букви, знаци, цифри, идеи, звуци, трептения, трепети на душата, полъх от ангелски крила. Двадесет и двама еврейски патриарси: нима не са достатъчно, за да изминеш своя път сред светлина?

Двадесет и две, прагът на микросвета и място на буквата, символизираща човека.

Нататък е светът на творбата.

От двадесет и две до седемдесет и две има точно петдесет числа. И петдесет врати на разума. През тях духовете се завръщат обратно в божествения свят по тридесет и двата пътя на мъдростта.

Тръгни по тях и брой!

На петдесет ще намериш Бога.

Но щом Мойсей не отвори тази врата, нима ти можеш? Ничий дух не е достигал още до нея.

Седемдесет и двама гении, всеки с влияние от по пет градуса на Зодиака и двадесет минути в денонощието на планетата, със съответстващите на тях имена на гениите: седемдесет и двата духа, чрез които Бог докосва света.

Тук спират ангелите да починат. Бог, духове и хора си подават ръка и продължават заедно по пътя към безкрайното и непостижимо Число.

“Съществува една скрита и свещена азбука, която евреите приписват на Енох, египтяните – на Хермес Трисмегист, а гърците – на Кадъм или на Паламед. Последователите на Питагор са познавали тази азбука. Тя е съставена от абсолютни идеи, на които отговарят знаци и числа; със своите комбинации тя осъществява математиката на мисълта. Соломон е представял тази азбука с помощта на седемдесет и две имена, изписани върху тридесет и шест талисмана.”/4/

Градежът преминава постепенно в игра: петдесет и шест карти на малката аркана; общо седемдесет и осем, но двадесет и две от тях са главни.

Границата е само в началото, край няма. “Какво число можеш да кажеш преди числото едно?” – пита великата Книга на творението/5/.

Но нима имат край числата, които можеш да кажеш след едно? – пита знаещият. Нима Божията мисъл и човешкото действие имат предел?

Наука на душата, от тебе идват всички останали знания на света. Разлистването на Розата от едно до безкрайност – ето я тайната. И ето къде е събрана вселената – в едната шепа на Бога.

Какво има в другата – това се мъчи да разбере посветеният.

“За какво служат свещите и очилата на този, който умишлено си затваря очите, за да не види?”/6/

Най-великото действие на Бог – създаването на числата. От развитието на единицата към многото и неизброимото се пораждат всички съществуващи неща и ще се породят още безкрайно много. Слаба е мисълта на човека, за да си представи и най-нищожната молекула на Творението, огромна част от него е скрита за нашите очи.


Когато Великото всемирно братство слезе върху земята в началото на времената, на нея започнаха да се раждат Триоките.

В същия този миг пламнаха обаче и огньовете; и Еднооките понесоха съчки за тях по заповед на Двуоките.

Замириса на изгорена човешка плът. Върху Розата падна сянката на човек с разперени встрани ръце. Но това не беше вече сияещата фигура на Адам Кадмон в световния кръг, а нейната земна сянка – Каин.

Sermones adversus Catharorum errores ac haereses./7/

Но мнозина от нас и до днес тръгват “с радост и ентусиазъм” към кладите, защото “ние водим суров, скитнически живот; ходим от град на град, подобно на овце сред вълци. Ние страдаме от преследванията като апостолите и мъчениците. Животът ни е живот, прекаран във въздържание, молитви и непрестанна работа, но всичко това е лесно, защото ние не сме вече от този свят.”/8/

Те идват и си отиват. Съвършени души, които ни съпътстват от първия ни миг. Тръгват си, без да са обидени от нашата глупост, без да са разочаровани от бавните ни темпове на развитие, без да ни укоряват за нашата слепота и безкрайните ни и безсмислени лутания. Те знаят – материята се развива бавно. Но не могат да бъдат непрекъснато сред нас, имат задължения и към други планети, към други вселени.

Когато си отидат, след тях остават библиотеки. И една голяма празнота в душите ни – празнотата на изоставените деца. Макар че те всъщност никога не ни изоставят и само нашата слепота ни пречи да ги виждаме там където са.

Постепенно ни завладява отчаянието. Недоверието. Съмнението.

И библиотеките пламват.

Тогава те се връщат и измъкват обгорелите книги от пепелищата. Скриват ги в пещерите. До следващия изгрев.

И отново ни напускат, без нито една дума на укор.

Кои са те? Никой не знае с точност отговора на този въпрос. Някои са ги виждали. Една малка част от нас ги познава добре.

Къде са те? И съществуват ли изобщо?

HOC UNIVERSI COMPENDIUM VIVUS MIHI SEPULCHRUM FECI./9/

………………………………………………

1. Лат. “От кръга излиза триединен бог”.

2. Сефер, сефор и сипур – писмо, число и слово.

3. Сефер Йецира – Книга на творението. Една от основните книги, на които се опира съвременното кабалистично знание.

4. Елифас Леви, “Ключът към великите тайни”.

5. Сефер Йецира.

6. Цитат от книгата на Хайнрих Кунарт „Amphitheatrum sapientiae aeternae”, 1609.

7. Лат. “Разговори за заблужденията и грешните учения на катарите” – съчинение на бенедиктинския богослов Екберт, влязъл в спор с богомилите през 1167 година в Кьолнската катедрала; след това те били изгорени на клада.

8. Еварвинус, средновековен писател, цитирайки думи на богомили.

9. Лат. “Тази скица на вселената направих приживе мой надгробен паметник” – надписът, който според преданието е стоял на надгробната плоча на Християн Розенкройц и отнасящ се за неговото дело, както и за цялото учение на Розата и Кръста. Текстът е цитиран в основното произведение на розенкройцерите „Fama Fraternitatis“. В случая обаче се има предвид Книгата на творението “Сефер Йецира”, която също се възприема от много езотерични общества като скица или съкратено издание на вселената.

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Сря Юли 23, 2014 9:26 am 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1613
Първа глава

א

1. АЛЕФ


Корона трънена, венец на непокорството,

от тебе тръгва път невидим и нелек.

Към мъдростта поведе ни един безкраен бог,

щом стигнахме до там, измряха всички мъдреци

Какво да правим пак? Да съзерцаваме безкрайното?

Нима не съзерцавахме столетия край Нил?

По своему бе също мъдър онзи вечен свят,

ала презряхме неговия сигурен уют

и слязохме в земи на пепел и оскъдица.



Къде отведе ни Аел, премъдрият магьосник?

Бяхме ли готови да ни води този път?

С цвят на мъдрост беше сивият му прах,

но кой живее само с мъдрост и търпение?

И ни изведе богът сред змии и скорпиони,

живота ни вгорчи и го направи невъзможен,

разхвърляйки го по мъха на четиридесет

мъчителни и изживени в колебания години.



Обратно към Египет пак, обратно към короната!

Там беше много бяло, там струеше светлина!

Градините ухаеха, реката беше щедра,

и робството шептеше измамно „свобода”!




Така се случи, че Лотоса дойде в моята благословена от горещия обеден Ра страна във време, когато полетата отдавна бяха изплували от водата, облечени в нова дебела дреха от кал и наноси, а реколтата – току-що прибрана. Беше краят на сухия сезон и бог Хапи1 се канеше да нахлуе отново с водите си в нивите, довличайки плътен слой плодородна почва и щедро количество влага, която да захрани следващите растения.

От хората не се искаха особени усилия, за да осигурят прехраната си, всяка година богът донасяше нова тиня, която бързо се превръщаше във влажен чернозем. Вода също имаше в изобилие, бяхме в началото на седемте плодоносни години и храна не липсваше на никого. Отново се раждаха много деца, градовете бяха пълни с радостна глъчка и народът на Египет постепенно забравяше големия глад на седемте предходни години, когато речният бог Хапи за пореден път се беше разгневил на поданиците си и не беше изпратил водата си към тях.

През тези злокобни времена винаги настъпваха глад и плач, хората умираха като мухи от слънчевия пек, заразните болести и жаждата. Зърното ставаше много оскъдно и по-бедните семейства не можеха да изхранят децата си, затова ги отвеждаха в пустинята и ги изоставяха там в ръцете на Озирис — бога на ечемика. Той поемаше тогава ролята си на бог на смъртта, пред която хората примирено свеждаха глави, признавайки могъщата ѝ неизбежност. Навсякъде плъзваха насилие, самоубийствата бяха чест гост в човешките поселища, а понякога и канибализъм увенчаваше с черна корона жаждата на отчаяните да оцелеят.

Хапи беше коварен и непредсказуем, а щедростта му бе не по-малко опасна от неговото скъперничество, защото подаръците му често се превръщаха в напаст. Имаше и доста тежки години, когато водата заливаше селата и градовете и потопяваше къщите заедно с обитателите им.

Несигурна беше съдбата на моя народ. Заключен между водната стихия и палещия огън на пустинята, той всъщност нямаше голям избор и зависеше напълно от капризите на речните или пясъчните богове.

Полята бяха разположени върху Черната земя, която потъваше през първия сезон под водата, а после изплуваше и чакаше да бъде засята от човешка ръка.

Червената земя беше мястото, което ние обитавахме. Къщите ни бяха построени направо в пясъка ѝ, за да не съсипем нито педя от плодородната почва.

Тази територия всъщност не ни принадлежеше, ние само я взимахме назаем за последния сезон, когато Хапи милостиво ни позволяваше да съберем набързо щедрите подаръци на тинята. През останалото време богът владееше земята, той беше неин пълновластен господар, чиято мощ никой простосмъртен не смееше да оспори.

Животът на страната беше изцяло в ръцете на този синьо-зелен владетел, той се разпореждаше с него както намери за добре и хората не роптаеха срещу капризите му, а приемаха мъдро съдбата си такава, каквато идваше.

По онова време Фараона, нека бъде дълъг животът му, ме беше взел за свой Писар и аз стриктно изпълнявах заповедите му да записвам на папирус химните на Атон, както и мислите на неговите жреци слънцепоклонници.

Прекрасни бяха времената на Ехнатон, изпълнени с величие и културен разцвет. Мирът и градежът бяха започнали още по времето на неговия баща, третият Аменхотеп, който пренебрегна законите на предците си и се ожени за Тейе, жена от нецарско потекло.

Владението на бащата на Ехнатон се простираше от Напата до преддверието на Междуречието и не можеше да бъде обходено с ладия и камили за месец дори.

Той построи множество храмове, посветени на различни древни богове, но най-величествен беше този в Луксор2 — градеж за чудо и приказ, за който идващите поколения щяха да говорят хилядолетия.

В края на живота си той се оттегли от битките и остави управлението на страната единствено в ръцете на дипломацията. По това време разцъфтяха търговията и изкуствата, но заедно с тях много провинции си извоюваха по-голяма самостоятелност, усетили бездействието в царския палат.

Промяната в третия Аменхотеп настъпи след смъртта на първородния му син Тутмозис, когото старият фараон беше избрал първоначално за наследник на трона. След тази загуба господарят се затвори в себе си и посвети времето си изцяло на своя по-малък син — слабо и преждевременно развито за възрастта си момче.

Бях невръстно хлапе, когато за пръв път чух от баща си, Аменхотеп-син-на-Хапу — Писар и везир на стария Фараон, че владетелят все повече се отдръпвал от култовете на прадедите си, запленен от идеята за един бог, под чиято власт могат да бъдат обединени всички народи на огромното му царство. Че копнежът по Ра, древния слънчев диск, се засилвал все повече в сърцето му.

Някъде по това време изплува и славата на името „Атон“, с което народът започна да назовава светилото.

Това отдръпване на сърцето от старите богове се задълбочи при сина му. Още с встъпването си във власт младият Фараон, нека бъде дълъг животът му, се зае да изкорени култа към Амон и да го замени с този към Единия бог.

През единадесетата управленческа година на Ехнатон, на първия ден от месец Пайни на сезона Шему3 при мен в Хермополис4 дойде пратеник на Фараона, нека бъде дълъг животът му. Господарят ми се намираше по това време в своята слънчева столица Ахетатон и беше много зает със строежа на храмовете и административните сгради в нея.

Пратеникът ме намери в храма на Тот, тъкмо когато изписвах върху стената името на Фараона, нека бъде дълъг животът му. Помня, че през този ден ръцете ми трепереха трескаво от някакво неясно предчувствие, което ги беше направило особено несигурни. „Тръстиковият лист“, „самунът“, „водната линия“ и „слънчевият диск“ не ме затрудниха особено, но на „ибиса“ ръката ми се плъзна и размаза черната боя по целия картуш.

Точно в този момент пришълецът застана под скелето и ми даде знак с ръка да сляза долу.

Оставих поправката на надписа за по-добри времена, защото веднага познах, че това е пратеник на Ехнатон. Смъкнах се пъргаво по дървената стълба и се озовах лице в лице с млад, надарен с особена красота мъж, който имаше в себе си нещо от лика на Ра.

Кожата му беше златиста, очите му – също. Не бях виждал дотогава такъв човек пред себе си. По голата глава ми заприлича на някой от жреците на Атон и се зачудих защо Фараона, нека бъде дълъг животът му, е пратил жрец за вестоносец.

Но казаното от младежа веднага разпръсна сенките:

— Поздрав за теб, Аменхотеп-син-на-сина-на-Хапу, от Господаря на Двете страни! Изпратен съм да ти съобщя, че инициацията на твоя господар е на двадесет и втория ден от месец Пайни. И че ти си определен за Главен писар при церемонията пред Храма и после за една от четирите свещени фигури на ритуала в Първия храм на мистериите. След три изгрева ладията на Ехнатон ще те вземе от пристана и ще те отведе в Мемфис. Приготви се за този миг според висотата на сана си!

Почувствах, че коленете ми омекнаха при тези думи. Бях подготвен за участието си в церемонията; в деня на коронацията си Ехнатон ми обеща, че един ден ще бъда негов Писар при посвещението му, но за пръв път чувах, че ще бъда допуснат и до Първия храм на мистериите.

Огънах се пред тази новина, а заедно с това страх сви сърцето ми, защото знаех, че ми предстои да се сблъскам с нещо, което малцина смъртни са виждали в живота си.

— Ще се намира ли Фараона, нека бъде дълъг животът му, в ладията, която ще дойде да ме вземе? — попитах, когато дойдох на себе си от замайването.

— Търпението е изпитание за слабия и награда за посветения — отговори жрецът загадъчно и си замина.

Разбира се, повече не можех да мисля нито за реставрацията на храма, нито за грешката в картуша. Бях обзет от силна нервност. Въпреки знанията си, въпреки сана и достатъчно високата си степен на посвещение, която бях получил по време на обучението си в Хермополис, аз си оставах предишното наивно момче, което трепери пред волята на господаря си.

От най-ранно детство мечтаех да стана Писар и да продължа традицията на семейството си. Човек с меко сърце, баща ми за пръв път се противопостави на това мое желание. Той искаше да направи от мен висш жрец, виждаше му се непрактично да продължа пътя му и да заема много по-ниско положение в йерархията.

Но аз успях да го убедя, че тази служба е не по-малко важна, отколкото службата на невидимите светове; още повече, че тя продължаваше и семейната ни традиция.

С болка в сърцето той отстъпи на молбите ми и се зае да изучи за жрец по-големия ми брат, а мен ме изпрати в Хермополис да следвам желанията на душата си.

Въпреки трудностите, които никак не бяха малко, не съм имал нито ден, в който да съжалявам за избора си. С годините виждах как желаещите да достигнат до края на обучението и да издържат изпита за писари стават все по-малко около мен. Не би ми и хрумнало да се откажа и да ги последвам в бягството им – писмеността беше моята любима, папирусът беше за мен кожа, по-нежна от мъха по бузите на момиче, думите съдържаха повече сила от самите богове и може би само Лотоса можеше да се равнява по привлекателност на тях.

Аз не знаех какво е Лотоса, може би затова той така неудържимо ме привличаше със своята загадъчност и недостижимост. Представях си го като нежен цвят, като свитък, пълен с премъдрости, като тайна, изгубена за човечеството през хилядолетията и записана в паметта на неколцина посветени само.

Ако бях избрал пътя на жрец, щях да знам навярно отговора; но други неща ме привличаха в този живот, затова и службата на словото ми донесе друг вид награди. Бях преминал само през най-необходимите посвещения, за да имам правото да бъда брат на един от бъдещите висши жреци на Атон. До повече не бях допуснат поради липса на системно религиозно образование.

Моето обществено положение днес можеше да ми позволи да присъствам на церемонията пред Храма, но само приятелството с Фараона, нека бъде дълъг животът му, беше в състояние да ме издигне до честта да вляза в самото сърце на мистериите.

Знаех, че не съм така талантлив като баща си в изписването на йероглифите, но любовта, която хранех към тях, беше една от най-силните, изпитвани някога от човек на тази земя.

Повече и от писането ме привличаше обаче четенето на древните текстове. Понякога губех целия си ден да бродя из храмовете и да наизустявам написаното в тях. Струваше ми се, че тази наслада надвишава всяка друга и само една стоеше всъщност по-високо от нея — да съчинявам химни във възхвала на Атон. Нещо, което Фараона, нека бъде дълъг животът му, много ценеше, защото сам беше поет.

В уречения ден стоях на дървения пристан и очаквах с нетърпение ладията на Ехнатон. Бях гол до кръста и потръпвах под лекия ветрец, който идваше в ранната утрин от север, но знаех, че всеки момент лъчите на Атон ще се покажат на източния бряг и ще ме затоплят. На дясното си рамо бях преметнал снаряжението на писар, вързано с обикновена конопена връв – една палета с две вдлъбнатини за червената и черната боя, съд за вода и тръба, в която беше втъкната четката ми.

Те бяха най-ценното нещо, което притежавах. Моят баща ми ги подари в деня, когато издържах изпита за Писар, и това бе най-големият подарък, който можех да получа в живота си.

Бяха изработени от слонова кост, ала не в това беше истинската им стойност, а в семейната традиция, която от три поколения препредаваше тези безценни вещи от баща на син, докато накрая те се озоваха в моите благодарни ръце.

Но още по-голямата им ценност беше скрита във възможността притежателят им да говори с бъдещето през пропастите на времената.

На лявото рамо носех преметнати сандалите си, а една ленена препаска върху слабините завършваше цялото ми облекло. Какво повече му трябваше на духовния човек, за когото тялото бе само сянка от един по-възвисен свят?

Гледах леката мараня над реката и вдишвах дълбоко този пълен с диханието на речния бог въздух. Той носеше в себе си мириса на наносите, които в този миг водата оставяше по бреговете, както и шепота на световете, обитавали преди мен тези велики земи.

Настроението ми беше приповдигнато, може би защото в този миг сънувах наяве съня на мъртвите си предци, разравяли от хилядолетия свещената земя на Египет, строили по нея неразрушими храмове и оставили след себе си загадката на една мистична, втренчена в отвъдния свят цивилизация.

Аз бях част от тази река, от този свят на богове и хора, на мъдреци и обикновени селяни, на жреци и писари, на лодкари и фараони. Струваше ми се, че миналото в този миг пише своето писмо до бъдещето; до мен, който сега седях на брега и разчитах неговото послание.

Виждах как Ра се движи в своята ладия от изток на запад, как под лъчите му някои места в маранята стават все по-плътни, сякаш изписват в този миг неговия йероглиф: приседнал мъж с глава на сокол, понесъл слънчевия диск на главата си, и с ръка, завършваща в края си със знака „анкх“.

След това от маранята изпълзяваше нова фигура, бог с две соколови пера на главата и слънчева шайба пред тях, намиращи се върху корона, подобна на тази на Фараона, нека бъде дълъг животът му. Той носеше изкуствена брада, символ на божественост.

Разпознах в него образа на Амон.

Загадъчният силует се плъзгаше по небосклона, без да спира. Движението беше негова първа природа, а очертанията му никога не ставаха ясни, защото той беше Скрития бог.

След една пълна обиколка на хоризонта Амон се размиваше обратно в маранята, а във въздуха оставаше да виси единствено мистичният му йероглиф: приседнала човешка фигура с две пера на главата и скиптър в ръка.

Двата йероглифа се сливаха и от техния любовен акт се раждаше нов знак: слънчева шайба с лъчи, завършващи с длани, от чиито върхове поникваше по един анкх. Това беше Атон, Единия бог, който от три поколения фараони насам заемаше все по-важно място в живота на страната.

В този миг облак засенчи слънчевия диск и лъчите му престанаха да греят. Ръцете изтърваха знаците на живота, изкривиха се и се размиха в изпаренията.

Стреснах се, видението ме уплаши с реалността си. Разтърках очи и погледнах на юг, откъдето трябваше да дойде ладията. И тогава я видях да се задава от завоя на реката – величествена, сякаш носеше самия Ра в утробата си.

Помислих си, че на всяка цена трябва да попитам Фараона, нека бъде дълъг животът му, за значението на този сън. Той беше върховен жрец и вещ в тълкуването на божествените послания; за него нямаше да представлява трудност да разгадае видението ми.

Ладията се носеше като патица по набраздената от леки вълни повърхност на реката. Стори ми се, че те отново изписват йероглифа на водата и изричат звука „нннннннннннн“, но бързо разсеях тази илюзия, защото лодката ставаше все по-голяма и вече ми се струваше, че отличавам на носа й дребната фигура на Ехнатон с короната на Двете страни на главата.

Корабът на Фараона, нека бъде дълъг животът му, издялан от здраво финикийско дърво, беше оцветен в кафяво, черно и златно. Имаше висока мачта, на която при пътуване на юг по реката се разтваряше правоъгълното платно, за да използват гребците удобния северен вятър. Но сега то беше прибрано, защото вятърът духаше срещу него. Гребците гребяха по посока на течението и явно не се напрягаха много, защото ладията всеки миг трябваше да спре на пристана.

Фараоновият кораб, около четиридесет стъпки дълъг, беше най-голямото плавателно средство на Египет по мое време. Зад него пътуваха още десетина тръстикови лодки с по няколко гребци в тях, превозващи група мечоносци, стрелци и копиеносци от армията на Ехнатон.

Стори ми се, че чувам и музика, която ставаше все по-силна с приближаването на лодката, сякаш самата ладия пееше или изтръгваше звуци от струните на вълните като лък. Накрая започнах да отличавам и отделните инструменти: лира следваше като послушно куче острия глас на тръстикова флейта, а малък барабан подчертаваше далечно и приглушено паузите между двата основни инструмента.

Може би богове изтръгваха тези неземни звуци и това наистина беше ладията на Ра, плуваща по облаците в дълбоката синева.

Йероглифите отново започнаха да изписват пред очите ми странни колони. Слънчевият бог се опитваше да разговаря с мен на езика, който единствено познавах. Какво искаше да ми каже той чрез тези звуци и знаци, които сякаш се изтръгваха от повърхността на водата и после се разтваряха обратно в нея, щастливи, че са послужили за наслада на окото и ухото?

Разчитах ги настървено. Те разказваха за пристигането на един кораб, който носи Лотос върху себе си, и самият той е Лотос, и хората, които го обслужват, са част от свитата на Лотоса, и знанията им са химн на Лотоса. Виждах неговия знак до знака на водата – той излизаше като пъпка от звука „ннннн“ и изписваше във въздуха йероглифа „нахбет“, после разцъфваше и на неговото място се разтваряше йероглифът „нефер“. След това стъблото са разделяше на две и образуваше крака, а главата на Лотоса се превръщаше в тръстиков лист над тях. В далечината прозвучаваше като вопъл дългото и проточено „иииии“ на йероглифа, четящ се „идвам“; после метаморфозата продължаваше пред удивените ми очи с останалите писмени знаци на божието повествование.

Лотоса изрязваше историята си върху ефирната плът на въздуха. Това бе разказ за земите, от които той идваше; за излизането на нежното стъбло от водата като пратеник на един благороден свят. Той постепенно изпълваше целия хоризонт, сменяше цветовете си: ставаше ту нежнорозов, ту бронзов като старо, потъмняло от времето злато, а понякога дори изплуваше съвсем черен от светлината на деня или снежнобял в полумрака на залеза.

„Какво е Лотоса?“ — питах аз очаровано, но само напластеното през хилядолетията мълчание се изправяше срещу въпроса ми.

Чувах гласове, които шептяха, и други, които тихо се смееха, но не долавях отговор нито в тях, нито в йероглифите, които ибисоглавият Тот в този миг изписваше пред мен. До Лотоса винаги стоеше картушът на Ехнатон, те бяха по някакъв начин свързани, макар тази връзка да оставаше за мен невидима и необяснима.

Бяха ли Лотоса и Фараона, нека бъде дълъг животът му, едно и също и имаше ли цветето нещо общо с човека? Не беше ли то светлата сянка на благородния цвят, едно отвъдно послание, вестоносец на богинята на нощта Нут или дихание на боговете? И не беше ли господарят на Египет именно чрез божествената, а не чрез тленната си част свързан с него?

Докато търсех отговор на моите нелесни въпроси, едно от имената на Фараона, нека бъде дълъг животът му, постоянно се изрязваше във въздуха пред моя запленен поглед: „слънчевият диск“ Ра, сложен за красота отпред; следваха го „сърцето“ и „трахеята“, изричащи думата „красив“; „скарабеят“, богът на сбъдването, означаващ „става, възниква, появява се“: всички тези йероглифи изписваха неуморно красивото име на моя господар и приятел Ехнатон, нека боговете му дарят вечен живот.

В този миг, докато четях тайнствените знаци на водните изпарения, някаква сянка застана пред мен и ме изведе от унеса. Втренчих се и изведнъж видях, че пред мен стои самият Фараон! Беше ми направил честта да слезе лично от кораба и да ме огрее с лъчите на приятелството си.

А аз бях проспал всичко това, не бях усетил дори тласъка на ладията му в брега; музиката ме беше отвела в други светове, където боговете говореха с човека като равни с равен.

.......................................................................

Хапи – бог на реката Нил и нейния разлив. Отъждествяван със самата река и изобразяван като мъж с увиснали гърди на дойка, символ на неговата плодородна функция, препасан в кръста като рибар и със стрък тръстика или лотосов цвят на главата. Оцветяван най-често със синьо или зелено, каквито са цветовете на водата. [↩]
Луксор. Разположен от двете страни на Нил, днес той е изходна точка на всяко пътешествие по реката. [↩]
Сезонът Шему е период, през който полетата вече са изплували от Нил и реколтата се прибира. Още – сухият сезон на Египет. [↩]
Градът на осемте богове. Седалище на Тот, богът с ибисова глава, покровител на писарите и писмеността, на мъдростта и медицината. [↩]

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Сря Юли 23, 2014 9:32 am 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1613
Втора глава


ב

2. БЕТ


Поведе ни жена със скиптър. И наполовина светло,

наполовина в сянка бе лицето й прекрасно.


Години две ни струваше обратно пътят,

но не намерихме Египет там.

Светът на Бел се просна неизброден пред краката ни.


Нова буква, ново въплъщение на смисъла

сред танца на космическите колела,

създаващи от пясъка първичен световете.

Вселената премигна за пореден път.

Второто потрепване и втората конвулсия

на неподреденото Творение.


Сладостно бе сънното протягане на бога

и дългото му вдишване, преди да ни издиша.

Мъдрост сам бе той. Развитие се казваше

мечтата, към която бяхме устремени.


Изпълнени с търпение и разум са земите

на този властелин на новата посока.

Двадесет и две пътеки водят през Синай,

о, трябва много време, за да видиш световете,

и в царството на Адонай ще стигнат чужди хора.


Падна непрогледна нощ. И ден изобщо нямаше.

Беше тъмно като в рог. Дори и да растяхме,

не забеляза никой нашия растеж.


Обратно към Египет пак, обратно към венеца

от тръни и змии! Такава е съдбата,

на онзи, който е изгубил своята родина.



Загледах се в любимия, одухотворен и огрян в светлина образ, излъчващ странна, екзотична красота: силно удълженото лице, добре оформените, леко пълни устни, черната като абанос кожа, слабото, сякаш нематериално тяло, дългите ръце и крака, приведената напред фигура — следствие на изкривения гръбначен стълб на човек, седял дълго над папирусите, леко късогледите бадемови очи на духовника, разчитал знаците на вечността десетилетия наред, загадъчната маска на свещена котка върху лицето му, проникващия дълбоко поглед на жрец, с ириси, почти скрити от горните клепачи: очи, намиращи се в залеза на земното си съществуване и напомнящи Ра, малко преди богът да потъне под западния хоризонт.

Не, не беше красив моят господар, и все пак не познавах по-красив от него!

Скръстих ръце в знак на поздрав, като поставих дясната си ръка на лявото рамо, а лявата — на дясното, и понечих да се поклоня дълбоко, но Ехнатон ме спря насред поклона, разтвори ръце и ме прегърна. Няколко мига стояхме така, притиснати в братско единение, после той се отдръпна, също кръстоса ръце на гърдите си и ме поздрави със знака на Лотоса, леко навеждайки се напред. Нямаше нужда от думи, ръцете ни изговориха по-добре от тях словата на сърцето и ние приехме един от друг посланието за смирение и съпричастие.

След няколко минути гребците отблъснаха ладията от пристана и тя потегли отново под ритмичните плясъци на греблата.

Ние с Ехнатон стояхме на палубата и се изучавахме един друг с поглед. Искаше ми се да му кажа толкова неща, но според етикета той трябваше да проговори пръв. Затова мълчах, взривен от толкова думи, въпроси, възклицания, химни.

Имах чувството, че господарят ми също чете по вълните своите йероглифи, че от тях научава много повече, отколкото би научил от обикновен смъртен като мен, избрал реалността пред божествеността, писарството пред жречеството. Може би той, посветеният жрец, не одобряваше моя избор, но го беше приел с мъдростта на знаещия.

Не бяхме се виждали дълги години, той строеше своя слънчев град край Нил, аз обновявах и поправях текстовете в храмовете, дълбаех нови надписи по стените им, изписвах стотици папируси с химни, посветени на Атон, за да помогна на Фараона, нека бъде дълъг животът му, в стремежа му за обединяване на страната под светлината на Единия бог. Трудех се в тишина и смирение, но в сърцето ми, непрекъснато жадно за все повече отговори, нямаше нито тишина, нито смирение.

Най-после той наруши мълчанието; на устните му играеше лека, едва забележима усмивка, сякаш Атон ми подаряваше в този момент един от своите лъчи:

— Е, братко мой и светлина на очите ми, кажи какво прави през всичките тези безкрайно дълги за приятелското сърце години?

Не чаках да ме подкани втори път, заразказвах, а той внимателно и с удовлетворение ме слушаше, като от време на време вмъкваше по някоя дума, но по-често кимаше с глава и мълчаливо изразяваше одобрението си. Накрая свърших задъхания си разказ за моите дела в храмовете и библиотеките и го помолих за правото и аз да го попитам нещо.

Той щедро се съгласи.

— Господарю на Двете страни — започнах аз плахо и много отдалече, — знам, че ми оказваш най-високата чест, давана някога на тази земя на недостоен като мен, и все пак трябва да ти призная, че сърцето ми не е спокойно и уверено, когато мисля за твоето предстоящо посвещение.

— Ако мога с нещо да прогоня сенките на мрака, ще го сторя с готовност — обеща той. — От какво се боиш?

— От Храма, господарю! — признах си чистосърдечно аз. — Мисля, че това, с което ми предстои да се сблъскам съвсем скоро, надвишава многократно не само моите знания, но и моето мъжество.

Очаквах Ехнатон да се засмее в отговор: така както възрастният се смее на страховете на своите деца, но неговото лице остана съвсем сериозно.

— Братко мой — каза той след известно мълчание, — предстоящите събития са изпитание за всички нас. Ние сме дошли в този свят, за да се усъвършенстваме, и никой от нас не знае много повече от самия теб. Аз познавам тайните на цялата страна, нейните ритуали, учения, мистериите, скритите имена на боговете, историята на Египет от възникването му до днес, имената на неговите владетели, науките му, литературата му — но всичко това едва ли ще се окаже достатъчно в деня на инициацията. Голяма победа ще бъде, ако остана жив след изпитанието, и това е май всичко, което човек може да постигне на тази земя. Ние го наричаме „приближаване до божествеността“, но никой от нас няма отговор на въпроса, какво са боговете и колко голяма е тяхната мощ. Всичко, научено от нас на тази земя, е само бледа сянка на онова, което те знаят и могат. Светът е изпълнен с повече чудеса, отколкото човек може да си представи, братко мой.

Обичах да го слушам, когато говори така, това бяха думи на мъдрец и те толкова се различаваха от нещата, които другите хора изричаха. В неговите слова винаги имаше глъбина и прозрение, имаше прорицателски дар и проникващ в същността на нещата взор.

Но в същото време точно това ме плашеше и притесняваше.

Хората непрекъснато говореха за боговете така, както се говори за всекидневните неща: колко тамян са изгорили пред олтарите им, за да зарадват тяхното обоняние, с колко балсам са намазали телата си пред празника, за да скрият миризмата на пот и тлен. Те разказваха за неблагополучия и здраве, за смърт и болести, за младост и старост, за врагове и приятелства, за убийства и сватбени церемонии, за деца и старци, за зачатия и омрази.

Но никой не говореше проникновено като Ехнатон, никой не изричаше неща, за които на света още нямаше измислени думи.

Той се задъхваше от усилието да изрази понятия, които не съществуваха в никой папирус или език. Мисля, че моята душа го разбираше по-добре от моя разум, който беше отскоро тук и не познаваше още извисяванията на духа, нямаше опита на двете души Ба и Ка1, нито тяхната мъдра ведрост. Съзнанието беше страхливо, то трепереше дори от сянката си и се бореше да съхрани живота си на всяка цена.

Това беше битка между двете сърца Иб и Хати2, между нашата безсмъртна част и тази, която можеше да умре, ако не беше Анубис3 с неговите вещи в мумифицирането ръце; ако не бяха знанията в папирусите, с които душата се опитваше да надхитри червеите на тленността.

Свитъците бяха пълни с предписания за Ка: как тя да бъде посветена в мистериите, как да предпази тялото си от загниване, как човекът да се превърне в свещен Лотос, как покойникът да се превъплъти в златен сокол, как да стане съвършен, как да пребивава между великите богове, как да не умре повторно след смъртта си от втора, още по-страшна смърт… и много други подобни предписания, предназначени да подпомогнат душите и сърцата в техния път отвъд смъртта.

Тези рецепти за вечен живот съвсем не даваха гаранция за успех; те само назоваваха правилата на боговете – такива каквито ги познаваха посветените, но единствено от човека зависеше дали ще ги спази и ще си отиде в мир със света.

Мислих дълго, преди да задам своя въпрос. Знаех, че санът ми не позволява да го изричам, но искреността и приятелството с Ехнатон навярно щяха да намалят греха ми:

— Господарю на Двете страни, нито моят произход, нито степента на посвещение ми дава право на този въпрос, но ще се позова на старата ни дружба и ще наруша закона на гостоприемството ти — произнесох бавно, като гледах Ехнатон право в очите, защото не ми се искаше Фараона, нека бъде дълъг животът му, да се скрие отново зад мълчанието и тайнствеността.

— Дори и въпросът ти да не съответства на твоята степен на посвещение, отговорът ми ще е в съответствие с нея — каза моят брат, гледайки ме изпитателно с полуприсвити очи.

Разбрах, че той не ме насърчава да питам, но жаждата беше по-силна от предпазливостта и тъкмо тя ме подтикна да пренебрегна казаното от него.

— Въпреки това ще рискувам, господарю, защото аз самият съм толкова невеж още, че не знам какво е позволено на сана и степента ми. А ти, като по-вещ в науките, сам ще прецениш това.

Чертите на лицето му се посмекчиха и той произнесе насърчително:

— Питай!

— Фараоне мой — започнах плахо аз, — от много години насам една тайна се носи като невидим дух над страната ни. Никой нищо не казва за нея в ръкописите, няма я записана нито по стените на пирамидите, нито в текстовете, оставени в саркофазите. Аз не познавам друга тайна, която да е известна на толкова много хора. Дори и най-малките знаят името ѝ, то е в устата на всеки младеж и всеки помъдрял от дълголетие старец. То е сутрешната молитва на твоите жреци, то е в основата на всеки храм, построен в поднебесния Ахетатон, в духовния Хермополис, в мистичния Мемфис, както и в целия седмопръст Египет по цялото протежение на ръката, докато тя загребе Голямата вода.

Аз цял живот търсих ключа към нея: отговор, написан по стените на храмовете; обезпокоих много покойници в тайните им подземни обиталища, за да прочета поставените в саркофазите им текстове. Бях настойчив и упорит, но не намерих нито дума за тази тайна. Тогава си помислих, че имам работа със знание, което се предава устно от поколение на поколение, а ако изобщо нещо от него е записано някъде, то папирусите са толкова добре скрити, че не е съдено смъртен да ги намери. Аз знам, че това, което е достъпно за царя, не е достъпно за народа, но днес с трепет в душата се питам дали има и такива тайни, които не са достъпни дори за владетеля на една велика страна като нашата?

В своето лутане и страдание по съвършенството аз постепенно разбрах, че текстовете в пирамидите са залъгалки за простолюдието, а боговете са неговите играчки; че тайните им имена само поддържат интереса на народа към религията, а жреческите напътствия в текстовете за отвъден живот са обикновено отвличане на вниманието от истинската тайна. Аз преминах през всички степени на низшето посвещение, научих много скрити имена на богове, владетели, животни и растения, наизустих заклинателните формули за излекуване на безнадеждно заболелите и за събуждане на мъртвите. Ти, господарю мой, навярно знаеш хиляди пъти повече от мен. Но сега се питам с тревога в сърцето дали твоето знание е достатъчно, за да отговориш на моя въпрос? А той е: какво е Лотоса? Какво е Лотоса, мой владетелю и приятелю от детските дни, и каква е тайната, свързана с него?

Ехнатон мълчеше и гледаше към вълните, сякаш очакваше те да ми дадат отговор. Почти бях сигурен, че и той не го знае, защото тази тайна многократно надхвърляше възможностите на един владетел и може би не беше по силите на всички владетели по света.

Накрая повдигна главата си и пророни замислено:

— Това е най-лесният и същевременно най-трудният въпрос, който човек може да постави на друг човек. Ние притежаваме само частица от отговора и единствен Атон познава цялата тайна. Не този Атон, който изписваме по стените на храмовете и пред когото правим жертвоприношения — ти правилно отбеляза, че това е само игра за пред народа, за да поддържаме интереса му към живота. Аз говоря за същността, скрита зад този бог, който няма име и образ, който не е видим за нито едно същество, докато то е в смъртната си дреха, но когото душите ни познават по-добре от самите себе си. Точно там е въпросът за цялото и неговите части, и дали частта може да познава цялото? Нашите ритуали за погребване на мъртвите и изпращането им в света на вечността носят много истини в себе си, но те са точно толкова действени, колкото твоите думи могат да преместят ей онзи хълм на хиляда разкрача по-нататък. Могат ли те да сторят това?

— Не, господарю, моите думи не могат да преместят този хълм дори на крачка разстояние. Но значи ли това, че на света изобщо няма думи, които могат да местят планини?

— Ето, ти сам намери сърцевината на въпроса. Това, че аз не мога; че всички хора по земята не могат да направят дадено нещо, означава ли, че то по принцип е невъзможно? И ако сега ти не получиш отговор от мен, означава ли това, че отговор на въпроса ти изобщо няма? За мен навярно ще е по-лесно да ти кажа какво не е Лотоса.

— Какво не е той, господарю?

— Лотоса не е мрак, макар че познава мрака.

— Означава ли това, че той е светлина?

— Не, защото той носи и светлината в себе си, но е по-обхватен от нея… Лотоса не е омраза, макар че знае какво е омраза.

— Тогава той е любов?

— Велика и всепроникваща.

— Може би той е истина?

— Най-голямата възможна. И толкова непоносима понякога, че човекът се хваща за меча, когато я срещне по пътя си.

— Нима истината може да бъде убита?

— Не, разбира се, но хората са смъртни.

— Какво друго е той? Може би тайно знание?

— Най-тайното от всички. Защото сме го скрили така далече от себе си, че цял един живот не можем да намерим пътя към него.

— Може би Лотоса е в нас?

— Щом е навсякъде другаде, защо да не е и в нас?

— Повече ли е той в човека, отколкото в животното или растението? Повече ли е той в теб, отколкото в мен?

— Той е поравно разпръснат във всичко живо и неживо, видимо и невидимо. Онова, което може да каже “аз съществувам”, непременно го носи в себе си.

— А онова, което не говори?

— Няма такова нещо на света, което не говори. Какво не би могло да свидетелства за себе си чрез другото?

— Може би не трябва да ме слушаш, господарю, аз съм един глупав човек – промърморих засрамено. – Само твой Писар, дори не съм послушник в някой от храмовете ти.

— Аз съм жрец на Ка и трябва да чувам гласа ѝ. Може би сгреши, че избра съдбата на писар? Ала всъщност не ти беше избиращият, теб те избраха. Скоро ни предстои да разберем защо и дали изборът бе удачен.

— Наистина ли ще разберем, господарю?

— Да, в деня на инициацията ми.

Тежка въздишка се отрони от гърдите ми.

— В деня! — промълвих аз със смут в душата. — Но трябва ли да чакаме толкова дълго, за да проумеем, че не съм достоен за милостта, за която си ме избрал?

— Не аз съм те избрал – каза спокойно Ехнатон, — а друг.

— Кой е той, господарю, може би някой бог? Навярно Тот се е появил в сънищата ти, за да ходатайства за мен, своя роб?

— Не беше Ибиса, братко мой, а Свещената котка.

— Нима ти се яви великата богиня Бастет4? — извиках смаяно.

— Не, само нейният страшен син Махес5! — отговори Ехнатон, гледайки ме лукаво изпод присвитите си клепачи.

При споменаването на това име потреперих и цялото ми мъжество в миг се изпари. Погледнах страхливо към слънцето и вече виждах как изгарям в неговите пламъци.

Богът на сечта идваше в живота ни, когато в него настъпваха най-съдбовните му моменти. Самата мисъл за среща с подобен бог ме изпълни с ужас и треперене.

— Нима ти предстои битка, любими господарю? — възкликнах аз.

— Най-отчаяната на света, от която малцина оживяват; а които оживеят, остават завинаги между световете — отговори Фараона, нека бъде дълъг животът му, без страх, но и без особена радост в гласа си.

— Не можем ли да избегнем това изпитание? – попитах аз с наивна надежда, макар да знаех какъв ще бъде отговорът.

— Нима можем да избегнем живота и смъртта? — попита Ехнатон. Той винаги отговаряше с въпрос, когато отговорът се разбираше от само себе си. — Щом изберем съдбата на обикновени селяни, трябва да поемем и отговорностите на селяните. А решим ли да дойдем като фараони, трябва да понесем и тази тегоба. Владетелят се радва на много свободи и радости през своя живот. Изпитанието в Първия храм е цената, която той трябва да заплати за тях.

— Никога не съм гледал на инициацията като на някакво наказание! — въздъхнах разочаровано аз.

— Тя не за всички е наказание. За някои това е най-голямата награда, която може да се даде на човек — стига в Храма да влезе наистина най-достойният и подготвеният. Но дали именно ти си този човек, можеш да отговориш едва когато вече си издържал изпитанието. И Съществото от пирамидата е длъжно да те подложи на него, иначе няма как да разберем кой седи на престола на Великата страна.

За мен това беше загадка, равна на загадката на живота. Какво предстоеше да срещне Ехнатон в Първия храм на посвещението? Какво предстоеше да срещнем там всички ние, хората, които щяхме да го придружим в прехода му?

Поради недостатъчността на моето образование знаех само, че не трябва да се плашим и учудваме на нищо, че сме длъжни да продължим да изпълняваме предписаните от жреците указания, каквито и сенки или несгоди да ни тревожат в Храма.

Наоколо вече се смрачаваше. Нашият разговор, придружен с дълги фази мълчание, се беше проточил през целия следобед.

Хвърлих поглед към носа на ладията и изведнъж видях, че красивият жрец, който дойде да ме предупреди за церемонията, е седнал там под светлината на факела, с гръб към нас. Понечих да попитам Ехнатон за това видение, но видях, че показалецът на дясната му ръка е поставен върху устните му и ми дава знака за мълчание на посветените. Затова само се засмях заговорнически и затворих уста.

Когато отидохме да спим под навеса, звездите вече грееха ясно по тялото на Нут.

Стори ми се, че съм спал само миг, но бях благодарен на роба, дошъл да ни събуди, когато пристигнахме в Мемфис. Бях сънувал дълго, стори ме се — безкрайно дълго, някакви кошмари, които през цялата нощ ме обливаха със студена пот. Страхът започваше да превзема тялото ми, а двете ми души отдавна бяха отдадени на неговата непобедима власт.



.......................................................

Ба – първата съставка на душата, в смисъл – онази част от жизнената енергия, която може да се движи, за разлика от неподвижната мумия. В по-късни интерпретации се явява като човешка душа. Често се изобразява като птица, която живее на небето, но може да се връща на земята, за да приема жертвоприношенията. Ка – втората съставка на душата в смисъл на божествен дух, на трепет пред живота и вечна индивидуалност на човека, която съществува и след смъртта му и търси да се съедини отново с тялото си. [↩]
Иб – сърцето, разбирано в сакраментален смисъл като извор на любов и блаженство, на мъдрост, съвършенство и морална чистота. Наименование, чийто смисъл е бил разясняван от жреците само на посветените. Хати – сърцето като орган на човешкото тяло. Символ на земното, преходното, нетрайното, смъртната част от нашето сърце. [↩]
Анубис – известен още като Инпу, бог на некрополите и мъртвите, изобразяван като човек с глава на чакал или като куче. Покровител на гробищата и мумифицирането. Негово свещено животно е кучето. [↩]
Бастет – богиня на войната; по-късно на здравето и лечението. Изобразявана е с женско тяло и котешка глава или като котка. Почитана е като покровителка на дома. [↩]
Махес – същество с мъжко тяло и лъвска глава. Известен като бог на сечта и клането. Цар на лъвовете, съдържа в себе си соларен елемент, притежава силата на залязващото слънце. [↩]

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Сря Юли 23, 2014 9:37 am 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1613
Трета глава


ג

3. ГИМЕЛ


Нима Египет някога е съществувал?

Измислица ли бяха пирамидите и вечните покои

на фараони, влюбени в отвъдното битуване?


Подобно на камила буква ни отведе надалече,

по стръмнината Гел, пътека на възмездие.

Стояхме там на кръстопът, наляво беше сиво,

надясно пък ни чакаше нощта на скорпиона.

Водач ни бе жена с корона на главата,

от силна страст обзети, объркахме посоките.


Следвайки капризите на своята природа,

нарече тя нищожни нашите страдания,

Египет обяви за сън. Сънували го бяхме,

насън строихме неговите храмове и зали

за пиршества на разума и смъртната материя.


Шепа хора бяхме, когато се събудихме

от този сън на болката. Какво ще ни докаже,

че и самите ние все още съществуваме?



Денят премина стегнато, но зад привидната организация цареше някакъв зле прикрит смут. Знаех, че на тържеството пред Храма ще зърна навън господаря си за последен път. Щях да го срещна отново лице в лице едва в залата със саркофага по време на ритуала.

Сърцето ми се свиваше пред неизвестността. Щяхме ли да се видим с Ехнатон и след изпитанието в Пирамидата? И как щеше да изглежда нашата среща тогава? Щяхме ли да бъдем отново приятели, както по времето, когато растяхме заедно в големия двор и харема на неговия баща; да споделяме отново мисли, чувства, химни? Какъв щеше да излезе моят господар и приятел от Храма, щеше ли изобщо да го напусне жив? И онова, което щеше да го напусне, дали ще бъде отново той; ще бъде ли изобщо човешко същество?

Странни слухове се носеха за тази плашеща с вечното си присъствие каменна грамада. Говореше се, че тя превръщала фараоните в богове, че в нея живеело странно същество, което никой смъртен нямал право да види. Че дори Фараона, нека бъде дълъг животът му, не можел да го срещне преди посвещението си, макар че то често идвало в съня му и разговаряло с него, давайки му указания за желанията на боговете. Че това същество е най-висшият жрец на всички времена и на целия свят и никога не е било човек. Че принадлежи към някаква странна, божествена раса, смесица между животно и бог.

Какво ли не говореха хората, но щом станеше дума за съществото от Пирамидата, думите им ставаха смутени и объркани. Може би вътре наистина живееше богът на сечта Махес, както твърдеше Ехнатон, а може би съществото нямаше нито име, нито история, както не беше подвластно на стареене и смърт? Едва ли щях да разбера това, преди да вляза в Първия храм; навярно нямаше да го разбера и след излизането си от него. Може би изобщо нямаше да напусна Пирамидата и накрая жреците щяха да извадят на дневна светлина само трупа ми, за да го балсамират и подготвят за вечния му път.

Не знаех какво да мисля, бях притеснен и отчаян.

Изведнъж, докато очаквах господаря си пред храма на бог Птах, забелязах, че в далечината, на речния пристан настъпва някаква суматоха. Бебетата започнаха неспокойно да плачат, по-големите деца се развикаха уплашено и всички вкупом отправиха поглед на север, сочейки нещо с пръст.

Едно малко момче дотича до мен, задърпа робата ми и промълви със задъхан глас:

- Писарю, Лотоса, Лотоса дойде от Арам1! Неговата ладия вече се вижда на хоризонта. Познах я по бялото платно и нарисувания на него златен лотосов цвят.

Всичко това беше новост за ушите ми и аз се чудех защо малкото дете знае повече от мен? Откъде беше разбрало то например, че това е ладията на Лотоса, след като аз самият не го знаех още? И че нейният знак е именно този благороден цвят?

Може би момчето беше дочуло нещо от възрастните, но те самите навярно знаеха по-малко и от него.

Наведох се към малчугана и с интерес го разгледах от главата до петите: беше дребен, едва ли имаше повече от осем-десет години. Не приличаше на египетско дете, косите му бяха медночервени, лицето му – златисто, очите му – златистокафяви, а чертите му – фини и странни. Носеше типичното за местно момче облекло: къса препаска, престилка, нагръдник и сандали. Само кобрата, вплетена в косите му, показваше, че е от царското семейство.

Не бях виждал това дете, може би то беше на някоя от многобройните жени от фараоновия харем? Но по осанката си повече приличаше на млад бог.

Любопитно се наклоних към ухото му и го попитах:

— Кой си ти, момче, чий син си?

То ме погледна и очите му ме пронизаха:

— Аз съм пратеник на Единия бог, Писарю. А на земята съм син на Пустинята.

— И как е името ти, сине на Пустинята? — попитах аз напрегнато, защото от странността на говора и излъчването му вече усещах, че срещата ми с това дете е съдбовна.

— Мосе, най-верни приятелю на Ехнатон, Мосе е моето име — отговори то спокойно и приветливо, после ме дръпна леко за ръката по посока на брега и каза: — Да побързаме към пристана, никой смъртен не трябва да пропуска този миг, защото той не се повтаря. Ти си щастлив, че можеш да видиш Братството на Лотоса извън тайнствеността и мълчанието. Малцина през вековете са преживели този миг, а още по-малко са били съвременници на събития, когато това Братство е слизало сред хората. То се появява на повърхността на времената само когато някой могъщ дух слезе в тяло и разпръсне тъмнината около народа си. Днес Братството идва заради Ехнатон. Във велики времена живееш, Писарю, в най-великите от всички досегашни времена!

— Откъде знаеш всичко това? — попитах аз, защото почувствах как свещен трепет ме обхваща от главата до петите, сякаш не момче, а някой тайнствен дух стоеше пред мен. — Кой си ти всъщност?

— Вече ти казах, наричат ме Мосе. Това трябва да ти е достатъчно, сега не можеш да узнаеш повече!

И малкият тръгна към реката, а аз го последвах по петите, привлечен от загадката му.

На брега се беше натрупала огромна тълпа, имах чувството, че целият Мемфис, а може би и цялата страна се беше събрала от двете страни на Нил. Обикновени селяни стояха редом с писари, жреци до деца, египтяни до либийци, арамеи, азиатци и нубийци. Такава разнородна смесица от народи и касти не бях виждал дотогава и може би едва ли щях да видя още веднъж в живота си.

Момчето ме хвана и поведе за ръка. Хората почтително се отдръпваха пред него, когато то се появяваше. Усещах, че това не е обикновената почит, която народът на страната храни към царското семейство, а в нея има нещо повече – преклонение и страхопочитание, каквито се оказват само на първожрец.

Когато наближихме брега и вдигнах очи към хоризонта, от устата ми се изтръгна стон, който прозвуча като гръм в тишината и накара хората да ме загледат с разбиране и съпричастие. Те самите бяха толкова изненадани от гледката, че на лицата им се беше запечатала една неподвижна гримаса на учудване и възхита, която никога не бях виждал върху толкова много хора едновременно.

И наистина, гледката си заслужаваше възклицанията. Защото в далечината, носена от лек попътен вятър, идваше най-огромната ладия, която човешки очи бяха виждали дотогава.

Имах чувството, че тя изпълва цялата река, че се приближава, носейки се над вълните, а не движена по тях от платното си. Тя приличаше по нещо на ладията на Фараона, нека бъде дълъг животът му, само че беше бяла и златна. Непознати знаци изпълваха цялото ѝ протежение. На високата сякаш до облаците мачта се издуваше величествено бяло платно, а на него беше изрисуван лотос с цвят на престаряло злато.

Какво означаваха тези знаци, откъде идваха те и кой народ ги беше изпратил като послание до Египет? Нямах търпение да узная това, чувствах, че ще се взривя от напрежение и възбуда, сякаш самият Атон слизаше от небето, за да ми открие тайните си.

Ладията се приближи още малко и тогава аз видях една светла фигурка на носа ѝ, която стискаше нещо в дясната си ръка. Колкото по-ясно различавах чертите й, толкова повече се стъписвах. Защото онова, което виждах, не подлежеше на каквото и да е обяснение.

На носа на ладията стоеше младият жрец, който дойде при мен като пратеник в храма на Тот в Хермополис. И той държеше в ръцете си един много странен жезъл!

Това не беше възможно! Нали го бях видял на нашия кораб – да пътува през цялото време с нас, вгледан мълчаливо във вълните на Нил?!

Не остана много време за чудене, защото всички ние изведнъж започнахме да чуваме вълшебна музика, която извираше сякаш от самата ладия. Издаваха я непознати инструменти, нямащи нищо общо с инструментите, които познавах. Не знам какво излъчваше тези звуци, но то свиреше божествено и разтърсваше цялото същество, всички негови фибри.

Усетих, че момчето ме гледа насмешливо и също насочих очи към него.

— Пишат ли още духовете онези знаци пред очите ти? — попита то и аз за пръв път през този ден не се подразних от въпроса му, нито се учудих откъде това нечовешки мъдро дете знае тайната ми. Всичко видяно до този миг беше притъпило дотолкова чувството ми за реалност, че нямаше да се изненадам дори ако целият божествен пантеон слезеше на земята. — Какво казват те сега?

— Казват — отговорих с усмивка аз, — че някой от нас знае повече, отколкото се полага на малките момчета!

— Но може би той знае толкова, колкото се полага на един пророк! — отговори с тих глас момчето и също се засмя.

Почувствах, че студена тръпка премина през тялото ми въпреки горещия ден. Напоследък странните неща, които ми се случваха, бяха препречили застрашително хоризонта ми като водна стена, издигната от вилнееща буря. Страхувах се да не загубя разсъдък, защото той беше все още нужен на господаря ми. И се зарекох да не се учудвам отсега нататък на нищо повече.



Бавно и величествено ладията спря на брега. И тогава усетих още нечие присъствие в непосредствена близост до себе си. Обърнах глава надясно: до мен стоеше Ехнатон – мълчалив и съсредоточен като статуя.

Младият жрец слезе пръв от кораба и се запъти право към нас, сякаш можеше да види през тълпата къде точно се намираме. След него, почти плувайки във въздуха, подобно на онази странна ладия, пристъпваше група от също толкова млади, високи и красиви жреци със златни кожи и златистокафяви очи. Всички те бяха облечени в бели, стигащи до глезените им туники, върху които отдясно беше извезан онзи загадъчен лотосов знак, изрисуван и върху платното на кораба им. Златни сандали обвиваха краката им, златни колани – кръстовете им, а диадеми със змия, държаща в устата си слънчевия диск, обхващаха голите им глави.

Жрецът приближи до Ехнатон, кимна първо към мен в знак на поздрав, после кръстоса двете си ръце върху раменете и ни се поклони. Ехнатон и аз отговорихме със същото, като моят поклон беше по-дълбок от неговия, което съответстваше на по-ниския ми жречески сан.

— Царю на Двете страни, приеми поздрава на Лотоса, който слезе от Небесния град специално за твоята инициация! — каза жрецът и аз се учудих колко променено звучеше днес гласът му в сравнение с разговора ни в храма.

Сега същият този глас изтръгваше от дълбините на неговите гърди непознати дотогава нюанси, шумолеше като шепот на листа, полюшвани от тих ветрец; като звънчета на кралска колесница по време на народен празник; като арфа, на която единствено дъждовете свирят.

Ехнатон се изправи бавно и отговори:

— Добре дошъл в моята страна, Велики жрецо! Ние не знаем как да изразим радостта си от завръщането на Лотоса обратно в Египет. Изминаха много столетия, преди да видим отново и теб, и него в земите на Двете страни.

Тук без малко да отворя уста и да опровергая казаното от него, но в този момент жрецът ме погледна втренчено и думите замръзнаха върху устните ми.

Той се наведе и остави някакъв дар в краката на Ехнатон. Беше малка пирамидка от странен материал, който силно блестеше на слънцето. Зачудих се какво е това, такова нещо не бях виждал дотогава.

По същия начин го поздравиха и останалите жреци и му поднесоха различни подаръци. Най-често това бяха папируси с изписани по тях чудновати знаци, които никога не бях срещал по стените на нашите храмове. Свитъците бяха пълни със странни рисунки, които разказваха нечути от никого истории – навярно за изчезнали от лицето на земята народи и континенти, за променили хода си комети и отдавна угаснали звезди.

Прииска ми се веднага да отмъкна някой от тях и да се затворя в местния храм на Птах, за да изуча подробно съдържанието му. Защото влезеха ли те веднъж в царската библиотека или в съкровищницата, достъпът до тях щеше да стане прекалено затруднен.

Скоро пред краката на Фараона, нека бъде дълъг животът му, се издигна внушителна купчина от ръкописи и предмети, която почти го закри от погледа на множеството. От всички дарове най-силно ме впечатли една кристална сфера, в която се отразяваше светът. Тя изглеждаше направена от същия крехък материал като пирамидката, само че беше много по-прозрачна, гланцирана и голяма колкото детска глава. Стоеше на триъгълен постамент, който жрецът приносител постави внимателно до другите подаръци.

Имаше и много макети на ладии, някакви други предмети, чието предназначение не разбрах, както и дали бяха модели или действащи машини.

Накрая слязоха и последните пътници, понесли също делви с ръкописи; цяла библиотека беше пристигнала с тази невероятна ладия, доведена сякаш по нашите брегове от самите всемогъщи богове.

Почувствах, че се разтрепервам от страст, алчност и обърканост на чувствата. Каквото и да представляваше Лотоса, той навярно не беше нещо материално, поне това ми стана ясно с идването на странния кораб. Може би този благороден цвят се криеше в невероятно многото и написани на непознат древен език ръкописи? Може би жреците го носеха в главите си и щяха да го предадат на Фараона във вид на знание? Може би той щеше да изплува от кристалното кълбо, ако прекалено дълго се взираш в него? А може би Лотоса изобщо не беше мистерия и при нас бяха пристигнали жреците на една измама?

Каквато и да беше истината, навярно щях да я узная все някога, защото имах невероятния късмет да бъда съвременник на Ехнатон.

Когато и последният жрец напусна ладията, внезапно си дадох сметка, че тя няма гребци. Нима беше дошла, за да остане завинаги тук? Или жреците щяха да поискат екипаж от Фараона, нека бъде дълъг животът му, за обратното си връщане?

За да се озоват отново в морето и да се отправят към Арам, на тях щяха да им трябват гребци. Само течението едва ли щеше да ги отведе далече, още повече когато вятърът духа в обратна на желаната посока.

И изведнъж се смаях, защото си помислих, че те навярно бяха прекосили и цялото море без гребци. Нима духове движеха тази странна лодка с още по-странни пътници в нея?

Множеството беше притихнало, не се чуваше нито човешки глас, нито плач на бебе. Само стъпките на хората, които отнасяха богатствата към хранилището в храма на Птах, отекваха глухо и ритмично.

По знак на Ехнатон ние тръгнахме след последния от носачите. Народът ни придружи до храма, после спря на почетно разстояние от него и постепенно се разпръсна.

Фараона, нека бъде дълъг животът му, лично наглеждаше прибирането на подаръците в хранилището. Храмът беше обграден от стража за през цялата нощ, тя щеше да остане до края на тържествата, след това Ехнатон трябваше да реши съдбата на съкровището и къде ще бъде отнесено то.

Моят господар беше странно мълчалив и съсредоточен. Говореше с кратки отсечени фрази, без да се впуска в дълги и подробни обяснения. Нещо тежеше на сърцето му, но все не успявах да го попитам какво е то.

Гостите останаха в храма, а ние с Ехнатон се отправихме към неговите покои. Там имаше малка стая, отредена за мен. Тялото ми вече крещеше за почивка и сън, изтощено от пътуването и преживяното.

— Господарю — въздъхнах аз, когато се прибрахме в палата и слугите ни поднесоха скромна вечеря, — сподели какво тежи на сърцето ти, защо е тъжен твоят лик?

Той ме погледна и замислено отрони:

— Като гледам тези богатства, си мисля какво ще стане с тях след моята смърт? Лотоса е най-ценният подарък, който Братството може да даде на човека, но просветлените сред нас са малцина, знаещите също не са многоброен народ, а наоколо цари непрогледен мрак, в който на огромни разстояния не се вижда светлината дори на един-единствен факел.

— Ако въпросът ми не ти се струва прекалено смел, какво е това Братство? — попитах аз, когато той привърши вечерята си.

— Съюз на духове, съществуващи още от зората на човечеството. То пази и предава знанията на стотици живели много преди нас раси.

Почувствах как старият трепет обхваща сърцето ми. Не се бях излъгал, когато мислех, че нещо много велико пристига с тази ладия.

— Господарю, прости ми наивния въпрос, но можем ли вече да смятаме, че Лотоса е дошъл в Египет?

Фараона, нека бъде дълъг животът му, леко се засмя и отговори.

— Ти сам чу с ушите си, когато поздравих Главния жрец с пристигането на Лотоса. Нима мислиш, че мога да говоря празни слова в такъв миг?

— Не, господарю, но те могат да бъдат израз само на приветствие или някаква тайна словесна формула!

— Не са само израз на приветствие, а тайната формула, която поздравът ми съдържа, не променя факта, че Лотоса е дошъл.

— Тогава непременно трябва да те питам още нещо. Само сияние и любов ли съпровождат Лотоса в земния му път?

— Уви, не! — каза тихо Ехнатон. — И една вечна сянка го придружава. Тя е свързана с настъпването на тежки и мрачни времена, когато човекът се отдава на пагубни страсти и душевна леност; когато владетелите идват с тъмна звезда на челото си и прогонват светлината и знанието от своите земи. Светлината винаги привлича мрака.

— Има ли светове без сянка? — попитах аз с трепет.

— Лотоса идва от един такъв свят и сам е такъв свят — отговори Ехнатон. — Той е подарък, светъл поздрав и израз на любовта, която боговете хранят към нас.

— Ти навярно няма да ми кажеш къде точно е сега Лотоса и какво е той? — промълвих аз напрегнато, без да очаквам какъвто и да е отговор. — Но може би като мой приятел ще ме допуснеш до хранилището на храма, за да се поровя в ръкописите?

— Може би! — засмя се от все сърце Ехнатон на детското ми нетърпение. — Това ще реши вече Братството, не аз. Но нали древните жреци са дошли именно заради това тук. А дотогава можеш да започнеш с преравянето на своя собствен храм. Лотоса не е нещо, което го няма в нас, защото и ние сме частица от онази древна сила, на която той е символ. Върви и огледай първо този храм, братко мой, може би тогава Лотоса няма да бъде такава голяма загадка за теб.



Прибрах се в отреденото за мен помещение и заспах веднага, макар главата ми да беше пълна с още толкова много мисли, че те водеха тежка битка помежду си дори в съня.

През цялото време ми се мяркаха тълпи от хора, отправени нанякъде. Понякога изглеждаха невинни и мирни, понякога – гневни и опасни. А на небето, вместо слънце, светеше огромен златист Лотос, който денем се разлистваше, а вечер променяше цвета си в червено-жълт, преди да се разпадне на хоризонта и да потопи планетата в мрак.

Запомних последното нещо, което се мярна в съня ми, преди да се събудя: един огромен черен Лотос се разлисти пред погледа ми и превзе целия хоризонт.

Извиках уплашено и се събудих. Над мен се беше надвесил тъмен като нощта роб и ме побутваше по рамото. Навярно бях взел неговото лице за черен Лотос, преди светлината да нахлуе обратно в мен.

............................................

Арам – древен град в Арамея, днешен Дамаск, намиращ се в близост до Средиземно море, съществувал още 5000 години пр. Хр. Място, където са получавали посвещението си почти всички духовни учители на човечеството. [↩]

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Сря Юли 23, 2014 9:39 am 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1613
Четвърта глава


ד

4. ДАЛЕТ


Скиптър и корона бяха ни мираж.
Ръка грижлива беше указала посоката.
Наричаше се Дел. И този мъж бе щедър.
Отвори ни врати навсякъде, към всички
желани светове. И каза ни: надолу
ви чака красота. Когато я заслужите,
сред нея ще битувате подобно фараони.

Този свят е цял от нежна светлина,
но заслепява зрящия. Идете в сивотата
и търсете пътя към слънчевия диск.

И там се изпокарахме. Защото той ни каза,
че има преки пътища оттук към Ханаан.
Вратата носи името Даат, но е невидима
дори за нашия водач, триокия Мойсей.

Спорехме ожесточено, никой нямаше надмощие.
Дел ни гледаше с насмешка, после полетя нагоре
и изписа с пръст в небето: „Няма път за Ханаан,
но пътеките ви водят до една към Тиферет.”


Когато робите понесоха Ехнатон в носилката, усетих, че непрекъснато ги изпреварвам, защото нетърпението сякаш ме буташе в гърба и не ми позволяваше да забавя ход.

Пристигнахме пред храма на Птах. Стражата ни приветства сдържано. Ехнатон слезе от носилката и влезе вътре, аз го следвах неотлъчно по петите.

Нещо невиждано беше настъпило в голямата зала на храма. Само за една кратка нощ тя беше превърната в библиотека: маси, етажерки и сандъци бяха изкарани от подземието, за да служат за поставки и хранилища на ръкописите.

Единствените читатели бяхме засега аз и Ехнатон. Бих дал половината от своя живот нещата да останеха така и в бъдеще.

Жреците изглеждаха толкова лъчезарни и бодри, сякаш ги бяхме оставили само преди миг. Тогите им бяха все така болезнено снежнобели; коланите, препасани на кръста им – все така откровено златни; сандалите им блестяха от чистота, сякаш не бяха изминали дългия път до Мемфис, а бяха летели.

Не спяха ли тези хора, как бяха успели да свършат толкова много работа само за една нощ!

На лицата им имаше изписано изражение на благост и мъдрост. Едва сега, в полумрака на храма, видях, че кожата им излъчва бледа жълта светлина. Нещо повече, тя беше толкова златна, че напомняше по нещо луната.

Без суетене, те ни отведоха в дъното на храма и ни настаниха върху двата трона, на които Нефертити и Ехнатон седяха по време на ритуалите. След малко един жрец влезе и доведе със себе си някакво малко момче. Неговата кожа светеше със същата бледа светлина и това ме заблуди в началото, че то принадлежи към Братството. Но когато хлапето ни поздрави сърдечно и седна на стола срещу нас, разбрах, че това е Мосе.

Последното същество, което очаквах да видя в храма, беше дете, пък било то и пророк. Загубих дар слово от изненада и се превърнах за минута-две в безсловесно същество.

В това време влезе нашият познат, Главния жрец на Лотоса, и се обърна към Мосе:

— Имхотеп, удобно ли се настани, защото ни чака дълъг разговор…

Слава на боговете, бях седнал в креслото на царицата, затова не паднах от изненада. Само студената вълна отново ме поля от главата до петите. Започнах да се самоуговарям, че съм чул погрешно името, когато малкият отговори звънко:

— Да, учителю, чувствам се отлично, не се тревожи за мен.

— Ти не се ли казваше Мосе? — не се сдържах аз. — Син на Пустинята?

— Той има много имена! — отговори Главния жрец, гледайки с топлота момчето. — И се явява в много тела. Ала най-любимото за мен е онова, за което под статуята на фараона Джосер стои следният надпис: „Пазител на съкровищницата на царя на Долен Египет, пръв след царя в Горен Египет, разпоредител на Великия дворец, главен жрец на Он1, Имхотеп, строител, архитект, ваятел на каменни вази“. Това е името, с което той беше мой ученик преди почти хиляда земни години.

Казаното от Жреца противоречеше на всички мои дотогавашни възгледи. Как така един човек можеше да се явява под много имена? Тогава защо се стараехме с такава настойчивост да съхраним тялото си след смъртта, за да оживее то отново? Ако душата можеше просто така да пътешества от съществувание в съществувание, значи цялата наша религия беше измислена. А с това – и текстовете в пирамидите и саркофазите; онези върху папирусите, и другите, които давахме на хората, за да ги пеят пред храма на Атон. Навярно и писмеността беше сътворена напразно, за да описва единствено несъществуващи неща? Може би аз също не бях роден, а още сънувах живота в майчиното тяло?

— Ти чу първото откровение на Лотоса! — обърна се към мен момчето. — Ние с моя учител решихме да ти направим този подарък още днес, за да не питаш през цялото време кой съм и да можем да си вършим спокойно работата.

Тримата ми събеседници се разсмяха от все сърце и това обърка още повече чувствата ми.

— Ако си въобразяваш — казах аз разстроено, — че със споделянето на този факт много си ми помогнал, лъжеш се. Това обърка главата ми още повече.

Всички отново се засмяха, само Мосе пророни сякаш повече на себе си:

— Ах, малък, малък човек, с натежало от въпроси сърце!

После се обърна към Жреца и предложи:

— Да му обясним и първата аксиома, защото той ще пита, докато напълно ни изтощи или загуби съзнание от тревога!

— Не е ли малко рано? — обезпокои се Ехнатон. — Той още не е преминал през ритуала на тази степен.

— Нека му бъде подарък от Лотоса! — каза спокойно Главния жрец на Братството. — Говори, Имхотеп!

Момчето ме погледна изпитателно, и като не дочака каквато и да е друга реакция от мен освен непрекъснато съпътстващия ме напоследък израз на отчаяние, започна:

— Познавате ни като богове на различни земни народи: Ибиса, Сокола, Свещената котка, Кучето, но ние всъщност нямаме определена форма и затова е трудно да бъдем разпознати. Нашите превъплъщения са безкрайни и вие можете да изброите само няколко от тях. Тот с ибисовата глава е божествената форма на моето същество, ала аз често се явявам и в човешки вид, например като архитект и лечител под името Имхотеп или както съм сега, под името Мосе. Ако за теб последната моя форма е най-приемлива, наричай ме така. В света, от който идвам, няма имена, там ние се разпознаваме по светлината, която излъчваме.

Понякога живеем хилядолетия в една и съща форма и шестваме през човешката история – подобно на безсмъртни знаци, носейки знанието за миналото и бъдещето, както охлювите носят черупката си. Понякога сменяме формата или имитираме дори растеж и развитие. Но никой не ни е виждал да се раждаме, а свидетелите на нашата смърт често са и свидетели на възкресенията ни.

Съществуват две братства. Първото е на лявото посвещение, наречено Черно братство; негови земни служители са жреците на Амон в Египет. Това са планетни сили на сянката и материята, на слънчевия диск като тяло. И има друго, на дясното посвещение, наречено Бяло братство. Негови служители са жреците на Атон. Това са сили на светлината и духа, на енергията и лъчението на слънчевия диск.

Свои учители пращат при вас и двете братства и в зависимост от тях на планетата настъпва епоха на мрак или на светлина. Тези две сили непрекъснато се борят за надмощие. Но ще дойде ден, когато те ще се пречистят и тогава в хармонията между черното и бялото ще се изгради един друг свят.

Освен тях съществува и едно Велико всемирно братство, което ги ръководи. Знай само, че то се намира навсякъде, цялото Творение е пропито с него, защото то е войнството на най-висшата сила. Онази, която пишем винаги с големи букви. Състои се от седемдесет и две върховни същества и неизброими техни земни превъплъщения. Но за това няма да говорим повече сега, много е рано още.

Жреците на Бялото братство имат винаги човешка форма и са живата връзка между нашите два свята. Аз самият учих при тях, когато опознавах вашия свят. Тези свръхдуховни същества живеят по-дълго дори от земните народи. Те помнят всички свои превъплъщения от всички предишни животи. Това им е подарък от боговете за верността им.

— Какви предишни животи? — разгневих се аз. — Тогава защо балсамираме телата си след смъртта, нали вие, боговете, сте ни научили на това?

— Мумиите са добър урок срещу прекалената ви привързаност към земните неща. Чрез тях божественото куче Анубис ви дава пример за тленността на света. Но от престола на Атон, където отиват душите ви, всичко това изглежда вече съвсем несъществено.

— Какво става с онези, които не вярват в многократния живот на душата, отиват ли и те при Атон? — попитах объркано аз.

— Нима не помниш, че си душа, която се връща непрекъснато в този свят, горена от неизтощимо любопитство?

Отново чух смеха им, но не се засегнах, защото в него нямаше надменност.

— Защо не знам нищо за тези свои завръщания? — попитах недоверчиво.

— Ти сам си портиерът на тази врата.

— И мога ли да я отворя?

— Затова съм тук — каза кратко момчето.

В разговора ни настъпи дълга пауза.

— Към кое братство принадлежи той? — попитах накрая, отправяйки въпроса си към Главния жрец и сочейки Мосе.

Жреца вдигна глава по посока на момчето, сякаш очакваше неговото съгласие. Останах поразен, че дори високопосветен като него може да иска разрешение от едно малко дете. Обзе ме страх при мисълта, че изобщо не познавам Мосе, че не знам какво е той, че изобщо не разбирам с каква сила се сблъсквам.

Момчето кимна с глава към Жреца и той поясни:

— Имхотеп принадлежи към Великото всемирно братство. Съществата от това братство могат да приемат всяка форма, която пожелаят — човешка, животинска, растителна. А тези от Черното най-често приличат на демони, съдържащи в телата си човешки елементи.

— Може би трябва да се заемем вече с инициацията! — напомни Ехнатон. — Времето тече, а ние не сме уточнили още детайлите на церемонията.

Следващите часове преминаха за мен като сън. Спомням си, че разглеждахме всичко до подробности, в паметта ми се запечатаха важни детайли от разговора, но чувствата ми сякаш бяха изключили и накрая не си спомнях нищо.



Последните дни се изнизаха като миг. Рядко виждах владетеля, още по-рядко разговаряхме. Той нямаше време, беше зает с организацията на празненствата.

А при мен въздухът отново бе започнал да пише йероглифи, само че този път с такава интензивност, че нищо не успявах да прочета. Колелото на знаците се въртеше с висока скорост.

Не ми стигаше другото, ами сега имах пред себе си и една полудяла словесна машина.

Празненствата започнаха на разсъмване през двадесет и втория ден на месец Пайни. Още от вечерта такова стълпотворение се запъти към Пирамидата, че реката почерня от лодки, хора и товари. Всички бързаха да се придвижат към Първия храм на мистериите, защото се страхуваха, че сутринта тълпата ще ги забави.

Десният бряг опустя напълно, като се изключат малцината недъгави, които не можеха да се придвижат към Храма сами. Те стояха и чакаха милостиви хора да ги пренесат до мястото на събитието. Такива често се намираха, всички бяха обзети от небивал трепет пред неизвестното, който ги правеше съпричастни и състрадателни. Един носеше на ръце изсъхналото тяло на някой мъж, друг – сакато дете, трети – парализиран старец. Камилите и лодкарите плачеха за миг покой, но никой не ги оставяше на мира.

Когато пристигнах, около Първия храм вече гъмжеше от народ, опъваха се шатри, сглобяваха се набързо дървени навеси. Цялото население се готвеше търпеливо да изчака деветте дена до края на инициацията и навярно никой нямаше да си тръгне дори минута по-рано.

На деветия ден жреците или щяха да изнесат от саркофага трупа на Фараона, нека бъде дълъг животът му, за да го балсамират и погребат, или много по-рано Ехнатон щеше да се появи сред нас да ни докаже, че имаме бог на престола си.

На сутринта моят господар се приближи с носилката си до тълпата и тя покорно се отмести настрана, за да му направи път. Той имаше уморен, угрижен вид, но по лицето му не се четеше колебание.

Поиска да говори с мен и Мосе, и жреците веднага ни отведоха при него.

— Братко мой — обърна се той първо към мен, – искам да ми обещаеш нещо. Ако до петия ден не чуеш за мен или не ме видиш отново, натовари папирусите обратно в ладията на пришълците и нека Братството на Лотоса моментално да напусне тези земи. Сянка, тежка сянка ще падне над всички вас в деня на моята смърт и не искам нито вие двамата, нито Братството да бъдете тук, когато тя се зададе. Обещай ми да помогнеш на жреците да отплуват веднага, без да даваш никакви обяснения на когото и да е. А после да се върнеш и присъединиш към Имхотеп, изпълнявайки точно неговите указания.

— Ти ще се върнеш, господарю… а ако не се върнеш, значи този ритуал е убийство.

— Закълни се, че ще направиш така, както те помолих! — повтори Ехнатон.

Вдигнах дясната си ръка и произнесох клетвата на посветените.

— А сега се обръщам към теб, Имхотеп — продължи Ехнатон уморено. — Виж ги онези с големите уши, които винаги чуват какво им говориш — и той посочи същия онзи странен народ, за който често говореше напоследък и който сега бе скупчен на голяма група в подножието на Храма. — Ако е съдено някой да продължи сърцата ни, това са само те. Закълни се, че на шестия ден от моето отсъствие ще започнеш да ги подготвяш за извеждане от Египет. От този миг нататък те ще ти принадлежат духом по същия начин, по който ние ти принадлежим сега. Обещай ми, че ще ги преведеш през пустинята и ще ги заведеш в земята, за която те копнеят!

— Ти ще издържиш изпитанието, Фараоне, кой може да ти каже това с по-голяма увереност! Аз съм твоят Пророк, забрави ли!

— Обещай ми! — настоя отново Ехнатон. — Няма да бъде лесно, ти още не си встъпил в пълната си сила. Ще растеш по пътя. Не се бавете нито миг, ако не се върна след няколко дена при вас с приветствие от боговете! Закълнете се и двамата, че ще изведете Лотоса и избрания народ от Египет!

За пореден път тържествено се заклехме.

— Добре! – въздъхна доволно Ехнатон, после продължи: — За семейството си не се притеснявам, съдбата ще е с тях. За страната си се тревожа много повече, но само Атон решава какво ще се случи с нея. Ала трите най-важни неща в живота ми – настоящето в твое лице, Аменхотеп-син-на-сина-на Хапу, бъдещето в твое лице, Имхотеп, и Лотоса — трябва да бъдат спасени, за да има смисъл саможертвата ми.

Думите му ме разтревожиха, но нямахме време за повече разговори. Навън просвириха първите тръби и тържеството започна.

Жреците ме изведоха от помещението, за да се включа в процесията. Носачите отново издигнаха Ехнатон на раменете си и тръгнаха след шествието.

Най-отпред вървеше Певеца с малка лира2, която символизираше музиката. След него крачеха двама жреци и носеха в ръцете си по един от папирусите на Тот. В първия се съдържаха химните на боговете, написани от Имхотеп по времето, когато е бил архитект и лечител в двора на владетеля Джосер. Във втория се намираха правилата, от които трябваше да се ръководи Фараона, нека бъде дълъг животът му, при управлението на страната.

След тях тържествено пристъпваше Астролога с хороскоп на Ехнатон в едната ръка и с палма в другата. След него идваха още четирима от жреците на Атон, също с по един папирус в ръка. Първата книга беше посветена на подредбата на неподвижните звезди, втората беше трактат за появата на луната и слънцето. Третата се наричаше „Книга на изгревите“ и определеше времето на поява на двамата небесни богове в различните дни от годината. Последната, „Книгата на залезите“, следеше кога залязват светилата през различните дни на годината.

Подир всички тях крачех гордо аз в ролята си на Свещен писар, с нахлупена висока шапка на главата, завършваща с криле. Шапката имаше отпред клюн, а цялата ми маскировка трябваше да представя онзи, който всъщност ме следваше днес, маскиран в тялото на малкото момче Мосе — бога на мъдростта и писмеността Тот.

На дясното ми рамо бяха преметнати семейните принадлежности на писар, а в лявата си ръка държах един от папирусите на жреците, изпълнен със странни знаци, който, както те твърдяха, обяснявал как е възникнал светът.

Следваха ме десет жреци с по една книга в ръцете. Първият от тях носеше онази, която бе посветена на възникването на човешкия свят. Вторият — книгата на географията. Третият — текста за положението на слънцето и луната.

Нова по ред книга се занимаваше с темата за петте планети. Друга беше посветена на знанието за историята и династиите на Египет. Шестият папирус съдържаше картата на Нил. Седмият описваше снаряжението на жреците, както и определените за тях места в храмовете и на тържествата. Осмият беше папирус за мерките и теглилките. Деветият съдържаше главните йероглифи на Египет, които съставляваха нашата писменост. Десетият беше посветен на вещите, които се използват при ритуалите.

След мен и моята малка свита идваше редът на Жреца с наметалото. Той носеше изрязана от дърво човешка ръка, наречена „лакът на справедливостта“, и чаша за излияния. Неговото знание се състоеше от две части: образование и жертвоприношение. Първата обхващаше подготовката за служба на човека, а тази за жертвоприношението – подготовката за служба на боговете.

Следваха го още десет жреци с папируси, съдържащи десет други книги на Тот: за почестите, които трябва да се отдават на боговете, за жертвените животни, за растенията и плодовете, които се поднасят на боговете, за химните на молещите се, за процесиите, за излиянията, за заклеването на духовете, за сътворението на земята, за празниците и за речта.

Най-отзад вървеше Пророка, управник на храма. Днес в тази роля беше встъпил Мосе. Той държеше в ръцете си открита каменна ваза с вода, а след него пристъпваха няколко жреци, в ръцете с кошници, пълни с хляб.

Следваха ги други десет жреци, символизиращи десетте книги, които трябваше да изучи всеки пророк, за да има право да упражнява длъжността си. Това бяха образователните книги, свързани със законите, с обучението на жреците, както и книги, посветени на разпределението на доходите.

Накрая пристъпваха още шестима жреци с медицинските книги на Тот, шест на брой. С тях числото на папирусите ставаше точно четиридесет и две, това бяха най-главните му книги, които описваха цялото знание на страната и нейния церемониален живот.

Всъщност книгите на Тот бяха много повече и след това, което бях научил наскоро в храма на Птах, не се учудвах, че мога да изброя над сто и двадесет — те със сигурност не бяха написани в един живот.

Отделена на почетно разстояние от цялата тази пъстра и многолика тълпа, носилката с Фараона, нека бъде дълъг животът му, следваше процесията.

..................................................................

Он, по-късно наречен от гърците Хелиополис. Град на стълбовете и на слънцето. Известен с почитта си към деветте основни богове от египетския пантеон: Атум-Хепри-Ра, Шу, Тефнут, Геб, Нут, Озирис, Сет, Изида и Нефтида. [↩]
Оттук нататък описанието продължава по книгата на Климент Александрийски, „Стромата”, единствения запазен източник с разказ за древноегипетска церемониална процесия по време на мистериите. [↩]

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Сря Юли 23, 2014 9:41 am 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1613
Наталия Андреева – Лотос и Роза

/статия, свързана с романа/


Няма два други символа, които да са изпълнени с толкова наситено мистично съдържание, както са лотосът и розата. Още от незапомнени времена лотосът съпътства човечеството в неговите ритуали, тайнствен знак е на древни учения и школи и най-ярък изразител на техните идеи. Неговата прародина са Египет и Индия, като в първия се е почитала водната лилия, а във втората – блатният лотос, символизиращ покълването и разлистването на чистата душа от калта и тинята на битието. И лотосът, и розата са символи на духовното развитие на човека и посветените на всички народи им приписват свойството да поглъщат и излъчват божествената светлина. Понякога покривите на египетските храмове са държани от уподобяващи лотоси колони. Препредаваната през вековете идея на строителите е, че храмът трябва да се крепи на мъдростта, чийто символ е лотосът.

С това мистично цвете са били увенчавани някога и жреческите скиптри. В древноиндийската митология често изобразяват върховното божество Брама, седнало на лотос. В Египет пък са известни рисунки, в които богът-слънце Ра, изобразен като малко момче, седи в лотос. Понякога седемте човешки чакри също се представят като разцъфващи лотоси. И макар да има стотици разновидности, той трудно може да бъде сбъркан с друго цвете, когато някъде трябва да се изтъкне именно мистичната природа на нещата. Лечебно средство или обект за отключване на медитационни преживявания, той е едно от най-известните цветя-символи в целия свят.

Древна източна легенда разказва, че лотосът някога бил цар на цветята. Но остарял и започнал често да спи нощем, с което създавал опасност за поданиците си, тъй като ги оставял без защита и охрана. Розата не се стърпяла и се оплакала на Бога на цветята за това. И той детронирал лотоса, поставяйки на негово място розата. Оттогава цветята имат царица вместо цар.

Легендата изразява алегорично предаването на Доктрината от египтяните на евреите, посредством които тя прониква в Европа през Средновековието. В най-общ смисъл тя описва залязването на древния свят в Египет, а по-късно и в Юдея, и изгряването на новите северни мистични култури, чийто символ е розата.

Развитието на тази символика преминава през развитието на самите цветя: от лотоса, през водната лилия и дивата роза, до днешната питомна тяхна наследница, която познаваме от домашните си градини и обществените паркове.

Средновековните розенкройцери за пореден път припознават розата за свой символ. Но докато в древността лотосът изразява преминаването на човека през трите фази на израстването му: невежество, стремеж към излизане от него и посветеност (корен, стъбло и цвят), по-късно стъблото е заменено с кръст, от чиято среда покълва една разлистваща се роза. При съвременните розенкройцери кръстът най-често е златен, а розата – червена.

В тази символика е скрита идеята, че с развитието на адепта неговата душа, изразена от цвета, става все по-доминираща над тленното му тяло, символизирано от кръста. Някои розенкройцери намират дори връзка с разпятието, като твърдят, че розата, обикновено петлистна, олицетворява разпънатата върху кръста на материята човешка душа.
Под „кръст“ в случая не трябва обаче да се разбира християнският символ, а по-скоро да се вземе предвид фактът, че по отношение на този знак християни и розенкройцери имат един и същ източник на своята символика. Той се крие в дълбоката древност и е свързан с дървото на живота, символизирано в еврейската мистика от кабалистичното дърво и от числото 4, изразяващо четирите известни химични елементи: огън, вода, въздух и земя. С него са свързани и четирите кабалистични свята:

— Ацилут, първият — на архетипите. Нарича се „Свят на сефирите“ или още „на първото излъчване на Ен Соф“, изначалния Бог.
— Брия, вторият — на Творението и Идеите. Някои кабалисти го определят още като „Свят на ангелите“, защото се приема, че именно те го управляват.
— Йецира, третият — на образуването на формите, известен още като „Свят на душите“. Той е замислен като праобраз на материалния, четвърти свят, Асия, и е мястото, обитавано от човешките души след смъртта на тялото.
— и четвъртият, Асия — на динамизмите и явленията. Това е материалният свят, в който живеят хората, когато са в тела.
Те се описват буквено чрез известния тетраграматон и трето име на Бога J-H-V-H (йод-хе-вау-хе).

Петте листа на розата пък символизират пентаграма, който е древен израз на човека, и се изразяват от числото 5, наричано често „човешко число“. Всъщност, едва когато към първите елементи се добави петият — етерът, розата се разлиства напълно и надмогва тялото с неговата материална четириелементност. Този процес се свързва с появата на буквата шин в средата на тетраграматона и на върха на пентаграма J-H-Sh-V-H (йод-хе-шин-вау-хе), което ни отвежда до Логоса или Йешуа (Исус). Затова често Христос е наричан още „Розата“ в доктрината на розенкройцерите.

Смята се, че този елемент е добавен към първите четири от един велик гръцки посветен — Аристотел, и е наречен от него „квинтесенция“, а във философската система на индусите е познат под името „акаша“. В будизма той се нарича „празнота“, защото не притежава нито едно от свойствата на останалите четири (земя – форма, вкус, мирис и осезание; вода — форма, вкус и осезание; огън — форма и осезание; въздух — осезание).

Този пети елемент свързва останалите четири и ги управлява. Той не може да бъде открит с никакви уреди, защото не е материален, но е флуидът, с който работи човешката душа.

Понякога розата се изобразява и като цвете, в чийто център стои кръст. Този знак изразява състоянието на посветеност, при което душата на адепта е максимално разлистена и вече кръстът е част от нея. Той символизира победата на духа над тялото и преминаването на посветения към състояние, близко до това на Логоса или Буда.

Всъщност, за пълното разлистване на розата е необходимо нещо повече от материя, необходима е онази божествена енергия, която може да организира на ново равнище четирите елемента и да породи от тях петото листо на розата. Когато говорят за кръста като вместилище на розата, посветените имат предвид, че в поредица от прераждания в различни тела човешката душа се развива дотолкова, че един ден може да съществува и свободна от задължението да се превъплъщава отново в тяло.

Като фалически знак розата и лотосът са символи на женското начало, тъй като цветът е този, който поражда живота. Кръстът от своя страна е символ на мъжкото начало. По този начин розокръстът обединява двете сексуални енергии „йони” и „лингам“, майчинската и бащинската творящи сили.
Това, разбира се, не е твърда постановка, някои съвременни школи са склонни да виждат в лотоса ян-енергията, а в розата – ин-енергията, както е в картината по-долу. Много древни схващания търпят развитие и съдържанието на някогашните знаци постепенно се променя.

Тук по-интересно е да се отбележи, че розата символизира идването на власт на една нова сила, фемининната, която по времето на ранния патриархат е била отстранена и изолирана от маскулинната, като често ѝ е придаван дори не обратен по отношение на нея заряд, а са ѝ вменявани всички възможни негативизми на света. Чрез най-напредналите си умове Късното Средновековие постепенно започва да разбира, че черното не е непременно дяволът, сатаната и смъртта, а само сянката на бялото – една неизменна спътница на всеки материален обект в света на светлината.

Идеята за проникването на ян-елемента в обусловения от ин-енергията свят е добре изразена чрез белотата на лотоса. Известно е, че в езотеричната Доктрина този негов цвят е най-често използван. Обратно, розата мени цветовете си като мистичен символ, през Средновековието например е предпочитана златната роза, докато днес тя е изобразявана най-вече в червения си вариант. Черният цвят пък е изразител на онзи проникващ в ян-енергията ин-елемент, който държи света в динамично равновесие. Докато двете ядра — черното и бялото — равномерно растат (разлистват се), захранвани чрез пъпната си връв от своите пораждащи ги недра, и постепенно превръщайки приемния си свят в неговата противоположност, вселената се намира в равновесие и нейното съществуване не е застрашено.

Свещената еврейска книга „Зохар“, основният източник на Кабалата и главният ключ към Тората/Петокнижието на Мойсей, описва розата по следния начин:
„Равин Езекия каза: Писано е: «Като една роза сред тръни». Какво означава розата? Това е общността на Израел. Защото има такава роза, и друга роза, и както една роза сред тръни съдържа и червеното, и бялото, така обществото на Израел също притежава строгост и милосърдие. Както една роза има 13 листа, така и обществото на Израел се състои от 13 отличителни белега на милосърдието, което по този начин обгръща всички страни. Така Елохим изпрати 13 думи, за да прегърне общността на Израел и да я защити.“
На тези 13 листа по стръка на розата съответстват първите 13 думи, намиращи се между първия и втория „Елоhим“ в Тората, кн. 1, Битие. Те са:

Берешит бара (В началото сътвори /на ниво Брия/)
(I) Елоhим (Бог/овете)
1-ви лист на розата: ет (непреводимо; цялото)
2-ри лист на розата: hа-шамаим (небе/небеса)
3-ти лист на розата: ве-ет (и)
4-ти лист на розата: hа-арец (земята)
5-ти лист на розата: ве-hа-арец (и земята)
6-ти лист на розата: hайтаh (стана /на ниво Брия/)
7-ми лист на розата: тоhу (пуста)
8-ми лист на розата: ва-воhу (и празна)
9-ти лист на розата: ве-хошех (и тъмнина)
10-ти лист на розата: ал (по)
11-ти лист на розата: пеней (лицето /”по лицето” озн. срещу/)
12-ти лист на розата: теhом (бездната)
13-ти лист на розата: ве-руах (и духът на)
(II) Елоhим (Бог/овете)

Зохар: „След това името «Елохим» бива извикано отново. Защо бива изговаряно то още веднъж? За да се изразят петте листа на чашата, които обгръщат розата. Тези 5 листа на чашата са наричани «душеспасение». Те са петте портала. За тази тайна е писано: аз ще възвися чашата на душеспасението, това е чашата на благословията. Чашата на душеспасението трябва да се опира на 5 пръста, не повече, както розата почива на петте здрави листа на чашата, подобни на пръстите. Тази роза е потирът на душеспасението, между втория и третия Елохим стоят 5 думи. От тук нататък светлината е създадена и забулена; вързана като сноп, тя прониква в розата, за да разпръсне семената си. Така се нарича дървото, създало плод, който е бил посаден в него. Това семе наистина присъства в буквата на снопа.“

(II) Елоhим (Бог/овете)
1-ви лист на чашата: мерахефет (витаеше)
2-ри лист на чашата: ал (по)
3-ти лист на чашата: пеней (лицето /озн. срещу/)
4-ти лист на чашата: hа-маим (водата/водите)
5-ти лист на чашата: вайомер (и каза)
(III) Елоhим (Бог/овете)


Този пример илюстрира кабалистичното тълкуване на библейските слова, заключени между първите три употреби на Елоhим и може нагледно да покаже как се изгражда образната символика в Зохар. В сътворената посредством думите роза (според равина Езекил – общността на Израел) е заложена мисълта за спасението на човешката душа (символизирана от розата), посредством петте опори на душата (символизирани от листата на чашата ѝ). А това, допълват масоните и розенкройцерите, може да стане посредством нейното отваряне към Бога (разлистване) чрез дълго, и не само в един живот, вътрешно развитие.

Единството на числото, буквата и идеята е дълбоко залегнало в юдейската религия и това е най-ясно изразено в нейната кабалистична част. Зад буквата се крие винаги звук, а звукът е вибрация, и във всичко това Бог е вложил някаква велика идея, защото там, където има висш организиращ разум (Творец), непременно се крие и дълбока, често непостижима за Творението, мисъл. За да се разбере тази мисъл, трябва да се познава вложената в числото идея, а не просто да се брои и пресмята. Така ще се разгадае и дълбокият смисъл на мистичната Роза.

Като следовници на древните традиции, в това число и на юдаистката, мистичните ордени са наследили тяхното знание, като са го развили и обогатили. Неслучайно розата е станала символ на едно от най-духовните обединения на Средновековието, каквото е Братството на Розата и Кръста.

В този смисъл царят на цветята, лотосът, не е изчезнал завинаги от света след смъртта си, а се е преродил в едно ново, красиво и тайнствено цвете, за което мистикът, розенкройцерът и основателят на българското Бяло братство Петър Дънов е твърдял, че то е донесено от други светове на Земята и затова има космическа прародина.

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Сря Юли 23, 2014 9:43 am 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1613
Пета глава


ה

5. ХЕ


И отлитаха годините. Вече никой не броеше

дните, а пък часовете бяха кратки като миг.

Йерофант велик ни водеше. И народът не изплака,

че животът е мъчение. Но мъчение си беше.


Златното изкупва всичко. Щом пристигнахме,

решихме, че сме вече в Ханаан.

Пътят Хеел ни напусна и изчезна в тъмнината.

Жълтото не му понесе, за червено закопня.


Тук ни чакаха месиите. По месия на човек.

Те предлагаха забрава. По забрава на човек.

Сред народа бе издигнато пак поредното разпятие,

добротата бе разпната насред градския площад.


Нашият водач попита стар и гърбав фарисей:

„Праведникът ви защо е прикован на кръст с пирони?”

Чу се отговор сподавен: „За измама го осъди

обществото на месиите.” И се шмугна сред тълпата.



Човешката върволица течеше не по посока на Храма, а се отдалечаваше от него. Години наред се бях питал как ще влезем вътре, тъй като постройката беше затворена отвсякъде и никой жив човек не можеше да проникне в нея. Сега като че ли съмненията ми се потвърждаваха, процесията беше обърнала гръб на Пирамидата и отиваше към статуята, изобразяваща Сина на свещената котка.

Бог Махес, или който беше това, лежеше тук, зазидан в камъка от вечни времена. Имаше предание, че статуята е издялана по заповед на Тот още при първото му идване по тези земи. Храмът на мистериите бил вдигнат също от него, по негов строителен план. Говореше се, че постройките били точни копия на Храма и статуята пред него, съществували преди десетки хиляди години върху една отдавна изчезнала под водата земя.

Аз не знаех на кой техен бог напомняше нашият Лъвочовек, не знаех дали и Мосе може да ми обясни това — той навярно беше запазил много спомени от онова древно минало, но не бях сигурен дали могат да се запазят спомени от едни толкова далечни времена.

Знаех само, че главата, която стоеше на раменете на мистичния звяр, е много по-малка от тялото му и тази диспропорция се дължи на факта, че много владетели са се опитвали да се самоувековечат за чужда сметка, изличавайки най-напред оригинала, а после лицето на предшественика си от статуята и изсичайки своя лик на негово място. Така главата беше ставала все по-малка, докато фигурата бе приела известния днес на всички уродлив вид.

Бях сигурен, че първоначалният ѝ образ е бил същият като този на Мосе, но в кое ли от неговите неизброими земни превъплъщения?

Изведнъж забелязах, че предните части на процесията забавят хода си. Ние също спряхме, изчаквайки нещо. Носилката на Ехнатон беше свалена на земята. Той слезе от нея и тръгна пеша, а носачите му тихо се отдалечиха от нас.

Цареше гробовна тишина, сякаш отивахме на смърт. И чувството не беше далече от истината.

Изведнъж чух силен глас, който предизвика вибрации на екстаз по цялото ми тяло. Уплашено се дръпнах крачка назад и усетих, че множеството също се люшна в обратна посока.

Този глас вибрираше като могъщ рог, като хиляди рогове едновременно. Различавах нещо като звуците „а“, „у“ и „м“, някакво могъщо и продължително „а-а-а-у-у-у-у-м-м-м-м-м“, от което не само хората се разтрепериха, но и Първия храм на мистериите; Втория и Третия го последваха.

Цялата огромна площадка, на която бяха разположени трите храма и човекокотката, започна да издава някакъв протяжен стон. Вече имах чувството, че гласът ще разруши не само мен, но и пирамидите, и цялата страна, и земята под краката ми, и звездите над главата ми.

Внезапно предните части на процесията отново тръгнаха съвсем бавно напред и започнаха за изчезват пред очите ми. Не изведнъж, а с някаква плашеща с неизбежността си постепенност: първо потъна Певеца със своята лира и свитата си. След това се загуби от очите ми Астролога със своите четирима жреци. А после дойде моят ред.

Инстинктивно се дръпнах назад, но в следващия миг видях, че пред очите ми зейва огромна и потънала в мрак стълба, от която се виждат само първите няколко стъпала.

Тайнственият и плашещ звук беше отворил вратата към Първия храм на мистериите.

През този ден беше съдено да узная една тайна, която се казваше само веднъж на всяко поредно поколение — по време на инициацията на неговия Фараон, нека бъде дълъг животът му. Тайна, за която всеки беше длъжен да мълчи, защото тя принадлежеше към свещеното знание на целия мой загадъчен народ, скрил не само тази, а хиляди подобни мистерии в гробовете си.

Всички ние, до последния жител на тази мистична и благословена от Хапи земя, бяхме жреци на Котката и ученици на Ибиса — целият народ на Египет, от малкото момче до треперещия старец, от здравия мъж до инвалида, от писаря до царя на Двете земи.

И Ибиса в този миг ни водеше при Котката чрез своя древен ритуал.

Сега беше дошъл моят ред да науча тайната на този народ; тайна, съхранявана от цялата страна, от всички нейни жители едновременно. Към нея щяха да се устремяват през хилядолетията алчни чужденци от всички краища на света, търсейки тук богатства, слава и бърза смърт. Но всички те щяха да намират само един неразтворил докрай листата си Лотос — символ на мълчанието, което запечатва устните ни и разцъфва върху тях наместо думи.

Котката, голямата каменна Котка с човешко лице се държеше единствено на множество подземни колони, към които водеха стълбите!

Вече се питах дали мога да понеса още една тайна през този ден, а тайните тепърва започваха. Малко бяха известните неща, трябваше да разчитам единствено на вътрешната си интуиция, на чувствата и знанията, придобити от сърцето, не от разума.

Постепенно стигнахме под светлината на факлите до голям подземен храм. Той беше събрал в себе си цялата процесия, начело с Главния жрец, неговата свита, служителите на Атон, и най-накрая — пристигналия на собствените си крака Фараон, нека бъде дълъг животът му.

Всички се отдръпнаха по стените на кръглия Храм, а в центъра останаха само Ехнатон и Главния жрец на Лотоса. Те дълго се гледаха мълчаливо един друг в очите и не проронваха нито дума.

Множеството притихна, факлоносците наведоха към земята факлите и те угаснаха. Гъста и лепкава тъмнина се плисна в лицата ни. Цялото множество мълчеше, сякаш Подземния храм беше празен.

И тогава някаква едва видима светлина изплува от нищото и разпръсна мрака. Тя беше съвсем слаба в началото, после постепенно се усили, докато бледо сияние озари лицата на присъстващите в мистерията. Всички извикаха удивено — светеше жезълът на Жреца.

Той осветяваше слабото изтънчено лице на моя господар и го правеше неизмеримо красиво и одухотворено под тази отвъдна светлина.

— Смирени кандидате — чухме властен глас, който сякаш идваше от тавана на Храма, — до Небесния град достигна вестта, че си готов да бъдеш приет в нашите редици. И ние се спуснахме на земята, за да те подложим на изпитанието. Сега аз трябва да те попитам: Вярно ли е това?

— Да, Велики жрецо! — отвърна глухо, но твърдо Ехнатон.

— Тогава съобщи на всички тук кой си ти?

— Аз съм Ехнатон, наречен още Аменхотеп, син на Аменхотеп, господар на Двете страни и ученик на жреците от Слънчевия град — произнесе кандидатът отчетливо. — А кой стои срещу мен?

— Аз съм Божествената котка, която разцепи свещеното дърво в Он в нощта на премахването на злите духове, противници на Озирис — отговори Жреца. — Сега ще ти задам следващия въпрос и ти трябва да ми отговориш точно и вярно, за да те пропусна през първата врата на Храма. Моят втори въпрос е: Къде се намираш сега и какво виждаш пред себе си?

— Намирам се под знака на хладния север и виждам срещу себе си запада, юга и изтока, върху които е издигнат Първия храм на мистериите — каза Ехнатон.

— Това е верният отговор и аз те пропускам през тази врата. Моят трети въпрос е: Какво виждаш от западната страна на Храма?

— Виждам Словото и неговия носител Писаря. Виждам мрак и залез след радостния изгрев на Ра. Виждам мъдростта, която идва при нас с всеки залез.

— И този отговор е правилен, затова те пропускам през втората врата. Писарю, заеми мястото си след своя господар!

Както ме бяха учили още в храма на Птах, аз излязох от тълпата и застанах зад Фараона, нека бъде дълъг животът му.

— Моят четвърти въпрос е: Кой стои на южната врата на Храма?

— Ти, Свещената котка, стоиш на южната му врата и от теб идват топлината и любовта.

— Премини и през тази врата, кандидате! — каза тържествено Жреца и продължи: — Моят пети въпрос е: Кой стои на източната врата на Храма?

— Лотоса, Велики жрецо, Лотоса стои на тази врата и от него идва светлината на знанието — произнесе тържествено Ехнатон.

— Какво е Лотоса?

— Той е съвършенството, божественият пламък на Атон. Лотоса е Ибиса с дългия клюн. Лотоса е Братството, което ти доведе тук за деня на моята инициация. Лотоса е вътрешната светлина на душата. Лотоса е Ка.

— И този отговор е правилен. Премини през четвъртата врата, кандидате. Нека Ибиса те последва.

Мосе се отдели от множеството и тихомълком застана зад Ехнатон.

— Сега трябва да ти задам шестия и най-важния от всички въпроси — продължи Жреца: — Какво виждаш на върха на Храма?

Тук Ехнатон замълча за известно време и цялото множество в Подземния храм притихна притеснено.

Накрая адептът каза:

— Не мога да отговоря на този въпрос.

— Как така не можеш да отговориш? — попита строго Жреца. — Не рискуваш ли да затворя пред теб тази последна врата?

— Не, Велики майсторе, това е моят отговор. И друг не може да бъде даден тук, в преддверието на Храма.

Настъпи тягостно мълчание, хората не смееха дори да си поемат дъх.

— Това е вярно! — съгласи се внезапно Главния жрец след дълга пауза и продължи: — Смирени кандидате, ти премина успешно през четирите врати и аз те пропускам в Първия храм на мистериите.

Тук множеството облекчено въздъхна.

Жреца се обърна и ни поведе. Жезълът му заструи още по-силно и освети целия Подземен храм. Той беше толкова голям, че сякаш не беше построен под земята. Колони опасваха цялата му стена, подобни на колоните, които държаха каменната Котка, но по-тънки, защото не носеха такъв голям и концентриран товар върху себе си.

Имах време, само колкото да хвърля един бегъл поглед към четирите му статуи, разположени в един въображаем квадрат: статуята на Ехнатон с божествените знаци на посветения в ръцете, каменното изображение на Котката, Ибиса и накрая моята статуя в позата на Писар, към която сега вървяхме.

Жреците мълчаливо се отдръпнаха и ни пропуснаха; едва тогава видях, че зад моето релефно изображение има врата, която води нанякъде. Главния жрец отвори тази врата и ние напуснахме Подземния храм, оставяйки спътниците си сами в тъмнината.

Вървяхме продължително и мълчаливо, водени единствено от светлината в ръката на първожреца. Стори ми се, че този ход няма край, че тунелът, отвеждащ към Пирамидата, никога няма да свърши. Проходът беше съвсем празен, в него имаше само статуи, нищо друго. Изображението на Анубис се повтаряше най-често, но присъстваха и другите богове — Озирис, Нут, Ра, Птах с човешката фигура — не можех да разпозная всички при оскъдната светлина и задъхания вървеж, с който се придвижвахме към входа на Първия храм.

Най-после се озовахме в неговата подземна камера. Бяха ми казали, че тя се намира под земята, макар че в тъмнината, която цареше наоколо, не можехме да разберем къде в действителност сме. Оттук, по стръмния, водещ нагоре тунел, се озовахме на равнището на земната повърхност, след което свърнахме в тъкмо противоположната посока и продължихме да се изкачваме почти пълзешком. Пропуснахме първата отбивка и не спряхме да пъплим нагоре, докато не стигнахме до малка, съвсем тясна врата.

Тя можеше да бъде премината само от много слаб човек, и то ако той се обърнеше встрани и изпълнеше няколко доста ловки движения. Знаех, че вратата символизира тесния вход към знанието.

Огледах критично групата ни и едва тогава видях, че тя се състои от малко момче и няколко души със съвсем отшелнически вид. Всички бяхме високи, слаби и гъвкави мъже, прекарали живота си в четене на книги и доброволен аскетизъм. Само такива хора можеха да преминат през тази врата.

Един след друг пропълзяхме през входа и се озовахме в малка камера. Това беше преддверието към голямата камера, където трябваше да се намира саркофагът.

Влязохме и си отдъхнахме за миг, после се заехме с приготовленията. Наложи се да запалим отново факлите, които предвидливо носехме в ръце, защото жезълът на Жреца вече беше спрял да свети. Наредихме ги по нишите в стените, за да бъдат готови за нашето връщане. После извадихме ароматното масло и напоихме последния факел с него. Той трябваше да излъчва дъха на Лотоса, за да привлече по-бързо неговия дух.

Фараона, нека бъде дълъг животът му, съблече дрехата си и остана само с малката препаска над бедрата си. Положихме го на мраморната маса, намазахме тялото му с благовония и разтрихме лицето му с ароматното масло на Лотоса.

Господарят на двете страни лежеше кротък и мълчалив и ни оставяше да правим с него онова, което предписваше ритуалът.

Мосе беше тук в стихията си, той знаеше всичко и действаше бързо, с автоматични движения и без да се суети. Накрая, щом бяхме готови с приготовленията на Ехнатон, ние се отдръпнахме в дъното на камерата и зачакахме нарежданията на Главния жрец.

Той отново взе странния си жезъл, представляващ лотосов цвят, около който беше обвита крилата змия, носеща червен слънчев диск на главата си. Тази тройна символика сигурно имаше някакво дълбоко значение, но аз не познавах още тайния ѝ език.

Светлината на факлите изведнъж намаля от само себе си. Жезълът отново засвети, жрецът започна да произнася тихо някакви странни думи към него — може би на онзи древен език, който само посветените от неговия ранг разбираха, и в камерата постепенно стана по-светло от ден.

После някаква сянка прекоси помещението. Заколеба се, върна се обратно, след което отново се запъти към нас. Жрецът не спираше да говори, а силата на неговия глас извличаше сянката от нищото и я водеше. Тя ставаше все по-плътна, сякаш се откъсваше от въздуха и се материализираше пред очите ни. Накрая се превърна в човек с кучешка глава и всички ние познахме в нея силуета на Анубис — бога на некрополите.

Трепет обхвана отново сърцето ми, страхът го скова, но любопитството ме измъчваше повече и от страха. Какво ли още предстоеше да видя тук, под тази каменна грамада, вдигната преди Високата вода да потопи света?

Бях смутен, защото Анубис се появяваше само след смъртта, а моят господар беше от жив по-жив. Впрочем Ехнатон лежеше неподвижно и изглеждаше заспал или мъртъв. В дясната си ръка държеше скиптър, наподобяващ този на жреца, а в лявата знака „анкх“, символа на живота.

Сянката се приближи до него и го докосна. Цялото тяло на Фараона, нека бъде дълъг животът му, потръпна и се вдърви. Видях как безплътният Анубис бръкна с призрачното желязо в ноздрите на Ехнатон и сякаш започна да вади мозъка му през тях. След това по указанията на ритуала за мумифицирането преряза корема му и извади вътрешностите. Обля ги с палмово вино, опуши ги и ги прибра в един също толкова призрачен съд. Натъпка коремната кухина с миро, майчин лист и други ароматни треви и заши корема. Поръси тялото със сода, после седна до него на масата и зачака.

Извършеното от призрачното Куче много напомняше нашия погребален ритуал, с тази разлика, че този ставаше в света на сенките.

В камерата започна да притъмнява, после отново просветля. Дните се нижеха бързо, имитирайки отредената от природата смяна на светлина и мрак. Жезълът пулсираше.

Анубис говореше без пауза и тихо, като че ли само на себе си, произнасяше текстовете, необходими на мъртвия, за да се ориентира в новия свят.

Той произнесе заклинанието за живот след смъртта. След това текста, съветващ мъртвия как да се освободи от тежка работа в отвъдното. Дойде ред на заклинанието срещу враговете на мумията. След него Кучето изпя химн в прослава на Атон. Прочете от древен папирус текста, съветващ покойника как да влиза и излиза от отвъдния свят. После заклинанията за това как да опази сърцето си от похищение, как то да не бъде отблъснато от боговете, как да се прогонят злите духове.

Призракът говореше и говореше, докато дните символично течаха и мумифицираха тялото. Анубис научи мъртвия как да диша въздуха на отвъдния свят, как да придобие власт над водите, след това и над небето, как да отвори вратите му, как да опази главата си от отрязване, как да се качи в лодката на Ра, как да остане при различните богове, как да сменя формата си по желание, как да пребивава в отделни градове на Египет, как да стане едно с бог Тот…

Времето сякаш беше спряло и ако не беше това угасване на деня и после обратното му връщане в камерата, щях да помисля, че аз също съм мъртъв.

Накрая светлината застина непроменена: беше дошъл седемдесет и вторият изгрев и тялото бе готово за пътя си през вечността.

Анубис слезе от масата и започна да обвива мумията на Ехнатон с ленени бинтове.

Моят господар изглеждаше странно смален. Отчаяние превзе сърцето ми, сякаш той наистина беше умрял. Тялото му не даваше никакви признаци на живот, не помръдваше, не потрепваше с клепачи. Може би духът му вече беше преминал отвъд.

Накрая Анубис взе в ръце мумията и я понесе към камерата със саркофага. Носеше я, сякаш беше по-лека от перце. Невероятна беше силата на Кучето, защото не беше сила от човешкия свят.

Положи я в саркофага и изведнъж изчезна, стапяйки се във въздуха.

Главния жрец отново заговори и гласът му започна да зове духовете. Слушах странните му думи и ми се струваше, че започвам да ги разбирам. Той призоваваше Съществото на пирамидата, лъва с човешко тяло, който трябваше да дойде и да даде сила на Ехнатон, за да може той да премине през смъртта и да се озове отвъд тленността.

Онова, което последва, бе страшно дори ако само се разказва, а не преживява. Пирамидата закънтя, разтресе се, камерата ѝ се окъпа в светлина. Тялото в саркофага също засвети. Ние стояхме от четирите му страни, отново обърнати по посоките, в които ни бе поставил Фараона, нека бъде дълъг животът му, когато Жреца му задаваше въпросите. Бяхме направили контур около привидната мумия, за да заловим в него духа на Котката, когато той слезе в камерата.

Скоро през двете вентилационни шахти започна да нахлува нещо като дим. Това бе някаква наситена светлина, която се виеше на големи кълба и така проникваше вътре през двата отвора на Храма. Тя дълго се въртя из камерата, преди да се материализира под гласа на Жреца в подобие на човешко тяло и лъвска глава.

Когато съществото беше оформено, то се изправи с целия си ръст и ме погледна право в очите. Извиках от уплаха, зениците му бяха толкова бездънни и страшни, че без малко не загубих съзнание от този поглед.

То се отправи първо към Мосе и проникна в него. Тялото на момчето засвети. След това духът на Котката го напусна и влезе в Жреца. Той също се изпълни със светлина. Накрая димът влезе в мен.

Чувството беше неописуемо. Изведнъж видях, че ставам едно цяло със света, с неговата светлина.

От нищото се отдели бял цвят и увисна във въздуха.

„Аз съм загадъчният Лотос. Блестящ до ослепителност от чистота, аз вървя сред духовете посветени, към ноздрите на Ра“ — произнесе цветът, насочвайки се към мен.

Взех го в ръцете си и вдишах божествения му аромат. И той отвори в миг всички тайни врати на знанието пред мен.

В душата ми изведнъж разсъмна и стана много, много светло.

Духът ме напусна и влезе накрая в мумията. Тя също засия като сребърна. Тогава, по знак на Жреца, затворихме тежкия капак на саркофага над нея и бързо напуснахме помещението.

Взехме в ръце факлите и се върнахме по обратния път до Подземния храм. След това всички вкупом с чакащите ни там жреци се изкачихме обратно по стълбите към светлината.

Вратата хлопна завинаги зад гърба ни, робите веднага започнаха да я засипват с пясък. Никой повече нямаше да премине през нея до следващото посвещение на египетски владетел.

Навън се развиделяваше, беше изминало почти цяло денонощие, докато траеше церемонията. Хората имаха изтощен вид, но аз не мислех за тях, а за моя господар и дали той ще се върне обратно тук, в нашия човешки свят.



Постепенно множеството пред Пирамидата се разпръсна и хората се прибраха по шатрите и лодките си да спят. През целия ден над импровизирания лагер на инициацията вися мъртва тишина. Едва надвечер всичко отново се оживи. Хората плъпнаха из равнината, приказваха за Фараона, нека бъде дълъг животът му, питаха се дали той ще се върне обратно на престола си и какъв ще бъде тогава, ще изглежда ли изобщо като човешко същество или ще има глава на лъв? На ибис? На куче?

Из въздуха витаеха множество други подобни въпроси, които простодушните хора си задават, когато са изправени пред някоя неразрешима загадка.

А аз не се отделях от жреците, дошли с тайнствения кораб, защото търсех утеха и спасение при тях, както и отговор на въпросите, които ме измъчваха.

— Ще се върне твоят господар! — повтаряше непрекъснато Главния жрец и се усмихваше загадъчно. — Обичай го по-силно и повече от преди, много повече! Целият ваш загадъчен народ на Човекокотката трябва да го обича много силно през тези дни, за да го притегли с любовта си обратно. Но най-вече ти и Имхотеп мислете непрекъснато за него, защото сте приятелите, заради които той живее.

— Готов съм да дам живота си за Ехнатон! — шепнех аз. — Готов съм да страдам и да премина през огромни мъчения, за да се върне той и отново да видя сияещата корона на главата му.

— Виждам как в сърцето ти се разлиства един Лотос — отговаряше Жреца и лицето му излъчваше все така тъга и доброта.

— Но какво е Лотоса? — питах измъчено аз. — Всички ми давате различни отговори на този въпрос и нито един от тях не е последен.

— Лотоса не може да бъде описан! — отговори спокойно Жреца. — Той не е от човешкия свят, как могат тогава да го опишат вашите думи? Те винаги ще се въртят около него, без да могат да изразят и една прашинка от същността му. Освен това Лотоса се променя в различните моменти и ситуации от живота ви. Ето, сега той е любовта, която ти изпитваш към Ехнатон. След повече от хилядолетие той ще бъде саможертвата, която един от вас ще направи, за да спаси света ви. И колкото повече той се разлиства, толкова повече ще ставате вие, неговите привърженици и служители. Днес е знание, любов и светлина, а утре — кой знае какво ще бъде той утре! И аз не мога да предвидя с абсолютна точност накъде ще се развие този свят, за да ти отговоря какво ще бъде Лотоса. Но мога да ти кажа, че го виждам всеки миг пред очите си, чувствам неговия аромат, чувам гласа му, усещам как пръска семената си. Виждам как вие го променяте ден след ден и в зависимост от тази промяна той се разлиства или увяхва и скрива главата си в земята. А с него и неговото Братство ту изчезва, ту се появява обратно във вашия свят.

— Мислех, че Лотоса е Братството!

— Лотоса е във всички неща, но не е нито едно от тях. Той не е материален, макар че се манифестира чрез материята. И повечето хора го съдържат във вид на семе, но само в посветения той е разлистен и разпръсква вътре аромата си.

— Какво прави моят господар в този момент? — попитах аз тревожно. — Виждаш ли го? Жив ли е, диша ли още, закриля ли го Атон?

— Колко много въпроси! — засмя се Жреца. — А аз не знам отговора на нито един от тях. Забрави ли, че съм служител на Лотоса, не на твоя господар. Единственото, което виждам, е как един стрък израства от челото му и се опитва да пробие стягащите го зелени листа на пъпката. А как е Ехнатон, можеш да видиш само ти, ти си негов служител. Иди и му помогни да разлисти по-бързо Лотоса и да се пропие с неговата енергия, за да отмести капака на саркофага.

— Но как? — извиках аз. — Как да му помогна, когато знам толкова малко! Аз съм един съвсем обикновен човек, неопитен в молитвите и заклинанията, допуснат едва в преддверието на Храма.

— Който обича, знае отговора на всички въпроси.

— Къде е Мосе? — попитах усъмнен в собствените си сили аз. — Той сигурно вижда повече от мен, нали е прорицател.

— Боя се, че дори Мосе не може да помогне тук, защото той също е жрец на Лотоса. Сред нас единствен ти си служител на Ехнатон. Затова върви и търси как можеш да му помогнеш. Двама се борят по-успешно от един.

— Готов съм да умра веднага за него, вече ти казах. Но повече не знам какво и как да направя. Ето, давам живота си, не е ли достатъчно?

— Малко е! — заклати глава Жреца. — Отдай му всичките си мисли, цялата си енергия, стани едно с него. Опитай се да влезеш в саркофага и да го изведеш оттам. И нека Атон бъде с теб!



Прибрах се отново в шатрата на Ехнатон и през цялото време се опитвах да мисля за него по съвета на Жреца. Но мислите ми бяха капризни и палави, недисциплинирани и подскачащи като топки в стена.

Така измина нощта, дойде другият ден и аз не излизах повече от шатрата, и никой не влизаше вътре, за да наруши покоя ми.

Не знаех вече колко време е изминало, бях загубил представа за часовете и дните. Лежах на рогозката и нито поемах храна, нито пиех вода. Понякога се унасях в сън, понякога сънувах наяве. Виждах детството си с Фараона, нека бъде дълъг животът му, виждах как играем около фонтана в харема на баща му, как майка му идва и ни носи топли банички, изпечени лично от нея в кухнята на харема.

Спомнях си за дните, прекарани от нас в хармония и единение, преди да ме пратят в писарското училище на Хермополис, а той да остане в жреческото училище в Луксор. Как се бях мъчил тогава да съм в мислите си непрекъснато до него, а той също беше споделил при една от редките ни срещи как си представя, че не сме се разделяли нито за миг, как говори с мен непрекъснато, как ме вижда до себе си, винаги от лявата си страна, до лявото си рамо — на мястото, запазено за приятелите на двете ни сърца.

Опитвах се да върна това позабравено чувство, да го пресъздам в цялата му предишна мощ и светлина. Да възкреся любовта и силата, извиращи от младата и жизнена душа на детето.



Събудих се със странното усещане, че не съм сам. В шатрата, построена за Ехнатон, царяха тишина и полумрак, само някъде в далечината приглушено разговаряха хора. Заоглеждах се смутено, исках да открия на всяка цена пришълците, преди стражата да е направила това. Но наоколо нямаше никой, само сенките на предметите се местеха под трептящата светлина на факела и с нищо ненарушимо мълчание обграждаше контурите им.

Дълго се взирах в полумрака, за да разбера какво беше смутило тишината ми. Ала тъмнината се протягаше из шатрата все така тайнствена и зависима единствено от неритмичните танци на пламъка.

После изведнъж видях сянката. Тя беше толкова незабележима, че в първия момент можеше да бъде взета за игра на въображението. Но когато се загледах втренчено в нея с вече привикналите си на мрака очи, тя се изряза в сивотата като един по-плътен силует.

Сянката приличаше на Ехнатон. Но не на онази обвита в бинтовете мумия, която бях оставил в саркофага, а на приятеля, познат от първия ден на моя земен живот до мига, в който го положих на каменната маса.

Тя се движеше бавно напред-назад, преминаваше през предметите като отражение на бог — сякаш нямаше препятствие на този свят, което можеше да се изпречи пред нея.

Оставих я да танцува така между стените на шатрата, да се заиграва в пламъците, без да изгаря от жарта им, да излиза навън под звездите и да се връща обратно при мен. Бях се наситил на сенки през последните дни от живота си и не исках да се изпречвам на пътя на още една от тях.

Имах чувството, че тя търси нещо или някого; че се лута, лишена от сетива и път. Стори ми се, че долавям тревогата, която идваше от нея — защото чувствата са единственият език на пратениците, които Озирис изпречва пред нас.

После повярвах, че това наистина е Ехнатон и той се е върнал обратно в света на светлината. Макар че всичко говореше срещу тази мисъл — и малкото време, което беше изминало от затварянето на моя приятел в саркофага; време крайно недостатъчно, за да събере той необходимата енергия и да разкъса бинтовете, да отмести тежкия капак и да се върне обратно; и начинът, по който се движеше силуетът, без да се спира пред нито една преграда.

— Господарю! — повиках го аз за всеки случай, без да се надявам, че той ще ме чуе. — Мен ли търсиш, или само си дошъл, за да се сбогуваш с този свят?

Сянката се закова на едно място и сякаш се заслуша.

Продължих да говоря:

— Не се плаши, Ехнатон, това съм аз, твоят приятел. Ако мога с нещо да облекча съдбата ти там, в света на мрачния Озирис, не се страхувай да ми дадеш по някакъв начин знак и аз веднага ще изпълня всяко твое желание.

Силуетът сякаш се ориентираше по гласа ми и следваше неговите вибрации. Постепенно той се приближи до моята рогозка, надвеси се над мен и ме загледа с празните си очи.

Потръпнах от хлада, който дойде от него, но бързо се окопитих. Нали бях готов да умра, само и само да помогна на приятеля си. Не знаех как, не знаех и дали той може да ми обясни какво търси или иска. Сянката се надвесваше все повече и повече, докато накрая опря в мен и започна да прониква в тялото ми.

Сега бях вече сигурен, че това е част от Ехнатон, негов сенчест двойник или невидим дух, пратеник на душата му Ка — малка частица от нея, но жива и притежаваща разум частица.

Когато сянката влезе в мен, аз почувствах, че мислите ми постепенно изчезват, че личността на Писаря се разтваря в личността на Царя и двамата ставаме едно неотделимо цяло.

Сякаш сънувах наяве съня на Ехнатон. Чувствах как го стягат бинтовете, как душата му се опитва да се освободи от прегръдките на мрака и самотата, как се лута из камерата, без да намери изход от нея.

И се питах дали и той чувства моята преданост, любовта ми, жаждата да му помогна с цялата сила на своята още неукрепнала човешка душа.

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Сря Юли 23, 2014 9:45 am 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1613
Шеста глава


ו

6. ВАУ


За кой ли път се озовахме пак сред сивота.

Някои решиха, че цветът ги прави мъдри

и могат да ни учат вече как изглежда Ханаан.

Казваха, че планините там са от масло,

а в реките мед тече и мляко по брега се плиска.


Вел ни водел право насред тучните ливади,

път на основателите бил, и на гранита,

с който се градят основите на Храма.


Шести път пред нас се ширна, коленете ни боляха

а умората в очите не заспиваше ни миг.


Влюбен юноша ни водеше. Любовта ни поразмекна

и превзе ни синевата. Беше хубав този свят.

И пред взора ни морета плискаха се в древен ритъм.

Отпочинаха телата, отмориха се очите.

Нежно и прекрасно беше. Но не беше Ханаан.


Сивота и чернота. Бяха ни съдба отдавна.

Тръгнахме си пак обратно, ала пътят ни променяше.

Идвахме по него силни и изпълнени с копнежи,

а се връщахме сломени, ослепели, непотребни.


В тъмнината ни посрещна богът Дел и ни предаде

право в левите ръце на един сърдит владетел.




Преди много години, когато баща му го доведе в това Братство, Ехнатон имаше съвсем други представи за него. В началото го беше преследвала суетата да стане с неговата помощ свръхчовек или поне нещо много повече от другите. Положението му на бъдещ владетел на тази страна така или иначе го поставяше в необикновена позиция; оттук до идеята за богоизбрания оставаше само една крачка.

По-късно разбра, че никое човешко общество не може да даде на някого това, което боговете не са му дали. За да стигне до Братството, човек трябваше да бъде вече необикновен.

И той продължи да следва пътя си на ученик, защото знаеше, че възнаграждение очаква всеки, който изкачи върха. Това трябваше да бъде една наистина голяма награда, която да си струва усилията на дългогодишното посвещаване на духа и отказа от земни радости.

Ала нещо в този свят не бе наред и разпознаването на различните застрашаваше техния живот. Беше се опитвал да се приспособи, но винаги откриваха чужденеца в него. Единствено знаците на принц в ръцете му успяваха донякъде да го предпазят от агресията на тълпата.

Братството беше място, където се събираха най-напредналите духове на земята, но богове той не срещна и там. И все пак беше благодарен на съдбата за това островче от мислещи хора, които се опитваха да поставят нещата на истинските им места.

Познаваше някога един служител, възрастен мъж, който поради положението, което заемаше в двора на баща му, беше общувал с Братството, без да принадлежи към него. Понякога сядаха и говореха за това. Най-често говореше по-възрастният, а младежът слушаше мълчаливо и само от време на време задаваше по някой кратък въпрос.

„Те — казваше приятелят му за жреците на Братството — пазят древни тайни, по-древни от човешкия свят, но до тях могат да достигнат само изпитаните чрез вярност.“

Така Ехнатон се беше проникнал от мисълта за наградата като нещо, което го чака в края на пътя, изминат от изпитания чрез вярност. Години се беше опитвал да си представи каква е тя. Може би тайни планове за откриване на съкровищата на предишните фараони? Може би еликсирът на безсмъртието? Може би тайните папируси на жреци, живели на тази земя преди десетки хилядолетия?

С годините предположенията му бяха ставали все по-малко егоистични или свързани със собствената му полза от наградата, но въпреки това не беше престанал да си я представя като предмет. Древен, скъпоценен, отдавна търсен от човечеството предмет: диамант, папирус, изчезнала от хилядолетия тайна; или пак същото, но в големи количества. Беше му все едно каква е тя, важно беше да е нещо, което малцина притежават.

Не беше мечтал за величествени дворци, редки предмети, красиви жени и всичко останало, което изпълва този свят със скука, суета и смърт. Може би по тази причина боговете бяха наспорили в живота му по много от всичко това. Но той копнееше да има нещо толкова древно и скъпоценно, че всичките богатства на света да не стигнат, за да го купиш. То можеше да бъде съвсем незабележително на пръв поглед, потънало в прах или покрито с патината на хиляди векове, но с неизмерима стойност.

Братството трябваше да го научи как да го открие.

Беше посветил повече от десетилетие на Пътя — десетилетие, през което живееше отделен от приятелите и връстниците си. Беше извървял разстоянието от неофит до висш посветен. Беше чакал и изслушвал търпеливо отдавна познатите му неща за пътя на духа.

Братството не даваше ново знание, но то променяше ъгъла, от който се гледа светът. Така постепенно жизненоважни дотогава неща бяха избледнели в съзнанието му и от небитието бяха изплували невидими контури.

Ала не можеше и да не забележи, че колкото по-нагоре отиваше, толкова по-малко ставаха онези, които вървяха до него. Това наистина беше път за избрани, но той беше и път на самотата. Пясъкът беше промит, няколко късчета злато блестяха в дланта на златотърсача, но къде беше ювелирът, който трябваше да ги превърне в скъпоценно украшение?

Най-после вратата пред него се отвори и той хлътна в някаква зала. Помещението, в което влезе, беше голямо и построено във формата на пресечена пирамида, защото ръбовете му се стесняваха горе, без да достигат до връх.

Той обхвана с поглед високите му бели стени, във всяка от които имаше по една врата. Над тях бяха изписани йероглифи, от които разбра, че беше влязъл през северната врата.

Владетелят на Двете страни се доближи с бавни крачки до южната и се опита да я отвори. Тя обаче беше здраво прилепнала за стената, сякаш беше нарисувана. След като се побори известно време с резето ѝ, изведнъж проумя: тази врата не съществуваше — поне не в онзи материален смисъл на думата, в който съществуват предметите. Тя беше едно цяло със стената.

Едва тогава съзря печата. На него пишеше „Вйе“. Все пак врата имаше, но тя беше запечатана от някаква могъща сила.

Постепенно установи същото и за останалите две — на тях стоеше по един печат, като изтокът беше запечатан с „Ейв“, а западът — с „Вей“.

Макар вече да предусещаше какъв е отговорът за четвъртата — тази, през която току-що беше влязъл, той се обърна и тръгна към нея. Но пред него отново се изправи само бяла стена — равна, гладка и дълговечна, с надпис на нея „Евй“.

Да имаше силата на къртицата, да проникне в земята, може би там щеше да намери изход! Но още щом надвеси глава над световната бездна, пред очите му се появи печатът „Йве“. И натам не можеше.

А посоката на птиците? Две ибисови крила можеха да го отведат нагоре и с тяхна помощ да отмести каменната плоча, която ставаше все по-тежка с изтичането на часовете и дните. Но и там тегнеше печат, наричаше се „Йев“.

Атон беше здраво запечатал куба с шестте посоки. Над всяка от тях тегнеше по едно строго име, което не позволяваше изход от затвора на саркофага. Нямаше да му помогне нито стълбата, изтъкана от лъчите на Атон и водеща към небето, нито тази на подземния храм под Човекокотката.

Къде беше седмата посока на този свят? Къде беше скрита седмата врата?! Къде се намираше тайнствената сфера, проходът към други светове? Вратата, която знаеха само боговете, вратата на Атон?

Този, който имаше власт да затваря посоките на света, винаги можеше да затвори и изходите от тях. Но всяко нещо в този свят си имаше смисъл и затова адептът се зае да го открие.

Той добре познаваше Храма и знаеше, че загадки, които не могат да бъдат разгадани с нормална логика, можеха да бъдат отключени с доктрината на Братството.

Седна в средата на залата и потъна в размисъл.

Какво искаше жречеството, каква преграда поставяше то пред него, коя от мистериите разиграваше, на каква тайна трябваше да намери отговора той? И коя от тях водеше към наградата?

Надписите с четирите посоки на света. Една от тях го беше пропуснала, северната. Излизането през нея щеше да означава поражение. С други думи, тя беше забранена, тя не съществуваше.

Изведнъж нещо прищрака в съзнанието му. Митът за строителя на мастабата Имхотеп.1

Почти не повярва на късмета си, нима отговорът беше толкова прост? Имхотеп, който се опитваше да се спаси през южната, западната и източната врата на Храма от своите преследвачи. И на всяка от тях го чакаше по един враг, за да му нанесе поредната рана.

Последна бе винаги източната; раната, нанесена от нея, не можеше да бъде надживяна, защото смъртта беше портиер на тази врата.

В Братството му бяха обяснили, че трябва да преминеш през нея, за да спреш да умираш. Само събуденият от съня на Озирис може да живее вечно. Но за да излезеш от този сън, трябва много сила и знание, трябва енергия.

Постепенно адептът усети как времето спира. Бяха го учили, че то тече различно в различните случаи, настроения, преживявания. Че време не съществува за онзи, който познава принципите и устройството на света.

Мислеше, че вече е разгадал загадката. Наградата или го очакваше зад една от тези врати, през които той не можеше да премине, или изобщо нямаше награда. Съкровищата на фараоните, негови предци, тайнствените планове и книгите на древните библиотеки бяха за непосветените.

Така душата, примамена от обещания за земни наслади, се спуска в тялото и се обрича на терзания. А после никога не може да се върне обратно през вратата, през която е напуснала своя рай.

Оставаше да открие невидимата врата. Нима целият погребален ритуал на народа му беше само представление на тази мистерия? Това ли беше останало накрая от нея, когато тайната на възкресението беше загубена, а ключът към вратата на боговете — захвърлен в океана на мрака, лъжата и глупостта?

Често в моменти на транс беше напускал тялото си, но световете, които се откриваха тогава пред неговите вътрешни очи, му се струваха някак недовършени, несъвършени. Трансът беше помощник, но не и лекарство за всички болести.

Той не можеше да напусне Храма, отнасяйки със себе си и тялото си. А разделяйки се с него, трябваше да се раздели и с живота.

Но никое Братство нямаше да погуби с лека ръка свой адепт, особено ако той е пред последната своя инициация. Значи все пак отговорът беше в транса, макар че той самият не беше отговор.

Това беше първото му просветление. Досега беше гледал на света като на необходимо зло. То трябваше да се изтърпи до момента, в който той се затвореше в покоите си и се отдадеше на мислите си. Държавните дела бяха тегобата, която трябваше да изтърпи през деня, докато дойдеше времето за наградата. Насладата от транса беше крайната цел, с която завършваше всеки негов ден.

Той седеше сред залата с пренесени отвъд Храма мисли. И вече усещаше, че този път се отдалечава все повече и повече от тялото си, че отива толкова далече, колкото малцина на този свят са били.

Тогава дойде второто му прозрение. Храма ускоряваше мисълта, пирамидите концентрираха енергията в една точка и оттам я изпращаха към други точки на вселената. Така всички храмове разговаряха помежду си, обменяха мисли, картини, информация.

И изведнъж вратата се отвори пред него. Храма беше размил очертанията си, беше се превърнал в прозрачна пресечена пирамида, през която течаха потоци светлинна енергия.

Седмата врата на Храма беше самият Храм!

Стоящият пред последната земна инициация адепт беше вече сигурен в едно — че Имхотеп също е видял вратата, че той през цялото време е знаел къде се намира тя. И изобщо не си е губил времето да отворя останалите шест илюзорни врати на илюзорния земен куб.

Имхотеп е преминал през седмата врата, която е видима само за знаещия.

Медитиращият вече виждаше светлинните същества, които сновяха между храмовете и носеха знание към тях. Стори му се, че за миг съзря там и преминалия сред боговете Имхотеп в ролята му на Ибиса. Тук той се наричаше Тот и бе най-мъдрият сред боговете. Ехнатон го позна по късата туника, сандалите и змията в косите.

Богът също го видя и му се усмихна, след това му кимна приветствено и му махна подканващо с ръка. Може би го викаше да се присъедини към тях, да стане един от тях. На адепта за миг му се прииска да стори това, но изведнъж се сети за хората, които го очакваха зад онези нарисувани врати.

Колко ли посветени бяха видели тази тайна врата на Храма, но не бяха преминали през нея, избирайки да служат на хората със своите знания?

В този момент Ехнатон изживяваше тежкия конфликт между владетеля и жреца; той настойчиво се питаше как може жрецът да премине отвъд, като заедно с това владетелят остане в земния свят?

Прекара в нерешителност безкрайно дълго време, гледайки със съжаление ту своя народ, ту неговите богове.

За десет години беше отварял хиляди невидими врати: врати към поляни с ромолящи поточета, към градини с ухаещи рози, врати към сини, пулсиращи звезди, звукови врати към никога ненаписана музика, светлинни врати към хармонично преливащи се и разпадащи се цветове, врати към подземия и върхове, към хора и зверове, към гнезда на птици и дракони, към диви и непокорни води, към многобройните им деца, към огромните китове и малките кротушки…

Той беше специалист по отваряне на врати, портиерът на този свят в преддверието на отвъдния и зрънце пясък в събирателната точка на онзи пясъчен часовник, образуван от последния камък на земния и първия камък на обърнатия надолу небесен Храм.

В тази пресечна точка се съединяваха всички времена, пространства и епохи…

…Сянката на Ехнатон бавно се отдели от мен и аз излязох от унеса си. Струваше ми се, че не само навън, а и в главата ми също е разсъмнало. Вече знаех, че Фараона, нека бъде дълъг животът му, ще излезе от Храма невредим; знаех, че заедно с него сме намерили отговора на загадката, поставена от Човекокотката.

Жреца внезапно отметна платнището на шатрата и влезе вътре. Лицето му сияеше, беше радостно възбудено и засмяно.

— Братството между хората отново тържествува! Не сме се излъгали в теб, Писарю! Любовта, която храниш към господаря и приятеля си, му помогна да намери отговора на най-важния въпрос. От днес твоят народ има бог за господар.

— Какво ще стане с нас? — попитах притеснено. — И дълъг ли ще бъде пътят ни на тази земя, за да успеем да довършим започнатото?

— Дори и да бъдат кратки годините, през които ще останете на нея, делото ви няма да бъде кратко — отговори Жреца. — Идеята за двата храма и Единия бог ще ви надживее. Ето, Имхотеп ви чака вече отвън. Във велики времена си роден, Писарю, любимците на боговете се раждат винаги в такива времена!

Внезапно някой започна да крещи. Възторг и страх се примесиха в гласовете, далечен оркестър засвири отново някаква изпълнена с небесни звуци музика.

Изправих се на още треперещите си крака и излязох навън след Жреца. И двамата се затичахме към множеството от хора, скупчени около Храма.

Онова, което видяхме, си струваше задъханите ни сърца. Блед, с висящи по цялото му тяло разкъсани бинтове, пред Храма стоеше Ехнатон и лицето му преливаше от светлина. А до него Мосе сияеше така, сякаш това беше най-щастливият ден от живота му.

Запъхтян се хвърлих да прегръщам Ехнатон. Грабнах го в ръцете си и дълго го държах между земята и небето, преди да го пусна обратно. Хората пееха, танцуваха от щастие; и тогава разбрах, че не инструменти, а техните сърца излъчват тази вълшебна музика, която чувах с голямото ухо в гърдите си.

Ехнатон беше издържал изпитанието. Малко преди да настъпи третият ден от поставянето му в саркофага, той беше отместил тежкия капак; беше изпълзял навън със силата на нашата обединена мисъл.

Мълчах. Юношеството на въпросителните беше свършило, всички ние бяхме навлезли днес в зрелостта на мълчанието.

Прекрасно беше времето на Ехнатон, най-светлото от всички човешки времена дотогава. Неизчерпаема беше енергията му, щом нещата опираха до градеж.

Той издигна от нищото Ахетатон, град за чудо и приказ: построи го от камък, глинени керемиди и дърво, боядиса го в радостни цветове — едно светло, пъстро, приятелски настроено спрямо човека обиталище на Единия бог.

Обгради храма на Атон с още множество колонни зали, построи палати и луксозни вили, изкопа корита за езера, посади невиждани дотогава дървета и цветя, разположи сред тях красиви статуи.

В далечината синьото небе се сля с червената пустиня, за да довърши грандиозността на гледката.

Но меланхоличен се разхождаше моят господар из този земен рай, на лицето му беше паднала сянка, а самотната му фигура рядко се очертаваше в рамката на прозореца за приеми, за да размени няколко думи с приближените си.

Понякога бродеше с малка свита из града и гледаше с дълбока болка сградите, палатите и нищо неподозиращите хора, които почтително го поздравяваха. Аз също го придружавах, когато имах свободно време от преводите и преписа на ръкописите.

— В небето, в небето е моят истински градеж — повтаряше непрекъснато Фараона, нека бъде дълъг животът му, сякаш отново изпадайки в транс. После горчиво въздишаше: — А земният няма да ме надживее с повече от десетилетие. Скоро Града на зенитното слънце2 ще стане Град на залязващото слънце.

— Тогава защо го строиш? — питах аз недоумяващо. — За какво ти е столица, която ще изчезне веднага след твоята смърт?

— Градът ще умре — отговаряше Ехнатон, — но неговото небесно отражение ще продължи да живее. Всяко материално нещо има огледален образ в отвъдния свят и този образ е безсмъртен. Целостта помни ръката дори когато тя е отрязана, помни крака, дори когато той вече е далече от тялото. Аз строя този град за прослава на отвъдния. Ще го запомнят очите на хората, ще се зарадва душата на Атон, ще го отнесат в спомените си децата на Сем3. Никой градеж не е напразен, защото образът му надживява неговата физическа смърт.

— Може би трябва най-после да мобилизираш войската — говорех му притеснено аз. — И да завоюваш земи, да покажеш на враговете ни, че си още жив.

— Да завоювам? — чудеше се Ехнатон, после снижаваше глас, сякаш говорейки единствено на себе си: — Не съм аз завоевател в земното, а само смирен пратеник на отвъдното.

— Тези времена на материален упадък ще доведат до загиването на Египет — настоявах разтревожено, но Фараона, нека бъде дълъг животът му, само се усмихваше тихо и отговаряше:

— Прекрасни са времената на материален упадък, приятелю, те са най-богатият нанос за културата. Чрез превръщането на златото в слово, папируси и знание натрупаните земни богатства най-после изпълняват определеното си от боговете предназначение — да хранят духа. За да избуи човешката дарба, трябва известна разточителност в материалното, трябва подкрепа. През краткото време на залеза, в скъперническите минути на промеждутъка между деня и нощта се пишат най-сладките химни.

Често подозирах, че моят господар не е на себе си. Инициацията го беше променила коренно и имах чувството, че друг човек върви до мен. Преживяното в Храма или го беше превърнало в религиозен фанатик, или той виждаше и знаеше много повече от мен.

Понякога си мислех първото, понякога второто.

Жреците на Амон вече открито ръмжаха срещу него и прегрупираха силите си. Но Ехнатон нехаеше за тяхната вражда, той изглеждаше отчужден и от жена си, и от харема си, и от децата си, и дори от мен — приятеля си. Единствено любовта му към Атон се беше засилила с времето.

Исках да му дам правото на това, но основанията за подобно право не бяха от този свят и навярно не можех да ги видя с двете си очи. А той нито искаше, нито имаше право да сподели с мен онова, за което беше прогледнал чрез моите очи там, в саркофага.

.............................................

Митът за строителя на Храма Имхотеп — вероятно е масонският мит за Хирам да е възникнал под някаква подобна форма много по-рано от времето на цар Соломон. [↩]
Името на столицата, построена от Ехнатон, Ахетатон, означава буквално „Град на слънцето в зенита си“. [↩]
Децата, народът на Сем, Иврим — евреите. [↩]

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Сря Юли 23, 2014 9:47 am 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1613
Седма глава


ז

7. ЗАЙН


Тук господстваше седмицата.
Седми път вървяхме опипом.
Същите ли бяхме още? Или вече бяхме други?

Колесница без коне, движена от тайна сила,
бавно креташе пред нас и звънтяха колелата ѝ.
Мълнии ни осветяваха и ни биха дъждовете,
плискаше ни гневно долу древната вода на мрака.

Казваха, пустиня тъжна е Синай.
Сред пек и жажда преминават дните в нея.
Само бог живее там, без да чувства огорчения.
И светът му се простира от начало до начало.

Чакаше ни Тиферет, цял облян в среднощен пламък.
Кръстът бе превзел сефирата от начало до начало.
Кладите пламтяха ярко с черносива светлина
и светилото в небето беше сиво от тъга.

Бог на мълниите Зел, отведи ни надалече,
тук горят от памтивека еретиците на огън
и помръква светлината — вчера жълта, днес червена.


Бях се научил да тичам винаги при жреците на Лотоса или при Мосе, когато имах проблеми от подобно естество с Ехнатон. Но те също не искаха или наистина не можеха да ми помогнат. Нещо повече, бяха убедени, че никой не може да разбере проблемите на Фараона, нека бъде дълъг животът му, по-добре от самия мен.

Така ме бяха изоставили и по времето, когато Ехнатон лежеше затиснат от капака на саркофага, та трябваше да впрегна всички усилия на волята си, за да вляза в онзи страшен свят и да го измъкна оттам. Жреците често ме съветваха да продължа да правя същото през всяка минута от съвместния ни живот, но аз нито бях убеден в смисъла на това, нито имах сили за подобна концентрация отново.

Откакто бях научил езика на Лотоса, нищо друго не ме примамваше така, както насладата да се ровя в папирусите на Братството и да превеждам написаното там на моя роден език. Макар вече да знаех, че донесеното от жреците е само капка от океана на знанието, който те притежават, не можех да не си давам сметка, че тази капка е океан в сравнение със знанията, които моят народ има. Аз не бях в състояние да преценя колко от това знание ще се окаже полезно за Египет и колко от него ще проникне до съзнанието му или ще оцелее през вековете. Не беше моя работа да мисля и съдя за това, дори ако делвата, която се опитвах да напълня, изобщо нямаше дъно.

Над повечето знания, които получавах, висеше знакът на мълчанието — аз не можех да говоря с никого за тях, не можех да пиша, да ги споменавам в преводите си. Това засягаше голяма част от тайните думи, които заклинаха дърветата да израстват мигновено, житата — да дават по няколко реколти на сезон, животните — да говорят с човешки гласове, мъртъвците — да стават на крака след четиридесетия ден от смъртта си. Аз не можех нито да говоря за това с някого, нито да произнасям тези слова не по предназначение.

Но дори малкото, което оставаше открито за една по-широка публика, беше проникновено и велико. Особено ме очарова разказът за потъналия континент — място, където боговете най-напред бяха слезли на земята, за да предадат знанията си на неговия тайнствен народ. От папирусите бях разбрал, че самите жреци са принадлежали към висшето съсловие на този изчезнал сред вълните остров. Бяха ли моите нови приятели само техни духовни наследници или бяха същото онова Бяло братство отпреди катастрофата, това нямаше как да разбера. Знам само, че в някои от ръкописите се разказваше за еликсир на безсмъртието, с който хората могат да се връщат в младостта.

Дали жреците владееха тази тайна, се питах. Формулата на еликсира беше записана с тайнствени изрази върху папирусите и не беше разбираема за непосветения, а жреците нямаше да ме посветят в една такава тайна. Те и без това ми бяха дали много повече, отколкото санът ми позволяваше.

Папирусите разказваха за Лотос, който след потъването на острова отива в Харапа и Египет и запалва там две огнища на посвещението. А накъде щеше да поеме оттам знанието? Ехнатон твърдеше — към Ханаан, но аз настоявах, че семената принадлежат на целия известен и неизвестен още свят.

Писмеността на Лотоса беше обгърната от булото на хилядолетна тайнственост. Тя се състоеше от двадесет и два знака, приличащи повече на странни геометрични фигури, в които бяха скрити значенията на десет планетарни и дванадесет зодиакални символа. Жреците на Лотоса я наричаха „Кабалим“ или още „Азбука на Ара“, по името на народа, който я беше наследил от първата човешка раса. Знаците ѝ описваха два пъти повече планети от познатите на моя народ. А небесната менажерия, състояща се от дванадесет звяра, изпълваше остатъка от азбучното пространство.

Мосе владееше тази азбука, но пишеше на нея само в изключителни случаи и единствено когато беше в храмовете или общуваше чрез посредници с жреците. Обикновено тези послания се унищожаваха веднага след прочитането им, а ръкописите бяха ревниво пазени от любопитни очи. Никой от непосветените, а също и от посветените в моята страна не познаваше тази писменост, която беше тясно обвързана с езика на Лотоса; език прадревен и дошъл от неизвестни територии и небеса. Наричаха го още „тайния език“.

В дълбоката древност той е бил един за целия свят и всеки го е разбирал, защото думите му са били по-силни от думите на отделените народи. Това бил езикът, донесен на земята от боговете. Но след рухването на Градежа на горделивите във Вавилон той постепенно се превърнал в притежание само на една все по-намаляваща група адепти. И днес, казваше Мосе, почти никое от жречествата на отделните народи не притежавало вече всичките седем ключа към него. А главният ключ към вратата на цялото Тайно учение, съставен от тези седем части, навярно бил завинаги изгубен за човечеството.

Тези странни букви се съчетаваха не само в думи, а и в цифрови изрази, геометрични фигури, религиозни символи, зодиакални и планетни знаци. Затова и ключовете към изразеното чрез тях бяха различни: астрологичен, математичен, геометричен, езиков, мистичен, магичен и символичен. Първият отключваше вратата към небесните тела, вторият — към пресмятанията, третият — към строежите, четвъртият — към думите, петият към боговете, шестият — към духовете, а седмият — към талисманите и знаците.

Това беше азбука на промените, в която не само думите, но и сричките говореха. Написването на няколко знака един до друг водеше до образуване на фигури и всяко подобно съчетание беше свързано с някакво древно предание. Тя се пишеше отдолу нагоре. Бях чувал, че Кабалим съществува от мига на сътворението на света или поне от началото на човешките времена и че в нея са заложени божествените принципи.

В Египет само трима души можехме да четем изобразеното с нея: Мосе, Ехнатон и аз; първият всъщност дори не беше човек. И цялото това знание на Благородните беше предназначено един ден да стане притежание на народа на Сем. За това говореха и ръкописите на жреците, и самите жреци.

Когато веднъж попитах Мосе защо Ехнатон се спря именно на това потайно и сякаш вечно заговорничещо срещу народа на Египет племе, той отговори лаконично с друг въпрос: „Нима е възможно избраният от боговете да бъде пренебрегнат от посветения?“

Постепенно изучавах и смисъла на донесените от жреците предмети. Особено ме вълнуваше малката пирамида, поставена в краката на Ехнатон в деня на идването на Лотоса в Египет. Беше изработена от странен материал, какъвто още не бях виждал в живота си. Той приличаше на диамант, само че беше по-прозрачен и крехък от него. Жреците ми обясниха, че пирамидката е далечен спомен от една раса, към която и те някога са принадлежали. Те разказваха за някакъв древен свят, потънал под вълните, защото водата се разбунтувала срещу кръвосмешението между богове и хора. Разказваха за четири раси като за издигнали се над земята четири пирамиди.

Ние бяхме народът на петата раса. Жреците казваха, че на върха на всяка пирамида се съдържала част от Атон, но едва шестте пирамиди щели да изразят божествената мисъл в пълната ѝ красота и сила.

Шестте пирамиди на шестте земни раси щяха да образуват един ден куба на този свят. А над тях — още шест на вярата, образуващи куба на неговия дух. От сливането на двата куба щяло да изкристализира новото човечество. И това щяло да стане в деня, когато кубовете се разгърнат в кръстове.

Не можех да говоря с никого за придобитото тук знание, то беше тайно и предназначено само за един тесен кръг посветени. Жреците казваха още, че ще дойде ден, когато Преданието ще се отвори към всеки човек. И подготвяха идването на този ден, като записваха най-разбираемото от него в папируси. Но по-голямата част те предаваха устно от човек на човек.

Една сянка преследваше Лотоса от началото на времената и унищожаваше адептите му, ръкописите му, библиотеките му. Нематериалното обаче не беше във властта на меча и именно там беше силата на Лотоса. Така Преданието не беше обвързано нито със знак, по който да бъде разпознато, нито с ръкопис, чрез който да бъде унищожено.
Силата на сянката не можеше да се разпростре в безсенчестото.

Ние построихме много храмове и дворци, но още по-прекрасни бяха храмовете, които издигнахме в невидимото. И те не подлежаха на забрава, колкото и голяма да беше мощта на сянката.
Все по-често виждах Мосе сред неговите хора; той говореше, учеше, убеждаваше и те го слушаха, а от това сърцата им растяха и ушите им ставаха все по-отворени. Просто племе на пастири, те изведнъж се бяха извисили до народ с необикновена съдба.
За мен тези години бяха време на образование и растеж. Знаех, че трябва да напусна Египет след смъртта на Ехнатон. Беше ми предсказано от жреците, че моят господар ще ме изпревари по пътя към боговете с много десетилетия.

Непростимо бързо дойде денят, когато Ехнатон ме повика от Хермополис, за да се сбогуваме. Аз все така разчитах пренесените там древни текстове и се учех от жреците на Лотоса на техните знания и писменост. Мъдростта, която събрах през тези години от живота си, щеше да стигне за още десетки съществувания.

Мосе беше израснал и се беше превърнал в хубав млад мъж. Той не приличаше на нито един от хората, които познавах. Кожата му беше станала още по-златиста, сякаш беше направена не от човешки материал, а изкована от стар скъпоценен метал. Косите му бяха с цвят на мед, а в очите му беше трудно да се гледа, толкова мъдрост излъчваха те, че само друг висш жрец можеше да издържи погледа им. Рядко го виждах, но срещите ни бяха изпълнени с хармония. Разбирахме се от половин дума, най-често дори без думи. Нима словото можеше да изрази онова, което мислеха сърцата?

Сега стояхме двамата с Мосе за последен път в двореца на Ехнатон, издигнат в неговия слънчев град Ахетатон, и слушахме прощалните му слова, а сърцата ни се свиваха от тежко предчувствие, защото в неговите думи вече прозираше Сянката. Той знаеше, че скоро му предстои да се сбогува с нас и предвиждаше какво ще дойде след неговата смърт. Знаеше, че жреците на Амон бързо ще възстановят култа към предишните богове, че ще зазидат входа и прохода към Пирамидата, запълвайки ги с пясък и камъни. Той виждаше цялото бъдеще на страната си като на длан, защото за посветения в Първия храм на мистериите няма вече никакви тайни за миналото и бъдещето на света. Бяхме чули вече желанията на сърцето му и той не смяташе за нужно да ги повтаря. Сега ни беше извикал, за да се простим.

Само аз останах край смъртния му одър до края. Мосе замина по молба на Ехнатон за Луксор, за да подготви народа си за извеждане от Египет. Жреците се бяха сбогували с него още преди моето пристигане тук и бяха започнали да товарят кораба си с папирусите и свещените си предмети, които преди години бяха донесли в моята благословена страна. Ехнатон бързо губеше сили и отпадаше. Беше много млад още, но някаква язва разяждаше тялото му отвътре и го убиваше. Сянката беше паднала вече на лицето му и от него не струеше предишната светлина. Ние с дъщерите му се сменяхме на стража край постелята му, но той искаше непрекъснато да съм при него, за да го изпратя лично в света на Озирис, когато дойде мигът за това. И аз се отделях само за да се нахраня или да поспя няколко часа.

Една вечер той прати да ме повикат, докато спях. С помътени от безсънието очи се вдигнах от рогозката си и тръгнах към покоите му.
— Приятелю и светлина на очите ми — каза той с отпаднал глас, — аз си отивам. Остават ни само броени мигове да бъдем заедно в това време и този свят.
Въпреки че бях подготвен за този миг, очите ми плувнаха в сълзи и заплаках.
— Защо твоят земен път свършва преди моя? — възроптах с горчивина и тревога. — И къде ще ме отведе моят след смъртта ти?
— Ще те отведе там, където Атон е определил да бъдеш — сред твоя нов народ. Вземи със себе си душата на Египет, вземи знанието на Лотоса и ги отнеси далече оттук. Не се сбогувам сега, защото моята Ка ще бъде неизменно край теб в земните ти дела. А моят път продължава при Атон, аз имам да му казвам толкова много неща.
— Какво ще му кажеш, господарю? — попитах развълнувано и смутено.
— Това е разговор само между мен и моя бог — засмя се тихо умиращият. — Но едно мога да ти призная още сега. Ще му кажа да напусне престола си и да тръгне към нас, както ние от незапомнени времена вървим към него. Защото щом човекът с неговите малки крачки е в състояние един ден да стигне до своя бог, какво тогава остава за всесилното същество, което седи високо над него?… И той ще чуе думите ми, защото аз научих през този живот неговия език.
— Добре, господарю, дано той те чуе! — прошепнах с натежало сърце, после добавих ревниво: — Твоят подарък за хората е щедър, но какъв е подаръкът ти за мен? Нашето приятелство беше най-ценното нещо, което съм имал и сега ти ми отнемаш всичко, за което живях.
— Аз ти подарявам това приятелство през вековете! — каза Ехнатон през предсмъртната болка. — Няма да има нито един ден, в който да си лишен от него. Освен това ти подарявам пътя, който ти предстои. Ще научиш повече, отколкото е съдено да узнае човек през своя кратък живот. И ще видиш Атон още преди да умреш. Във велики времена си роден, Писарю, само любимците на боговете се раждат в такива времена!
— Малко е! — казах ревниво и се смеех, докато очите ми плачеха. — Искам повече. Искам да знам истина ли е всичко, което ми се случи на тази земя? Истина ли бяха срещите ми с боговете, преживяното по време на твоята инициация и особено онова след нея? Наистина ли срещнах Лотоса, или бях участник в една измама, може би най-грандиозната от всички на този свят? Съществуват ли жреците и сред нас ли е отново Имхотеп? Съществуваме ли ти и аз? Случи ли се всичко това с нас, Ехнатон, познаваме ли истината?
— Нашето знание и всичко онова, което ни се случи, са само една нищожна част от истината — каза моят приятел и светлината заля отново любимото лице. — Песъчинки сме ние, песъчинки на брега на голяма и вечна река.
— Кажи ми къде да те търся, когато вече си далече оттук? — извиках аз с болка. — Кажи ми къде да те намеря!
Моят приятел се усмихна за последен път в живота си и каза:
— Нима не знаеш… Там, в пресечната точка… на двата храма.
После главата му клюмна. Помислих, че вече е мъртъв, хванах рамото му и леко го разтърсих. Той отвори очи, стисна ръката ми с последни сили и промълви:
— Атон, каква красота! Не знаех, че нощта е по-светла от деня!
В следващия миг издъхна и душата му се отправи свободна към неговия горещ бог.

Прегърнах тялото му за последен път и веднага напуснах двореца. Не чаках нито миг повече, качих се на приготвената за мен ладия и се отправих към Хелиополис, където всички трябваше да се съберем в деня на смъртта на Ехнатон. Жреците бяха приготвили своя кораб и само чакаха знак от мен, за да потеглят по единия ръкав на Нил и да напуснат Египет. Макар че отнасяха със себе си всички свои папируси и вещи, знанието, което бяха посели в умовете на хората през кратките си години живот тук, нямаше да си тръгне с тях. То оставаше, записано в папирусите за вечни времена.

Сбогувах се мълчаливо с тях. Последен до мен се приближи Главния жрец, взря се настойчиво в изпълнените ми с болка очи и каза:
— Не страдай дълго, приятелю мой, и нека тъгата ти по Лотоса никога да не надвиши любовта ти към човека.
— Ще ви видя ли някога отново? — попитах аз със слаба надежда, но той поклати отрицателно глава и ми разказа една древна легенда:
Лотосът, царят на цветята, остарял и започнал често да спи нощем, вместо да бди над тяхната безопасност. Розата се оплакала на Бога на цветята от неговата безотговорност, изтъквайки голямата опасност, която тази му слабост крие за останалите. И тогава богът похвалил нейната загриженост, детронирал Лотоса и поставил Розата за царица на цветята…

— Ето го, приятелю мой, отговора на твоя въпрос — каза Жреца с тъжна усмивка. — Лотоса е вече стар, уморен и му се налага често да спи нощем, за да възстанови силите си. Затова един ден той ще бъде детрониран и на негово място ще дойде новата царица, Розата.

И той ме прегърна, после се обърна, без да каже нито дума повече, качи се на своя странен кораб и отплува.

Стоях на пристана, докато ладията на Братството се отдалечаваше все повече и повече от мен. Все така без гребци, водена от невидимата сила, която преди години я беше довела в нашите земи, и съпътствана от същата тържествена, неземна музика, излъчвана от невидими инструменти. Така те бяха напуснали преди повече от хилядолетие Египет след смъртта на придворния архитект на фараона Джосер — Имхотеп, в чието тяло Тот беше живял за пръв път по тези земи. Сега Братството напускаше за втори и може би за последен път Египет.

Жречеството на Лотоса си отиваше и аз не знаех накъде води неговият тайнствен път. Арам беше само едно условно място, където пришълците щяха да отседнат за известно време, но по-нататък пътят им се губеше в мъгла и неизвестност.

Бялото платно с Лотоса и златно-бялата ладия ставаха все по-малки. Радвах се, че Атон ме е дарил с остър поглед и мога да проследя пътя им в далечината. Сълзите течаха свободно по бузите ми, вече можех да си позволя да плача колкото си искам.
Но заедно с тъгата по тяхното отпътуване виждах как към мен като светла надежда се приближава една нова ладия — цялата златна, със златно платно и извезана на него златна роза. Ладията беше толкова лека и ефирна, че не плаваше по водата на Нил, а се носеше над нея — може би защото беше направена от човешки мисли, желания и копнежи.
Очите ми отново се напълниха със сълзи, но вече не само от страдание, а и от чувство на тържество. И докато едната ми ръка махаше прощално към Лотоса, другата вече приветстваше пристигането на мистичната Роза.

На сутринта по реката започнаха да прииждат многобройни лодки, пълни с хора. Избраният народ пристигаше с тях в Хелиополис, за да напусне Египет по поръчение на Ехнатон. Мосе ги водеше в първата ладия, а в ръцете му видях жезъла на Главния жрец. Прегърнахме се с него и гласовете ни се смесиха, оплаквайки Ехнатон. Ръцете на народа ни бяха празни, той носеше само себе си и натежалите си от предстоящата неизвестност души.
— Как ще се храним в пустинята? — попитах аз Мосе, когато се пуснахме от прегръдката си.
— Нямай грижа за това! — каза той с усмивка. — Ще ни храни нашият Бог.
— Атон ли? — попитах аз със съмнение в гласа.
— Не — поясни Мосе. — Нашият Бог има много имена, но истинското му име е тайна. Най-голямата тайна, поверявана някога на смъртни същества. Сега, когато Сянката падна над Египет, Атон ще залезе завинаги. Но ние ще търсим своя Бог, докато го намерим и зърнем неговото светло лице. И няма да пристигнем в Ханаан, преди и последният човек от моя народ да го е видял.
Погледнах към небето, очаквайки оттам потвърждение на неговите думи. Но то мълчеше, само слънцето странно кръстосваше лъчите си, сякаш плетеше от тях стълба към горния свят.

По нея ли щяхме да тръгнем, или по другата, която водеше към мрака и подземното царство на Озирис? Накъде щеше да ни поведе Мосе, знаеше ли накъде да върви, знаеше ли да води народите? Той познаваше света на боговете, но беше ли това знание добро и за хората?
Ала нима може онова, което е добро за боговете, да бъде лошо за хората? Ние сме част от техния свят, ние сме тяхна творба, както те са наша творба.
Изгарях от нетърпение да тръгна на път. В Египет се беше настанила смъртта; обърнех ли му гръб, лицето ми щеше да гледа отново към живота. А с помощта на Мосе може би щях да зърна и образа на неговия Бог. Нали това ми беше обещал Ехнатон, който сега стоеше лице в лице с Него?
На следващия ден сутринта Мосе, избраният народ и аз напуснахме завинаги Египет по слънчевата стълба.

Край на част първа

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Сря Юли 23, 2014 9:49 am 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1613
Осма глава


ח

8. ХЕТ


Горещи са недрата на милосърдието.
Казват, любовта била понякога червена.
След дъждовете ни поведе Хел, да излекува
с билки нежни раните по нашите души.

Кои са съдиите, дето ни поведоха отдавна
по този път на вечно дебнеща беда?
Тук в името на правдата разпъват богове,
и после в нейно име пак човеците горят!

Бъдното съзряхме. Но нима това е Ханаан?
Клади, пепелища, взривове и мъртъвци.
Бяхме тръгнали да търсим обетовани земи,
но има ли на този свят земи с подобни имена?

Числото, буквата, идеята — това стои на дългия ни път.
Десет спирки, десет светове на смътния мираж.



Навлизайки в пустинята, никой от нас не знаеше още, че няма да я напуснем до края на живота си. Защото Мойсей, в който се беше превърнало някогашното дете Мосе, беше решил, че ние можем да излезем от нея само като народ, който ще устои на всички превратности на съдбата. А народ не се създава за едно прекосяване на пустинята, нито дори за един човешки живот.

Така нашият водач направи пътя ни безкраен, що се отнася до времето, в което живее един човек; и много дълъг, що се отнася до времето, отредено за живот на едно племе.

Когато нозете ни за пръв път стъпиха в пясъка, ние не знаехме, че четиридесет години няма да излезем от него; че всички, които тръгваме, ще оставим костите си по пътя и в Ханаан ще пристигнат съвсем други хора, които не познават робството, а само свободата на скитничеството. Тези четиридесет години бяха нашето изпитание за народ, който ще устои после през хилядолетията, без да забрави своя език и произход.

Само такъв народ можеше да пренесе и опази през времето Преданието!

Ако не бяхме водени от пророк, може би щяхме да паднем духом и да се отчаем. Но погледът на Мойсей стигаше хилядолетия напред и затова нашият водач настояваше, че ако не издържим това изпитание, нито извеждането ни от Египет, нито отиването ни в Ханаан си струват усилията. Той беше в състояние да види какво ни предстои — на всички нас, на тази шепа хора, подложени на най-тежките изпитания, през които може премине един народ.

Мойсей твърдеше, че това всъщност е най-лекото изпитание, в което боговете ще ни хвърлят отсега нататък.

Често си спомнях думите, казани от Ехнатон на смъртното му легло. Дали беше изпълнил вече обещанието си? Може би защото, макар и трудно, нашето скиталчество беше осеяно с толкова благодат, че чувствахме намесата на небето при всяка своя крачка.

Около нас от доста време нямаше нито един стрък трева, само пясък, мъх и голи камъни. Единствените ни спътници бяха скорпионите и змиите, но дори и тях срещахме все по-рядко, колкото повече навлизахме в пустинята.

Имах чувството, че тя расте пред краката ни — сякаш с всяко разочарование и падане на духа ни тя ставаше все по-обширна и се разтягаше пред удивените ни погледи. Обратно — в редките мигове на единение сред народа ни тя изглежда се свиваше и ни даряваше с оазиси и почивка.

Странна беше тази пустиня, из която ни водеше Мойсей. Други биха я преодолели за година, но за народа ни бяха определени четири десетилетия и нито ден по-малко. Дълго бях мислил, че безкрайното ни лутане из пясъците и голите скали е дело на жесток бог — нали според Иврим той пращал изпитания само на тези, които обичал, и колкото по-големи били изпитанията, толкова по-голяма била и любовта му.

Но с течението на годините разбрах, че причината за нашето дълго непристигане в Обетованата земя е единствено в нас. Защото дълъг е пътят на осенения от съмнение, дори когато неговият Бог е тръгнал към него.

Не се въртяхме в кръг, както походът ни навярно ще изглежда на бъдещите поколения. Божият свят е безкраен и никъде не се повтаря, а ние навярно се движехме из него още от първия миг на инициацията на Ехнатон. Затова ли беше влязъл той в онзи Храм — за да ни затвори под похлупака на един свят от десет сефири и двадесет и два пътя помежду им?

Може би животът ни в пустинята ще се стори на някого лишен от смисъл, но това не беше така. Всеки един от нас узряваше през този период за бъдещето; а с него идваха всички съпътстващи съзряването процеси: разочарование, умора, отчаяние, обезверяване.

Когато народът ни беше пред прага на бунта, често се страхувах, че някоя нощ хората ще ни изоставят и ще се върнат обратно в чуждия, но сигурен Египет. Защото там имаха покрив и храна, постеля и препитание, а какво имаха те с нас — само идеята за един от никого невиждан дух, който ни води нанякъде — неизвестно накъде, неизвестно защо.

С нас и без това беше тръгнала едва една пета от народа ни. Другите бяха останали под сигурното покривало на несвободата, оправдавайки малодушието си с мисълта, че Адонай1 е навсякъде, затова човек може да му служи и в Египет. Само най-решителните или най-безразсъдните, или пък тези, които принадлежаха с душата си към Иврим, пожелаха да пожертват покрива си за една мечта.

В замяна на това с нас тръгна голяма група мъже и жени от египетския народ. Повечето от тях принадлежаха към висшата каста на страната си и други васални на нея държави — жреци на Атон и техни дъщери, които не пожелаха да се разделят със съпрузите и любимите си или пък с Пророка на египетския народ.

Запасите ни от храна бяха вече на привършване, когато Мойсей вдигна жезъла на Жреца във въздуха и по скалите се появи първата небесна манна, с която невидимите и бдящи над нас сили ни дариха.

Хората бяха толкова изненадани, че мълчаха през цялото време, докато месиха и пекоха нищожните количества бели люспи, събрани от земята. Но те ни наситиха въпреки съмненията ни, че с подобна храна може да се оцелее в тежкия живот, който ни предстоеше. Не само това, манната ни даде прилив на енергия, на чиста слънчева сила, която стопли сърцата ни и ги направи радостни и леки за първи път след напускането на Египет.

Мойсей все така обикаляше от човек на човек, говореше, съветваше, вдъхваше вяра. Народът, който вървеше след нас, беше многочислен — десетки хиляди човешки души, помамени от копнежа за своя земя и история.

Аз се стремях да не му досаждам. Чаках кога той сам ще ме повика, за да поговорим за миналото. С течение на дните в мен се бяха насъбрали толкова много въпроси, че вече не издържах товара им.

Постепенно образът на Ехнатон избледняваше в паметта ми, но не и болката по него. Празнината, отворена от отсъствието му, не се запълваше с времето.

Най-после една ранна утрин Мойсей ме повика при себе си.

— Приятелю мой и светлина на очите ми — изрече той любимата фраза на Ехнатон и от това обръщение зениците ми се замрежиха от избилата под клепачите влага. — Извиках те, защото дойде време да дадем първия урок на нашето племе. Ах, неук е повереният ни народ и още не е готов за съдбата, за която го е определил неговият Създател! Като начало трябва да го научим да строи храмове.

Съмнение обхвана духа ми, когато чух думите му.

Тук, в пустинята, раздвоението беше чест гост на човешкото сърце, защото тя беше предназначена само за влечугите, чиято жертва често ставахме. Оттам идваше и непремерената реакция на хората във всичко, което засягаше оцеляването им.

— Мой настоятелю Мойсей — отговорих му притеснено аз, – освен пясък и мъх друго няма около нас, а краката ни са постоянно в движение. Как ще ги спреш, за да строиш храмове, и с какво ще запълниш празните ни ръце, като наоколо няма нито камък за градеж, нито сечива за камъка? Ние идваме от страна, щедра към своя народ, но вървим през оскъдни земи, а Ханаан е безкрайно далече и може би изобщо не съществува…

— Съществува — настоя Мойсей. — И ние с теб отдавна сме пристигнали в него. Но сега там трябва да пристигне и нашият народ, а това не е лесна работа. Виждаш, че съмнение разяжда сърцата на хората и те постепенно започнаха да жадуват за сигурната зависимост при Ехнатон. Ала те не знаят, че този техен свят вече не съществува; че други владетели са дошли в Египет и те ще поробят отново народа ни, ако Иврим се върне обратно. Сянката не може да дарява приятелство, а само робство, това не искат да разберат старейшините, които помнят единствено светлината на Ехнатон и забравиха слугуването при другите фараони. Водачите на народа ни са главната опасност за нас, защото могат да деморализират хората си. Седмата врата в душата на нашия народ, ето какво трябва да намерим ние с теб, приятелю мой. И дълго ще я търсим навярно… но най-напред трябва да започнем със строежа на Храма.

Смут обхвана сърцето ми при твърдението му, че ние двамата вече сме пристигнали в Ханаан. Защото освен пустиня, аз не виждах нищо друго около себе си, а от известно време — и в себе си.

— И как ще го издигнем, Имхотеп, строителю на храмове и ваятелю на каменни вази? — попитах аз с усмивка, защото вече бях убеден, че не става дума за обикновен градеж.

— Ето с тези сечива тук — и Мойсей посочи гърдите и главата си. — Няма по-трайни инструменти и построеното от тях е по-вечно от всеки друг градеж.

— Така си и мислех — засмях се аз с отпуснато сърце. — Говориш за Храма в душите ни, нали? Той се строи най-лесно.

— Не, той се строи най-трудно — каза кротко Мойсей. — Иначе отдавна да сме пристигнали в Ханаан: всички ние, до последния човек.

— Може и да си прав — съгласих се аз. После го погледнах изпитателно и го попитах: — Приятелю мой, не искам да тревожа с излишни въпроси сърцето ти, но не знам дали случаят ще ми предостави втора подобна възможност, защото ти си постоянно зает и грижата за цял един народ лежи на плещите ти. Затова сега ще те питам само за две неща, които тежат на сърцето ми като два тежки камъка. Знаеш, че смъртта на Ехнатон отвори голяма празнина у мен, но тя остави и загадки, които само мъдрец като теб може да разреши. И аз те моля да ми отделиш още малко от ценното си време, за да чуеш въпросите ми, защото след загубата на Фараона само теб мога да питам за сенките, които тревожат сърцето ми.

— Ще ти отговоря с радост, ако знам тези отговори — каза Мойсей с ведър глас. — Защото има загадки, които само висшата сила може да разреши.

— Когато Ехнатон умираше — започнах аз, — той ми каза, че отива при Атон, за да го помоли за нещо. И каза още, че няма начин Атон да не го чуе, защото моят господар е научил езика му. А това, което трябваше да му каже, беше от странно по-странно. Защото Фараона искаше да помоли Единия бог да тръгне към нас. Моят въпрос е — каква загадка се криеше в тези думи на владетеля и нима душата на човека може да моли своя Бог за подобни неща?

Мойсей се замисли, после отговори:

— Душата на човека може да моли своя Бог за каквото поиска, но той не е длъжен да изпълни всичките й молби, а само онези от тях, които съвпадат с неговия план за тях.

— И съвпада ли молбата на Ехнатон с този план?

— С онази част от него, която познавам — да! — каза тихо Мойсей, после поясни: — Но само Адонай познава целия план и подобно знание не е дадено на нито един от служителите му, дори и на мен.

— Значи мислиш, че ако Ехнатон помоли Атон за това, той наистина ще тръгне към нас?

Мойсей поклати глава в отговор, после бавно произнесе:

— Нашият мъртъв брат беше посветен от голям ранг, но дори и на него не му беше даден поглед отвъд привидността на нещата. Иначе той щеше да знае, че Атон отдавна е тръгнал към вас и вашата среща се е състояла многократно.

— Не разбирам — прошепнах огорчено. — Ако той е тръгнал към нас и срещата вече се е състояла, защо човешкият свят е толкова несъвършен? Защо на земята още има горчивина и страдание?

— Защото той е слязъл във вашия свят, а не вие сте се извисили до неговия — отговори Мойсей. — И докато това е така, напредъкът ви ще се извършва с възможната за човешкия свят скорост, а не според тази на божия… Какъв е вторият ти въпрос, защото трябва да повикам вече старейшините, за да обсъдим строежа на Храма.

— Вторият е още по-труден — въздъхнах аз. — В мига на смъртта си Ехнатон произнесе странни думи, чийто смисъл не съм разбрал и до днес. Той каза: “Нощта е по-светла от деня!” Но как може нощта да е по-светла от деня, братко?

— Този въпрос е по-лесният! — отговори бързо Мойсей. — В съзнанието на много хора смъртта се свързва с настъпването на нощта. Но когато душата се отдели от тялото, тя вижда Божествената светлина, която е много по-силна от светлината на обедното слънце от най-яркия земен ден. Така че Ехнатон е прав, нощта, която идва със смъртта ви, наистина е много по-светла от който и да е ваш ден.

Мойсей се изправи и повика с жест старейшините, които стояха скупчени на малка група недалеч от нас и чакаха своя ред за отговори. Те се приближиха бавно и неохотно. Наблюдавайки колебливостта на походката им, си помислих, че макар и навън слънцето да грее с най-ярките си лъчи, в техните души навярно още не е разсъмнало.

— За какво ни повика, Йосифе? — попита старейшината Яриб, най-възрастният от групата, и в гласа му имаше зле прикрита горчивина.

Останах като поразен от гръм. Вече познавах добре историята и генеалогията на Иврим, за да се досетя, че изричането на това име не е случайно.

Отново се натъквах на Тайното учение. Знаех, че Йосиф е един от патриарсите на моя приемен народ. Знаех, че е бил женен за жена от Египет, дъщеря на жрец, че е имал двама синове от нея. От този клон беше произлязъл могъщ народ. Сам Мойсей беше повтарял нееднократно, че възлага големи надежди на неговите потомци, без да уточнява в какво ще се изразява ролята им.

Но аз не мислех сега за потомството на патриарха, а за своя приятел.

Колко имена имаше той, колко лица? Защо народът на Египет го наричаше Мосе, народът Иврим — Мойсей, жреците на Лотоса — Имхотеп, а старейшините — Йосиф? Какво обединяваше всички тези имена, какво ги събираше в едно?

За двама от назованите по име бях сигурен, че отдавна са мъртви и почиват някъде из необятната Египетска земя, а гробовете им са неизвестни.

“Възможно ли беше Мойсей да е живял под техните имена тогава, питах се, като под същността Йосиф е служел на Иврим, а под същността Имхотеп — на Египет? Къде свършваше едната роля и къде започваше другата?”

Едно беше ясно, съдбата и на двамата бе тясно преплетена с моята първородина.

— Изморени сме от дългия път и телата ни жадуват покой, а е ранна утрин и сигурно ще ни водиш през целия ден без почивка — продължи старейшината. — Имай малко милост, Йосифе, нека поне в тези първи часове на деня си отдъхнем близо до семействата си, защото нощем сме толкова изнурени, че заспиваме, още преди да помиришем постелята си. Как искаш народът ни да расте по численост, щом ни съсипваш така и няма вече нито радост между нас, нито остана мъжка сила в телата ни?

Мойсей го погледна кротко и отговори:

— Ние и сега сме достатъчно, за да направим един какъв да е народ, но на Адонай такъв народ не му трябва. Прекалено малко са още онези сред вас, които могат да видят незримото. Не по численост трябва да растете, а в душите си.

— За какво ни повика? — отново попита Яриб, без да даде вид, че е чул думите му. — Ние нямаме нужда от твоите проповеди, а от близкия край на пътя. Защото вече губим вяра и в него, и в съществуването на Ханаан.

— Как искате да се озовете в Обетованата земя, щом сте изгубили вярата си? До края на пътя ще стигнат само онези, които запазят цялата надежда в сърцето си и дори я умножат. Пътят е нашето изпитание и трудностите, на които Адонай ще ни подложи, тепърва започват.

— Може би трябва да послушаме гласа на разума и да се върнем обратно в Египет — произнесе единият от старейшините, чието име още не знаех. Той също беше възрастен мъж и явно вече не хранеше надежда, че ще достигне някога Обетованата земя. Връщането обратно му изглеждаше много по-постижимо. — Там имахме хляб и сигурност, защо ни поведе по този рискован път?

— Защото такава беше волята на Адонай! — отговори твърдо Мойсей. — И такава беше волята на Ехнатон, вашия Фараон. Нима можете да се противопоставите на две толкова могъщи воли?

Те мълчаха смутени и не знаеха какво да отговорят.

— А и едва ли ще ви стигне животът, за да се върнете обратно — добави Мойсей. — Пътят, който изминахме, е многократно по-дълъг от този, който ни остава. Пътят към робството е винаги много по-дълъг от пътя към свободата.

— Кой от нас има безкраен брой години, за да ги пропилее в път! — възропта старейшината, чието име не знаех.

— Народът, той има тези години, и дори много повече от тях! — произнесе Мойсей с предишната спокойна решителност в гласа. — Нима мислиш, че Творецът ще тръгне да калява през подобни страдания едно племе, за което е приготвил кратка слава на тази земя? И кой си ти, че да подлагаш на изпитание вярата на Адонай в неговия избран народ?

Старейшината млъкна. Тогава се обади отново Яриб:

— Ти ни каза, че ще строим храмове. Затова дойдохме при теб, да ни научиш на нещо, а не да ни кориш. Ние в промисъла на Бога не се съмняваме, а само в нашите сили да осъществим неговия замисъл. Може би той ни е преценил погрешно и не е трябвало да избира нас за своите планове?

Лека сянка премина през лицето на Мойсей, но той бързо я овладя и очите му отново просветнаха.

— Бог не праща на човека изпитания, които той не може да издържи. И щом е пожелал да ви изпитва в този безкраен път, значи вие сте в състояние да го изминете.

Но те мълчаха със съмнение в сърцето.

— Аз искам нещо, което е много трудно — продължи Мойсей настойчиво. — Затова се нуждая от вашата помощ, за да го осъществя. Ние трябва да направим видимото невидимо, а после да научим народа си как да превръща обратно невидимото във видимо.

— Това е загадка, която трудно ще разберем — въздъхна Яриб. — Поясни какво искаш да кажеш.

— Всички вие носите в паметта си модел за Храма, почерпан от мъдростта на Египет, в която сте посветени от много години. Но това е знание за египетския Храм, не за вашия. Трябва по модела, който имате, да издигнете новия, този на нашия народ

— Лесно е да се говори! — възропта старейшината, който бе спорил с Мойсей преди малко. — Нима някой знае как трябва да изглежда този Храм?

— Питайте Адонай и той ще ви отговори! — каза спокойно Мойсей, после се обърна с гръб към нас и бавно се отдалечи.

Старейшините започнаха глухо да роптаят, но скоро след това се пръснаха, разбрали, че няма да получат никакви други указания.

.......................................................

Адонай буквално означава „моите богове”. Един от случаите на странното мн.ч. за бога, което не може да бъде разтълкувано чрез Тората и Талмуда, а единствено чрез Кабалата. Същият е случаят и с Елохим. В древния иврит няма форма от вида „Ние, Кралят”, така че случаят не може да бъде обяснен с т.нар. „plur. majestatis”. Кабалата обяснява това с единството на божествените проявления: един бог, но множество форми, чрез които той се манифестира. [↩]

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 16 мнения ]  Отиди на страница 1, 2  Следваща

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Иди на:  
cron
Powered by phpBB® Forum Software © phpBB Group
Хостинг и Домейни