ПРИЯТЕЛИ НА АНТРОПОСОФИЯТА - ЕЗОТЕРИЧНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ

Ex Deo nascimur. In Christo morimur. Per Spiritum Sanctum reviviscimus!
Дата и час: Сря Ное 21, 2018 3:52 am

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]




Напиши нова тема Отговори на тема  [ 16 мнения ]  Отиди на страница 1, 2  Следваща
Автор Съобщение
Непрочетено мнениеПубликувано на: Нед Дек 16, 2012 3:43 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 2:27 pm
Мнения: 1141
`rq`


Дорина Василева написа:
Из "ИСТОРИЯТА НА СВЕТА В АНТРОПОСОФСКА СВЕТЛИНА И КАТО ОСНОВА ЗА ПОЗНАНИЕТО НА ЧОВЕШКИЯ ДУХ"


ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 1 януари 1924 г.

Днес сме се събрали за последен път на нашето събрание, на което сме длъжни да съобщим за мощния, значителен импулс на Антропософското движение. Затова ми позволете да построя така последната лекция, че тя от една страна, вътрешно да съответства на общата перспектива на дадения лекционен курс, а от друга, така да се каже емоционална страна, да бъде ориентирана към бъдещите антропософи.

Когато днес се вглеждаме в света, пред нашия поглед се явяват много разрушителни сили, действащи вече в продължение на редица години. Те действат така, че може само да се гадае към каква пропаст се търкаля западната цивилизация. При това ми се иска да кажа следното. Когато гледаме тези хора, които в различните области на външния живот осъществяват духовно ръководство, ще забележим, че тези хора навсякъде са потънали в дълбок сън. Вероятно съвсем до скоро болшинството от тях да са мислили така: до ХІХ век включително човечеството със своите възгледи и мнения било по детински примитивно. След това в най-различни сфери от живота навлязла най-новата наука и тя се култивирала там като вечна истина.

Такива хора са чудовищно високомерни, но впрочем, те не знаят това. И като техен противовес в съвременното човечество понякога се ражда подозрението, че работата съвсем не е такава, каквато я представя болшинството.
Преди известно време аз четох лекции в Германия (тези лекции бяха организирани от бюрото на Волф), които привлякоха толкова много слушатели, че някой забеляза, как всъщност антропософията се оказва вече необходима. Макар че се изказа не по-умно от другите, независимо от това той предаде някакво характерно предчувствие. То бе фиксирано във вестникарска статийка, посветена на лекцията, която аз изнесох в Берлин. Ето какво произнесе вестникарският глас. В лекцията се обръща внимание, че нещо става не само на Земята, но и в целия Космос (цитирам забележката приблизително). И това призовава хората към някаква по-друга духовност от преди. Днес така наречените космически сили (а не просто земни импулси) изискват нещо от човека. То е – нещо подобно на космическа революция, в резултат на която ще стане именно стремежът към новата духовност.

Този глас действително е забележителен, тъй като истината се състои в следното. В продължение на тези дни аз обосновавах от различни гледни точки, че съобщения импулс, че идващата духовност от Дорнах, се поражда не на Земята, а в духовния свят. Ние трябва тук да развием способността да следваме импулсите на духовния свят. Ето защо по време на това Рождественско събрание аз говорих за разнообразните импулси, присъстващи в развитието, – говорих за тях, за да могат сърцата да възприемат тези духовни импулси, които се вливат в земния свят, но е невъзможно те да се възприемат от самия земен свят. Защото е вярно, че всичко, което по-рано е донасял земния свят, е израствало от духовния свят. И ако ние искаме да направим нещо полезно, плодотворно за земния свят, за него ние трябва да вземем импулси от духовния свят.

Скъпи мои приятели, това ни подбужда да заявим: вдъхновението, което ние получихме на тези събрания, за да го внесем в нашата по-нататъшна дейност, това трябва да се съедини с велика отговорност.

Нека да посветим няколко минути на тази велика отговорност, която ни се налага с участието в тези събрания. През последното десетилетие духовните наблюдения върху известни личности предизвикаха горчиво чувство относно най-близката съдба на земното човечество. В духа би могло тези хора някак да се отминат, наблюдавайки ги как те оставят в съня своето физическо и етерно тяло и пребивават със своя „Аз” и астрално тяло в духовния свят. През последното десетилетие по време на съня „Азът” и астралното тяло на човека се намираха в странстване. Новите опитности свидетелстват за тежката отговорност на онзи, на когото са известни подобни неща. Душите, които напуснали своето физическо и етерно тяло по време на сън, от заспиването до пробуждането, тези души, както се вижда, впоследствие често се озовавали пред Пазача на Прага.
Този Пазач на Прага – прага на духовния свят – се изправял по най-различни начини пред човешкото съзнание в течение на развитието на човечеството. За най-важните неща от древността се съобщавало под формата на легенди и саги, а не под формата на историческо предание. Така че многобройните легенди и саги изобразявали как именно в древните времена тази или онази личност се срещала с Пазача на Прага и получавала от него наставления за това, по какъв начин тя съответно да встъпи в духовния свят и как да се върне от там във физическия. Защото правилното навлизане в духовния свят винаги трябва да се съпътства и от възможността за връщане във всеки един момент във физическия свят, – за да стои в него твърдо на краката, както това е характерно за практичния, разсъждаващ човек, – а не като мечтател или мечтателен мистик.
Подобни наставления очаквали от Пазача на Прага в продължение на всички хилядолетни стремления на човека в духовния свят. Но започвайки от последната трета на ХІХ век крайно рядко е можело да се види човек, който би достигнал до Пазача на прага в будно състояние. А в наше време, когато на цялото човечество исторически е наложено задължението в каквато й да е форма да стигне до Пазача на Прага, още повече може се открие при пътешествието в духовния свят, че до Пазача на Прага пристигат именно спящите души – под формата на „Аз” и астрално тяло. Ето я изпълнената със смисъл картина, която може да се наблюдава днес: строгия Пазач на Прага около когото в кръг са се събрали групи от спящи човешки души, които нямат сили да пристъпят към този Пазач на Прага в будно състояние и затова идват до него в съня.
След съзерцаването на разиграващата се там сцена се достига до мисли, които са свързани именно със зараждането на великата отговорност. Душите, които достигат до Пазача на Прага по този път, в спящо състояние, търсят достъпа до духовния свят, прехода през Пазача, в състояние на сън. В будно състояние това става неосъзнато или подсъзнателно. И в безбройни случаи се чува гласа на този сериозен Пазач на Прага: „Ти не можеш да получиш достъп до духовния свят. Ти трябва да се върнеш назад.” Понеже ако Пазачът на Прага предоставя на подобни души безпрепятствен достъп до духовния свят, те биха преминали прага и биха встъпили в духовния свят с тези понятия, с които ги е снабдило съвременното училище, съвременното възпитание, съвременната цивилизация, – с такива понятия и идеи, с които човек по-рано е трябвало да живее, започвайки от шестгодишна възраст и всъщност чак до края на своя земен живот.
Тези понятия и идеи притежават следната особеност: ако човек пристъпи с тях в духовния свят (подобно на това, както той извършвал с тях своето развитие, формиране в пределите на съвременната цивилизация и училище), той ще се окаже парализиран по отношение на своята душа.
И неговото връщане във физическия свят ще стане тогава в мислителна и идейна пустота. Ако Пазачът на Прага не отблъсква по най-суров начин душите на твърде много съвременни хора, ако допусне тези души в духовния свят, тогава те, при връщането си назад в будно състояние, биха изпитали такова чувство: аз не съм в състояние да мисля, моите мисли нямат връзка с мозъка, аз трябва да живея без мисли. Такъв е светът от абстрактни идеи, с които човекът свързва всичко в действителния живот: с тях може да се влезе в духовния свят, но излизането от него е невъзможно. И когато видиш тази сцена, която много души днес действително преживяват на сън, тогава си казваш: о, ако само би ми се отдало да предпазя тези души от изпитанията при умирането на всичко, което те преживяват на сън! Защото ако състоянието пред лицето на Пазача на Прага би продължило достатъчно дълго, т.е. ако човешката цивилизация дълго е пребивала в това, което днес се изучава в училищата и се пренася като предания през цивилизацията, то тогава животът би възниквал в състояние на сън. Човешките души биха влизали през вратата на смъртта в духовния свят, но вече не биха могли да пренесат в следващия земен живот силата на идеите. Тъй като с днешните мисли може да се влезе в духовния свят, но от него с тях не може да се излезе отново. Може да се излезе отново само изпитвайки парализа на душата.
Обърнете внимание, как съвременната цивилизация може да бъде мотивирана с помощта на такава форма на духовен живот, която се култивира вече толкова дълго, но животът няма да приеме подобни аргументи. Тази цивилизация може да просъществува още известно време. Душите няма да знаят нищо за Пазача на Прага по време на будност, но по време на сън те ще бъдат отблъснати от този Пазач, за да не бъдат изложени на парализа. И в края на краищата в бъдеще ще се появят такъв вид хора, които няма да могат да приемат никакви идеи по време на земния живот, така че мисленето, животът в идеи ще изчезне от лицето на Земята. Земята ще се окаже заселена от болни хора, притежаващи единствено инстинкти. Развитието на човечеството ще се окаже във властта на безнравствени чувства и емоции, лишени от направляващата сила на идеите. Да, печална е картината, представяща се пред духовния поглед на наблюдателя, – това не е само образа на душите, стоящи пред Пазача на прага, чрез който се забранява входа към духовния свят: тази картина има още и друг аспект.

Да вземем такова човешко същество, което има своите корени не в западната, а в източната цивилизация и да въвлечем това същество в охарактеризираното по-горе странстване, с което ние наблюдаваме душите на спящите хора пред Пазача на Прага, – ако ние постъпим така, тогава в духа ще чуем думите на това същество, отправени като страшен упрек по адрес на западната цивилизация: вижте, ако така ще продължава занапред, то ще настъпи време, когато днес живеещите хора ще се появят на Земята в новите си инкарнации, – но Земята вече ще се намира във варварско състояние. Хората ще живеят без идеи, чисто инстинктивен живот. Ето какво ви очаква, понеже вие отпаднахте от древната духовност на Изтока.

Такива именно представи за духовния свят, каквито описах, свидетелстват за великата отговорност на това, което е задача на човека. Дорнах трябва да стане това място, в което на всички желаещи се съобщава за всички значителни и непосредствени преживявания в духовния свят. Тук трябва да възникне толкова мощен духовен център, в който да се разсъждава не просто за някакви си слабички духовни искри (тук използвам изкуствения език на диалектиката или съвременната емпирична наука), а открито да се говори за онова, което става в духовния свят според степента на историческото развитие и какви духовни импулси навлизат в природното битие и подчиняват природата. Ако Дорнах изпълни своята задача, тогава там може да се чуе за действителните преживявания, за реалните сили, за съществата на духовния свят. Тук е длъжна да работи Висшата школа на Духовната наука. И от сега нататък ние нямаме право да отстъпим заради претенциите на днешната „научност”, която води хората към Пазача на Прага в състояние на сън, както показах това. В Дорнах човек трябва да получи такава духовна сила, че той да може лице в лице да се срещне с духовния свят и да придобие там опит.

Тук не би трябвало да се произнася диалектическа тирада по повод вредата от теорията на съвременната наука: нали ние сме се съсредоточили върху това, в какво положение се оказва човекът пред Пазача на Прага, благодарение на тези теории и тяхното използване в обичайното училище. Ако по време на тези събрания ние приемем всичко казано сериозно (имам предвид в собствената душа), тогава тази Рождественска среща ще стане за нашите души онзи мощен импулс, който е необходим, за да могат хората в следващото въплъщение действително да се срещнат с Пазача на прага. Това означава, че и цивилизацията като такава ще може тогава да се представи пред Пазача на прага.

Сравнете съвременната цивилизация с цивилизациите от миналото. Във всички предшестващи цивилизации имало идеи и понятия, които първоначално са се издигали в свръхсетивния свят, към боговете, – в света, в който се извършва творчество и произлизат имагинациите. А след това, с помощта на същите тези понятия, които били адресирани към боговете, е било възможно да се съзерцава земния свят, – за да бъде разбран и той чрез понятията и идеите на божественото достойнство. Ако човек снабден с идеите, образувани в съответствие със света на боговете, се окаже пред Пазача на Прага, то Пазачът му казва: „Можеш да преминеш, понеже ти пренасяш в свръхсетивния свят това, което беше ориентирано към него още по време на твоя земен живот във физическо тяло. При завръщането във физическо-сетивния свят в теб ще останат достатъчно сили, за да не се окажеш в парализа от зрелището на свръхсетивния свят”. – Днес човек развива такива понятия и идеи, които той следвайки духа на времето, може да приеме единствено в свръхсетивния свят. Тези понятия и идеи работят във всички области, които имат мярка и тегло и т.н., но са безсилни в света на боговете. Те не притежават божествено достойнство, божествена ценност. Затова за душите, които вече изцяло са подчинени на идеите на материализма, лишени от божествена ценност и божествено достойнство, когато тези души в спящо състояние преминават пред Пазача на Прага, с гръм прозвучават думите: „Не пристъпвай прага! Ти си злоупотребил със своите идеи, заради сетивния свят. Затова ти следва да останеш с тях в сетивния свят: ако ти не искаш да се окажеш душевно парализиран, ти не трябва да влизаш с тях в света на боговете.”

Виждате ли, подобни неща трябва да се говорят, не за да се съобщават празни сведения: те трябва да се говорят, за да пронижат, пропият душата, предавайки й правилното настроение, което вие сте длъжни да изнесете от това толкова важно Рождественско събрание на Антропософското общество. Защото най-важното от всичко, което ние ще изнесем оттук, е такова настроение по отношение на духовния свят, което носи след себе си увереността, че Дорнах ще стане средоточие на духовното познание.

.....................................................................................................................................................................
А д-р Зеелманс е показал само в една област онова, което трябва да се развие също така и във всички области на антропософската дейност. Именно такава задача трябва да си постави Управлението в Дорнах. В бъдеще ще стане ясно как действително стоят нещата. Тогава няма да се говори: „Ще донесем на хората Евритмията; и ако те, нищо не знаейки за Антропософията, видят в началото Евритмията, тя ще им хареса. А впоследствие, узнавайки, че зад Евритмията стои Антропософията, те ще приемат също и нея.” Друг случай: понякога се казва, че в началото трябва на практика да се демонстрира действието на лекарствените средства, трябва да се покаже на хората, че тези средства всъщност са действителни лекарства, и тогава хората ще ги купуват. А след това, по-късно, хората ще узнаят, че зад тези лекарства стои Антропософията и те ще дойдат също така и до Антропософията.
Ние сме длъжни да намерим в себе си мъжество и да признаем за погрешен такъв начин на действие. Само ако почувстваме отвращение от този начин на действие, Антропософията ще си прокара път в света.
Именно стремежът към истина трябва да се отстоява в Дорнах за в бъдеще, – да се отстоява без фанатизъм, а на основата на честна, непосредствена любов към истината. Може би, преминавайки през това, ние ще започнем да служим на доброто там, където през последните години се извършиха толкова тежки грехове.

Ние завършваме нашите събрания, които доведоха до създаването на Всеобщото Антропософско общество, тези сериозни, трудно усвояващи се размишления. Но аз мисля, че не трябва да се изпада в песимизъм заради онова, което се случи на Рождество. Макар ежедневно да преминаваме покрай печалните руини, аз мисля, че в душата на всеки, който се изкачва на хълма, където стават събранията, се извършва същото това, за което тук говорихме, това, което бе прието с приятелски сърца, поражда такава мисъл: подобно на езици от духовен огън, от възродения Гьотеанум ще се яви истинския духовен живот – като благословия за бъдещото човечество. Той ще възникне благодарение на нашето усърдие, на нашата самоотверженост. И колкото по-мъжествено се заловим с антропософска дейност, тръгвайки си от тук, значи толкова по-добре ние сме чули това, което през тези дни се разнесе над нашето събрание като изпълнен с надежда духовен устрем. Тъй като самата тази сцена, която аз ви изобразих и която може така често да се види, – човекът от епохата на упадъка, спящ пред Пазача на Прага, – той всъщност няма никакво отношение към кръга на издигнатите антропософи. Тези кръгове се нуждаят само от следния призив: за да възприемеш гласа от страната на духовете, ти си задължен да развиеш в себе си силно мъжество, за да опознаеш себе си преди този глас, – нали си започнал да се пробуждаш. Мъжеството ще те запази в будно състояние, загубата на мъжество сама по себе си ще те въвлече в сън.

Призив към мъжество, а по-нататък към будност – ето какво е необходимо на антропософите в условията на съвременната цивилизация. Не-антропософите слушат следното: „Като оставаш извън пределите на страната на духовете, ти пренебрегваш идеите, заради земното, ти не си събрал идеи, притежаващи божествена ценност и божествено достойнство. Затова при завръщането във физическо-сетивния свят, ти ще бъдеш парализиран.” – А на антропософските души ще бъде казано: „Трябва само да изпитате вашето мъжество, признавайки онова същество, чийто глас вие можете да възприемете, благодарение на определено душевно и сърдечно предразположение.”

Скъпи мои приятели, вчера беше годишнината от онзи ден, в който ние се взирахме в езиците на пламъците, изгарящи стария Гьотеанум. Но този пламък не можа да попречи на нашата работа в течение на изминалата година. Затова днес ние вече се надяваме, че физическия Гьотеанум ще стане външен символ на нашия духовен Гьотеанум, – на тази идея, която ние сега ще занесем в света.
Ние поставихме тук Основополагащия камък, крайъгълния камък. Върху този камък ще бъде издигнато здание, – построено от камъните, които ще се сътворят от делата на отделните членове на нашите групи, разпръснати по света. Ако ние сега погледнем в духа тези дела, ще разберем отговорността, за която се говори днес. Това е отговорност по отношение на съвременния човек: той се изправя пред Пазача на Прага и на него му е забранено да влезе в духовния свят.
Разбира се, ние не можем да изпитваме нищо друго, освен най-дълбока мъка и болка във връзка със станалото преди една година. Но да си спомним и за това, че всичко значително в света се е родило в страдание. Затова, скъпи мои приятели, нека нашето страдание се преобрази и от него да възникне – чрез вашата работа – Антропософското общество, мощно носещо светлината.
За тази цел нека да се вглъбим в думите, с които аз започнах и с които искам да завърша това Рождественско събрание. Празникът Рождество трябва да стане за нас не само начало на годината, а начало на известен световен поврат на времето. Нека да посветим на него тази наша самоотвержена дейност в областта на духа.

_________________
ИзображениеИзображениеИзображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Нед Дек 16, 2012 5:16 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 2:27 pm
Мнения: 1141
Дорина Василева написа:
Как днешния човек такъв какъвто е, може да стигне до „нищото” и от „нищото” да се роди нова реалност, която е едновременно единение на всичко предишно, но сведено до точка Нула, а в същия момент е нова реалност, ново ниво в същия този човек?!

Неминуемо нивото Макрокосмос и Микрокосмос са в единодействие и е много трудно да се слага граница между тях.

Всеки има личен опит и всеки има гледна точка. Дали случайно /не е, вероятно/ но от доста време ме занимава Юнг, аналогични паралели между Юнг и Щайнер. Въпреки, че Фройд, Юнг и Щайнер са съвременници, което не е също случайно, по онова време те стоят на коренно противоположни позиции – особено Фройд и Щайнер. Но не такъв е случаят с Юнг и Щайнер. Не ми се впуска в подробности в тези отношения, които дори и днес се възприемат много тесногръдо от антропософи-българи /най-вече!!!/, но има и такива /чужди антропософи – лекари и психотерапевти/, които работят в посока на взаимното оплождане между ученията на двамата. Ако някой от вас проявява интерес, ще разясня повече нещата. Но много неща остават неизвестни за Юнг, като например признанието му, че той признава съществуването на Духовния свят, но по неговите думи не е смеел да го сподели..., все пак по онова време той е бил един от първите представители на една новородена наука, каквато е Психологията – бебе в лоното на Духовната наука...

И тъй споделих това, за да премина по-нататък. Като един краен процес на човешкото самоосъществяване Юнг описва процеса на Индивидуацията. Това е един мъчителен процес, в който човек преминава през много вътрешни и външни конфликти, много болка, той стои самотен и отчужден, докато тази трансформация се извършва дълбоко в неговата психическа субстанция. Обикновено това е процес, който е твърде индивидуален, но най-вече неговата кулминация е в нашата средна възраст /да речем в периода 40-50 год./.

Какви са стъпките описани от Юнг по пътя на Индивидуацията:

- осъзнаване и справяне със Сянката /неотменна и полезна част от психическата ни субстнация/
- осъзнаване на съществуващите Анима /като дълбоко вкоренена общочовешка енергия в мъжа/ и Анимуса /като дълбоко вкоренена общочовешка енергия в жената/, също важна стъпка на осъзнаването на факта, че не само ги притежаваме, но и ги проектираме върху хората от нашето обкръжение, като проектирайки вменяваме наши очаквания към другите
- болезненото сваляне на Персоната ни /нашите маски, необходимо здравословни за търсената сигурност в света/ и осъзнаването на нашия център в ЕДНО ЛИЦЕ БЕЗ МАСКА
- достигане до още по-дълбоко ниво – осъзнаването на ДУХ – МАТЕРИЯ, отваряне на сетивата и съзнанитето ни за факта на тяхното съществуване и приемането им като неотменна част от собствената ни психическа субстнация
- раждането на Селфа – това е онзи момент, в който Сянката, многото ни лица, нашите проекции, вътрешни и външни конфликти се разтварят в единен център, в който единственото назовимо нещо е Аза – този Селф съдържа Аза, но е също обгърнал вътре в себе си света.
- творческа креативност, родена от дълбините, в която силата на преживяното от човека получава излас.

Юнг казва, че не може да се говори с думи какво точно представлява целия този процес, могат да се дадат само понятия най-общо, защото реално това е плод на всяко човешко индивидуално преживяване, което би било кощунствено да се опитваме да описваме с наши думи. Целият този дълъг процес на раждането на Селфа /субстанция, която обгръща нашия Аз/ в крайна сметка се свързва с дълго вървян път към Духа и към морално-етически категории и преживявания. И в този път човек остава с голата си душа пред света, в дълбочината на изживените конфликти, но в същия момент по-силен и по-недосегаем, защото той и света вече са в единение вътре в него. Това е като да намериш Себе си. И целият този процес е проследим от човека /което зависи от неговата лична компетентност да е осъзнат за себе си/ под формата на архетипи. Знаете цялото световно богатство на митове, легенди, приказки имат своята далечна праистория и духовен произход.... Цялото това Макрокосмическо ниво е вписано в нас на едно Микрокосмическо ниво. И в нашата Душа непрекъснато тъкат тези двустранни процеси.

И в тази посока на мисли Инициацията в древните мистерии, алхимията в Средновековието, будиската Нирвана, Кръщението в река Йордан, са все пътища за достигане на Индивидуация, но характерни и адекватни за онова време и степен на развитие на човешкото същество. Но по своята най-дълбока духовна същност те са всъщност отново и отново проява на Макрокосмоса в съответната епоха.

http://www.youtube.com/watch?v=P38eQFzgSsk

_________________
ИзображениеИзображениеИзображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Нед Дек 16, 2012 5:18 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 2:27 pm
Мнения: 1141
Дорина Василева написа:
kozirog написа:
Т.е. необходими са качествата на древните българи сърдечна доброта и скромност най-вече, за да може да бъдат приети когато му дойде времето в царството божие. Виж за умност въобще не става въпрос. И сега всичко опира до това, как тези семпли качества да бъдат напаснати на нашата сложна епоха, когато всичко тегли в посоката на умнотията. Е, трябва и съдбата да е заложила предпоставки за това. `d_`


И на мен ми хареса казаното на Ванчо за “нищото" като състояние, в което душата седи на границата между материалния и духовен свят...

Не бих придърпвала непрестанно нашенската си родна българска черга, и не смятам, че би трябвало да се абсолютизират по този начин като само присъщи за българите качествата "сърдечна доброта и скромност", за кои българи става дума, от кои времена? В крайна сметка днес сме българи, но какво носим в себе си отпреди тази инкарнация. Някак не ми се ще да се издигаме в култ, а да сме по-умерени в самопреценките си по отношение на качества, място в света и т.н. Същевременно съм наясно, че онова, което Щайнер е казал 1 или 2 пъти и повече не го е повторил в лекционните си цикли, е сигурен знак за важност, и то от най-високо духовно естество - по отношение на българите, но въпреки това - нека не забравяме / и това го намирам като наша отговорност/, че имаме общ произход в течение на хиляди години, и това е именно спояващото духовно звено между всички нас, без значение на раса, място на сегашна инкарнация и т.н.

_________________
ИзображениеИзображениеИзображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Нед Дек 16, 2012 5:20 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 2:27 pm
Мнения: 1141
Дорина Василева написа:
И нека продължа... практически обаче според Юнг цялостният процес на Индивидуация е непостижим. Винаги остава нещо - макар и малко, да работи под прага на съзнанието, неосъзнато, непреживяно /нека го наречем нашата Сянка, нека го наречем "дружбата" ни с Ариман и Луцифер и с всякакви други същества/, което е импулсът ни - напълно човешки, винаги да търсим и вървим към целта - нашата цялостност. Ценен е пътят - процес, а резултатът е винаги нашата крайна цел... Защото /това си и е мое разсъждение/ всеки постигнат напълно идеал би ни отдалечил от човешкото, а то е заложено и е закономерно, то има свои земни граници - в години, в периодите на нашата естествена възраст. Защото във всеки момент, в който решим /въобразим/, че сме стигнали до края - достигнали сме тази цялостност напълно, рискуваме да се уподобим на нещо свръхчовешко и да изпаднем в голяма заблуда за самите себе си. Самият акт на подобно уподобяване е все още работа с нашата Сянка.

В тази посока на мисли - раждат се млади хора / за мен са млади, защото са с по 20 години по-малки/, които като че ли не само разбират Антропософията, но я интерпретират съвсем свободно. Това е невероятно! Но в същия момент и стряскащо. Някой ще каже - Да, но сега нещата са различни! Мисля, че интелектуалното в тях взема превес в тези години, и реално са нужни още години реална земна и човешка опитност, за да навлезе това познание адекватно в тяхното същество. Получават се ексцесии на всякакво ниво, което разбира се е част от тяхната лична карма, но и се превръща в част от кармата на Антропософията. Днешното време е като един голям кръстопът както на свободата да имаме достъп до Духа - чрез книги и интернет, така и на сили, които реално вливат Духа, като по този начин чрез "забързването" му забавят естественото му и плодотворно влияние... Вероятно част от общочовешката ни Карма.

Но нека се върнем към "Нищото" и неговото достигане след "материалната пълнота", и това, което е много ценно в тази посока /дори като съотнасяне между Щайнер и Юнг/:

Р.Щайнер, за истинското християнско Посвещение, GA 93

"Християнското посвещение съществува от основаването на Християнството. През Средните Векове и в наше време то е останало същото сред няколко религиозни Ордена, както и сред розенкройцерите. То се състои в духовна подготовка, която достига своята кулминация в определени еднакви и неизменни белези. Братствата където, в дълбока тайна, се даваше това обучение, са домът на целия духовен живот и религиозен напредък.

В определено отношение Християнското посвещение е по-трудно за постигане от посвещението на древните времена. То е обвързано със същността и мисията на Християнството, което дойде в света във време, когато човекът бе слязъл най-дълбоко в материята. Това слизане трябваше да го проникне с ново съзнание, но борбата, включена в издигането от дълбините на материализма, изисква по-голямо усилие и прави посвещението по-трудно. Ето защо християнските учители изискват силно смирение и себеотдаване от своите ученици.

Християнското посвещение винаги се е състояло от седем степени, четири от които съответстват на Христовите Страдания. Степените са:

Измиването на нозете.
Бичуването.
Тръненият венец.
Носенето на кръста.
Мистичната смърт.
Полагането в гроба.
Възкресението.

Измиването на нозете е подготвително упражнение с морален характер, свързан със сцената, където Христос измива краката на учениците преди празника Пасха (Йоан 13): “Истина, истина ви казвам, няма слуга по-горен от господаря си; нито пратеник по-горе от онзи, който го е пратил.”
Теологията дава чисто морална интерпретация на този акт и гледа на него просто като на пример за дълбока смиреност и себеотдаване на Учителя към Неговите ученици и Неговото дело. Розенкройцерите също поддържаха този възглед, но в един по-дълбок смисъл, свързвайки тази история с еволюцията на всички същества в Природата. Сцената наистина е едно загатване на закона, че висшето е продукт на низшето. Растението би могло да каже на минерала: Аз съм над теб доколкото имам живот, който ти нямаш; но без теб аз не бих могло да съществувам, защото субстанциите, които ме изхранват, се вземат от теб. Животното също може да каже на растението: Аз съм над теб, защото имам чувства, желания, способността за волно движение, която ти нямаш; но без храната която ти ми даваш, без твоите листа и плодове, аз не бих могло да живея. И човекът би трябвало да каже на растението: Аз съм над теб, но на теб аз дължа кислорода, който дишам. На животното той трябва да каже: Аз имам душа, а ти нямаш; но въпреки това ние сме братя и приятели, въвлечени във великия процес на еволюцията. Езотеричният смисъл на измиването на нозете е, че Исус Христос, Месията, Божият Син не би могъл да съществува без Апостолите.
Новоприетият, който медитира на тази тема месеци и години, има видение за измиването на нозете в астралния свят по време на сън. Тогава той е готов да премине към втория етап на Християнското посвещение.

Бичуването – на тази степен човек се учи да устоява на бичуванията на живота. Животът носи страдания от всякакъв вид – физически, морални, интелектуални, духовни. Животът се схваща като страшно и непрекъснато мъчение. Ученикът трябва да го понася с пълно равновесие на душата и героичен кураж. Той трябва да спре да познава физически или морален страх. Когато е станал безстрашен, той вижда, насън, сцената на Бичуването. В друго видение той вижда самия себе си в Христос, Който е бичуван. Определени признаци във физическия живот съпътстват това събитие. Има усилване на живота на чувствата, едно по-всеобхватно чувство на живот и на любов.
В живота на Гьоте ние имаме пример за повишена чувствителност, пренесена в света на интелигентността. След дълги остеологични проучвания на скелета на човека и на животните, както и след сравнително ембрионално проучване, Гьоте стигна до заключението, че в човека трябва да съществува средно-челюстна кост. До неговото време науката отричаше съществуването на тази кост в горната челюст на човека. Самият Гьоте казва, че е бил завладян от радост и един вид екстаз, когато той действително откри средно-челюстната кост в човешките челюсти, добавяйки, че това е било едно от най-чудесните изживявания в живота му. По време на пътуването в Италия той отново имаше същото изживяване. Той гледал фрагмент от овчи череп, и в него дошла друга идея – идея още по-забележителна по отношение на човешката еволюция – че човешкият мозък, седалището на интелигентността, центърът на волевото движение, е развитие и метаморфоза на гръбначния костен мозък, също както растението е кулминацията и синтеза на корен и стъбло. Коя е тази способност, която позволи на Гьоте да направи тези удивителни открития, които сами по себе си заслужаваха да направят името му безсмъртно? От една страна това бе възвишената му интелигентност, но също и неговата силна симпатия към всички живи същества и към цялата Природа. Такава чувствителност е усъвършенстване и разширяване на силите на живота и на любовта. Това съответства на втората степен на Християнското посвещение и е възнаграждение за изпитанията на Бичуването. Човек придобива чувство на любов към всички същества и това му дава чувство за живот в сърцето на самата Природа.

Тръненият венец – На този етап човек трябва да се научи да се бори морално и интелектуално със света, да се въздържа от гняв дори когато всичко най-скъпо за него бива атакувано. Способността да стоим настрана, когато всичко се преобръща пред очите ни, да казваме “да” когато целият свят казва “не” – това е, което трябва да бъде придобито, преди да може да бъде направена следващата стъпка. Това поражда нов симптом, а именно разделение, или по-точно силата за временно разделяне на трите способности които, в човека, са обединени: способностите за воление, чувстване и мислене. Ние трябва да се научим да ги отделяме и обединяваме отново по своя воля. Например, докато някое външно събитие ни увлича с неконтролируем ентусиазъм, ние не сме узрели, защото такъв ентусиазъм идва от събитието, а не от самите нас, и ние може дори да упражним разтърсващо влияние, на което не сме господари.
Ентусиазмът на ученика трябва да има своя извор в неговия вътрешен живот. Той трябва следователно да бъде способен да остава безчувствен пред лицето на всяко събитие, без значение колко катастрофално е то. Това е единственият начин да се постигне свобода. Разделянето на чувство, мислене и воля причинява в мозъка промяна, символизирана от трънения венец. Ако този тест бъде преминат без опасност, силите, присъщи на личността, трябва да бъдат достатъчно мощни и в перфектно равновесие. Ако ученикът не е достигнал тази степен, или ако получава погрешно ръководство, промяната в мозъка може да доведе до лудост. Лудостта не е нищо друго освен принудително разделяне на тези способности без възможността за тяхното ново обединяване чрез вътрешната воля. Ученикът причинява разделението с действие на съзнателна проявя на волята. Проблясък на неговата воля възстаноявява връзката между органите и дейностите на душата. При лунатика проблемът може да бъде нелечим и да причини физическо поражение в нервните центрове.
В хода на етапа на Християнското посвещение, познат като Трънения венец, възниква явлението, известно като Пазачът на Прага – появата на низшия двойник на човека. Духовното същество на човека, съставено от неговите импулси на волята, от неговите желания и от мисли му, се явява на Посветения във видима форма. Това е форма, която понякога е противна и ужасна, тъй като е рожба на неговите добри и лоши желания и на неговата карма – това е тяхната персонификация в астралния свят, Злият лодкар от египетската “Книга на Мъртвите”. Тази форма трябва да бъде победена от човека преди той да може да намери своето висше Себе. Пазачът на Прага, който е бил явление на астралното виждане от незапомнени времена, е произходът на всички митове, засягащи борбите на героите с чудовища, на Персей и Херкулес с хидрата, на св. Георги и Зигфрид с дракона.
Преждевременното появяване на астралния свят и внезапната поява на Двойника или Пазача на Прага може да отведе човек, който не е напълно подготвен или който не е взел всички предпазни мерки необходими за ученика, до лудост и умопомрчение.

Носенето на Кръста се отнася, символично, към една добродетел на душата. Тази добродетел, която се състои в чувство на това да имаш “света в своето съзнание”, като Атлас, носещ света на раменете си, може да бъде наречено чувство на идентификация с цялата Земя, или по думите на източния окултизъм, спиране на чувството за отделеност.
Всеобщо, и преди всичко в съвременността, хората отъждестяват себе си с тялото. (В своите “Етики” Спиноза казва, че основната и фундаментална идея на човека е идеята за тялото в действие.) Ученикът трябва да развие идеята, че в сумата от всички неща неговото тяло само по себе си не е по-важно от което и да е друго тяло, било то тялото на животно, маса или парче мрамор. Себето не е ограничено от кожата; то е обединено с великия организъм на Вселената, както ръката е обединена с останалото тяло. Сама ръката би била като прах и пепел. Какво би било тялото на човека без почвата, на която да си почива, без въздуха, който диша? То би умряло, защото то не е нищо друго освен един малък орган на Земята и на въздуха. Ето защо ученикът трябва да се потопява във всяко друго същество и да идентифицира себе си с Духа на Земята. Гьоте е дал чудесно описание на тази степен в началото на “Фауст”. Духът на Земята, към който се стреми Фауст, се появява пред него и казва думите:

“Ту насам, ту натам
във неспирно сновене
аз почивка не знам
и едно е за мене
всичко: люлка, ковчег,
смехове и въздишки,
и тъй век подир век
от рой жизнени нишки
върху стана на Времето, вечно бръмчащ
аз на Бога тъка пъстроцветния плащ.”

Да идентифицираш себе си с всички същества не означава, че тялото трябва да се презира. То трябва да бъде носено като някакъв външен обект, дори както Христос носеше Своя Кръст. Духът трябва владее тялото така, както ръката владее чука. На тази този етап ученикът е съзнателен за окултните сили, спящи в тялото му. В хода на неговите медитации на кожата му може да се появи дори и стигмата. Това е знакът, че той е узрял за петата степен, където, във внезапно озарение, му се разкрива Мистичната Смърт.

Мистичната Смърт. Скован от най-голямото от всички страдания, ученикът разпознава, че светът на сетивата е илюзия. Той е истински съзнателен за смъртта и за слизането в света на сенките, но тогава тъмнината се разчупва и проблясва една нова светлина – астрална светлина. Завесата на храма “се раздира на две”. Тази светлина няма нищо общо с физическата светлина на Слънцето. Тя струи от вътрешното същество на човека. Впечатлението, което прави тя, е съвсем различно от онова, направено от външната светлина. Следното сравнение ще ни даде някаква идея какво се има предвид. Да си представим, че оставяме зад себе си шумен град и навлизаме в гъста гора. Шумовете постепенно изчезват и тишината става пълна. Едва сега ние започваме да осъзнаваме какво лежи отвъд тишината, да преминаваме нулевата точка, на която се е прекратил всеки външен звук. И сега за вътрешното ухо отново възниква звук от другата страна на битието. Такова е душевното изживяване на онзи, който навлиза в астралния свят. Тогава той е в контакт с обърнатите свойства на нещата, които са му били познати, също както в аритметиката, под точката на нулата, ние навлизаме в растящата редица на отрицателните числа.
Така ние наистина се нуждаем от това да изгубим всичко, за да спечелим всичко отново, и това се отнася за собственото ни съществуване. В момента, в който изгубваме всичко, ние сякаш умираме за себе си и света около нас е мястото, където започваме да живеем отново.
Такава е Мистичната смърт. Когато човек е преминал тази степен, е дошло време за следващата:

Полагането в гроба – човек чувства, че е освободен от собственото си тяло и е едно с планетата. Той е едно със Земята и намира себе си отново в планетарния живот.

Възкресението – това е възвишено изживяване, невъзможно за описание освен зад стените на светилището. Последната степен на Християнското посвещение отива отвъд всички слова и всяка аналогия пропада. На тази степен човек придобива силата на лекува. Още трябва да се осъзнае, че този, който я притежава, притежава в същото време обратната сила да причинява болест. Отрицателното винаги върви ръка за ръка с положителното. Оттук и огромната отговорност, свързана с тази сила, която може да се характеризира с думите: Творческото слово извира от пламтящата душа."

_________________
ИзображениеИзображениеИзображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Нед Дек 16, 2012 6:08 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 2:27 pm
Мнения: 1141
Цитат:
идващата духовност от Дорнах, се поражда не на Земята, а в духовния свят.


докато Рудолф Щайнер е бил жив това е вярно, а за днешно време този израз дали все още е валиден, как мислите?

`c567d6`

_________________
ИзображениеИзображениеИзображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Вто Яну 01, 2013 12:33 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1613
Благодаря, Пепи, че си запазила постовете ми. Мислех, че са изтрити. Мисля да преведа нещо съвременно, от съвременен антропософ, за връзката Щайнер-Юнг. Още повече материалът, който превеждам и пускам всеки ден, точно за днешната Свята нощ, авторката използва думата "архетипи" и то точно в контекста на Юнг и това не е случайно в антропософския свят - така духовното познание става по-разбираемо за човешката ни душа, по-смилаемо, по-осъзнато, по-близко и това ни дава възможност наистина да го изживяваме с душата си, а не само с ума си. Много е жалко, че тук в България няма хора в антропософските среди, които да имат тази насока и да умеят да я представят писмено, за да бъдат полезни по този начин. Знае ли човек, може би пък в тази посока да имам някаква задача в тази държава! `кво2`

Получих вчера този и-мейл от Евгени Мангуров, вътре с целия превод на GA 233, а ето и линк към него:

"Честито Рождество и честита Нова година на всички! Да сте живи и здрави!

Изпращам ви GA 233 - "Световната история в антропософска светлина и като основа за познанието на човешкия дух", която преведох от руски. Тези девет лекции са изнесени 13 години след изнасянето на цикъла GA 126 "Окултна история. Събития и личности от световната история в светлината на духовната наука" и в тях става дума за някои от събитията, които са описани в GA 126 от друга гледна точка. Който не е чел GA 126, може да я изтегли от http://mangurov.dir.bg/.

Е. Мангуров"

http://www.vlkomarov.info/download/lite ... /GA233.pdf

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Вто Яну 01, 2013 2:05 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 2:27 pm
Мнения: 1141
Благодаря за линка. Имам нещо предвид и затова направо ще сложа лекциите от това ГА 233 тук в тази тема.

_________________
ИзображениеИзображениеИзображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Вто Яну 01, 2013 2:29 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 2:27 pm
Мнения: 1141
Рудолф Щайнер

Световната история в антропософска светлина и като основа за познанието на човешкия дух

GA 233

Девет лекции в Дорнах, 24 декември 1923-1 януари 1924 г.


ЛЕКЦИЯ ПЪРВА
Дорнах, 24 декември 1923 г.


В тези вечерни часове на нашите Рождественски събрания ми се иска да ви представя такъв обзор на земната еволюция на човечеството, който да ви помогне по-проникновено и интензивно да осъзнаете природата и битието на съвременния човек. Защото именно в настоящия момент от историята, когато вече наблюдаваме подготвянето на събития от извънредна важност за цялата човешка цивилизация, всеки мислещ човек трябва да бъде готов да си зададе въпроса: "По какъв начин възниква съвременната конфигурация, съвременната организация на душата? Как е възникнала тя в дългия ход на еволюцията?" Защото не може да се отрича, че в настоящето може да се проникне, само опитвайки се да разбереш, как то се корени в миналото.
Съвременната епоха обаче, е крайно пристрастна относно еволюцията на човека и човечеството. Преди всичко се смята, че човек за цялото време, което наричаме история, - ако вземем живота на душата и духа му, - е оставал в общи линии такъв, какъвто е сега. По отношение на нивото на познание е прието да се смята, че в древни времена човешките същества са били като деца, че са вярвали във всевъзможни фантазии и че едва сега човек е добил разум в научен смисъл. Но ако не отчитаме количеството натрупани знания, в останалото е прието да се смята, че душевното устройство, свойствено на съвременния човек, са имали и в Древна Гърция и в Древния Изток. Дори и да се допускат отделни видоизменения в детайлите, то като цяло се предполага, че за целия исторически период в живота на душата нищо не се е изменило. След това преминават към доисторическия живот на човека и казват, че там нищо автентично не е известно. Задълбочавайки се по-нататък, обрисуват човека в образа на някакво животно. По такъв начин, поначало, когато задълбават в историческото минало, виждат душевният живот претърпяващ сравнително неголеми изменения. А после картината изчезва в някаква мъгла и се появява човека в неговото животинско несъвършенство като вид висш примат.

Такава е приблизително разпространената съвременна концепция. Но всичко това се крепи на страшна предубеденост, защото създавайки подобна концепция, ние не забелязваме дълбочинните различия, които съществуват в душевното устройство на съвременния човек в сравнение с не толкова далечното минало, да кажем с XI, X или IX век; ние не разсъждаваме за това, колко голямо е това различие, когато сравняваме устройството на душата на съвременния човек и съвременника на Мистерията на Голгота или гърка. Но ако се пренесем в света на древния Изток, на който гръцката цивилизация е била нещо като късна колония, то ще намерим там душевно устройство, напълно различно от съвременното. Иска ми се веднага да ви покажа с реални примери, как е живял човек на Изток, да кажем, десет-петнадесет хиляди години назад и как по своята природа се е различавал той от гърка и още повече от нас самите.

Да си представим за начало нашия собствен душевен живот. Ще ви приведа пример от него. Имаме някакво преживяване и от това преживяване, което става в нас чрез нашите сетива или по някакъв друг начин чрез нашата личност, ние образуваме понятие, представа и задържаме тази представа в мисленето си. След някое време тази представа може отново да влезе от мисленето в съзнателния живот на душата ни като спомен. Да допуснем, че във вас е възникнал спомен, водещ до събитие с десетилетна давност. Сега ще опитаме съвсем точно да разберем, какво всъщност означава това. Преди десет години вие сте преживели нещо. Да допуснем, че преди десет години вие сте посетили някакво събиране на хора. Вие сте образували съждение за всяко от тези лица, техния външен вид и т.н. Вие сте говорили с тях и сте предприели нещо заедно с тях. И всичко това може да се появи пред вас днес във вид на картина. Това е вътрешна душевна картина, която съществува вътре във вас и е свързана със събитие, станало преди десет години. В днешно време в съответствие не само с науката, но и с някакво неопределено чувство, което се преживява от съвременният човек много слабо, но все пак го има, човек локализира в главата си подобна мнемоническа представа, която, като че ли връща опита от миналото. Той казва: "Споменът за преживяванията се намира в главата ми".

Да се пренесем сега в далечното минало на човешката еволюция и да разгледаме населението на Древния Изток, по отношение на което китайците и индусите, познати от историята, са само по-късни потомци. Тоест ще се върнем хиляди години назад. Ако разгледаме човешкото същество от тази древна епоха, то ще намерим, че то е живяло съвсем не така, че да може да си каже: "В главата ми има спомен за нещо преживяно, за нещо, което ми се е случило във външния живот". То е нямало такива вътрешни преживявания; те просто не са съществували за него. Неговата глава не е била пълна с идеи и мисли. Съвременният човек със свойствения му повърхностен маниер смята, че както ние сега имаме идеи, мисли и представи, така е било винаги при хората в историческите времена; но в този случай това не е така.

Ако обръщаме духовен поглед достатъчно далеч в миналото, то срещаме човешки същества, които в главата си са нямали понятия, представи и мисли, а по странен начин, както може да ни се стори, са преживявали главата като цяло. Те не са се отдавали като нас на абстракции. Да преживяват идеи в главата си е било чуждо за тях, но те са знаели как да преживяват собствената си глава. И така както вие, имайки картини в паметта, свързвате образа на спомена с някакво преживяване, както съотнасяте образа на спомена и външното събитие, по аналогичен начин тези хора са отнасяли преживяването на собствената си глава към Земята, към цялата Земя. Те са казвали: "В Космоса съществува Земята. И аз самият съществувам в Космоса, също и главата ми като част от мен самия; и главата, която нося на плещите си, е космически спомен за Земята. Земята е съществувала по-рано, главата е възникнала по-късно. Моята глава е космическата памет за битието на Земята. Земното битие едва започвало, а цялостното строене, устройството на главата на човека вече ставало в съответствие с цялата Земя. " Така древният обитател на Изтока е усещал съществото на самата планета Земя в собствената си глава. Той казвал: "От всеобщото космическо битие боговете са сътворили, са произвели Земята с нейните природни царства, Земята с нейните реки и гори. Аз нося на раменете си глава; и тази моя глава е точно отражение на Земята. Главата с течащата в нея кръв е точен образ на Земята с нейните речни и морски течения. Конфигурацията на планините по Земята се повтаря в моята глава в конфигурациите на мозъка; аз нося на раменете си образ на планетата Земя. " Така както съвременният човек отнася картините от своята памет към своето преживяване, така древният човек е отнасял своята глава като цяло към планетата Земя. Забележителна разлика във вътрешното възприятие!

Ако по-нататък разглеждаме обкръжението на Земята и включим в нашия обзор обкръжаващия Земята въздух, проникнат от слънчева светлина и топлина, то в някакъв смисъл можем да кажем: "Слънцето живее в атмосферата на Земята". Земята се отваря за Вселената; тя внася дейността си в обкръжаващата атмосфера и се отваря за възприемане дейността на Слънцето. Затова всеки човек в тези древни времена е възприемал областта на Земята, в която е живеел, като особено важна. Древният човек на Изтока е възприемал коя да е част от земната повърхност като част от самия себе си, - под него долу е Земята, а над него – атмосферата, обърната към Слънцето. Останалата Земя, - в дясно и в ляво, отзад и отпред, - цялата останала Земя се е разтваряла в нещо всеобщо (виж. рис. – лявата част).

Изображение

По такъв начин, ако древният човек на Изтока е живеел, например, на индийска почва, той е преживявал индийската почва като особено важна за него, а всичко останало на Земята - на изток, запад, юг от него, е изчезвало в неопределеността Той малко се е интересувал по какъв начин Земята е свързана в тези други части с останалото космическо пространство; напротив, с нещо особено важна е била не само почвата, на която е живеел (виж рис. – в ляво, червено), но и разпростирането на Земята в космическото пространство в тази местност. Начинът на дишане, възможен за него на местна почва, се е усещал от него като преживяване от особена важност. В наши дни е необичайно да се питаме, как се диша в едно или друго място. Разбира се, ние и до сега сме зависими от добрите или лоши условия за дишане, но вече не осъзнаваме този факт. За древният обитател на Изтока това не е било така. Начинът, по който той е осъществявал дишането, е бил за него много дълбоко преживяване и така е стояла работата с всички други неща, които са зависели от характера на отношенията на границата на Земята с космическото пространство.

Цялата Земя се е преживявала от човека през тези древни времена като нещо живеещо в главата му. В сегашно време главата е оградена с твърдите кости на черепа, закрита е отгоре, от двете страни и отзад. Но тя има някои изходи; има свободно отвърстие долу по направление на гърдите (виж рис. на стр. 4 в дясно). И особено важно за човека от древните времена е било да усеща, как главата му се отваря относително безпрепятствено по направление към гърдите. Този човек е усещал вътрешната конфигурация на главата като отражение на Земята. И както е чувствал вътрешната конфигурация на главата в образа на Земята, така е довеждал обкръжението на Земята – всичко, което е над Земята и около нея – във връзка с обърнатия към сърцето отвор долу. В това той е виждал образ на откриващата се за Слънцето Земя. Своето мощно преживяване човека от онези времена е изразявал с такива думи: "В главата си аз чувствам цялата Земя. Главата е миниатюрна Земя. Но тази Земя се открива към моята гръд, която носи вътре сърцето. И ставащото между главата, гърдите и сърцето е образ на това, което се изнася от моя живот в Космоса, изнася се в земното обкръжение, открито за Слънцето. " Велико и имащо дълбоко значение е било за него това преживяване, за което той е можел да каже: "Тук, в моята глава, живее Земята. Когато отивам по-надълбоко, тук Земята се открива на Слънцето (виж стрелката, рис. на стр. 4); моето сърце е образ на Слънцето. "

По такъв начин човек е достигал до това, което в древните времена е съответствало на нашия емоционален живот. Ние имаме още абстрактен живот на чувствата, на емоциите. Кой от нас знае непосредствено нещо за своето сърце? Мислим, че чрез анатомията и физиологията ще узнаем нещо, но това не е нищо повече от познание добито от модел на сърце от папие-маше. От друга страна, човека от древните времена е нямал това, което ние носим в себе си като емоционално преживяване на света. Вместо това, той е имал преживяване на своето сърце. Как отправяме емоциите си към света, в който живеем, как чувстваме, обичаме ли човека или го посрещаме с антипатия, харесва ли ни едно или друго цвете, склонни ли сме към това или онова, - как отправяме нашите чувства към света, - но света, който, може да се каже, като безтегловна абстракция е откъснат от солидния, плътен Космос, - така човекът на Древния Изток е устремявал сърцето си към Космоса, тоест към това, което е отивало от Земята в нейното обкръжение, по направление на Слънцето.

Отново, например, ние сега казваме: "Искам да отида". Ние знаем, че нашата воля живее в крайниците. Древните хора от Изтока са имали съвсем друго преживяване. Това, което наричаме воля, за тях било съвсем неизвестно. Силно се заблуждаваме, ако вярваме, че това, което наричаме мислене, чувстване и воление е съществувало сред древните източни народи. Това при тях съвсем го е нямало. Те са имали преживяване на главата, което е било преживяване на Земята. На тях е било свойствено преживяването на гърдите или сърцето, което се е явявало преживяване на земното обкръжение чак до Слънцето. Слънцето е съответствало на преживяване на сърцето. Те са имали още такива преживявания, като чувство на разширение и разпростряност вътре в тялото си. Те са идвали до постигане и осъзнаване на собствената си човешка същност в движенията на ръцете и краката си. Те самите са се намирали вътре в движението. И в тази разпростряност на вътрешното същество в крайниците те са възприемали директна картина на своята връзка със звездния свят (виж рис. на стр. 4): "Моята глава – това е образ на Земята. В мястото, където главата ми безпрепятствено се отваря надолу към гърдите и стига до сърцето, аз имам образ на това, което живее в земното обкръжение. В това, което преживявам като сила на моите ръце и крака, аз имам нещо такова, което отразява отношението на земната твърд към звездите, които живеят далеч в космическото пространство".

Затова когато човек в тези древни времена е искал да изрази преживяване, което е имал като волеизявяващо човешко същество (ползвайки съвременния език), той не е казвал: "Аз отивам". Можем да видим това от самите думи, които е употребявал. Той също така не е казвал: "Аз сядам". Ако изследваме тънкостите на древните езици, то навсякъде ще намерим, че за действието, което описваме като казваме "аз отивам", - древният източен човек е казвал: "Марс ме движи, Марс е активен в мен". При придвижване, в краката някак се е усещал импулсът на Марс. Съприкосновението с предметите, докосването с ръце се е изразявало с думите: "В мен действа Венера". Когато показвали нещо на друго лице, тогава казвали: "В мен действа Меркурий". Даже когато недодялан човек е давал насока на друг с удар или ритник, това действие са описвали, казвайки: "Меркурий е действал в този човек". Сядането е било дейност на Юпитер, а лягането – без значение, за почивка или от мързел – изразявали с думите: "Отдавам се на импулсите на Сатурн". По такъв начин човек е възприемал в своите членове обширните пространства на Космоса. Той е знаел, че при отделяне от Земята в космическото пространство, влиза в обкръжението на Земята, а след това и в сферата на звездите. Ако е слизал надолу от главата, той е преминавал през същото преживяване, само че този път вътре в собственото си същество. В своята глава той се е намирал в Земята, с гърдите и сърцето той е бил в обкръжението на Земята, а в крайниците си е бил навън в звездния Космос.
Иска ми се да кажа (и от определена гледна точка това е така): О, бедни съвременни хора, които могат да преживяват само абстрактни мисли! Какво ви дават тези мисли? Ние много се гордеем с тях, но съвсем забравяме заради абстрактните мисли, които са твърде умни сами по себе си, нашата глава; главата е много по-богата откъм съдържание от най-умната от нашите абстрактни мисли. Анатомията и физиологията знаят малко за чудната загадка на мозъчните гънки, но една-единствена мозъчна гънка е нещо много по-величествено и мощно, от абстрактните знания на най-великия гений. Някога на Земята е било време, когато човек не просто, като нас, е осъзнавал скопени мисли, но е осъзнавал собствената глава; той е възприемал главата като образ на Земята и е усещал тази или онази част на главата – да кажем, четирихълмието или таламуса - като образ на определена планинска конфигурация на Земята. Тогава той не просто е поставял своето сърце във връзка със Слънцето, изхождайки от някаква абстрактна теория, а е чувствал: "Моята глава се намира в същото отношение към гърдите, към сърцето, както Земята към Слънцето".

Това е било време, когато човек с целия свой живот е бил сраснат с Космоса, с Вселената; той е бил свързан с Космоса. И това се е изразявало в целия му живот. Благодарение на факта, че ние поставяме нашето жалко мислене на мястото на главата, благодарение на този факт можем да имаме понятийна памет, можем мислено да си спомняме неща. Ние образуваме мислени картини на преживяното в качеството им на абстрактни спомени в главата. Хората от древността не са можели да правят това, тъй като са нямали мисли, но са възприемали своята глава. Те не са могли да образуват картини на спомените. И затова в тези области на най-древния Изток, където хората още са притежавали съзнание за собствената глава, но не и мисли и, следователно, не и спомени, повсеместно намираме развито нещо такова, от което съвременните хора отново започват да изпитват потребност. Дълго време не е имало необходимост от него, но сега тази необходимост се е върнала; отнасям това към нещо, което мога да нарека само немарливост на душата. Ако в това време, за което говоря, можеше да се посетят области, населени с хора, които още са притежавали съзнание за собствената си глава, гърди, сърце и крайници, то на всяка крачка биха могли да се срещнат малки стълбчета, набити в земята и изпъстрени със знаци, или някаква стена със знаци. Ако нещо се е случвало, човек е оставял някакъв знак, защото той не е разполагал още с понятийна памет и при връщане към това място той е преживявал събитието по знака, който е оставил. Човек се е сраствал чрез своята глава със Земята. Сега той просто прави бележка в своята глава за кое да е събитие. И както вече съм казвал, започваме все повече да чувстваме потребност да правим бележки не само в главата си, но също и в бележник. Това се предизвиква от, както казах, немарливост на душата, но въпреки това, ние се нуждаем от това все повече и повече. В онези времена, обаче не е имало такива неща, като нанасяне на бележки дори и в главата, защото мисли и идеи просто не са съществували. В замяна на това Земята е била изпъстрена със знаци. И от тази естествена склонност на древните хора е възникнал обичаят да се поставят паметници и монументи.

Всичко, което става в историческата еволюция на човека, има за свой източник и причина вътрешната природа на човека. Ако повече се стремяхме към честност, бихме признали, че съвременните хора нямат ни най-малка представа за дълбочинната основа на обичая да се издигат паметници. Ние ги поставяме по навик. Обаче те се явяват остатъци на древни паметници и знаци, оставяни от човека в онези времена, когато още не е имал памет като сега и е бил приучен, във всяко място където е преживял нещо, да оставя паметен знак, за да може отново да преживее в главата си събитието, когато се върне там; защото главата е можела да извика отново всичко, което е било свързано със Земята. "Ние предаваме на Земята преживяванията на нашата глава" – е бил принципът в древните времена.

И така, можем да посочим най-ранните времена в Древния Изток, ерата на локализираната памет, когато всичко, имащо характер на памет, е било свързано с оставяне на знаци и паметки по земята. Паметта не е била вътре, а навън. Навсякъде е имало паметни табла и паметни камъни. Това е била локализираната памет, спомен свързан с местността.
Дори и до сега за духовното развитие на човека е добре понякога да се използва способността за този род памет – памет, която не е вътре в него, а която се разкрива във връзка с външния свят. Хубаво е понякога да се казва: аз няма да помня едно или друго, а ще оставя там или пък на друго място знак или нарези; или: аз ще позволя на душата си да си спомни за преживяното само свързвайки го със знака или нарезите. Аз ще окача, например, в ъгъла на моята стая, изображение на Божията майка и когато изображението е пред мен, ще започна да преживявам в душата си всичко, което мога да преживея, обръщайки се с цялата си душа към Божията майка. Защото в къщите на хората, когато отидем малко на изток в Европа, нас ни посрещат изображения на Божията майка; не е необходимо даже да стигаме до Русия и тях ги намираме навсякъде в Източна Европа. Всички преживявания от такъв характер, всъщност са остатъци от епохата на локализираната памет. Това е външна памет, тя е свързана с мястото.

Втората степен се достига, когато човек преминава от локализирана към ритмическа памет. Така, ние имаме, първо, локализирана памет и второ, ритмическа памет. Сега се приближаваме към епохата, когато човек не от умствени напъни, а непосредствено от вътрешното същество е развивал потребност да живее в ритъм. Той е усещал потребност така да възпроизвежда вътре в себе си звуците на света, че да се създаде ритъм. Ако, например, преживяването му на кравата е водило до наименованието "му-у", той я е наричал не просто "му-у", а "му-у - му-у", а в най-древните времена, възможно и "му-у – му-у – му-у". Тоест възприятието, като че се умножавало в повторения, за да произведе ритъм. Можете и до сега да проследите подобен процес на словообразуване, например, в думата "кукувица" и можете да отбележите, че малките деца все още усещат потребност за такива повторения. Тук пред нас отново е наследството от времената, когато ритмическата памет е преобладавала, когато човек не е имал памет за това, което просто е преживявал, а е имал памет само за това, което е преживявал в повторенията, в ритмичната форма. Във всеки случай, трябвало е да има сходство в редицата свързани думи. "Основното и главното", "скала и камък": подобни ритмични изрази са последен остатък на хипертрофирания стремеж да се сведе всичко до ритъм, защото в тази втора епоха, която е последвала епохата на локализираната памет, всичко неритмизирано не се е задържало. Ритмическата памет е била източник на цялото древно изкуство на стихосложението, тоест на цялата метрическа поезия. Едва на третия стадий се развило това, което ни е познато до днес, - времевата памет, когато вече нямаме в пространството пункт, към който привързваме спомена си и не зависим повече от ритъма, а това, което бива отнесено в потока на времето, може по-късно да бъде извикано отново. Тази наша съвършено абстрактна памет е третата степен в еволюцията на паметта.

Да извикаме в ума си този момент в човешката еволюция, когато ритмическата памет е преминавала във времева, когато за пръв път се е появила тази памет, която ние с нашата абстрактна ограниченост на мисленето считаме за съвсем естествена; памет, с помощта на която ние извикваме нещо в образна форма, без да се нуждаем повече за възпроизвеждането от полусъзнателни или безсъзнателни ритмични повторения. Епохата на прехода от ритмическа памет към времева е времето, когато Древният Изток е колонизирал Гърция, момент, описван в историята като появяване на колониите, разпространявани в Европа от Азия. Когато гърците са разказвали за героите, които дошли от Азия и Египет, за да се заселят на гръцка земя, те всъщност разказвали, как великите герои излезли от страните на ритмическата памет в търсене на климат, където ритмическата памет е можела да премине във времева, в помнене във времето.

При това можем съвсем точно да определим времето на подем на Гърция. Защото това, което на Изток е наречено прародител на Гърция, е било обител на хора със силно развита ритмическа памет. Там е живеел ритъмът. Наистина, Древният Изток може да бъде правилно разбран само тогава, когато виждаме в него страна на ритъма. И ако разполагаме рая във времето не по-далеч, отколкото това прави Библията, ако го отнесем към Азия, ние трябва да го разглеждаме като страна, където най-чисти ритми огласят Космоса и отново избухват в човека като ритмическа памет, - страна, където човек е обитавал не само като приемник на космическия ритъм, но и като творец на ритъма в Космоса.

Вслушайте се в Бхагават-Гита и вие ще уловите отзвук на могъщия ритъм, който някога е живял в преживяванията на човека. Вие ще чуете неговият отзвук също и във Ведите, ще го чуете в поезията и литературата на Западна Азия. Навсякъде в тях живее отзвук на този ритъм, който е изпълвал някога цяла Азия с величествено съдържание и зараждайки се вътре в земното обкръжение, е създавал тези отзвуци вече в човешките гърди, в биенето на човешкото сърце. След това стигаме до още по-древни времена, когато ритмическата памет преминава към локализирана памет, когато човек не е притежавал даже и ритмическа памет, а е бил научен да оставя паметни знаци на местата, където е имал преживявания. Когато се е отделял от такова място, той не е имал необходимост от спомняне, но когато се е връщал обратно, отново е възстановявал преживяването. Но той не е правил сам това: паметният знак, самата Земя е възстановявала това преживяване. Тъй като главата е образ на Земята, то за човека, знакът на локализираната памет, направен в земята, е извиквал свой образ в главата. Човек напълно се е сработвал със Земята и е имал своята памет във връзката си с нея. В Евангелията има откъс, който напомня за този вид памет, - там, където се казва за Христос, пишещ нещо на земята (Йоан 8:1-11 бел.пр.Е.М.).
Моментът, който определихме като преход от локализирана към ритмическа памет е времето на залеза на древна Атлантида и миграцията на първите следатлантски народи на изток по направление на Азия. Защото отначало имаме миграция от древна Атлантида - континента, който сега образува дъното на Атлантическия океан, - напряко през Европа към Азия, а след това обратна миграция на култури от Азия в Европа (виж рис. на стр. 11). Миграцията на атлантските народи в Азия ознаменува прехода от локализирана памет към ритмическа, която намира по-късно своя завършек в духовния живот на Азия. Колонизацията на Гърция отбелязва прехода от ритмическа памет към времева, тоест към тази, която носим и до сега вътре в нас.

И вътре в тази еволюция на паметта стои цялото развитие на цивилизацията между атлантската катастрофа и възникването на гръцката цивилизация – всичко това, което е стигнало до нас от Древна Азия, по-скоро, под формата на митове и легенди, отколкото като история. Ние няма да стигнем до разбиране на еволюцията на човечеството на Земята, вглеждайки се само във външните феномени, изследвайки външните документи: необходимо е да фокусираме вниманието си върху вътрешната еволюция на човека; трябва да се съобразяваме с развитието на такива неща, като способността на паметта, преминаваща в еволюцията си от външното във вътрешното същество на човека.

Изображение

Знаете, колко много означава за съвременния човек силата на паметта. Чували сте за хора, които в резултат на някакво болезнено състояние неочаквано са установявали, че част от миналия им живот, който те свободно са можели да възпроизвеждат в паметта си, е напълно изтрита. Подобни страшни преживявания се стовариха върху един мой приятел малко преди смъртта му. Веднъж, той напуснал дома си, купил си на гарата билет за някъде, слязъл там и си купил друг билет. Той направил всичко това, изгубвайки временно спомените за живота си, включително момента на покупката на билета. Действал е напълно смислено. Бил е със здрав разсъдък, но паметта му е била изтрита. А когато паметта му се върнала, той се оказал в приют за бездомни в Берлин. После станало ясно, че за този промеждутък от време, той е пребродил половин Европа, бидейки неспособен да обвърже преживяванията си със своите предишни житейски преживявания. Паметта не се пробудила в него, докато не се оказал - сам не знаейки как - в приют за бездомни в Берлин. Това е само един пример от многото, показващи ни, че душевният живот на съвременния човек не е нормален, ако не съдържа непрекъснатата нишка на паметта от определен момент в нашето детство.

При хората от древните времена, които развили локализираната памет, не е било така. Те нищо не са знаели за тези нишки на паметта. От друга страна, те биха се усещали нещастни в своя душевен живот (както става при нас, когато чувстваме, че нещо самопроизволно се изтрива от нашата памет), ако не са били обкръжени от паметни знаци, които им напомняли за преживяното. И не само паметните знаци, оставени от тях самите, но и въздигнатите от предците им, от братята и сестрите, - знаци, сходни по конструкция с техните собствени и довеждащи ги до контакт с родствениците. Това, което ние вътрешно усещаме като предпоставка за невредимост на нашия Аз, хората от миналите времена са търсили извън себе си.

Ние прекарахме пред нашия поглед цялата картина на тези промени в човешката душа, за да проникнем в тяхното значение в историята на човешката еволюция. Чрез изследване на подобни неща, върху историята започва да се хвърля светлина. Днес аз исках да покажа с частен пример, как се е развивала човешката душа по отношение на способността за памет. Ще видим в хода на следващите лекции, че събитията от историята започват да се разкриват в истинския си облик, когато можем да ги озарим със светлина, излизаща от познанието на човешката душа.

Превод от руски на български Евгени Мангуров 31.12.2012 г. гр.Варна

изтегли ГА 233 от тук
http://dox.abv.bg/files/listtree

_________________
ИзображениеИзображениеИзображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Вто Яну 01, 2013 2:43 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 2:27 pm
Мнения: 1141
ЛЕКЦИЯ ВТОРА
Дорнах, 25 декември 1923 г.


От предната лекция трябва да ви е ясно, че правилен поглед върху историческото развитие на човечеството на Земята е възможен само в случай, че вземем в предвид съвсем различните състояния на душата, които са преобладавали в различните епохи. Вчера аз се опитах да охарактеризирам азиатския период на развитие, истинския Древен Изток, и видяхме, че е необходимо да се обърнем към тези времена, когато потомците на атлантските народи са си проправяли път на Изток след атлантската катастрофа, придвижвайки се от запад на Изток и постепенно заселвайки Европа и Азия. Всичко, което е ставало в Древна Азия във връзка с тези народи, се е намирало под влияние на тези хора, чието духовно състояние се е приспособило към ритъма. В началото на азиатския период е бил още видим отзвукът от това, което е съществувало в пълен обем в Атлантида - отзвук от локализираната памет. В хода на източното развитие тази локализирана памет преминавала в ритмическа, и аз показах, как с гръцкото развитие е станал великия прелом, който е донесъл новия вид памет - времевата.
Това значи, че азиатският период на развитие (говорим сега за това, което е правилно да се нарича азиатски период, защото това, което представя историята, е в действителност по-късен и упадъчен период) е бил век на хора със съвършено друго устройство, от това на хората от по-късните времена. И външните исторически събития в онези дни са зависели от строежа на вътрешния човешки живот много по-силно, отколкото в по-късните времена. Това, което е живеело в душата на човека е живеело също така в цялото му същество. Не го е имало свойствения за нас независим живот на мислите и чувствата; мислене, което не е възприемало своята връзка с вътрешните процеси в човешката глава, е било неизвестно. Същото се отнася и за абстрактното чувстване, което не знае за връзката с кръвообращението. Човек в тези времена е имал мислене, което вътрешно се е преживявало като събитие, ставащо в главата, притежавал е чувство, което се е преживявало в ритъма на дишането, в циркулацията на кръвта и т.н. Човек е преживявал цялото си същество като неделимо единство.

Всичко това е тясно свързано със съвсем друго преживяване от човека на неговата връзка с надземния свят, с Космоса, с духовното и физическото в Космоса. Съвременният човек живее, да кажем, в града или селото, и неговите преживявания съответно се видоизменят. Той е заобиколен от гори, планини и реки; или, ако живее в града, градските стени са му пред очите на всяка крачка. Когато говори за космическото и свръхсетивното, то къде е то, според него? Той не може да посочи сфера, вътре в която той би могъл да помисли за космическото и свръхсетивното. Той никъде не може да се докосне до нея, да я улови, да не говорим, че също така неуловимо е и душевно-духовното. Но в древноизточния поток на развитие не е така. За източния човек заобикалящият свят, който сега наричаме наша физическа среда, е бил само подножие на Космоса, възприеман като единство. Човек е имал в своето обкръжение това, което се съдържа в трите царства на природата, той е имал около себе си реки, планини и т.н.; но за него тази среда е била цялата пронизана от дух, пропита от него и оплетена с дух. Древноизточният човек е можел да каже: аз живея сред планини, аз живея сред реки, но аз също така живея сред елементарните същества на планините и реките; аз живея във физическото царство, но това физическо царство е тяло на духовното царство. Отвсякъде ме обкръжава духовният свят, низшият духовен свят.

Там, долу, е било това царство, което е станало за нас земно царство. Човек е живеел вътре в него. Но той си е представял (виж рис. на стр. 14), че там, където свършва едно царство (светло), започва друго (жълто-червено), след това, по-нагоре от него, още едно (синьо); и накрая, най-високото от достижимите царства (оранжево). И ако се наложи да обозначим тези царства в съответствие с терминологията, приета в нашето антропософско познание, - в Древния Изток са ги наричали по друг начин, но това не е съществено, ние ще ги назоваваме по нашему, - тогава ще имаме на върха за височайше царство първата йерархия: Серафими, Херувими, Престоли, след това втората йерархия: Господства, Сили, Власти, - и третата йерархия: Начала, Архангели, Ангели.
Изображение

А после следва четвъртото царство, където обитават човешките същества, царство, в което ние - в съответствие със съвременния метод на познание - наблюдаваме прости природни обекти и процеси; но в тях човекът на Древния Изток е възприемал цялата природа пронизана от елементарните духове на водата и земята. Това е била Азия (виж рис.).

Азия е означавала низшето духовно царство, в което са обитавали човешките същества. Трябва да помним, че съвременната представа за нещата, която ние притежаваме в нашето обичайно съзнание, е била неизвестна за човека от онези времена. Би било нелепо да се предположи, че той би могъл да си представи такова нещо, като материя, лишена от дух. Да говори, както ние говорим за кислорода и азота, е било съвсем невъзможно за човека на Древния Изток. За него кислорода е бил дух, духовно нещо, което действа стимулиращо и възбуждащо на всичко живо, ускорява жизнения процес в живия организъм. Азотът, за който ние сега мислим като за съдържащ се в атмосферата заедно с кислорода, е бил също духовен; той е бил това, което струи през Космоса, въздействайки на всичко живо и органично така, че да го подготви за възприемане на душевната природа. Такива примерно са били познанията на хората от Древния Изток относно кислорода и азота. И човек е познавал по такъв начин всички природни процеси в тяхната връзка с духа; разпространените в наши дни представи са му били неизвестни. Съществували са отделни индивидуалности, които са ги притежавали и именно те са били посветени. Останалото човечество в качеството на обичайно, ежедневно съзнание, е притежавало съзнание, много напомнящо сън наяве; това е било съноподобно ясновидство, което при нас се среща само при аномални преживявания. Животът на древноизточния човек е преминавал в тези сънища. Той е гледал планините, реките и облаците и е виждал всички предмети такива, каквито могат да се видят и чуят в такова съновидение.

Представете си, какво например може да стане със съвременния човек. Човек задрямва. Изведнъж пред него възниква в съновидение пламтяща пещ. Той чува вик: "Пожар!" – Навън по улицата преминава пожарна кола, за да потуши огъня някъде. Но каква разлика между представата за работата на пожарната, която може да си създаде човешкият интелект по прозаичния начин, с помощта на обикновеното сетивно възприятие, и картините, които може да натвори сънят! За човека от Древния Изток, обаче, всички негови преживявания са се проявявали в такива съноподобни образи. Всичко от външните природни царства се трансформирало в неговата душа в образи. В тези съноподобни образи човек е преживявал елементарните духове на водата, земята, въздуха и огъня.

Но сънят му е носил още и други преживявания. Сънят не е бил за него този тежък сън, за който казваме - спи като пън и нищо не знае за себе си. Мисля, че и до сега има хора, които спят така, нали? Но тогава е нямало такива неща: даже в съня си човек е запазвал приглушена форма на съзнание. Когато той е давал отдих на тялото си, духовното е тъкало вътре в него, подобно на активността на външния свят. И в това тъкане той е възприемал съществата от третата йерархия. Азия той е възприемал в своето обичайно състояние на сън наяве, тоест в това, което е било, така да се каже, ежедневното съзнание на това време. През нощта в съня той е възприемал третата йерархия. А от време на време в съня му е влизало още по-приглушено съзнание, но такова, което дълбоко е засягало човешкия характер. По такъв начин, тези източни народи са имали, първо, своето ежедневно съзнание, в което всичко се е видоизменяло в имагинации и образи. Тези образи не са били толкова реални, както в по-древните времена, например времената на Атлантида и Лемурия или в лунната епоха. Въпреки това, те присъствали все още по времето на това азиатско развитие.

И така, през деня хората имали образи. А в съня те са имали преживяване, което може да се облече в следните слова: ние дремем по отношение на обичайното земно съществуване, затова пък влизаме в царството на Ангелите, Архангелите и Архаите и живеем сред тях. Душата се освобождава от телесността и живее сред съществата от висшите йерархии.
Хората заедно с това ясно са знаели, че тогава когато те в Азия са живеели заедно с гномите, ундините, силфите и саламандрите, тоест с елементарните духове на земята, водата, въздуха и огъня, - в съня, когато тялото почива, те са преживявали съществата от третата йерархия в планетарното битие, - във всичко, което обитава в отнасящата се към Земята планетарна система. Имало е обаче, моменти, когато спящият, възприемайки третата йерархия, усещал: много странна област се е доближила до мен. Тя ме приема в себе си, тя ме откъсва от земното съществуване. Той не е усещал това когато е бил потопен в съществата от третата йерархия, а го е усещал само тогава, когато е настъпвало още по-дълбоко сънно състояние. Макар и у хората никога да не е оставало истинско съзнание от това, което е ставало по време на сънно състояние от такъв род, въпреки това, преживяванията, свързани с втората йерархия, дълбоко са се запечатвали в цялото същество на човека. И това преживяване е оставало в човешкото чувство и след пробуждането. Човек е можел тогава да каже: аз бях милостиво благословен от висшите духове, чието съществуване протича от другата страна на планетарното битие. – Така са говорили древните хора за тази йерархия, която включва в себе си Господства, Сили и Власти. Това, което сега описваме е било обичайното състояние на съзнанието в най-древния азиатски период. Двете първи състояния на съзнание - сън наяве, бодърстване в съня и сън, в който е присъствала третата йерархия, са се преживявали съзнателно от всички. А мнозина, надарени с особен природен дар, са преживявали също нахлуването на по-дълбокия сън, по време на който втората йерархия е прониквала в човешкото съзнание.

А посветените в мистериите са достигали вече следващата степен на съзнание. Каква е била природата и? Отговорът изумява, защото работата е там, че посветеният от Древния Изток е достигал същото съзнание, което вие имате сега! Вие го развивате по съвсем естествен начин на втората или третата година от живота си. Никой в Древния Изток не е достигал това състояние на съзнанието по естествен начин, а са го развивали в себе си изкуствено. Посветеният е трябвало да го изработи от сънищата наяве. Докато е пребивавал в този сън наяве, в сънно бодърстване, той е виждал навсякъде образи, намиращи се само в повече или по-малко символично съответствие с това, което сега ние наблюдаваме в ясни, точни очертания; в качеството си на посветен обаче, той е достигал до виждане на нещата такива, каквито ги виждаме ние сега в нашето обичайно съзнание; посветените с помощта на своето развито съзнание са могли да изучават това, което днешните деца учат в училище. И различието не е било в съдържанието. Разбира се , на тях не са им били известни абстрактните форми на буквите, които имаме сега: писмените знаци са се намирали в много по-тясна връзка с предметите и процесите в Космоса. Четене и писане, въпреки това, са изучавали в онези дни само посветените, защото писмо и четмо могат да се изучават, само ако притежаваш това ясно интелектуално съзнание, което е естествено за съвременния човек.

Да допуснем, че някъде, тук или там, би възникнал отново този свят на Древния Изток, населен с човешки същества, имащи този род съзнание, който е бил присъщ на хората от тези времена, и вие се появите сред тях с вашето днешно съзнание; тогава за тях вие бихте били посветени. Различието не е в съдържанието на съзнанието. Вие бихте били посветени. Но от момента, в който тези хора биха ви признали за посветени, те незабавно биха се постарали да ви прогонят от страната с всички средства, които са им достъпни; защото за тях би било съвсем ясно, че посветеният не трябва да научава нещата по такъв начин, както ние ги научаваме сега. Той не би трябвало, например, да умее да пише, както ние умеем да пишем сега. Ако бих могъл да се пренеса в настройката на ума на човека от онова време и бих срещнал такъв псевдопосветен, тоест съвременен човек с обикновени способности, аз би трябвало да кажа за него: той може да пише, той изписва върху хартията знаци, които значат нещо, и не знае, каква дяволска работа е да правиш това, без да носиш в себе си съзнанието, че можеш да го правиш, само бидейки проводник на божественото космическо съзнание; той не знае, че човек може да поставя такива знаци върху хартията, само когато може да усеща, как бог се проявява в неговата ръка, в самите пръсти, проявява се в неговата душа, позволявайки и да изрази себе си чрез тези букви. Различието тук е скрито не в съдържанието на съзнанието, а в способа за постигане и разбиране на нещата. Именно при посветения от древните времена това е ставало по съвсем друг начин, отколкото при съвременния човек, имащ същото по отношение на съдържанието. Прочетете книгата ми "Християнството като мистичен факт", новото издание което неотдавна се появи, и ще намерите още в началото нещо аналогично относно природата на посветения от древните времена. И наистина, така става винаги в хода на световното развитие. Това, което се развива в човека в следващия период по естествен път, е трябвало в предните епохи да идва чрез посвещение.
Благодарение на тези факти, които приведох, можете да отбележите коренното различие между устройството на душата, което преобладавало сред източните народи в доисторическите времена и устройството на хората от по-късните цивилизации. В древността е имало друго човечество, което е можело да нарича Азия долно небе и да разбира като своя земя цялата заобикаляща природа. Те са знаели, къде е било долното, последно небе. Сравнете това с възгледите на съвременните хора. Колко далеч е съвременният човек от това, че да разглежда всичко обкръжаващо като последно небе! Болшинството хора не могат да мислят за него като за последно по простата причина, че понятие си нямат за никакво предшестващо.

И така, виждаме как в древноизточните времена духовното дълбоко е прониквало в природата, в цялото природно битие. Но ние намираме също сред тези народи нещо такова, което на повечето от нас може да се стори крайно варварско. На човека от онези времена би се сторило страшно варварско, ако някой е умеел да пише с тази настройка на ума, с която ние сега можем да пишем; това би му се сторило наистина дяволско. От друга страна, на много съвременни хора им се струва варварско това, което в Азия през тези отдалечени времена е било съвсем естествено: а именно, това, че народите, мигриращи от запад на изток, често с крайна жестокост са покорявали жителите на дадена местност, заграбвали им земята, а тях самите поробвали. Обаче, в основни линии, такова е съдържанието на източната история по цяла Азия. Докато хората са притежавали, както съм описвал, високо духовна представа за нещата, тяхната външна история е протичала в постоянни завоевания на чужди земи, чието население поробвали. Несъмнено, това ще се стори на мнозина крайно варварско. Сега, макар и да има още завоевателни войни, хората ги възприемат като компромис със съвестта. И това е вярно даже относно тези, които поддържат и защитават такива войни; те тежат на съвестта им. В онези времена, обаче, човек е имал съвсем чиста съвест относно тези завоевателни войни, той е чувствал, че такива завоевания са били позволени от боговете.

Стремежът към мир, любовта към мира, която е възникнала по-късно и е обхванала по-голямата част на Азия, в същност е продукт на по-късна цивилизация. Териториалните завоевания и поробването на населението са характерни черти на ранната цивилизация на Азия. Колкото по-дълбоко се потапяме в доисторическите времена, толкова повече там намираме такива завоевания. Войните на Ксеркс и други подобни на него, са наистина бледни сенки на това, което е ставало в ранните епохи.
Но съществува определен принцип, стоящ в основата на тези завоевания. Притежавайки тези състояния на съзнанието, които съм ви описвал, човек се е намирал в съвсем други отношения с близките си, а също и със заобикалящия го свят. Определените различия между различните части на населената Земя са изгубили сега водещата си роля. В онова време тези различия са се проявявали по съвсем друг начин. Позволете да ви обрисувам в качеството на пример нещо често случващо се.

Да допуснем, че тук в ляво – е европейския регион (рис. на стр. 19), тук в дясно - азиатския. Народът-завоевател (червено) се движи от севера на Азия, разпростирайки своите завоевания върху други области на Азия и завоювайки населението им (червено и жълто).

Изображение

Какво всъщност е ставало? В характерните примери за това, което се явява действителен израз на тенденциите в историческото развитие, ние откриваме, че агресорите, като народ или като раса, са били млади, пълни с младежки сили. Какво значи днес да си млад? Какво значи това за човека от съвременната епоха?

Това означава да разполагаш във всеки момент с такива сили на смъртта, че да имаш възможност да запълваш силите на душата, на които са нужни именно процесите на разпад, протичащи в човека. Защото, както знаете, ние имаме в себе си растящи, цветущи сили на живота, но не тези жизнени сили ни правят разумни, мислещи същества: напротив, те приглушават нашето съзнание. Силите на смъртта, силите на разрушението, които също са постоянно активни в нас, винаги се превъзмогват отново и отново по време на сън от силите на живота, докато в края на краищата не съберем заедно всичките сили на смъртта в едно завършващо събитие на смъртта; тези сили са същността на източника на разумност, на самосъзнание. Така стои работата със съвременното човечество. Но да вземем младата раса, младият народ, като тези, които описвах, страдащ от излишък на собствени жизнени сили и постоянно имащ чувството: аз усещам, как моята кръв през цялото време се блъска по вътрешните стени на тялото. Аз не мога да понасям това. Моето съзнание не става по-разумно. Защото по причина на самата моя младост, аз не мога напълно да развия човешката си същност.

Обикновеният човек не е говорил така, но така е говорил посветеният в мистериите, и посветените са били тези, които са ръководили и задавали целия ход на историята. Народ от този тип е имал излишък на младост, излишък на жизнени сили и твърде малко от това, което може да се нарече разсъдливост. Той е оставял своята родина и е завоювал област, където е живеел по-стар народ, - народ, който по един или друг начин е приел в себе си силите на смъртта, защото вече е стигнал до упадък. По младата нация е излизала срещу по-старата и я е завладявала. Не е било необходимо, кръвни връзки да свържат победители и победени. Това, което безсъзнателно е ставало между тях в душевната сфера, е действало подмладяващо, а също е влияело върху разсъдъчните способности. Това, което победителят е получавал от покорените, които е използвал при построяване на новия си дом, е било потребност на неговото съзнание. Трябвало е само да обърне внимание на тези роби и в душата му се смекчавала тенденцията към затъмнение, а в замяна се пробуждала съзнателност, разумност.

Това, което в наши дни постигаме като индивиди, в онези времена се е постигало чрез съвместно живеене с другите. Народът, които е гледал на света като победител и господар, - младият народ, не разполагащ със силата на разсъдъка, - се е нуждаел в обкръжението си, така да се каже, от народ, който е имал в себе си повече сили на смъртта. В преодоляването на другия народ, той се е стремял към това, което му е било нужно за собствената му еволюция. И така, ние намираме, че тези източни битки, често толкова плашещи и представящи ни се в толкова варварски аспект, в действителност не са нищо друго, от импулси за човешкото развитие. Те са били необходими. Човечеството не би могло да се развива на Земята, ако не бяха тези ужасни войни и битки, които ни се струват толкова варварски.
Изображение

Още в онези времена посветените от мистериите са виждали света такъв, какъвто го виждаме ние сега. Само, че те са свързвали с това възприятие друго устройство на душата, друго настроение на ума. За тях всичко, което са преживявали в ясни, точни очертания, - също, както и ние преживяваме обектите в ясни очертания, когато ги възприемаме чрез сетивните органи, - е било във всеки случай винаги нещо такова, което за човешкото съзнание е произлизало от боговете. Защото какви са се представяли външните обекти пред посветения от онези времена?

Да вземем, например, за простота и нагледност, падането на мълния. Знаете добре, че съвременният човек вижда просто мълния (виж рис. горе). Човекът от древните времена е виждал по друг начин. Той е виждал живи духовни същества, движещи се в небето (жълто), а точното очертание на мълнията съвсем е изчезвало. Той е виждал множество, процесия от духовни същества, преминаващи над тях или в космическото пространство. Мълнията като такава, той не е виждал. Той е виждал множество духове, реещи се и движещи се през космическото пространство. Посветеният, както и другите хора, също е виждал духовното множество, но той развил вътре в себе си такова възприятие, както сега при нас, и поради това за него цялата картина започвала да се замъглява и небесното множество постепенно е изчезвало от погледа; тогава избухването на мълнията е могло да се види в този вид, в който сега я вижда всеки. Цялата природа в тази форма, в която я виждаме днес, е можела да бъде постигната в предишните времена само чрез посвещение. Но как се е отнасял човек към такова познание? Той по никакъв начин не е гледал на познанието, постигнато по такъв начин, с безразличието, с което гледат на познанието и истината днес. Съществувало е строго морално начало в човешкото преживяване на познанието. Ако обърнем нашия поглед върху случващото се с неофитите в мистериите, то следва да опишем това така: когато избраните индивиди, преминавайки сурови вътрешни изпитания, са се посвещавали във виждането на природата, достъпно днес за всеки, те съвсем естествено са имали следното чувство: ето човека с неговото обичайно съзнание. Той вижда множество елементарни същества, реещи се във въздуха. Но именно поради това, че има такова възприятие, той се лишава от свободна воля. Той напълно принадлежи на божествено-духовния свят. – Защото в този сън наяве, волята не е свободна, по скоро, тя е нещо, вливащо се в човека като божествена воля. И посвещаваният, който е виждал, как тези имагинации се отнасят към мълнията, се е научавал да казва благодарение на своя посветител: аз трябва да бъда човек, притежаващ в света свобода без богове, за когото боговете са изключени от дълбините на мировото съдържание. В известно отношение за посветения това, което виждате в точни контури, е било отритнато от боговете съдържание на света, в което е влизал посвещаваният, за да стане независим от боговете.
Вие трябва да разберете сега, че това състояние би трябвало да е непоносимо за посвещавания, не бидейки за него момент на компенсация за трудностите. Такива моменти са имали място. Защото, макар, от една страна, посветеният да се е учил да преживява Азия в нейната изоставеност от боговете, в нейната лишеност от дух, от друга страна той се е учил да познава още по дълбокото състояние на съзнание, от това, което се постигало с втората йерархия. Познавайки света, изоставен от боговете, той се е учил също да познава света на Серафимите, Херувимите, Престолите.

В определен момент от епохата на азиатското развитие, приблизително в средата и, - по-късно ще уточним датите, - състоянието на съзнанието на посветените е било такова, че те преминавали по Земята с възприемане на царствата на Земята, много близко до това, което притежава съвременният човек; те са го усещали, обаче, в своите крайници. Те усещали своите крайници свободни от боговете в оставената от боговете земна субстанция. Но в замяна на това те са срещали в тази оставена от боговете страна висшите богове - Серафими, Херувими, Престоли. Като посветени, те се учили да познават вече не сиво-зелени духовни същества, които са били образ на гората, образи на дърветата: те са се учили в качеството си на посветени да изучават гората, лишена от дух. Но като компенсация за тях е оставала възможността да срещнат в гората съществата от първата йерархия, те са могли да срещнат някои същества от царствата на Серафимите, Херувимите и Престолите.

Всичко това, разбрано като формообразуващо начало в социалния живот на човечеството, е основна особеност в историческото развитие на Древния Изток. И движещата сила за по-нататъшното развитие се е намирала в търсенето на взаимна адаптация между млади и стари раси, за да могат младите раси да съзряват чрез общуването с по-старите, чиито души са покорявали. И колкото и далеко да поглеждаме назад в Азия, навсякъде ще намерим, как млади раси, неспособни от самите себе си да развият разсъдъчна способност, я придобиват чрез завоевателни войни. Но когато прехвърляме погледа си от Азия към Гърция, ние намираме съвсем друго развитие. Повсеместно в Гърция в момента на пълен разцвет на гръцката култура ние намираме хора, които макар и да са могли да познаят старостта, не са били способни да пронижат стареенето с пълнотата на духовността. Многократно съм насочвал вниманието ви към мъдрото гръцко изречение: "По-добре просяк в света на живите, отколкото цар в царството на сенките."* Гърците не са съумели да решат проблема със смъртта нито вън в природата, нито при човека. От друга страна, те все пак са имали в себе си смъртта. И така, в Гърция ние намираме не жажда за рефлективно съзнание, а предчувствие и страх от смъртта. Младите източни народи не са усещали подобен страх: те са тръгвали към завоевание, ако в качеството си на раса са се оказвали неспособни да преживяват смъртта по естествен начин.
Но вътрешният конфликт, който гърците са преживявали във връзка със смъртта, се превърнал във вътрешно-подбуждащ импулс за човечеството и довел до това, което ни е познато като Троянска война. За придобиване на рефлекторни сили за гърците не е било необходимо да търсят смъртта от ръцете на чужда раса. От гърците се е искало да дойдат до правилно съотношение с това, което са усещали и преживявали в смъртта, искало се е да придобият пълнокръвно тайнството на смъртта. И това е довело до великото стълкновение между гърците и азиатския народ, от който са произлезли. Троянската война е била война на скръб, война на предчувствие и страх. Ние виждаме срещналите се лице в лице гърци, които са усещали вътре в себе си смъртта, но някак не знаели, какво да правят с нея, и представителите на малоазийската жреческа култура, които са били склонни към завоевания, които са искали смъртта, но не са я имали. Смъртта е била при гърците, но те не са знаели как да се приспособят към нея. На тях им е била необходима сплав с другия елемент, за да направят нещо с нея. Ахил, Агамемнон – тези хора са носили в себе си смъртта, но не са знаели как да се ориентират в нея. Те са гледали към Азия. Там, в Азия, те са виждали народ, който се е намирал в обратното положение, страдащ под прякото влияние на противоположното душевно състояние. Навсякъде е имало такива хора, които не са усещали смъртта толкова интензивно, както самите гърци, но за които в дълбините на смъртта се е усещало необикновеното богатство на живота.

Всичко това е било изразено по удивителен начин от Омир.* /*Виж Омир "Одисея", XI песен, стихове 489-491; думите на Ахил в подземния свят./ Където и да е позволявал на троянците да надделеят над гърците, навсякъде ни дава да видим този контраст. Можете да видите това, например, в характерните фигури на Хектор и Ахил. И в този контраст е изразено това, което е имало място на границата между Азия и Европа. Азия, която в онези древни времена е имала излишък на живот, е жадувала смъртта. Европа е имала - на гръцка почва – излишък на смърт в човека и човек не е можел да добие правилно отношение към нея. По такъв начин, от друга гледна точка, виждаме Европа и Азия противопоставени една на друга. От една страна имаме преход от ритмическа памет към времева; от друга – две съвсем различни преживявания по отношение на смъртта в човешкото устройство.

Утре ще разгледаме по детайлно контраста, за който само загатнах в края на днешната лекция, и, по такъв начин, да се приближим до по-пълно разбиране на прехода от Азия към Европа. Защото това е имало дълбоко и мощно влияние върху еволюцията на човека и без неговото разбиране ние не можем да стигнем до истинско разбиране на развитието, чрез което преминаваме в сегашното време.

Превод от руски на български Евгени Мангуров 31.12.2012 г. гр.Варна

изтегли ГА 233 от тук
http://dox.abv.bg/files/listtree

_________________
ИзображениеИзображениеИзображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Вто Яну 01, 2013 3:12 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 2:27 pm
Мнения: 1141
ЛЕКЦИЯ ТРЕТА
Дорнах, 26 декември 1923 г.


Преди тринадесет години, почти на този ден, в курса лекции, който изнесох в Щутгарт между Рождество и Нова година,* аз говорих за тези събития, които ще разгледаме в настоящия цикъл лекции. Само малко трябва да изменим гледната точка. /*"Окултна история. Събития и личности от световната история в светлината на духовната наука" (GA 126)
В първите две уводни лекции ние се постарахме да придобием разбиране за това радикално изменение в устройството на човешката душа и характер, което е станало в хода на човешкото развитие - както доисторическото, така и историческото. За днешната лекция – във всеки случай за началото и – няма да ни се наложи да се връщаме няколко хилядолетия назад. Знаете, че от позиция на духовната наука ние придаваме огромно значение на така наречената атлантска катастрофа (в нейните последствия за човешката еволюция), която е претърпяла Земята във времената, обичайно известни като ледников период. Това е бил последния акт в изчезването на Атлантския континент, който сега е дъно на Атлантическия океан; след това имаме, както често сме описвали, пет последващи културни епохи, стигащи до нашето време. Първите две от тях не са оставили следа в историческата традиция, защото литературата, останала на Изток, даже всичко това, което се съдържа в изумителните Веди, в дълбоката ведическа философия, е само отзвук на това, което би ни се наложило да описваме, при желание да изобразим тези древни епохи. В моята книга "Въведение в тайната наука" аз вече говорих за тях като за древноиндийска и древноперсийска епохи.

Днес няма да се задълбочаваме толкова далеко в миналото; ще насочим мислите си към този период, който често съм наричал египетско-халдейски, - периода, предшестващ гръко-латинския. Вече сме обръщали внимание на факта, че за времето между атлантската катастрофа и гръцкия период е станало огромно изменение по отношение силите на човешката памет, а също и на социалния живот на човечеството. Такава памет, каквато притежаваме сега, - времева памет, с помощта на която можем да пътешестваме във времето, - не е съществувала в този трети следатлантски период; човек е имал тогава, както описахме това в предната лекция, памет, свързана с ритмическо преживяване. И ние видяхме, как тази ритмическа памет е произлязла от по-ранната памет, която е била особено силна в атлантския период, - а именно, от локализираната памет, при която човек е носил вътре в себе си съзнание само за настоящия момент, но е използвал по всякакви начини нещата, които е намирал във външния свят или сам е оставял там в качеството им на знаци: с тяхна помощ той се е поставял във връзка с миналото и не само своето минало, но и с миналото на човечеството като цяло.

В тази връзка ние трябва да мислим не само за паметките, които са били по Земята: в онези древни времена констелациите на небето също са служили на човека в качеството на знаци, особено планетните констелации при техните възвратни повторения в цялата им многовариантност. От тези констелации човек е узнавал, какъв е бил хода на нещата в ранните времена. Така небето и Земята са действали съвместно, за да създадат на древното човечество локализирана памет.

И така, човекът от отдавна отминалите времена се е различавал по цялата си конституция от човека от по-късното време и още повече от съвременния човек. Съвременният човек в будно състояние носи вътре в себе си аз и астрално тяло, без да ги забелязва; повечето хора не забелязват, как физическото тяло носи вътре в себе си заедно с етерното тяло много по-важната организация на астралното тяло и аза. Вие, разбира се, сте запознати с тези взаимовръзки. Но древното човечество е усещало този факт от своето собствено същество съвсем по друг начин. И така стоят нещата с човечеството, към което трябва да се обърнем, когато се връщаме към третата епоха на следатлантската култура - египетско-халдейската. В това време човек се е преживявал както дух и душа в значителна степен извън пределите на своето физическо и етерно тяло даже в будно състояние. Той е знаел как да различава: това е моят дух и душа, - ние, разбира се, ги наричаме аз и астрално тяло, - и това е съединено с моите физическо и етерно тела. Човек е преминавал през света с това преживяване на двойственост. Той не е наричал своето физическо и етерно тяло - аз. Той е наричал аз само своята душа и дух, - това, което е било духовно и е било по определен начин свързано долу с неговото физическо и етерно тяло, имало е с тях такава връзка, която той е можел да наблюдава и чувства. И в своя дух и душа - в аза и астралното тяло - човек е осъзнавал влизането на божествено-духовните йерархии, също така, както сега чувства влизането на природните вещества в своето физическо тяло.

Сега човешкото преживяване във физическо тяло има следната природа: човек знае, че чрез процеса на хранене, процеса на дишане, той възприема субстанции от външните природни царства – отначало те са навън, след това – вътре в него. Те влизат в него, проникват в него и стават част от него. В онези ранни епохи, когато човек е преживявал някакво обособяване на своята душевно-духовна природа от своето физическо-етерно, той е знаел, че Ангелите, Архангелите и другите същества, чак до по-високите йерархии, самите са същността на духовните субстанции, които проникват в неговата душа и дух и стават, ако можем така да се изразим, част от него самия. Така, че във всеки миг от живота си той е можел да каже: в мен живеят боговете. И той е гледал на своя аз не като на сътворен долу, със средствата на физическите и етерни субстанции, а като на дарено по милост свише, като на идващо от йерархиите. И като товар или, по скоро, като каруца в живота, в която той е бил принуден да се придвижва във физическия свят, - така си е представял той своята физическо-етерна природа. Без да си изясним това, ние няма да разберем хода на събитията в еволюцията на човечеството.

Сега ще проследим този ход на събитията с множество различни примери. Днес пътеводна нишка ще ни бъде същото, до което се докоснах преди тринадесет години, когато говорих за историко-митологичния документ, който изобразява най-древната фаза на развитие, - именно нея се каним сега да разглеждаме: подразбирам епоса за Гилгамеш. Епосът за Гилгамеш има отчасти характер на истинска история и затова днес ви предавам събития, които съм ви описвал преди тринадесет години, така, както се представят непосредствено пред духовния поглед.

В някакъв град в Мала Азия – той е наречен в епоса Ерех* - живеел човек, принадлежащ към типа на завоевателя, за който говорихме в последната лекция, - тип, който закономерно е произлязъл от душевните и социални условия на епохата. /*Градът е наречен в Библията (Битие 10, 10) Ерех; клинописният текст го именува Урук./ Епосът го нарича Гилгамеш. Значи, имаме работа с личност, която е запазила множество особености на човечеството от по-ранните времена. Но на тази личност и е било ясно, че тя има, сякаш двойствена природа, - от една страна, духовно-душевна природа, в която се спускат боговете, а от друга страна - физическо-етерна, в която влизат физически и етерни земни и космически субстанции, - представителите на човечеството от онова време вече са стояли пред прехода към следващата степен на човешката еволюция. Този преход се състои в следното: аз-съзнанието, което не много преди това се е намирало в душевно-духовната част, сега, ако може така да се каже, се е потопило във физическо-етерната част, така че Гилгамеш е бил един от тези, които престанали да казват "аз" на духовно-душевната част от своето същество, тази, в която те са усещали присъствието на боговете, а казвали "аз" на това, което е било в тях от земното и етерното. Това е било ново устройство на душата.
Но заедно с това душевно устройство, когато азът се е спуснал от душата и духа и е влязъл в качеството си на съзнателен аз в телесното и етерното, тази личност запазила все още в себе си привички, принадлежащи на миналото, и особено привичката за преживяване на паметта изключително във връзка с ритъма. Тя е запазила още и това вътрешно чувство, което е било необходимо, за да се учи да познава силите на смъртта, защото само силите на смъртта могат да дадат на човека това, което го довежда до разумност. По такъв начин, изхождайки от факта, че личността на Гилгамеш ни довежда до душа, която вече е преминала през много инкарнации на Земята и сега е навлязла в нова форма на човешкото съществуване, което вече съм описвал, ние го намираме при тази точка на физическото съществуване, която ражда в него някаква неувереност. Древният навик към завоевания и древната ритмическа памет станали неуместни за живота на Земята.

И затова преживяванията на Гилгамеш са били преживявания изключително на преходната епоха. Затова е станало така, че, когато тази личност по стара привичка е завладяла града, който в епоса е наречен Ерех, в града възникнал смут. Отначало Гилгамеш предизвикал неприязън. В него виждали чужд човек и той, всъщност, не би могъл сам да се справи с всички трудности, които възникнали в резултат на завземането на града. След това се появила, - защото съдбата я е довела тук, - друга личност. Епосът за Гилгамеш я назовава Еабани.*/*В клинописния текст е наречена Енкиду или Енгиду./ Тази личност сравнително късно се е спуснала на Земята от планетарното съществуване, което земното човечество е водело в продължение на някое време и описание на което, можете да намерите в книгата “Въведение в тайната наука”. Знаете, че по време на атлантската епоха душите се спускали – едни по-рано, другите по-късно - на Земята от разни планети, бидейки отделени там от Земята на много ранна степен от земната еволюция.

В Гилгамеш пред нас застава индивидуалност, която се е върнала сравнително рано на Земята; така че към времето, за което говорим, тя вече е преживяла много земни въплъщения. В другата индивидуалност, която също е дошла в този град, ние имаме такава, която е пребивавала сравнително дълго в планетарно битие и едва по-късно е намерила своя път обратно към Земята. Вие можете да прочетете за това в моите щутгартски лекции, изнесени от малко по- различна гледна точка преди тринадесет години.

И така, тази втора индивидуалност е завързала близко приятелство с Гилгамеш и те съумели съвместно да уредят социалния живот в града на наистина здрава основа. Това е било възможно, защото на втората индивидуалност и е останал голям запас от знания, придобити през времето на пребиваване в космоса извън Земята, поради малобройните земни инкарнации. Еабани е имал, както вече казах в Щутгарт, нещо като просветлено възприятие - ясновиждане, ясночуване и това, което можем да наречем яснознание. По такъв начин ние имаме в една личност от една страна остатъци от древните завоевателски обичаи и ритмически настроена памет, а от друга - това, което и е останало от виденията и прозренията в скритите мистерии на Космоса; от сливането на тези две неща е израснала, както понякога ставало в тези древни времена, цялата социална структура на този град в Мала Азия. Мир и щастие се спуснали над града и неговите обитатели и всичко би било наред, ако не се беше случило едно събитие, което преобърнало хода на нещата в друга посока.

В този град съществували мистерии, мистерии на някаква богиня, и тези мистерии пазили твърде много тайни на Космоса. Но това са били в смисъла на онези времена, може да се каже, синкретични мистерии, тоест в тези мистерии са били събрани откровения от различни мистерии на Азия. И съдържанието на тези мистерии се е култивирало и преподавало там по различни и изменящи се, съобразно момента, способи. Но това е било трудно постижимо за личността, която в епоса носи името Гилгамеш, и той изказал обвинение против мистериите, смятайки, че учението им е противоречиво. И тъй като двете личности, за които говорим, са държали в ръцете си на практика реда в града, така, че възражението срещу мистериите е излязло от самия връх на социалната стълбица, възникналите трудности довели до това, че мистерийните жреци призовали тези сили, които в предишните времена са били достъпни за човека в мистериите. Няма ли да се удивите, ако чуете, че в древните мистерии човек е можел наистина да се обръща към духовните същества от висшите йерархии, защото, както ви казах вчера, за Древния Изток, Азия е била не нещо друго, а низше небе и на това низше небе човек е съзнавал присъствието на божествено-духовните същества и е общувал с тях. Особено се е култивирало такова общение в мистериите. И така, жреците на мистериите на Ищар се обърнали към тези духовни сили, към които те винаги се обръщали, когато искали просветление, и станало така, че тези духовни сили наложили някакво наказание на града.

В онези времена това са изразявали по следния начин: нещо, което всъщност е духовна сила от висок порядък, е действало в Ерех като животинска сила, като страшна, призрачна животинска сила. Всевъзможни беди се стоварили върху жителите - физически болести, а също душевни разстройства. В резултат личността, привързана към Гилгамеш, наречена в епоса Еабани, умряла, но, за да може мисията на другата личност да бъде продължена на Земята, тя останала в духовна връзка с тази личност даже след смъртта си. И така, когато разглеждаме следващия живот и развитието на личността, която в епоса носи името Гилгамеш, ние трябва да виждаме в нея съвместната дейност на две личности, при това по такъв начин, че в следващите години от живота си Гилгамеш получава интуиции и озарения от Еабани и продължава да действа, макар и сам, но не просто от собствената си воля, а от волята на двамата, от сливането на двете воли.

Това, което ви представих тук, е било нещо напълно осъществимо в онези древни времена. Животът на човешките мисли и чувства не е бил тогава толкова единен и неделим, както сега. Затова човек не е можел да има опит със свободата в този смисъл, в който го имаме сега. Било е напълно възможно, или за духовно същество, което никога не се е въплъщавало на Земята, да действа чрез волята на земна личност, или, както в този случай, за човек, който е преминал през на прага на смъртта и е имал следсмъртно съществуване, да говори и действа чрез волята на някаква личност на Земята. Така е било с Гилгамеш. И от това, което е възникнало от сливането на двете воли, Гилгамеш е могъл с достатъчна яснота да разбере, в кой момент от историята на човечеството той самият се намира. Благодарение на влиянието на духа, който го е инспирирал, той започнал да разбира, че азът се е потопил във физическото и в етерното тяло, които са смъртни, и от този момент проблемът за безсмъртието започнал да играе твърде значителна роля в живота му. Всичките му усилия са били насочени към това, с едни или други средства да проникне в самата сърцевина на този проблем. Мистериите, в които се е съхранявало това, което е можело да се каже относно безсмъртието в онези дни на Земята, неохотно са откривали своите тайни на Гилгамеш. Мистериите все още са имали собствени традиции, и в техните традиции се е съхранявало също в значителна степен живото знание, съществувало на Земята в атлантските времена, когато древната, първоначална мъдрост е управлявала сред хората.
Но носителите на тази първоначална мъдрост, които някога са странствали по Земята в качеството им на духовни същества, много отдавна се отделили от нея и основали космическа колония на Луната, така, че са чисти детинщини да се счита, че Луната е мъртво, обледенено тяло, както описват това съвременните физици. Луната е, преди всичко, космическо местообитание на тези духовни същества, които са били първите велики учители на земното човечество, - същества, които някога донесли на земното човечество първородната мъдрост и които, когато Луната напуснала Земята и си намерила място в планетарната система, също се отделили и си устроили обиталище на Луната.

Този, който в наши дни чрез имагинативно възприятие може да достигне истинско познание за Луната, получава също познание и за духовните същества от тази космическа колония, които са били някога учители по древна мъдрост на човечеството на Земята. Това, на което са учили, се е съхранявало в мистериите, също както и импулсите, чрез които човек сам можел да стигне до определена връзка с тази древна мъдрост. Личността, която в епоса се именува Гилгамеш, не е имала обаче жива връзка с мистериите на Мала Азия. Но благодарение на свръхсетивното въздействие на приятеля си, който в следсмъртното си съществуване е бил още свързан с него, в Гилгамеш възниква вътрешен импулс да търси път в света, по който би могъл да стигне до преживяване безсмъртието на душата.

Впоследствие, в средните векове, ако човек е искал да узнае нещо за духовния свят, той е трябвало да се потопи в собственото си вътрешно същество. В най-новите времена биха казали, че е нужен още по вътрешен процес. Но в онази древност, за която говорим, за човека е било факт ясното и точно знание, че Земята не е просто купчина камъни, за която говорят книгите по геология, но че Земята е живо същество, - повече от това, живо същество, надарено с дух и душа; като дребна мушица, която пълзи по човека и може нещо да разбере за човешкото същество, пропълзявайки по носа или челото му или по косата му; както мушицата постига своите познания по такъв начин, правейки пътешествие по човека, така и в онези древни времена чрез странстване и опознаване на Земята с нейната различна конфигурация в различните региони, човек е достигал до проникване в духовния свят. И той е можел да прави това, независимо дали му е бил открит достъп в мистериите или не. Всъщност, няма по-повърхностно описание, от разказите за това, как Питагор и другите* се скитали надолу-нагоре в търсене на знание. /*Виж Диоген Лаерций "Животът на философите", том II, книга 8, "Питагор"; виж също "Платон"и др./ Човек е странствал по Земята, за да възприема това, което се е разкривало в тези многообразни конфигурации, в това, което е можел да наблюдава в различните форми и очертания на Земята в различни места, и не само Земята в нейния физически аспект, а също Земята като душа и дух. В наши дни човек може да се отправи към Африка или Италия, - и все пак, за сметка на външните подробности, които привличат вниманието и се набиват на очи, преживяванията му в тези места могат малко да се отличат от преживяванията му в къщи. Защото човешката възприемчивост за дълбоките различия, които съществуват между различните места на Земята, се е изгубила. А в този период, с който сега се занимаваме, тя още не е отмряла. Затова импулсът за странстване по Земята, за да се придобие чрез това нещо, което би помогнало да се реши проблема с безсмъртието, е имал за Гилгамеш дълбок смисъл.

И тъй, той се спуснал да странства. И това го довело до много важен резултат. Той дошъл в област, близка до тази, която сега наричаме Бургенланд; това е районът, за който много се говореше неотдавна и за който много се караха – ще принадлежи ли на Унгария или не. Социалните условия на страната, разбира се, силно са се изменили от тези отдалечени времена. Гилгамеш пристигнал и намерил там мистериен център, - главният жрец на мистериите се нарича в епоса Ксисутрос*./*Или Беросос, гърцизирана форма на шумерското име Зиусудър, - жрец на Бела във Вавилон, който около 280 г. пр.Р.X. е написал на гръцки език вавилоно-халдейската история, почерпена от вавилонските храмови архиви; в клинописния текст Утнапиштим./ Тези древни мистерии са били истински наследници на старите атлантски мистерии, - само, разбира се, в изменена форма, както и би следвало да бъде след изминаването на толкова много време.

И било така, че в този древен мистериен център знаели, как да оценят и претеглят способността за познание, която притежавал Гилгамеш. Той бил посрещнат с разбиране. Предстояло му да премине изпитание – едно от тези, които в онези дни често се давали на учениците в мистериите. Той е трябвало да изпълни определени упражнения при пълно бодърстване в течение на седем дни и седем нощи. Това било твърде много за него и затова го подложили на нещо като заместващо изпитание. Били му подготвени някакви вещества, които той приел и с тяхна помощ получил някакво озарение, макар че, както винаги става в такива случаи, когато екстремните условия не се спазват, озарението би могло да бъде донякъде съмнително. Въпреки това, някаква степен на озарение била достигната и се осъществило известно проникване във великите взаимовръзки на Вселената, в духовната структура на Вселената. И затова, когато Гилгамеш завършил своето странстване и се върнал у дома, той фактически притежавал високо духовно прозрение.

Той странствал надолу по Дунав, придвижвайки се по северния бряг на реката, докато отново не стигнал у дома в своята родина, в своята обетована земя. Но преди да стигне у дома, - в предвид на това, че той получил посвещение в следатлантските мистерии не по оптимален, а отчасти по неправилен начин, - го настигнало първото изкушение, което се стоварило върху него и предизвикало ужасен пристъп на гняв; това станало във връзка с произшествие, което привлякло вниманието му: до слуха му стигнали известия за някои събития станали в града. Той чул за случилото се преди да стигне до града и силно се разгневил; и в резултат на това озарението, получено от него, почти напълно помръкнало, така че той пристигнал в къщи без него.

Но въпреки това, - и в това е особената черта на тази личност, - той все още притежавал способност чрез връзка с духа на своя умрял приятел да прониква в духовния свят или, в краен случай, да получава съобщения оттам. Но това все пак са различни неща – чрез средствата на посвещението да имаш непосредствено виждане в духовния свят или да получаваш съобщения от личности от задгробния свят. Въпреки това може определено да се твърди, че у Гилгамеш останало нещо от прозрението за природата на безсмъртието. Оставям засега настрана преживяванията, през които преминава човек след смъртта; и в онези дни те не са играли значителна роля в съзнанието на последващата инкарнация; във вътрешната структура на живота те се проявяват много силно, но не и в съзнанието.

По такъв начин, пред вас тези две личности, които описах и които съвместно са довели до изразяване на духовната конституция на човека от третата следатлантска културна епоха, приблизително в средната точка на развитие, - тези две личности, които все още живеели по такъв начин, че цялостният им начин на живот сам по себе си е бил ярко доказателство за двойствеността на човешката природа. Единият от тях - Гилгамеш – осъзнавал тази двойственост, макар да бил един от първите преживели слизането на аз-съзнанието, слизането на аза във физическата и етерна природа на човека. Другият, по силата на това, че е преминал през малко инкарнации на Земята, е притежавал ясновидско познание, благодарение на което е знаел, че не съществува такова нещо, като материя, а всичко е духовно, и така нареченото материално е само друга форма на духовното.

Сега трябва да ви е ясно: ако тогава човешкото същество е било устроено по такъв начин, то човек, разбира се, не би могъл да мисли и чувства така, както ние сега. Цялото му мислене и чувстване напълно са се отличавали от нашето. И това, което такива личности са могли да получават, разбира се, е било съвсем различно от това, което преподават днес в училищата и университетите. В онези дни всичко, което човек получавал, всичко, имащо духовна или културна природа, е идвало при него от мистериите, откъдето се е разпространявало сред хората по всички възможни пътища. Мъдреците в мистериите, жреците, са били истинските опекуни на човечеството.

Такa, че особеност на тези две личности е било това, че в описваната инкарнация те са били неспособни – заради особеното устройство на душата – да се доближат до мистериите на своята родина. Този, когото епоса нарича Еабани, е бил близо до мистериите благодарение на своето пребиваване в извънземните области на Космоса; този, когото наричали Гилгамеш, преживял своего рода посвещение в следатлантски мистерии, което породило, обаче, само незрял плод. В резултат и двамата чувствали в съществото си нещо, което ги приближавало до първичните времена на земното човечество. И двамата могли да се запитат: как станахме такива? Каква роля сме играли в еволюцията на Земята? Нали сме станали такива благодарение на еволюцията на Земята; какъв път сме изминали?

Въпросът за безсмъртието, който е бил причина за такива страдания и душевен разпад за Гилгамеш, е бил свързан в онези дни с необходимостта от прозрение в развитието на Земята от прадревни времена. В онези времена не е трябвало да се мисли или преживява безсмъртието на душата до тогава, докато не станело едновременно някакво прозрение в това, как душите на хората, които са присъствали вече в много ранните фази от развитие на Земята, - по време на степените на развитие на Старото Слънце и Старата Луна, - са съзерцавали приближаването на това, което в последствие е станало земно. Хората са чувствали своята принадлежност към Земята. Те чувствали, че за самопознанието човек трябва да прозира своята връзка със Земята.

Тайното знание, което се култивирало във всички мистерии на Азия, било преди всичко космическо знание; мистерийната мъдрост и учение разкривали източниците на земната еволюция във връзка с Космоса. Така,че в тези мистерии пред човека се откривал жив образ - такъв, който би могъл да се превърне в него в животворни идеи, - панорамен обзор на това, как се е развивала Земята и как във вренето и кипенето на субстанциите и силите на Земята, през всички слънчеви, лунни и земни периоди на еволюцията, човек се е развивал заедно с всички тези субстанции. Всичко това в най-жив образ се е поднасяло на човека.

Един мистериен център, където са се преподавали такива неща, оцелял до много по-късни времена. Това били Ефеските мистерии, мистериите на Артемида Ефеска. Мистериите са имали в самата среда на своя олтар изображение на богинята Артемида. Когато в наше време разглеждаме репродукция с богинята Артемида Ефеска, то имаме, само гротескно впечатление от женски образ с множество гърди. Това е защото ние не си представяме, как подобни неща са се преживявали в древните времена; тогава важно е било именно преживяването, извършващо се пред лицето на един или друг факт. Учениците в мистериите е трябвало да преминават през известна подготовка, преди да преминат към истинския център на мистериите. В Ефеските мистерии център е било това изображение на богинята Артемида. Когато ученикът се е въвеждал към центъра, той е ставал единен с подобно изображение Когато той е стоял пред изображението, е губел съзнание за това, че пребивава в границите на кожата си. Това самоотъждествяване в съзнанието с божествения образ е имало в Ефес следния резултат: ученикът вече не просто гледал земните природни царства, които го заобикаляли – камъни, дървета, реки, облаци и т.н. - но, когато се е чувствал единен с образа на Артемида, когато, като че влизал в образа на Артемида, той е получавал вътрешно видение за своята връзка с етерните царства. Той се е чувствал единен със света на звездите, единен с процесите в света на звездите. Той не възприемал земната субстанция под човешката кожа, той усещал своето космическо битие. Той усещал себе си в етерното.

И при това пред тях възниквали ранните състояния на Земята и човешкия живот на Земята. Той започвал да вижда, какви са били тези ранни състояния. Сега ние разглеждаме Земята като голяма каменна буца или скала, покрита в голямата си част на повърхността с вода и обкръжена с въздушна сфера, съдържаща кислород, азот и други вещества, - съдържаща фактически това, което е нужно на човешкото същество за дишане и т.н.

Изображение

И когато започнат умозрително да тълкуват това, което предлага съвременното научно знание, тогава стигаме до прелестни резултати! Защото само чрез духовно виждане може да се проникне в условията, преобладаващи в прадревните времена. Но подобно духовно видение, отнасящо се до първичните състояния на Земята и човечеството,* се е достигало от ефеските ученици, когато те се отъждествявали с образа на богинята. /*Виж. "Въведение в тайната наука", а също "Еволюцията от гледна точка на истината" (GA 132) и лекция от 01. 12. 1923 г. във "Форми на Мистериите" (GA 232)./ Те стигали до виждане на това, че преди обкръжението на Земята (сегашната атмосфера) е било не такова: на мястото на днешната атмосфера като обкръжение на Земята е имало крайно разреден белтък, летливо-течно белтъчно вещество. И те виждали, как всичко живо на Земята е черпело сили за своето съществуване от това летливо-течно белтъчно вещество, което било разпространено над Земята; и също, всичко живеело в това вещество. Те виждали, как това, което вече съществувало в някакъв смисъл вътре във веществото, - фино разпределено, навсякъде стремящо се към кристализация (виж рис. на стр. 35, червеното), - как това, което съществувало в необичайно разредено състояние във вид на силициев диоксид било всъщност нещо като сетивен орган за Земята и е могъл да възприема в себе си от всички страни имагинации и влияния от обкръжаващия Космос. И по такъв начин, в силициевия диоксид, съдържащ се в земната белтъчна атмосфера, е имало навсякъде имагинации, - конкретно, външно откриваеми.

Тези имагинации са имали форма на гигантски растениеобразен организъм, и от това, което е било, така да се каже, "имагинирано" в Земята по този начин, се развили по-късно - чрез поглъщане на атмосферната субстанция - растенията, тоест всичко това, което има растениеобразна природа. Отначало това е било в обкръжението на Земята в летливо-флуидна форма и едва по-късно се потопило в почвата и станало това, което ни е известно като растения. Покрай силициевият диоксид в тази белтъчна атмосфера е било внедрено също и друго вещество – калциев оксид (вар) в крайно разредено състояние. От тази варна субстанция под влияние на сгъстяване на белтъка възникнало животинското царство. А човешкото същество се е възприемало вътре във всичко това. То се е усещало единно със Земята. То е живеело в това, което Земята е творила от силите на имагинациите като растително, живеело в това, което е възниквало в земното като животинско, така, както аз сега ви описах. Всеки човек се е усещал, всъщност, разпрострян по цялата Земя, единен със Земята. Така, че човешките същества – както описах във връзка с учението на Платон в книгата "Християнството като мистичен факт" човешката идееобразуваща способност – прониквали едно в друго.

И така, съдбата довела до това, че двете личности, за които говорих в Щутгарт и ви говоря отново тук, се превъплътили в последователи на ефеските мистерии и там възприели в душите си с дълбоко благочестие тези неща, които в общи линии обрисувах тук. Благодарение на това душите им станали някак вътрешно уплътнени. Чрез мистериите те възприели сега като земна мъдрост това, което преди им било достъпно само в преживяването, - но в по-голямата си част безсъзнателно преживяване. Такъв е бил човешкия опит на тези личности, поделен между две отделни инкарнации. Благодарение на това те са носили вътре в себе си силно съзнание за човешката връзка с висшия, с духовния свят и заедно с това силна, интензивна способност да чувстват и преживяват своето отношение към земното.

Защото ако вие постоянно имате две съвместни течения, които не можете да разделите, тогава те се разтварят и се губят едно в друго. Ако са ясно различими, можете да съдите за едното с помощта на другото. Тези две личности са можели също така, от една страна, от самия живот да съдят за духовния аспект на горния свят, което е идвало до тях като отзвук от предните инкарнации. И сега – тъй като произхода на природните царства им е бил съобщен в мистериите на Ефес под влиянието на богинята Артемида – те са могли, от друга страна, да разбират, как са възникнали нещата, намиращи се на Земята извън човека, как постепенно всичко извън човека на Земята е било образувано от първичното вещество и как човек също е възприел това вещество. И животът на тези две личности – който частично се пада в последните години, когато Хераклит* още е живеел в Ефес, а отчасти след това, - станал особено вътрешно богат и е бил мощно озарен отвътре от светлината на великите космически тайни. /*Хераклит Ефески, около 535-475 пр. Р.X. - философ/. Освен това в тях е имало ясно съзнание, че човек в своя душевен живот може да бъде съединен не само с хоризонтално разпростряното около него по Земята, но и с това , което извисява, когато той сам достига висините на своето същество. Такава е била вътрешната организация на душите на тези две личности, които действали съвместно в началото на египетско-халдейската епоха, а след това са живели заедно във времената на Хераклит и после във връзка с мистериите на Ефес. И сега тази съвместна дейност може да бъде проследена по-нататък. Душевната организация, която се е развила при двамата, преминала през смърт, през духовния свят и започнала да се готви за земния живот, който е трябвало пак да постави задачи, които сега, разбира се, изглеждали съвсем по друг начин. И когато наблюдаваме, по какъв начин тези личности са намирали след това пътя си в историята на земното развитие, можем да видим, как благодарение на преживяванията на душата в предишните времена, (тези преживявания имат своето кармическо продължение в следващия земен живот) се подготвят такива неща, които придобиват съвсем друга форма в последващия живот, след като тези личности още един път встъпват в земната еволюция на човечеството.

Дадох този пример, защото тези две личности са се появили в края на период, който е имал необичайно значение в историята на човечеството. Аз обърнах внимание на това в лекциите в Щутгарт преди тринадесет години; фактически съм разгледал това от определена гледна точка. Тези личности, които отначало, в египетско-халдейската епоха, преминали през това, което мога да нарека широкомащабен космически живот, а след това задълбочили този космически опит вътрешно, в смисъл на определено уплътняване на душите си, сега, в последващата инкарнация, живели като Аристотел и Александър Велики*./*Аристотел, 384-322 пр. Р.X.; Александър Велики, 356-323 пр. Р.X. от 336 македонски цар, умрял във Вавилон./ Когато се разберат скритите дълбини на душите на Аристотел и Александър Велики, тогава започват да се прояснява, както обяснявах в Щутгарт, всичко, което се е проявило толкова проблематично в тези две личности, чийто живот е протекъл във времената, когато гръцката култура е клоняла към упадък и е започвало да преобладава римското владичество.
За това ще поговорим утре, в следващата лекция.

Превод от руски на български Евгени Мангуров 31.12.2012 г. гр.Варна
изтегли ГА 233 от тук
http://dox.abv.bg/files/listtree

_________________
ИзображениеИзображениеИзображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 16 мнения ]  Отиди на страница 1, 2  Следваща

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Иди на:  
cron
Powered by phpBB® Forum Software © phpBB Group
Хостинг и Домейни