ПРИЯТЕЛИ НА АНТРОПОСОФИЯТА - ЕЗОТЕРИЧНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ

Ex Deo nascimur. In Christo morimur. Per Spiritum Sanctum reviviscimus!
Дата и час: Нед Юли 22, 2018 8:52 pm

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]




Напиши нова тема Отговори на тема  [ 2 мнения ] 
Автор Съобщение
Непрочетено мнениеПубликувано на: Съб Мар 24, 2012 10:07 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 2:27 pm
Мнения: 1225
Лекция на Р. Щайнер за рецитацията и декламацията


Разбира се, възможно е само с няколко щрихи и насоки да се покаже същността на изкуството на декламацията, защото за да се говори подробно по същността на проблема, би изисквало навлизането в голям брой искрено споделени лични неща от човешкия физически, душевен и духовен живот. Последният път можахме да видим как циркулацията на кръвта, биенето на пулса и ритъмът на дишане се съгласуват по един особено забележителен начин във вътрешността на човешкия организъм, когато зазвучава това, което трябва да прозвучи в декламацията, респективно в рецитацията на едно стихотворение, към което поетът така да се каже клони още със създаването на неговата творба на изкуството. Та нали рецитацията се намира по средата между пеенето и обикновеното говорене. В езика всичко онова, което при пеенето е така да се каже свързано в числени съотношения, е превърнато във вътрешно интензивно. Когато изговаряме думата, до известна степен става така, като че ли елементите, които живеят в песента, се сплескват от нещо пространствено в нещо повърхностно, което повърхностно двумерно обаче чрез своята интензивна сила изразява всичко това, което не се съдържа в изпятото, но тогава то наистина се изразява по друг начин. И насред това – между пеенето и изречените слова на прозата – се намират рецитацията и декламацията. Можем да кажем: рецитацията и декламацията са пеене, което по пътя към превръщането в обикновени думи е спряно и е останало насред този път. Точно поради това същността на рецитацията е толкова изключително трудно да се долови, защото представлява така да се каже средата. По-специално това е от своя страна една задача за интимното, лично душевно-телесно наблюдение, да се проумеят двата силно различаващи се един от друг елемента на това изкуство: единият е декламацията, другият - рецитацията. И все пак в същността на поетическата творба се обосновава дълбоко обстоятелството, че единият път се рецитира повече, а другият път повече се декламира.

Обосноваването е в същността на поетическата творба. А именно, че това, което е в песенното, в музикалното, протича във височината на тона, в хармониите и така нататък и вътре в тях води така да се каже външно съществуване, като се усвоява дотолкова, че от външното не остава запазено нищо освен времето, което се изразява в стъпката - в изговаряната дълго и късо сричка. Като търсим предимно в рецитирането същността на метричното, където е отхвърлена височината на тона, дори тембърът и така нататък, където е отхвърлено всичко онова, което се изразява в хармониите или подобните им, но където продължава, така да се каже, да е витаеща различимостта, ние още не сме стигнали до това, какво се получава, когато продължим до думите, където е отменена, изчезнала и различимостта за същинската субстанция на думата. Телесно ние преживяваме следващия път, щом пристъпим към рецитирането.

По същество рецитирането почива върху онзи процес, който се осъществява, когато при вдишването въздухът прониква в нашето тяло и пак чрез вдишването нахлува в своя ритъм посредством движенията на водата в мозъка. Тя обаче изпълва също и канала на гръбначния мозък, до нервно-сетивния апарат на мозъка. Ритъмът на дишането се сблъсква така да се каже с органите на представянето и по този път се прави до известна степен спиране. Този път, изживян до последната стъпка, се превръща в процеса на вдишване, който след това се заменя от процеса на издишване, тъй като към ритъма принадлежат винага два процеса. Когато същият се изживее до последната стъпка, се получава по този начин представянето на прозата; ако обаче преди последната стъпка се спре със съзнанието, следователно ако не се разруши метричната стъпка, която произтича от ритъма на дишането, тогава възниква това, което живее в рецитацията. Следователно така ние казваме: има едно стремление от мировото наблюдение към представлението, което цели да достигне до откровение в рецитацията. Оттам по същество рецитацията е изкуството за представяне на епоса, на разказващата поетическа творба.

Имаме другата крайност, декламацията. Точно тя е обвързана с обратния процес, с онзи процес, който в същинския душевен живот се свързва не с елемента на представите, а с елемента на волята. Но ако искаме, ако преминем към волевия импулс, какво всъщност е по принцип преодоляно? Наистина за много хора е само несъзнавано. Но за онези обаче, които могат да упражняват самонаблюдение, не е ли осъзнато? Там винаги действително е преодолян един свят на хармонизиращото, един свят на съзвучността, един свят на разногласието от вътрешните съзвучия и разногласия. От хармониите, от едно вътрешно преживяване, което е много подобно на това, което отминава в музикалното, се образува накрая волевият импулс. Именно когато от своя страна се оттегля обратно въздухът за дишане, който е избил нагоре към мозъка, след това слиза надолу през канала на гръбначния мозък и сега се разбива върху целия процес на обмяната на веществата. Последният от своя страна действа в циркулацията на кръвта върху пулсацията. При този ход отгоре надолу, там се забива така да се каже в нашия волеви елемент, който е обвързан предимно с издишването, онова, което живее в човека като преодолени, като отстояни до край хармонии, вътрешни дисонанси или съзвучия и така нататък. Така че в това, което съзвучава в думата, когато думата е носител на волевия импулс, бива изразен тъкмо противоположният елемент.

И ако в една поетическа творба оставим да зазвучи това, което всъщност живее в нашата вътрешна духовна същност, ако ние не само разказваме външно, а изпращаме навън, както изпращаме навън дъха, това, което живее във вътрешната духовна същност, тогава ние наистина навлизаме в драматичния елемент. Но това може и би трябвало само да бъде отбелязано като последната стъпка, защото тогава този драматичен елемент се развива също и от епичните елементи. Например, когато чрез предразположението на народа епичното е формирано така, че чрез тези заложби на народа онези, които сигат до поетическата творба, трогват вътрешния човек, и като представят външно, искат да доведат до прозрение във външното точно вътрешната духовна същност на човека. Тогава, ако характерът на народа е такъв, вътре в епичния елемент звучи един драматичен. Рецитацията се превръща в декламация.

Как се осъществява този процес, искаме да онагледим днес чрез това, че Вие първо ще чуете изрецитирана една част от началото на Гьотевия «Ахил», където Гьоте наистина се е пренесъл изцяло в епичната чувствена мяра на гърците, в хекзаметъра, почиващ изцяло в метриката. Така че вътрешният процес е такъв, че в разчувстването на съзнанието преобладава процесът на вдишване, който се отправя към представлението. И тогава ще видим като второ, в противовес на това първо епично и взето от северния регион през по-древните времена, част от великия фински народен епос «Калевала». В него ще видите, как в самия епос изгрява драматичният елемент. И поради това в епично-метричното съвсем от само себе си рецитацията се превръща в декламация, а с това - и тук точно по един интимен начин – от епичното рецитиране всъщност възниква драматичното декламиране.
С това искаме на първо време, бих желал да кажа, да започнем емпирично. Г-жа д-р Щайнер ще прочете част от «Ахил» на Гьоте.
[рецитация]
Сега няколко места от «Калевала». Ще се направи опит, въпреки че трябва да бъде прочетен един превод, той да бъде прочетен така, че да се вижда това, което споменах, и което трябва да бъда показано с него.
[рецитацията]

Аз мисля, че Вие сте видели в тези два примера, Гьотевия «Ахил» и «Калевала», как от една страна в «Ахил» го има така да се каже онова, което човек преживява в съзерцанието - бих искал да кажа, като вдишано, по този начин по пътя на преобразуването в спокойно представление – но без да бъде оставено да стигне до там, а спряно, така че онова, което в крайна сметка е трябвало да се превърне в представление, става не само едно съвсем разбрано представление, а бива спряно по пътя, за да се превърне в представление, от което до известна степен се изпитва наслада. Следователно, по пътя от съзерцанието към понятието то стои мирно, не бива разбрано, а се изпитва наслада: това най-добре се изразява в метричната стъпка, в спокойната метрична стъпка. Ако обаче от човека се излива волевият елемент, който носи на своите вълни волевите импулси като представление, то става дума за това, че там спира силата, която прави волята в действие, в деяние точно на мястото, където волевият импулс живее още в човека и движи самия човек гласово, където следователно гласът се формира така, че на вълните на гласа живее волята. А преходът е формиран до известна степен в противоположния смисъл на по-рано, където е ставало дума за прехода от подвижното съзерцание в спокойствието на представлението. Сега ние имаме обратния процес: от спокойствието на представлението чрез волевия елемент – спиране на този волеви елемент там, където той иска да се реализира в движение като живот на външния свят, където обаче точно се спира движението: то вместо да се разгърне в действията, живее в потока на думите.

Всичко това, което така загатвам, се разиграва от една страна в рецитацията, но от друга страна се разиграва в декламацията. И може да бъде проучено, ако се проследят и двете словесни изкуства. Както загатнах преди това, душевно-телесно чрез съзерцанието на самия човек е това, което по по-наивен начин действително е било упражнявано в по-старите времена. В по-старите изкуства на декламацията и рецитацията е можело много силно да се разграничава между епичното и драматичното, също и в епичното – на драматичното и след това съзвучаването на двете в лиричното, където двете отново звучат проникнали едно в друго в ритмичното. Това, което е съществувало повече наивно, инстинктивно в по-старите времена, което известно време е било отстъпило на заден план, като изкуството на рецитацията, се е превърнало повече или по-малко в представяне на проза, това трябва да бъде извисено до съзнателност. Разбира се, в рецитаторското изкуство то не бива да живее така, както го представих, като описах повече това, което се случва в тялото. Но това трябва да се превърне в чувство, в усет за тези взаимни зависимости с художествено формираното дишане, както го представих. Това е пътят да се намери изкуството на рецитацията. И трябва да може да се проучат пътищата, по които съзнанието поема в човека.

Ако погледнем още веднъж пътя, където до известна степен клони към представление преобладаващият процес на вдишване, то нашето съзнание прониква в това, което става по пътя към представлението. Два са пътищата, по които ние наистина можем да преминем. Или да влезем в трезвото представяне на прозата, тогава нещото ще се превърне в разбиране; или обаче няма да поемем това представяне на прозата, а всъщност ще се движим, като същевременно навлезем във въздуха, който вдишваме, преди нещото да стане представящо и всичко онова, който то прави в нашето тяло: тогава нашето съзнание трепти така да се каже по вдишвания въздух и ние навлизаме, чрез отделянето на духовно-душевното от вкопчването на тялото, в едно своего рода несъзнавано състояние. Но не се стига дотам, спира се. Това се спира тогава, когато именно върху почвата на вокалното, вместо да се стигне до разбирането, или дори вместо със съзнанието да се стигне чак до там, върху почвата на вокалното се навлезе…
[липсващ текст]

…се доведе до елемента (…), като че ли по един доста по-труден начин е имало желание да се събудят стари алитерации, които все пак вече не говорят напълно на днешната душа.
Из «Хор на първичните инстинкти» от Ферхер фон Щайнванд, втори хор
[рецитация]
[рецитация]
Из «Нибелунгите» от Вилхелм Йордан Зигфрид-Заге, 20-та песен
[рецитация]

Ние видяхме, как в първото стихотворение с непълна рима живее в известен смисъл елементът на представянето, спрян по пътя към разбирането, задържан все още в насладата. Ние видяхме, как във втората, изградена върху алитерацията, върху началната рима поетическа творба живее елементът на волята, който от своя страна бива спрян по своя път на движение, но все още продължава да се движи вътрешно на вълните на думата, на вълните на овладените понятийни волеви импулси.
Вие виждате, когато се доближаваме от духовно-научен импулс към един художествен елемент, че човек не е изкушен да внасе онази абстрактност, която толкова лесно се налага в обсъждането на естетическите размишления върху изкуството, които изхождат от интелектуализма. По едно подобно разглеждане, каквото ние правихме, макар и изпълнено само според тези насоки тук, може да се види по какъв начин се стига до разбирането, съзерцаващото разбиране като разпознаването на нещото в художественото, и как действително постепенно художественото и разпознаващото трябва да се сраснат взаимно в живото духовно съзерцаване. То обаче звучи, доближавайки се до човека и трябва да се докаже, щом иска да бъде активно, там, където човек така да се каже самият той се превръща в инструмент на художественото представяне. И едно подобно познание, което, бих искал да кажа, не разглежда изкуството отвън, а участвайки го познава отвътре, би могло да се превърне в моста към упражняването на изкуството.

Точно при изучаването на изкуството на рецитацията човек ще може да се опре на едно такова познание по съвсем друг начин отколкото тогава, когато по всякакви чисто външни материалистично-механистични наблюдения на човешкото тяло в декламациите на всички методи дъхът се образува чисто външно-механично, гласът се поставя чисто външно-механично и така нататък. Възможно е и овътрешностяване на изучаването на изкуството. На това искам да обърна внимание накрая само с няколко примера. Не става дума за задържането на гласа, задържането на тона, което ние например трябва също да учим при рецитирането, чрез всякакви напътствия, да обработваме дъха така и така, да поставяме гласа така и така, съвсем външно, както всъщност го и правят лошите учителки по пеене, с което човек да бъде запознат. А става дума за това, че онова, което трябва да застине в неосъзнатостта, също и при ученето на едно такова нещо да остава застинало в неосъзнатостта, за да не може именно вследствие на някакво си непохватно обработване на тялото човек да бъде изтръгнат непосредствено от цялата неосъзнатост. И въпреки това, към художественото формиране, към художественото обработване може да се доведе целият процес на дишането, ако бъде подготвен така, че той самият да остане в една известна сфера на неосъзнатостта, но и да бъде изтръгнат в душевния елемент, който завежда изкуството към представянето. Така че ние развиваме например задържането на тона чрез упражняването ни там, където то е особено преобладаващо: при рецитирането на извисеното. Да се опитаме по рецитирането на извисеното да формираме в задържането му правилния тон, който трябва да установим по усет, тогава гласовата постановка, процесът на дишане се насочва към самото намерено за правилно рецитиране.

Правилното отзвучаване, правилното изваждане на тона ние можем да развием по рецитирането на специални примери от смешното. Например ние можем това, от което се нуждаем, усилването на тона, от което имаме нужда в приповдигащото се и спадащо рецитиране или декламиране, да образуваме, като се упражняваме по тъжното. И ние можем да формираме отслабването, омекотяването на тона точно тогава, когато се упражняваме по радостното, когато открием как да задържим така да се каже душевно това, което в крайна сметка трябва да бъде разкрито в изкуството на рецитацията и декламацията. А и как ние, само когато сме го обхванали по правилния елемент, притеглим това, което тогава е телесно-физическото, до което инак директно не би трябвало да стигаме с непохватни ръце заради гибелта на боравенето с тези неща, при което се развива само рутина вместо истинско изкуство. Тогава ние проникваме в истинското – думата не трябва да се вземе прозаично -, в истинското и рационално упражняване и изучаване на изкуството. Но до такова ние стигаме само, когато в нашето познание имаме толкова много художествен усет, че именно с познанието да можем въобще да се приближим до изкуството. А когато от другата страна толкова много съзерцаваме в човешкото, че виждаме, как например точно в онези изкуства, които си служат със самия човек като инструмент, онова, което е откровение на изкуството, се разкрива в проникването, в пулсиращото преминаване през самия човек.

Така вярвам, че тези няколко насоки, които можаха да бъдат само доста оскъдни, ще са Ви показали поне пътя, който трябва да бъде следван в едно такова деликатно, в едно толкова интимно изкуство като изкуството на рецитацията, изкуството на декламацията. По този път обаче може да се върви само, когато сериозно се направи опитът, да се намери мостът между изкуство и наука. Онова, което е единият елемент, на който обърнах внимание при постановката при откриването на този курс, тук не трябва да е само фразеологичен израз. Точно тук и чрез примера на изкуството на декламацията, на изкуството на рецитацията трябва да Ви е показано, че ние не само продължаваме един абстрактен идеал на обединението на религия, изкуство и наука, а че ние, като проследяваме истинското духовно съзерцаване до едно истинско духовно познание, наистина действително постигаме нещо като внасяне на познанието в художественото сътворяване, осветляването на художественото сътворяване с познанието. И то така, че действително да може да настъпи това, което все повече и повече вкарва човека съзнателно в изкуството, което обаче и все повече и повече съзнателно му дава възможност той да изнесе от изкуството онова, от което той има нужда в хода на своето развитие към напълно свободното осъзнаване като човек.

в превод на Катя Белопитова по препоръка на Сузане Георгиев във връзка с предстоящия семинар по говорно формиране

_________________
ИзображениеИзображениеИзображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Чет Апр 12, 2012 8:08 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Нед Дек 18, 2011 10:09 pm
Мнения: 843
Ооо, тая лекция бугарските антрапасофи я знаят наизуст и така са се научили да рецитират. Художествено-творческа група "Папагал".


Върнете се в началото
 Профил  
 
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 2 мнения ] 

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Иди на:  
cron
Powered by phpBB® Forum Software © phpBB Group
Хостинг и Домейни