ПРИЯТЕЛИ НА АНТРОПОСОФИЯТА - ЕЗОТЕРИЧНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ

Ex Deo nascimur. In Christo morimur. Per Spiritum Sanctum reviviscimus!
Дата и час: Съб Юли 21, 2018 8:28 pm

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]




Напиши нова тема Отговори на тема  [ 2 мнения ] 
Автор Съобщение
Непрочетено мнениеПубликувано на: Пон Сеп 10, 2012 12:54 am 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 2:27 pm
Мнения: 1225
ИСТОРИЯТА НА СВЕТА В АНТРОПОСОФСКА СВЕТЛИНА И КАТО ОСНОВА ЗА ПОЗНАНИЕТО НА ЧОВЕШКИЯ ДУХ



RUDOLF STEINER
Die Weltgeschichte
in anthroposophischer Beleuchtung
und als Grundlage der Erkenntnis
des Menschengeistes

Neun Vorträge, gehalten in Dornach vom 24. Dezember 1923 bis 1. Januar 1924
während der Gründungsversammlung der Allgemeinen Anthroposophischen Gesellschaft
1991
RUDOLF STEINER VERLAG
DORNACH/SCHWEIZ



СЪДЪРЖАНИЕ

ПЪРВА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 24 декември 1923 г
Историята на човешката душа във връзка с развитието на паметта.
Прозрението в историята на душата на човека изяснява всемирната история. Съвременни представи и спомени, чувства, воля и техни аналози в доисторическите народи на Изтока: вместо мисловни образи - изживяване на главата, с което е свързано преживяването на цялата Земя; вместо чувствени преживявания - изживяване на пространството на собствените гърди и сърце - и с това е свързано преживяването на непосредственото обкръжение на Земята и Слънцето; вместо индивидуално волеизявление - изживяване на движението на крайниците и свързаното с него отношение на Земята към звездния свят. Развитие на паметта: локализирана памет, свързана с външни признаци, произход на паметниците. Ритмическа памет, започваща с миграцията в Азия; произход на поетичните изкуства. Най-новата временна памет, възникваща заедно с гръцката култура. Направление по посока на вътрешното.

ВТОРА ЛЕКЦИЯ, 25 декември 1923 г
Ниво на съзнанието и импулси за развитието на древните народи на Азия.
Преживяване на Вселената в древността. Преживяване на земното обкръжение като нисша област от четиристепенната мирова цялост единна в духовно отношение. Дневно съзнание: сънят наяве, преобразяващ в имагинации впечатленията на света; преживяване на елементарните духове. Сън: смътно осъзнаване на света на третата Йерархия; вглъбяване до света на втората Йерархия. Съзнание на посветените: изпреварване на днешното будно съзнание; четене и писане; преживяване на духовната изостаналост; моралност; изравняване чрез срещата със Съществата на първата Йерархия. Ходът на външната история в безпощадните завоевателни войни. Задържаните в тях импулси за по-нататъшното развитие: взаимодействие на младите народи със старите, заради придобиване на съзнание и разсъдителност чрез опората на силите на смъртта в последните. Изменение на ситуацията при гърците: превес на силите на смъртта над силите на живота; Троянската война - война на страха.


ТРЕТА ЛЕКЦИЯ, 26 декември 1923 г
Египетско-халдейската епоха. Гилгамеш и Енкиду.
Двойнствеността на човешкото Аз-съзнание през третата следатлантска епоха: начало на потъването от духовно-душевното в етерно-физическото. Гилгамеш и Енкиду. Взаимодействие на "древните" завоевателски сили на Гилгамеш с "младите" ясновидски сили на Енкиду, - също и след Прага на смъртта. Осъзнаване на световно-историческия преход чрез вътрешните преживявания на Гилгамеш, а не заради принадлежността му към азиатските космически мистерии. Проблемът на безсмъртието. Съзнание за връзката между развитието на човечеството и развитието на Земята. Последни отзвуци на азиатските космически мистерии в Ефес; достъпност до тях чрез етерния свят. Превъплъщението на Гилгамеш и Енкиду като ученици на Ефеските мистерии; втвърдяване на миналите духовно-душевни преживявания в земна мъдрост; изработване на ясно съзнание за двойнствената природа на човека - принадлежността му към земния свят и към висшия духовен свят.

ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, 27 декември 1923 г
Мистериите на Хиберния и Ефес. Александър и Аристотел.
Помръчаване на съзнанието и развитие на свободата. Подготовка и посветителни преживявания в мистериите на Хиберния: начин за вживяване в Космоса, в действието на Слънцето и Луната. Пътят на посвещението в Ефеските мистерии; проникване в мировия етер чрез прозрението на същността на речта, човешката реч като отпечатък на творческия миров Логос. Непосредствен отзвук на съвременната духовност в Ефес и отпечатъкът й в гръцката култура. Аристотел и Александър. "Песните за Александър". За загубата и съдбата на много от съчиненията на Аристотел. Неговите напътствия към ученика Александър за Земята и мировия етер, за отношението на човека към стихиите и родството на човека със Земята. Изживяната от Александър духовност и географската дейност на стихиите; неговият поход на Изток от подбуди, еднакво свързани с природното и с моралното.

ПЕТА ЛЕКЦИЯ, 28 декември 1923 г
Особеното положение на мистериите на Ефес. Александър Велики.
Характер на източните мистерии: присъствие на божествено-духовното; преживяване на връзката между природното и моралното; преживяване на родството на човека с растителния свят, освобождение от животинското царство; зависимост на откровенията от пространство и време. Характер на гръцките мистерии: преживяване на сенковидните образи на божествено-духовното; независимост на откровението от пространство и време. Слизане на Гърция от “божествената” в чисто земната цивилизация; начало на писмената история, Херодот. Ефес като последен център на духовната насоченост. Значението на съвпадението на датата на раждане на Александър и опожаряването на Ефес. Импулсът на Александър – основа за духовния Ефес. Учредяване на академии в Египет и Азия; Александрия. Завършек на източната, възприемаема само в имагинации история като следствие на възхода на западния римски свят.

ШЕСТА ЛЕКЦИЯ, 29 декември 1923 г
Връзката между откровенията на древна Азия и съвременната история на влиянието на аристотелизма.
Преходното време между Александър и Юлиан Отстъпника. Предшестващата култура – носеща импулсите на мистериите; следващата – произлизаща от принципа на личността. Връзката между разделението на света на: страна на духовете, свят на душите и физически свят и класификацията на световно-историческите процеси. Трансформация на способността на паметта в личната временна памет; писмена история; традиция. Мистерията на Голгота и мистерията на Хиберния. Продължението на импулсът на Аристотел: чрез Александър духовното природознание прониква на Изток, след това, само през средновековието, в ослабен вид – на Запад; благодарение на Теофраст трактатите по логика достигат на Запад. Характерът на Аристотеловата логика като духовно обучение. Продължение на духовното природознание на Аристотел в тайната народна мъдрост. Парацелс, Бьом и други. Деградация на духовното образование по времето на Гърция: гимнастик, ритор, доктор. Последните отзвуци на аристотелизма през 19 век носят възможност за присъединяването на новото откровение към старото. Пожарът в Ефес и пожара на Гьотеанума.

СЕДМА ЛЕКЦИЯ, 30 декември 1923 г
Загубата на познанието за взаимовръзката на човека със света в най-новото време.
Последният велик исторически пробив: преминаване към епохата на Съзнателната душа. Съществуващото още през средновековието знание за съответствието на микро- и макрокосмоса. Различието на металите в природата и в човека. В най-фин вид обмяната на субстанциите между човека и Космоса. Физическият човек и силите на Земята. Силите на мировото обкръжение и етерното тяло; проявлението на тези сили в белтъка, доколкото той се явява носител на размножението. Разпознаване на действията на земните сили или на силите на обкръжението в човешкият облик: крака, глава, ръце. Астралното тяло и силите от тази страна на пространството. Примери за проникването на земните сили в етерното или в астрално-етерното: размножението на осите-ореховки; отношението на пчелите; необходимост от обновено прозрение при взаимодействието на членовете на човешкото същество, свързано с природните царства; основите на новото лечебно изкуство. Отношението на Аза към всичко минерално; Азът и топлината; трансформация на всичко твърдо, течно, въздушно и топлинно чрез възприятието им от Аза.

ОСМА ЛЕКЦИЯ, 31 декември 1923 г
Пожарът в Ефес и пожара на Гьотеанума.
Пожарът в Ефес и идващата от древността мълва за завистта на боговете. Мистериите като места за срещи и “запознанства” на хората и добрите богове. Завистта на луциферическите и ариманическите богове. Събитието на Голгота като деяние на Бога, дарено с най-висша Любов. Взаимодействието на боговете и хората става в епохата на свободата дело на физическия човешки живот. Непретенциозността, с която божествената мъдрост се явява на земен план през средновековието. Указания на розенкройцерския майстор към ученика: отношението на физическото, етерното и астралното тела към Земята; собствената им принадлежност към Йерархиите; особеното отношение на човека към топлината. Езикът на новото духовно откровение във формите и живописта на Гьотеанума. Статуята на богинята в Ефес; статуята на Представителя на човечеството в Гьотеанума. Пожарът на Гьотеанума и завистта на хората. Преобразяването на страданието в преданост и действената сила във връзка с духовните импулси на Гьотеанума.

ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ, 1 януари 1924 г. ………………….84
Отговорността, възложена на Антропософията.
Бъдеща цел на антропософския стремеж: да предотврати възможността на това, че исторически предопределеният за човечеството преход на Прага в материалния свят да се осъществи изключително чрез злоупотреба на идейните възможности. Задачата на Дорнах – място, където трябва открито да се говори за духовната реалност. Необходимата безкомпромисност и честност на антропософския импулс в различните области на житейската практика. За надеждата, свързана с Рождественското събрание. Изречението за Основния Камък.



Към публикациите на лекциите
на Рудолф Щайнер

Основа на антропософски ориентираната Духовна наука са написаните и публикувани трудове на Рудолф Щайнер (1861-1925). Успоредно с това от 1900 г. до 1924 г. той е изнесъл множество лекции и лекционни курсове, някои от които общодостъпни, а други – само за членове на Теософското, а по-късно – Антропософско общество. Сам Щайнер в началото не е искал неговите лекции, които винаги са били свободни импровизации, да бъдат записвани. Той ги разглеждал като „устни, непредназначени за печат съобщения”. Но когато започнали да се разпространяват несъвършени конспекти на лекциите, правени по слух, съдържащи много грешки, той бил принуден да подреди водените записки. Тази задача възложил на Мари Щайнер – фон Сиверс. Тя определяла границите на онова, което трябва да бъде стенографирано, ръководела провеждането на записките и преглеждала текстовете, готови за издаване. Поради липса на време самият Рудолф Щайнер можел да прави записи на лекциите само в редки случаи, а по отношение на публикуваните лекции следва да се отчита неговата уговорка: „Налага се да се примирим с това, че в текстовете, не прегледани от мен, има грешки.”
В своята автобиография „Моят жизнен път” (глава 35) Рудолф Щайнер говори за отношението на лекциите, предназначени за членове на Обществото (които поначало съществували само във вид на препечатки, предназначени за вътрешна употреба) и общодостъпните текстове. Те са също така справедливи и в случая става дума за някои специални курсове, адресирани за ограничен кръг, към членове, на който е доверено знанието за основата на Духовната наука.
След смъртта на Мари Щайнер (1867 - 1948), в съответствие с нейните указания, започнало издаване на пълното наследство на Рудолф Щайнер. Настоящият том е част от събраните съчинения.

ПЪРВА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 24 декември 1923 г.

В тези вечерни часове на нашето Рождественско събрание би ми се искало да ви представя такъв обзор на земната еволюция на човечеството, който ще ви помогне да осъзнаете по-проникновено и интензивно природата и битието на съвременния човек. Защото именно в настоящият момент от историята, когато ние вече наблюдаваме подготовката на събитие от извън стандартна величина за цялата човешка цивилизация, всеки мислещ човек трябва да бъде готов да си зададе въпроса: „По какъв начин възниква съвременната конфигурация, съвременната организация на душата? Как тя е възникнала в дългия ход на еволюцията?” Тъй като не трябва да се отрича, че в настоящето можем да проникнем, само опитвайки се да разберем, как то се корени в миналото.
Все пак съвременната епоха е крайно пристрастна относно еволюцията на човека и човечеството. Преди всичко се счита, че човекът през всичките времена, на които сме дали име в историята, – ако се вземе живота на неговата душа и дух, – остава в основното такъв, какъвто е сега. По отношение на нивото на познание, от само себе си е прието да се счита, че в древни времена човешките същества са били като децата и са вярвали във всевъзможни фантазии и как само в настоящето човек е придобил разум по смисъла на науката. Но ако не се отчита сбора от натрупаните знания, за останалото е прието да се предполага, че такава душевна организация, каквато е свойствена на съвременния човек, са притежавали и в Древна Гърция, и в Древния Изток. Ако се допускат отделни видоизменения в детайлите, то като цяло се предполага, че за целия исторически период в живота на душите нищо не се е изменило. След това се преминава към доисторическия живот на човека и се казва, че там нищо не се знае със сигурност. Задълбочавайки се по-нататък, човекът е обрисуван като някакво животно. По такъв начин, задълбочавайки се в историческото минало, виждаме душевния живот като претърпяващ сравнително неголеми изменения. А след това картината се разтваря в някаква мъгла и се появява човекът в неговото животинско несъвършенство, като разновидност на висшите примати.
Приблизително такава е общоприетата съвременна концепция. И в основата на всичко стои страшна предубеденост, тъй като създавайки подобна концепция, ние не подминаваме дълбоките различия, които съществуват в душевната организация на съвременния човек, в сравнение с този от не толкова отдалеченото минало, да кажем, от ХІ, Х или ІХ век. Ние не разсъждаваме за това, колко е огромно различието, сравнявайки организацията на душата на съвременния човек със съвременника на Мистерията на Голгота или гърка. Но ако се пренесем в древноизточния свят, на който до известна степен по-късна колония е била гръцката цивилизация, там ще намерим душевен строй, напълно различен от съвременния. Би ми се искало веднага да ви покажа като реални примери, как е живял човекът на Изток, да кажем, преди десет или петнадесет хиляди години назад, и как той се отличава по природата си от гърка и още повече от нас самите.
Да си представим най-напред нашия собствен душевен живот. Ще ви приведа пример. Имаме някакво преживяване и от това преживяване, което идва в нас чрез нашите чувства или по някакъв друг път чрез нашата личност, ние образуваме понятие, представа и задържаме тази представа в нашето мислене. След известно време тази представа може отново да навлезе от мисленето в съзнателния живот на нашата душа като спомен. Да допуснем, че във вас е възникнало спомняне, издигащо ви към събитие с десетгодишна давност. Сега ще се опитаме да разберем какво точно означава това. Преди десет години вие сте преживели нещо. Да допуснем, че преди десет години вие сте посетили някакво събрание на хора. Съставили сте си съждение за всеки един от тези лица, за тяхната външност и т.н. Вие сте говорили с тях и съвместно сте предприели нещо. И всичко това може да ви се представи днес във вид на картини. Това е вътрешна душевна картина, която съществува вътре във вас и е свързана със събитието, станало преди десет години. В настояще време, в съответствие не само с науката, но и с някои неопределени чувства, които съвременният човек преживява изключително слабо, но все пак те съществуват, човек локализира подобно запомняне на представата в главата, което като че връща опита на миналото. Той казва: „Паметта за преживяното се намира в моята глава”.
Да се пренесем сега в далечното минало на човешката еволюция и да разгледаме населението на Древния Изток, по отношение на което китайците и индусите, известни от историята, – са само късни потомци. Тоест ние се връщаме назад хиляди години. Ако разгледаме човешкото същество от тази древна епоха, откриваме, че то съвсем не е живяло така, че да може да каже: ”В главата ми има спомен за нещо преживяно, – за това, което съм претърпял във външния живот”. У него не е имало такива вътрешни преживявания, те просто не са съществували за него. Неговата глава не е била изпълнена с мисли и идеи. Съвременният човек, със свойствения му повърхностен маниер счита, че както сега ние имаме идеи, мисли и представи, така е било винаги с хората през историческите времена. Но в дадения случай това не е така.
Ако отправим духовен взор достатъчно далеко в миналото, ще срещнем човешки същества, които в своите глави въобще не са имали понятия, представи и мисли, а странни образи и както може да ни се покаже, те преживявали главата в цялост. Те не се отдавали като нас на абстракции. Преживяването на идеи в главата било за тях нещо чуждо, но те знаели, как да преживеят собствената си глава. И така, имайки картините на паметта, както вие отнасяте образите на спомените към дадени преживявания, както вие съотнасяте образа на спомените и външните събития, по аналогичен начин тези хора са отнасяли преживяването на собствената глава към Земята, към цялата Земя. Те казвали: ”Земята съществува в Космоса. Самият аз съществувам в Космоса, както и моята глава като част от мен самия. И главата, която аз нося на плещите си, е космическото спомняне за Земята. Земята е съществувала и по-рано, главата е възникнала по-късно. Моята глава е космическата памет за битието на Земята. Земното битие е било току-що започнало, когато цялостната структура, когато устройството на главата на човека вече идва в съответствие с цялата Земя.” Така древният обитател на Изтока е усещал Съществото на самата планета Земя в собствената си глава. Той казвал: „От всеобщото космическо битие боговете сътворили, родили Земята с нейните природни царства, с нейните реки и планини. Аз нося на плещите си глава и тази моя глава е точно отражение на Земята. Главата, с течащата в нея кръв е точно изображение на Земята с нейните реки и морски течения. Конфигурацията на планините на Земята се повтаря в моята глава в конфигурацията на мозъка. Аз нося на плещите си образа на земната планета”. Точно както съвременния човек отнася картините на своята памет към своето преживяване, така човекът на древността е отнасял цялата си глава към планетата Земя. Забележително различие във вътрешното възприятие.
Ако ние разгледаме по-нататък обкръжението на Земята, като включим в нашия обзор обкръжаващия Земята въздух, проникнат от слънчева светлина и топлина, то в известен смисъл можем да кажем: „Слънцето живее в атмосферата на Земята”. Земята се открива на Вселената. Тя включва своята дейност в обкръжаващата атмосфера и така става възприемчива за дейността на Слънцето. Затова всеки човек от тези древни времена възприемал областта на Земята, в която той живеел, като особено важна. Древният човек на Изток възприемал която и да е част от земната повърхност като част от самия себе си, – под него долу е Земята, а над него – атмосферата, насочена към Слънцето. Останалата Земя, – надясно и наляво, отзад и отпред, – цялата останала Земя се разтваряла в нещо всеобщо (виж. рис. 1 – лявата част)

Рис. 1

По такъв начин, ако древният човек на Изтока е живял, например на индийска почва, той преживявал индийската почва като особено важна за него, а всичко останало на Земята – на изток, на запад, на юг от него – изчезвало в неопределеността. Той малко се е интересувал по какъв начин е свързана Земята с останалото космическо пространство в тези други части, напротив, с нещо била особено важна не само почвата, на която той живеел (виж. рис.1 – в ляво, червено), но и разпространението на Земята в космическото пространство в тази местност. Методът на дишане, възможен за него на местна почва, той усещал като преживяване с особена важност. В наши дни е необичайно да питаме как се диша на това или на онова място. Разбира се, ние зависим до ден днешен от добрите или от лошите условия за дишане, но вече не осъзнаваме този факт. За древният обитател на Изтока това не е било така. Начинът, по който той е осъществявал дишането, бил за него особено дълбоко преживяване и така било и с всички останали неща, които зависели от характера на отношението на границата на Земята и космическото пространство.
Цялата Земя се преживявала от човека на тези древни времена като нещо живеещо в неговата глава. В настояще време главата е оградена от твърдите кости на черепа, тя е закрита отгоре, от двете страни и отзад. Но тя има няколко изхода, тя има свободно отверстие отдолу, по посока към гърдите (виж. рис. 1 в дясно). И особено важно било човекът на древните времена да чувства как главата се отваря относително безпрепятствено по посока към гърдите. Вътрешната конфигурация на главата човек усещал като отражение на Земята. И така както той чувствал вътрешната конфигурация на главата като образ на Земята, така той довеждал обкръжението на Земята – всичко, което е над Земята и около нея – във връзка с отвора отдолу, обърнат към сърцето. В това той виждал начина, по който Земята се открива на Слънцето. Своето мощно преживяване човекът на тези времена изразявал с думите: „В моята глава аз чувствам цялата Земя. Главата е миниатюрна Земя. Но тази Земя се отваря към моите гърди, които носят вътре сърцето. И това, което става между главата, гърдите и сърцето, е образ на онова, което се изнася от моя живот в Космоса, изнася се в земното обкръжение, открито за Слънцето.” Велико и имащо дълбоко значение било за него това преживяване, за което можел да каже: „Тук, в моята глава, живее Земята. Когато аз отивам по-дълбоко, тогава Земята се открива на Слънцето (виж. рис.1). Моето сърце е образ на Слънцето.”
По такъв път човекът достигал до това, което в древни времена съответствало на нашия живот на емоциите. Ние имаме още абстрактен живот на чувствата, на емоциите. Кой от нас знае нещо непосредствено за своето сърце? Ние мислим, че чрез анатомията и физиологията ще узнаем нещо, но това като познание не е повече от модел на сърце. От друга страна човекът на древното време не е имал онова, което ние носим в себе си като емоционално преживяване на света. Вместо него той имал преживяването на своето сърце. Как ние устремяваме нашите емоции към света, в който живеем, как чувстваме, обичаме ли човека или го срещаме с антипатия, харесва ли ни това или онова цвете, склонни ли сме към това или онова, – как устремяваме нашите чувства към света, – към света, който като безтегловна абстракция е откъснат от трайният, изобилен Космос, – така човекът на Древния изток устремявал своето сърце към Космоса, тоест към онова, което излизало от Земята в нейното обкръжение, по посока към Слънцето.
Освен това ние, например, сега казваме: „Аз искам да отида”. Ние знаем, че нашата воля живее в крайниците. Древните хора на Изтока имали съвсем различно преживяване. Това, което наричаме воля, на тях им било абсолютно неизвестно. Силно се заблуждаваме, ако вярваме, че това, което наричаме мислене, чувстване и воля, е съществувало в древноизточните народи. Това те съвсем са нямали. Те имали преживяването на главата, което било преживяване на Земята. За тях било характерно преживяването на гърдите или сърцето, което било преживяване на земното обкръжение чак до Слънцето. На Слънцето съответствало преживяването на сърцето. Те имали също и такива преживявания като чувството за разширение и обхващането на своето тяло отвътре. Те стигали до съзнанието и разбирането на собствената човешка същност в движението на своите крака или ръце. Самите те се намирали вътре в това движение. И с това обхващане на вътрешното същество в крайниците, те възприемали същинската картина на връзката си със звездния свят (виж. рис.1): „Моята глава – е образ на Земята. На мястото, където моята глава безпрепятствено се открива надолу към гърдите и достига до сърцето, аз имам образа на живеещото в земното обкръжение. В това, което преживявам като сила на моите ръце и крака, аз имам нещо, което отразява отношението на земната суша към звездите, които живеят далеко в космическото пространство”.
Затова когато човекът от това древно време искал да изрази преживяване, което било у него както при волеизявяващото се човешко същество (ползвайки езика на съвремието), той не казвал: ”Аз вървя”. Ние можем да видим това от самите думи, които той е употребявал. Той също така не е казвал: ”Аз сядам”. Ако изследваме древните езици, с тяхното изтънчено съдържание, навсякъде ще открием, че за действието, което ние описваме с думите: „аз вървя”, древният източен човек казвал: „Марс ме движи, Марс е активен в мен”. При предвижване той усещал в краката си импулса на Марс. Съприкосновението с предметите, допирът с ръцете си изразявал с думите: „В мен действа Венера”. Показвайки нещо на друга личност, тогава казвали: „В мен действа Меркурий”. Даже когато грубият човек нанасял на друг удар или ритник, това действие описвали така: „Меркурий е действал в този човек”. Помагането било дейност на Юпитер, а лежането – независимо дали за отдих или поради леност – изразявали с думите: „Аз се отдавам на импулса на Сатурн”. По такъв начин човек възприемал в своите членове обширните пространства на Космоса. Той знаел, че при напускането на Земята навлиза в обкръжението й, а след това и в сферите на звездите. Ако се е спускал от главата надолу, чрез самото това преживяване той преминавал само по този път, вътре в своето собствено същество. Със своята глава той се е намирал в Земята, с гърдите и сърцето той е бил в обкръжението на Земята, а със своите крайници бил навън, в звездния Космос.
Би ми се искало да кажа (и от определена гледна точка е така): о, бедни хора на съвременността, които можете да преживявате само абстрактните мисли! Какво ви остава от тези мисли? Ние много се гордеем с тях и съвсем забравяме за абстрактните мисли, които са твърде умни сами по себе си, но главата е с далеч по-голямо съдържание, отколкото най-умната от нашите абстрактни мисли. Анатомията и физиологията малко знаят за чудните загадки на мозъчните гънки, а в една единствена мозъчна гънка има нещо много по-величествено и могъщо, отколкото абстрактните познания на най-големия гений. Имало някога на Земята време, когато човек не само като нас съзнавал мислите, лишени от творческо съдържание, а съзнавал собствената си глава. Той възприемал главата като образ на Земята и чувствал тая или оная част на главата – да кажем, четвъртохълмието или зрителния хълм – като образ на определена небесна конфигурация върху Земята. Тогава той не само поставял своето сърце във връзка със Слънцето, изхождайки от някои абстрактни теории, а чувствал: „Моята глава се намира в такова отношение към гърдите, към сърцето, каквото е на Земята към Слънцето”.
Това било време, в което човек с целия свой живот бил сраснат с Космоса, с Вселената, той е бил свързан с Космоса. И това се изразявало в целия му живот. Благодарение на факта, че ние поставяме нашето жалко мислене на мястото на главата, благодарение на този факт, ние можем да притежаваме понятийна памет, можем мислено да си спомняме нещата. Ние създаваме мисловни картини от преживяното като абстрактно спомняне в главата. Хората на древността не са могли да правят това, те нямали мисли, а възприемали чрез своята глава. Те не можели да образуват картини от спомени. И затова в тези области на древния Изток, в които хората все още притежавали съзнанието на собствената глава, но не и мисли, а следователно не и спомени, ние навсякъде намираме развитие на такова нещо, от което съвременните хора отново започват да изпитват потребност. Дълго време не е имало необходимост за тези неща, но в настоящето тази необходимост се е върнала. Ще го отнеса към онова, което мога само да нарека небрежност на душата. Ако в това време, за което говоря, е било възможно да се посетят области, населени с хора, които все още притежавали съзнанието на собствената глава, гърди, сърце и крайници, то на всяка стъпка би могло да се срещнат малки колонки, вбити в земята и изпъстрени със знаци или някаква стена със знаци. Когато е ставало нещо, човек оставял някакъв спомен, понеже той все още не е разполагал с понятийна памет и при връщането си на същото място той преживявал станалото събитие по знака, който е направил. Чрез своята глава човекът се е сраствал със Земята. Сега той просто прави в своята глава бележка за някакво събитие. И както вече посочих, ние започваме да чувстваме все повече необходимостта да си правим бележки не само в главата, но също и в тефтера. Така се поражда душевна небрежност, но независимо от всичко, ние се нуждаем от това все повече и повече. В тези времена обаче, не е имало такива неща като вписване на бележки, даже и в главата, понеже мислите и идеите просто не са съществували. В замяна на това земята била изпъстрена със знаци. И от тази естествена склонност на древните хора възниква обичая да се поставят монументи и паметници.
Всичко, което става в историческата еволюция на човека, има свой източник и причина във вътрешната природа на човека. Ако сме честни, бихме признали, че съвременните хора нямат ни най-малка представа за по-дълбоката основа на обичая да се издигат паметници. Ние ги поставяме по навик. Обаче те са остатъци на древните паметници и знаци, оставяни от човека през тези времена, когато той не е имал още такава памет, каквато е сегашната, а имал навика на всяко място, на което той преживял нещо, да остави паметник, за да може при връщането си там, отново да преживее това събитие в своята глава, тъй като главата е можела да извика отново всичко, което било свързано със Земята. „Ние предаваме на Земята преживяванията на нашата глава” – бил принципът на древните времена.

И така можем да посочим най-ранните времена на Древния Изток като епоха на локализираната, ограничена памет, когато всичко, носещо природата на памет, било свързано с оставянето на знаци и спомени по земята. Паметта била не вътре, а отвън. Навсякъде имало паметни плочки и паметни камъни. Такава била локализираната памет – спомняне, свързано с местността.
Дори и до ден днешен за духовното развитие на човека е важно да използва от време на време своята способност към такъв вид памет – памет, която не е вътре в него, а му се разкрива във връзката с външния свят. Хубаво е понякога да се говори: аз не смятам да запомня това или онова, но оставям тук или там знак или черта. Или: аз ще позволя на своята душа да си спомни за преживяното само във връзка с нареза или знака. Ще приведа пример: в ъгъла на моята стая е изображението на Богородица и когато изображението е пред мен, започвам да преживявам в душата си всичко, което мога да преживея, обръщайки цялата си душа към Богородица. Дори без много да се задълбочаваме - на Изток от Европа - в домовете на хората ни посрещат изображенията на Богородица. Даже не трябва да се стига до Русия, ние ще ги намерим навсякъде още в Източна Европа. Всички преживявания от този вид всъщност са остатъци от епохата на локализираната памет. Това е външна памет, тя е привързана към мястото.
Втората степен се достига, когато човекът преминава от локализираната памет към ритмичната памет. По такъв начин ние имаме първо локализираната памет и второ – ритмичната памет. Сега достигаме до епохата, когато човек не от разсъдъчни хитроумия, а непосредствено от своето вътрешно същество развива потребността да живее в ритми. Той усеща потребността така да възпроизвежда вътре в себе си звуците на света, че да образува ритъм. Пример: ако неговото преживяване за крава го довежда до наименованието „му”, той не само я нарича „му”, а „му-му”, а в много по-древно време вероятно „му-му-му”. Тоест, възприятието като че ли се умножавало в повторението, за да произведе ритъма. И до днес вие може да проследите подобен процес в словообразуването, например в думата „кукувица”, и може да забележите, че малките деца все още усещат необходимостта от тези повторения. Тук пред нас отново е наследството от тези времена, когато е преобладавала ритмичната памет, когато у човека въобще не е съществувала памет за това, което той е преживявал, а е имало памет единствено за онова, което той е преживявал в повторение, в ритмична форма. Във всеки случай трябвало да присъства сходство в реда на близките по значение думи. В „основното и главното”, „скала и камък”– подобни ритмически изрази са последен остатък от хипертрофиралия стремеж да се приведе всичко в ритъм, тъй като през тази втора епоха, последвала епохата на локализираната памет, нищо неритмично не се задържало. Източник на цялото древно изкуство на стихоплетството, т.е. на цялата метрична поезия, била ритмичната памет.
Едва през третия стадий се развива онова, което ние познаваме и до ден днешен – краткотрайната, временна памет, при която ние повече нямаме точка в пространството, към която е привързано спомнянето и вече не зависим от ритъма, а от това, което потока на времето отнася и което може по-късно отново да бъде извикано. Тази наша напълно абстрактна памет е третата степен в еволюцията на паметта.
Да извикаме в ума този момент от човешката еволюция, когато ритмичната памет преминава в краткотрайна, когато се е появила първо тази памет, която ние с нашето абстрактно ограничено мислене, смятаме за нещо съвсем естествено, – памет, с чиято помощ ние извикваме нещо в образна форма, без да се нуждаем повече от полусъзнателни или безсъзнателни ритмични повторения за възпроизводството й. Епохата от прехода на ритмичната памет в краткотрайна, е времето, когато Древния Изток колонизирал Гърция; момент, описван в историята като поява на колонии, насаждани в Европа от Азия. Когато гърците разказвали за героите, напуснали Азия и Египет, за да се заселят на гръцка почва, те в действителност разказвали как великите герои са излезли от страната на ритмичната памет в търсене на климат, където ритмичната памет е можела да премине във временна, краткотрайна, в помнене във времето.
При това съвсем точно можем да определим времето на подем на Гърция. Понеже онова, което на Изток е наречено прародина на Гърция, било обител на хора със силно развита ритмична памет. Там е живял ритъмът. Действително, Древният Изток може да бъде правилно разбран само когато виждаме в него страната на ритъма. И ако ние поместим Рая не така далече във времето, както това прави Библията, ако го отнесем към Азия, трябва да го разгледаме като страна, в която чистите ритми огласят Космоса и отново пламват в човека като ритмична памет, – страна, в която човек обитава не единствено като възприемащ космическия ритъм, а и като творец в Космоса.
Вслушайте се в Бхагават-Гита и ще уловите отзвука от могъщ ритъм, който някога е живял в преживяванията на човека. Вие ще чуете този отзвук също така във Ведите, сами ще го усетите в поезията и литературата (както сега я наричат) на Западна Азия. В тях навсякъде живее отзвука от този ритъм, който някога изпълвал цяла Азия с величествено съдържание и зараждайки се вътре в земното обкръжение, е пресъздавал тези отзвуци вече в човешките гърди, в биенето на човешкото сърце. След това ние достигаме до още по-древно време, когато ритмичната памет преминава в локализирана памет, когато човек още не притежава ритмична памет, но бил научен да оставя спомени на онези места, на които е имал преживяване. Когато той се отделял от такова място, не изпитвал необходимост от спомняне, но когато се връщал обратно, отново възстановявал преживяното. Така както главата е образ на Земята, така за човека знакът на локализираната памет, направен в земята, извиквал своя образ в главата. Човек изцяло се вживявал в земята и чрез тази връзка със Земята имал своята памет. В Евангелията има откъс, който напомня за този вид памет, – там, където се говори за Христос, вписващ нещо в земята (виж. Ев. Йоан 8:6).
Този момент, който определихме като преход от локализираната памет към ритмичната, е времето на залеза на Древна Атлантида и миграциите на първите следатлантски народи на изток по посока към Азия. Защото първо ние имаме миграцията от Древна Атлантида – континентът, който сега образува дъното на Атлантическия океан, – направо през Европа към Азия, а след това обратната миграция на културата от Азия към Европа (виж. рис.2).
Рис.2

Миграцията на атлантските народи в Азия отбелязва прехода от локализираната към ритмичната памет, която по-късно намира своя завършек в духовния живот на Азия. Колонизацията на Гърция бележи прехода на ритмичната памет към временната, краткотрайна памет, т.е. към това, което ние носим и до днес вътре в нас.
И вътре в тази еволюция на паметта между атлантската катастрофа и възникването на гръцката цивилизация лежи цялото развитие на цивилизацията, – всичко онова, което е дошло до нас от Древна Азия, по-скоро под формата на легенди и саги, отколкото като история. Ние няма да достигнем до разбиране на еволюцията на човечеството на Земята, вглеждайки се само във външните феномени, изследвайки външните документи. Необходимо е да насочим вниманието си към вътрешната еволюция на човека. Ние трябва да вземем под внимание развитието на такива неща като способността на паметта, преминаваща в своята еволюция от външното към вътрешното същество на човека.
Вие знаете колко много означава силата на паметта за съвременния човек. Слушали сте за хора, които в резултат на някакво болестно състояние неочаквано откриват, че част от миналият им живот, която те съвсем свободно са можели да възпроизведат в паметта, е напълно изгубена. Страшни преживявания от този вид се случиха на един мой приятел малко преди смъртта му. Веднъж той загубил своя дом, купил от ж.п. гарата билет за някъде, пристигнал там и купил друг билет. Той извършил всичко това, загубвайки спомена за своя живот, включително до момента на покупката на билета. Той извършил всичко това абсолютно осмислено. Бил със здрав разсъдък, но паметта му била изтрита. А когато паметта му се върнала, той се намерил в приют за бездомни в Берлин. В последствие се оказало, че през този промеждутък от време той пропътувал половин Европа, неспособен да свърже тези свои преживявания с предишните преживявания от живота. Паметта му не се върнала, докато той не се оказал – без сам да знае как – в приюта за бездомни в Берлин. Това е само един пример от многото, показващ, че душевния живот на съвременния човек не е нормален, ако не съдържа непрекъсната връзка на паметта от определен момент на нашето детство.
С хората от древно време, които развили локализираната памет, това не било така. Те нищо не знаели за тези нишки на паметта. От друга страна те биха се усещали нещастни в своя душевен живот (както става с нас, когато чувстваме, че нещо самопроизволно се изгубва от нашата памет), ако те не са били обкръжени с предмети за спомен, които им напомняли за преживяното. И не само от паметните знаци, оставяни от тях самите, но и издигнати от техните предци или братя и сестри, – знаци, сходни по конструкция с техните собствени и отвеждащи ги в контакт с роднините. Това, което ние усещаме вътрешно като предпоставка за целостта на нашия „Аз”, хората от миналите времена търсели вън от самите себе си.
Ние прокарахме пред нашите очи цялата картина на тези промени в човешката душа, за да проникнем в тяхното значение за историята на човешката еволюция. Чрез изследването на подобни неща в историята започва да се влива светлина. Днес аз исках да ви покажа в частен случай, как се е развивала човешката душа относно една нейна способност – способността за памет. Ние ще видим в хода на следващите лекции, че събитията от историята започват да се разкриват в своя истински облик, когато можем да ги озарим със светлината, изхождаща от познанието на човешката душа.

ВТОРА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 25 декември 1923 г.

От предишните лекции трябва да ви е станало ясно, че правилен поглед върху историческото развитие на човечеството на Земята, е възможен само в този случай, когато се вземат под внимание абсолютно различните състояния на душите, които преобладават през различните епохи. Вчера аз се опитах да охарактеризирам азиатския период на развитие, действителния Древен Изток и ние видяхме, че трябва да се обърнем към тези времена след атлантската катастрофа, когато потомците на атлантските народи са си прокарвали път на изток, предвижвайки се от запад на изток и постепенно заселвайки се в Европа и Азия. Всичко станало в Древна Азия във връзка с тези народи, се намирало под влиянието на такива хора, чието духовно състояние се е приспособило към ритъма. В началото на азиатския период още е бил отчетлив отзвука от това, което в пълен обем е съществувало в Атлантида – отзвука на локализираната памет. В хода на източното развитие тази локализирана памет преминала в ритмичната и аз ви показах, как с гръцкото развитие е станал този велик прелом, който донася новия вид памет – краткотрайната.
Това означава, че азиатският период на развитие (сега казваме, че е правилно да се нарича азиатски период, защото това, което ни представя историята, се явява в действителност по-късен и упадъчен период) е бил епоха на хора с абсолютно друг характер, за разлика от хората на по-късното време. И външните събития на историята през тези дни много по-силно зависели от характера на вътрешния човешки живот, отколкото в по-късно време. Това, което живеело в душата на човека, живеело също така и в цялото му същество. Липсвал характерният за нас независим живот на мисли и чувства. Мислене, което не е възприемало своята връзка с вътрешните процеси на човешката глава, било неизвестно. Същото се отнася и за абстрактното чувстване, което не познава връзката с кръвообращението. Човекът от това време притежавал мислене, което вътрешно се преживявало като събитие, ставащо в главата, притежавал чувства, които се преживявали в ритъма на дишането, в циркулацията на кръвта и т.н. Човек преживявал цялото си същество като едно неделимо единство.
Всичко това е тясно свързано със съвършено друго изживяване на връзката на човека с надземния свят, с Космоса, с духовния и физически Космос. Да кажем, съвременният човек живее в град или село и неговите преживявания съответно се видоизменят. Той е обкръжен от гори, планини и реки или пък, ако той живее в град, на всяка крачка пред очите му попадат градските стени. Когато той говори за космическото и свръхсетивното, къде е то по негово мнение? Той не може да посочи никаква сфера, вътре в която да може да мисли за космичното и свръхсетивното. Той никъде не може да се докосне до нея, да я улови, вече не говоря за онова, което е така неуловимо и душевно-духовно. Но не така е било в древноизточния поток на развитие. За източният човек обкръжаващия свят, който сега ние наричаме наша физическа среда, е бил само подножие на Космоса, обхващано като единство. Човекът имал в своето обкръжение онова, което се съдържа в трите природни царства, той имал около себе си реки, планини и т.н. Но за него тази среда е била от край до край пронизана от дух, пропита от него и сплетена с духа. Древноизточният човек можел да каже: аз живея сред планини, аз живея сред реки, но аз също така живея сред елементарните същества на планините и реките; аз живея във физическото царство, но това физическо царство е тяло на духовното царство. Навсякъде около мен е духовния свят, нисшия духовен свят.
Там, долу, е било това царство, което е станало за нас земно царство. Човекът е живял вътре в него. Но той си представял, че там където свършва едно царство (виж. рис.3 – светло), започва друго (жълто-червено), след това над него пак друго (синьо); и накрая – най-високото от досегаемите царства (оранж).

Рис.3
И ако се налага да се обозначат тези царства в съответствие с терминологията, приета в нашето антропософско познание, – в Древният Изток са ги назовавали по друг начин, но не това е същественото, ние ще ги наричаме по своему, – тогава ще имаме на върха най-високото царство на първата Йерархия: Серафими, Херувими, Престоли, след това втората Йерархия: Господства, Сили, Власти, – и третата Йерархия: Начала, Архангели, Ангели.
А след това идва четвъртото царство, в което обитават човешките същества, в което ние – в съответствие със съвременните методи на познание – наблюдаваме простите природни обекти и процеси, но в тях човекът от Древния Изток е възприемал цялата природа, пронизана от елементарните духове на водата и земята. Това била Азия (виж. рис.3).
Азия означавала нисшето духовно царство, в което обитавали човешките същества. Трябва да се помни, че съвременната представа за нещата, която ние имаме в нашето обичайно съзнание, е била неизвестна за човека на тези времена. Би било нелепост предположението, че той можел да си представи такова нещо като материя, лишена от дух. Да се говори за кислород и азот, като нас, било абсолютно невъзможно за човека от Древния Изток. За него кислорода бил дух, духовно нещо, което действа стимулиращо и възбуждащо върху всичко живо, ускорява жизнения процес в живия организъм. Азотът, за който днес ние мислим като за съдържащ се в атмосферата заедно с кислорода, бил също така духовен. Той бил това, което струи от Космоса, въздействайки на всичко живо и органично така, че да го приготви към възприемане на душевната природа. Такива например, били познанията на хората от Древния Изток относно кислорода и азота. Човекът по този начин познавал всички процеси на природата в тяхната връзка с духа, а разпространените представи в наши дни му били неизвестни. Съществували отделни индивидуалности, които ги притежавали и именно те били посветените. Останалото човечество в обичайното си дневно съзнание притежавало съзнание, много напомнящо сън наяве, това било съноподобно съзнание, с което днес се срещаме само при аномални преживявания. Животът на древноизточния човек преминавал в тези сънища. Той гледал планините, реките и облаците и виждал всички неща такива, каквито те можело да се видят и чуят в това съноподобно съзнание.
Представете си, например, какво може да се случи на съвременния човек. Човекът е задрямал. Изведнъж пред него възниква съновидението на пламтяща печка. Той чува вик: „Пожар!” – Отвън по улицата преминава пожарна кола, за да потуши някъде огъня. Но каква е разликата между представата, която може да създаде човешкия интелект по своя прозаичен начин, с помощта на обикновеното сетивно възприятие за работата на пожарната и картините, които може да омагьоса съня! За човекът от Древния Изток обаче, всички негови преживявания се проявявали в такива съноподобни образи. Всичко от външните природни царства се трансформирало в неговата душа в образи. В тези съновидни образи човек преживявал елементарните духове на водата, земята, въздуха и огъня. Но сънят му донасял още и други преживявания. Сънят за него не бил този тежък сън, за който казваме, че спим като пън и нищо не знаем за себе си. Аз мисля, че има хора, които и до днес спят така, не е ли вярно? Но тогава такива неща е нямало: даже и на сън човек запазвал приглушената форма на съзнание. Когато той давал почивка на своето тяло, духовното продължавало да тъче вътре в него, подобно на активността от външния свят. И в това тъкане той възприемал съществата на третата Йерархия. В своето дневно състояние той възприемал Азия като сън наяве, т.е. с това, което било обичайното съзнание за това време. През нощта, по време на съня, той възприемал третата Йерархия. И от време на време в неговия сън навлизало още по-приглушено съзнание, но такова, което дълбоко засягало човешкия характер. По такъв начин тези източни народи първо имали своето обичайно съзнание, в което всичко се видоизменяло в имагинации и образи. Тези образи не били така реални, както били в още по-древно време, например, времената на Атлантида и Лемурия или през Лунната епоха. Но не по-малко те присъствали и по времето на азиатското развитие.
И така, през деня хората възприемали образи. А в съня те имали преживявания, които могат да се облекат в следващите думи: ние дремем по отношение на обичайното земно съществуване, след това навлизаме в царството на Ангели, Архангели и Архаи, и живеем сред тях. Душата се освобождава от телесността и живее сред Съществата на висшите Йерархии.
Хората заедно с това отчетливо са знаели, че така както те са живяли в Азия с гноми, уиндини, силфи и саламандри, т.е. с елементарните духове на земята, водата, въздуха и огъня, – по време на сън, когато тялото си почива, те изживявали съществата на третата Йерархия в планетарното битие, – всичко, което обитава в отнасящата се към Земята планетна система. Имало понякога моменти когато спящият възприемал третата Йерархия. Тогава усещал: много странна област се приближава към мен. Тя ме приема в себе си, тя ме откъсва от земното съществуване. – Той не усещал това, бидейки потопен в съществата на третата Йерархия, а го усещал само тогава, когато настъпвало още по-дълбоко сънно съзнание. Макар, че у хората никога не оставало действително съзнание за това, което ставало по време на сънното съзнание от такъв вид, но не по-малко с това, преживяванията, свързани с втората Йерархия, дълбоко се запечатвали в цялото същество на човека. И това преживяване оставало в човешкото чувство и при пробуждане. Човекът тогава можел да каже: аз бях милостиво благословен от висшите духове, чието съществувание протича от другата страна на планетарното битие. – Така тези древни хора са говорили за тази Йерархия, която включва в себе си Господства, Сили и Власти. Това, което ние сега описваме, е било обичайно състояние на съзнанието в по-древния азиатски период. Първите състояния на съзнанието – сън наяве, бодърстване в съня и сън, в който присъствала третата Йерархия – се преживявали безусловно от всички. А мнозина, надарени с особена природна дарба, изживявали също така нахлуването на по-дълбокия сън, по време на който втората Йерархия прониквала в човешкото съзнание.
А посветените в мистериите, те достигали вече следващата степен на съзнание. Каква била нейната природа? Отговорът изумява, понеже работата е в това, че посветеният от Древния Изток достигал същото това съзнание, което вие имате сега! Вие го развивате по напълно естествен начин през втората или третата година от живота. Никой от Древния Изток не е достигал това състояние на съзнанието по естествен начин, то било развивано изкуствено. Посветеният бил длъжен да го изработи от съня наяве. Докато той пребивавал в този сън наяве, сънното бодърстване, той навсякъде виждал образи, намиращи се само в по-големи или по-малки символични съответствия с това, което сега ние наблюдаваме в ясни, отчетливи очертания. Като посветен обаче, той достигал до виждане на нещата такива, каквито ги виждаме сега с нашето обичайно съзнание. Посветените, с помощта на развитието на съзнанието си, са можели да изучават това, което съвременните деца учат в училище. И различието не било в съдържанието. Разбира се на тях не им били известни абстрактните форми на буквите, които ние имаме сега: писмените знаци се намирали в по-тясна връзка с предметите и процесите на Космоса. Четенето и писането през тези дни се изучавало единствено от посветените, понеже четене и писане може да се изучава, само притежавайки това ясно интелектуално съзнание, което е естествено за съвременния човек.
Да допуснем, че някъде, тук или там, би възникнал отново този свят на Древния Изток, населен с човешки същества, притежаващи такъв вид съзнание, който бил присъщ на хората от това време и вие бихте се появили сред тях с вашето съвременно съзнание. Тогава за тях вие бихте били посветени. Различието се състои не в съдържанието на съзнанието. Вие бихте били посветени. Но в този момент, когато тези хора биха ви признали за посветени, те незабавно биха се постарали да ви прогонят от страната с всички средства, които са им достъпни. Понеже за тях би било съвършено ясно, че посветеният не трябва да узнава нещата по такъв път, който сега познаваме. Той, например, не е трябвало да умее да пише, така както ние умеем да пишем сега. Ако аз бих могъл да се пренеса в настроението на ума на човека от това време и бих срещнал такъв псевдопосветен, т.е. съвременния човек с обичайните способности, аз бих бил длъжен да кажа за него: той умее да пише, той поставя върху хартията знаци, които значат нещо, но не знае каква е тази дяволска работа – прави това, без да има съзнание какво означава това, а само като проводник на божествено-космичното съзнание. Той не знае, че човек може да поставя такива знаци върху хартията само когато е в състояние да усеща, че Бог се проявява в неговата ръка, в самите пръсти, проявява се в неговата душа, позволявайки ù тя да изрази себе си чрез тези букви. – Различието тук се състои не в съдържанието на съзнанието, а във възможността за постигане и разбиране на нещата. Именно при посветеният от древните времена това ставало по съвсем друг начин, отколкото при съвременния човек, имащ същото това нещо по отношение на съдържанието. Прочетете моята книга „Християнството като мистичен факт”*, новото издание на която се появи неотдавна, и вие ще намерите още в началото аналогично указание относно природата на посветения от древните времена. И работата е там, че винаги така се получава в хода на мировото развитие. Това, което се развива в човека в следващия период по естествен път, е трябвало в предходните епохи да дойде чрез посвещение.
Благодарение на този факт, който тук ви приведох, вие можете да забележите коренното различие между строежа на душите, който е преобладавал сред източните народи в доисторическите времена и устройството на хората на по-късната цивилизация. В древността е имало друго човечество, което е можело да назове Азия нисше небе, последно небе. Сравнете това с възгледите на съвременните хора. Колко е далече съвременният човек от това да гледа на всичко обкръжаващо като на последно небе! Болшинството хора не могат да мислят за него като за последно по простата причина, че те не знаят за нищо предшестващо го.
И така, ние виждаме, как в древноизточните времена духовното е прониквало дълбоко в природата, в цялото природно битие. Но ние също така намираме сред тези народи нещо, което днес на болшинството от нас с лекота може да се покаже като крайно варварско. На човекът от онези времена би му изглеждало страшно варварско, ако някой би могъл да пише с такова настроение на ума, с което ние сега можем да пишем. Това би му изглеждало наистина дяволско. От друга страна на много съвременни хора им се струва варварско това, което в Азия през тези отдалечени времена е било напълно естествено: а именно това, че народите, мигриращи от запад на изток, често с крайна жестокост поробвали жителите на дадената местност, заграбвали им земите, а тях самите заробвали. Впрочем, такова е основното съдържание на източната история в цяла Азия. Тогава когато хората притежавали, както описах, високодуховни представи за нещата, тяхната външна история протичала в постоянни завоевания на чужди земи, на които поробвали населението. Несъмнено, това изглежда прекалено варварско. Сега макар, че все още има завоевателски войни, хората ги възприемат като компромис на съвестта. А това е справедливо даже за онези, които поддържат и защитават такива войни. Те им тежат на съвестта. Обаче в древно време човекът имал абсолютно чиста съвест относно такива завоевателски войни, той чувствал, че тези завоевания били позволени от боговете. Стремежът към мир, любов към мира, която възникнала по-късно и обхванала голяма част от Азия, в действителност – е продукт на много по-късната цивилизация. Териториалните придобивки чрез завоевания и поробване на населението – е характерна черта на ранната цивилизация на Азия. Колкото по-дълбоко се потапяме в доисторическите времена, толкова повече там ние откриваме такива завоевания. Войните на Ксеркс и други такива подобни – наистина са бледи сенки на онова, което е ставало през ранните епохи.
Но съществува определен принцип, лежащ на основата на тези завоевания. Притежавайки тези състояния на съзнанието, които ви описвах, човекът се намирал в съвсем други отношения със своите близки, а също така с обкръжаващия свят. Днес определените различия между различните части на населената Земя са изгубили своето водещо значение. Но тогава за тези различия се е знаело по съвсем друг път. Позволете да ви обрисувам като пример нещо ставащо често.
Да допуснем, че тук в ляво – е европейския регион (рис.4), а тук в дясно – азиатския. Народът-завоевател (червено) се движи от север, в Азия, разпространявайки своите завоевания в други области на Азия и завоювайки тяхното население (червено и жълто).

Рис. 4

Какво всъщност е станало? В характерните примери, които са верен израз на тенденциите на историческото развитие намираме, че агресорите като народ или раса, били млади, пълни с юношески сили. Какво означава днес да бъдеш млад? Какво означава това за човекът на съвременната епоха? Това означава той във всеки момент да разполага с такива сили на смъртта, необходими именно на процесите на разпад, протичащи в човека, за да има възможност да запълва със сили душата. Понеже, както знаете, ние имаме в себе си растящи, разцъфтяващи сили на живота, но не тези жизнени сили ни правят разумни, мислещи същества: обратно, те заглушават нашето съзнание. Силите на смъртта, силите на разрушението, които също така са постоянно активни в нас, винаги се превъзмогват отново и отново по време на съня от силите на живота, докато в края на краищата ние не съберем заедно всичките сили на смъртта в едно завършващо събитие на смъртта. Тези сили всъщност са източник на разумност, на самосъзнание. Така стоят нещата със съвременното човечество. Но да вземем младата раса, младия народ, подобен на този, който описах, страдащ от излишък на собствени жизнени сили и постоянно имащ чувството: аз усещам как моята кръв през цялото време бие по вътрешните стени на тялото. Аз не мога да понеса това. Моето съзнание не става разумно. Защото по причини на самата моя младост, аз не мога изцяло да развия моята човешка същност.
Обикновеният човек не е говорил така, но така са говорили посветените в мистериите, а посветените са били тези, които са ръководили и направлявали целия ход на историята. Народ от този тип е имал излишък от младост, излишък от жизнени сили и твърде малко количество от онова, което може да се нарече разсъдливост. Той оставял своята родина и завладявал област, в която живеел по-стар народ, – народ, който по този или онзи път е приел в себе си силите на смъртта или вече е стигнал до упадък. По-младата нация излизала против старата и я поробвала. Не е имало необходимост кръвните връзки да свързват победителите и победените. Това, което ставало между тях безсъзнателно в душевната сфера, действало подмладяващо, а също така действало на рефлекторните способности. Това, което победителят получавал от поробените и което той използвал при построяването на нов дом, е било потребност на неговото съзнание. Достатъчно му било само да обърне внимание на тези роби и в душата му се смекчавала тенденцията към затъмнение, като в замяна се пробуждала съзнателност, разумност.
Това, което ние в наши дни достигаме като индивиди, в онова време се достигало чрез съвместните преживявания с другите. Народ, който гледал на мира като победител и господар, – младия народ, не разполагал със силите на рефлексията, – той в обкръжението си се нуждаел от народ, който съдържал в себе си повече сили на смърт. Чрез преодоляването на другия народ той достигал до онова, от което се е нуждаел за собствената си еволюция. И така, ние намираме, че тези източни битки, често толкова плашещи и представящи ни се в такъв варварски аспект, в действителност са нещо друго – импулси на човешкото развитие. Те са били необходими. Човечеството не би се развивало на Земята, без тези ужасни войни и битки, които ни се представят толкова варварски.
Още тогава посветените в древните мистерии виждали света такъв, какъвто го виждаме ние днес. Само че те с тези възприятия свързвали друга страна на душата, друго настроение на ума. За тях всичко, което преживявали в ясни, резки очертания, – така както сега ние преживяваме обектите в резки очертания, когато ги възприемаме чрез органите на сетивата, – било във всеки случай винаги такова нещо, което за човешкото съзнание излизало от боговете. Защото как се представяли на посветения външните обекти от това време?
Да вземем, например, за простота и нагледност проблясването на мълния. Вие добре знаете, че съвременният човек вижда само мълния (рис. 5). Човекът от древните времена виждал друго. Той виждал живи духовни същества, движещи се в небето (жълто), а рязкото очертание на мълнията абсолютно изчезвало. Той виждал множество, процесия от духовни същества, преминаващи над тях или в космическото пространство. Мълнията като такава той не я е виждал. Той виждал множество духове, реещи се и движещи се през космическото пространство. Посветеният, както и останалите хора, също така виждали духовното множество, но той развил вътре в себе си такова възприятие, каквото е сега нашето и затова за него цялата картина започнала да се замъглява, а небесното множество постепенно изчезнало от погледа, тогава

Рис. 5

проблясването на мълнията можело да се види по начина, по който днес всеки я вижда.

Цялата природа във формата, в която ние я виждаме днес, е можела да бъде постигната в предишните времена само чрез посвещение. Но как се отнасял човекът към такова познание? Той по никакъв начин не гледал на познанието, достигнато по такъв начин, с това безразличие, с което се разглежда познанието и истината в настояще време. Съществувало е точно морално начало в човешкото преживяване на познанието. Ако обърнем нашият поглед на ставащото с неофитите на мистериите, това трябва да се опише по следния начин: когато избраните индивиди, преминавайки през сурови вътрешни изпитания, се посвещавали във възгледа за природата, достъпен сега за всеки, те по абсолютно естествен начин притежавали такова чувство: ето човекът с неговото обикновено съзнание. Той вижда множеството елементарни същества, преминаващи във въздуха. Но именно защото има такова възприятие, той се лишава от свободната воля. Той изцяло принадлежи на божествено-духовния свят. – Понеже в този сън наяве, в сънното бодърстване, волята не е свободна, а по-скоро в нея има нещо, втичащо се в човека като божествена воля. И посвещаваният, който виждал как тези имагинации се редуцират до мълнии, се учил да говори благодарение на своя посветител: аз съм длъжен да бъда човек, притежаващ в света свобода без богове, за когото боговете са изключени от дълбините на мировото съдържание. – За посветеният това, което вие виждате в резки очертания, до известна степен е било отхвърленото от боговете съдържание на света, в който пристъпвал посвещаваният, за да стане независим от боговете.
Сега трябва да разберете, че такова състояние вероятно е било непоносимо за посветения, без той да има моменти на обезщетение за него. Такива моменти са имали своето място. Защото макар, че от една страна посветеният се учил да преживява Азия в нейното богоизоставяне, в лишаването й от дух, от друга страна той се учил да познава много по-дълбокото състояние на съзнанието, отколкото това, с което се достигало до втората Йерархия. Опознавайки света, изоставен от боговете, той се учил също така да познава света на Серафимите, Херувимите, Престолите.
В определен момент от ерата на азиатското развитие, приблизително в нейната среда, – по-късно ще уточним датата, – състоянието на съзнанието на посветените било такова, че те преминавали по Земята с възприятие за земните царства, много близко до това, което притежава съвременния човек. Те обаче го усещали в своите крайници. В богоизоставената земна субстанция те чувствали своите крайници свободни от боговете. Но в замяна на това те срещали в тази изоставена от боговете страна висшите богове – Серафими, Херувими, Престоли. Като посветени, те се учили да познават вече не сиво-зелените духовни същества, които били образи на гората, образи на дърветата: като посветени те се учили да познават гората, лишена от дух. Но за тях като компенсация оставала възможността да срещнат в гората съществата на първата Йерархия, те са можели да срещнат някои същества от царствата на Серафимите, Херувимите и Престолите.
Всичко това, известно като формообразуващо начало в социалния живот на човечеството, е основна особеност в историческото развитие на Древния Изток. И движещата сила за по-нататъшното развитие се намирала в търсенето на взаимна адаптация на младите и старите раси, за да могат младите раси да съзреят чрез общуването с древните души, които те поробили. И колкото по-назад се вглеждаме в Азия, навсякъде намираме, че младите раси са неспособни да развият от само себе си рефлекторните способности, а ги придобиват в завоевателските войни. Но когато отправим своя поглед от Азия към Гърция, ние намираме съвсем друго развитие. Навсякъде в Гърция, в момента на пълния разцвет на гръцката култура, ние намираме хора, които макар и да са могли да познаят старостта, не са били способни да пронижат остаряването с пълнотата на духовността. Аз многократно съм привличал вашето внимание към мъдрото гръцко изречение: „По-добре просяк в света на живите, отколкото цар в царството на сенките.”* Гърците не са могли да решат проблема на смъртта нито вън в природата, нито в човека. От друга страна те имали все пак смъртта в себе си. И така, в Гърция ние намираме не жаждата на рефлекторното съзнание, а предчувствие и страх от смъртта. Подобен страх младите източни народи не са усещали: те се отправяли към завоевания, когато не били способни като раса да преживеят смъртта по естествен път.
Но вътрешният конфликт, който гърците преживявали във връзка със смъртта, станал на свой ред вътрешно-подбудителен импулс за човечеството и довел до това, което ни е известно като Троянската война. За придобиване силата на рефлексите за гърците не е имало необходимост да търсят смъртта от ръката на чужда раса. За гърците е било необходимо да стигнат до правилно отношение към онова, което усещали и преживявали в смъртта, нужно било да придобият пълнокръвно тайнството на смъртта. И това довело до великото стълкновение между гърците и азиатските народи, от които те са произлезли. Троянската война била война на скръб, война на предчувствие и страх. Ние виждаме срещащи се лице в лице гърци, които усещали вътре в себе си смъртта, но някак не знаели, какво да правят с нея, – и представителите на малоазиатската жреческа култура, които са били склонни към завоевания, които желаели смъртта, но не са я имали. У гърците имало смърт, но те не знаели как да се приспособят към нея. Те се нуждаели от сплав с други елементи, за да направят нещо с нея. Ахилес, Агамемнон – тези хора носили в себе си смъртта, но не знаели как да се разберат с нея. Около себе те виждали Азия. Там, в Азия, те виждали народ, който се намирал в обратното положение, страдащ от прякото влияние на противоположното душевно състояние. Навсякъде имало такива хора, които не усещали смъртта по такъв интензивен начин, като самите гърци, но които в дълбините на смъртта усещали необичайното богатство на живота.
Всичко това е изразено по удивителен начин от Омир. Навсякъде той позволява на троянците да надделеят над гърците, навсякъде той ни показва този контраст. Това може да видите, например, в характерните фигури на Хектор и Ахилес. И в този контраст е изразено това, което е имало място на границата на Азия и Европа. Азия, в това древно време, сякаш имала в излишък живота над смъртта, жадувала смърт. Европа – на гръцка почва – имала излишък от смъртта в човека и човек не е могъл да придобие правилно отношение към нея. По такъв начин, от друга гледна точка, ние виждаме Европа и Азия противопоставени една на друга. От една страна ние виждаме прехода от ритмичната памет към краткотрайната, от друга – две абсолютно различни преживявания по отношение на смъртта в човешката организация.
Утре ще разгледаме по детайлно контраста, който можах само да покажа в края на днешната лекция и по такъв начин да се приближим до по-пълното разбиране на прехода от Азия към Европа. Защото това е имало дълбоко и мощно влияние върху еволюцията на човека, и без неговото разбиране ние не можем да достигнем до по-дълбокото разбиране на развитието, през което преминаваме в настоящето време.

ТРЕТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 26 декември 1923 г.


Преди тринадесет години, почти на същия ден, в курса от лекции, който четох в Щутгарт между Рождество и Нова година,* аз говорих за тези събития, които ние ще разгледаме в настоящия цикъл от лекции. Но сме длъжни до известна степен да изменим гледната точка.
В първите две уводни лекции ние се опитахме да придобием разбиране за радикалното изменение в човешкия строеж на душата и характера, което е станало в хода на човешкото развитие – както в доисторическото, така и в историческото. За днешната лекция – поне за нейното начало – няма да ни се наложи да се връщаме няколко хилядолетия назад. Вие знаете, че от позицията на Духовната наука ние придаваме огромно значение на така наречената атлантска катастрофа (с нейните последствия за човешката еволюция), която претърпя Земята във времето, известно като ледников период. Това е бил последният акт в изчезването на Атлантическия континент, който в настояще време образува дъното на Атлантически океан. След това имаме, както често сме описвали пет последващи културни епохи, достигащи до наше време. Първите две от тях не са оставили следа в историческата традиция, понеже литературата, останала на Изток, дори всичко, което се съдържа в изумителните Веди, в дълбоката ведическа философия, е само отзвук на онова, което би трябвало да опишем при желание да представим тези древни епохи. В моето „Въведение в Тайната наука” аз вече говорих за тях като за древноиндийска и древноперсийска епохи.
Днес ние няма да се вглъбяваме толкова далече в миналото. Ние ще отправим нашите мисли към този период, който аз често наричам египетско-халдейски, – период, предшестващ гръко-латинския. Вече обърнахме внимание на факта, че за времето между атлантската катастрофа и гръцкия период, е станало огромно изменение по отношение на силите на човешката памет, а също така и в социалния живот на човечеството. Такава памет, каквато ние притежаваме днес, – краткотрайната, временна памет, с чиято помощ можем да пътешестваме във времето, – не е съществувала през този трети следатлантски период. Както ние описахме това в предишните лекции, тогава човекът имал памет, свързана с ритмичните преживявания. И ние видяхме как тази ритмична памет е произлязла от още по-ранната памет, която е била особено силна през Атлантския период, – а именно, от локализираната памет, при която човекът е носил вътре в себе си само съзнание за настоящия момент и е използвал всички възможни вещи, които той намирал във външния свят или сам ги оставял там като спомен: с тяхна помощ той се поставял във връзка с миналото и не само със своето минало, но и с миналото на човечеството в цялост.
В тази връзка ние трябва да мислим не само за спомените, оставени на Земята: в тези древни времена констелациите на небето също така служили на човека като спомен, особено планетните констелации, с техните възвратни повторения във всичките им варианти. По тези констелации човек узнавал какъв е бил хода на нещата в ранните времена. Така небето и Земята действали съвместно, за да създадат в древното човечество локализираната памет.
И така, човекът от отдавна миналите времена се отличавал по цялата си конституция от човека на по-късното време и още повече от съвременния човек. Съвременният човек в будното дневно съзнание внася вътре в себе си „Аза” и астралното тяло, някак без да ги забелязва. Болшинството хора не забелязват, че физическото тяло заедно с етерното тяло носи вътре в себе си много по-важната организация на астралното тяло и „Аза”. Вие, разбира се, сте запознати с тези взаимовръзки. Но древното човечество усещало този факт на своето собствено същество по съвсем друг начин. И така стоят нещата с човечеството, към които трябва да се обърнем, когато се връщаме към третата следатлантска култура – египетско-халдейстката. През това време човек преживявал себе си като дух и душа в значителна степен над пределите на своето физическо и етерно тяло, даже в будно състояние. Той знаел как да различава: това е моя дух и душа, – ние, разбира се, ги назоваваме „Аз” и астрално тяло, – и те са съединени с моето физическо и етерно тяло. Човекът преминавал през света с това преживяване на двойственост. Той не наричал своето физическо и етерно тяло – „Аз”. Той наричал „Аз” само своята душа и дух, – това, което е духовно и което по определен начин било свързано долу с неговото физическо и етерно тяло, което имало с него такава връзка, която той можел да наблюдава и чувства. И в своите дух и душа – в „Аза” и астралното тяло – човек осъзнавал влизането на божествено-духовните Йерархии, също така, както сега той чувства влизането на природните вещества в своето физическо тяло.
Сега човешкото преживяване във физическо тяло има следната природа. Човек знае, че чрез процеса на хранене и процеса на дишане възприема субстанциите на външните природни царства: отначало те са отвън, след това – вътре в него. Те влизат в него, проникват в него и стават част от него самия. През тези ранни епохи, когато човекът преживявал известно изолиране на своята душевно-духовна природа от своята физическо-етерна, той знаел, че Ангелите, Архангелите и другите същества, включително по-висшите Йерархии, всъщност са духовни субстанции, които проникват в неговата душа и дух и стават, ако мога така да се изразя, част от самия него. Така че във всеки миг от живота той можел да каже: в мен живеят боговете. И той гледал на своя „Аз” не като сътворено отдолу, със средствата на физическите и етерни субстанции, а като дар по милост отгоре, като идващо от Йерархиите. Като товар или по-скоро като кола на живота, с която той е принуден да се придвижва във физическия свят, – така той си представял своята физическо-етерна природа. Ако не изясним това ние няма да разберем хода на събитията в еволюцията на човечеството.
Сега ще проследим този ход от събития в множество различни примери. Днес пътеводна нишка ще ни бъде същото това, до което аз се докоснах преди тринадесет години, когато говорих за историко-митологическия документ, който изобразява най-древната фаза на развитието, – именно нея сега смятаме да разгледаме: аз подразбирам епоса за Гилгамеш. Епосът за Гилгамеш има отчасти песенно-юначен характер и затова днес аз ще ви предам събитията, които описах преди тринадесет години така както те се представят на непосредственото духовно виждане.
В някой си град в Мала Азия – в епоса той е наречен Урук* – живял човек, принадлежащ към типа на завоевателя, за който говорихме в последната лекция, – към типа, който закономерно възниква от всички душевни и социални условия на епохата. Епосът го нарича Гилгамеш. Значи ние имаме работа с личност, която е запазила множество особености от човечеството на по-ранните времена. Но на тази личност и е било ясно, че тя има някак двойнствена природа, – от една страна духовно-душевна природа, в която слизат боговете, а от друга страна – физическо-етерна, в която навлизат физическите и етерни, земни и космически субстанции, – представителите на човечеството от нейно време вече се намирали пред прехода към следващите степени на човешката еволюция. Този преход се свежда до следното: „Аз”-съзнанието, което не отдавна преди това се намирало в душевно-духовните части, сега, ако мога така да се изразя, е потънало във физическо-етерната част, така че Гилгамеш е бил един от тези, които са престанали да казват „Аз” на духовно-душевната част на своето същество, в която усещали присъствието на боговете, а са казвали „Аз” на това, което е било в тях от земното и етерното. Това е бил новият строеж на душата.
Но заедно с такъв душевен стоеж, когато „Азът” се спуснал от духа и душата и проникнал като съзнателен „Аз” в телесното и етерното, тази личност все още съхранявала в себе си навици, принадлежащи към миналото и главно навици за преживяването на паметта, изключително свързани с ритмите. Тя още задържала това вътрешно чувство, което било необходимо, за да се учи да познава силите на смъртта, понеже само силите на смъртта могат да дадат на човека онова, което го довежда до разумност. По такъв начин, изхождайки от факта, че личността на Гилгамеш ни довежда до душа, която вече е преминала през много инкарнации на Земята и сега е навлязла в нова форма на човешко съществуване, което аз вече описах, ние го намираме до тази черта на физическото съществуване, която ражда в него известна неувереност. Древният навик към завоевания и древната ритмична памет станали неуместни за живота на Земята. И затова преживяванията на Гилгамеш били преживявания изключително на преходната епоха.
Затова станало така, че когато тази личност по стар навик завладяла града, който в епоса е наречен Урук, в града възникнал смут. В началото Гилгамеш предизвикал неприязън. В него виждали пришелеца, но той всъщност не би могъл сам със свои сили да се справи с всички трудности, които възникнали в резултат на завладяването на града. Затова там се появила – или съдбата я е довела – другата личност. Епосът за Гилгамеш я нарича Енкиду**. Относително късно тази личност се спуснала на Земята от онова планетарно съществуване, което земното човечество водило в продължение на определено време, описанието на което може да намерите в моето „Въведение в Тайната наука”. Вие знаете, че по време на Атлантската епоха душите слизали на Земята – едни по-рано, други по-късно – от различни планети, бидейки отделени там от Земята на много ранна степен от земната еволюция.
Пред нас в Гилгамеш излиза индивидуалността, която се върнала сравнително рано на Земята, така че към времето, за което говорим, тя вече е преживяла много земни въплъщения. В другата индивидуалност, която сега също така дошла в този град, имаме такава, която пребивавала сравнително дълго в планетарно битие и едва по-късно намерила своя път обратно към Земята. Вие можете да прочетете за това в моите щутгартски лекции, четени донякъде от друга гледна точка преди тринадесет години.
И така, тази втора индивидуалност влязла в тясна дружба с Гилгамеш и съвместно те могли да уредят социалния живот на града на действително здрава основа. Това било възможно, защото у тази втора индивидуалност се запазил голям запас от знания, придобити по време на пребиваването в Космоса, извън Земята, заради малобройните земни инкарнации. Енкиду имал, както вече говорих в Щутгарт, нещо като просветлено възприятие – ясновидение, яснослушане, – това, което ние можем да наречем ясновидство. По такъв начин в едната личност имаме остатъци от древните завоевателски обичаи и ритмично настроената памет, а в другата – това, което и е останало от виденията и прозренията на тайните мистерии на Космоса. С обединяването на тези две неща израснала, както често се случва в тези древни времена, цялата социална структура на този град в Мала Азия. Мирът и щастието се спуснали върху града и неговите обитатели, и всичко било наред, докато не се случило събитие, което преобърнало целия ход на нещата в друго направление.
В този град имало мистерии, мистерии на известни богини, и тези мистерии пазели твърде много тайни на Космоса. Но в смисъла на тези времена, може да се каже, че това били синкретически мистерии, т.е. в тези мистерии били събрани откровения от различните мистерии на Азия. И съдържанието на тези мистерии се култивирало и преподавало там по различни и променящи се методи, в зависимост от момента. Но това било трудно постижимо за личността, която в епоса носи името Гилгамеш и той изказал обвинения против мистериите, считайки техните учения за противоречиви. И понеже двете личности, за които говорим, държали на практика целия ред в града в свои ръце, така възраженията против мистериите изходили от самия връх на социалната стълба, с което възникналите трудности довели до това, че мистерийните жреци призовали силите, които в предишните времена били достъпни на човека в мистериите. Няма да се учудите, узнавайки, че в древните мистерии човек можел действително да се обръща към духовните същества на висшите Йерархии, понеже, както ви говорих вчера, Азия за Древният Изток била нещо като нисше небе и в това нисше небе човек осъзнавал присъствието на божествено-духовните същества и общувал с тях. Такова общуване се култивирало най-вече в мистериите. И така, жреците на мистериите на Ищар се обърнали към тези духовни сили, към които те винаги се обръщали, когато търсели просветление, и станало така, че тези духовни сили наложили известно възмездие върху града.
През тези времена това се изразявало по следния начин: нещо, което в действителност е висша духовна сила, действало в Урук като животинска сила, като страшна призрачна дива сила. Всевъзможни беди се стоварили на жителите – физически болести, както и душевни разстройства. В резултат на това личността, привързана към Гилгамеш, наречена в епоса Енкиду, умряла, но за да бъде продължена мисията от другата личност на Земята, тя останала в духовна връзка с нея даже и след своята смърт. И така, когато разглеждаме последващия живот и развитие на личността, която в епоса носи името Гилгамеш, ние трябва да виждаме в нея още и съвместната дейност на двете личности, при това по такъв начин, че в последните години от живота си Гилгамеш получава интуиция и озарение от Енкиду и продължава да действа, макар и сам, но не единствено по собствена воля, а чрез волята на двамата, от сливането на двете воли.
Това, което ви представих тук, е нещо което било напълно осъществимо в тези древни времена. Човешкият живот, мисли и чувства, не били тогава толкова единни и неделими, като сега. Затова човек не би могъл да има опитността на свободата в този смисъл, в който ние я познаваме днес. Било е напълно възможно духовно същество, което никога не се въплъщава на Земята, да действа чрез волята на земна личност или както в този случай, за човекът, който е преминал през вратата на смъртта и се намирал в послесмъртното битие, да говори и действа чрез волята на която и да е личност на Земята. Така е било и с Гилгамеш. И от това, което е възникнало от сливането на двете воли, Гилгамеш могъл да узнае с достатъчна яснота, в какъв момент от историята на човечеството се намирал той самия. Благодарение на влиянието на духа, който го инспирирал, той започнал да узнава, че „Азът” се потапя във физическото и етерното тяло, които са смъртни и от този момент проблемът за безсмъртието започнал да играе твърде силна роля в неговия живот. Целият му устрем бил насочен чрез тези или онези средства да проникне в самата същност на този проблем. Мистериите, в които се пазело онова, което е можело да бъде казано през тези дни на Земята относно безсмъртието, неохотно откривали своите тайни на Гилгамеш. Мистериите все още имали своите традиции и в техните традиции се пазело в значителна степен също така живото знание, съществуващо на Земята през атлантските времена, когато древната, първоначална мъдрост ръководила хората.
Но носителите на тази първоначална мъдрост, които някога странствали по Земята като духовни същества, много отдавна се отделили от нея и основали космическа колония на Луната, така че е чиста детинщина да се счита, че Луната е мъртво, заледено тяло, както това се описва от съвременните физици. Луната преди всичко е космическо обиталище на тези духовни същества, които били първите велики учители на земното човечество, – същества, които някога донесли на земното човечество първородната мъдрост и които, когато Луната напуснала Земята и си намерила място в планетарната система, също така се отделили и станали обитатели на Луната. Този, който в наши дни чрез имагинативно възприятие може да достигне до същинското познание на Луната, получава също така познанието на тази космическа колония от духовни същества, които някога са били учителите на древната мъдрост на човечеството на Земята. Това, на което те учили, се пазило в мистериите, както и тези импулси, чрез които човек сам е можел да влезе в определена връзка с тази древна мъдрост. Личността, която в епоса се нарича Гилгамеш, не е имала обаче жива връзка с мистериите на Мала Азия. Но благодарение на свръхсетивното въздействие на приятеля, който в послесмъртното си битие бил още свързан с него, в Гилгамеш възникнал вътрешен импулс да търси път в света, по който да може да върви към преживяването на безсмъртието на душата.
Впоследствие, през средните векове, ако човек желаел да узнае нещо относно духовния свят, той е трябвало да се потопи в собственото си вътрешно същество. В по-ново време ще се каже, че е нужен още по-вътрешен процес. Но през древността, за която ние говорим, за човекът е било факт на ясното и точно знание, че Земята е не само глобус от камъни, за което говорят книгите по геология, а че Земята – е живо същество, – още повече, живо същество надарено с дух и душа. Както мъничките насекоми, които пълзят по човека, могат да узнаят нещо за човешкото същество, когато пропълзяват по неговия нос и чело или по неговите коси, както насекомото достига до своите познания по такъв начин, извършвайки пътешествие по човека, така и в тези древни времена чрез странстване и опознаване на Земята, с нейните различни конфигурации в различните райони, човекът достигал до проникновения в духовния свят. И той можел да прави това независимо дали имал достъп до мистериите или не. В действителност няма по-повърхностно описание от разказите за това как Питагор и другите* скитали надлъж и шир в търсене на знания. Човек странствал по Земята, за да възприема онова, което се е откривало в тези многообразни конфигурации и което той можел да наблюдава в различните форми и очертания на Земята на разните места, и не само Земята в нейния физически аспект, а също така Земята като душа и дух. В наши дни човек може да се отправи към Африка, към Италия, – и все пак задържаните в него външни подробности, които привличат внимание и нахлуват в очите, неговите преживявания по тези места може много малко да се отличават от преживяванията му в дома. Защото човешката възприемчивост към дълбоките различия, които съществуват между различните места на Земята, е изгубена. А за този период, с който сега се занимаваме, тя още не е отмряла. Затова импулсът за странстване по Земята, за да се придобие чрез него нещо, което би помогнало да се реши проблема на безсмъртието, имал за Гилгамеш дълбок смисъл.
И така, той се впуснал в странстване. И това го довело до много важен резултат. Той пристигнал в област, близка до тази, която сега наричаме Бургенланд. Това е районът, за който много говорихме неотдавна и относно който имаше много препирни – дали той да принадлежи на Унгария или не. Всички социални условия на страната силно се измениха, разбира се, от тези отдалечени времена. Гилгамеш пристигнал там и намерил мистерийния център, – главният жрец на мистерията в епоса е наречен Ксисутрос. Тези древни мистерии са били действителните наследници на старите атлантски мистерии, – разбира се в изменена форма, както би следвало да е в продължение на толкова дълго време.
Станало така, че в този древен мистериен център знаели как да оценят и премерят способността за познание, която притежавал Гилгамеш. Той бил посрещнат с разбиране. На него му предстояло да премине изпитание – едно от онези, които тогава често поставяли на учениците на мистериите. Той бил длъжен да изпълни определено упражнение при пълно бодърстване за седем дни и нощи. Това било твърде много за него и те го подложили само на сурогата на подобно изпитание. За него били приготвени някакви вещества, които той приел и с тяхна помощ получил известно озарение, макар, че както винаги става в такива случаи, когато не се съблюдават екстремалните условия, озарението може в някои отношения да е съмнително. Но все пак, каквато и степен на озарение да е била достигната, станало известно проникване във великите взаимовръзки на Вселената, в духовната структура на Вселената. И затова, когато Гилгамеш завършил своето странстване и се завърнал у дома, той фактически притежавал високо духовно проникновение.
Той странствал покрай Дунав, предвижвайки се по северния бряг на реката, докато отново не пристигнал у дома, в своята родина, на своята обетована земя. Но малко преди да се прибере у дома, тъй като той получил посвещение в следатлантските мистерии не по оптимален, а отчасти по неправилен начин, – го настига първото изкушение, което го връхлита и го хвърля в ужасен порив на гняв. Това се случило във връзка с едно произшествие, което привлякло неговото внимание: до неговият слух достигнали известия за някои събития, станали в града. Той дочул за случилото се преди да стигне до града и в него се разразила буря от гняв. И като резултат озарението, получено от него, почти изцяло помръкнало, така че той се прибрал у дома без него.
Освен това – и това е особена черта на тази личност – той все още притежавал способността чрез връзката с духа на своя починал приятел да прозре в духовния свят или поне да получи съобщение от там. Но това все пак са различни неща – със средствата на посвещението да се придобие непосредствено виждане в духовния свят или да се получават съобщения от личности от отвъдния свят. Все пак може определено да се твърди, че в Гилгамеш останало нещо от прозрението за природата на безсмъртието. Засега аз ще оставя настрана преживяванията, през които преминава човекът след смъртта. Още от тогава те вече не са играли значителна роля в съзнанието за последващите инкарнации. Те се проявявали много силно във вътрешната структура на живота, но не и в съзнанието.
Така тези две личности, които аз описах пред вас и които съвместно довеждат до изразяване на духовната конституция на човека на третата следатлантска културна епоха, приблизително в средната точка на нейното развитие, – тези две личности, които живели също и по такъв начин, че цялата структура на техния живот сама по себе си била точно доказателство за двойствеността на човешката природа. Единият от тях – Гилгамеш – осъзнавал тази двойственост, макар че той е един от първите преживели спускането на „Аз”-съзнанието, слизането на „Азът” във физическо-етерната природа на човека. Другият, по силата на това, че той преминал на Земята през малък брой инкарнации, притежавал ясновидско познание, благодарение на което знаел, че не съществуват такива неща, като материя, че всичко е духовно, а така нареченото материално – е само друга форма на духовното.
Сега трябва да ви е ясно: ако човешкото същество тогава е било устроено по този начин, то човекът, разбира се, не би могъл да мисли и чувства така, както ние сега. Цялото негово мислене и чувстване напълно се отличава от нашето. И това, което такива личности са могли да получат, разбира се, съвсем не е било подобно на онова, което се преподава днес в училищата и университетите. През тези дни всичко, което получавал човекът, всичко, имащо духовна или културна природа, идвало при него от мистериите, откъдето то се разпространявало сред хората по всички възможни пътища. Мъдреците на мистериите, жреците били истинските попечители на човечеството.
Така особеността на тези две личности е, че в описаните инкарнации те били неспособни – поради особеното устройство на душата – да се приближат до мистериите на своята родина. Този, когото епосът нарича Енкиду, бил близък на мистериите, благодарение на своето пребиваване в извънземните области на Космоса. Този, когото наричали Гилгамеш, преживял редица посвещения в следатлантските мистерии, което е породило впрочем, само незрял плод. В резултат двамата някак чувствали в своето същество нещо, което ги приближавало към първите времена на земното човечество. Двамата можели да се запитат: как ние станахме такива? Каква роля сме играли за еволюцията на Земята? Нима ние сме станали такива благодарение на еволюцията на Земята? Какъв път сме извървели?
Въпросът за безсмъртието, който е бил причина за такива страдания и безредие за Гилгамеш, бил свързан в тези дни с необходимостта от прозрение за развитието на Земята от прадревни времена. През тези времена не бивало да се мисли или преживява безсмъртието на душата, докато едновременно с това не станело известно прозрението, че душите на хората, които вече присъствали през най-ранните фази на Земята, по време на степенното развитие на Древното Слънце и Древната Луна, – са съзерцавали приближаването на онова, което впоследствие е станало земно. Хората са чувствали своята принадлежност към Земята. Те чувствали, че чрез самопознанието човекът е длъжен да прозре своята връзка със Земята.
Тайното знание, което се култивирало във всички мистерии на Азия, е било на първо място и като преимущество космическо знание. Мистерийната мъдрост и ученията разкривали изворите на земната еволюция във връзка с Космоса. Така че в тези мистерии пред човекът се откривал жизнения образ, – който е можел да стане в него животворен идеал, – разширена панорама на развитието на Земята и как с бученето и кипенето на субстанциите и силите на Земята, през всичките слънчеви, лунни и земни периоди на еволюцията, човекът се е развивал заедно с всички тези субстанции. Всичко това се пренасяло в човека като жив образ.

Един от центровете на мистериите, където се преподавали такива неща, оцелял и в много по-късните времена. Това били Ефеските мистерии, мистериите на Артемида Ефеска. В самата среда на своя олтар мистериите имали изображение на богинята Артемида. Когато в наше време разглеждаме репродукцията на богиня Артемида Ефеска, ние имаме, извинете, само гротескно впечатление от женския образ с много гърди. Това е така, понеже не можем да си представим как подобни неща се преживявали през древните времена. Тогава е било значимо именно преживяването, осъществяващо се пред лицето на този или онзи факт. Учениците на мистериите били длъжни да преминат през известни приготовления, преди да ги доведат до истинския център на мистериите. В центърът на Ефеските мистерии било изображението на богиня Артемида. Когато ученикът се издигал към центъра, той се сливал в единство с подобно изображение. Когато той стоял пред изображението, изгубвал съзнание за това, че се намирал в границите на своята кожа. Това отъждествяване на себе си в съзнанието с божествения образ имало в Ефес следния резултат: сега ученикът не само гледал земните царства на природата, които го обкръжавали, камъните, дърветата, реките, облаците и т.н. – но когато той се чувствал единен с образа на Артемида, когато сякаш влизал в образа на Артемида, той получавал като вътрешно видение своята връзка с етерните царства. Той се чувствал в единство със света на звездите, в единство с процесите в света на звездите. Той не възприемал земната субстанция под човешката кожа, а усещал своето космическо битие. Той чувствал себе си в етерното.
И тогава пред него възниквали ранните състояния на Земята и човешкия живот на Земята. Той започвал да вижда какви са били тези ранни състояния. В настояще време Земята се разглежда като огромен каменен блок или скала, покрита в голяма част от повърхността си с вода и обкръжена от въздушна сфера, съдържаща кислород, азот и други вещества, – съдържаща фактически това, от което се нуждае човешкото същество за дишане и т.н. И когато започне да се тълкува отвлечено, абстрактно, така както това предлага съвременното научно знание, тогава ние достигаме до изумителни резултати! Защото само посредством духовното виждане може да се проникне в условията, преобладаващи в прадревните времена. Но до подобно духовно виждане, отнасящо се до първичните състояния на Земята и човечеството, достигали ефеските ученици, когато те се отъждествявали с образа на богинята. Те стигали до разбирането, че по-рано обкръжението на Земята (днешната атмосфера) не е било такова: вместо днешната атмосфера, обкръжението на Земята е било необичайно разреден белтък, летящо-течащо белтъчно вещество. И те виждали как всичко живо на Земята черпи сили за своето съществуване от това летящо-течащо белтъчно вещество, което било разпространено над Земята. Всички живеели в това вещество. Те виждали, как онова, което в известен смисъл вече съществувало вътре в това вещество, – фино разпределено, повсеместно стремящо се към кристализация (виж.рис. 6, в червено), – как онова, което съществувало в необичайно разредено състояние във вид на силициева киселина, е било в действителност нещо подобно на

Рис.6

органи за възприятие на Земята и е можело да възприема в себе
си имагинации от всички страни и влияния от обкръжаващия Космос. По такъв начин в силициевата киселина, съдържаща се в земната белтъчна атмосфера, имало навсякъде имагинации, – конкретно, външно откриващи се.
Тези имагинации имали формата на гигантски растителноподобен организъм и от това, което по такъв начин било така да се каже, „имагинирано” в Земята, се развили по-късно растенията – чрез поглъщане на атмосферните субстанции, т.е. всичко, което има растителна природа. Отначало то било в обкръжението на Земята в летяща флуидна форма, едва по-късно се потопило, потънало в почвата и станало това, което ни е известно като растения. Освен силициева киселина в тази белтъчна атмосфера било внедрено също така друго вещество – вар, в крайно разредено състояние. И точно от тази известна субстанция под влияние на сгъстяване, коагулиране на белтъка, е възникнало животинското царство. А човешкото същество възприемало себе си вътре във всичко това. То усещало себе си единно със Земята. То живеело в това, което Земята твори от силите на имагинациите като растително, живеело в това, което възниква в земното като животинско, така както аз сега ви описах. Всеки човек усещал себе си, в същност, разпрострян по цялата Земя, единен със Земята. Така че човешките същества – както аз описах човешката идеообразуваща способност във връзка с платоновото учение в книгата „Християнството като мистичен факт” – прониквали едно в друго.
И така, съдбата довела до това, че двете личности, за които говорих в Щутгарт и за които отново ви говоря сега, се превъплътили като последователи на мистериите на Ефес и там възприели с дълбоко благочестие в своите души тези неща, които аз обрисувах в общи черти. Благодарение на това техните души били някак вътрешно уплътнени. Чрез мистериите те сега възприемали като земна мъдрост това, което преди им било достъпно само в преживяванията, – но до голяма степен в преживяване на безсъзнателното. Такъв бил човешкият опит на тези личности, разделени между две отделни инкарнации. Благодарение на това те внесли вътре в себе си здравото съзнание на човешката връзка с висшия, с духовния свят и заедно с това здравата, интензивна способност да чувстват и преживяват своето отношение към земното.
Всъщност, ако постоянно имате две съвместни течения, които не можете да разделите, тогава те се разтварят и загубват едно в друго. Ако пък те са ясно различими, вие можете да съдите за едното с помощта на другото. Тези две личности също така са можели, от една страна, от самия живот да съдят за духовния аспект на висшия свят, който достигал до тях като отзвук от предишните инкарнации. И сега – така както им бил съобщен произхода на царствата на природата в мистериите на Ефес под влияние на богиня Артемида – те можели, от друга страна да разберат как са възникнали нещата, намиращи се на Земята, извън човека, как постепенно всичко извънчовешко на Земята било образувано от първичното вещество и как това вещество възприел също така и човекът. И животът на тези две личности, – който частично съвпада с последните години, през които Хераклит живял още в Ефес, а отчасти с последващото време, – станал особено богат вътрешно и бил мощно озарен отвътре със светлината на великите космически тайни. Освен това в тях имало здраво съзнание, как човек в своя душевен живот може да бъде съединен не само с това, което е разпростряно хоризонтално около него на Земята, но и с онова, което тегли нагоре, когато той сам достига висотата на своето същество. Такава била вътрешната организация на душите на тези две личности, които действали съвместно в началото на египетско-халдейската епоха, а след това живели заедно по времето на Хераклит и впоследствие във връзка с мистериите на Ефес. И сега тази съвместна дейност може да бъде проследена по-нататък. Организацията на душата, която се развила у двамата, преминала през смъртта, през духовния свят и започнала да се готви за земен живот, която била длъжна все пак да постави задачи, които сега, разбира се, изглеждали съвсем другояче. И когато ние наблюдаваме по какъв начин тези личности намерили след това своя път в историята на земното развитие, ние можем да видим, че благодарение на преживяванията на душите от предишните времена (тези преживявания имат своето кармично продължение в следващия земен живот) се подготвят такива неща, които приемат съвсем друга форма в последващия живот, след това виждаме как тези личности още веднъж навлизат в земната еволюция на човечеството.
Аз приведох този пример, защото тези две личности се появили в края на този период, който има необикновено значение в историята на човечеството. Аз посочих това в моите лекции в Щутгарт преди тринадесет години. Фактически аз разбирах всичко това от определена гледна точка. Тези личности, които отначало, през египетско-халдейската епоха, преминали през това, което мога да нарека широкомащабен космически живот, а след това задълбочили този космически опит вътрешно, в смисъла на определено уплътняване на своите души, сега, в последващите инкарнации, живели като Аристотел и Александър Велики. Когато се разберат скритите глъбини на душите на Аристотел и Александър Велики, тогава започва да се изяснява всичко, както обясних в Щутгарт, което се е проявило толкова проблематично в тези две личности, чийто живот е протекъл във времето, когато гръцката култура клоняла към упадък и започвало да преобладава римското владичество.
За това ще поговорим утре, в следващата лекция.
ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 27 декември 1923 г.

Моята вчерашна задача бе да дам за пример отделни личности, за да ви покажа как историческото развитие на света върви по своя път. Този, който се стреми към по-нататъшно вглъбяване в Духовната наука, не може да представя нещата, без да отчита последствията от събитията, отразяващи се в човешкото същество. Понеже само през нашата епоха – по причини, които ще обсъждаме в хода на тези лекции – човек усеща себе си изолиран, откъснат като отделно същество от останалия свят. Трябва да отбележим, че през всички предходни епохи, а също и през всички следващи, човек е усещал и отново ще усеща себе си като член на целия Космос, принадлежащ на целия свят, така както палецът (както често казвам) не може да бъде самия себе си отделно, а може да съществува само в човешкия организъм. Защото в момента, в който палецът е отделен от организма, той повече не е палец, той започва да отмира, той вече е нещо съвсем друго и е подчинен на съвсем други закони, отколкото когато той принадлежи на човешкия организъм. И както палецът е палец във връзка с целия организъм, така по същия начин човек е същество, имащо тази или онази форма – по време на земния живот или живота между смъртта и новото раждане – във връзка с космическите цели. В предишните епохи имаше съзнание за това и то отново ще възникне в бъдеще. То само е помръкнало и се е затъмнило, за да може човек да развие пълнотата от преживяването на свободата. Но колкото повече се вглъбяваме в древните времена, толкова повече намираме у човека съзнание за принадлежността му към целия Космос.
Аз ви обрисувах две личности: едната, наречена в знаменития епос Гилгамеш, а другата – Енкиду. Аз ви показах как те са живели в древната египетско-халдейска епоха в съответствие с това, което е било възможно за хората по това време и как те след това чрез Ефеските мистерии са преживели вглъбяване. И аз ви казах в края на моята вчерашна лекция, че същите тези човешки същества по-късно са взели участие в историческото развитие на света като Аристотел и Александър. За да разберем днес напълно хода на земното развитие през тези времена, когато е станало всичко това, ние сме длъжни да се вгледаме по-съсредоточено в онова, което тези души са можели да възприемат в себе си през тези три периода, следващи един след друг.
Аз ви говорих, че личността, която се крие под името Гилгамеш, предприела поклонение по светите места на Запад и преминала през редица западни следатлантски посвещения. В началото трябва да си създадем понятие за природата на подобно посвещение, за да усвоим по-добре онова, което идва по-късно. Нужно ни е, естествено, да се обърнем към това място, в което отзвукът от древното атлантско посвещение се е запазил продължително време. Става дума за Хибернийските мистерии, за които аз говорих неотдавна пред нашите дорнахски приятели. Сега съм длъжен да повторя нещичко от казаното тогава, преди да можем да пристъпим към пълно и ясно разбиране.
Мистериите на Хиберния, ирландските мистерии, съществували дълго време. Те останали още и по време на основаването на християнството и това били мистерии, които в най-достоверен вид запазили определени черти от древното учение за мъдростта на атлантските народи. Позволете да обрисувам пред вас преживяванията на човека, посвещаван в ирландските мистерии в следатлантската епоха. Преди да получи посвещение, той бил длъжен да се подготви правилно. Подготовката, през която е трябвало да премине до встъпването в мистериите, винаги е била необичайно строга и сурова през тези времена. Човекът всъщност, е бил длъжен вътрешно да преобрази своя душевен строеж, цялата си човешка конституция. В Хибернийските мистерии се считало за важно ученикът да се научи да разпознава, в мощно вътрешно преживяване, илюзорното в своето обкръжение, във всички тези неща, на които човек преписва съществуване на основата на своето сетивно възприятие. Тогава той можел да осъзнае всички трудности и препятствия, които посрещат човека, стремящ се към истината, действителната истина. И на него му откривали, че всъщност всичко, което обкръжава наяве сетивния свят, е илюзия и че истината е скрита, поради илюзията, така чрез сетивното възприятие истинското битие фактически е недостъпно за човека.
Сега е възможно да кажете, че самите вие отдавна сте достигнали до това убеждение, че знаете това достатъчно добре. Но цялото познание, което човек може да има в съвременното съзнание за илюзорния характер на света на сетивата е нищо, в сравнение с тези вътрешни терзания, вътрешни трагедии, които хората от това време са преживявали при подготовката за хибернийско посвещение. Защото когато се говори теоретически: всичко е майя, всичко е илюзия, – това се приема твърде леко. А тренировката на хибернийските ученици се направлявала за този момент, в който те трябвало да си кажат: за човекът няма възможност да се промъкне през илюзията и да достигне до действителното, истинско битие.
Учениците били подготвяни по такъв начин, че отначало, изхождайки от отчаяние, те се задоволявали с илюзиите. Те изпадали до състояние на отчаяние: илюзорността, възприемана от тях, била толкова всемогъща и толкова всеобхващаща, че било невъзможно да се пробие през нея. И в живота на тези ученици ние винаги намираме нагласата: прекрасно, тогава ние трябва да останем в илюзията. Но това означава: ние трябва да изгубим почва под краката си, защото не може да се стои здраво на основата на илюзията. – Наистина, скъпи мои приятели, за строгостта и суровостта на подготовката в древните мистерии ние едва ли можем да си изградим представа. Хората биха отстъпили с ужас пред това, което изисква действителното вътрешно развитие.
Такова било преживяването за битието и неговия илюзорен характер, до което стигали учениците. А след това тях ги очаквало сходното преживяване за търсене на истината. Те се учили да разбират препятствията, които човек среща в своите емоции, пречещи му да достигне до истината, всички смътни и буйни чувства, разколебаващи ясната светлина на знанието. И тогава те още веднъж достигали до великия момент, когато си казвали: ако няма истина, тогава ние живеем – ние трябва да живеем – в заблуждение, в неистина! Понеже достигането до такъв период от живота, когато човек се отчайва от битието и истината, означава, че той изтръгва от себе си своята човешка същност.
А всичко това се давало, за да може човек чрез преживяването, обратно на онова, до което той е трябвало да достигне накрая като своя цел, да постигне тази цел с правилни и дълбоки човешки чувства. Защото докато не се научиш какво е да живееш в заблуди и илюзии, няма да можеш да оцениш битието и истината. А ученикът на Хиберния бил длъжен да се научи да цени истината и битието.
И когато всичко това е преминато, след преживяванията, стигащи сякаш до самия предел на противоположния полюс на онова, което може да се достигне, учениците се въвеждали (и тук аз трябва правилно да предам това, което е било реалност в Хибернийските мистерии), – те се въвеждали в редица светилища, където се намирали две статуи-колони с необикновено мощна хипнотична сила и гигантски размери. Едната от тези статуи-колони вътре била с течност: обвивката, покриваща течното пространство, т.е. целия материал, от който се състояла статуята, бил изцяло еластичен. При натиск върху статуята в местата на допиране се образувала трапчинка, но когато натискът преставал, формата се възстановявала. Цялата статуя-колона била направена по такъв начин, че в най-голяма степен била обработена главата. Когато човек се приближавал към статуята, той имал усещането: силите се устремяват от главата към гигантското тяло. Тъй като, естествено, той не можел да види вътрешното пространство, а е можел да го усети само при натиск. И ученикът бил поощряван да натиска. Той изпитвал чувството, че силите на главата се излъчват по цялото останало тяло, че при тази статуя главата означава всичко.
Аз напълно допускам, скъпи мои приятели, че ако съвременният човек, с нашата днешна ежедневна прозаичност на живота се изправи пред тази статуя, той едва ли би бил способен да преживее нещо друго, освен абстрактните идеи за нея. Това действително е така. Но съвсем друго нещо е – отначало да се преживее всичко, мощта на илюзията и мощта на заблуждението, със собственото вътрешно същество, душа и дух, с кръвта и с нервите, а после, след такова преживяване – сугестивната мощ на подобна гигантска фигура.
Статуята била от мъжки пол. Редом с нея имало друга статуя, от женски пол. Тя не била куха. Тя не била направена от еластичен, а от пластичен материал. Когато ученикът натискал тази статуя, – все пак бил подтикван да направи това, – той разрушавал формата. Той образувал кухина в тялото.
След като ученикът се убеждавал, че формата на едната статуя винаги се възстановявала по силата на нейната еластичност и че другата статуя се деформирала при натиск, и след някои други неща, за които аз ще говоря, той напускал това място и бил въвеждан там обратно, само когато всички разрушения, които той направил в пластичната, нееластична женска фигура, били отстранени и статуята отново била цяла. Благодарение на всички приготовления, през които преминавал ученикът, – аз мога само да ви ги скицирам, – във връзка със статуята с женската природа той имал дълбоко вътрешно преживяване в цялото свое същество – тяло, душа и дух. Това вътрешно преживяване разбира се, вече било подготвено в него по-рано, но възниквало в пълна степен чрез хипнотичното влияние на статуите. В него възниквало чувството за вътрешно вцепеняване. Това в него действало така, че той виждал душата си, изпълнена с имагинации. И тези имагинации били картини на земна снежна зима, картини, изобразяващи зимата на Земята. Така ученикът бил довеждан до съзерцание на зимното в духа – отвътре навън.
А във връзка с първата, мъжката статуя той имал друго преживяване. Той някак чувствал, че всичко живо в нея, което обикновено е съсредоточено по цялото тяло, прониквало в неговата кръв, като че ли кръвта била пронизана от сили и се изтръгвала от неговата кожа. Така както пред едната статуя той чувствал, че става заледен скелет, сега пред другата усещал, как всичко живо в него изгаря в топлина и той живее в тази обтегната кожа. И преживяването на цялата вътрешност на човека, като отскубващо се от кожата, позволявало на ученикът да получи ново озарение. Той можел да си каже: ти сега чувстваш, какъв би бил, ако на тебе от всичко, което е в Космоса ти действа едно Слънце. По такъв начин той се учил да познава дейността на Слънцето в Космоса и как тази деятелност е разпределена в Космоса. Той се учил да познава отношението на човека към Слънцето. И той узнавал, че причината човек в действителност да не е такъв, какъвто той се усеща под хипнотичното влияние на слънчевата статуя, е тази, че други сили, действащи от други ъгли на Космоса, преобразуват тази дейност на Слънцето. По този път ученикът се учил да изживява себе си в Космоса. А когато ученикът изпитвал хипнотичното влияние на лунната статуя, когато в него възниквал силен студ на вцепеняване и вътрешно преживяване на зимния пейзаж (той преживявал слънчевата статуя в духа на летния пейзаж), тогава той чувствал, какъв би бил той, ако съществуваха само лунните влияния.
Какво знае за света в действителност човекът в наши дни? Той знае, да кажем, че цветът на цикорията е син, че розата – е червена, небето – синьо и т.н., но тези факти не му правят силно или искрено вълнуващо впечатление. Това са само съобщения за нашето най-близко обкръжение. Ако човек иска да узнае тайните на Космоса, тогава той е длъжен да стане с цялото си същество и в най-силна степен – сетивен орган. Благодарение на хипнотичното влияние на статуята на Слънцето цялото същество на ученика се съсредоточавало в циркулацията на кръвта. Когато преживявал вътре в себе си това хипнотично влияние, той се учил да познава себе си като слънчево същество. Той се учил да познава себе си като лунно същество, преживявайки хипнотичното влияние на лунната статуя. И тогава от тези вътрешни преживявания, които получил, той можел да разкаже как Слънцето и Луната действат върху човешкото същество, така както ние сега можем да кажем, от опита на нашето виждане, как ни действа розата или от опита на нашия слух да кажем за действието на звука ми-бемол и т.н. Така учениците на тези мистерии дори и в следатлантските времена преживявали как човекът е включен в Космоса. Това за тях било непосредствено преживяване.
Това, което днес ви разказах, е само твърде кратък очерк на тези грандиозни преживявания, които се придобивали в мистериите на Хиберния и продължавали почти до първите векове на християнската ера. Това било космическо преживяване – преживяване на Слънцето и преживяване на Луната.
В мистериите на Ефес и Мала Азия ученикът преминавал през преживявания от съвсем друг вид. Там той преживявал по особено силен начин, с цялото си същество това, което впоследствие намерило парадигматичен израз в началните думи от Йоановото Евангелие: „В началото бе Словото. И Словото беше у Бога. И Словото бе Бог.”
В Ефес ученикът се довеждал не до две статуи, а до една, известна като Артемида Ефеска. Отъждествявайки себе си – както вчера казах – с тази статуя, която въплъщавала пълнотата на живота, жизненото пълнокръвие, ученикът си прокарвал пътя в космическия етер. С всичките си вътрешни възприятия и преживявания той се изкачвал от простото земно съществуване до преживяването на космическия етер. И тогава той бил воден към новото знание. На него му се съобщавала преди всичко истинската природа на човешкия език. А след това, изхождайки от човешкия език, т.е. от човешкия образ на космическия Логос, на ученика се показвало как космическото Слово тъче и управлява във Вселената.
Повтарям, аз мога да описвам тези неща единствено в груби щрихи, – и то както те са протичали. Вниманието на ученика се съсредоточавало към това, което ставало, когато човешкото същество говори, когато то оставя печата на своето слово в издишването. Ученикът се довеждал към изживяването на това, което човек със своите вътрешни действия въплъщава в живота, – какво става в стихията въздух; а след това, как два следващи процеса се съединяват с онова, което става в елемента въздух.
Представете си, че тук имаме издишвания въздух, в който са запечатани някакви думи, произнесени от човека (виж. рис. 7, дясна част, светлосиньо, с червени линии).

Рис.7

През времето, в което дишането, оформено като дума, се устремява от гърдите навън, една ритмична вибрация се спуска надолу и преминава през целия течен елемент, напояващ човешкия организъм (жълто, вода). Така в момента на говора човекът има въздушни ритми на нивото на гръкляна – неговият орган на речта. Но заедно с речта става и едно вълнообразно издигане и клокочене на всичко течно в човешкото същество. Течността, намираща се в човека под зоната на речта се задвижва и вибрира в резонанс. Ето какво всъщност означава, че когато говорим, нашата реч се съпровожда от чувства. Ако водният елемент в човешкото същество не вибрира в резонанс по подобен начин, речта ще излиза от него неутрална, индиферентна, човекът няма да пронизва своята реч с чувство. А горе, към главата, се издига елементът на топлината (в червено) и думите, които ние въплъщаваме във въздуха, съпровождат устремяващите се нагоре вълни от топлина, които пронизват главата и дават на нашите слова възможност да съпровождат мисълта. И така, когато говорим има три неща: въздух, топлина и вода или течност.
Този процес, който единствено дава пълна картина на това, което живее и струи в човешката реч, се приемал от ученика на Ефес като изходен пункт. Тогава му ставало ясно, че ставащото в човешкото същество е антропоморфозиран космичен процес и че някога, в далечните времена, самата Земя действала по подобен начин. Само че тогава това бил не въздушен, а воден елемент, течен елемент (лявата част на рисунката, в синьо), който аз описах вчера като летящ течен белтък, с вълнообразни движения и клокочене. Когато човекът говорел при издишване, в него, в микрокосмоса вместо въздух някога имало летящ воден елемент – белтък, който обкръжавал Земята като атмосфера. И както днес въздухът преминава в елемента топлина, така белтъкът нагоре преминавал в някакъв въздушен елемент (в ляво, светлосиньо), а надолу в някакъв земен елемент (в светло). И подобно на чувствата, които възникват в нашето тяло благодарение на течния елемент, точно по същия начин и в Земята се зараждат земните образования, земните сили, – всичко, което действа вътре в Земята. А горе, във въздушния елемент, възникват тъчащите космически мисли, творчески действащи в земното.
Величествено и мощно било впечатлението, което човешкото същество получавало в Ефес, когато му показвали как в неговата собствена реч живее микрокосмичен отзвук от онова, което някога е било макрокосмично. И когато ученикът на Ефес говорел, той чувствал чрез преживяването на речта проникването в дейността на Космичното Слово, настъпващото към него. Той можел да възприема как Космичното Слово привежда в движение летящо-течащия елемент, придавайки му движение, пълно със смисъл и важност. Той също така виждал как Словото горе изгрява – за творчески космични мисли, а долу – за зараждащите се земни сили.
Така си прокарвал ученикът път в космичното, учейки се на правилно разбиране на своята собствена реч. „Вътре в тебе се намира човешкият Логос. Човешкият Логос действа чрез тебе по време на твоя живот на Земята. Ти, като човек, си човешки Логос (понеже чрез това, което се устремява долу в течния елемент, ние, като хора, се формираме от речта; така както чрез онова, което се устремява нагоре, ние имаме човешкото мислене по време на нашия земен живот). И ако в теб човешката същност е микрокосмически Логос, то някога в началото на Началата е бил Логосът и Той бил в Бога, и Самият бил Бог”.
В Ефес получавали дълбоко разбиране за това, понеже разбирането се получавало отвътре и чрез човешкото същество.
Разглеждайки личност, подобна на тази, която се криела под името Гилгамеш, вие трябва да помните, че целият му живот протекъл в най-близко обкръжение с мистериите, тъй като цялата култура, цялата цивилизация на древните времена е произхождала от мистериите. Ето защо когато назовавам името „Гилгамеш”, вие трябва да гледате на него – тъй като той е живял в Урук – не като на лично посветен в мистериите на Урук, а като на обитател на цивилизация, пронизана от преживявания, обусловени от току що описаните отношения на човека с Космоса. Затова тази личност, по време на нейното поклонение на Запад, преживяла нещо, което й позволило непосредствено да се запознае, ако не със самите Хибернийски мистерии, – тя не се задълбочавала толкова надалече, – то поне с това, което се култивирало в колониите на Хибернийските мистерии, намиращо се, както ви казах, на мястото на днешния Бургенланд. Това, което Гилгамеш получил там, живяло в неговата душа и продължавало да се развива в живота между смъртта и едно ново раждане, а в следващия земен живот в Ефес той преживял вглъбяването на душата.
Вглъбяване на душата преживели двете индивидуалности, за които говорихме. Наистина това било сякаш огромна вълна се издигнала от глъбините на цивилизацията на онова време и се сгромолясала върху душите на тези двамата. Те преживели в жива и наситена реалност това, което в послеомировска Гърция е било само прекрасен отзвук на нещо отминало.
Именно в Ефес било възможно да се получи всичко това като закъсняло преживяване. Ефес бил мястото, в което също така живял Хераклит и където все още е можело да се преживее толкова много от древната реалност, даже и през късната гръцка епоха, чак до VІ –V век преди Христа. В Ефес още е можела да се усети цялата реалност, в която някога е живял човека, – през тези дни, когато той все още имал непосредствено отношение към божествено-духовното, когато Азия била за него само най-ниското от небесата, когато той още имал връзка с висшите небеса, обхващащи нисшите. През тези далечни времена човек преживявал в Азия присъствието на природните духове, а високо – присъствието на Ангелите, Архангелите и т.н., а още по-високо – Властите и останалите Йерархии. И може да се каже: понеже в самата Гърция вече останали само отзвуци от предишната реалност и това, което било действителност, се трансформирало в образи на легенди за героите (в които обаче все още ясно се виждали указания за изначалната реалност); понеже в Гърция драматичния елемент на изначалната реалност придобил живот в Есхил, – докато в Ефес, всъщност, останала възможността за това, че при потапянето в дълбоката тайна на мистериите, човек усещал отзвука на тази древна реалност, когато той все още живял в непосредствена взаимовръзка с божествено-духовния свят. Главната особеност на гърка била тази, че той взел древното преживяване на човека за Космоса и го потопил в мита, в прекрасното, в стихията на изкуството, преобразувайки го в образи, които му се сторили по-човечни и близки.
Сега ние сме длъжни да се обърнем към времето, когато гръцката цивилизация от една страна, достигнала своя връх, когато тя гордо нанесла сякаш последния удар по древната азиатска реалност с персийските войни, а от друга страна – Гърция вече започнала да клони към упадък. Ние трябва да придобием представа, какво е бил длъжен да преживее човекът в подобни епохи, ако той все още е носил в своята душа ясен отзвук от онова, което някога е било божествено-духовна земна реалност в тялото, душата и духа на човека.
Ние ще видим как Александър Велики и Аристотел са живели в свят, не напълно приспособен за тях, – в свят, който таил за тях голяма трагедия. Работата е там, че Александър и Аристотел се намирали в абсолютно друго отношение към духовното, от това на обкръжението им. Защото макар за тях да не може да се каже, че те се интересували особено много от Самотракийските мистерии, те не по-малко чувствали душевна близост с онова, което ставало с кабирите в тези мистерии. Наистина и в средните векове имало хора, които разбирали какво означава това. Съвременните хора имат съвършено невярна представа за Средновековието. Те не разбират, че включително до ХІІІ и ХІV столетие съществували личности от всички съсловия, които притежавали ясни духовни видения, – във всеки случай поне в тази област, която в Древния Изток наричали Азия. „Песен за Александър”, написана от някакъв католически свещеник, се явява значителен документ на по-късното Средновековие. В сравнение със съвременните исторически данни за делата на Александър и Аристотел, поемата на Лампрехт, създадена някъде през ХІІ век, се явява грандиозна концепция, родствена на древното разбиране за онова, което е навлязло чрез Александър Велики.
Вземете, например, откъс от поемата, в който се дава удивителното описание: „С настъпването на пролетта вие отивате в гората и попадате в края на гората, където цъфтят цветя и слънцето се намира така, че сенките на дърветата падат върху цветята. И тогава вие може да видите, как през пролетта в сенките на дърветата, духовете – деца на цветовете – излизат от цветните чашки и повеждат на поляната хороводи.” – В това описание на Лампрехт вие можете отчетливо да възприемете отблясък от древното и действително преживяване, още достъпно на хората от това време. Те не влизали в гората прозаично, казвайки: тук е тревата, а там са цветята, а ето там са дърветата; а когато те се приближавали до гората и слънцето светило през нея, а сянката падала върху цветята, тогава от цветята, в сенките на дърветата им се явявал целия свят на обитателите на цветята, – обитатели, които им се явявали реално най-напред, когато те встъпвали в гората. А излизайки от гората, те възприемали другите стихийни духове. Този танц на духовете на цветята се появявал на католическия свещеник Лампрехт и на него особено много му харесвало да го описва. Това наистина е значимо, скъпи мои приятели: Лампрехт, даже още през ХІІ, в началото на ХІІ век, желаейки да опише походите на Александър, ги пронизва изцяло с описания на природата, които съдържат откровения за стихийните царства. В основата на неговите „Песни за Александър” е лежало такова съзнание: „За да се опише това, което някога е станало в Македония, когато Александър започнал своите походи в Азия под наставленията на Аристотел, ние не можем само да описваме прозаичната Земя като рамка на тези събития; не, описвайки ги достоверно, ние сме длъжни да включим тук, наред с прозаичното описание на Земята, царствата на елементарните същества”.
Какъв контраст със съвременната книга по история, която разбира се, е напълно приспособена към нашето време! Там вие ще прочетете как Александър, въпреки съвета на своя учител Аристотел, замислил да осъществи мисия за присъединяването на варварите към цивилизованото човечество, привеждайки, така да се каже, към единния културен знаменател на цивилизованите гърци – елини, македонци – и варварите. Това несъмнено е напълно убедително за съвременността. Но каква е тази детинщина в сравнение с настоящата истина! От друга страна, ние получаваме грандиозно впечатление когато гледаме картината на походите на Александър, дадена ни от Лампрехт, който им приписва съвсем друга цел. Ние чувстваме, че това, което аз описах като навлизане в природно-елементарните царства, духовното във физическата природа, – е било нужно само като встъпление. Понеже каква е целта на Александровите походи в „Песни за Александър” от Лампрехт?
Александър пристъпва към вратите на рая! Макар, че това е изразено на християнския език от онова време, в голяма степен, както ще покажа, съответства на действителната истина. Понеже походите на Александър – за присъединяването на варварите към гърците, са въпреки съвета на Аристотел. Не, те били проникнати от настояща и високо духовна цел. Техният импулс изхожда от духа. Ние четем за тях в поемата на Лампрехт, който с огромно въодушевление петнадесет столетия след смъртта на Александър разказва тази героична история. Той разказва за това, как Александър пристъпил към вратите на рая, но не могъл да влезе в него, тъй като, както казва Лампрехт, в рая може да встъпи само този, който притежава действително смирение, а Александър, живеейки в дохристиянската епоха, не е могъл още да го притежава. Само християнството е могло да донесе на човечеството действителното смирение. С това не по-малко, ако се възприемат тези неща без предразсъдък, а с открит ум, ние ще видим, как Лампрехт, християнският свещеник, още усеща нещо от трагедиите на Александровите походи.
Не без особен умисъл аз говорих за тези „Песни за Александър”. Нима няма да се удивите, ако ние започнем с походите на Александър, за да опишем какво е станало по-рано и кое после в историята на западното човечество, в неговата връзка с Изтока. Понеже лежащото усещане на основата на тези неща, както ние видяхме, е било още широко разпространено в сравнително късния период на Средновековието. И не само като общо усещане: то е съществувало в толкова конкретна форма, че е могла да възникне „Песен за Александър”, описваща с удивителна драматична сила събитията, станали благодарение на двете души, които аз охарактеризирах. Значението на този момент в историята на Македония се простира от една страна, далече в миналото, а от друга – далеко в бъдещето. Важно е да се осмисли, че всемирно-исторически трагизъм осенява всичко свързано с Аристотел и Александър. Даже външно трагизмът изпъква. Ето от къде се вижда това, скъпи мои приятели. Предвид особените обстоятелства – съдбоносни за световната история – само най-незначителната част от съчиненията на Аристотел е достигнала до Западна Европа и по-нататък се изучавала и пазила от Църквата; фактически това са били само съчинения по логика и съчинения, облечени в логическа форма. Но сериозно изучаване на твърде малкото, което се е запазило от естественонаучните съчинения на Аристотел, показва какви мощни видения на връзката на Космоса с човешкото същество още е притежавал той. Разрешете ми да насоча вашето внимание само на едно.
В наше време ние говорим за земните стихии: воден, въздушен, огнен или топлинен елемент, а после за етера. Как изобразява всичко това Аристотел? Той описва Земята, твърдата, здрава земя (виж. рис. 8, светлото ядро); течната земя, водата (светло-червено); след това въздуха (синьо); а всичко е пронизано и обкръжено от огън (яркочервено). Но за Аристотел „Земята” в този смисъл се простира до Луната. А от Космоса, простирайки се от звездите до Луната, – не до сферата на Земята, както е казано, а само до Луната, – приближава към нас сякаш от Зодиака, от звездите – етерът, изпълващ космическото пространство (светлото на периферията). Етерът се простира надолу чак до Луната. Ерудитът може да прочете всичко това още в книгите, написани за Аристотел. Но самият Аристотел постоянно повтарял на своя ученик Александър: този етер, който се е отделил от тази страна на сферата на земната топлина, – световния етер, химическия етер и жизнения етер, – е бил някога съединен със Земята.



рис.8

А с отделянето на Луната на древните стадии на еволюция, етерът се отделил от Земята. И затова всичко, което ни обкръжава в пространството като мъртъв свят, не е проникнато от етер – така протичало Аристотеловото наставление към Александър. Но с настъпването на пролетта, растенията, животните и човешките същества, се възраждат за нов живот на Земята; тогава елементарните духове отново спускат етера от сферата на Луната в тези новородени същества. Така Луната е формовчик и ваятел на съществата.
Стоейки пред огромната женска фигура в Хибернийските мистерии, ученикът на мистериите имал яркото преживяване, че етерът в действително не принадлежи на Земята, а ежегодно се спуска тук от елементарните духове в полза на разцъфтяващия живот. Така е било и за Аристотел. Той все още имал дълбоко проникновение за връзката на човешкото същество с Космоса. Неговият ученик Теофраст, отивайки на Запад, внесъл съчинения, които тълкуват тези неща. Обаче някои от тях дошли до Изток, където още се пазило разбирането за такива истини. Оттук те били пренесени от евреите и арабите през Северна Африка и Испания в Западна Европа, където се сблъскали, както аз вече описах, с влиянието на Хибернийските мистерии, понеже те намерили израз в цивилизацията и културата на тези народи.
Но все пак това, което ви описах, не било нещо повече от отправна точка за учението, което Аристотел предал на Александър. Това учение изцяло се отнасяло за вътрешното преживяване. Бих могъл накратко да го опиша така: Александър се учил от Аристотел да разбира как земния, водния, въздушния и огнения елементи, живеещи извън човека в обкръжаващия свят, живеят също така вътре в самото човешко същество, във връзка с което то се явява микрокосмос. Той изучавал, че в костите на човешкото същество живее земният елемент и че в циркулацията на кръвта и във всички негови течности и сокове, живее водният елемент. Въздушният елемент се проявява във всичко, което се отнася към дишането и динамиката на дишането – речта, а огненият елемент живее в мислите на човека. Александър притежавал още съзнателното ръководене на живота в елементите. И ръка до ръка с тези преживявания на живота в елементите вървяло също така преживяването на близкото и интимно отношение със Земята. В наши дни, пътешествайки на изток, запад, север и юг, ние не забелязваме това, което тогава се устремява към нашето същество (понеже забелязваме единствено това, което възприемат нашите органи на външните сетива). Така ние виждаме само това, което възприемат съдържащите се в нас твърди (земни) субстанции, а не това, което възприемат другите стихии, присъстващи в нашия организъм. Но Аристотел учил Александър примерно така: когато ти се предвижваш по Земята на изток, ти постепенно се вмъкваш в елемент, който те изсушава. Ти се въвеждаш в сухостта (виж. рис. 9).
Не трябва да се мисли, че ако човек пътува из Азия, то той ще бъде напълно изсушен. Разбира се, ние тук се сблъскваме с въздействия, които Александър е можел да усети в себе си, след като получил ръководство и указания от Аристотел.

рис. 9

Когато бил в Македония той можел да усети следното: аз имам в себе си дадено количество влажност, което намалява с придвижването на изток. По такъв начин, чрез своите странствания по Земята, той възприемал нейната конфигурация така, както вие можете да възприемете чрез докосване някаква част от тялото, – да кажем, леко прокарвайки ръка по тялото на човека, се възприема разликата между носа, очите и устата. Такава личност е можела да възприема разликата между преживяването, което възниквало в нея, когато тя се движела към сухото и от друга страна преживяването, което имала при напредване на запад и постепенното навлизане във влажното.
Човекът преживява също и други диференциации през целия ден, макар и грубо. По направление към север, той преживява студа; по направление на юг – топлината, огнения елемент. Но взаимодействието на влажността и студа по направление северозапад, той вече не преживява. Аристотел събудил у Александър всичко, през което преминал Гилгамеш, когато възприемал като непосредствено вътрешно преживяване онова, което се усеща по направление северо-запад в междинната зона между влажност и хлад: вода. Човек като Александър, не само че няма да се изрази така, но и не говори така в действителност: тук преминава пътят към северо-запад. Вместо това би говорил: този път минава там, където преобладава елемента вода. В междинната зона между влажност и топлина е елементът, в който преобладава въздуха. Такова било учението в древногръцките Хтонически мистерии и в древните Самотракийски мистерии. А в зоната между хлад и сухост, – т.е. по направлението Македония – Сибир, човекът имал преживяване за такъв регион на Земята, в който преобладава самата земя, земното, – стихията земя, твърдостта. В междинната зона между топлото и сухото, т.е. по направление към Индия, се преживявала тази област на Земята, където управлявал елемента огън. Затова ученикът на Аристотел, посочвайки северо-запад говорил: там аз чувствам духовете на въздуха; посочвайки северо-изток, там виждал главно реенето на духовете на земята; посочвайки юго-изток, по направление към Индия, виждал кръженето на духовете на огъня, виждал ги там в техните собствени стихии.
И за заключение, скъпи мои приятели, вие можете да почувствате дълбоката, тясна връзка между природното и моралното, когато аз ви съобщавам, че Александър говорил по следния начин: аз съм длъжен да напусна хладно-влажната стихия и да се устремя към огнената, – аз трябва да предприема поход към Индия. Това бил начин на изразяване, тясно свързан както с природното, така и с моралното. За това по-подробно ще говоря утре. Днес аз исках да ви обрисувам какво е живяло в тези времена; понеже във всичко, което е станало между Аристотел и Александър, ние можем да видим също така отражението на огромния и мощен подем, който станал в световната история. През тези времена е било още възможно да се говори на ученика по интимен начин за великите мистерии на миналото. А след това човечеството започнало преимуществено да възприема логиката, абстрактното знание, категориите и отхвърлило всичко останало. Затова ние сме длъжни да виждаме в тези събития проявлението на огромния, дълбокия тласък в историческото развитие на човечеството и при това решаващия момент в хода на цялата европейска цивилизация и нейната връзка с Изтока.


ПЕТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 28 декември 1923 г.

Сред мистериите на древността Ефес заема особено място. Вие помните, че разглеждайки ролята на Александър за развитието на Запада, аз споменах също така мистериите на Ефес. Ние ще проникнем в значението на събитията на древните и по-нови времена, само ако разберем и оценим великия напредък, който е станал в характера на мистериите (в действителност те са били източниците, от които са произлезли всички древни цивилизации) при прехода от Изток на Запад и на първо място в Гърция. Този напредък бил следният.
Когато се обръщаме към древните мистерии на Изтока, ние навсякъде получаваме впечатлението: жреците на мистериите, изхождайки от своите видения, имали сили да откриват на своите ученици велики и важни истини. Колкото по-нататък отиваме, толкова повече тези мъдреци или жреци имали властта да призовават в мистериите непосредственото присъствие на самите богове, духовните същества, които създават планетарните светове, създават събитията и явленията на Земята. Боговете реално присъствали там.
Връзката на човешкото същество с макрокосмоса се откривала в множество различни мистерии по грандиозния начин, който ви обрисувах вчера във връзка с мистериите на Хиберния, а също така с ученията, които Аристотел все още е можел да предава на Александър Велики. Главната особеност на всички древни източни мистерии се състои в това, че моралните импулси не били рязко отделени от природните. Когато Аристотел показвал на Александър северо-запад, където преобладавали духовете на стихията вода, оттам идвал не само физически импулс, – както ние сега го възприемаме, когато духа северо-западен вятър и т.н., – а с физическото идвали също така и морални импулси. Физическото и моралното били неделими. Това било възможно, защото чрез познанието, получено в тези мистерии, – духът на природата реално се възприемал в мистериите, – човек се чувствал единен с цялата природа. Тук ние наблюдаваме известна връзка на човека с природата, още съществуваща точно във времената, протичащи между живота на Гилгамеш и неговата бъдеща инкарнация, когато той също така се намирал в тесен контакт с мистериите, а именно с Ефеските. У хората на това време още намираме живо виждането и възприятието на връзката на човешкото същество с духовете на природата. Те възприемали тази връзка по следния начин. Чрез изучаването на дейността на стихийните духове в природата и дейността на разумните същества в планетарните процеси, човек достигнал до убеждението: навсякъде наоколо аз виждам проявлението на растителния свят – зелените клонки, пъпките и цветята, след това плодовете. Виждам едногодишните растения по ливади и полета, които разцъфтяват през пролетта и отново увяхват на есен. Също така виждам дървета, които растат столетия, образувайки отвън кора, вкоренявайки се и враствайки нашир и надълбоко в земята със своите корени. Но всичко, което сега аз виждам навън, – едногодишната трева и растенията, дърветата, които здраво врастват в земята, – като човек аз нося всичко това в себе си от изминалите времена.
Вие знаете, че днес когато във въздуха има въглероден двуокис, възникнал като резултат от дишането на човешките същества, можем да почувстваме как самите ние сме издишали въглеродния двуокис, издишали сме го в пространството. Затова сега имаме слаба връзка с Космоса. Благодарение на въздушните части на нашата природа, чрез въздухът, който е основата на дишането и другите въздушни процеси, протичащи в човешкия организъм, ние имаме жива връзка с великата Вселена, с макрокосмоса. Човешкото същество сега може да погледне своето изходно дишане, въглеродния двуокис, който е бил в него, а после – извън него. Но също така, както днес можем да погледнем въглеродния двуокис, който издишваме, – това ние обикновено не правим, но бихме могли, – така посветените от древността гледали на целия растителен свят. Този, който получавал посвещение в източните мистерии или възприемал източната мъдрост, произтичаща от източните мистерии, можел да каже: аз се вглеждам в древната слънчева епоха от развитието на света – тогава още съм носил в себе си растенията. След това аз съм им позволил да изтекат от мене в широките кръгове на земното съществуване. Но до този момент, докато аз съм носил растенията вътре в себе си, докато аз още съм бил този Адам Кадмон, който включвал в себе си цялата Земя и заедно с нея растителния свят, дотогава целият този растителен свят се е състоял от водно-въздушни субстанции.
След това човешкото същество отделило от себе си този растителен свят. Представете си, че вие сте станали огромни, колкото цялата Земя, а след това сте отделили, някак сте излъчили отвътре растителното начало на природата и тази растителна субстанция преминала чрез метаморфоза във водния елемент – заражда се, увяхва, разцъфтява, видоизменяйки се приема различен облик и форми, – тогава вие отново ще извикате във вашата душа чувствата и преживяванията такива, каквито те са били някога. Тези, които са преминали през възпитание и обучение на Изток, примерно по времето на Гилгамеш, могат да си кажат, че някога това е било така. И когато те огледат около себе си ливадата и видят растежа на зеленината и цветята, те казват: ние отделихме растенията от себе си, ние ги излъчихме на различни степени от нашето развитие и Земята ги възприе. Земята ги снабди с корени и им придаде дървесната природа, дървесната природа в света на растенията произхожда от Земята. Но растителната природа като такава била изцяло като че ли изхвърлена от човешките същества и възприета от Земята. По такъв начин човек усещал вътрешно родство с цялата растителна природа.
Но с висшите животни човекът не усещал такава връзка. Понеже той знаел, че може да заеме своето истинско място на Земята, само когато преодолее животинската форма, оставяйки животните назад след себе си в своята еволюция. Растенията той пренесъл със себе си чак до Земята и после й ги е предал, за да може тя да ги възприеме и усвои в своето лоно. За растенията човекът на Земята бил посредник на боговете, посредник между боговете и Земята.
Хора, които са имали това велико преживяване, имали чувство, което може да се обрисува съвсем просто (виж. рис. 10). Човешките същества са дошли на Земята от Вселената (жълто). При това въпросът за количеството на тези същества не играе роля, понеже, както казах вчера, те всички се намирали едно в друго. Това, което впоследствие става растителен свят, се отделя от човека, Земята го възприема и му позволява да се вкорени (тъмно-зеления щрих). Човешкото същество изпитвало чувството, като че ли то е облякло Земята в растителна премяна (червеното на периферията), а Земята му била благодарна за тези одежди и приела от него във водно-въздушния елемент онова, което човекът сякаш могъл да вдъхне в нея. Влизайки в такова преживяване, човекът чувствал себе си тясно свързан с божественото, с главното божество Меркурий. Чрез усещането: ние сами сме пренесли растенията на Земята, – човекът встъпвал в особено отношение към бог Меркурий.

От друга страна, по отношение на животните, човекът имал друго чувство. Той знаел, че не може да ги пренесе със себе си на Земята: той бил длъжен да ги отхвърли, длъжен бил да се освободи от тях, иначе не би могъл да развива своята човешка форма по правилен начин. Той отблъснал животните от себе си; те били отхвърлени от неговия път
Рис. 10

(червения щрих отвън, рис. 10) и след това преминали през свое собствено развитие на много по-ниско ниво от човешкото. Така човекът на древните времена – от епохата на Гилгамеш и по-късно – усещал себе си между животинското и растителното царство. По отношение на растителното царство той бил сеячът, който посявал в земята семена и я правил плодородна, представяйки се като посредник на боговете. По отношение на животинското царство чувствал, че той някак го е отхвърлил от себе си, за да стане човек, без да се обременява с животните, които като резултат били задържани и преустановени в тяхното развитие. Целият египетски култ към животните е свързан с такива възгледи. Също дълбокото чувство на състрадание към животните, което намираме в Азия, идва от тук. Възгледът за природата бил грандиозен, когато човекът чувствал своята връзка, от една страна с растителния свят, а от друга – със света на животните. По отношение на животните той изпитвал чувството на освобождение. По отношение на растенията той изпитвал близко и интимно родство. Растителният свят бил частица от самия него и той изпитвал искрена любов към Земята, понеже Земята възприела в себе си частица от човечеството, дала живот на растенията, позволила им да се вкоренят в нея и дори поделила своите вещества, за да се облекат дърветата с кора. Моралният елемент винаги присъствал, когато човек разсъждавал за обкръжаващия физически свят. Гледайки растенията на ливадата, той не възприемал само естествения растеж. Той възприемал и чувствал моралното отношение на човека към това развитие. Що касае животните, към тях човекът все пак чувствал друго морално отношение: той си пробивал път встрани от тях.
Така в мистериите по целия Изток ние намираме грандиозен възглед за природата. По-късно такива мистерии имало в Гърция, но със значително по-малко действителни възприятия за природата и духа в природата. Разбира се, гръцките мистерии са грандиозни и възвишени, но те съществено се отличават от източните. Особеност на последните е, че те не се стремили да помогнат на човека да усеща себе си на Земята, а благодарение на тях, човекът се усещал като част от Космоса, част от Вселената. Поначало мистериите в Гърция преминали през такъв стадий, когато човек се чувствал съединен със Земята. На Изток в мистериите се съзерцавал или усещал самия духовен свят. Абсолютно правилно е да се каже, че в древноизточните мистерии самите богове се явявали сред жреците, които възнасяли молитви и извършвали жертвоприношения. Храмовете на мистериите в тези времена били земни пристанища на боговете, където боговете чрез жреците дарявали хората с онова, с което те могли да ги даряват от небесните съкровища. А гръцките мистерии били по-скоро образи на богове, изображения подобно фантоми, – истински и непринудени, но фантоми, нищо повече, – вече не божествени същества, не реалности, а призраци. И затова гърците имали съвсем друго преживяване в сравнение с хората, принадлежащи към древните източни култури. Гърците чувствали, че боговете съществуват, но за човекът са достъпни само изображенията на боговете, така както ние носим в паметта си картини от минали преживявания, но не вече самите преживявания.
Такова било основното чувство, което идвало от гръцките мистерии. Гъркът чувствал, че някак носи в себе си космическите спомени, – не проявленията на самия Космос, а изображенията, – изображения на боговете, а не самите богове, изображения на събития и процеси от Сатурн, Слънце и Луна. Нямало вече жива връзка с онова, което действително ставало на Сатурн, Слънце и Луна, – такъв вид жива връзка, каквато човешкото същество има със своето детство. В хората на източните цивилизации тази реална връзка със Слънцето, Луната и Сатурн съществувала. Те я получили от своите мистерии. А мистериите на гърците имали картинен или образен характер. В тях се явявали сенките на духовно-божествените реалности. Но при това ставало още нещо също така много важно, тъй като съществувало и едно друго различие между източните и гръцките мистерии.
В източните мистерии, ако човек искал да узнае нещо от грандиозните, велики преживявания, осъществявани там, той бил длъжен винаги да чака точния момент. Това или друго преживяване можело да се придобие само чрез съответно жертвоприношение, което се извършва от едни – през есента, от други – само през пролетта, от трети – в зенита на лятото, а от четвърти – в дълбоката зима. Понякога жертвоприношенията се принасяли на боговете в определен момент, отбелязан от определена констелация на Луната. В това особено време боговете се явявали в мистериите и хората са могли да присъстват на техните проявления. Ако моментът се изпуснел, то понякога трябвало да се чака до тридесет години, докато отново се появи възможността тези божества да се открият в мистериите. Всичко, което се отнася до Сатурн, например, може да навлезе в сферите на мистериите само веднъж на 30 години, всичко свързано с Луната – примерно веднъж на 18 години и т.н. За получаването на грандиозни, велики познания и съзерцания, жреците на източните мистерии зависели от времето, но също така от мястото и от други обстоятелства. Коренно различни откровения се възприемали в глъбините на възвишените пещери – и високо на върха на планината. Или пък откровението се различавало в зависимост от това, дали човекът се намира по крайбрежието на Азия или във вътрешността на континента. Така че особеност на мистериите на Изток била определена зависимост от мястото и времето. В Гърция грандиозните, велики реалности изчезнали. Но образите още оставали. И тези образи не зависели от времето на годината, от хода на столетието или от мястото: хората можели да получават образи, когато се подготвяли по правилен начин, когато направели това или онова упражнение, или извършвали това или онова лично жертвоприношение. Ако човекът достигнел дадено ниво в жертвоприношенията или в личната си зрялост, тогава по силата на това, че като човешко същество се придвижвал така далеко, той можел да съзерцава сенките на великите мирови събития и великите мирови същества.
Ето в какво се състои важното изменение в природата на мистериите, с които ние се срещаме при прехода от Древния Изток до Гърция. Древноизточните мистерии били зависими от условията на пространството и мястото, така както в гръцките мистерии се взимало под внимание само човешкото същество и това, което то принасяло на боговете. Когато човешкото същество, благодарение на преминатата подготовка, ставало достойно да възприеме Бог в призрачна форма, Бог се явявал, така да се каже, в своя фантомообразен, призрачен вид. По такъв начин, мистериите на Гърция наистина подготвяли пътя на съвременното човечество.
По-нататък, мистериите на Ефес се намират по средата между древноизточните и гръцките мистерии. Те заемат особено място, понеже ефеските посветени можели още да преживеят нещо от гигантските, величествени истини на Древния Изток. Техните души още били засегнати от дълбоките вътрешни преживявания на връзката на човешкото същество с макрокосмоса и макрокосмическите божествено-духовни същества. В Ефес човек още можел да съзерцава свръхземното и то не в малка степен. Отъждествяването с Артемида, богинята на мистериите на Ефес, още донасяло на човека живото чувство за неговата връзка с царствата на природата. Растителният свят (му преподавали) – е твой; Земята само го е възприела от тебе. Животинския свят, ти си го надхвърлил. Ти си го оставил след себе си. Ти си длъжен да се обръщаш към животните с възможно най-великото състрадание, защото те са били длъжни да изостанат по пътя, за да можеш ти да станеш човек. – Чувството на единство с макрокосмоса още било достъпно преживяване на посветеният в Ефес, той още го получавал непосредствено от самите реалности.
Успоредно с това мистериите на Ефес били предназначени, така да се каже, първи да се обърнат към Запада. Като такива те все още били независими от времето на годината или от хода на столетието; също така те не зависели от мястото на Земята. В Ефес все още се опирали на упражнения, през които преминавало човешкото същество, за да достигне зрялост, благодарение на жертвоприношенията и самоотдаването на боговете. Така че от една страна, по отношение на съдържанието на своите мистерийни истини, мистериите на Ефес все още поглеждали назад към Древния Изток, така както от друга страна, те вече били насочени към развитието на самия човек и затова се приспособявали към природата и характера на гърка. Това били действително последните от източните мистерии на Гърция, в които великите древни истини още можели да се доближат до човека; тъй като мистериите на Изтока в основата си вече достигнали упадък.
По-нататък тези древни истини се откривали в мистериите на Запада. Мистериите на Хиберния съществували още няколко столетия след раждането на християнството. Тези Хибернийски мистерии се явяват двойно тайни и окултни. Трябва да ви е известно, че дори с помощта на т.н. Акашови хроники съвсем не е просто да се проникне в скритите тайни на статуите, за които аз ви говорих вчера, – слънчевата статуя и лунната статуя, мъжката и женската. Да се приближиш до образите на източните мистерии и да ги извикаш от астралния свят, е сравнително по-лесно за онзи, който е преминал обучение за подобни неща. Но стига някой да пристъпи или да пожелае да пристъпи към мистериите на Хиберния в астралния свят, то на първо място той ще бъде зашеметен. Те ще го отхвърлят от себе си. Тези ирландски, тези Хибернийски мистерии днес доброволно не позволят да бъдат съзрени в образите на Акашовите хроники, въпреки че по-нататък те се съхраняват в своята първородна чистота.
После ние трябва да помним, че тази индивидуалност, която е живяла в Александър Велики, е влязла в тесен контакт с Хибернийските мистерии по времето на Гилгамеш, когато същият предприел пътешествие на Запад, в местност, съседна на днешния Бургенланд. Тези мистерии живеели в тази индивидуалност, живеели по много древен начин, тъй като това било през времената, когато Западът още се огласял от мощните отзвуци на атлантските епохи. А след това всички тези преживявания били пренесени чрез душевното състояние, което протича между смъртта и едно ново раждане. А още по-късно двамата приятели – Енкиду и Гилгамеш – отново се намерили в съвместния живот в Ефес и там те влезли в дълбоко съзнателно преживяване на онова, което по времето на Гилгамеш преживели повече или по-малко несъзнателно или подсъзнателно във връзка с божествено-духовните светове. Техният живот през ефеското време бил сравнително мирен. Те имали възможност да преработят и усвоят възприетото в по-суровите времена.
Позволете да ви напомня, в какво се състои онова, което е преминало в Гърция за тези, които отново са се появили в епохата на упадъка на Гърция и в разцвета на Македония. Гърция на миналите времена, Гърция, която се е разпростирала нашир и също така включвала в своите граници Ефес, и дори прониквала непосредствено в Мала Азия, тя още носила в своите призрачни образи отзвука от древното време на боговете. Макар и призрачно, връзката на човека с духовния свят все още се преживявала. Гърция обаче се стремила постепенно да се освободи от призраците. Ние можем да наблюдаваме, как стъпка по стъпка, гръцката цивилизация излизала от това, което може да се нарече божествена цивилизация и все повече и повече приемала характера на крайно земна.
Необходимо е да се каже, че в наши дни най-важното в историята на човешкото развитие, остава направо незасегнато от външното материалистично разглеждане на историята! Необикновено важно за разбирането на целия гръцки характер и култура се явява фактът, че в гръцката цивилизация намираме само призрачен образ, фантом на древната божествена реалност, в която човекът общувал със свръхсетивните светове, защото човекът вече се измъквал постепенно от божественото и се учил да използва своите собствени, индивидуални, лични духовни способности. Това ставало стъпка по стъпка. В драмите на Есхил и в художествените образи е изобразено онова чувство, което още оставало в човека от древното време на боговете. Но с появата си, Софокъл започнал да се откъсва като човек от това усещане на връзката с божествено-духовното съществуване. А след това се появява нещо, свързано с едно име, значението на което е все още недостатъчно оценено от историческата наука, впрочем по отношение на това има и други мнения.
Виждате ли, в древногръцките времена нямало необходимост от писмено фиксиране на историческите събития. Защо ще попитате Вие? Защото съществували живи сенки на всичко важно, което е ставало в миналото. Историята се откривала в онова, което се явявало в мистериите. Там хората имали достъп до призрачните образи, живите образи-сенки. Защо тогава да записват историята? По-късно обаче, дошло време, когато сенчестите образи потънали в низшия свят, където човешкото съзнание не можело повече да ги възприема. И тогава възникнал стремежът да се записва станалото. Появил се Херодот, първият историк, записал историята в проза. И от това време може да се изброят много от неговите последователи. Във всички тях е действала една и съща подбуда – да откъснат човечеството от божествено-духовното и във висша степен да го поместят в земното. И всичко през времето на цялата гръцка култура, цялото това влечение към земното развитие, е било озарено от сияние, светлината на което, както ще чуем утре, не прониква нито в Рим, нито в Средновековието. А там, в Гърция, е имало светлина. А що се отнася до призрачните образи, дори до вехнещите сенчести образи от залеза на гръцката цивилизация, човек все още чувствал, че те са божествени в своята основа.
Сред всичко това, Ефес бил като убежище, в което човек намирал разяснение за онова, което съществувало сякаш фрагментарно в гръцката култура. Хераклит получил в Ефес наставления, като много други велики философи, като Платон и Питагор. Ефес наистина бил място, в което се пазила до известна степен древната източна мъдрост. И тези две души, които обитавали по-късно Аристотел и Александър Велики, пребивавали в Ефес известно време след Хераклит и там могли да възприемат от наследството на древното знание на източните мистерии онова, което още оставало от мистериите на Ефес. Това, което в Ефес било същност на мистериите, по особено проникновен начин се свързало с душата на Александър. И сега ние пристъпваме към едно от тези исторически събития, което от тривиална гладна точка може да се счита за проста случайност, но което се корени дълбоко във вътрешните взаимовръзки на развитието на човечеството.
За да се проникне в значението на това събитие, да си припомним следното. Ние трябва да помним, че в тези две души, които впоследствие станали Аристотел и Александър Велики, живяло, на първо място всичко, което те възприели в отдалечените времена на миналото, а след това обработили. И след това в Ефес, нещо вече живеещо в техните души, придобило необикновена ценност. И можем да кажем, че цяла Азия – в тази й „гръцка” форма, която тя приела в Ефес, – живяла в тези две души, особено в душата на онзи, който впоследствие станал Александър Велики. Представете си ролята, изиграна от тази личност. Аз ви описах, каква е била тя по времето на Гилгамеш, а сега вие трябва да си представите, как в живото общуване между Александър и Аристотел, познанията, свързани с Древния Изток и Ефес, били възпроизведени, но възпроизведени в нова форма. Само си представете това. Представете си, какво би трябвало да се случи, ако огромният документ, който с нечувана интензивност живял в тези души, ако този велик документ на мистериите на Ефес, още присъствал и ако Александър в инкарнацията на Александър срещнел мистериите на Ефес! Ако можем да си изградим представа за това, ще можем правилно да оценим факта, че в деня, в който се родил Александър, Херострат хвърлил факела в светилището на Ефес. В същият този ден, в който се родил Александър, храмът на Диана Ефеска, бил предателски изгорен до основи. Той изчезнал завинаги. Неговият монументален документ за всичко, което се отнася до него, престанал да съществува. Той съществувал само като историческа мисия в душата на Александър и неговия учител Аристотел.
А сега свържете всичко, което е живяло в душата на Александър, с това, което аз говорих вчера, когато ви показах, как мисията на Александър Велики е била вдъхновена от импулси, изхождащи от конфигурацията на Земята. Лесно ще разберете, как онова, което на Изток е било реално откровение на божествено-духовното, сякаш е угаснало в Ефес. Другите мистерии, всъщност, вече били упадъчни, съхраняващи само традиции, макар че тези традиции можели все още да пробудят ясновидските сили в особено надарените натури. Но великолепието и славата, грандиозността на старите времена свършили. Окончателно угаснала светлината, разпространяваща се в Ефес от Изток. Сега вие можете да оцените решението, което Александър взел в своята душа: да върне на Изтока изгубеното, да върне, макар и в тази форма, в която то се е запазило в Гърция, – в призрачна, сенчеста картина. Оттук идва идеята за експедиция в Азия. При това било необходимо да се придвижи колкото може по-далеч, за да донесе на Изтока още веднъж изгубеното – макар и в призрачна форма, в каквато то съществувало в гръцката култура.
И сега ние виждаме как Александър, осъществявайки тази експедиция по удивителен начин, не се опитвал да покори съществуващите култури, не се старал да внедри елинизма на Изток в някакъв външен смисъл. Навсякъде, където и да отидел, Александър Велики не само приемал обичаите на страната, но можел също така непосредствено да проникне в помислите и надеждите на хората, обитаващи завладените от него територии, можел да проникне в техните мисли. Когато той пристигнал в Египет, в Мемфис го възприели като спасител и освободител от духовния път, сковаващ местното население. Той дарява персийското царство с култура и цивилизация, каквато самите перси никога не са могли да създадат. Той прониква дори в Индия. Той замисля план да приведе в равновесие, в хармония елинската и източната цивилизация. На всяка крачка той основава академии. Академиите, основани в Александрия, в Северен Египет, са известни повече: те имали огромно значение за последващите времена. Но на първо място е важен фактът, че в цяла Азия били учредени големи и малки академии, в които през последващите времена се съхранявали и изучавали трудовете на Аристотел. Започнатото по такъв начин от Александър продължавало да действа в Мала Азия векове, отново и отново повтаряйки се, като затихващо ехо. С мощен удар Александър разпространил Аристотеловото природознание в Азия, даже и в Индия. Ранната му смърт попречила да достигне Арабия, макар, че това била неговата основна цел. Но той проникнал на Изток чак до Индия, а така също и в Египет. Навсякъде той внедрявал духовното познание за природата, дадено му от Аристотел, правейки го плодоносно за хората. Понеже навсякъде той позволявал на народа да почувства, че това е техен роден, а не чужд елемент, не е оръдие на елинизма, което им е наложено. Това е можела да осъществи само огнената натура на Александър. В следващите години много учени излезли от Гърция. Освен Одеса, съществувала в частност такава академия като Гонди-Шапур, получаваща постоянна подкрепа от Гърция в продължение на много следващи столетия.
С това бил осъществен чудесен подвиг! Светлината, изхождаща от Изток (червена от дясно наляво, светлото петно, рис. 11), унищожена в Ефес от факела на Херострат, – тази светлина, по-точно, нейния призрачен отблясък, отново се разгорял сега от Гърция и продължавал да сияе (светло-зелено от ляво на дясно) – до този драматичен момент, когато под източно-римската тирания училищата на гръцките философи били


Рис.11

окончателно закрити. През VІ век последните гръцки философи избягали в академията Гонди-Шапур. Във всичко това ние виждаме взаимодействието на два елемента: единият – вървящ напред, а другия – оставащ назад. Мисията на Александър се базирала повече или по-малко безсъзнателно на следния факт: вълните на цивилизацията прониквали в Гърция по луциферичен начин, така както в Азия те оставали на заден план ариманичен образ. Равновесието било в Ефес. И когато на рождения ден на Александър, изгорял физическия Ефес, той решил да основе духовен Ефес, който би изпращал своята слънчева светлина далеко на Изток и Запад. И така, тази цел лежала в основата на всички негови начинания: да основе духовен Ефес, простиращ се през Мала Азия на изток до Индия, включвайки също египетска Африка и източна Европа.
Невъзможно е да се разбере духовното развитие на западното човечество, докато не го видим на този фон. Защото скоро след опитите да разпространи по целия свят древния уважаван Ефес, в египетска Александрия било скрито онова, което някога го имало в Ефес, – само че вместо сияещи букви, това били изтриващи се знаци. Скоро след този късен разцвет на Ефес, започнала да се утвърждава съвършено нова сила – силата на Рим. Рим, както това следва от самото име, е новия мир, мирът, който няма нищо общо с призрачните образи на Гърция, от които човек черпи само спомени за тези предишни времена. Ние няма да срещнем по-сериозен или по-важен пробив в историята от този. След опожаряването на Ефес, благодарение на предприемчивостта на Александър, бил създаден план за изграждането на духовния Ефес. И този духовен Ефес хвърля след това нова сила, която оповестява за себе си на Запад: отначало като Рим, по-късно като християнство и т.н. И ние правилно ще разберем развитието на човечеството само когато казваме: с нашите методи на постижения чрез интелекта, с нашите начини на осъществяване чрез волята, ние, с нашите чувства и настроения, можем да виждаме назад във вековете, но не по-нататък от Древния Рим. Там всичко е ясно. Но ние не можем да се озърнем нито за Гърция, нито за Изтока. Тук трябва да се вглеждаме в имагинации. За там е необходимо духовно виждане.
Да, ние можем да огледаме Юга с обичайното прозаично разбиране, но не и Изтока. Гледайки на Изток, ние трябва да ползваме имагинации. На заден план трябва да видим могъщите храмове на мистериите на прадревна следатлантска Азия, в които мъдрите жреци разяснявали на всеки един от своите ученици неговата връзка с божествено-духовния Космос. Там е можела да се намери цивилизацията, която се е възприемала от мистериите по времето на Гилгамеш, както ви описах. Ние трябва да видим тези удивителни храмове, разхвърляни по цяла Азия, а на преден план – Ефес, още съхраняващ в своите мистерии много от онова, което силно е намаляло в другите храмове на Изток, макар че заедно с това, самият той е станал вече по характер гръцки. Понеже в Ефес на човек повече не му трябвало да чака благоприятната констелация на светилата или необходимото време от годината, нито самият той да чака достигането на определена възраст, за да получи откровения от боговете. Ако в Ефес човекът е съзрял за това, той можел да принесе жертва и да извърши определени упражнения, които му позволявали така да се приближи до боговете, че те милостиво слизали до него. И ето, в този свят, който се представя пред вас с тази картина, били обучени и подготвени по времето на Хераклит две личности, за които говорихме. След това, през 356 г. пр. Христа, на рождения ден на Александър Велики, ние виждаме езиците на пламъците, издигащи се от храма в Ефес. Александър Велики намира своя учител Аристотел. И това е сходно на онова, което сякаш като мощен глас прозвучава за имащите слух от тези вдигащи се към небето пламъци на Ефес: изграждайте духовния Ефес и нека стария физически Ефес остане в човешката памет като неин център, като средоточие.
И така, ние имаме пред себе си образа на Древна Азия с нейните мистерийни центрове, а на преден план Ефес и учениците на неговите мистерии. Ние виждаме горящия Ефес, а след това виждаме експедициите на Александър, които пренесли на Изток вложеното от Гърция за прогреса на човечеството, така че в Азия под формата на образи се върнало онова, което тя е загубила от своята реалност.
Вглеждайки се в Изтока и освобождавайки нашите имагинации от потресаващите събития, които там наблюдаваме, ние можем да видим в истинска светлина тази древна глава от човешката история, – понеже тя трябва да бъде схваната с имагинации. А след това постепенно на преден план ще разпознаем възхода на римския свят, света на Средновековието, света, който продължава и до наше време. Всички други разделения на историята на периоди – древен, средновековен и нов, или както още могат да бъдат наречени, ни довеждат до лъжливи представи. Но ако вие дълбоко и внимателно изучите картината, която поставих пред вас, тя ще ви даде действително проникване в скритите течения, пронизващи европейската история чак до наши дни.

превод - Ива Манева

_________________
ИзображениеИзображениеИзображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Пон Сеп 10, 2012 12:54 am 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 2:27 pm
Мнения: 1225
ШЕСТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 29 декември 1923 г.

За да се разбере историята на Запада и неговото отношение към Изтока, особено важен е периодът три-четири столетия преди и три-четири столетия след Мистерията на Голгота. Истинското значение на събитията, които ние разглеждаме, – събития, достигащи апогей в подема на аристотелизма и в експедициите на Александър в Азия, се състои във факта, че те сякаш образуват завършека на тази цивилизация на Изтока, която още била потопена в импулсите на мистериите.
Окончателен край на чистите и истински импулси на мистериите на Изток сложил престъпният пожар в Ефес. След това ние откриваме само традиции на мистериите, традиции и призрачни образи, – така да се каже, остатъци от древните боговдъхновени цивилизации, които били пръснати в Европа и главно в Гърция. А четиристотин години след Мистерията на Голгота станало друго велико събитие, за което става ясно, че то все още остава върху отломките на мистериите, ако можем така да ги наречем. Да се вгледаме в образа на Юлиан Отстъпника. Юлиан Отстъпника, римски император, получил посвещение през ІV век в такава степен, каквато тогава е била възможна за посвещението, – чрез един от йерофантите на Елевзинските мистерии. Това означава, че той преживял древните божествени тайни на Изтока, доколкото такова преживяване е било все още възможно в Елевзинските мистерии.
В изворите на разглеждания период се открива изгарянето на храма в Ефес. Денят на опожаряването на Ефеския храм е бил също ден, в който се е появил на бял свят Александър Велики. Този период завършва през 363 г., в деня на насилствената смърт на Юлиан Отстъпника в дълбините на Азия. Между тези две дати се намира Мистерията на Голгота. А сега малко да изследваме този период от време като звено от веригата на цялата история на човешкото развитие. Ако искаме да погледнем отвъд линията на този период, преди всичко трябва да изменим нашата сила на виждане и възприятие. Това изменение е много сходно с онова, за което сме слушали в друга връзка. Само рядко, размишлявайки върху подобни неща, ние ги съотнасяме едно към друго.
Спомнете си, как в книгата „Теософия” аз описах различните светове, свързани с човека. Аз ги описах като: физически свят; преходен свят, граничещ с него, или свят на душите; след това свят, до който само най-висшата част от нашата природа може да получи достъп – света на духовете. Оставяйки настрана частните особености на този свят на духове, през който съвременният човек преминава между смъртта и новото раждане, и вглеждайки се само в неговите по-общи качества и особености, ние откриваме, че трябва да дадем нова ориентация на всички наши мисли и чувства, преди да можем да навлезем в страната на духовете. Любопитно е, че ние трябва да изменим и да преориентираме нашия вътрешен живот на мислите и чувствата по същия този начин, по който бихме искали да проникнем в онова, което се намира зад границата на указания период. Би било грешка да си въобразим, че можем, ползвайки се от съвременните представи, да разберем станалото до изгарянето на Ефеския храм. Ние трябва да изградим други понятия и други представи, за да проникне погледът до човешките същества, които били също така уверени в постоянната връзка на своята душа с боговете, както в това, че чрез дишането човек идва в съприкосновение с външния въздух.
Започвайки от този свят, светът, който е вид земен девакан, земната страна на духовете, – тъй като земният свят нищо не ни дава за разбирането на този свят, – ние доближаваме до междинния период, продължаващ от 356 г. преди Христа и примерно до 363 г. след Христа. И какво се намира в пределите на този период? От едната страна на този период се намира Азия, от другата – Европа, между тях е светът, от който човечеството, тъкмо по определение, е излязло по същия този начин, по който древното човечество от източния свят е проникнало в Римската империя през Гърция (виж.рис.12).

Рис. 12

Понеже това, което се е развивало през столетията на Средновековието, чак до наше време, се е развивало като цивилизация. Тази цивилизация, която се е изграждала, развивала в страните от собствената вътрешна същност на мистериите, се е развивала на основата, която човек може да изгради с помощта на своите собствени понятия и представи. Ние можем да наблюдаваме началото на тази тенденция в Гърция по времето на Херодот и по-далече. Херодот описвал фактите на историята по външен начин и не докосвал духовното или го засягал грешно в голяма степен. А другите след него отиват по-далече в това направление. Това не пречи някак винаги да усещаме в Гърция последния полъх на тези сянкоподобни образи, които трябва да напомнят на човека за духовния живот. От друга страна, Рим открива периода, към който съвременния човек все още чувства сродство, – период, имащ съвсем нов начин на мисли и чувства, открояващ се дори от онова, което наблюдаваме още в Гърция. Само такава личност като Юлиан Отстъпника, изпитва нещо подобно на непреодолимо притегляне към древния свят и проявява определена честност в търсенето на посвещение в Елевзинските мистерии. Но онова, което Юлиан е можел да получи в тези мистерии, вече не е притежавало силата на познанието. И освен това, самият той принадлежал на свят, в който хората вече не можели да овладяват в своите души традициите на мистериите на Изтока.
Съвременното човечество никога не би възникнало, ако след Азия не бе последвала отначало Гърция, а после Рим. Съвременното човечество се основава на личността, на личността на индивида. Източното човечество било построено другояче. Човекът на Изтока се чувствал част от непрекъснатия божествен процес. Боговете имали своите цели в земната еволюция. Боговете желаели това или онова и това или онова ставало долу на Земята. Боговете въздействали върху волята на хората, инспирирайки ги. Всичко, което извършвали могъщите и величествени личности на Изтока, за които говорих, било вдъхновено от боговете. Боговете повелявали, човекът осъществявал. И мистериите в древните времена били приспособени и организирани за тази цел – да съединят божествената воля и човешкото действие.
В Ефес за първи път намираме нещо друго. Там учениците на мистериите, както ви казах, били загрижени за състоянието на собствената си зрелост и повече не наблюдавали времето и периодите на годината. Появил се първият признак на личността. Също там, в предишните инкарнации, Аристотел и Александър Велики възприели личностния импулс. Но сега идва нов период, зазоряването на нов период, през който Юлиан Отстъпника, даже през този по-късен век, преживява като за последен път устрема на човека да вмести мистериите на Изтока. Сега човешката душа става съвсем друга в сравнение с тази, каквато е била в Гърция.
Представете си още веднъж човек, получаващ някакви знания в Елевзинските мистерии. Конституцията на неговата душа не е заимствана от тези мистерии: на нея той е задължен по простия факт, че живее в тази епоха. Когато съвременният човек си спомня, когато той както се казва, рови в себе си, тогава може да си припомни онова, което той всъщност е. Той може да си припомни нещо такова, което сам лично е преживял по време на сегашния живот, може би от преживяното преди двадесет или тридесет години. Тази мислена ретроспекция, разбира се, не отива по-далече от неговия собствен личен живот. А за човека, принадлежащ например, към ефеската цивилизация, това било другояче. Ако той, макар и в малка степен, получел знания, достъпни му в Ефес, тогава в него процесът на спомняне протичал така, че когато той си спомнял, в неговата душа вместо спомени, отнасящи се до неговия личен живот, изплували събития от доземното съществуване, събития, предшестващи земния период на еволюцията. Той се пренасял в Лунния период, Слънчевия период, предшестващи отделните царства на природата. Той можел също така да се вгледа вътре в себе си и да види общността на човека и космическото цяло. Той виждал как човекът е свързан и съединен с Космоса. И всичко, което живеело в неговата душа, била истинска „собствена” памет – космическата памет на човека.
Затова можем да кажем, че тук имаме работа с такъв период, през който човекът в Ефес можел да преживява тайните на Вселената. Човешката душа притежавала памет за отдавна отминали космически епохи. Еволюционно, тази памет била предшествана от още нещо: от реалното преживяване на тези ранни времена. От това останало само прозрението за ранните епохи. Но за времето, за което разказва епосът на Гилгамеш, ние не можем да говорим за памет за предишните космически епохи, ние трябва да говорим за действително преживяване на миналото. – След епохата на космическата памет дошло това, което аз нарекох междинна епоха от Александър до Юлиан Отстъпника. Да пропуснем временно този период. После следва епохата, породила западната цивилизация на средните векове и съвременността. Тук вече няма памет за космическото минало, още по-малко преживяване на миналото в настоящето. Нищо не е останало, освен традициите.

1. Преживяване на миналото в настоящето.
2. Спомен на душата за космическото минало.
3. Традиция.

Сега може да се намери писмената хроника. Възниква историята. За първи път историята се появява през римския период. Помислете, скъпи мои приятели, какво потресаващо изменение имаме тук. Помислете, как учениците в Ефеските мистерии, живеели с времето, вземайки участие в него. На тях не им трябвали книги по история. За тях писмените летописи били смехотворни. Стигали размишленията и достатъчно дълбоката медитация и миналото се надигало от глъбините на човешкото съзнание. Тук нямало демонстрации по психоанализа в духа на съвременните лекари: човешката душа изживявала огромен подем, извиквайки по такъв начин миналото от живата памет.
Но в последващите времена човечеството изгубило тази способност и възникнала необходимостта миналото да се записва. А през времето, в което човекът позволил да заглъхне неговата древна сила на космическа памет и започнал по груб начин да записва великите събития на света, – през цялото това време в неговото вътрешно същество се развивало личното спомняне, личната памет. – Защото всяка епоха има собствена мисия, всяка епоха има собствена задача. Тук вие имате обратната страна на онова, което ви представих в най-първата лекция от този цикъл, когато описах възникването на обозначената от нас „временна (краткотрайна) памет”. Тази памет във времето или временната памет, имаща, така да се каже, своята люлка в Гърция, се развила чрез Римската култура в Средновековието и в новото време. А към времето на Юлиан Отстъпника вече напълно било заложено ядрото на културата на личността. Доказателство за това – е всъщност ползата на Юлиан Отстъпника от посвещението в Елевзинските мистерии.
Сега се приближихме до периода, в който човекът на Запада, започвайки от ІІІ или ІV век след Христа, чак до наше време, реализира своя земен живот напълно извън духовния свят, живее в станалите празни абстрактни понятия и идеи. В Рим дори самите богове станали абстракции. Ние достигнахме до времето, когато човечеството се е лишило от всякакви знания за живата връзка с духовния свят. Земята вече не е Азия, нисшето от небесата, Земята – сама по себе си е някакъв свят, а небесата са далечни, непроницаеми за човешкия поглед и покрити с мрак. Настъпило време, когато човекът изработва в себе си личността под влиянието на Римската култура, която се е разпространила във всички страни на Запад.
И точно по същия начин, по който светът на душите граничи с духовния свят, света на духовете, намиращ се по-високо, така и цивилизацията на Запада, е вид свят на душите, който във времето граничи с източния духовен свят. И този свят на душите се простира чак до наши дни. И сега, в наше време, болшинството хора съвсем не забелязват факта, че отново се извършва едно друго огромно изменение. На тези от вас, които често слушат моите лекции, им е известно, че аз с нежелание наричам даден период преходен, защото в действителност такъв е всеки период, – всеки период означава преход от миналото към бъдещето. Всъщност той е, което преминава. Казаното вече навежда на мисълта, че в случая, в който сякаш преминавайки от света на духовете в света на душите, пристигаме след това във физическия свят. В съвременната цивилизация, – каквато тя се развива до сега, – ние можем отново и отново да намерим отзвуците на духовното. Самият материализъм не се извършва без отзвуците на духа. Едва от средата на ХІХ век истинският, искрен материализъм пребивава с нас във всички области и все още твърде малко неща разбира в тяхното пълно значение. Но той действа тук с гигантска сила и сега ние извършваме прехода към третия свят, който действително толкова се отличава от предшестващия Римски свят, колкото последния от източния.
По-нататък съществува още един период от време, който изпада от линията на това развитие: периодът между Александър и Юлиан. В средата на този период се намира Мистерията на Голгота. Тези, за които е била извършена Мистерията на Голгота, не са я възприели като хора, разбиращи мистериите: иначе те биха имали съвсем друго разбиране за Христос, живял в човека Исус от Назарет. Само малкото съвременници на Мистерията на Голгота, посветени в тогавашните мистерии, са можели да имат подобно разбиране. Ето защо голяма част от западното човечество няма представа и понятие за духовното постижение на Мистерията на Голгота. Затова първоначалният път, по който Мистерията на Голгота си прокарала място на Земята, бил пътят на външната традиция. Единствено в най-първото столетие имало хора, които можели чрез своето съпричастие към мистериите да достигат духовно до онова, което е станало при Мистерията на Голгота.
Но това не е всичко. Имало още нещо, за което аз ви говорих неотдавна в изнесените лекции и ние сме длъжни да се върнем отново към него. Навсякъде в Хиберния, в Ирландия, още имало отзвуци от древната атлантска мъдрост. В мистериите на Хиберния, за които аз ви дадох ескизно описание, имало две статуи, действащи сугестивно върху човека, правейки възможно той да се вгледа в света също така проницателно, както са го виждали древните атланти. Тези мистерии на Хиберния се пазели строго, обгърнати с атмосфера на дълбока сериозност. Такива били те във времето, предшестващо Мистерията на Голгота и такива останали те по времето на Мистерията на Голгота. Мистерията на Голгота станала в Азия. В Йерусалим протекли събития, които на хората били известни по-късно по пътя на традицията чрез Евангелията. Но в момента, в който се разиграла Мистерията на Голгота в Палестина, в същия този момент тя станала известна и в мистериите на Хиберния, и се съзерцавала ясновидски. И макар, че никакви устни вести не достигали и не била възможна никаква връзка, в мистериите на Хиберния това събитие се извършило в символични картини едновременно с неговото действително осъществяване в Йерусалим. Към познание за него се достигало не чрез традицията, а по духовен път. Когато това велико събитие се разиграло в Палестина като конкретна физическа реалност, в мистериите на Хиберния, чрез изпълнението на определени ритуали, в същото това време, в което се осъществявала Мистерията на Голгота, присъствала нейната жива картина в астралния свят.
Събитията от човешката еволюция са тясно свързани по между си. По това време съществувало нещо подобно на пукнатина, дупка, пропаст, разпространяваща се по света, в която постепенно изчезвала бившата близост на човека с боговете.
На Изток древното виждане на боговете след опожаряването на Ефес достигнало упадък. В Хиберния то останало още няколко века след Христа, но впоследствие изчезнало и там. И всичко, което се излъчвало от Мистерията на Голгота, се развивало чрез традицията, предавало се по пътя на устната традиция и ние намираме на Запад развитието на цивилизация, основаваща се изцяло на устната традиция. По-късно тази цивилизация се опира предимно на външното наблюдение на природата, на изследването на природата с помощта на външните сетива, които съответстват на традицията – писмена или устна – в сферата на историята.
И така може да се каже: тук ние имаме културата на личността. И в тази култура Мистерията на Голгота, с всичко онова, което принадлежи на духа, повече не се възприемала от човека. Тя просто се е предавала като история (виж.рис. 13). Ние трябва да си представим тази картина с цялата й яснота – образ на цивилизация, от която е отделено всичко духовно. Тази култура започва от времето, следващо след Юлиан Отстъпника и продължава до тогава, когато в края на ХІХ век, започвайки от края на 70-те години, пристига от духовните висоти като че ли новият зов на човечеството. Започва епохата, която аз често съм ви описвал като епохата на Михаил. Днес аз искам да я охарактеризирам като епоха, в която човекът, ако той иска да остане при своя стар материализъм, – а голяма част от човечеството желае това, – неизбежно ще падне в страшна пропаст. Той няма никакъв друг път, когато се спусне в подчовешкото, той просто няма да може да се задържи на човешко ниво. За да устои на човешкото ниво, той е длъжен да открие със своите сетива духовните откровения, които отново се приближават от края на ХІХ век. Сега това е абсолютно необходимо.
Защото вие трябва да знаете, че чрез Херострат са действали известни духовни сили. Той бил, така да се каже, последното острие, извадено от някои духовни сили от Азия. Когато той хвърлил горящия факел в храма в Ефес, зад него стояли демонични същества, държейки го, както се държи меч или дръжка на факел. Той бил само меча или факела в техните ръце, тъй като тези демонични същества възнамерявали да не допуснат същества от сферата на духа в бъдещата европейска цивилизация. Духовното тук трябвало да прекрати своя достъп.
Аристотел и Александър се противопоставили на дейността на тези същества. И какво свършили те в историята? Благодарение на походите на Александър, естествознанието на Аристотел проникнало в Азия, сериозното естествознание се разпространило навсякъде. Не само в Египет, а и навсякъде в Азия, Александър основал академии и тези академии той превръщал в обител на древната мъдрост, в които още дълго е можело да се продължи нейното изучаване. Тук винаги са можели да дойдат мъдреците на Гърция и да намерят в тях убежище. Благодарение на Александър естествознанието било пренесено в Азия.
В Европа това дълбоко естествознание не могло да проникне по този начин. Европа не можела да го приеме съвсем честно. Тя търсела само външното знание, външната култура, външната цивилизация. Затова ученикът на Аристотел, Теофраст, извлякъл от аристотелизма онова, което Западът можел да възприеме и го разпространил. В голямата си част това били логически разсъждения. Но и те са много важни. Понеже всички съчинения на Аристотел имат тази особеност, че се четат по-другояче от съчиненията на останалите автори, даже и неговите абстрактни и логически съчинения не правят изключение. За експеримент, прочетете отначало Платон, а след това Аристотел с вътрешна съсредоточеност, с медитативен дух, и вие ще откриете, че тогава възникват съвсем различни преживявания. Когато съвременният човек чете Платон с истинско духовно чувство и в медитативно настроение, след известно време в него възниква усещането, сякаш неговата глава се намира малко по-високо, отколкото е тя в действителност, как той сякаш е пораснал зад пределите на своя физически организъм. Това непременно преживява всеки, който чете Платон, разбира се, ако не го чете по съвсем сух начин.
При Аристотел работата е друга. С Аристотел вие никога няма да изпитате чувството, че излизате от своето тяло. Когато четете Аристотел, подготвяйки се медитативно, ще откриете, че той работи непосредствено във физическия човек. Вашата физическа природа прави крачка напред чрез четенето на Аристотел. Неговата логика е активна, тя не е логиката на простото наблюдение и разглеждане, а логика, която действа във вътрешното същество. Самият Аристотел е една глава по-високо от всички педанти, които идват след него и които са развили логика, изхождайки от него. В известен смисъл можем да кажем, че съчиненията на Аристотел се разбират правилно, само когато се разглеждат като книги по медитация. Това е забележително. Помислете, какво би станало, ако естествонаучните съчинения на Аристотел биха прекосили Запада и биха пристигнали в Средна и Южна Европа. Несъмнено, те биха дали много, но по вреден начин. Понеже естествознанието, което Аристотел можел да предаде на Александър, за своето разбиране се нуждаело от такива души, които все още общували с духа на Ефеската ера, – с времето, което предшествало опожаряването на Ефес. Такива души биха могли да се намерят само в Азия или в Египет. И именно тук това природознание, проникващо в същността на природата, било пренесено чрез походите на Александър (разработката на рис. 13 – оранжево вдясно). Едва по-късно в разводнена форма то дошло и в Европа по много и различни пътища, – особено чрез Испания, но винаги в много разводнена или, може да се каже, в замазана форма - жълтото от дясно наляво). По такъв начин у нас има две от тези течения. От една страна, ние винаги имаме Потока на Мъдростта, който се разлива нашир и надлъж сред простия народ, – това е тайният източник


Рис. 13

на много средновековни мисли и възгледи. Това е посевът, който някога отдавна, благодарение на своите походи, Александър пренесъл в Азия, а сега той отново се върнал обратно в Европа по различни пътища – чрез арабите например, а по-късно – с множеството завръщащи се кръстоносци. Ние го намираме във всеки ъгъл на Европа, незабележимо струящ от скритите места. В тези места идвали хора, подобни на Якоб Бьоме, Парацелз и много други, за да възприемат онова, което е дошло тук по околните пътища и се съхранявало в широките примитивни кръгове на европейския живот. И у нас, в Европа, имало много повече народна мъдрост, отколкото обикновено се признава. Потокът продължава даже и днес. Той захранва със своите приливи на мъдрост такива резервоари като Валентин Вайгел или Парацелз, или Якоб Бьоме и още много, чиито имена са по-малко известни. А понякога той се среща, например, в Базилиус Валентинус – с новия поток, който прониква в Европа по-късно. В средновековните манастири живее алхимичната мъдрост: не тази алхимия, която демонстрира простото превръщане на материята, а алхимията, която демонстрира вътрешната природа на изменението на самото човешко същество във Вселената. Признатите ученици през тези времена били заети с другия Аристотел, – лошо разбрания, позагладен, „логичен” Аристотел. Но тази Аристотелова философия, която изучавали схоластиците и следващите учени, все пак донесла на Запада благодеяние. Тъй като само през ХІХ век, когато се учели да разбират Аристотел и просто са го изучавали, сякаш това е била книга, подобна на многото, а не книга за упражнения по медитация, – дори през ХІХ век станало така, че хората повече нищо не получавали от Аристотел, тъй като той вече не живеел и не действал в тях, защото не станал книга за упражнение, а предмет за изучаване. До ХІХ век Аристотел бил книга за упражняване по медитация, но през ХІХ век всичко било насочено към превръщането на онова, което някога било упражнение, работа, активна сила, в абстрактно знание.
Да разгледаме сега тези неща от друга гледна точка. В Гърция все още съществувала смелата увереност, че прозрението и разбирането изхожда от цялото човешко същество. Учителят е гимнастик. От цялото човешко същество, пребиваващо в движение, – тъй като самите богове се проявяват в телесните движения на човека, – се ражда нещо, което след това се проявява и се разкрива като човешко разбиране. Гимнастикът е учител. В Рим риторът влиза на мястото на гимнастика. Нещо вече е отнето от човешкото същество в неговата цялост. Независимо от това все още имаме връзка с действието, произведено от човешкото същество в някои части на неговия организъм. Какви движения имаме в цялото ни същество, когато говорим? Ние говорим чрез нашите сърца и бели дробове, ние говорим, обхващайки областта на нашата диафрагма и по-долу. Ние не можем да кажем, че речта живее също така интензивно в цялото човешко същество, като движенията на гимнастика, но тя живее в по-голямата част от него. Що касае мислите, те разбира се, не са нещо повече от екстракт на онова, което живее в речта. Риторът заема мястото на гимнастика. Гимнастикът има работа с цялото човешко същество, риторът изключва някои членове и има работа само с част от човешкото същество, а също така с онова, което се изпраща от тази част в главата и там става осмисляне и разбиране. Третият стадий се появява само през новото време и това е – стадият на доктора, който обучава само главите на своите ученици, грижи се само за мислите. В някои университети са назначавали професори по красноречие дори още през ХІХ век, но те вече не са нужни на тези университети, понеже е изчезнал обичая високо да се оценява изкуството на речта, запазило е важност единствено мисленето. Ораторите измрели. Докторите и професорите, следящи най-малката част на човешкото същество, а именно неговата глава, станали водачи във възпитанието.
Докато там още присъствал истинският Аристотел, имало тренировка, дисциплина, упражнения, които човекът получавал от изучаването на неговите трудове. Двата потока потекли паралелно. А на тези от нас, които не са особено млади и които се интересуват от развитието на мисленето през последното десетилетие на ХІХ век, им е добре известно (ако по примера на Парацелз са ни пращали при селските хора), че последните остатъци на средновековното народно знание, от което черпели Якоб Бьоме и Парацелз, още съществували в Европа дори през 60-те и 70-те години на миналия век. Също така е вярно, че вътре в някои ордени и в живота на определени затворени кръгове се култивирала вид вътрешна дисциплина по Аристотел, включително до последните десетилетия на ХІХ век. Така че в миналите години още можело тук или там да се срещнат, като че ли последните издънки на Аристотеловата мъдрост, която Александър пренесъл в Азия, Африка и Испания. Тази мъдрост, която придобила нов живот в такива хора като Базилиус Валентинус и тези, които дошли после, и от която черпели Якоб Бьоме, Парацелз и много други. Тя отново се върнала в Европа, но по друг път – чрез кръстоносците. Аристотеловата мъдрост съществувала, разпиляна надлъж и нашир сред простия народ. Приятно е да се отбележи, че през последното десетилетие на ХІХ век още можели да бъдат чути последните отзвуци на древното ръководство за природата, пренесено в Азия от експедициите на Александър, макар и в малко изкривена и трудно позната форма. В старата алхимия, в старото знание за връзките между силите и субстанциите на природата, така поразително живеещо сред простия селски народ, ние отново можем да открием неговите последни остатъци. Сега те са измрели, сега те са отминали, те повече не трябва да се чуват.
Точно така през тези години е можело да бъдат все още намерени отделни личности, явяващи се свидетелство на Аристотеловото духовно настроение. Сега и тях ги няма. Така се съхранявало онова, което някога било пренесено на Изток (по-нататъшна разработка - рис.14, червеното отдясно наляво) и това, което по околен път било пренесено на Запад от ученика на Аристотел – Теофраст (синьо – от центъра наляво).


Рис.14

Но пренесеното на Изток отново се върнало назад. През 70-те, 80-те години на ХІХ век новото непосредствено духовно познание е можело да се доближи до онова, което като последни издънки се е коренило в събитията, които ви описах. Наистина съществува удивително взаимодействие във всички тези неща, понеже ние можем да видим, как в тях са присъствали походите на Александър и учението на Аристотел, – за да не позволят те да се скъсат нитовете, свързващи човека с древната духовност и да тегелират бъдещата материалистична цивилизация, за да издържат до времето, когато ще бъдат дадени новите духовни откровения.
От тази гледна точка, ние можем да намерим правилно разбиране на историческите събития, понеже често онова, което се оказва безполезно начинание, е натежало от дълбоко значение за историческото развитие на човечеството. Лесно е да се каже, че експедициите на Александър в Азия и Египет са минали и преминали. Но това не е така. Лесно е да се каже, че Аристотел престанал да съществува през ХІХ век. Но той не е престанал да съществува. Двата потока продължавали до този момент, докато е станало възможно да се обнови живота на духа.
Аз многократно съм ви говорил по различен повод, че новият духовен живот започва в края на 70-те години на ХІХ век и че отправяйки се от този повратен момент на столетието, той се е разраствал все повече и повече. Нашата задача е да възприемем в цялата пълнота потока на духовния живот, изливащ се върху нас от висините. Тъй като сега се намираме в период, който е истински преход към духовното развитие на човечеството. И ако ние не осъзнаем тези удивителни връзки и как настоящето е дълбоко свързано с миналото, тогава наистина ще се окажем слепи за важните събития, които стават около нас в духовния живот на нашето време. А болшинството хора на нашето време спят непробудно по отношение на най-важните събития. И задачата на антропософите се състои в това – да пробуди човека от съня.
Аз вярвам, че всички вие, дошли тук на Рождественското събрание, усещате импулсите, призоваващи да се пробудите. Приближава денят, в който това събрание ще приключи, ще настъпи една година от деня, в който се разгоряха страшните пламъци, разрушаващи Гьотеанума. Нека светът да мисли каквото си иска за изгарянето на Гьотеанума. За развитието на Антропософското движение този пожар има огромно значение. Но ние не можем да съдим за цялото негово значение, докато не обърнем поглед към още нещо. Отново мислено вглеждайки се във физическите езици на пламъците, разгарящи се през тази нощ, ние ще видим изумителното зарево, което хвърля разтапящия се метал на органовите тръби и другите метални конструкции, създавайки в пламъка удивителна игра на цветовете. А след това ще прегледаме набързо спомените от изминалата година. Но в тези спомени трябва да живее факта, че физическото е майя, че ние сме длъжни да търсим истината за езиците на огъня в духовния пламък, който сега е необходимо да се запали в нашите сърца и души. От материалното пепелище на Гьотеанума за нас трябва да възникне духовно-живия Гьотеанум.
Скъпи мои приятели, аз не вярвам, че това може да бъде постигнато в пълен световноисторически смисъл, ако не съумеем, гледайки пламъците издигащи се със страшни, огромни езици над Гьотеанума, който ни беше така скъп, в същото това време да се вгледаме в едно друго престъпно подпалване на храма в Ефес, когато Херострат, воден от демонични сили, захвърлил в храма горящия факел. Когато съпоставим тези две събития, поставяйки едното на преден, другото на заден план, тогава ще имаме картината, която ни дава, може би, достатъчно сили, за да запечатаме дълбоко в нашите сърца онова, което загубихме преди година и което ние трябва да се стремим да построим отново.


СЕДМА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 30 декември 1923 г.

Последният велик преход в историческото развитие на човечеството е станал през първата трета на ХV век – често сме говорили за него. Това е преходът в развитието от Разсъдъчна душа към Съзнателна душа: ние живеем тъкмо в епохата, в която човечеството преимуществено развива Съзнателната душа. А през тази епоха истинското проникване в самия дух на природата е изцяло изгубено, изгубена е взаимовръзката на човешкото същество с по-дълбоките импулси и сили на природата. В наши дни, когато разглеждаме човека по отношение на неговата физическа конституция, ние например говорим за химическите вещества, наричайки ги като химици, елементи. Но за човекът ползата от знанието, че отровата съдържа въглерод и азот е също толкова нищожна, колкото за часовникаря, че часовникът в неговите ръце се състои от стъкла и да кажем от сребро и някакви други материали. Всяко знание от този вид, свеждащ истинските субстанции до такива материални абстракции като водород, кислород и т.н., не дава никакво истинско знание на човешкото същество. Механизмът на часовника става разбираем при наблюдение на свързващите системи от сили в него. И аналогично, ако искаме да разберем природата и съществото на човека, ние сме длъжни да проникнем в дейността на различните импулси, които се проявяват във всички природни царства, да разберем тяхното действие тъкмо в човешкото същество, защото тук те се проявяват по различно, отколкото в другите царства на природата. А в ново време вече не е останало никакво дълбоко прозрение за връзката на човека с Вселената. Това виждане и знание все още се пазело, включително до ХІV и ХV век. Постепенно, преминавайки в упадък, то продължавало още да съществува в по-голяма или по-малка степен и надарените натури все още можели инстинктивно да се ползват от него. По-късно действителното проникване в човешката връзка с Вселената, достъпно все още за малцина като Парацелз, Якоб Бьоме и други, малко по малко се изгубило съвсем.
Какво знае, да кажем, най-новото естествознание, което постепенно укрепвало от ХV столетие, за отношенията на растителния или животински свят към човешкото същество? Учените изследват растенията в тяхната химическа структура и се опитват чрез такива или други средства да изучават проявлението на същите тези химически елементи в човека. Като резултат те може да се опитат да съставят понятия – обикновено неуспешно! – за влиянието на тези субстанции върху здравото и болното човешко същество. Но всички тези изследвания всъщност сгъстяват тъмнината от незнание около човека. В наши дни, ако действително желаем прогрес в нашето познание за човека, на основата на исторически достигнатото проникване, е необходимо и важно отново да се изучава в какво се състои действителното отношение на човешкото същество към обкръжаващата го природа.
Включително до последната велика революция в човешкото съзнание, завършила през ХV век, е съществувало ясно възприятие на огромното различие между металите, които се намират в човешкото същество и тези, които се намират в природата. При изследване на различните субстанции във физическата природа на човека, в по-голяма или по-малка степен, се откриват определени метали. Например, в човешкият организъм има желязо в съчетание с други субстанции, също така има магнезий, а бихме могли да назовем и много други. До ХV век включително хората били твърде чувствителни към разликата между металите, които можели да се открият при изследването на човешкия организъм и тези, които ги има външната природа, но не се откриват веднага в човешкия организъм. Хората от миналите времена казвали: човекът е микрокосмос; всичко, което е във външния свят, в макрокосмоса, го има и в човека в този или онзи вид. И това било за тях не просто общ, абстрактен принцип, но дори и за твърде малко проникналия в познанието на посвещението, то закономерно произлизало от онова, което се е знаело за природата на човека и природата на Вселената. Хората знаели, че до истинско разбиране на човека ще достигнат само когато заедно обобщят цялата природа, с всичките й импулси, с всичките съставящи я субстанции. И само тогава може да се получи образ, имагинация на съществото на човека. Елементът на дисхармония се вмъква в този образ тогава, когато ние срещаме нещо в природата, което не трябва да се намира в човека. Така са мислили естествоизпитателите на ІХ-ХІ векове. Но през това време било известно и нещо друго, а именно: онова, което е възприето чрез физическото хранене – само част, може би даже не най-важната, служи за подкрепа на физическия организъм или по-скоро на човешки организъм в цялост.
В наши дни за съвременният човек не е трудно да се издигне над нивото на концепцията за физическото хранене и да включи тук също така дишането, защото дишането е също форма на обмяната на веществата. Но на него няма да му дойде на ум да се придвижи по-нататък. Естествоизпитателят от миналото отивал по-далеч. Ясно му било, че когато човек гледа предметите, той не само вижда с очите, но по време на процеса на възприятие той получава чрез очите в безкрайно малки дози нещо от субстанцията на Вселената. И не само чрез очите, но и чрез ушите и другите части на организма. И средновековният естествоизпитател изцяло осъзнавал най-голямото значение на тези субстанции, които се срещат в нищожни количества в човешкия организъм, например като оловото, които човек възприема в безкрайно малки дози, – субстанции, които могат да бъдат открити там, където не очакваме да ги намерим. Оловото е метал, наличието на което в човека не бива непосредствено да се демонстрира. Но оловото фактически е разпръснато по целия физически Космос в състояние на много фин разтвор и човешкото същество извлича олово от Космоса с помощта на процес, който е много пъти по-фин от процеса на дишането. Човешкото същество непрекъснато изработва субстанции, които изтласква към периферията. Вие не само си режете ноктите: вие непрестанно сваляте субстанции от вашата кожа. И както едни субстанции се изхвърлят по такъв начин, други се придобиват и се възприемат от организма.
Такъв бил начинът на мислене, в който живял естествоизпитателят на средните векове – през ІХ, Х, ХІ или ХІІ век. Той нямал везни, нямал никакви груби измервателни уреди, които да отчитат как действат веществата и силите. Неговата задача била да проникне по-дълбоко във вътрешните качества на природата, да разбере нейните вътрешни импулси и връзката й с човешкото същество. И хората са можели да узнаят по този път много неща, които те в бъдеще някога отново ще открият. Тъй като съвременността наистина нищо не знае за действителната природа на човешкото същество.
Вие знаете, че когато изследвахме конституцията на човека, като резултат казахме (за да има класификации или схеми): човек се състои от физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло и „Аз” или организъм на „Аза”. Прекрасно и ясно. На пръв поглед това са само думи, но не е зле да се започне именно с тях, всеки може да извлече от тях макар и слабо понятие за истината. Но ако ние искаме да се възползваме от тази класификация в практическия живот, особено в медицината, призната за необикновено важна сфера на дейност и една от тези, които на всяка крачка зависят от нашето познание за човешкото същество, – тогава ние не можем, разбира се, да останем при думите: ние сме длъжни да навлезем в онова, което се намира зад тях и ги изпълва със съдържание. В началото ще попитаме относно физическото тяло? Как да си изградим правилна представа за него? (Вие скоро ще разберете защо заговорих за това). Да вземем някакъв предмет от земята, извън човешкото същество, – да кажем, камък. Камъкът пада на земята. Ние казваме: камъкът е тежък, той се привлича от Земята, той има тегло. Ние откриваме и други сили, действащи върху камъка. Той има кристална структура, затова в него действат формообразуващите сили. Но те са родствени със земните сили. Накратко казано, когато се огледаме наоколо, навсякъде намираме вещества, подчинени на земната природа. Да запомним това както следва: имаме вещества, които са подчинени на земната природа.
Който не си е изяснил тези неща, може би ще вземе и ще ни покаже парче въглища, къс черни въглища. Какво е това всъщност? В недрата на Земята те са въглища, но в момента, в който вие ги отделяте, макар и на неголямо разстояние от Земята, те престават да бъде въглища. Това, което ги прави въглища, не е нещо по-различно от силите на Земята. Така че може да кажете: ето тук е Земята, а вътре в нея са земните сили; но силите на Земята присъстват също така и във всеки малък предмет, който аз намирам тук на Земята. А физическото тяло на човека, макар че е удивително устроено, е също така предмет, намиращ се в зависимост от физическите сили на Земята, – сили, произхождащи от центъра на Земята. Затова физическото тяло на човешкото същество може да бъде описано като подчинено на сили, идващи от центъра на Земята (стрелките, насочени навътре, рис. 15).

Рис.15

Но на Земята съществуват и други сили. Тези други сили изхождат от цялото обкръжение на Земята, от далечната периферия (стрелките, излизащи от центъра, рис. 15). Представете си за минута, че вие се отделяте все по-далече от Земята, в безкрайните висини. От тези безкрайни висини на Земята действат сили, в противовес на силите на Земята, при това от всички направления. Да, това е реалност, такива сили съществуват, пристигащи от всички направления на Вселената и действащи навсякъде по посока към центъра на Земята. Може да ги получите в съвсем ясна и конкретна картина по следния начин.
Вие помните, че най-важната субстанция, образуваща основата на всеки организъм, – било това на растението, животното или човека, – е белтъкът. Белтъкът също така образува основата на зародиша на новото растение, животно или човешки организъм. От оплодената зародишна клетка възниква организъм и субстанцията на зародиша е белтък. В наши дни вместо истинско изследване, започват да си фантазират и рисуват белтък, съставен от неясна комбинация от химически вещества. Казват, че той се състои от въглерод, кислород, азот, сяра, а така също от примеси на фосфор, – всичко в сложно съчетание.
Рис.16

Така че атомистът вижда в белтъка модел на химическа комбинация. Прието е атомите и молекулите да се представят като устроени по най-сложен начин. И тази сложна молекула белтък или както ви е угодно все още да я наричате, възниква в майчиния организъм на животното или растението, тя се развива по-нататък, от нея се ражда новото животно, което възниква изключително чрез наследствеността.
От духовна гледна точка всичко това е нелепост. Истината е, че белтъкът на майчиното животно не е никакво сложно химическо съединение: то се разпръсква, разрушава и стига до хаос. Белтъкът, който в друг случай се съдържа в тялото, е все още организиран до известна степен, но белтъкът, образуващ основата на размножаването, се отличава именно с тази особеност, че се намира в състояние на пълна дезорганизация. Материята, съдържаща се в него, стига до хаос и не образува никакви съединения. Тя присъства като проста купчина, без ред и съразмерност, и поради самата тази причина белтъкът не е подчинен на Земята. До момента, в който белтъкът може по такъв или друг начин да се задържи в състояние на вътрешно сцепление, до този момент той е подчинен на сили, действащи от центъра на Земята. От момента, в който белтъкът е вътрешно разрушен и разцепен, той преминава под влияние на всички сфери на Космоса. Силите му действат отвсякъде. И тогава ние получаваме мъничка топчица белтък, която образува основата за размножаването. Тази мъничка топчица белтък е образ на целия Космос, понеже белтъчната субстанция е била разцепена, разрушена и доведена до хаос, т.е. превърната в космически прах и благодарение на това станала пригодна за въздействието на целия Космос. За всичко това хората в наши дни просто си нямат представа.
Те си въобразяват, че възрастната кокошка има сложен белтък, той влиза в състава на яйцето. След това възниква новата кокошка. Това е продължение на развитието на белтъка, това е по-нататъшно развитие. След това – отново зародишна субстанция и така тя преминава от кокошка на кокошка. Но самата работа не е така. Всеки път, когато става преход от едно поколение към друго, белтъкът се намира под влиянието на целия Космос. Така от една страна ние имаме земните субстанции, подчинени на земните или изхождащи от центъра на Земята сили. Но ние също така можем, при известни обстоятелства, да представим тези земни субстанции обърнати към силите, които действат вътре от всички ъгли, от отдалечените предели на Вселената. Тези сили действат в човешкото етерно тяло. Етерното тяло е подложено на силите на Космоса. Такава е действителната представа за физическото и етерното тяло. – Да допуснем, че вие попитате: какво е моето физическо тяло? Отговорът е, че то е това тяло, което е подчинено на силите, излизащи от центъра на Земята. Какво е моето етерно тяло?

Рис.17

То е това, което се подчинява на силите, идващи към него от всички страни на периферията. Това може дори да се покаже на рисунка. Представете си, че това е физическото същество. Неговото физическо тяло се подчинява на силите, идващи по направление от центъра на Земята (рис.17, червено). Неговото етерно тяло се подчинява на силите, устремени към него от всички страни от границата на Вселената (рис.17, зелено). Тук имаме системата от сили в човека. Съществуват сили, които теглят надолу, – те действително присъстват във всички вертикални органи, – съществуват и сили, устремени отвън навътре, в това направление (стрелките на рис.17). Вие действително можете да разпознаете в човешката форма, къде повече е представен единия вид сили и къде – другия. За краката е очевидно, че тяхната форма е предизвикана от факта, че те са приспособени повече към земните сили. Главата е по-приспособена към силите на периферията. Аналогично, вие можете да изследвате също така и ръцете, което не е безинтересно. Долепете ръцете плътно до туловището и те ще се подчинят на силите, идващи от центъра на Земята. Движете ги по свободен начин и самите вие ще ги подчините на силите, стремящи се към тях от всички страни на периферията.
Такава всъщност е разликата между ръцете и краката. Нозете неизменно се подчиняват на центростремителните сили на Земята, така както ръцете като такива зависят от тях само в определено положение, зависят така да се каже от положението. Човек може да ги извади от сферата на ориентираните към земята сили и да ги помести в центъра на тези сили, които наричаме етерни, – сили вливащи се от вън, от периферията. И аналогично, вие може да видите по какъв начин всеки орган се включва в космическата система.
Ето какво е вашето физическо и етерно тяло. Как стои работата с астралното тяло? В пространството няма други видове сили, освен тези две. Астралното тяло черпи своите сили отвъд пространството. Ако етерното тяло ги получава от периферията отвсякъде, то астралното тяло ги получава отвъд пространството. Ние можем да намерим определени места в природата, в които физическите сили на Земята навлизат чисто и просто сред етерните сили, устремяващи се тук от всички страни.

Рис.18

Можете да си представите белтъка, който поначало се намира във физическата земя. До момента, в който сярата, въглерода, кислорода и азота могат да бъдат разпознати в него по някакви химически начини, белтъкът фактически е подчинен на земните сили. Но от този момент, в който той навлиза в сферата на процеса на възпроизводство, той се изключва от физическите сили. Силите на Вселената започват да му действат в неговото дезорганизирано състояние. Възниква новият белтък като образ на цялата Вселена.
Но виждате ли, понякога неочаквано възниква следващото положение: дезорганизацията или разрушението на белтъка не може да стигне достатъчно далеко. Вие може да наблюдавате белтъчна субстанция от такъв вид, например, при някои животни. За да се осъществи размножаването, е необходимо белтъчната субстанция да бъде разградена, напълно разрушена, – така че да е възможно тя да се подложи на действието на силите на целия Космос. Но на животното може нещо да попречи да образува по време на размножаването такава белтъчна субстанция, която би могла непосредствено да се отдаде на целия макрокосмос. За да бъде способна на размножаване, белтъчната субстанция трябва да се подложи на действието на целия макрокосмос. Животното, в разглеждания случай, не може да образува белтъчна субстанция, способна за възпроизводство, без по нататъшна помощ. Такава е работата с осата-шикалкотворка (Cynipidae). Какво прави тогава шикалкотворката? Тя снася своето яйце в някаква част от растението. Вие можете, ако се случи, да намерите тези шикалки по дъбовете и другите дървета, по които шикалкотворката снася своите яйца. Например, по листата вие може да видите тези странни образования, във всеки лист – яйце от шикалкотворка. Защо това е така? Защо яйцето на шикалкотворката е снесено в дъбовия лист, в резултат на какво се образува дъбовата ябълка, носеща вътре яйце, което сега е способно да се развива? Причината за това е в следното:



Рис. 19

Листото на растението съдържа вътре в себе си етерно тяло, което е вписано в целия космически етер. Той идва в помощ на яйцето на шикалкотворката. Предоставено само на себе си, яйцето на шикалкотворката е безпомощно. Затова шикалкотворката го снася в част от растение, което вече съдържа етерно тяло и е включено в цялата система на космическия етер. Така шикалкотворката се обръща към дъба, за да получи помощ при разрушаване на нейния белтък, за да може мировата периферия да му подейства чрез дъбовия лист, чрез дъба. Само по себе си яйцето на шикалкотворката би било обречено на гибел, понеже то не може да бъде разрушено, то е твърде силно консолидирано.

Тук можем да видим удивителната дейност на природата. Но същата тази дейност я има в природата и на други места. Да допуснем например, че животното е не само неспособно да се снабди със зародишна субстанция, която може да се разкрие на космическия етер заради размножаването. Да допуснем, че то даже е неспособно да преобразува вътре в себе си каквито и да е субстанции във вътрешни средства за хранене, т.е. да ги приспособи към своето вътрешно хранене. Да вземем пчелата, за да не търсим друг пример. Пчелата не може да се храни с каквото пожелае. Тя може да яде само това, което растението вече е приготвило за нея. И тогава се наблюдава нещо много странно и впечатлително. Пчелата се доближава до растението, издирва медовия сок, поглъща го, вътрешно го усвоява, а после строи това, на което така се възхищаваме, – чудесната пчелна пита. Тук ние наблюдаваме два от най-странните и забележителни процеса: пчела, кацнала на повърхността на цвета и всмукваща сок, а след това пчела, намираща се в кошера и строяща сякаш от себе си, със съдействието на другите пчели, пчелните килийки, които ще се пълнят с мед. Какво става тук всъщност?
Рис.20

Трябва внимателно да се вгледате във формата на килийките. Те са оформени по следния начин (рис.20, в дясно): ето една килийка, а след това към нея се присъединяват другите и т.н. Тези малки килийки, сходни по форма с още толкова други неща, които намираме в природата, само че там празните пространства са запълнени: те имат очертанията на кристалите на кварца, кристалите на силициевата киселина. Ако вие отидете в планината и огледате кристалите на кварца, ще откриете, че можете да ги нарисувате в същата тази форма. Наистина, рисунката ще покаже известна хаотичност в очертанията, но в основни линии ще бъде сходна с формата на пчелните килийки, разположени плътно една до друга. Само че пчелните килийки са направени от восък, а кварца – от силициевата киселина.
Когато ние всъщност проникваме в тези съвпадения, намираме определен момент в далечното минало от еволюцията на Земята, когато в планините бил оформен първо кристала кварц. Той бил образуван от общите етерни и астрални влияния с помощта на силициевата киселина. Тук пред нас са въздействията, идващи от обкръжението, действащи като етерно-астрални сили и строящи кристалите на кварца в силициевата субстанция. Навсякъде в планините вие ще намерите тези кристали с техните удивителни шестоъгълни форми. Това, което намерихте в твърдите кристали, вие отново ще го намерите като кухи форми – като празни обеми – във восъчните пчелни килийки. Какво всъщност става? Пчелата взима от цвета това, което някога е довело кристалите на кварца до съществуване. Пчелата го извлича от цвета и произвежда от субстанциите на собственото си тяло образа на кристала на кварца. Процесът, който става между пчелата и цветята, е сходен с онзи, който някога отдавна е ставал в макрокосмоса.
Аз ви разказах това, за да разберете доколко е необходимо не само да взимате под внимание наличието на въглерода, азота, кислорода и водорода, подлагайки всичко на безпомощно-абстрактен анализ, но да наблюдавате и отбелязвате чудните формообразуващи процеси, състоянието на вътрешно сродство, присъстващо в природата и нейните процеси. Някога в миналите времена науката инстинктивно се основавала на подобни наблюдения. Но всичко това в хода на историческото развитие на човечеството е изгубено, приблизително през ХV век. Ние сме длъжни да го върнем. Трябва отново да проникнем във вътрешните връзки на природата и нейното отношение към човека. Само когато сме в състояние отново да откриваме подобни връзки, ще можем пак да придобием истинско проникване както в болното, така и в здравото човешко същество. В противен случай всяка фармакология остава само издирване, в смисъла на случайни научни проби, без някакво разбиране на действието на вътрешните връзки.
Периодът от ХV столетие до наши дни може да се нарече безплоден период в развитието на човешкия дух. Той свалил човека под неговото равнище. Човек се взира в растението и животното, в човешкото същество и минерала, без действително да ги разбира. Той е изваден от непосредствената връзка със света и Вселената. В наше време и особено този безплоден период, въвлякъл човека в хаос за всичко, що се отнася до неговата връзка с мировото цяло, човек живее, без да знае, че се намира в определена връзка с обкръжаващия го свят. В дните, когато човекът размишлявал и медитирал над такива неща, било известно, че всеки път, когато става размножаване, звучи словото на целия макрокосмос. В зародиша или семето, способни за размножаване, се ражда миниатюрен образ на целия макрокосмос. Всичко обкръжаващо е мировото цяло и в най-малкия зародиш присъства резултатът от влиянието, протичащо към него от всички направления на мировото цяло. В човешкото същество можем да видим съвместната дейност на първият вид сили, явяващи се като физически, центростремителните сили на Земята. Те действат във всички органи на човека. А в противоположното направление действат сили, вливащи се към него от всички страни, – етерните сили. Вгледайте се, например в черния дроб или белите дробове: ще ги разберете само когато знаете, че в тях действат съвместно сили, идващи от центъра на Земята и сили, идващи от всички направления на Вселената. Затова също така имаме определени органи, които са пронизани от астрално тяло или пък от „Аз”, така както други са по-малко проникнати от тези висши членове. В състояние на сън човешкото същество, разбира се, няма в себе си изцяло астралното тяло и „Аза”. Сега си представете, че даден орган, да кажем белите дробове (рис.15, отгоре), при известни обстоятелства твърде силно се подлага на въздействието на сили, вливащи се отвсякъде от космическото цяло (стрелките). Като резултат, белите дробове заболяват, защото са необходими определена хармония и равновесие между това, което действа в белите дробове от центъра на Земята и онова, което се влива в тях от обкръжението. Ако ви се отдаде да намерите минерални субстанции, обезпечаващи белите дробове, като противовес на излишно силната дейност на етерните сили, тогава ще съумеете да укротите тяхната чрезмерна активност. Също така може да стане противоположното. Етерните сили могат да станат твърде слаби, а физическите сили, действащи от центъра на Земята, съответно да станат твърде силни. В този случай вие сте длъжни да преровите цялото растително царство, за да търсите нещо, което усилва етерните сили в органа, в който те са отслабнали. Тогава ще имате лекарство за този случай.
Абсолютно невъзможно е да се намери даже най-простото лекарство единствено чрез наблюдение на физическото тяло, защото у физическото тяло на човека няма никакви инструменти, които да съобщят каквото и да е за своето собствено устройство. Така нареченият нормален процес, ставащ в него, е природен процес, но и процесът ставащ при болестта, е също така природен процес. Ако имате т.н. нормален, здрав черен дроб, то това е черен дроб, в който се извършват природни процеси. Но ако във вашия черен дроб има абсцес, това също е черен дроб, в който стават природни процеси. Различието никога не може да бъде намерено чрез изследване на физическото тяло. Всичко, което вие можете да изнесете от изследването на физическото тяло, констатира факта, че една картина от даден случай се отличава от друга. За причината на това нищо не може да узнаете. Ако вие изследвате абсцеса на черния дроб, ще откриете неговата причина само тогава, когато знаете, че в подобен случай астралното тяло се внедрява много по-мощно в черния дроб, отколкото това е необходимо. Това, което трябва да направите – е да махнете от черния дроб астралното тяло, което твърде силно е завладяло този орган. От всичко това става ясно, че няма действителна възможност да се говори за здравето и болестта на човешкото същество на основата на факти, докато не отидем по-далеч от физическото тяло и не включим в нашето разглеждане също така и висшите членове на човешкото същество. Само когато отидем по-далече от физическото тяло, отново ще намерим фармакологията, понеже е невъзможно да се определи природата на болестта, изхождайки единствено от него.
От известно време моята задача е просто да представя тези неща в техния исторически аспект и в техните връзки. Но трябва да се отбележи, че с постепенното отслабване и угасване на това, което беше изнесено от миналите времена, всяко истинско знание за човешкото същество просто измира. И сега, в наши дни, ние сме поставени пред необходимостта отново да придобием знание за човешкото същество. Такова знание ще бъде достигнато отново когато разберем отношението на човешкото същество към обкръжаващите царства на природата.
Да вземем като изходна точка „Аз”-организацията на човешкото същество. Ако чрез науката на посвещение сме достигнали имагинативно познание и можем да възприемаме „Аз”-организацията на човека, тогава можем да се попитаме: с каква част от човешкият организъм (в съвременното му състояние) този „Аз”-организъм се намира в особено тясна връзка? Той се намира в особено тясна връзка с всичко, което е минерално в човешкото същество. Става така, че когато приемате в себе си някакво специфично минерално вещество, – например когато вие полагате върху езика малко сол, – тогава вашият „Аз”-организъм веднага прониква в тази минерална субстанция. И докато веществото преминава по-нататък в тялото, през цялото време – дори когато солената субстанция се намира в стомаха –„Аз”-организацията остава с тази субстанция. Солта преминава още по-нататък, тя претърпява разни изменения, тя преминава през червата, – никъде „Аз”-организацията не изпуска солта от себе си. Те напомнят за две тясно свързани неща, две неща, принадлежащи едно на друго: „Аз”-организацията – и солта, която влиза в човешкото същество.
Съвсем друга е работата, когато например ядете варено яйце или друго вещество със сходна (белтъчна) консистенция. „Аз”-организацията се засяга твърде малко, когато вие държите върху езика късче варено яйце. След това, когато то преминава в стомаха, с него се занимава астралното тяло, макар че също в незначителна степен. След това яйцето преминава по-нататък. И тук отначало етерното, а след това физическото тяло започват интензивно да въздействат върху него. Те разрушават вътре във вас белтъка, който сте приели в своя организъм с яйцето. Самото яйце сега вътре във вас става съвсем минерално. То е разрушено и унищожено. Всичко живо е изгонено от него. То е разрушено вътре във вас. В стените на червата белтъчната субстанция, възприета от вас отвън, престава да бъде белтък в известен смисъл и става изцяло минерална по характер. И едва тогава тя преминава към „Аз”-организацията, от този момент минерализираният белтък се възприема от „Аза”. По такъв начин, „Азът” се занимава само с това, което е минерално. И всички минерални субстанции се изменят под негово въздействие. В човешкия организъм те стават по други, от това, което са били отвън. Нито едно минерално вещество вътре в човешкия организъм не може да остане същото, каквото е отвън. „Азът” следи за това строго. И не само такива вещества като готварската сол и т.н., попадат под влияние на „Аза” и вътрешно се превръщат в нещо съвсем друго. Човешкото същество е обкръжено от определени температурни условия, но тези външни температурни условия не трябва да имат достъп до човешкото същество. Вие не можете дори крайче от тялото да напълните с това, което ви обкръжава като външна топлина. Такава топлина може да действа само като стимул, вие сте длъжни сами да създадете и произведете топлина, която е вътре във вас. В момента, в който вие сте просто обект и не създавате вашата собствена топлина или студ, а позволявате на външната топлина да ви въздейства също така като на някакъв външен предмет, – в същия този момент вие заболявате. Външната топлина – дори не веществото, а топлината – сама ви прави болни. Да допуснем, че вие имате тук над огъня кърпа или гъба. Кърпата или гъбата само предават по-нататък топлината, излъчваща се от огъня. Но когато топлината от огъня достигне кожата на човешкото същество и въздейства на органите на сетивата, стимулирайки ги, тогава тя не трябва повече да се разпространява по подобен начин: тогава трябва да настъпи реакция, вътрешната топлина трябва да бъде произведена отвътре. Ако човек усеща втрисане, това състояние се дължи на факта, че той не само си стимулира създаването на своя собствена топлина, но той е позволил на външния студ да проникне до известна степен под кожата. Значи, той не е заел своето място в света като напълно активно човешко същество, което се изпълва със своя собствена активност и свои собствени импулси, но е изиграл по-скоро роля на обект, позволяващ дейността и влиянието на външния свят да преминат през него. И основната природа на „Аз”-организацията е, че тя попива в себе си онова, което е минерално и изцяло го преобразува отвътре, превръщайки го в нещо съвсем друго.
Само когато умираме, минералното от нас се връща обратно в минералното на външната природа. Докато живеем на Земята и минералното в нас е заключено между границите на нашата кожа, до този момент „Азът” непрестанно продължава да го преобразува. Аналогично, всичко прието от нас от растителната природа, непрекъснато се преобразува под дейността на астралното тяло. Във всичко, което има минерална природа, „Азът” предизвиква пълна метаморфоза, – не само в твърдото минерално, но също така в течното и газообразното минерално и в минералната топлина. Разбира се, в бита ние можем да кажем: ето вода, аз я пия. Сега тази вода е вътре в мене. Но истината е, че в този момент, в който моят организъм е приел водата, по причина на дейността на моя „Аз”, тази вода вътре в мене – вече не е същата вода, която е отвън. Тя става отново същата, само когато аз я отделям под формата на пот или по някакъв друг начин. В границите на моята кожа водата не е вода, тя е жива течност.
В такъв дух ние трябва да изменим нашите мисли за великото множество на нещата. Днес аз мога само да ви дам дребни указания. Обмислете ги. Помислете, как белтъкът трябва да бъде дезорганизиран и разрушен, за да се подложи на въздействието на целия макрокосмос. Помислете как водата, която аз пия, става в мене жива течност и повече не е неорганична вода: водата се пронизва от „Аза”. Помислете, че когато ядете зеле, извън вас то е било зеле, но вътре във вас астралното тяло възприема зелето в себе си и го преобразува в нещо съвсем друго. И тук ние пристъпваме към разглеждането на много важен процес в човешкото тяло. Ние се учим да разбираме, че в нашата система на обмяната на веществата, има процеси, които отстоят от обменните процеси само на едно еволюционно стъпало, има процеси, които стават например в нашия мозък, които строят нервната система и т.н. За това аз ще говоря утре и ще поясня във връзка с тези процеси коренното различие между хората на ХІІ и ХХ век. Ще видим, че са необходими нови импулси, ако хората очакват прогрес в разбирането на здравето и болестта. За здравото или болното човешко същество, без знанието за човека, повече нищо не трябва да се узнава. И така, за това ще продължим да беседваме утре.






ОСМА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 31 декември 1923 г.

Днес ние се намираме под знака на мъчителното спомняне и аз искам да поставя темата на нашата днешна лекция под знака на това мъчително спомняне. Лекцията, която успях да прочета точно преди една година в нашия стар Гьотеанум, – тези от вас, които присъстваха там помнят, че тя изхождаше от описанието на природата, от отношенията в природата, които биха могли да се проследят на Земята и навлизаше от тях в духовните светове и в откровенията на духовните светове като звездна писменост. И вие трябва да помните, че след тях ние сме свързали тясно човешкото сърце, човешката душа и дух в цялостната им природа и същност с онова, което се придобива на пътя, водещ от земното към далечните звездни пространства, там където духовното е начертало своята космическа писменост. И тогава думите, които аз написах на дъската последния път в залата, която бе така скоро отнета от нас, носеха в себе си този импулс и това предназначение: да издигнат човешката душа в духовните висини. Така, в онази вечер, ние бяхме доведени до непосредствено съприкосновение с всичко, на което беше посветен нашият Гьотеанум в целия свой замисъл. Позволете ми и днес да поговоря с вас за тези неща, като продължение на лекцията, прочетена тук преди една година.
В дните, предшестващи опожаряването на Ефес, когато се е говорело за мистерии, – при условие, че са го казвали компетентни хора, – те говорили по следния начин: мистериите са център и обител на човешкото знание, на човешката мъдрост. И когато през тези древни времена духовните водачи на Вселената говорили за мистерии, когато за мистериите се изказвали в свръхсетивните светове, – аз си позволих така да се изразя, макар че това не е повече от образно изразяване, предназначено да опише как мислите и въздействията слизат от свръхсетивния в сетивния свят, – когато ставало така, че за мистериите се изказвали в свръхсетивните светове, то ставало примерно по следния начин: „В мистериите човек издига места, в които ние, боговете, можем да намерим хора, принасящи жертва и достигащи до нас чрез жертвоприношението.” Защото хората от древността, знаещите хора на древността, осъзнавали, че в местата на мистериите боговете се срещат с хората. Те знаели, че всичко, което носи и държи света, се основава на онова, което става между боговете и хората в свещените мистерии.
Но има известни думи – думи, дошли до нас от историята, които могат властно да говорят на човешкото сърце дори чрез външното историческо предание, но с особена сила и сериозност те говорят, когато видим, как те се изписват от безпрецедентните събития, когато ги видим вписани с железни букви в историята на човечеството, макар че тяхното очертание може да узрее само за миг в духа. Аз ви казвам, че всеки път, когато погледът на духа се насочва към деянието на Херострат, към опожаряването на Ефес, в тези езици от пламъци могат да бъдат прочетени древните думи: завистта на боговете.
Сред множеството различни изрази, дошли до нас от древността, сред всички думи във физическия свят именно тези думи, – в това съм абсолютно убеден, – са особено страшни: завистта на боговете. През тези древни времена наименованието „бог” се прилагало към всички същества със свръхсетивна природа, – към всеки вид същества, които не изпитват нужда да се появят на Земята във физическо тяло. Различавали се множество различни видове богове. Божествено-духовните същества, най-тясно от всички свързани с човека, от които човек произлиза със своята най-вътрешна природа и от които той бил хвърлен в потока на времето, всъщност същите тези същества, които ние познаваме във величието на природата и в най-малките й проявления, и които също така откриваме в онова, което живее в нашия собствен съкровен „Аз”, тези божествено-духовни същества, разбира се не биха могли да са завистливи. И все пак през това древно време „завистта на боговете” била нещо напълно реално за човека. Ако разгледаме периодът от човешкото развитие, довеждащ ни до времето на Ефес, ние ще намерим, че най-силно развитите представители на човешкия род възприели в своята същност много от онова, което добрите богове им предали в мистериите. Защото ние няма да сгрешим, ако кажем, че е съществувала тясна взаимовръзка между добрите човешки сърца и добрите богове. И тази близка взаимовръзка укрепвала все по-тясно в мистериите. Но други известни същества с божествена природа, луциферически и ариманически божествени същества, научили, че човекът пристъпва все по-близо и по-близо до добрите богове. И сред тази част от боговете възникнала завист – завист към човека. Отново и отново в човешката история ще ни се наложи да чуем, че човекът, стремящ се към духа, става жертва на трагична съдба. В древни времена за такова събитие се казвало, че то е предизвикано от завистта на боговете.
Гърците отлично знаели, че съществува завистта на боговете. Те отнасяли към нея много от онова, което ставало в историята на човека. С опожаряването на Ефес се разкрило, че по-нататъшното развитие е възможно само, ако човек осъзнае съществуването на боговете, – т.е. свръхсетивните същества, – които завиждат на по-нататъшното развитие на човека. Това е, което придава особен колорит на цялата история, последваща след изгарянето на Ефес – или бих могъл да кажа след раждането на Александър. Това е същественото за правилното разбиране на Мистерията на Голгота. Пред нашият поглед се открива свят, изпълнен със завистта на известен вид богове. От времето, започващо скоро след персийските войни, душевната атмосфера на гръцкия свят била изпълнена с проявления от завистта на боговете. И през македонската епоха е трябвало да се действа с пълно съзнание, че завистта на боговете пропива духовната атмосфера над повърхността на Земята. Но хората действали смело и дръзко, въпреки взаимното неразбиране на богове и хора.
В тази атмосфера, напоена със завистта на боговете, се потопило след това деянието на Бога, който донесе най-великата сила на Любовта, каквато тя може да съществува в света. Ние ще видим Мистерията на Голгота в истинска светлина, само когато добавим към всичко, което сме узнали за нея, следната картина: мрачна грамада, надвиснала в древното време над Гърция, Македония, Мала Азия, Северна Африка и Южна Европа, – черни облаци, които всъщност са израз на завистта на боговете. А след това, в тази изпълнена от мрачни облаци атмосфера, ние съзерцаваме струящите надолу топли и кротки лъчи любов, извиращи от Мистерията на Голгота.
Но когато се приближаваме към нашето собствено време, тогава онова, което в миналите векове е било, ако може така да се изразим, дело на боговете и хората, през тази епоха на човешката свобода, трябва да се разиграе долу, във физическия живот на хората. Ние можем да опишем по какъв начин то се е разигравало. Когато хората размишлявали в древно време за мистериите, било възможно то да се изрази с думите: мистериите, казвали те, са пристанище на човешкото знание, на човешката мъдрост. А когато от мистериите се изказвали боговете, тогава се казвало: когато ние се спускаме в мистериите, намираме жертвоприношенията на човешките същества и човешките същества ни достигат чрез жертвоприношенията.
Опожаряването на Ефес поставя началото на епохата на постепенното изчезване на мистериите в техните древни форми. Аз ви казах, че мистериите се пазили тук-там: например Мистерията на Голгота била отпразнувана грандиозно в култа на мистериите в Хиберния, в същото време, в което тя се извършвала физически в Палестина. Знание за нея получили чрез духовни, а не с физически средства на общуване между Палестина и Хиберния. Но цялата истинска същност на мистериите отстъпвала все по-силно. Външните центрове, бивши места за среща на богове и хора, все повече и повече изгубвали своето значение. Към ХІІІ и ХІV столетие те изчезнали почти напълно. Всеки търсещ пътя, например, към Светия Граал, бил длъжен да знае как да стъпва по духовния път. В древното време – до изгарянето на Ефес – човекът преминавал физическия път. През средните векове трябвало да се изминава духовния път.
Истинското розенкройцерско ръководство от ХІІІ, ХІV и особено от ХV век. става за желаещия опора по духовния път. Храмовете на розенкройцерите били внимателно скрити за външното физическо наблюдение. Много верни розенкройцери често посещавали тези храмове, но човек не би могъл да ги открие с външните физически очи. Там имало не малко ученици, идващи при тези стари розенкройцери, тъй като на отделни места действително можело да бъдат открити истинските розенкройцери. Те напомняли на отшелниците на мъдростта и святостта. Единствено онзи, който бил способен да възприеме езика на боговете в кроткото сияние на техните очи, можел да ги намери. Аз не говоря само алегорично. Аз посочвам реалността, – реалност с решаваща важност за това време: за да намери ученикът розенкройцерски майстор, е трябвало в началото да развие способността да възприема езика на небесата в добродушното сияние на физическото око. Тогава през ХІV и ХV век в Средна Европа се появявала възможността да се открият тук и там тези забележителни хора, живеещи във висша степен просто и непретенциозно, – хора боговдъхновени, свързани в своя вътрешен живот с духовните храмове, които в действителност съществували, но достъпът до тях не бил по-лек от този до Светия Граал.
Наблюдавайки ставащото в духа между подобни розенкройцерски майстори и ученици, ние трябва да чуем множество беседи, които още веднъж показват, – макар и във форми, свойствени на своя век, – как мъдростта на боговете живее и се разпространява по Земята. Защото указанията на тези майстори в тяхната основа били обективни и конкретни. Някакъв розенкройцерски майстор бил намерен в своето уединение от ученик, който не жалил себе си, за да го издири. Като гледал в кротките очи на майстора, от които се изливала речта на боговете, такъв ученик в пълно смирение получавал например следните указания:
„Погледни, сине мой, твоята собствена същност. Ти имаш тяло, което е видимо с физически очи. Центърът на Земята снабдява това тяло със сили, които го правят видимо. Това е твоето физическо тяло. Но погледни твоето земно обкръжение. Виж кристала, той носи своята форма вътре в себе си. Земята му помага да запази формата, която принадлежи на неговата собствена същност. Твоето физическо тяло не може това. Когато душата го напуска, то се разрушава, разпръсква се на прах. Земята няма власт над твоето физическо тяло. Земята може да формира, а също така да запази прозрачните кристални планини с техните поразителни конфигурации. Но Земята не може да запази формата на твоето физическо тяло, тя е длъжна да го разпилее на прах. Твоето физическо тяло не е от Земята, то е от божествената духовност. На Серафимите, Херувимите и Престолите принадлежи формата и облика на твоето физическо тяло. Не Земята, а на висшите духовни сили, достъпни на човека, принадлежи това твое физическо тяло. Земята може да го разруши, но да го построи – никога.
И по-нататък, вътре в това физическо тяло се намира етерното тяло. Ще настъпи ден, когато твоето физическо тяло ще се предостави на Земята за разрушаване. Тогава твоето етерно тяло ще се разтвори в обширните простори на Космоса. Далечните пространства на Космоса могат единствено да разтворят, но не могат отново да построят твоето етерно тяло. Само божествено-духовните същества могат да го построят – съществата от Йерархиите на Сили, Власти, Господства. На тях ти си задължен за твоето етерно тяло. Със своето физическо тяло ти си съединен със физическите субстанции на Земята. Но това, което е вътре в теб, преобразува тези субстанции в нещо съвсем различно от всичко, което присъства физически в обкръжението на физическото тяло. Твоето етерно тяло привежда в движение всичко, което вътре в тебе е течно, всичко, което вътре в тебе е течност. Соковете с техните циркулации се намират под влияние на твоето етерно тяло. Виж твоята кръв! Властите, Силите и Господствата заставят течната кръв да циркулира в твоите жили. Ти си човек единствено по отношение на физическото тяло, в етерното тяло ти си още животно, макар и животно, инспирирано от втората Йерархия”.
Това, което аз тук изложих с твърде малко думи, е било съдържанието на разгърнатите указания, давани от такива майстори със смирена светлина в очите, от които ученикът възприемал езика на небесата. И тогава неговото внимание се насочвало към третия член на човешкото същество, който ние наричаме астрално тяло. И на него му ставало ясно, че това астрално тяло съдържа импулсите за дишане, всичко, което пулсира като въздух вътре в това наше тяло. Истина е, че дълго време след като човек премине през вратата на смъртта, земната природа като че ли още предизвиква възмущение във въздушния елемент, – толкова силно, че ясновидското виждане може да наблюдава шумоленето на астралните тела на починалите в течение на много години в атмосферните явления на Земята. Защото по отношение на импулсите от астралните тела Земята с нейната обкръжаваща атмосфера също така нищо не може да направи, за да ги разтвори. Тъй като те могат да бъдат създадени отново само от съществата на третата Йерархия – Начала, Архангели и Ангели.
И тогава майсторът казвал – и думите му се влагали дълбоко в душата на неговия ученик: „Със своето физическо тяло, доколкото ти възприемаш в себе си минералното царство и го преработваш, ти принадлежиш на Серафимите, Херувимите и Престолите. Доколкото имаш етерно тяло, ти приличаш на животно. Тук ти принадлежиш на духове, които обозначаваме като втора Йерархия – Господства, Сили, Власти. Така че доколкото живееш и се движиш в течния елемент, ти принадлежиш не на Земята, а на тази Йерархия. И доколкото ти живееш и се движиш във въздушния елемент, ти принадлежиш не на Земята, а на Йерархията на Начала, Архангели и Ангели”.
Когато ученикът усвоявал всички тези указания в необходимата степен, той повече не чувствал, че принадлежи на Земята. Той чувствал силите, изхождащи от неговото физическо, етерно и астрално тяло, които го съединяват с Йерархиите. Понеже той усещал, как чрез минералния свят е съединен с първата Йерархия, чрез водното на Земята – с втората Йерархия, а чрез атмосферата – с третата. И на него му се откривало, че той е обитател на Земята изключително поради елемента топлина, който той носи в себе си. То такъв път розенкройцерският ученик достигал до разбирането, че топлината, физическата топлина вътре в него е същото онова, което всъщност го прави човек на Земята. И той все повече се учил да усеща, колко тясно е свързана топлината на душата и топлината на духа с физическата топлина. Човекът от следващите времена постепенно изгубил всякакво знание, че неговото физическо, етерно и астрално съдържание е свързано – чрез твърдите, течните и въздушните форми – с божественото. Но розенкройцерският ученик го знаел добре. Той знаел, че това, което го е направило земен, съвсем не били тези стихии, а елемента топлина. От момента, в който ученикът на розенкройцерския учител възприемал тайната за връзката на стихията топлина с целия му живот на Земята като земен човек, той знаел, как да съедини в себе си човешкото с духовното.
По-нататък, учениците, пристигащи от време на време в скромните хижи, където живеели такива розенкройцерски майстори, предварително били подготвяни по начин, който често им се струвал съвсем неуместен и изглеждал просто чудноват в техните очи. Намеквали им по различен начин, много пъти външно, сякаш случайно: вие трябва да търсите къде вашата собствена духовна природа се присъединява с духовния Космос. И ако ученикът можел да събере тези указания, за които ви говорих, той казвал на майстора: „Аз ще отнеса със себе си най-великото утешение на Земята. Защото с вашето представяне, как земният човек намира в топлината своята собствена стихия, вие ми открихте възможността да обединя моята физическа природа с душата и духа. Твърдите кости, течната кръв, въздушното дишане – нито в едно от тях аз не внасям своята душевна природа, а само – в елемента топлина”.
През тези дни ученикът напускал своя майстор, отнасяйки със себе си безкраен мир и покой. Неговото лице изразявало полученото велико утешение и този мирен облик постепенно раждал мекия и кротък поглед, в който можел да звучи езикът на небесата. И така ние откриваме в тези минали времена, включително през първата трета на ХV столетие, дълбоките наставления по отношение на душата. Но те са съвсем неизвестни в сравнение със събитията, за които разказва външната история. Но въпреки това, те съществували, и те били наставления, които дълбоко обхващали цялото човешко същество и позволявали на човешката душа да съедини своята собствена природа със сферата на духовно-космическото.
Цялата тази духовна атмосфера изчезнала в хода на следващите столетия. Няма я повече в нашата цивилизация. Външната, чужда на духа цивилизация се разпространила в страните, където някога е било възможно да се види цивилизация като описаната. Днес ние имаме само спомен за сцените, подобни на току-що описаните, който може да се придобие единствено в духа, в астралното. И когато се вглеждаме в миналото, което така често ни се изобразява като време на мрак, а после обърнем поглед към нашето собствено време, тогава се ражда дълбоко, страстно желание в нашите сърца. От духовните откровения, достъпни на човека през последната трета на ХІХ век, се ражда страстното желание отново да се говори с хората по духовен начин. Но за това с абстрактни думи се казва малко: да се говори духовно – значи да се използват многочислени знаци и символи. Нашият език трябва да бъде всестранно разширен. Такъв език, скъпи мои приятели, такава форма на речта, която е необходимо да се намери, за да могат духовните същества да говорят на съвременния човек, ни беше дадена в очертанията на Гьотеанума, който беше разрушен от огъня преди една година. Наистина, формите се строяха и извайваха с цел, в тях да продължава онова, което се говореше от катедрата с понятия. Затова в определен смисъл ние можем да кажем, че в Гьотеанума имахме нещо, което можеше да пробуди спомен за миналото в съвсем нова форма.
Когато ученикът встъпвал преди посвещението в храма на Ефес, неговото внимание се насочвало към статуите, за които ви говорих в тези лекции. И статуите му говорили на езика на сърцето с такива думи: съедини се с космическия етер и ти ще видиш земното от етерните висини. Много ученици в Ефес съзерцавали земното в етерните висини по такъв начин. Но известен вид богове били завистливи. Столетия преди Мистерията на Голгота, храбреците вече намирали начин да възприемат онова, което идвало към тях от древните свети времена на човешката история и което мощно действало в човешкото развитие до момента на опожаряването на Ефес. Наистина, по това време то станало замъглено и слабо, но все още продължавало да действа даже в такава отслабена форма. Ако нашият Гьотеанум беше построен до край, то на запад, при влизането в него, вашият поглед би попаднал на статуята, призоваваща човека да познае себе си в своята космическа природа, да познае себе си като същество, поставено между силите на Луцифер и Ариман, утвърждаващи Бога в средата, във вътрешното равновесие на своето същество. А когато ние гледахме формите на колоните и архитрава (греда върху колоните в антична постройка – от прев.), тези форми говореха на език, който беше продължение на езика, звучащ от катедрите в думи, изразяващи духовното в понятия. Звученето на думите се изливаше, преминавайки постепенно в пластично изваяни форми. А куполът на зданието беше изписан със сцени, които биха могли да извикат пред душевния поглед миналото от еволюцията на човечеството. Всеки, взиращ се в този Гьотеанум с чувство и разбиране, би могъл да намери в него спомен за Ефеския храм.
Но споменът е твърде болезнен. Понеже методът не се различава много от онзи, който Ефес понесъл в миналото, именно в този момент на развитие, когато Гьотеанума бе готов да стане носител на обновения духовен живот, в същия този момент бе хвърлен в него пламтящия факел.
Скъпи мои приятели, нашата болка е дълбока и неизразима. Но ние решихме да вървим напред, несломени от трагедията, падналата се за наша участ, за да продължава нашата дейност за духовния свят. Защото в глъбините на нашите сърца можем да си кажем: когато се взираме в пламъка, издигащ се над Ефес, ние виждаме изписаните в пламъка думи: завист на боговете. Това било време, когато човекът не бил още свободен, а бил длъжен да следва волята на добрите и зли богове.
В наши дни хората са създадени за свободата. А преди една година, в навечерието на Нова година ние видяхме поглъщащите пламъци. Червеното зарево се проточи към небето. Езиците на пламъците, тъмносини и червено-жълтеникави, прокарваха път в общото море от огън. Те излизаха от металните инструменти, поставени в Гьотеанума. Гигантското море от огън се озаряваше от многообразната игра на цветове. И който се е вглеждал в това море от пламъци с неговите цветни контури и червеникави езици, той по неволя е прочел думите, – думи, от които лъха болка в душата: завистта на боговете.
Това са думите, които звучат от епоха на епоха, тясно преплетени с най-дълбоки бедствия и нещастия. През времето, когато човекът все още е отправял взор към боговете в несвобода, но е имал своята задача да стане свободен, това били думи, означаващи за него най-дълбоко нещастие и мъка. Той виждал записана в пламъците завистта на боговете. И с нишките на духовното развитие нашата собствена беда е свързана с тези думи. Ние живеем във време, в което човекът е длъжен да намери в себе си сила за свободата и сега ние виждаме записани в пламъците други думи: завистта на хората. В Ефес – статуи на богове, тук в Гьотеанума – статуята на Човека, статуята на Представителя на човечеството, Христос Исус. Чрез Него, в пълно смирение, отъждествявайки се с Него, мислехме, че ще стигнем до познание, подобно на онова, което някога по своя път, вече съвсем непонятен за съвременното човечество, учениците от Ефес достигали до познание чрез Диана Ефеска.
Болката не намалява, когато се вглеждаш в светлината на историята в онова, което Новогодишната вечер ни донесе преди една година. Последния път ми бе дадено да стоя зад катедрата, построена в хармония с целия Гьотеанум, с намерението и целта да насоча погледа, духовния поглед на тогавашните слушатели към възкачване от земните области до звездните светове, където са изразени волята и мъдростта, светлината на духовния Космос. Аз знаех добре: тогава там присъстваха кръстниците, духовете на тези, които през средните векове са учили своите ученици по описания начин. И час след като беше произнесено последното слово, аз бях извикан със съобщението за пожара на Гьотеанума. С пожара на Гьотеанума ние прекарахме цялата тази Новогодишна нощ.
Струва си да се произнесат тези думи и неизразимо чувство да се надигне в нашите сърца и души. Но когато в еволюцията на човечеството се случва така, че нещо свято за тази еволюция, бива изтръгнато, винаги само малцината, способни да се осъзнаят – след разтварянето на материалното – продължават работата в духа, на който бе посветено материалното. И събирайки се в годишнината от трагичната загуба на нашия Гьотеанум, ще направим добре да си спомним, че ние сме длъжни душевно да заемем правилната позиция по отношение на това събрание и да се решим – всичко и всеки – да понесем напред към духа като авангард на човешкото развитие това, което беше изразено в материалната форма на Гьотеанума, който бе отстранен от физическия взор с действие, сходно с действието на Херострат. Нашата болка и мъка са свързани със стария Гьотеанум. Ще се удостоим с правото да построим този Гьотеанум, само когато изпълним задачата, която все още имаме, ако днес дадем тържественото обещание – да приеме всеки от нас пред лицето на най-висшето, на божественото, което той носи в своята душа, – вярно да пази в паметта духовните импулси, получаващи свое външно изражение в изгубения Гьотеанум. Гьотеанумът може да ни бъде отнет, но духът на Гьотеанума, ако ние го следваме с цялата си искреност, никога не може да бъде отнет от нас. Той по-малко от всичко може да ни бъде отнет, ако в този тържествен час, който е изключително скоро след момента преди една година, когато пламъкът похити любимия ни Гьотеанум, – ако в този тържествен час ние не само усетим подновяването на нашата болка, но в самата болка си обещаем да останем верни на духа, на който посветихме нашия Гьотеанум, отдавайки за неговото строителство десетилетия труд. Ако това обещание се подеме днес с пълна сериозност от глъбините на нашите сърца, ако ние успеем да преобразим болката и мъката в подбуда към действие, тогава ние също така ще можем да преобразим мъчителното събитие в благодеяние. Болката от това няма да премине, но тя ще ни помогне да намерим стимул за действие, действие в духа.
И така, да се обърнем назад към страшните езици на огъня, които ни изпълват с такава невъобразима скръб и да почувстваме в същото това време, че сме се посветили с тържествена клетва на висшите Божествени сили, които присъстват вътре в нас, – да почувстваме как духовния плам се разгаря в нашите сърца. И пламъкът в нашите сърца ще разлее нова светлина и топлина върху всичко, което беше замислено и вложено в Гьотеанума, върху всичко, което ние днес решаваме да пренесем по-нататък в челните редици на човешкото развитие. Сега отново ще повторим и задълбочим думите, които аз успях да ви кажа тогава в Гьотеанума, почти в същия този момент преди една година. В тази нощ аз казах приблизително следното: „Ние сме на прага на Новата година, ние сме длъжни да вървим по-нататък, за да посрещнем настъпването на Новата космическа година”. Ако Гьотеанумът още съществуваше, това пожелание и този призив биха могли да се повторят и сега. Но него вече го няма. Обаче същият този призив може да бъде произнесен отново тази година, вярвам, че може да бъде произнесен с удвоена сила, именно защото Гьотеанумът го няма повече тук. Да пренесем душата на Гьотеанума в Новата космическа година, да се опитаме да въздигнем в новия Гьотеанум достоен паметник на предишния!
Нека нашите сърца бъдат свързани със стария Гьотеанум, който ние бяхме принудени да отстъпим на стихиите. И нека нашите сърца да бъдат по-силно привързани към духа и душата на този Гьотеанум. И с тези тържествени обещания пред лицето на най-висшето и най-доброто в нас, ние ще ръководим нашия живот не само през Новата година, но и през Космическата нова година. Ние ще встъпим в него, готови за действие, подкрепяни и водени в душата и духа.
Скъпи мои приятели, вие се вслушахте в мен, възобновявайки в паметта си стария Гьотеанум. Вие живеете в спомените за този стар Гьотеанум. Нека сега да станем като знак на това, че си обещаваме да продължим да работим в духа на Гьотеанума, обръщайки се към най-добрите и най-висши сили вътре в нас. Да бъде! Амин!
И ние ще удържим това наше тържествено обещание, ще му бъдем верни, докато ни стигат силите, ние ще отправим към него нашата воля, – понеже нашата воля е това, което ще съедини нашите човешки души с душите на боговете. Ние ще останем верни на духа, към който в известен момент от нашия живот се обърнахме за първи път към Духовната наука на Гьотеанума. А това означава да се удържи обещанието, което сме дали.
ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 1 януари 1924 г.

Днес сме се събрали за последен път на нашето събрание, на което сме длъжни да съобщим за мощния, значителен импулс на Антропософското движение. Затова ми позволете да построя така последната лекция, че тя от една страна, вътрешно да съответства на общата перспектива на дадения лекционен курс, а от друга, така да се каже емоционална страна, да бъде ориентирана към бъдещите антропософи.
Когато днес се вглеждаме в света, пред нашия поглед се явяват много разрушителни сили, действащи вече в продължение на редица години. Те действат така, че може само да се гадае към каква пропаст се търкаля западната цивилизация. При това ми се иска да кажа следното. Когато гледаме тези хора, които в различните области на външния живот осъществяват духовно ръководство, ще забележим, че тези хора навсякъде са потънали в дълбок сън. Вероятно съвсем до скоро болшинството от тях да са мислили така: до ХІХ век включително човечеството със своите възгледи и мнения било по детински примитивно. След това в най-различни сфери от живота навлязла най-новата наука и тя се култивирала там като вечна истина.
Такива хора са чудовищно високомерни, но впрочем, те не знаят това. И като техен противовес в съвременното човечество понякога се ражда подозрението, че работата съвсем не е такава, каквато я представя болшинството.
Преди известно време аз четох лекции в Германия (тези лекции бяха организирани от бюрото на Волф), които привлякоха толкова много слушатели, че някой забеляза, как всъщност антропософията се оказва вече необходима. Макар че се изказа не по-умно от другите, независимо от това той предаде някакво характерно предчувствие. То бе фиксирано във вестникарска статийка, посветена на лекцията, която аз изнесох в Берлин. Ето какво произнесе вестникарският глас. В лекцията се обръща внимание, че нещо става не само на Земята, но и в целия Космос (цитирам забележката приблизително). И това призовава хората към някаква по-друга духовност от преди. Днес така наречените космически сили (а не просто земни импулси) изискват нещо от човека. То е – нещо подобно на космическа революция, в резултат на която ще стане именно стремежът към новата духовност.
Този глас действително е забележителен, тъй като истината се състои в следното. В продължение на тези дни аз обосновавах от различни гледни точки, че съобщения импулс, че идващата духовност от Дорнах, се поражда не на Земята, а в духовния свят. Ние трябва тук да развием способността да следваме импулсите на духовния свят. Ето защо по време на това Рождественско събрание аз говорих за разнообразните импулси, присъстващи в развитието, – говорих за тях, за да могат сърцата да възприемат тези духовни импулси, които се вливат в земния свят, но е невъзможно те да се възприемат от самия земен свят. Защото е вярно, че всичко, което по-рано е донасял земния свят, е израствало от духовния свят. И ако ние искаме да направим нещо полезно, плодотворно за земния свят, за него ние трябва да вземем импулси от духовния свят.
Скъпи мои приятели, това ни подбужда да заявим: вдъхновението, което ние получихме на тези събрания, за да го внесем в нашата по-нататъшна дейност, това трябва да се съедини с велика отговорност.
Нека да посветим няколко минути на тази велика отговорност, която ни се налага с участието в тези събрания. През последното десетилетие духовните наблюдения върху известни личности предизвикаха горчиво чувство относно най-близката съдба на земното човечество. В духа би могло тези хора някак да се отминат, наблюдавайки ги как те оставят в съня своето физическо и етерно тяло и пребивават със своя „Аз” и астрално тяло в духовния свят. През последното десетилетие по време на съня „Азът” и астралното тяло на човека се намираха в странстване. Новите опитности свидетелстват за тежката отговорност на онзи, на когото са известни подобни неща. Душите, които напуснали своето физическо и етерно тяло по време на сън, от заспиването до пробуждането, тези души, както се вижда, впоследствие често се озовавали пред Пазача на Прага.
Този Пазач на Прага – прага на духовния свят – се изправял по най-различни начини пред човешкото съзнание в течение на развитието на човечеството. За най-важните неща от древността се съобщавало под формата на легенди и саги, а не под формата на историческо предание. Така че многобройните легенди и саги изобразявали как именно в древните времена тази или онази личност се срещала с Пазача на Прага и получавала от него наставления за това, по какъв начин тя съответно да встъпи в духовния свят и как да се върне от там във физическия. Защото правилното навлизане в духовния свят винаги трябва да се съпътства и от възможността за връщане във всеки един момент във физическия свят, – за да стои в него твърдо на краката, както това е характерно за практичния, разсъждаващ човек, – а не като мечтател или мечтателен мистик.
Подобни наставления очаквали от Пазача на Прага в продължение на всички хилядолетни стремления на човека в духовния свят. Но започвайки от последната трета на ХІХ век крайно рядко е можело да се види човек, който би достигнал до Пазача на прага в будно състояние. А в наше време, когато на цялото човечество исторически е наложено задължението в каквато й да е форма да стигне до Пазача на Прага, още повече може се открие при пътешествието в духовния свят, че до Пазача на Прага пристигат именно спящите души – под формата на „Аз” и астрално тяло. Ето я изпълнената със смисъл картина, която може да се наблюдава днес: строгия Пазач на Прага около когото в кръг са се събрали групи от спящи човешки души, които нямат сили да пристъпят към този Пазач на Прага в будно състояние и затова идват до него в съня.
След съзерцаването на разиграващата се там сцена се достига до мисли, които са свързани именно със зараждането на великата отговорност. Душите, които достигат до Пазача на Прага по този път, в спящо състояние, търсят достъпа до духовния свят, прехода през Пазача, в състояние на сън. В будно състояние това става неосъзнато или подсъзнателно. И в безбройни случаи се чува гласа на този сериозен Пазач на Прага: „Ти не можеш да получиш достъп до духовния свят. Ти трябва да се върнеш назад.” Понеже ако Пазачът на Прага предоставя на подобни души безпрепятствен достъп до духовния свят, те биха преминали прага и биха встъпили в духовния свят с тези понятия, с които ги е снабдило съвременното училище, съвременното възпитание, съвременната цивилизация, – с такива понятия и идеи, с които човек по-рано е трябвало да живее, започвайки от шестгодишна възраст и всъщност чак до края на своя земен живот.
Тези понятия и идеи притежават следната особеност: ако човек пристъпи с тях в духовния свят (подобно на това, както той извършвал с тях своето развитие, формиране в пределите на съвременната цивилизация и училище), той ще се окаже парализиран по отношение на своята душа. И неговото връщане във физическия свят ще стане тогава в мислителна и идейна пустота. Ако Пазачът на Прага не отблъсква по най-суров начин душите на твърде много съвременни хора, ако допусне тези души в духовния свят, тогава те, при връщането си назад в будно състояние, биха изпитали такова чувство: аз не съм в състояние да мисля, моите мисли нямат връзка с мозъка, аз трябва да живея без мисли. Такъв е светът от абстрактни идеи, с които човекът свързва всичко в действителния живот: с тях може да се влезе в духовния свят, но излизането от него е невъзможно. И когато видиш тази сцена, която много души днес действително преживяват на сън, тогава си казваш: о, ако само би ми се отдало да предпазя тези души от изпитанията при умирането на всичко, което те преживяват на сън! Защото ако състоянието пред лицето на Пазача на Прага би продължило достатъчно дълго, т.е. ако човешката цивилизация дълго е пребивала в това, което днес се изучава в училищата и се пренася като предания през цивилизацията, то тогава животът би възниквал в състояние на сън. Човешките души биха влизали през вратата на смъртта в духовния свят, но вече не биха могли да пренесат в следващия земен живот силата на идеите. Тъй като с днешните мисли може да се влезе в духовния свят, но от него с тях не може да се излезе отново. Може да се излезе отново само изпитвайки парализа на душата.
Обърнете внимание, как съвременната цивилизация може да бъде мотивирана с помощта на такава форма на духовен живот, която се култивира вече толкова дълго, но животът няма да приеме подобни аргументи. Тази цивилизация може да просъществува още известно време. Душите няма да знаят нищо за Пазача на Прага по време на будност, но по време на сън те ще бъдат отблъснати от този Пазач, за да не бъдат изложени на парализа. И в края на краищата в бъдеще ще се появят такъв вид хора, които няма да могат да приемат никакви идеи по време на земния живот, така че мисленето, животът в идеи ще изчезне от лицето на Земята. Земята ще се окаже заселена от болни хора, притежаващи единствено инстинкти. Развитието на човечеството ще се окаже във властта на безнравствени чувства и емоции, лишени от направляващата сила на идеите. Да, печална е картината, представяща се пред духовния поглед на наблюдателя, – това не е само образа на душите, стоящи пред Пазача на прага, чрез който се забранява входа към духовния свят: тази картина има още и друг аспект.
Да вземем такова човешко същество, което има своите корени не в западната, а в източната цивилизация и да въвлечем това същество в охарактеризираното по-горе странстване, с което ние наблюдаваме душите на спящите хора пред Пазача на Прага, – ако ние постъпим така, тогава в духа ще чуем думите на това същество, отправени като страшен упрек по адрес на западната цивилизация: вижте, ако така ще продължава занапред, то ще настъпи време, когато днес живеещите хора ще се появят на Земята в новите си инкарнации, – но Земята вече ще се намира във варварско състояние. Хората ще живеят без идеи, чисто инстинктивен живот. Ето какво ви очаква, понеже вие отпаднахте от древната духовност на Изтока.
Такива именно представи за духовния свят, каквито описах, свидетелстват за великата отговорност на това, което е задача на човека. Дорнах трябва да стане това място, в което на всички желаещи се съобщава за всички значителни и непосредствени преживявания в духовния свят. Тук трябва да възникне толкова мощен духовен център, в който да се разсъждава не просто за някакви си слабички духовни искри (тук използвам изкуствения език на диалектиката или съвременната емпирична наука), а открито да се говори за онова, което става в духовния свят според степента на историческото развитие и какви духовни импулси навлизат в природното битие и подчиняват природата. Ако Дорнах изпълни своята задача, тогава там може да се чуе за действителните преживявания, за реалните сили, за съществата на духовния свят. Тук е длъжна да работи Висшата школа на Духовната наука. И от сега нататък ние нямаме право да отстъпим заради претенциите на днешната „научност”, която води хората към Пазача на Прага в състояние на сън, както показах това. В Дорнах човек трябва да получи такава духовна сила, че той да може лице в лице да се срещне с духовния свят и да придобие там опит.
Тук не би трябвало да се произнася диалектическа тирада по повод вредата от теорията на съвременната наука: нали ние сме се съсредоточили върху това, в какво положение се оказва човекът пред Пазача на Прага, благодарение на тези теории и тяхното използване в обичайното училище. Ако по време на тези събрания ние приемем всичко казано сериозно (имам предвид в собствената душа), тогава тази Рождественска среща ще стане за нашите души онзи мощен импулс, който е необходим, за да могат хората в следващото въплъщение действително да се срещнат с Пазача на прага. Това означава, че и цивилизацията като такава ще може тогава да се представи пред Пазача на прага.
Сравнете съвременната цивилизация с цивилизациите от миналото. Във всички предшестващи цивилизации имало идеи и понятия, които първоначално са се издигали в свръхсетивния свят, към боговете, – в света, в който се извършва творчество и произлизат имагинациите. А след това, с помощта на същите тези понятия, които били адресирани към боговете, е било възможно да се съзерцава земния свят, – за да бъде разбран и той чрез понятията и идеите на божественото достойнство. Ако човек снабден с идеите, образувани в съответствие със света на боговете, се окаже пред Пазача на Прага, то Пазачът му казва: „Можеш да преминеш, понеже ти пренасяш в свръхсетивния свят това, което беше ориентирано към него още по време на твоя земен живот във физическо тяло. При завръщането във физическо-сетивния свят в теб ще останат достатъчно сили, за да не се окажеш в парализа от зрелището на свръхсетивния свят”. – Днес човек развива такива понятия и идеи, които той следвайки духа на времето, може да приеме единствено в свръхсетивния свят. Тези понятия и идеи работят във всички области, които имат мярка и тегло и т.н., но са безсилни в света на боговете. Те не притежават божествено достойнство, божествена ценност. Затова за душите, които вече изцяло са подчинени на идеите на материализма, лишени от божествена ценност и божествено достойнство, когато тези души в спящо състояние преминават пред Пазача на Прага, с гръм прозвучават думите: „Не пристъпвай прага! Ти си злоупотребил със своите идеи, заради сетивния свят. Затова ти следва да останеш с тях в сетивния свят: ако ти не искаш да се окажеш душевно парализиран, ти не трябва да влизаш с тях в света на боговете.”
Виждате ли, подобни неща трябва да се говорят, не за да се съобщават празни сведения: те трябва да се говорят, за да пронижат, пропият душата, предавайки й правилното настроение, което вие сте длъжни да изнесете от това толкова важно Рождественско събрание на Антропософското общество. Защото най-важното от всичко, което ние ще изнесем оттук, е такова настроение по отношение на духовния свят, което носи след себе си увереността, че Дорнах ще стане средоточие на духовното познание.
Ето защо особено радостно бе днес сутринта да чуя от д-р Зеелмансонова, което говорих за медицината, която следва да се култивира тук, в Дорнах: днес повече не трябва да се строят мостове между областта на обикновената наука и тази дисциплина, която следва да се основе тук, в Дорнах. На наша антропософска почва може да се развие известно медицинско знание и ако честолюбиво във връзка с това знание заявим, че нашите разработки отговарят на съвременните клинични изисквания, то ние никога няма да достигнем до определената цел, тъй като тогава останалите хора ще кажат: „Да, ето го новото лекарствено средство.” Ще стане така, че и ние ще създадем нови лекарствени средства.
Фактически става дума за това, че в антропософския живот се включва такава област от жизнената практика, като медицината. Струва ми се, че днес аз правилно разбрах мисълта на доктор Зеелманс. Защото той се изказа именно в такъв дух, казвайки следното: този, който днес е станал лекар, заявява: „Аз станах именно лекар”, но се стремя към импулсите на някои нови области на света. Виждате ли, очевидно в бъдеще, с медицината в Дорнах ще се случи същото, каквото и с редица други клонове на антропософската дейност, които за сега още пребивават в лоното на антропософията: ние с госпожа д-р Вегман, моята помощничка, сега разработваме медицинска система на основата на Антропософията, – система, от която се нуждае човечеството и която ще се появи скоро. Също така аз възнамерявам в най-близко бъдеще да установя по-тесни и по-интимни контакти на Гьотеанума с Клинико-терапевтичния институт в Арлесхайм, чиято дейност се оказа толкова благотворна и процъфтяваща, че по-нататък ще получи действителна антропософска ориентация. Това също е целта и на госпожа д-р Вегман.
А д-р Зеелманс е показал само в една област онова, което трябва да се развие също така и във всички области на антропософската дейност. Именно такава задача трябва да си постави Управлението в Дорнах. В бъдеще ще стане ясно как действително стоят нещата. Тогава няма да се говори: „Ще донесем на хората Евритмията; и ако те, нищо не знаейки за Антропософията, видят в началото Евритмията, тя ще им хареса. А впоследствие, узнавайки, че зад Евритмията стои Антропософията, те ще приемат също и нея.” Друг случай: понякога се казва, че в началото трябва на практика да се демонстрира действието на лекарствените средства, трябва да се покаже на хората, че тези средства всъщност са действителни лекарства, и тогава хората ще ги купуват. А след това, по-късно, хората ще узнаят, че зад тези лекарства стои Антропософията и те ще дойдат също така и до Антропософията.
Ние сме длъжни да намерим в себе си мъжество и да признаем за погрешен такъв начин на действие. Само ако почувстваме отвращение от този начин на действие, Антропософията ще си прокара път в света. Именно стремежът към истина трябва да се отстоява в Дорнах за в бъдеще, – да се отстоява без фанатизъм, а на основата на честна, непосредствена любов към истината. Може би, преминавайки през това, ние ще започнем да служим на доброто там, където през последните години се извършиха толкова тежки грехове.
Ние завършваме нашите събрания, които доведоха до създаването на Всеобщото Антропософско общество, тези сериозни, трудно усвояващи се размишления. Но аз мисля, че не трябва да се изпада в песимизъм заради онова, което се случи на Рождество. Макар ежедневно да преминаваме покрай печалните руини, аз мисля, че в душата на всеки, който се изкачва на хълма, където стават събранията, се извършва същото това, за което тук говорихме, това, което бе прието с приятелски сърца, поражда такава мисъл: подобно на езици от духовен огън, от възродения Гьотеанум ще се яви истинския духовен живот – като благословия за бъдещото човечество. Той ще възникне благодарение на нашето усърдие, на нашата самоотверженост. И колкото по-мъжествено се заловим с антропософска дейност, тръгвайки си от тук, значи толкова по-добре ние сме чули това, което през тези дни се разнесе над нашето събрание като изпълнен с надежда духовен устрем. Тъй като самата тази сцена, която аз ви изобразих и която може така често да се види, – човекът от епохата на упадъка, спящ пред Пазача на Прага, – той всъщност няма никакво отношение към кръга на издигнатите антропософи. Тези кръгове се нуждаят само от следния призив: за да възприемеш гласа от страната на духовете, ти си задължен да развиеш в себе си силно мъжество, за да опознаеш себе си преди този глас, – нали си започнал да се пробуждаш. Мъжеството ще те запази в будно състояние, загубата на мъжество сама по себе си ще те въвлече в сън.
Призив към мъжество, а по-нататък към будност – ето какво е необходимо на антропософите в условията на съвременната цивилизация. Не-антропософите слушат следното: „Като оставаш извън пределите на страната на духовете, ти пренебрегваш идеите, заради земното, ти не си събрал идеи, притежаващи божествена ценност и божествено достойнство. Затова при завръщането във физическо-сетивния свят, ти ще бъдеш парализиран.” – А на антропософските души ще бъде казано: „Трябва само да изпитате вашето мъжество, признавайки онова същество, чийто глас вие можете да възприемете, благодарение на определено душевно и сърдечно предразположение.”
Скъпи мои приятели, вчера беше годишнината от онзи ден, в който ние се взирахме в езиците на пламъците, изгарящи стария Гьотеанум. Но този пламък не можа да попречи на нашата работа в течение на изминалата година. Затова днес ние вече се надяваме, че физическия Гьотеанум ще стане външен символ на нашия духовен Гьотеанум, – на тази идея, която ние сега ще занесем в света.
Ние поставихме тук Основополагащия камък, крайъгълния камък. Върху този камък ще бъде издигнато здание, – построено от камъните, които ще се сътворят от делата на отделните членове на нашите групи, разпръснати по света. Ако ние сега погледнем в духа тези дела, ще разберем отговорността, за която се говори днес. Това е отговорност по отношение на съвременния човек: той се изправя пред Пазача на Прага и на него му е забранено да влезе в духовния свят.
Разбира се, ние не можем да изпитваме нищо друго, освен най-дълбока мъка и болка във връзка със станалото преди една година. Но да си спомним и за това, че всичко значително в света се е родило в страдание. Затова, скъпи мои приятели, нека нашето страдание се преобрази и от него да възникне – чрез вашата работа – Антропософското общество, мощно носещо светлината.
За тази цел нека да се вглъбим в думите, с които аз започнах и с които искам да завърша това Рождественско събрание. Празникът Рождество трябва да стане за нас не само начало на годината, а начало на известен световен поврат на времето. Нека да посветим на него тази наша самоотвержена дейност в областта на духа.


Menschenseele!
Du lebest in den Gliedern,
Die dich durch die Raumeswelt
In das Geistesmeereswesen tragen:
Übe Geist-Erinnern
In Seelentiefen,
Wo in waltendem
Weltenschöpfer-Sein
Das eigne Ich
Im Gottes Ich
Erweset;
Und du wirst wahrhaft leben
Im Menschen-Welten-Wesen.

Denn es waltet der Vater-Geist der Höhen
In den Weltentiefen Sein-erzeugend:
Seraphim, Cherubim, Throne,
Lasset aus den Höhen erklingen,
Was in den Tiefen das Echo findet;
Dieses spricht:
Ex deo nascimur.
Das hören die Geister im Osten, Westen, Norden, Süden:
Menschen mögen es hören.

Menschenseele!
Du lebest in dem Herzens-Lungen-Schlage,
Der dich durch den Zeitenrhythmus
In's eigne Seelenwesensfuhlen leitet:
Übe Geist-Besinnen
Im Seelengleichgewichte,
Wo die wogenden Welten-Werde-Taten
Das eigne Ich
Dem Welten-Ich
Vereinen;
Und du wirst wahrhaft fühlen
Im Menschen-Seelen-Wirken.

Denn es waltet der Christus-Wille im Umkreis
In den Weltenrhythmen Seelen-begnadend;
Kyriotetes, Dynamis, Exusiai,
Lasset vom Osten befeuem,
Was durch den Westen sich gestaltet;
Dieses spricht:
In Christo morimur.
Das hören die Geister im Osten, Westen, Norden, Süden:
Menschen mögen es hören.

Menschenseele!
Du lebest im ruhenden Haupte,
Das dir aus Ewigkeitsgründen
Die Weltgedanken erschließet:
Übe Geist-Erschauen
In Gedanken-Ruhe,
Wo die ew'gen Gotterziele
Welten-Wesens-Licht
Dem eignen Ich
Zu freiem Wollen
Schenken;
Und du wirst wahrhaft denken
In Menschen-Geistes-Gründen.

Denn es walten des Geistes Weltgedanken
Im Weltenwesen Licht-erflehend.
Archai, Archangeloi, Angeloi,
О lasset aus den Tiefen erbitten,
Was in den Höhen erhöret wird;
Dieses spricht:
Per spiritum sanctum reviviscimus.
Das hören die Geister im Osten, Westen, Norden, Süden:
Menschen mögen es hören.

In der Zeiten Wende
Trat das Welten-Geistes-Licht
In den irdischen Wesensstrom;
Nacht-Dunkel Hatte ausgewaltet;
Taghelles Licht
Erstrahlte in Menschenseelen;
Licht,
Das erwärmet
Die armen Hirtenherzen;
Licht,
Das erieuchtet
Die weisen Königshäupter.

Göttliches Licht,
Christus-Sonne
Erwärme
Unsere Herzen;
Erieuchte
Unsere Häupter;
Daß gut werde,
Was wir
Aus Herzen gründen,
Aus Hauptem
Zielvoll fuhren wollen.


Душа човешка!
Ти живееш в крайниците,
Които през пространствения свят
Теб отвеждат в същността на морето на Духа:
Упражнявай спомнянето за Духа
В дълбините на душата,
Където във властващото
Битие на Твореца всемирен
Собственият Аз
В Божия Аз
Пребъдва;
И ти наистина ще живееш
В мировата същност на човека.

Защото Духът-Отец във висините властва
Пораждащ Битие в дълбините на света:
Серафими, Херувими, Престоли,
Нека от висините прозвучи,
Това което в дълбините ехото намира;
То говори:
Ex deo nascimur.
Това чуват елементарните духове
На Изток, Запад, Север, Юг:
Човеците нека го чуят.

Душа човешка!
Ти живееш в ударите на сърцето и белите дробове,
Които чрез ритъма на времето
Теб отвеждат към усет на собствената душевна същност:
Упражнявай размисъла за Духа
В душевно равновесие,
Където бушуващите
Дела на идващите светове
Собствения Аз
С мировия Аз
Съединяват;
И ти наистина ще чувстваш
В душевната дейност на човека.

Защото Христовата воля властва в околния свят
В мировите ритми благославяйки душите:
Господства, Сили, Власти,
Нека от Изтока се възпламени,
Това, което чрез Запада себе си формира;
То говори:
In Christo morimur.
Това чуват елементарните духовете
На Изток, Запад, Север, Юг:
Човеците нека го чуят.

Душа човешка!
Ти живееш в покоя на главата,
Която от основите на Вечността
За теб открива мировите мисли:
Упражнявай съзирането на Духа
В спокойствието на мислите,
Където вечните цели на Боговете
Светлината на мировата същност
На собствения Аз
За свободна воля
Даряват;
И ти наистина ще мислиш
В духовните основи на човека.

Защото мировите мисли на Духа владеят
В мировата същност, умолявайки за Светлина:
Архаи, Архангели, Ангели,
Нека от дълбините бъде измолено
Това което във висините чуто ще бъде;
То говори:
Per Spiritum Sanctum reviviscimus.
Това чуват елементарните духове
На Изток, Запад, Север, Юг:
Човеците нека го чуят.

В Поврата на Времената
Светлината на мировия Дух навлезе
В потока на Земната същност;
Нощният мрак
Беше преодолян;
Ясна дневна Светлина
Засия в човешките души;
Светлина,
Която сгрява
Бедните сърца на пастирите;
Светлина,
Която озарява
Мъдрите глави на царете.

Божествена Светлина,
Христос-Слънце,
Сгрей
Нашите сърца;
Озари
Нашите глави;
За да бъде добро,
Това което ние
От сърцата основаваме,
От главите
Целенасочено да осъществим
Стремим се.


И така, скъпи мои приятели, нека да излезем оттук със сърца, изпълнени с топлина. В тези сърца тук беше утвърден крайъгълния камък на Антропософското общество. Така ще понесем тази сърдечна топлина в света и ще му посветим усърдна дейност за оздравяването на света. Вашият ум е просветен за тази цел, която днес вие всички искате да достигнете. Това ще ви помогне. Нека да приемем днес това с цялото усърдие. И тогава ние ще видим, че ако сме достойни, нас ще ни ръководи добра звезда. Скъпи мои приятели, следвайте тази добра звезда и вие ще видите къде ще ни отведат боговете с помощта на тази звезда.

Божествена светлина,
Христос – Слънце,
Сгрей
Нашите сърца;
Озари
Нашите глави!



превод - Ива Манева

_________________
ИзображениеИзображениеИзображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 2 мнения ] 

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 2 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Иди на:  
cron
Powered by phpBB® Forum Software © phpBB Group
Хостинг и Домейни