ПРИЯТЕЛИ НА АНТРОПОСОФИЯТА - ЕЗОТЕРИЧНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ

Ex Deo nascimur. In Christo morimur. Per Spiritum Sanctum reviviscimus!
Дата и час: Сря Апр 25, 2018 8:56 pm

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]




Напиши нова тема Отговори на тема  [ 4 мнения ] 
Автор Съобщение
Непрочетено мнениеПубликувано на: Нед Мар 31, 2013 5:33 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1790
"Зелената Змия и красивата Лилия" - Гьоте


"Всеки, който е в състояние да разбере "Зелената Змия и Красивата Лилия" знае, че Гьоте е бил теософ и мистик. Той е бил запознат с мъдростта и мирогледа, които ние се опитваме да представим по популярен начин чрез теософията, и самата приказка е доказателство за това. Когато Гьоте пише, той не се опитва да облече най-високите истини в думи и да ги представи в открити лекции чрез силата на разума. Тези интимни истини на човешката душата все още не се говореха открито. Онези, които намекваха за тях, ги предаваха в символична форма и ги изразява чрез символи."

Рудолф Щайнер
4 април 1904


"Тайното откровение на Гьоте в неговата приказка за Зелената Змия и Красивата Лилия" - Р.Щайнер
https://docs.google.com/file/d/0B4tUjId ... x1SUk/edit

"Зелената змия и красивата Лилия" е една от най-важните истории на Антропософския и Розенкройцерския поток. Той е вечен, алегоричен разказ за Посвещението и има дълбоко въздействие върху Рудолф Щайнер при създаване на учението му. Той нарече приказка един вид "тайно откровение", "апокалипсис". Гьотевата приказка започва със специален образ: река, разделяща две земи, намиращи се една срещу друга, както сетивния свят и духовния свят. Историята завършва с мост, създаден чрез жертва, която се простира над реката между двете земи.

Всъщност, Рудолф Щайнер е толкова дълбоко впечатлен от приказката на Гьоте, че той я използва като модел за първата си мистерийна драма "Портата на Посвещението". Дори преди първото й представление той казва на приятели: "Знам колко дълбоко обичате Гьотевата приказка, и днес съм щастлив да ви кажа, че ще я видите на сцената."

Това е една приказка за медитация и за изграждане на мостове между душата и духа.

Дванадесетте картини в тази книга представят душевния опит на "Младежа" в приказката. Те са плод на интензивното сътрудничество между художника Херман Линде и Рудолф Щайнер. Щайнер посещава студиото на Линде всеки ден и го снабдява с подробни указания за това как да се интерпретират различни мотиви.

След като Линде завършва оригиналните панели - рисувани главно с темпера - той планира да ги преработи в прозрачни акварелни картини върху стъкло, следвайки предложението Щайнер за работа изцяло "от цвета в себе си" За съжаление Херман Линде не е в състояние да реализира намерението си; той умира внезапно, само няколко месеца след като първият Гьотеанум е унищожен през 1922 г. Според Рудолф Щайнер, той умира от разбито сърце, защото Линде е свързал цялото си същество със сградата и картините в нея.


************************************************************************************************************************************************************************


Изображение

/1864 - 1923/




Част от илюстрации и картини на Херман Линде:



Изображение



Изображение



Изображение



Изображение



Изображение



Изображение



Изображение





Изображение

ЗЛАТНИЯ ХРАМ

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Сря Ное 25, 2015 9:03 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1790
Сс 22, Р. Щайнер: Шилер - Гьоте и връзката с Гьотевата "Приказка", като астрална визия за духовно-космическото развитие и бъдеще на човечеството:


"Ако подходим исторически и си припомним как през средата на 1795 е възникнало приятелството между Гьоте и Шилер, и как е протекло във времето, лесно ще разберем задачата, която Гьоте си е поставил с въпросната Приказка. По това време е било създадено едно произведение, плод от изучаването на Гьотевия светоглед, което изигра огромна роля във възпитанието и култивирането на немския духовен живот: Писмата на Шилер върху естетическото възпитание на човека. Нека само отчасти да посочим какво искаше да постигне Шилер с тези Писма.
Той си задава въпроса, как човекът може да стигне дотам, че, развивайки все повече и повече своите сили, да проникне в тайните на света по един свободен и чисто човешки начин. Под формата на писма, това произведение е изпратено до херцог фон Аугустенбург и там Шилер пише: „Може да се твърди, че всеки индивидуален човек - според своите заложби - носи в себе си един чист, идеален човек, и намирайки се в пълна хармония с него, той е в състояние да обхване основната задача на своя живот независимо от всички външни промени." И Шилер се опитва да обясни, как е възможно човек да се възвиси до по-висшите степени на съществуването.

Две са нещата, които правят човека несвободен и се изпречват пред погледа му, отправен към мировите тайни. От едната страна е властта на чувствения живот, от другата страна е недостатъчното развитие на разума. И сега Шилер дава следното обяснение: Нека да вземем един човек, който е далеч от всякакво понятие за дълг, който е далеч от природата и от логиката на всички наши понятия, а следва само своите влечения и инстинкти - той не може свободно да развие силите на своята природа, той остава роб на страстите, нагоните и влеченията, той е несвободен. Обаче несвободен е също и онзи, който потиска своите страсти, нагони и влечения, и следва единствено чисто смисловата, логическа необходимост на своето мислене. Така човекът става роб или на необходимостта, произтичаща от природния свят, или роб на необходимостта, произтичаща от разума.
И по какъв начин човекът може да развие своите вътрешни сили? Шилер отговаря: Той трябва преди всичко да развие онези свои вътрешни състояния, които са близки до божествения свят, да ги пречисти и да ги съпостави с това, което ние наричаме логика. Когато неговите инстинкти и нагони са до такава степен пречистени, че той с радост изпълнява това, което счита за свой дълг, когато необходимостта, произтичаща от разума не го угнетява и потиска, тогава той с радост и от вътрешен подтик ще върши онова, което е разумно; тогава разумът сваля човека долу в сетивния свят, и в същото време сетивният свят го издига горе в областта на разума.

Нека да си представим един човек, който е застанал пред едно произведение на изкуството. Той е вгледан в сетивния свят. Обаче чрез всяка частица от сетивния свят към него струи някакво откровение на духовния свят, защото в сетивния свят намира израз онова духовно съдържание, което художникът е вложил в своята художествена творба. Ето как в съзерцаването на красотата имаме не друго, а едно живо посредничество между Духа и сетивното възприятие. Така изкуството, животът в красотата, според Шилер е едно велико възпитателно средство, едно средство за естетическо възпитание, едно освобождаване от природата, което и позволява да разгърне своите собствени сили.

Следователно, как протича според Шилер човешкото развитие? Ето как: човекът трябва да свали естеството на своя разум долу, така че то да се прояви в сетивния свят, а да издигне сетивата си горе, така че те да се проявят в света на разума.

Относно тези Писма Гьоте изрича прекрасните думи: Те ми въздействуват по такъв начин, че ясно ми дават да разбера как съм живял досега и как винаги съм искал да живея. Лесно може да се докаже, че Гьоте е бил подтикнат да напише своята Приказка именно от това, което Шилер казва в своите Писма за естетическото възпитание на човека. Там той казва същото, само че по свой начин. Гьоте съвсем не искаше да покаже загадките на душата с помощта на някакви абстрактни понятия. За Гьоте душевните загадки бяха прекалено дълбоки и могъщи, за да ги вкарва в тесните рамки на природната необходимост и логиката. Ето защо у Гьоте бликна поривът да персонализира отделните душевни сили именно в образите на своята Приказка. На Шилеровия въпрос Гьоте отговаря с образите от своята Приказка, и ние ще видим, че тя съдържа в себе си цялото богатство на Гьотевата психология. В образа на Блуждаещите Светлини ние виждаме, как душата непрекъснато взема нещо от света, но и дава от себе си, как в Змията са персонализирани строго определени сили, които са валидни само в земните условия, нещо което се отнася и за човешката изследователска дейност, за човешкия разум и изобщо за опита, който остава в хоризонталната плоскост, докато идеалът се стреми нагоре по вертикалата. Силата на религиозното чувство е представена в образа на Стареца с лампата, а накрая - чрез описаните от Гьоте събития - ние виждаме как трябва да протича развитието на всяка отделна душевна сила..."

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Съб Дек 05, 2015 8:58 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1790
ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ


Превод от немски: Людмила Коева


На брега на Голямата река, която беше силно придошла от проливните дъждове, живееше в малка колиба старият Лодкар. Потънал в дълбок сън след напрегнатия ден, той изведнъж се събуди посред нощ от някакви странни гласове. Вероятно бяха пътници, защото той ги чу да казват, че искат да бъдат откарани на отсрещния бряг.
Когато се показа на вратата, той видя две големи Блуждаещи Светлини да проблясват над завързаната лодка. Те го уверяваха, че много бързат и искат час по-скоро да бъдат на другия бряг. Без да се двоуми Старецът отвърза лодката и загреба през реката. Междувременно странниците просъскаха нещо един на друг на своя неразбираем език, а после гръмко избухнаха в смях и заподскачаха насам-натам из лодката ту по пейката, ту по нейното дъно. „Разклащате лодката!", извика им Лодкарят. „Ако продължавате да сте толкова буйни, може и да я обърнете. Трябва веднага да седнете, Блуждаещи Светлини!" Но те отново буйно се изсмяха на думите му и заподскачаха още повече. Той обаче търпеливо понесе тази обида и много скоро лодката достигна до другия бряг.
„Вземете, това е за Вашия труд!", казаха пътниците и в мократа лодка се изсипаха множество бляскащи жълтици. „За Бога, какво правите?" учуди се Лодкарят. „Та Вие ще ме вкарате в голяма беда! Ако някоя златна монета беше паднала във водата, течението, което не може да понася този метал, можеше да се надигне в огромни вълни и да погълне лодката и мен заедно с нея. А не се знае и с вас какво щеше да се случи. Вземете си златото обратно."
„Ние не можем да си върнем нищо обратно, което веднъж сме отделили от себе си.", отвърнаха те.
„Но така ми създавате още работа!", продължи Старецът, като се наведе да събира жълтиците. „Сега трябва да събера всички, да ги занеса на брега и там да ги заровя."
Блуждаещите Светлини бяха скочили от лодката, а Старецът извика след тях: „А къде остава моето възнаграждение?"
„Който не приема злато, нека се труди на вятъра!", беше техният отговор. „Тогава ще Ви кажа, че за моя труд може да се заплаща само с плодовете на Земята" „С плодовете на Земята ли? Та ние не ги познаваме, никога не сме ги опитвали!", удивиха се те. „И така да е, но аз не мога да Ви пусна сега, без да ми обещаете, че ще ми набавите три зелки, три артишока и три големи глави лук", каза Лодкарят.
Блуждаещите Светлини искаха да се измъкнат, шегувайки се, но изведнъж се почувствуваха някак странно приковани към Земята. Това бе най-неприятното усещане, което някога бяха изпитвали. Тогава те обещаха в най-скоро време да изпълнят желанието на Лодкаря. Той ги освободи и подкара лодката обратно. Беше се отдалечил доста, когато чу да викат след него: „Старецо, слушай, забравихме най-важното!" Но той беше много далеч и не ги чу. Стигна до онази страна на реката, с високото скалисто плато, докъдето водата никога не може да се покачи; там той смяташе да зарови опасното злато. Намери една пукнатина между назъбените скали и изсипа вътре жълтиците.
В тази пукнатина живееше красивата Зелена Змия. Веднага щом чу звъна на жълтиците, тя се разбуди от дълбокия си сън. Едва съзряла блестящите кръгчета, тя ги нагълта с огромен апетит, след което претърси внимателно всички храсти и процепи наоколо, където се бяха разпръснали някои златни късчета. Преглъщайки последното, тя вече чувстваше с най-приятна наслада как златото се разтапя в нейните вътрешности и прониква в цялото и тяло. С много голямо задоволство тя забеляза, че е станала прозрачна и светеща. Бяха я уверявали, че такова светещо явление е възможно, но понеже се съмняваше, дали тази светлина ще продължи да се излъчва още дълго от нея, тя реши да задоволи любопитството си, както и да се подсигури занапред. Затова изпълзя от скалите и тръгна да търси този, който бе разпилял красивите жълтици. Но не намери никого. Толкова по-приятно и стана обаче да се възхищава сама на себе си така, както се провираше между тревите и шубраците, излъчваща своята привлекателна светлина, която осветяваше свежата зеленина и караше листата да заприличат на смарагди, а цветята да блестят в най-прекрасния си вид.
Напразно преброди тя дивата пустош, но затова пък надеждата й се удвои, когато стигна до мястото, където забеляза в далечината някакви проблясвания, подобни на нейните. „Дали най-после не намерих свои роднини?", запита се тя и се отправи натам. Не обръщаше никакво внимание на това, че беше толкова трудно да се провира през мочурищата и тръстиките, защото най-много обичаше да пълзи по сухите ливади или из скалистите пукнатини, да се наслаждава на ароматните билки и да утолява жаждата си с нежни капчици роса. Но сега заради любимото злато и упованието в прекрасната светлина, тя би приела всичко, на което биха я подложили.
Много уморена, тя стигна най-после до едно мрачно тресавище, където двете Блуждаещи Светлини подскачаха игриво из шубраците. Тя се отправи към тях и ги поздрави, радостна, че е срещнала такива приятни роднини. Светлините се плъзнаха по тялото й, после скочиха пред нея и се разсмяха по своя особен начин.
„Госпожо братовчедке", заговориха я те. "Щом сте от вида на тези в хоризонтална линия, недейте да очаквате кой знае какво. Очевидно ние сме роднини единствено от страна на блясъка. Защото, ето вижте!" и сега двата пламъка изведнъж се извисиха нагоре, като пожертваха широчината си, за да демонстрират цялата си височина, възможно най-нагоре.
„Колко красиво ни стои на нас, господата с вертикалната линия, тази стройна извисеност! Не се обиждайте, приятелко, но кой род би могъл да се похвали с такова нещо!? Докато има такива Блуждаещи Светлини никой не може да има нито здрав апетит, нито спокоен сън."
Присъствието на тези роднини започна да става твърде неприятно за Змията. Тя поиска да надигне глава, но веднага почувства, че трябва пак да се приведе към Земята, за да изпълзи от мястото си. И ако преди се бе почувствала прекрасно в тъмния шубрак, то сега, в присъствието на нейните братовчеди, й се стори, че блясъкът й се помрачи. Тя дори се уплаши, че може съвсем да угасне. Потънала в тежки размисли, тя реши да ги попита дали ще й разкрият тайната, откъде дойде това блестящо злато, което се изсипа в скалата. Според нея това беше златен дъжд, който се е излял направо от небето. Блуждаещите Светлини избухнаха в смях, при което разклатиха телата си и около тях всичко се обсипа с безброй жълтици. Змията бързо се втурна да ги събира и лакомо да ги поглъща.
„Да Ви е сладко, госпожо братовчедке", казаха учтиво господата, „Можем и още да Ви доставим." И те отново кръшно разклатиха телата си така, че Змията едвам смогваше да се справи с тази обилна трапеза. Светлината, която се излъчваше от нея, веднага се усили и тя заблестя в най-прекрасния си блясък. За сметка на това Блуждаещите Светлини значително се смалиха, но пък ни най-малко не загубиха от доброто си настроение.
„Вечно ще ви бъда задължена", каза Змията, едва поемайки си дъх след пищния обяд. „Сега може да поискате от мен всичко, което си пожелаете, стига то да е по силите ми."
„Чудесно!", възкликнаха Блуждаещите Светлини. Ще ни кажеш ли тогава къде живее Красивата Лилия? Можеш ли да ни отведеш час по-скоро до замъка на Красивата Лилия и до нейната градина? Ние изгаряме от нетърпение да се хвърлим в нозете и."
„Тази услуга", отвърна с дълбока въздишка Змията, „аз не мога веднага да Ви направя. За съжаление, Красивата Лилия живее отвъд реката. „Отвъд реката ли? А ние накарахме да ни превозят от тази страна на реката. При това в такава бурна нощ! А колко зловеща изглеждаше реката! Дали не е възможно да повикаме отново стария Лодкар?"
„Всичките Ви усилия ще бъдат напразни", отговори им Змията; „дори да го намерите на този бряг, той няма да Ви вземе. Защото той може да превозва само откъм този бряг, но не и към отсрещния." -„Няма що, добре сме се подредили. И няма ли друг начин да се премине оттатък?" „Има, даже няколко, само че не и в момента. Аз сама бих могла да пренеса господата, само че по обяд." „Но това е времето, в което ние не можем да пътуваме никъде!", ужасиха се Светлините. „Тогава, щом се стъмни, можете да бъдете пренесени върху сянката на Великана." „И как става това?", попитаха те с надежда. „Големият Великан живее недалеч от тук. Той не може нищо да направи чрез собственото си тяло: ръцете му не могат да вдигнат дори и сламка, нито раменете му да понесат дори едно оризово снопче. Затова пък неговата сянка може много, може всичко. При изгрев слънце и при залез, той е най-силен, затова нощно време на гърба си той може да пренесе всичко. Тогава Великанът се отправя бавно към брега и сянката му може да прекара пътника отвъд реката. Ако държите обаче по обяд да бъдете в онова горско кътче, където храстите се спущат към брега, тогава мога аз да Ви пренеса и да Ви представя там на Красивата Лилия. Но щом се страхувате от горещината по пладне, то наистина ще трябва да потърсите привечер Великана в онзи скалист залив. Той сигурно ще откликне на желанието Ви."
Извивайки се в лек поклон, младите господа се отдалечиха, а Змията беше много доволна, че се е освободила от тях, преди всичко, за да се полюбува на своята собствена светлина, както и да задоволи любопитството, което от доста време я измъчваше.
В един от скалните процепи, из които се провираше безпрепятствено, тя направи странно откритие: Че може да пълзи из тези пукнатини без да се нуждае от светлина, защото умееше да различава по вътрешен усет всички заобикалящи я предмети. Беше свикнала да открива и най-необичайните творения на природата: ту се промъкваше между рифове от големи кристали, ту се плъзгаше по жилите на самородно сребро и току изваждаше някой благороден камък навън. Но за свое голямо учудване, в една затворена урва тя долови предмети, които издаваха съзидателния труд на човешките ръце. Гладки стени, по които тя не можеше да се изкачи или правилни ръбове на стройно изваяни колони, и което й се стори най-странното - човешки фигури, около които много пъти се бе обвивала и които вероятно бе приемала за късове руда или в най-добрия случай за добре полиран мрамор. Сега искаше да провери всичко това и да го потвърди, като се надяваше чрез собствената си светлина да опознае напълно странните предмети в него. Тя се забърза по обичайния си път и много скоро стигна до процепа, през който винаги пропълзяваше в това светилище.
Когато пристигна на мястото, тя се огледа с любопитство и макар че светлината, която излъчваше, не можеше да освети всички предмети в залата, й позволи да види поне най-близките достатъчно ясно. С удивление и страхопочитание Змията се вгледа в една блестяща ниша, в която беше поставена фигурата на достолепен Цар, излята от чисто злато. По размери статуята беше по-голяма от човешки ръст, но според образа изглеждаше по-скоро дребен, но с добре сложено тяло мъж. То бе обвито в обикновено наметало, а венец от дъбови клонки придържаше косите му над челото.
Змията беше приковала поглед в този необикновен образ, когато Царят изведнъж проговори: „Откъде идваш?", попита я той. „От скалните пукнатини", отвърна му тя, „в които се намира златото."
„Ти знаеш ли кое е по-блестящо от златото?", продължи Царят. „Светлината", отвърна му Змията.
„А кое е по-освежаващо от светлината?" „Разговорът", беше нейният кратък отговор.
Докато разговаряха, тя гледаше настрани и забеляза в следващата ниша друга прекрасна фигура на един Сребърен Цар, с по-дребно тяло, покрито с богато извезани одежди; имаше корона, колан и скиптър, украсени с множество скъпоценни камъни. Лицето му изразяваше гордост и сякаш искаше да каже нещо, когато по мраморната стена се очерта една тъмна ивица, една жила. Изведнъж тя блесна като светкавица и освети целия храм. При тази светлина Змията забеляза третия Цар, чиято могъща фигура от бронз се опираше на скиптър, а главата му беше окичена с лавров венец. Но той наподобяваше повече на къс скала, отколкото на човек. Змията се огледа и за четвъртия, който беше някъде далеч от нея, но стената се разтвори, при което жилата в нея проблесна отново и изчезна. Тогава един човек, среден на ръст, който се появи оттам, привлече вниманието й. Беше облечен като селянин и носеше лампа в ръка, в чийто мек пламък бе много приятно да се вгледаш. При това неговата светлина осветяваше целия храм, без да хвърля сянка.
„- Защо си дошъл тук? Ние си имаме светлина!", каза Златният Цар. „Нали знаете, че аз не бива да осветявам мрака." „Свършва ли моето царство?", попита Сребърният Цар. „Може би по-късно или никога.", отвърна Старецът.
Бронзовият Цар проехтя с мощния си глас: „А аз кога ще се въздигна?" „Скоро", отвърна Старецът. „И с кого ще трябва да се свържа?", попита Царят. „С твоите по-възрастни братя.", каза Старецът. „А какво ще стане с най-малкия ми брат?", попита Царят. „Той ще седне на престола.", каза Старецът. „Но аз не съм се уморил!", извика четвъртият Цар с груб, заекващ глас.
Докато те разговаряха, Змията беше обходила безшумно храма и сега се вглеждаше отблизо в четвъртия Цар. Той стоеше облегнат на една колона и неговата представителна фигура бе по-скоро тромава, отколкото хубава. Металът, от който тя беше излята не можеше лесно да се определи. При по-внимателно вглеждане се различаваха трите метала, от които всъщност бяха направени неговите трима братя, но явно смесването им не беше станало равномерно и сега златните и сребърни жилки изпъкваха върху бронзовата маса, като придаваха на фигурата неприятен вид.
Междувременно Златният Цар попита стария човек: „Ти колко тайни знаеш?" „Три", отвърна Старецът. „А коя е най-важната?", попита Сребърният Цар. „Явната", каза Старецът. „Искаш ли да я разкриеш и на нас?", попита Бронзовият Цар. -„Щом науча четвъртата", каза Старецът. „А мен какво ме е грижа за това", промърмори под носа си Царят, изваян от сплавта.
„Аз зная четвъртата тайна", каза Змията, приближавайки се до Стареца и изсъска нещо в ухото му. „Дошло е времето!", извика тогава Старецът с мощен глас. Целият храм екна, а металните статуи зазвънтяха и в този миг Старецът изчезна в западна посока, а Змията в източна и всеки от тях профуча с голяма бързина над скалните пукнатини.
Всички отвори, през които Старецът преминаваше, се изпълваха след него със злато, защото неговата лампа имаше чудодейното качество да превръща всички камъни в злато, дървото в сребро, мъртвите животни в благородни камъни, а металите тя просто унищожаваше. Но за да постигне това свое въздействие, лампата трябваше да свети самостоятелно. Ако имаше и друга светлина, тя излъчваше само хубав, светъл блясък, който освежаваше всяко живо същество.
Когато Старецът влезе в своята колиба на хълма, там завари жена си потънала в голяма скръб. Тя седеше до огъня и плачеше неутешимо. „Ах, колко съм нещастна! Знаех си, че днес не трябваше да те пущам навън." „Но какво има, какво се е случило?", попита внимателно Старецът.
„Ти едва беше тръгнал", захълца тя, „когато на вратата се появиха двама странници и аз съвсем непредвидливо ги пуснах да влязат: изглеждаха съвсем прилични и порядъчни хора. Целите бяха обвити в огнени езици, така че човек можеше да ги вземе за блуждаещи светлини. Току-що бяха влезли и започнаха да ми подхвърлят по един безсрамен начин ласкателства, за които не смея и да си спомням."
„Ех, - засмя се Старецът, -господата сигурно са се пошегували. На твоята възраст те едва ли биха отишли по-далеч от обичайната любезност."
„О", ядоса се Старицата, „възраст, възраст, само това ли ще чувам! Та толкова ли съм остаряла! Обикновена учтивост било! Аз си знам. Ти само се огледай наоколо, виж как изглеждат стените; пак се показаха старите камъни, които не бях виждала от сто години. Те изблизаха с пламъка си цялото злато по тях, при това със светкавична бързина, като ме уверяваха през цялото време, че това злато било много по-вкусно от обикновеното. Тогава те още повече се разлудуваха и за кратко време станаха още по-големи и по-блестящи. И отново започнаха да се шегуват и да ме ласкаят, наричаха ме царица, разтърсваха се кръшно, при което от тях се изсипаха цял куп жълтици. Можеш да ги видиш там под пейката. Но какво нещастие се случи тогава! Доброто ни куче, нашият мопс, излапа набързо няколко от тях и виж го, сега лежи мъртъв до огнището. Бедното животинче! Аз го видях едва, когато те си бяха тръгнали. Иначе нямаше да обещавам да изплатя дълга им към Лодкаря." „И какво му дължат те?" попита Старецът „Три зелки, три артишока и три глави лук. Обещах им, че когато настъпи денят, ще ги занеса на реката.
„Можем да им направим тази услуга", каза Старецът, „защото в скоро време те пак ще ни потрябват." Дали пак ще ни потрябват, аз не знам, но те обещаха най-тържествено, че пак ще ни услужат."
Междувременно огънят в огнището беше догорял и Старецът покри жарта с пепел, отдели жълтиците на една страна и тогава неговата лампа блесна със своя най-красив блясък. Стените отново се покриха със злато, а мопсът се превърна в най-красивия оникс, който човек можеше да си представи.
Преливащите в кафяво и червено цветове го превръщаха в изключително рядко произведение на изкуството.
„Вземи си кошницата", каза Старецът „и сложи в нея оникса. После ще наредиш около него трите зелки, артишока и трите глави лук. Така ще занесеш кошницата до реката. Към обяд помоли Змията да те пренесе оттатък и ще оставиш оникса при Красивата Лилия. Когато тя го докосне, той веднага ще оживее. Тя може да превръща мъртвия камък в живо същество, точно както може живото да превръща в мъртво; а и така ще се сдобие с верен спътник. Кажи и да не тъгува, защото избавлението й наближава; голямото нещастие ще трябва да приеме като истинско щастие, защото времето е вече дошло."
Старицата приготви кошницата си и когато се съмна, тя се отправи на път. Изгряващото Слънце обля реката в мека светлина, така че водите й заблестяха отдалеч. Жената вървеше бавно, защото кошницата, която носеше върху главата си й тежеше, но не заради оникса. Мъртвите неща не тежаха, още повече, че кошницата се беше вдигнала сама и витаеше над главата й. Но да носи пресни зеленчуци или някаква животинка, това вече й тежеше, дори много. Така, потънала в мрачни мисли, тя извървя част от пътя, когато изведнъж уплашено се спря: за малко да настъпи сянката на Великана, която се бе разпростряла върху целия път. Тя видя как грамадният Великан, току-що изкъпал се в реката, излизаше от водата и се разтревожи, че няма да може да се размине по пътеката с него. Когато я видя, той се опита да я заприказва шеговито, а в същото време ръцете на сянката му бръкнаха в кошницата. С голяма сръчност те извадиха оттам по една зелка, един артишок и една глава лук и ги пъхнаха в огромната уста на Великана, който отново се отправи към реката и освободи пътя на уплашената жена. Тя се поколеба дали да не се върне обратно и да попълни липсващите зеленчуци от своята градина, но докато разсъждаваше, неусетно стигна до брега на реката. Дълго време тя остана там да чака Лодкаря, докато най-после го видя да идва с един пътник. От лодката слезе хубав младеж с благородна осанка, на когото тя не можеше да се нагледа.
„Какво носиш", попита я Лодкарят. „Това са зеленчуци, които ти дължат Блуждаещите Светлини", каза тя и показа стоката си.
Когато Старецът видя, че има само по два броя от всеки вид, той се намръщи и каза, че не може да ги приеме. Жената настоятелно го помоли, обяснявайки, че не може да се върне обратно у дома, защото товарът ужасно ще й тежи по пътя. Но той държеше на своето, като я уверяваше, че това не зависи от него самия. „Това, което ми се полага, аз трябва да оставя да престои девет часа и не бива нищо да приемам, докато не съм дал на реката една трета част от него." След дълги уговорки най-после Старецът добави: „Има още една възможност. Ако обещаеш пред реката, че се признаваш за нейна длъжница, тогава ще приема шестте бройки. Но при това съществува една опасност."
„Нима ако удържа на думата си, пак ще ме грози опасност?" прекъсна го тя. „В никакъв случай. Само си потопи едната ръка в реката", продължи Старецът, „и обещай, че ще изплатиш дължимото до едно денонощие."
Старата жена изпълни казаното, но каква бе уплахата и, когато извади ръката си от водата и видя, че тя е почерняла като въглен. Тогава тя се нахвърли върху Стареца, заявявайки че нейните ръце винаги са били най-хубавото нещо, което е имала и че въпреки тежкия труд, винаги грижливо ги е поддържала в изискан вид. Сега тя разглеждаше ръката си с истинско отвращение и изведнъж извика отчаяно:
„Но това е още по-лошо! Сега ръката ми става все по-малка! Тя почти изчезва!"
„Само така изглежда! Но ако не удържиш на думата си, може и наистина да стане. Ръката постепенно ще се смалява и накрая съвсем ще изчезне. Въпреки това ще можеш да си служиш с нея. Само ще гледаш да я държиш скрита от погледа на другите." „Аз бих предпочела да не си служа с нея, но не и да я държа скрита." отвърна Старицата. „В крайна сметка това няма значение, защото аз ще удържа думата си, за да се отърва час по-скоро от тази почерняла кожа и тези притеснения."
И тя посегна бързо към кошницата, която от само себе си се повдигна свободно над главата й. Така тя настигна Момъка, който с леки стъпки, но потънал в тежки мисли, вървеше по брега. Неговата прекрасна фигура и странното му облекло силно озадачиха старата жена. Гърдите му бяха покрити с блестяща ризница, през която се очертаваха гъвкавите очертания на тялото му. Раменете му бяха покрити с пурпурно наметало, а по тях се спущаха на вълни красивите му къдрави коси. Благородното му лице беше огряно от Слънцето, както и стройните му крака. Босоног, той леко стъпваше по нагорещения пясък, но сякаш една дълбока болка притъпяваше в него всички външни усещания. Приказливата Старица се опита да го заговори, но той й отвръщаше оскъдно, така че най-после тя се умори да изтръгва отговорите, които я интересуваха и на сбогуване му каза: „Вие много ме бавите, господине, а аз не бива да пропущам момента: трябва да прекося реката върху Зелената Змия и да предам на Красивата Лилия изключителния подарък, който й нося от моя мъж." С тези думи тя продължи забързано напред, а младежът сякаш се окуражи и също забърза, следвайки я по петите. „Вие отивате при Красивата Лилия, така ли? Но тогава ние имаме един и същи път. И какъв е този подарък, който й носите?" „Господине, след като отвръщахте на моите въпроси толкова пестеливо, не е редно сега така да ме разпитвате. Но ако искате да си разменим някои тайни, разкажете ми Вие първо за Вашата съдба и после аз ще Ви разкрия как стоят нещата с мен и с моя подарък." Скоро те стигнаха до разбирателство: Старицата му довери своята тайна и историята с кучето, дори му позволи да погледне вълшебния подарък. Той извади естествените дарове на природата от нейната кошница и взе мопса, който сякаш се беше укротил в неговите ръце. „Щастливо животинче!", извика той като го видя. „Ти ще бъдеш докоснато от нейните ръце и те ще ти върнат отново живота. А живите същества трябва да се пазят от нея, за да не ги постигне жалката съдба... Каква жалка съдба! Не е ли по-страшно това, да бъдеш парализиран само от присъствието й, отколкото направо да умреш от докосването на ръката й? „Погледни ме, каза той на Старицата, на моите години аз съм принуден да търпя това мъчение. Тази ризница, която с чест съм носил през войните, пурпурната мантия, която се опитвах да спечеля чрез мъдро царуване. Съдбата ме накара да нося сега всичко това като тежък товар и като ненужно украшение. Короната ми, скиптърът и мечът вече не съществуват; аз стоя сега тук толкова гол и беззащитен, колкото и всеки обикновен човек, защото нейните красиви очи имат такова ужасно въздействие, че отнемат жизнената сила на всяко живо същество, а онези, които докосването на нейните ръце не е успяло да умъртви, се превръщат в мрачно странстващи сенки."
И той продължи да се оплаква, без да задоволи ни най-малко любопитството на старата жена, която искаше да узнае повече не само за неговата странна външност, но и за вътрешните му изживявания. Тя не успя да научи нито името на баща му, нито това на неговото царство. Той галеше вкаменения мопс, който толкова се беше затоплил от Слънчевите лъчи и от допира на младежа, сякаш беше оживял. Младежът продължи от своя страна да я разпитва за мъжа с лампата, за въздействието на свещената светлина и сякаш занапред очакваше нещо добро от нея, което да промени окаяното му състояние. Разговаряйки така, те забелязаха как величествената дъга на моста, свързваща единия с другия бряг, заблестя силно в сиянието на Слънчевата светлина. И двамата се учудиха, защото никой от тях досега не бе виждал този мост така великолепно сияещ. „Я виж ти!", извика Момъкът, „та не беше ли достатъчно красив, още когато беше издигнат пред очите ни от яспис и от празеодим? А сега изглежда като изграден от най-прекрасни смарагди, хризопрас и хризолит; да не смее човек да стъпи върху него."
И двамата не подозираха нищо за промяната, настанала със Змията, защото това беше именно тя, Змията, която сутрин се издигаше над реката и заемаше формата на този дръзко извиващ се мост. Пътниците престъпиха по него със страхопочитание и преминаха на отсрещния бряг, без да проронят и дума.
Едва бяха стигнали до него, когато мостът започна да се клати и люлее. В един миг той допря повърхността на водата и тогава Зелената Змия изведнъж придоби отново същинското си тяло, което се плъзна по пътя зад двамата пътници. Те не бяха успели да й благодарят за възможността да преминат по нейния гръб, когато забелязаха, че освен тях се бяха присъединили и други лица, но не можаха да ги видят с очите си, а само чуха някакво просъскване, на което Змията отговаряше с нещо подобно. Най-после те доловиха следните думи: „Първо ще се промъкнем незабелязано в парка на Красивата Лилия, говореха гласовете един през друг, и тогава ще се опитаме, с настъпването на нощта, когато придобием по-приличен вид, да се представим в съвършената си красота. После ще се срещнем на брега на Голямото езеро." „Дадено" отвърна им Змията и съскането й се понесе из въздуха. И така нашите трима странници се уговориха в какъв ред да се представят пред Красавицата, защото колкото и много хора да се явяваха пред нея, те трябваше да идват един по един и съответно да си тръгват по същия начин, за да не се налага да изтърпяват прекалено големи болки.
Старата жена, с преобразеното на камък куче в кошницата, първо се приближи към градината и после се отправи да търси своята благодетелка. Откри я веднага, защото тя тъкмо започваше да пее, в съпровод на своята арфа; нежните звуци образуваха леки водни кръгове върху повърхността на притихналото езеро, а после раздвижиха като кадифен полъх тревата и клонките на храстите наоколо. На една закътана зелена поляна, в сянката на обграждащите я величествени дървета, седеше тя, Красивата Лилия и още с първия си поглед заплени очите, ушите и сърцето на старата жена, която с трепет се приближаваше към нея, обзета от възхищение и вече не се съмняваше, че Красавицата беше станала междувременно още по-хубава. Още отдалеч добрата жена отправи своя поздрав и изрази възторга си от прелестното създание. „Какво щастие е, че Ви виждам! Каква божествена благодат се носи около Вас! Колко очарователно се опира арфата на скута Ви и как нежно я обгръщат ръцете Ви! Самата арфа сякаш жадува да се облегне на гърдите Ви и да зазвучи под лекото докосване на нежните Ви пръсти. А колко по-щастлив би бил ти, младежо, ако заемеш мястото на тази арфа!" Изричайки тези слова тя се приближи съвсем до нея; Красивата Лилия отвори очи, отпусна леко ръцете си и каза: „Не ме натъжавай, моля те! Твоето възхищение е съвсем не навреме. Така само още по-силно усещам своето нещастие.
Погледни само в нозете ми лежи мъртво моето канарче, което винаги пригласяше на моите песни; то имаше навика да каца на арфата ми и при това много внимаваше да не ме докосне; днес, когато се събудих и поисках да се освежа с една нежна мелодия, моят малък певец, по-въодушевен от всякога, подхвана веднага своите хармонични трели. Но тъкмо в този момент над главата ми се стрелна един ястреб; уплашеното малко птиченце се пъхна бързо в моята гръд и аз веднага почувствах предсмъртните потрепвания на напущащия го живот. Пронизан от моя поглед хищникът се свлече безсилен на брега до водата. Но какво ме топлеше това наказание! Любимецът ми беше мъртъв и неговият гроб само ще помрачи още повече тъжните храсти в моята градина."
„Съвземете се, Лилия!", извика старата жена и самата тя избърса една сълза от очите си, която трогателният разказ на нещастното момиче бе изтръгнал от нея; „Съберете сили! Моят Старец ми поръча да Ви предам, че трябва за преодолеете мъката си, защото голямото нещастие трябва да се гледа като предвестник на най-голямо щастие. Защото е дошло времето! И наистина" продължи Старицата, „по целия свят вече стават едни неща... Ето, погледнете само моята ръка как изведнъж почерня. Освен това и много се смали, и сега аз трябва да побързам, докато съвсем не е изчезнала. Ах, защо трябваше да върша услуга на Блуждаещите Светлини; да се срещам с Великана и да потапям ръката си в реката? Не бихте ли могли Вие да ми дадете една зелка, един артишок и една глава лук? Трябва да ги занеса на реката и тогава ръката ми ще стане бяла както преди, така че ще мога да я държа дори до Вашата?"
„Зелки и лук ще се намерят във всички случаи, но артишок ще търсиш тук напразно. Всички растения в моята толкова голяма градина не раждат нито цветове, нито дават плодове. Но всяка суха клонка, която откъсвам и посаждам върху гроба на любимо същество, веднага се раззеленява и израства високо. За съжаление всички тези храсти, тези горички са израснали все по този начин: короните на вечнозелените пинии, обелиските от кипариси, издигащите се като колоси дъбове и букове всички те бяха малки, сухи клонки, а сега се издигат като тъжни паметници, увековечаващи въздействието на моята ръка върху иначе неплодородната почва." Старицата почти не слушаше нейната изповед, само се беше втренчила в своята ръка, която в присъствието на Красивата Лилия ставаше все по-черна и от минута на минута все повече се смаляваше. Тя тъкмо беше решила да вземе кошницата и да продължи пътя си, когато почувствува, че е забравила най-важното. Извади веднага вкамененото куче и го постави върху тревата, недалеч от Красавицата.
„Моят мъж", каза тя, „Ви изпраща това за спомен; Вие знаете, че при Вашето докосване този благороден камък ще оживее. Вярното, послушно животинче сигурно ще Ви достави много радост, а мисълта, че Вие ще го притежавате, ще бъде истинска утеха за моето страдание по загубата му."
Красивата Лилия погледна милото животинче с видима радост, но и почуда. „Много странни знамения се появиха наистина наведнъж", каза тя, „които ми дават надежда. Но не е ли това само някаква илюзия, която ни поднася природата, като ни кара да очакваме след голямото нещастие приближаването на някакъв щастлив обрат?"

„Каква ли ще е ползата от тез знамения добри?
Смъртта на птичката, ръката черна
на приятелката стара?
И мопсът от скъпоценен камък, нямащ
на себе си подобен?
Не бе ли лампата, която ми ги прати?

Далеч от човешките земни наслади
Познавам аз само мрачната неволя
Ах, защо не се издигне Храмът на реката,
Ах, защо и Мостът не се тук извиси?"

Старата жена нетърпеливо изслуша песента, която Красивата Лилия съпровождаше с нежните звуци на своята арфа, а те биха очаровали и всеки друг. И тъкмо поиска да се отдалечи, когато внезапното появяване на Зелената Змия я накара да остане на мястото си. Змията беше чула последните строфи от песента и реши отново да вдъхне кураж на Красавицата. „Предсказанието за моста вече се изпълни!" извика тя; „попитай само добрата стара жена, колко красиво се извисява той сега над реката. Онова, което по-рано беше само невидим за окото яспис, през който светлината едва проблясваше по неговите первази, сега се превърна в прозрачни скъпоценни камъни. Няма по-чист берил и по-красив смарагд от тези на моста. „Аз Ви пожелавам много щастие в това дело", отвърна Лилия. „Но Ви моля да ме извините, загдето все още не смея да повярвам, че предсказанието се е изпълнило. Върху високата дъга на вашия мост могат да преминават само пешеходци, а беше ми обещано, че по моста ще се движат коне, карети и всякакви превозни средства, както в едната, така и в другата посока над реката. А не беше ли предсказано, че от самата река ще се издигат и големи стълбове?
Старата жена, която непрекъснато се взираше в ръката си, тук прекъсна разговора и понечи да се сбогува. „Почакайте още малко", каза Красивата Лилия, „и вземете моето бедно канарче със себе си. Помолете лампата да го превърне в един красив топаз; после аз ще го съживя чрез моето докосване и то, заедно с Вашия добър мопс, ще стане най-доброто ми развлечение. Обаче побързайте колкото можете, защото със залеза на Слънцето бедното животно ще бъде обхванато от непоносимо разложение и красивата му форма ще се разруши завинаги."
Старата жена постави мъртвото тяло на птицата върху нежните листа в своята кошница и бързо си тръгна.
„Какъвто и да е", каза Змията, продължавайки прекъснатия разговор, „храмът е вече съграден."
„Но той все още не стои на реката", отвърна Красавицата
„Да, той все още лежи в дълбините на Земята", каза Змията; „и там аз видях Царете и дори разговарях с тях".
„А кога те ще се въздигнат?", попита Лилия.
Змията отговори: „Аз чух как в храма прозвучаха великите думи: „Дошло е времето!"
Приятна ведрост заля лицето на Красивата Лилия. „Днес чувам тези щастливи думи за втори път", каза тя; „но кога ще настъпи денят, в който ще ги чуя и трети път?"
Тогава тя се изправи и от храстите се появи едно очарователно момиче, което пое арфата от ръцете й. След него се появи второ, което взе сгъваемия стол, изработен от слонова кост, върху който беше седнала Красавицата, сгъна го, а после прибра и сребърната възглавница. Сега дойде ред на едно трето момиче с голям слънчобран, украсен с перли, което изчака да разбере, дали Лилия ще има нужда от услугите й, ако реши да се разходи. И трите девойки бяха неизказано красиви и очарователни, и сякаш подсилваха красотата на Лилия; но все пак всеки трябваше да признае, че тяхната прелест не може да се сравнява с нейната.
В същото време Красивата Лилия нежно се взираше в прекрасния мопс. Тя се наведе, докосна го и в същия миг кученцето скочи на краката си. То бодро се огледа наоколо, започна да тича насам-натам, но побърза да се върне при своята благодетелка, за да я поздрави най-сърдечно. Тя го взе в ръцете си и го притисна до себе си. „Колко си студено", извика тя, „но макар и в теб да е останал само половин живот, бъди ми добре дошъл; аз нежно ще те обичам, ще си играя с теб, ще те милвам и винаги ще те притискам до себе си." После тя го пусна, гонеше го от себе си и отново го викаше, шегуваше се толкова мило, толкова весело и невинно си играеше с него на тревата, че човек просто се увличаше от нейната радост, също както по-рано страдаше, покъртен от нейната мъка.
Но тази веселост, тези очарователни шеги бяха прекъснати от появата на тъжния Момък. Той пристъпи в онзи свой вид, който ние вече добре познаваме; само дневната жега го беше изтощила още повече, а в присъствието на любимата той беше побледнял още по-силно. На ръката си носеше ястреба, който беше притихнал като гълъб, с увиснали криле.
„Не е много любезно", каза Лилия, „да показваш пред очите ми това омразно животно, този хищник, който днес уби моя малък песнопоец."
„Недей да обвиняваш клетата птица!" отвърна Момъкът; „по-скоро оплаквай себе си и своята съдба, и ме остави да споделя тъжната участ на моите приятели."
Междувременно мопсът не преставаше да се закача игриво с Лилия, а тя ласкаво отговаряше на прозрачния си любимец. Ту пляскаше с ръце, за да го подплаши, ту изтичваше напред, за да го привлече отново към себе си. Опитваше се да го хване, когато той бягаше, и го прогонваше, когато той се опитваше да се притисне в нея. Момъкът гледаше всичко това безмълвно и с нарастващо раздразнение; но когато накрая тя взе в ръце грозното животно, което му изглеждаше ужасно отблъскващо, и го притисна до бялата си гръд, целувайки черната муцуна със своите божествени устни, тогава неговото търпение се изчерпа и той отчаяно извика: „Трябва ли аз, който съм обречен от трагичната съдба може би завинаги, да живея разделен от теб, когато тъкмо чрез теб загубих всичко, загубих себе си дори, трябва ли аз да гледам сега с очите си как едно противо-естествено създание ти доставя такава радост, как те привлича и може да се наслаждава на твоята прегръдка? Все така ли ще продължавам да идвам и да си тръгвам, очертавайки най-тъжния кръг през реката! О, не, в гърдите ми все още пламти една искра от някогашната ми рицарска смелост: нека в този миг пламъкът й лумне за последен път! Щом на твоите гърди могат да почиват камъни, то нека и аз се превърна в камък; щом твоето докосване може да умъртвява, то нека и аз намеря моята смърт от твоите ръце!"
При тези свои думи той направи едно рязко движение, ястребът изхвърча от ръцете му, а той се повали върху Красивата Лилия. Тя протегна ръце да го задържи и го докосна преди да падне. Тогава той загуби съзнание, а тя с ужас усети тежестта му върху гърдите си. Веднага извика и отскочи уплашено назад, но благородният младеж се свлече безжизнен на земята.
Нещастието беше сторено! Пленителната Лилия стоеше неподвижно и гледаше втренчено в безжизнения труп. Сърцето й сякаш спря да бие, а от очите й не можеше да потече нито една сълза. Напразно мопсът се опитваше да се закача с нея; изглежда целият свят бе загинал с нейния приятел. В своето безмълвно отчаяние тя не търсеше подкрепа, защото знаеше, че не може да я получи от никъде. В замяна на това Змията се раздвижи усърдно; тя изглежда кроеше някакво спасение и наистина странните й движения целяха поне да предотвратят по-нататъшните ужасни последици на това нещастие. Тя изви гъвкавото си тяло в кръг около трупа, захапа края на опашката си и остана да лежи спокойно на тревата.
Не след дълго се появи една от красивите прислужници на Лилия, донесе столчето й от слонова кост и с любезни жестове я прикани да седне; към нея веднага се присъедини и втората, която носеше в ръце един огненочервен воал, който по-скоро щеше да я разкраси, отколкото да покрие главата й; третата й подаде арфата и тя едва беше докоснала вълшебния инструмент, от чиито струни отекнаха няколко тона, когато първата от девойките се върна с едно светло, кръгло огледало; постави го пред Красивата Лилия и погледът й веднага се прикова върху отразения образ - най-прекрасната гледка, която някога можеше да се срещне в природата. Болката сякаш й придаваше още по-голяма красота, воалът още по-голямо очарование, а арфата още по-мека прелест и колкото нарастваше надеждата да се промени тъжното й състояние, толкова повече на човек му се искаше този неин образ да остане завинаги такъв.
Тихо загледана в огледалото, тя извличаше меки, преливащи се тонове от струните; скоро изглежда мъката й се удвои, а струните отговориха бурно на нейната печал. Тя понечи да запее, но гласът и отказа да откликне на това желание; тогава болката й се изля в рукналите сълзи; двете момичета я хванаха за ръцете и арфата падна от скута й; бързата прислужница едва успя да хване арфата и я постави настрани.
„Кой ли ще може да доведе човека с лампата преди Слънцето да е залязло?", просъска Змията тихо, но все пак доловимо; момичетата се спогледаха, а сълзите на Лилия потекоха още повече. В този момент дотърча обратно, останала съвсем без дъх, жената с кошницата.
„Аз съм напълно изгубена и осакатена!", извика тя. „Вижте, ръката ми вече почти изчезна! Нито Лодкарят, нито Великанът пожелаха да ме приведат на другия бряг, защото аз все още съм длъжница на реката. Напразно им предлагах по сто зелки и по сто глави лук, но те не искаха нищо друго, освен по три броя от тях, както и от артишока. Но никъде в тази местност не може да се намери артишок."
„Забравете Вашата неволя!", каза Змията, „и се опитайте да помогнете тук; може би в същото време ще се помогне и на Вас. Побързайте колкото е по силите Ви и потърсете Блуждаещите Светлини; още е твърде светло, за да ги видите, но може би ще чуете как се смеят и шумолят. Ако те побързат, Великанът може да ги пренесе над реката; тогава те ще намерят човека с лампата и ще го изпратят тук." Жената забърза колкото можеше, а Змията зачака завръщането им още по-нетърпеливо дори и от Лилия. За съжаление Слънцето вече позлатяваше короните на най-високите дървета и дългите им сенки започнаха да падат над езерото и ливадите. Змията се раздвижи нетърпеливо, а Лилия потъна отново в сълзи.
В това притеснено състояние Змията се огледа наоколо, защото се опасяваше, че Слънцето всеки момент ще залезе и тогава разложението ще проникне в магическия кръг, и неизбежно ще засегне красивия младеж. Най-после съзря във въздуха ястреба с пурпурночервени крила, отразяващи последните лъчи на Слънчевия залез. Тя потръпна от радост за добрия знак и наистина не се излъга; защото малко след това се появи мъжът с лампата, плъзгайки се по езерото, сякаш се пързаляше с кънки.
Змията не измени своето положение, но Лилия се изправи и извика радостно: „Кой добър дух те изпраща в момента, когато толкова много се нуждаем от теб?"
„Духът на моята лампа", отвърна Старецът, „той ме подтикна към това, а ястребът ми посочи пътя. Нейният пламък винаги започва да трепти, когато някъде имат нужда от мен и аз само гледам в небето, за да зърна някакъв знак; било то птиците или метеорите ми показват небесната посока, към която аз трябва да се отправя. Бъди спокойна, красива девойко! Дали ще мога да помогна, не зная; сам човек не може да помогне; това е възможно, само когато се обедини с много други, и то в подходящото време. Сега трябва малко да поотложим работата и да се въоръжим с надежда! Нека твоят кръг остане затворен!", обърна се той към Змията, като седна на една почвена издатина до нея и освети мъртвото тяло на младежа. „Донесете мъртвото канарче и го поставете също в кръга!" Девойките взеха малкото мъртво телце от кошницата и направиха каквото им поръча старият мъж.
Междувременно Слънцето беше залязло и когато мракът се сгъсти, не само Змията и лампата на Стареца започнаха да светят, но и воалът на Лилия заблещука с мека светлина, която освети като нежна утринна зора нейното побледняло лице и бялата й одежда, придавайки й безкрайно очарование. Всички се спогледаха спокойно; тревогата и скръбта бяха смекчени от една нарастваща надежда.
Ето защо и появата на старата жена в компанията на двата весели пламъка, беше за всички една много приятна изненада; те бяха разпилели доста своето злато и сега се появиха доста изтънели, но пък толкова по-вежливо се отнесоха към принцесата и нейните компаньонки. С най-голяма увереност и доста подчертано те изрекоха почти обикновени неща, но особена чувствителност те проявиха към очарованието, което светещият воал разпръскваше като сияние над Лилия и нейните придружителки. Те сведоха поглед в тихо смирение, а възхвалата за тяхната красота ги правеше още по-прекрасни. Всички бяха обзети от някакво удовлетворение и спокойствие, с изключение на Старицата, която независимо от уверенията на нейния мъж, че ръката й няма да се смалява, докато я осветява неговата лампа, непрекъснато повтаряше, че ако така продължи, още преди полунощ тя ще загуби тази скъпа част от своето тяло.
В това време Старецът с лампата слушаше разговора на Блуждаещите Светлини с голямо внимание и беше доволен, че така Лилия малко се поразсея и ободри. И ето че неусетно настана полунощ.
Старецът погледна към звездите и започна да говори: „За щастие, в този момент всички ние сме заедно; нека всеки да изпълни своето задължение, всеки своето дело, и едно общо щастие ще претопи в себе си отделните страдания, също както общото нещастие разяжда радостта на отделния човек."
След тези негови думи настана странен шум, защото всички присъстващи говореха за себе си и изразяваха високо онова, което би трябвало да направят; само трите девойки останаха безмълвни: едната заспа до арфата, другата до слънчобрана, а третата до стола и никой не можеше да ги упрекне понеже беше станало много късно. След няколко учтиви фрази, адресирани към девойките, накрая пламтящите младежи се обърнаха към Лилия, като най-красивата от всички.
„Ти хвани огледалото", каза Старецът на ястреба, „и с първия Слънчев лъч освети спящите девойки, за да се събудят от отразената небесна светлина."
Тогава Змията се раздвижи, отвори кръга и бавно, с големи извивки, се отправи към реката. Двата Блуждаещи Пламъка я следваха тържествено и човек би могъл да ги вземе за най-сериозните огнени езици. Старицата и мъжът й хванаха кошницата, чиято мека светлина досега едва се забелязваше; те така я дърпаха от двете страни, че тя ставаше все по-голяма и по-светеща; после сложиха в нея трупа на Момъка, а върху гърдите му поставиха канарчето; тогава кошницата се повдигна и започна да витае над главата на Старицата, която тръгна след Блуждаещите Светлини към реката. Красивата Лилия прегърна мопса и пое след Старицата, а мъжът с лампата крачеше последен. Това шествие и цялата местност странно засия от многото блещукащи светлини.
Когато стигнаха до реката, всички с възторг забелязаха прекрасната дъга над нея, по която жертвоготовната Змия им предоставяше възможността да преминат оттатък. И ако през деня човек се удивляваше на прозрачните скъпоценни камъни, от които мостът изглеждаше съграден, то през нощта удивлението пред неговата сияйна красота беше двойно по-голямо. На фона на тъмното небе този светъл кръг се открояваше много ярко, а долу живите лъчи потрепваха към центъра и подсказваха подвижната устойчивост на целия строеж. Шествието бавно премина по моста, а Лодкарят, който наблюдаваше всичко от своята отдалечена колиба, с удивление следеше светещия кръг и странните пътници, придвижващи се по него.
Те едва бяха стигнали до другия бряг, когато дъгата на моста започна да се люлее по особен, вълнообразен начин, приближавайки се все по-плътно до водата. Скоро след това Змията пропълзя към сушата, кошницата се спусна върху Земята и Змията отново я обгради в своя кръг, Старецът се наведе над нея и попита: „Ти какво реши?"
„Да се пожертвувам сама, преди да бъда пожертвувана, отвърна Змията; само ми обещай, че няма да оставиш нито един камък на сушата."
Старецът обеща това и после се обърна към Красивата Лилия: „Докосни Змията с лявата си ръка, а своя любим с дясната!" Лилия коленичи, докосна Змията, а после и трупа на Момъка. В същия миг животът му сякаш се възвърна; той се раздвижи в кошницата, надигна се и седна. Лилия поиска да го прегърне, но Старецът я спря; в същото време той помогна на младежа да се изправи на краката си, като го крепеше, докато той излизаше от кошницата и от кръга на Змията.
Младежът стана, а канарчето пърхаше с криле на рамото му; животът отново пулсираше и в двамата, обаче Духът беше все още вън от тях; очите на красивия Момък бяха отворени, но не виждаха или поне изглеждаше, че гледат всичко съвсем безучастно; и едва когато удивлението от това събитие затихна, всички забелязаха колко странно се беше променила Змията. Нейното красиво гъвкаво тяло се беше разпаднало на хиляди, стотици хиляди блестящи скъпоценни камъни; посягайки към своята кошница, Старицата се препъна най-непредпазливо в тях и тогава не остана и следа от Змията, освен красивия кръг, чиито очертания от скъпоценни камъни ярко блестяха в тревата.
Старецът веднага нареди да съберат камъните в кошницата, при което неговата жена му помагаше най-усърдно. После двамата я занесоха до брега и там от едно високо възвишение, той изсипа цялото съдържание в реката, въпреки съпротивата на Красивата Лилия и на своята жена, които с удоволствие биха си избрали по един или друг камък. Като ярки, бледи сияещи звезди камъните заплуваха по вълните и човек не би могъл да различи, дали просто изчезват в далечината или потъват на дъното.
„Господа", обърна се Старецът почтително към Блуждаещите Светлини „сега ще Ви покажа пътя и ще Ви разкрия посоката; но Вие ще ни окажете най-голямата услуга, ако ни отворите вратата на светилището, през която този път ние трябва да влезем и която никой освен Вас не може да отвори."
Тогава Блуждаещите Светлини се поклониха леко и се отдръпнаха назад. Старецът с лампата тръгна пръв към скалата, която се отвори пред него; Момъкът го следваше механично; малко несигурно Лилия се спря на известно разстояние зад него; Старицата не желаеше да изостава и простря ръката си напред, за да може светлината на лампата да я освети добре. Блуждаещите Светлини завършваха това шествие, като приближаваха огнените си езици един към друг и изглежда нещо си говореха.
Не бяха вървели кой знае колко време, когато шествието се спря пред една голяма бронзова порта, чиито крила бяха заключени със златна ключалка. Старецът веднага повика Блуждаещите Светлини, които и не чакаха да ги молят, а начаса стопиха ключалката и резето с островърхите си огнени езици.
Металът силно прокънтя когато вратата внезапно се разтвори и в светилището се откроиха фигурите на тримата Царе, осветени от нахлулите вътре Светлини. Всеки се поклони пред достопочтените владетели, а особено старателни бяха поклоните на Блуждаещите Светлини.
След кратко мълчание Златният Цар попита: „Откъде идвате?" „От света", отвърна Старецът. „А накъде отивате?", попита Сребърният Цар. „В света", отговори Старецът. „И какво търсите при нас?", попита Бронзовият Цар. „Искаме да Ви придружим", каза Старецът.
Четвъртият Цар, съставен от металната сплав, тъкмо реши да проговори, когато Златният Цар, се обърна към Блуждаещите Светлини, които се бяха приближили съвсем близо до него: „Отстранете се от мен, моето злато не е за вашата уста!" Тогава те се обърнаха към Сребърния Цар и се прилепиха към него така, че одеждите му заблестяха с чуден златен отблясък.
„За мен Вие сте добре дошли", каза той; обаче аз не мога да Ви нагостя. Заситете своя глад навън и ми донесете отново Вашата светлина."
Те се отдалечиха и се плъзнаха покрай Бронзовия Цар, който изглежда не ги забеляза и тогава обгърнаха Четвъртия Цар от металната сплав.
„Кой ще владее света?", попита той със заекващ глас. „Онзи, който стои на собствените си крака", отговори Старецът. „Това съм аз!", заяви Смесеният Цар. „Това скоро ще проличи" отвърна Старецът; „защото дошло е вече времето."
Красивата Лилия прегърна Стареца и го целуна най-сърдечно. „Святи Боже!", каза тя, „Благодаря ти хиляди пъти, защото чух тези изпълнени с предсказания думи за трети път!" И едва изрекла това, тя се вкопчи здраво в Стареца, защото цялата земя под краката им започна да се люлее; Старицата и Момъкът също се държаха един за друг; само подвижните Блуждаещи Светлини не почувстваха нищо.
Съвсем ясно можеше да се усети, че целият храм се люшка като кораб, който се отдалечава от пристана, след като е вдигнал котва; сякаш Земните недра се разтвориха пред него, когато той премина през тях, издигайки се все по-нагоре. При това не заседна никъде, никаква скала не прегради неговия път.
В продължение на няколко мига започна сякаш да ръми ситен дъжд през отвора на неговия купол; Старецът притисна още по-здраво Красивата Лилия и каза: „Сега още сме под реката и съвсем скоро ще стигнем целта." Не след дълго им се стори, че трусовете са спрели, но се излъгаха: храмът се издигаше все по-нагоре и по-нагоре.
Изведнъж над главите им се чу странен пукот. Дъски, греди и безформени късове започнаха да се сриват през отвора на купола. Лилия и Старицата отскочиха встрани; мъжът с лампата хвана Момъка и остана на място. Малката колиба на Лодкаря, защото тя беше тази, която издигащият се храм откъсна от Земята и прие в себе си постепенно се спусна надолу, закривайки Момъка и Стареца.
Жените извикаха уплашено, а храмът се разтърси като кораб, който неочаквано се беше натъкнал на подводна скала. Жените започнаха да се суетят страхливо в мрака около колибата; нейната врата беше затворена и никой не отговаряше на тяхното чукане. Те удряха все по-силно и доста се учудиха, когато дървото започна да кънти като метал. Под въздействието на затворената вътре лампа, колибата се беше покрила със сребро. Не след дълго тя съвсем промени своя облик; защото благородният метал се освободи от случайните форми на дъските, стълбовете и гредите, приемайки все по-изисканите очертания на една изящна, майсторски построена сграда. И ето, че сега в средата на големия храм се издигна един прекрасен по-малък храм, който можеше да се приеме и за олтар, и който бе напълно достоен за храма.
По една стълба, която се издигаше от вътрешната страна, благородният Момък се изкачи нагоре; мъжът с лампата го осветяваше, а друг един, облечен в къса бяла дреха го подкрепяше; той държеше в ръка едно сребърно весло; в негово лице веднага можеше да бъде познат Лодкарят, доскорошния обитател на преобразената колиба.
Красивата Лилия се изкачи по външните стъпала, които водеха от храма към олтара, но тя все още трябваше да се държи по-далеч от своя любим. Старицата, чиято ръка съвсем се беше смалила докато лампата беше скрита, изведнъж извика: „Нима аз още трябва да страдам? При толкова много чудеса няма ли поне едно, което да спаси моята ръка?" Нейният мъж й посочи отворената врата и каза: „Погледни, денят вече настъпва, побързай да се изкъпеш в реката!" „Що за съвет!", извика тя „Трябва ли цялата да почернея и съвсем да изчезна; та нали не съм заплатила още своя дълг! „Хайде, настоя Старецът"; „последвай ме! Всички дългове са вече изплатени." Старицата забърза към реката и в този миг лъчите на изгряващото Слънце блеснаха над купола на храма. Старецът застана между Момъка и девойката и извика високо: „Три неща властвуват на Земята: мъдростта, светлината и силата!"
При първата дума се изправи Златният Цар, при втората Сребърният, а при третата бавно се надигна Бронзовият, докато Четвъртият рухна тромаво на мястото си. Който го погледнеше едва би сдържал усмивката си, независимо от тържествеността на момента, защото той не седеше, нито пък се излягаше, а сякаш се бе сринал, лишен напълно от своята форма.
Блуждаещите Светлини, които досега се занимаваха с него, се оттеглиха встрани. Макар и доста избледнели на зазоряване, те отново изглеждаха добре наситени и разгорени. По свойствения им сръчен начин те бяха изблизали със своите остри огнени езици златните жилки на колосалната статуя до самата й вътрешност. Неправилните празни пространства, които се появиха вследствие на това, останаха за известно време отворени и статуята запази своята предишна форма. Но когато огнените езици обхванаха и най-нежните жилки, фигурата изведнъж рухна и за съжаление тъкмо на онези места, които остават цели, дори и когато човек сяда; ставите, които иначе трябва да се сгъват, сега останаха неподвижни. Който не можеше да се разсмее при тази гледка, трябваше да отвърне очи от нея; смесицата между форма и купчина буци беше направо противна за гледане.
Човекът с лампата помогна на красивия Момък, все още втренчено загледан пред себе си, да слезе от олтара и го поведе направо към Бронзовия Цар. В нозете на могъщия владетел лежеше меч в бронзова ножница. Момъкът препаса меча. „Мечът в лявата ръка, дясната свободна!", извика Бронзовият Цар. Тогава те се отправиха към Сребърния, който насочи своя скиптър към Момъка. Той го пое с лявата ръка, а Царят любезно добави: „Паси овцете!" И когато стигнаха до Златния Цар, той постави на главата му с най-бащински благославящ жест венец от дъбови клонки и каза: "Познай най-висшето."
През цялото това време Старецът внимателно наблюдаваше Момъка. След като препаса меча, гърдите му се повдигнаха, ръцете се раздвижиха по-свободно, а краката стъпиха по-здраво; поемайки скиптъра, силата му сякаш се смекчи, но стана и още по-могъща благодарение на неговата неописуема прелест; а когато накрая и дъбовият венец украси неговите къдрици, чертите на лицето му се оживиха, очите му заблестяха от присъствието на Духа и първата дума, която произнесе беше: „Лилия!"
„Скъпа Лилия!", извика той, изкачвайки се към нея по сребърните стъпала на олтара, откъдето тя беше проследила целия му път. „Скъпа Лилия! Какво по-ценно би могъл да пожелае човек, разполагащ с всичко, освен онази невинност и онази тиха обич, с които ме дарява твоето сърце? „О, скъпи мой приятелю", обърна се той към Стареца и поглеждайки трите свещенни статуи продължи: „Великолепно и непоклатимо е царството на нашите отци, но ти забрави четвъртата сила, която много по-отдавна, много по-силно и по-сигурно властвува в света - силата на Любовта!" При тези думи той прегърна красивата девойка; тя отметна воала и нейното лице изведнъж се обагри в най-прекрасна и непреходна руменина.
На това Старецът отговори, усмихвайки се: „Любовта не властвува, тя съзидава, а това е много повече!"
При тази тържественост, при голямото удивление и последвалото щастие никой не забеляза кога настъпи денят. И сега, поглеждайки през отворената врата, всички видяха съвсем неочаквани неща. Една голяма и обградена с колони площадка образуваше преддверие, в чийто край се виждаше един дълъг, великолепен мост, който чрез множество дъги свързваше двата бряга на реката; от двете му страни личаха изящни входни арки, създаващи удобство за пътниците, които вече наброяваха хиляди и продължаваха да прииждат и в двете посоки. Широкият коридор по средата беше зает от стада, мулета, ездачи и каруци, които без да си пречат се движеха в двете посоки. И явно всички се удивляваха на това удобство и великолепие, а Новият Цар и неговата съпруга бяха толкова възхитени от неспирното движение и от живота на този огромен народ, колкото и от щастието на взаимната им любов.
„Спомняй си за Змията с признателност!", каза мъжът с лампата; „на нея ти дължиш живота си, а твоите народи моста, свързващ тези съседни брегове, превръщайки ги за пръв път в населени, плодородни земи. Онези плуващи и блестящи скъпоценни камъни, остатъците от принесеното й в жертва тяло, са основните стълбове на този величествен мост; върху тях се издига той и върху тях ще се крепи занапред."
Тъкмо всички се канеха да го попитат за ключа на тази вълшебна тайна, когато пред портите на храма се появиха четири красиви девойки. По арфата, слънчобрана и стола от слонова кост стана ясно, че това са компаньонките на Лилия, но четвъртата, още по-красива от останалите три, беше напълно непозната; шегувайки се сестрински с тях, тя бързо прекоси храма и се заизкачва по сребърните стълби.
„Ще ми вярваш ли занапред още повече, скъпа жено?", каза мъжът с лампата на четвъртата красавица. „Бъди благословена, ти и всяко създание, които тази сутрин ще се окъпете в реката!"
Подмладената и разхубавена Старица, от чийто предишен вид не беше останало никаква следа, прегърна с нежните си младежки ръце мъжа с лампата, който гальовно отвърна на нейните ласки. „Ако изглеждам твърде стар за теб", каза той, усмихвайки се, „днес ти можеш да си избереш друг съпруг; от днес нататък нито един брак няма да е валиден, ако не бъде сключен отново."
„А нима не знаеш", отвърна тя, „че ти също си се подмладил?" „Радвам се, ако в твоите младежки очи изглеждам като един строен младеж; сега искам ръката ти отново, и заедно с теб да прекрача в следващото хилядолетие."
Царицата радостно поздрави своята нова приятелка и заедно с нея и с другите компаньонки слезе до олтара, докато Царят, застанал между двамата мъже се взираше в моста и внимателно наблюдаваше преминаващите по него хора.
Но задоволството му не продължи дълго, понеже забеляза нещо, което за миг силно го разстрои. Огромният Великан, който изглежда още не се беше разбудил след своя утринен сън, се клатушкаше бавно по моста и предизвикваше голямо безредие. Както обикновено той и сега беше замаян след съня си и възнамеряваше да се изкъпе в познатия му речен залив; но вместо към реката, той закрачи по сушата и сега залиташе по широката настилка на моста. Несръчната му поява сред множеството хора и животни веднага предизвика всеобщо, макар и неясно учудване; когато обаче Слънцето блесна в очите му и той вдигна ръце, за да се предпази, сянката на неговите чудовищни юмруци се стовари върху тълпата толкова силно и хаотично, че хора и животни вкупом се разбягаха, понеже бяха или улучени от ударите, или застрашени от опасността да бъдат съборени в реката.
Когато Царят видя това безобразие, той неволно посегна към меча си, но после размисли и спокойно погледна към своя скиптър, а после към лампата и към веслото на своите спътници. „Аз отгатвам твоите мисли", каза мъжът с лампата; „обаче ние и нашите сили сме безпомощни пред безсилието на Великана. Бъди спокоен! Той причинява зло за последен път и за щастие сянката му вече не ни застрашава."
Междувременно Великанът се беше приближил още повече, силно учуден от това, което виждаше с очите си; той отпусна ръце, без да причинява никакви други беди, и оглеждайки се наоколо, влезе в преддверието на храма.
Тъкмо се отправяше към портата на храма, когато изведнъж, точно в средата на двора, той спря като закован. Застана там като огромна, масивна статуя от лъскави червени камъни, а сянката му посочваше часовете, които бяха отбелязани на широк кръг под нозете му, но не в цифри, а в изящни, многозначителни образи.
Царят много се зарадва, когато видя, че зловредната сянка беше превърната в нещо полезно; не по-малко се учуди и Царицата; прелестна в своите изящни накити, тя излезе от олтара заедно със своите приятелки, и съзря странна гледка, която почти закриваше изгледа от храма към моста.
Междувременно хората започнаха да прииждат към Великана, понеже сега той беше застанал неподвижно, обикаляха около него и се удивляваха на неговото преобразяване. После те се насочиха към храма, който изглежда едва сега беше забелязан от тях и се насъбраха пред вратите му.
В този миг ястребът с огледалото се издигна високо над храма; то улови Слънчевата светлина и я препрати към множеството хора събрани около олтара. Царят, Царицата и техните придружители се появиха в сумрачния свод на храма, целите озарени от небесно сияние, и когато ги видяха, всички паднаха на колене. Но после те бързо се съвзеха и станаха прави, докато в същото време Царят и неговата свита слязоха в олтара, отправяйки се през тайни галерии към техния дворец; а хората се разпръснаха из храма, за да задоволят своето любопитство. С удивление и страхопочитание те разглеждаха тримата изправени Царе, макар че изпитваха двойно по-голяма жажда да узнаят що за безформена купчина се крие под килима в четвъртата ниша, защото който и да беше вътре някоя благородна ръка беше поставила едно великолепно покривало върху рухналия на пода Цар, така че ничий поглед да не проникне до него и ничия ръка да не посмее да го докосне.
Удивлението на хората не би имало край и те сами биха се премазали в общата блъсканица, ако тяхното внимание не се беше отново насочило към голямото пространство около храма. Там неочаквано, сякаш от въздуха, започнаха да се сипят златни монети; те закънтяха по мраморните плочи и най-близко разположените пътници се втурнаха да ги събират; после чудото отново се повтори, ту на едно, ту на друго място. Стана ясно, че оттегляйки се, Блуждаещите Светлини искаха да се позабавляват още веднъж и сега те весело разпръскваха златото от крайниците на рухналия Цар. Известно време хората алчно се втурваха насам и натам, блъскаха се и падаха, дори след като златните монети престанаха да се сипят от небето. Накрая те постепенно се успокоиха, всеки тръгна по своя път; мостът и до ден днешен гъмжи от пътници, а храмът е най-посещаваният по цялата Земя.

Сс 22

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Съб Дек 05, 2015 9:10 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1790
Отново препрочитам Сс 22, дадени са акценти и посоки на тълкуване, даже и отделни образи са разгледани, както и акценти в диалозите на героите... Обаче, все още докато я чета, в мен се оформя мисълта, че тази приказка не е "тълкувана" цялостно съвсем умишлено от Щайнер, и това е за да се даде свободата на четящия, като по този начин ще бъдат провокирани неговите душевни сетива по отношение на образите. Преди време, когато направих мое изследване върху друга приказка, дадена от Щайнер в Сс 108, също търсех в Сс 22 насоки, които да ми помогнат в моето изследване. Бяха малко, но много дълбоки и проясняващи. Така че, задачата е наша, бъдещето на човечеството е в нашите ръце, само е важно да умеем да го "прочетем" в приказките.

Има впечатляващи детайли в тази приказка. Щайнер сам казва, че не може да изкоментира всичко в две лекции. Всъщност той изключително внимателно подбира думите си, и някоко пъти подчертава, че идеята му е не да тълкува самата приказка сама за себе си, а само в контекста на самия светоглед и психология на Гьоте - Гьоте създава един цял пророчески свят чрез образи, отношения, детайли. Но наистина има куп детайли вътре в приказката - например изсъхващата и смаляващата се ръка на старицата, или пък моментът на "изчакването" преди развръзката - това "изчакване" всъщност са времеви епохи вътре в развитието на човешката душа - Старецът - кой е той в Мировата история на човечеството?! Това може да се съотнесе дори с днешния "ден" на човечеството...



Рудолф Щайнер за конкретни образи в Приказката на Гьоте:

"Всеки жест, всяка подробност от Гьотевата Приказка е от огромно значение, и когато искаме да я разберем в нейния дълбок, езотеричен смисъл, ние винаги установяваме, че това, което всъщност можем да предложим, се свежда само до метода на обяснението. И когато сами се задълбочите в Приказката, тогава Вие откривате, че тя съдържа в себе си един цял свят, който е много по-богат отколкото можахме да посочим в тези две лекции."

"Колцина са тези, които - стига да биха искали да се поставят под въздействието на образите от приказката - не биха възкликнали: Да, тук са скрити големи загадки. Нека засега да се докоснем поне малко до тези загадки."

"... в своето повествование Гьоте посочва, че всяка душевна сила трябва да се разгръща съвместно с другите душевни сили, за да бъде изграден цялостният образ на душата и едва после тя може да се бори за съвършенство, за цялостно обхващане на мировите процеси и събития. Когато човекът напира към познанието преди да е узрял за него, той бива умъртвен, какъвто е случаят с Момъка. Съществува нещо, което бихме могли да определим като узряване за познани- ето. В своята Приказка Гьоте представя цялостната еволюция на душата точно и образно, създавайки по този начин едно успоредно произведе-ние на Шилеровите Писма върху естетическото възпитание. Гьоте добре знаеше, че целта на душевното развитие е нещо, което древните наричаха „посвещение във висшите тайни". Той знаеше, че такава възможност съществува, че има общества, които в тайни, скрити места, в храмовете на посвещението, полагат определени грижи за развитието на душевните сили. Но той показва също, как новото време все повече се приближа-ва до онзи момент, когато не отделни хора, а по-голямата част от човечеството ще разполага с тайните на посвещението. В събитията, които се разиграват между отделните герои от Приказката, той показва самия процес на посвещението, включително до най-висшите му степени, при които душата може да вникне в най-големите тайни на съществуванието."

"За Гьоте не беше никаква тайна, че всеки човек разполага със скрити възможности за вътрешно развитие. Гьоте дълбоко вярваше в принципа на инициацията и той нагледно ни представи посвещението на човека, през което мина той самият чрез пречистването на своите мисли, чувства и воля. Тези три вида посвещения, имащи отношение към трите основни душевни сили на мисленето, чувствата и волята, ние откриваме в неговата Приказка.
Златният Цар е представител на посвещението, през което минава човешкото мислене, Сребърният Цар олицетворява посвещението, свързано с познавателната сила на чувствата, Бронзовият Цар олицетворява посвещението, свързано с познавателните възможности на волята. Същевременно Гьоте ясно предупреждава, че за да овладее тези три дарби, най-напред човекът трябва да преодолее определени изпитания. Момъкът, когото ние вече познаваме от Приказката, не е нищо друго, освен олицетворение на човека, устремен към най-висшите сфери. Както в своите Писма Шилер ни представя стремежа към съвършената човечност, така и в Момъка Гьоте вижда представител на онези, които с всички сили се стремят към съвършенство. Ние помним, че първоначално Момъкът иска да намери Красивата Лилия, но после той се устремява към вътрешното човешко съвършенство и го постига благодарение на Златния, Сребърния и Бронзовия Цар.
Как става това ние научаваме в хода на Приказката. Припомнете си, че когато се спуска в подземния храм, Змията проглежда чрез кристализиращата сила на Земята, тогава във всеки един от четирите ъгли застава по един Цар. В първия ъгъл стои Златният Цар, във втория стои Сребър-ният Цар, в третия - Бронзовият Цар. В четвъртия ъгъл виждаме фигурата на един Цар, която представлява сплав от трите метала, изготвена по такъв начин, че те не могат вече да бъдат разграничени. И според Гьоте този четвърти Цар олицетворява онази еволюционна степен от човешкото развитие, при която воля, мисли и чувства са все още смесени помеж-ду си. Или с други думи, той е представител на онези човешки души, ко-ито са подчинени на волята, мислите и чувствата, само защото не са ги подчинили на себе си и не са станали техни господари. Напротив, Момъкът - особено след като всеки от Царете му помага да получи трите големи дарове в лицето на мисловното, чувственото и волевото позна-ние, така че те вече не са хаотично смесени - олицетворява онази познавателна степен, при която човекът е не роб, а господар на мислите, чувс-твата и волята. Защото човекът е техен роб само дотогава, докогато те са хаотично смесени в душата му, и не се проявяват там поотделно, така че всяка от трите сили да работи сама за себе си. Докато човекът не е пос-тигнал тяхното разграничаване, той не е в състояние да осъществява своите познавателни възможности. Ако обаче го е постигнал, тогава господар на мислите става той, а не хаосът и мислите започват да светят с блясъка на Златния Цар, понеже никакъв друг примес не смущава неговите чувства, които стават чисти като Сребърния Цар; неговата воля също претърпява едно голямо пречистване и започва да сияе като Бронзовия Цар, без да е подвластна на мислите и чувствата; или с други думи, превръщайки мислите, чувствата и волята в самостоятелни инструменти на познанието, той просто надраства себе си до такава степен, че позна-вателните способности на мислите, чувствата и волята му разкриват един по-достоверен поглед върху нещата и той се потопява в същинския поток на събитията, в самата вътрешна същност на нещата. Естествено, това може да се потвърди само от личния опит."

"И сега, след всичко казано дотук, никак не е трудно да допуснем, че както в лицето на Момъка Гьоте изобразява стремящия се към съвършенство човек, така и в лицето на Красивата Лилия той вижда една съвсем друга душевна нагласа, а по-точно онова душевно състояние, при което човекът се пробужда за духовните Същества скрити в нещата и сливай-ки се с тях, той издига своето битие на една още по-висока степен. Какво има Гьоте предвид, когато описва съединяването с Красивата Лилия? Не друго, а това, което човекът изживява след като се издигне над самия себе си, след като стане господар на душевните сили и повелител на хаоса в своята душа; да, тъкмо това вътрешно благочестие, тази дълбока свързаност с нещата от света - ето какво има предвид Гьоте. Тук красотата няма нищо общо с изкуството, а бликва като едно основно качество на онази човешка душа, която вече е постигнала определена степен на съвършенство."

"Ние ще вникнем в този чуден образ от Гьотевото творчество, ако си припомним една негова мисъл: „Порочно е всичко онова, което освобождава нашия Дух, но не ни прави господари на самите себе си." За да постигне свободата, най-напред човекът трябва да стане господар на своите вътрешни душевни сили, и едва след това, окрилен от едно истинско познание, той може да отправи поглед към най-висшите душевни състояния, или с други думи, да се съедини с Красивата Лилия. Ако обаче пристъпи към тази задача неподготвен и недостатъчно пречистен, тогава силите му се стопяват и това се отразява опустошително върху душата му. Ето защо Гьоте ясно посочва, че Момъкът се стреми към такова освобождаване, което ще го превърне в господар на неговите собствени душевни сили. И в мига, когато неговите душевни сили са вече пречистени и избавени от хаоса, в този миг човекът е вече достатъчно узрял, за да овладее онова по-висше духовно състояние, което Гьоте ни описва под формата на свързването с Красивата Лилия."

"Съществуват много хора, които имат явно предпочитание към абстрактното мислене. И когато те посрещат душевните пориви с един или друг абстрактен отговор, тогава възниква това, което обозначаваме с поняти-ето непродуктивност. Често пъти тези хора са извънредно остроумни, улавят фините различия и превъзходно боравят с най-сложни понятия. Обаче много често една такава душевна нагласа остава напълно чужда за духовните влияния, за инспирациите и т.н.
И тъкмо тази душевна нагласа, отличаваща се с абстрактно мислене и с непродуктивност, ние виждаме изобразена в лицето на Блуждаещите Светлини. Те жадно поемат в себе си златото, където и да се намира то; те са лишени от всякакви откривателски дарби, те са непродуктивни и не могат да вникнат в нито една идея. Те приличат на един човек, който събира мъдрости в някаква библиотека, само за да ги разпилее навън в света. И така, Блуждаещите Светлини олицетворяват онези душевни способности, които никога не са в състояние да вникнат в една или друга литературна идея, в смисловото съдържание на едно или друго чувство, но са в състояние да предадат изящни форми на това, което вече е влязло в литературната история, инспирирано от продуктивните Духове. Тук не бих искал да се изказвам срещу тези душевни способности. Ако човекът не разполагаше с тях или не се грижеше достатъчно за тяхното култивиране, би се оказал лишен от нещо, което е наложително да присъствува в процеса на истинското познание. В образа на Блуждаещите Светлини, в цялото разнообразие от отношения, в които Гьоте им позволява да се проявят, той ни показва как една такава душевна способност се сблъсква с други душевни способности, как те си взаимодействуват, как си помагат или пречат. Разбира се, ако някой не разполага точно с тази душевна способност и въпреки това желае да се издигне до по-висши степени на познанието, тогава няма да получи нищо от това, което храмът би могъл да му открие. Гьоте посочва както предимствата, така и недостатъците на въпросната душевна способност. Това, което имаме в лицето на Блуждаещите Светлини, представлява именно един душевен елемент. В мига, в който поиска да води самостоятелен живот, този душевен елемент се превръща в нещо вредно. Той насърчава абстрактното, критично мислене, в резултат на което хората научават всичко, обаче не могат да развиват идеите си по-нататък, понеже им липсва продуктивната сила. И Гьоте посочва съвсем ясно до каква степен може да бъде ползотворно това, което е изобразено в Блуждаещите Светлини. Защото това, което те имат в себе си, действително може да бъде ползотворно: попадайки в тялото на Змията, златото на Блуждаещите Светлини става причина за това, че всички неща, намиращи се в обкръжението на Змията, започват да светят.
И така, това което живее в Блуждаещите Светлини - стига да бъде преработено по друг начин - се проявява в човешката душа като нещо извънредно плодотворно. Ако човекът не се отнася абстрактно към своите понятия, идеи и образи, а ги разглежда като ориентири, като предводители по пътя си към действителния свят около него, тогава той си служи с тази душевна сила по същия начин, по който това прави Зелената Змия. Тогава от студените, абстрактни понятия той извлича не друго, а светлина и мъдрост. И тогава те не го тласкат към вертикалната линия на живота, при която човекът губи всяко отношение, всяка връзка с триизмерния пространствен свят. Блуждаещите Светлини са родственици на Змията, само че те са представители на вертикалната линия. Златните монети падат между скалите, Змията ги поглъща и по този начин тя се изпълва с едно вътрешно сияние; тя започва да свети. Да, ако човекът смогне да се приближи до нещата именно с помощта на такива понятия, тогава той получава мъдростта."

"За него /Гьоте/ Змията е представител на онази душевна сила, която не се стреми по един или друг егоистичен начин към по-висшите области на съществуванието, обладана от желанието да остави всичко под себе си, а търпеливо изследва понятията, които се потвърждават от самия живот, търпеливо напредва от една опитност към друга опитност, от едно изживяване към друго изживяване."

"От едната страна на реката се намират тези душевни сили, които са представени в образите на Блуждаещите Светлини, Зелената Змия и Царете. На другия бряг живее Красивата Лилия - идеалът на съвършеното познание, идеалът на живота и творчеството. За Лодкаря ние научаваме, че той може да превози пътниците до отсрещния бряг, но не и да ги върне обратно. Нека да приложим всичко това към нашата душа и нейните непрекъснати усилия за постигане на съвършенството.
Ние хората, като душевни същества, се намираме тук на Земята. Тези или онези душевни сили непрекъснато работят в нас и формират нашите качества. Тези сили са вътре в нас. Обаче в нас живее и нещо друго. Вътре в нас, хората, стига правилно да разбираме себе си, живее чувството, познанието, че нашите душевни сили, които ни свързват с истинската същност на нещата и с големите Духове на света, са неразделна част от творческите сили на духовния свят. И доколкото копнеем за тези творчески сили, ние копнеем за Красивата Лилия. Така ние знаем: всичко, което произлиза от Красивата Лилия, непрекъснато се стреми да се върне обратно при нея. Но ние си служим и с непознати сили, които са ни пренесли на този бряг и които не зависят от самите нас. Ние знаем, че към нас прииждат определени сили, които идват от отвъдния свят, респективно от отсрещния бряг на реката. Обаче тези дълбоко несъзнавани сили, представени в образа на Лодкаря, не могат да ни върнат обратно, понеже в този случай човекът би се върнал в духовното царство без никакво лично участие, без никакъв личен принос. Несъзнаваните природни сили, които са ни пренесли тук, в царството на духовно устремения човек, не могат да ни върнат обратно. За тази цел са необходими други сили. И Гьоте добре знае това. Обаче Гьоте иска да ни покаже и още нещо: какви първи стъпки трябва да направи човекът, за да се съедини отново с Красивата Лилия.
Има два пътя. Единият минава през Зелената Змия; ние също можем да минем по него и да намерим царството на Духа. Другият път минава през сянката на Великана. От Приказката ние знаем, че привечер Великанът, който иначе е съвсем безсилен, протяга ръката си, чиято сянка се спуска върху реката. Да, вторият път минава именно през тази сянка. Следователно, ако някой иска да навлезе в царството на Духа денем, той може да мине по пътя, предлаган от Змията, а който иска да навлезе там привечер, в здрача, той може да мине по сянката на Великана. Това са двата пътя за постигането на един духовен мироглед. И онзи път, който отвежда в духовния свят не благодарение на човешките понятия, на човешките идеи и на ненужното злато, с което си служат софистичните Духове, представени в образа на Блуждаещите Светлини, минава към отвъдния бряг в ясната Слънчева светлина на деня; този път се отличава с това, че изисква търпеливи, безкористни стъпки, които свързват отделните човешки изживявания в едно цяло.
Гьоте добре знае, че истинското изследване не може да остане в плен на материята, а трябва да ни пренесе отвъд граничната линия, отвъд реката, която ни разделя от духовния свят. Обаче съществува и един друг път, предназначен за неподготвени души, които не искат да тръгнат по пътя на познанието, един път, който е представен в образа на Великана. Макар и този Великан да е съвсем безсилен, неговата сянка притежава оп-ределена мощ. Но какво означава да си „безсилен"? Припомнете си всички онези състояния, които настъпват при заглушаване на съзнанието, какъвто е случаят с хипнозата/*22/, сомнамбулизма и трансовите състояния: всичко онова, което потиска и заглушава ясното дневно съзнание, така че там проникват нисшите душевни сили, принадлежи към този втори път. Ето как пред безпомощната или „безсилна" душа също има път към духовния свят. Обаче душата не е в състояние сама да навлезе в духовното царство, а остава с понижено съзнание, остава безсъзнателна и може да пристъпи в царството на Духа само като една сянка. Към силите, които са сходни със сянката на Великана, Гьоте включва и всичко онова, което остава под прага на ясното съзнание и кара човека да мисли и действува машинално."

"После ние виждаме, че това, което човекът трябва да постигне като по-висша степен от еволюцията на своето познание, е представено в образа на храма. Следователно, „храмът" означава една по-висша еволюционна степен от развитието на човека. В наши дни, иска да каже Гьоте, храмът е нещо скрито и се намира, в тесните пукнатини на Земята. Една такава душевна сила, каквато е представена в образа на Змията, може да долови очертанията на храма само приблизително. Благодарение на това, че тя приема в себе си идеали, златото, тя може да освети тези очертания, обаче в общи линии днес храмът може да съществува само като една подземна тайна. Представяйки на външната култура, на външния свят този храм като едно подземно творение, Гьоте загатва, че всъщност тайният „храм" може да бъде намерен от по-будните и напреднали човешки души. Тук Гьоте просто предвижда нашето духовно-научно течение, което днес обхваща все повече хора и се стреми да популяризира богатото съдържание на Духовната наука, на инициацията или принципа на посвещението, което всъщност е и съдържание на храмовите тайни.
Ето защо, следвайки свободния полет на Гьотевата фантазия, ние следва да приемем Момъка като представител на устременото към Духа земно човечество. Ето защо и самият храм трябва да се издигне над реката: за да минават насам и натам не само малцината, които търсят просветление, а всички хора! В издигнатия над Земята храм, Гьоте вижда една бъдеща степен от еволюцията на човечеството, при която човекът свободно ще преминава от царството на сетивата в царството на Духа и обратно, от царството на Духа в царството на сетивата."

"Вие си спомняте: Старецът с лампата, която свети само там, където вече има светлина. Кой впрочем е Старецът? Какво представлява тази лампа? В какво се състои своеобразието на нейната светлина? Старецът се издига и стои над ситуацията. Неговата лампа притежава забележителното свойство да преобразява нещата, да превръща дървото в сребро, камъка в злато. Тя притежава и едно друго свойство: тя свети само там, където вече е налице някаква разновидност на светлината. Когато Старецът влиза в подземния храм, той бива посрещнат с въпроса, колко тайни знае. „Три", отвръща Старецът. На въпроса, отправен от Сребърния Цар „Коя от тях е най-важната?", той отговаря: „Явната". На въпроса, отправен от Бронзовия Цар: „Искаш ли да я откриеш и на нас?" той казва: „Щом като узная четвъртата." Тогава Змията прошепва нещо в ухото на Стареца, след което той казва: „Дошло е времето!"
Разрешението на загадката се съдържа в думите, които Змията прошепва в ухото на Стареца и ние трябва да открием какво е казала Змията в ухото на Стареца. Бихме се отклонили твърде много, ако трябва подробно да опишем какво означават трите тайни. Ето защо аз искам да се спра само на най-същественото.
Съществуват три природни царства, които в сегашното си развитие се намират, така да се каже, в застой: минералното, растителното и животинското царство; за разлика от човека, които продължава да се развива, тяхната еволюция е вече приключила. Естествено, вътрешното развитие, към което се стреми човекът, е толкова стремително и съдбоносно, че
изобщо не може да бъде сравнявано с развитието на другите три природни царства. Тайната на Стареца се свежда до това, как едно природно царство е стигнало до сегашното си състояние и както е приключило своята еволюция; тук са в сила законите на минералното, растителното и животинското царство. Но ето че идва ред на четвъртото царство, царството на човека, тайната, която трябва да се открие в човешката душа, тайната, която трябва да стане „явна". И тази тайна е от такова естество, че Старецът тепърва ще трябва да я научи. И как трябва да я научи той?
Старецът добре знае в какво се състои тя, обаче преди това Змията трябва да му я каже. Тук ние веднага се досещаме: ако човекът също иска да постигне целта на развитието, както са сторили това другите три царства, тогава с него трябва да се случи нещо особено. Какво точно е станало в дълбините на човешката душа, и какво трябва да стане, ако той действително иска да постигне целта си - ето какво прошепва Змията в ухо-
то на Стареца. Тя му казва, че ако иска да напредне в своята еволюция, човекът трябва да развие у себе си нови душевни сили, казва му, че има волята да се жертвува. И тя наистина извършва саможертвата. До този момент Змията е служела за мост само когато тук или там някой отделен човек е пожелавал да премине през реката; сега обаче, разпадайки се, тя трябва да се превърне в един постоянен мост, така че човекът да разполага с постоянна връзка между тукашния и отвъдния свят, между сетивния и духовния свят.
Фактът, че Змията има волята за саможертва, следва да бъде разглеждан като условие за разкриването на четвъртата тайна. В мига, в който старецът чува, че Змията е готова да пожертва себе си, той произнася думите „Дошло е времето!" И това е онази душевна сила, която се придържа главно към външния свят. Да, пътят трябва да започне с това, че тази душевна сила, както и вътрешното познание не бива да се превръщат в самоцел, а да бъдат пожертвувани. Това действително е една тайна, макар че е произнесена като „явна тайна", което означава, че тя може да се открие за всеки, който се стреми към нея."

"Никога не може да бъде самоцел това, което изучаваме в областта на естествената наука, културата, историята и останалите научни дисциплини. Ние никога не можем да стигнем до истинските дълбини на познанието, ако разглеждаме научните дисциплини изолирани една от друга.
И само ако по всяко време сме готови да ги приемем в себе си като едно средство, което можем да пожертвуваме като един вид мост, по който ще се издигнем още по-нагоре, само тогава ние се приближаваме до истинското познание. Обаче ние си затваряме пътя към истинското познание също и тогава, когато не сме готови да пожертвуваме самите себе си. Човекът стига до представата за това, какво представлява посвещението, само тогава, когато престане да изгражда своя мироглед с помощта на външни, сетивни понятия..."

"После ние виждаме, как душевната сила осветява само там, където вече има светлина: Лампата на Стареца може да освети само това, което вече се намира в светлина. Ние отново сме насочени към душевните сили на човека, към онези душевни сили на страхопочитанието, на религиозното
смирение, които през изтеклите столетия и хилядолетия непрекъснато са носели на хората посланията от висшите светове, и то на онези хора, които не са можели да търсят светлината по пътя на науката или по някакъв друг начин. Светлината на различните религиозни откровения е представена в лицето на Стареца. Обаче който не може да обогати религиозното усещане с една вътрешна светлина, за него лампата на религията не свети. Тя може да свети само там, където срещу нея се изливат потоци от светлина. Тя винаги е била онази сила, която преобразява хората и превръща всичко мъртво в живи и одухотворени същества."

"А по-нататък от Приказката научаваме как чрез саможертвата на Змията настъпва съединяването на двете царства. И след като тя, така да се каже, чрез символически процеси минава през същите изпитания, през които минава и човекът в своето езотерично развитие, ние виждаме как трите душевни сили пренасят храма на познанието високо над реката, как той поема нагоре и как всяка душевна сила започва да изпълнява
своите собствени задачи. Душевните сили трябва да работят в пълна хармония. Или казано с други думи: Отделната личност сама не може да постигне нищо; ако обаче в подходящия час се стигне до правилното взаимодействие на всички, когато силните и слабите си подадат ръка, тогава душата има своя шанс да се издигне до най-висшето, до съединяването с Красивата Лилия.
И тогава храмът се издига от скритите подземни бездни нагоре към повърхността, и става видим за всички, които действително жадуват за познание и мъдрост. Златният Цар дарява Момъка с познавателните сили на мисленето: „Познай най-висшето!", Сребърният Цар го дарява с познавателните сили на чувствата и тук Гьоте изрича прекрасните думи:
„Паси овцете!" В чувствата са скрити корените на всяко изкуство, на всяка религия; впрочем за Гьоте изкуството и религията представляват едно цяло, защото още при пътуването си из Италия, той казва следното за художествените произведения, които среща там: „Да, тук цари необходимост, тук цари Бог!" Но тук ние виждаме и действията, делата - не когато човекът подчинява действията си на борбата за оцеляване, а когато ги превръща в оръжие, за да овладее красотата и мъдростта. Тъкмо това означават думи те на Бронзовия Цар, с които той се обръща към Момъка: „Мечът в лявата ръка, дясната свободна!" В тези думи е скрит един цял свят. Дясната ръка трябва да е свободна за да осъществи действията, чиито мотиви идват от човешкия Аз.
Но какво се случва с четвъртия Цар, в който хаотично са примесени и трите елемента? Този Смесен Цар неочаквано се смалява до една гротескна фигура. Блуждаещите Светлини веднага идват и извличат намиращото се в него злато. Душевните сили на човека искат да проучат също и онези еволюционни степени, които някога са съществували, но не са преодолени."

"Нека да се спрем и на една друга подробност, а именно как Великанът се приближава, залитайки, и после застава като статуя и показва часовете: Когато човекът постигне хармония в своя живот, тогава дори и второстепенните неща са от значение за онова, което трябва да бъде методичният ред в нашия свят. Всичко това трябва да се изгради като един здрав навик. Тогава се оказва, че дори несъзнателните прояви имат своя дълбок смисъл. Ето защо тук Великанът е представен като един вид часовник."

"Старецът с лампата е женен за Старицата. В образа на тази възрастна жена ние следва да виждаме не друго, а здравия разум на човека, онази душевна сила, която не се стреми към висшите области на духовните абстракции, а държи всичко здраво в ръцете си. Именно тя може да занесе възнаграждението на Лодкаря: три зелки, три глави лук и три артишока. Тази еволюционна степен от човешкото развитие все още не е изживяла времето си. Фактът, че тя е третирана по толкова недостоен начин от Блуждаещите Светлини, е израз на високомерието, с което често пъти абстрактните Духове се отнасят към онези хора, които се справят и с най-сложните ситуации благодарение на своя непосредствен инстинкт, или на своята интуиция."

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 4 мнения ] 

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Иди на:  
cron
Powered by phpBB® Forum Software © phpBB Group
Хостинг и Домейни