ПРИЯТЕЛИ НА АНТРОПОСОФИЯТА - ЕЗОТЕРИЧНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ

Ex Deo nascimur. In Christo morimur. Per Spiritum Sanctum reviviscimus!
Дата и час: Сря Ное 21, 2018 8:44 pm

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]




Напиши нова тема Отговори на тема  [ 3 мнения ] 
Автор Съобщение
Непрочетено мнениеПубликувано на: Вто Яну 22, 2013 8:43 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1613
По-често и по-често ми се иска да се обръщаме към изкуството на Майсторите, животворящи своята художествена реалност, надживяваща време и пространство, към начина им на мислене, на чувстване, на наблюдение и изследване на света, в който живеят и творят... Няма да е неистина, ако кажа, че те могат само и единствено да бъдат не само наши образци, изследвани през погледа на Рудолф Щайнер, но и пътеводители да погледнем нашия все повече втвърдяващ се свят с нужния поглед - изследователски духовно-обективен и в същия момент - съкровено душевен, с мъдрост и с любов... Затова ще продължа да подготвям такива материали стъпка по стъпка, независимо, че са трудоемки и независимо, че интернет е пълен с всичко... Моята задача е друга. &__^

"Михаел насочва всичките си сили назад в космическото развитие,
за да дoбие сила да държи в равновесие змея в нозете си.
Именно под такива напрежения на силите от страна на Михаил
са се родили най-великите творения на Ренесанса.
Но те са само едно възобновяване чрез Михаил
на силите на Разсъдъчната или Чувстващата душа."
Р.Щайнер, ГА 26, Антропософски принципи

"През 14. - 15. в. хората са били наясно с процесите,
протичащи зад сетивния свят, но са говорели за тях с намеци.."

"Посветените са виждали далеч, далеч в бъдещето."

"Всички велики произведения на живописта и другите изкуства
не са се появили на света въз основа на човешкия произвол.
В противен случай те едва ли щяха да бъдат привлекателни за хората
в продължение на столетия, дори хилядолетия.
Те се появиха от истинското разбиране на това, което живее и действа
там навън и което живее и действа също и в хората.”
Р.Щайнер



Изображение

Леонардо да Винчи
(1452 - 1519)


Духовното величие на Леонардо да Винчи в повратната точка на по-новото време, Р.Щайнер


Името на Леонардо да Винчи сти­га до без­б­рой чо­веш­ки ду­ши чрез ши­ро­ко­то раз­п­рос­т­ра­не­ние на мо­же би все­из­вес­т­на­та картина: знаменитата Тайна Вечеря. Кой не поз­на­ва та­зи Тайна Вечеря на Леонардо да Винчи? И кой, ко­га­то я познава, не се е удив­ля­вал на мощ­на­та идея, коя­то е из­ра­зе­на имен­но в та­зи картина?! Ние виж­да­ме въп­лъ­тен в та­зи кар­ти­на един пъ­лен със зна­че­ние момент, един момент, кой­то без­б­рой души чув­с­т­ву­ват ка­то на­й-­важ­но­то съ­би­тие на Земята: Образа на Христос в средата, а от две­те стра­ни на­ре­де­ни уче­ни­ци­те на Христа Исуса. Ние виж­да­ме те­зи два­на­де­сет уче­ни­ци в дъл­бо­ко из­ра­зи­тел­ни дви­же­ния и положения; виж­да­ме те­зи жестове, те­зи дър­жа­ния при вся­ка ед­на от те­зи два­на­де­сет фи­гу­ри та­ка индивидуализирани, че мо­жем на­ис­ти­на да по­лу­чим впечатлението: в те­зи два­на­де­сет об­ра­за е из­ра­зен всеки род от чо­веш­кия характер, все­ки начин, по кой­то мо­же да се дър­жи ня­коя ду­ша спо­ред тем­пе­ра­мент и ха­рак­тер по от­но­ше­ние на това, ко­ето е из­ра­зе­но в картината. В сво­ята ди­сер­та­ция вър­ху "Тайна­та Вечеря на Леонардо Да Винчи" ГЬОТЕ е по­со­чил на­й-­из­ра­зи­тел­но он­зи момент, ко­га­то имен­но Христос е из­ре­къл думите: "Един меж­ду вас ще ме предаде!" Какво ста­ва във вся­ка ед­на от два­на­де­сет­те души, ко­ито са та­ка вът­реш­но свър­за­ни с го­во­ре­щия и та­ка бла­го­го­вей­но гле­дат към не­го­, след ка­то са би­ли из­ка­за­ни те­зи думи: всич­ко то­ва ние го виж­да­ме в мно­гоб­рой­ни­те ко­пия на та­зи картина, ко­ито са раз­не­се­ни по света, виж­да­ме го кол­ко дъл­бо­ко то е изразено.

Има изоб­ра­же­ния на "Тайна­та Вечеря", ко­ито са от по­-с­та­ро време; ние мо­жем да прос­ле­дим изоб­ра­же­ния на Тайната Вечеря, например, - без да оти­ва­ме по­-да­ле­че в миналото, - на­ри­су­ва­ни от Джото до Леонардо. Тогава ще открием, че в изоб­ра­же­ни­ето на Тайната Вечеря Леонардо е вне­съл това, ко­ето мо­жем да на­ре­чем драматичния елемент. Защото в не­го­ва­та кар­ти­на ние виж­да­ме из­ра­зен един чу­де­сен дра­ма­ти­чен момент. Картините ри­су­ва­ни пре­ди Леонардо из­г­леж­дат спокойни, те из­ра­зя­ват ня­как­си са­мо факта, че Христос се на­ми­ра за­ед­но със сво­ите ученици. В ней­ни­те об­ра­зи Тайната Вечеря на Леонардо да Винчи ни се явя­ва ка­то съз­да­ва­ща по чу­до един из­раз на на­й-­важ­но­то би­тие на ду­ша­та с пъл­на дра­ма­ти­чес­ка сила. Но ко­га­то чо­век е при­ел в ду­ша­та си, в сър­це­то то­ва впе­чат­ле­ние от иде­ята на кар­ти­на­та от све­тов­но из­вес­т­ни­те ко­пия - и след то­ва оти­де в Милано в она­зи ста­ра до­ми­ни­кан­с­ка цър­к­ва "Сан­та Мария дел­ле Грацие" и ви­ди там на стената, - не мо­жем да ги на­ре­чем ина­че - раз­ли­ва­щи­те се ед­ни в дру­ги не­яс­ни влаж­ни пет­на от бои, пос­лед­но­то нещо, ко­ето съ­щес­т­ву­ва от оригинала, той се за­ла­вя мо­же би да про­уч­ва не­ща­та об­рат­но и чрез про­уч­ва­не­то сти­га до впечатлението, че всъщ­ност поч­ти от­дав­на на она­зи сте­на на ста­ра­та до­ми­ни­кан­с­ка цър­к­ва не мо­же­ше ве­че да се ви­ди мно­го не­що от та­зи картина, за ко­ято ня­ко­га хората, ко­ито са я видели, след ка­то е би­ла на­ри­су­ва­на от Леонардо, са го­во­ри­ли с та­ки­ва ентусиазирани, с та­ки­ва пре­ли­ва­щи от удив­ле­ние думи. Това, ко­ето ня­ко­га е го­во­ри­ло от та­зи сте­на ка­то ед­на чу­до на из­кус­т­во­то не са­мо чрез идеята, ко­ято се­га то­ку-що из­ра­зих­ме сричайки, но ко­ето е го­во­ри­ло на ду­ши­те чрез пъл­ни­те с из­раз чуд­ни цве­то­ве на Леонардо така, че в те­зи цве­то­ве е би­ла из­ра­зе­на на­й-­ин­тим­на­та стра­на на ду­ши­те - да­же пул­сът на два­на­де­сет­те фигури, - то­ва ве­че от­дав­на не е мог­ло да бъ­де виж­да­но вър­ху та­зи стена. Какво ли не е пре­тър­пя­ла та­зи кар­ти­на в те­че­ние на времената!


Леонардо се е чув­с­т­ву­вал зас­та­вен да не след­ва техниката, ко­ято пре­ди не­го се е из­пол­зу­ва­ла при ри­су­ва­не­то вър­ху та­ки­ва стени; той е счи­тал че цветовете, боите, ко­ито са би­ли из­пол­зу­ва­ни по-рано, не са би­ли дос­та­тъч­но изразителни. Той е ис­кал да пре­да­де там на сте­на­та на­й-­тън­ки­те въл­не­ния на ду­ши­те и се с опи­тал да из­пол­зу­ва мас­ле­ни бои, нещо, ко­ето по­-ра­но не се е правело. Тогава са въз­ник­на­ли мно­жес­т­во пречки. Положението на стената, по­ло­же­ни­ето на ця­ло­то мяс­то е би­ло такова, че от­но­си­тел­но ско­ро те­зи бои тряб­ва­ло да бъ­дат повредени; от са­ма­та сте­на е из­ляз­ла влага; ця­ла­та стая, ко­ято е пред­с­тав­ля­ва­ла ед­на тра­пе­за­рия на доминиканците, е би­ла ня­кол­ко пъ­ти на­пъл­не­на с во­да чрез наво- днения; мно­го дру­ги не­ща са се прибавили, раз­к­вар­ти­ру­ва­не­то на вой­ни­ци през вре­ме на вой­ни­те и др. Всички те­зи не­ща са се от­ра­зи­ли ло­шо на картината. Имало е време, ко­га­то ка­лу­ге­ри­те на ма­нас­ти­ра не са се от­на­ся­ли с осо­бе­но ува­же­ние към картината: та­ка те са намерили, че вратата, ко­ято во­де­ла от кух­ня­та в тра­пе­за­ри­ята на манастира, би­ла мно­го нис­ка и един ден на­ре­ди­ли вра­та­та да бъ­де нап­ра­ве­на по-висока. Чрез то­ва го­ля­ма част от кар­ти­на­та е би­ла унищожена. След то­ва един гер­бов щит е бил пос­та­вен точ­но над гла­ва­та на Христа; нак­рат­ко казано, от­на­ся­ли са се вар­вар­с­ки към картината. След то­ва са се на­ме­ри­ли - тряб­ва да го ка­жем - "ху­дож­ни­ци шарлатани", ко­ито са я регулирали, та­ка що­то ед­ва ли мо­же ве­че да се ви­ди мно­го не­що от боите, ко­ито Леонардо е бил нанесъл. Въпреки това, ко­га­то сто­им пред картината, от нея се из­лъч­ва един не­опи­су­ем чар. Цялото варварство, ця­ло­то ретуширане, ця­ло­то раз­мек­ва­не не са мог­ли да уни­що­жат на­пъл­но чара, кой­то се из­лъч­ва от картината. Днес тя ве­че е са­мо ед­на сянка, ко­ято стои на стената, но от та­зи кар­ти­на се из­лъч­ва един чар; в по­-го­ля­ма­та си част това, ко­ето дейс­т­ву­ва вър­ху душите, е са­мо на­по­ло­ви­на художественото, живо- писното, а по­ве­че идеята; но тя дейс­т­ву­ва мощно.

Който се е за­поз­нал се­га от мал­ко с дру­ги ра­бо­ти на Леонардо, кой­то се е опи­тал да се за­дъл­бо­чи в ко­пи­ята или съ­що в това, ко­ето е раз­п­рос­т­ра­не­но в раз­лич­ни­те ху­до­жес­т­ве­ни га­ле­рии на Европа ка­то творения, ко­ито се при­пис­ват на Леонардо да Винчи, ко­ито са по­-мал­ко или по­ве­че за­па­зе­ни така, как­то той са­ми­ят ги е нарисувал, кой­то сле­до­ва­тел­но се е за­поз­нал и се е за­дъл­бо­чил в това, ко­ето Леонардо е на­пи­сал в те­че­ние на времето; кой­то се е за­поз­нал с не­го­вия живот, как­то той е про­те­къл от 1452 до 1519 година, той още стои с твър­де осо­бе­ни чув­с­т­ва пред та­зи кар­ти­на в тра­пе­за­ри­ята на до­ми­ни­кан­ци­те в Милано, в ма­нас­ти­ра Санта Мария дел­ле Грацие. Защото всъщ­ност толкова, кол­ко­то е още за­па­зе­но от ча­ров­но­то творчество, ко­ето ня­ко­га Леонардо е на­ри­су­вал на та­зи стена, тол­ко­ва мно­го - чув­с­т­ву­ва чо­век - съ­щес­т­ву­ва още за чо­ве­чес­т­во­то от мощ­но­то величие, от мо­гъ­щес­т­во­то и съ­дър­жа­ни­ето на все­об­х­ват­на­та лич­ност на са­мия Леонардо. Това, ко­ето днес мо­жем да нап­ра­вим да по­дейс­т­ву­ва от Леонардо вър­ху на­ша­та душа, то ед­ва ли се от­на­ся дру­го­яче към това, ко­ето ня­ко­га е зас­та­на­ло в раз­ви­ти­ето на све­та ка­то лич­ност на то­зи Леонардо, от­как­то те­зи пре­ли­ва­щи ед­ни в дру­ги пет­на от бои се от­на­сят към това, ко­ето ня­ко­га Леонардо е на­ри­су­вал на стената. И как­то с бол­ка сто­им пред та­зи кар­ти­на в Милано, та­ка съ­що сто­им с бол­ка пред це­лия об­раз на Леонардо.

Гьоте все още об­ръ­ща вни­ма­ни­ето вър­ху това, как, ко­га­то ос­та­вим да дейс­т­ву­ват вър­ху нас жи­во­то­пи­си­те на ста­ри­те биографи, ние по­лу­ча­ва­ме впечатлението, че в ли­це­то на Леонардо в чо­ве­чес­т­во­то се е яви­ла ед­на лич­ност дейс­т­ву­ва­ща със све­жа жиз­не­на си­ла навсякъде, ко­ято раз­г­леж­да с ра­дост жи­во­та и с ра­дост дейс­т­ву­ва вър­ху живота, об­г­ръ­щай­ки всич­ко с любов, ис­кай­ки да схва­не всич­ко с из­вън­ред­но го­лям стре­меж за познание, све­жа в ду­ша­та и све­жо в тялото. Тогава мо­же би ние об­ръ­ща­ме пог­лед съ­що и към она­зи картина, ко­ято се счи­та ка­то един "авто- портрет" и е за­па­зе­на в Торино, и гле­да­ме то­га­ва то­зи ав­то­порт­рет на ста­рия Леонардо, то­ва ли­це с твър­де из­ра­зи­тел­ни браз­ди - но браз­ди ста­на­ли из­ра­зи­тел­ни чрез страданието, с огор­че­на­та ус­та и с черти, ко­ито из­да­ват тол­ко­ва мно­го от това, ко­ето Леонардо е тряб­ва­ло да по­чув­с­т­ву­ва ка­то про­ти­во­по­лож­ност меж­ду не­го и све­та и всичко, ко­ето той е тряб­ва­ло да изживее. Така фак­ти­чес­ки стои чуд­но та­зи лич­ност пред нас на пов­ра­та на но­во­то време. И ко­га­то още вед­нъж се обър­нем към та­зи кар­ти­на в ма­нас­ти­ра Санта Мария дел­ле Грацие и с та­зи сян­ка вър­ху сте­на­та на тра­пе­за­ри­ята се опи­та­ме да пог­лед­нем в на­й-с­та­ри­те копия, на­й-с­та­ри­те гравюри, ко­ито са за­па­зе­ни от та­зи картина, и ко­га­то та­ка да се ка­же се опи­та­ме мал­ко да въз­с­та­но­вим в нас та­зи кар­ти­на с "око­то на духа" за да упот­ре­бя те­зи ду­ми на Гьоте то­га­ва в нас мо­же би ще из­ник­не ед­но чувство, ед­но усещане: Този, кой­то ня­ко­га е на­ри­су­вал та­зи картина, да­ли се е от­да­ле­чил за­до­во­лен от нея, след ка­то е на­не­съл пос­лед­ния щрих с четката? Дали си е ка­зал той: ти съз­да­де тук това, ко­ето жи­ве­еше в тво­ята душа?
Струва ми се, че мо­жем да стиг­нем до то­ва чув­с­т­во по един на­пъл­но ес­тес­т­вен начин. Защо?

Когато раз­г­ле­да­ме це­лия жи­вот на Леонардо, ние тряб­ва да си кажем: то­зи жи­вот ни вдъх­ва имен­но то­ва оха­рак­те­ри­зи­ра­но чувство. Когато за­поч­нем да ос­та­вя­ме Леонардо да дейс­т­ву­ва вър­ху нас, как той е ро­ден ка­то не­за­кон­но дете, ка­то син на един пос­ред­с­т­вен човек, на Сер Пиетро във Винчи, и ед­на селянка, ко­ято след то­ва из­чез­ва от на­шия поглед, до­ка­то ба­ща­та се ожен­ва съ­об­раз­но об­щес­т­ве­но­то си по­ло­же­ние и да­ва си­на си да го от­г­леж­дат други. Когато виж­да­ме след това, как де­те­то рас­те самотно, об­щу­вай­ки са­мо с при­ро­да­та и със соб­с­т­ве­на­та си душа, ние си каз­ва­ме първо: в то­зи чо­век тряб­ва да е има­ло из­вън­ред­но мно­го жиз­не­на сила, за да ос­та­не той та­ка свеж! И от­на­ча­ло той ос­та­ва свеж. След това, по­не­же от­ра­но про­явя­ва та­лант в рисуването, той оти­ва в шко­ла­та на Верокио. Баща му го да­ва там, за­що­то вярва, че не­го­ви­ят та­лант по ри­су­ва­не­то мо­же да бъ­де използуван. Тук Леонардо е из­пол­зу­ван да ри­су­ва за­ед­но кар­ти­ни­те на своя учител. От то­ва вре­ме се раз­каз­ва ка­то един анекдот, че вед­нъж Леонардо тряб­ва­ло да на­ри­су­ва ед­на фи­гу­ра и че ко­га­то учи­те­лят му ви­дял та­зи фигура, той ре­шил ве­че въ­об­ще де се от­ка­же от живописта, за­що­то се ви­дял над­ми­нат от своя ученик. Това е един анекдот, кой­то за нас е по­ве­че от анекдот, ко­га­то раз­г­леж­да­ме це­лия Леонардо.

След то­ва на­ми­ра­ме Леонардо из­рас­т­ващ във Флоренция, къ­де­то все по­ве­че и по­ве­че из­ви­ся­ва своя жи­во­пи­сен талант. Но ние намираме, още не­що друго. Когото прос­ле­дя­ва­ме жи­во­пис­ния талант, ние до­би­ва­ме впечатлението: От го­ди­на на го­ди­на той хо­ди с на­й-­го­ле­ми­те пла­но­ве на художник, с пос­то­ян­но но­ви планове. По по­ръч­ка на хора, ко­ито са поз­на­ли не­го­ва­та ве­ли­ка дар­ба и ко­ито ис­ка­ха да имат не­що от него, той им ри­су­ва раз­лич­ни картини. След то­ва в не­го се раж­да­ше иде­ята да прис­тъ­пи към това, ко­ето ис­ка­ше да създаде, и за­поч­ва­ше с изучаването. Но как­во бе­ше то­ва "изучаване"? Това изу­ча­ва­не се раз­п­рос­т­ря по един из­вън­ред­но ха­рак­те­рен на­чин вър­ху всич­ки подробности, ко­ито се явява- ха. Ако нап­ри­мер тряб­ва­ше да на­ри­су­ва ед­на картина, в ко­ято тряб­ва­ше да има три до че­ти­ри образа, той пос­тъп­ва­ше така, че не изу­ча­ва­ше са­мо при един един­с­т­вен модел, а хо­де­ше из гра­да и раз­г­леж­да­ше сто­ти­ци и сто­ти­ци хора. Често пъ­ти мо­же­ше да вър­ви по цял ден след ед­но лице, ко­га­то го ин­те­ре­су­ва­ше ня­коя не­го­ва черта; и по­ня­ко­га мо­же­ше да по­кан­ва при се­бе си все­въз­мож­ни хо­ра от на­й-­раз­лич­ни със­ло­вия и мо­же­ше да им раз­каз­ва все­въз­мож­ни неща, ко­ито ги раз­ве­се­ля­ва­ха или ги изплашваха, за­що­то по то­ва той ис­ка­ше да про­учи чер­ти­те на ли­це­то за раз­лич­ни­те ду­шев­ни преживявания. Когато вед­нъж бе хва­нат един бун­тов­ник и бе обесен, Леонардо оти­де на мяс­то­то на ек­зе­ку­ци­ята и е за­па­зе­на рисунката, по ко­ято се вижда, как Леонардо се е опи­тал да уло­ви обе­се­ния в из­ра­за на ли­це­то с це­лия жест; до­лу в ъгъ­ла е на­ри­су­ва­на от­дел­но още ед­на глава, за да бъ­де уло­вен це­ли­ят израз. От Леонардо има­ме ос­та­на­ли за­па­зе­ни карикатури, не­ве­ро­ят­ни образи, и от тях мо­жем да видим, как­во е ис­кал той: той е имал нап­ри­мер ед­но ли­це и е опит­вал тогава, как­во ще се получи, ко­га­то бра­да­та на то­ва ли­це бъ­де нап­ра­ве­на все по­-го­ля­ма и по-голяма. За да ви­ди как­во зна­че­ние имат от­дел­ни­те час­ти на чо­веш­ка­та форма, той е уве­ли­ча­вал един уд, за да провери, как то­зи уд се включ­ва в не­го­ва­та ес­тес­т­ве­на го­ле­ми­на в чо­веш­кия организъм. Карикатурни фор­ми в на­й-­раз­лич­ни разкривявания, всич­ко то­ва ние на­ми­ра­ме при Леонардо. От не­го са за­па­зе­ни ри­сун­ки /въп­ре­ки че мно­го от тях про­из­хож­дат от не­го­ви ученици, но мно­го от тях са съ­що не­го­ви твор­би/, в ко­ито той пос­то­ян­но е ри­су­вал от­дел­ни­те части, рисунки, ко­ито след то­ва той е ис­кал да използува.

Когато ос­та­вим то­ва да ни действува, ние до­би­ва­ме впечатлението, че с не­го чес­то пъ­ти се е случ­ва­ло по след­ния начин. Той по­лу­ча­ва по­ръч­ка за ед­на картина; тряб­ва да пред­с­та­ви то­ва или онова. Тогава той изу­ча­ва имен­но по опи­са­ния на­чин подробностите. След то­ва за­поч­ва да го ин­те­ре­су­ва не­що осо­бе­но и то­га­ва изу­ча­ва не с ог­лед на картината, ко­ято тряб­ва да нарисува, а за да се за­поз­нае с под­роб­нос­ти­те на ед­но жи­вот­но или на човека. Когато тряб­ва да на­ри­су­ва ед­на битка, за да про­учи под­роб­нос­ти­те той оти­ва в ед­но яз­дит­но учи­ли­ще или ня­къ­де другаде, къ­де­то ко­не­те са ос­та­ве­ни на са­ми­те се­бе си и чрез то­ва той дос­ти­га пос­ле до съ­щин­с­ка­та идея, а се от­к­ло­ня­ва от та­зи идея, за­ра­ди ко­ято ис­ка­ше да нап­ра­ви проучването. Така се нат­руп­ват про­уч­ва­ния над про­уч­ва­ния и нак­рая той съв­сем не се ин­те­ре­су­ва да се вър­не от­но­во към картината. - Така от пъл­ни със зна­че­ние кар­ти­ни в не­го­ва­та Флорентин- ска епо­ха /въп­ре­ки че днес всич­ки те­зи кар­ти­ни са ре­ту­ши­ра­ни и не мо­же да се поз­нае ори­ги­нал­на­та фор­ма/ има­ме та­зи на "све­ти Йеронимус" и "Пок­ло­не­ни­ето на влъхвите", към ко­ито има без­б­рой проучвания, та- кива, как­ви­то то­ку що оха­рак­те­ри­зи­рах­ме и ние има­ме чувството: Този чо­век е жи­вял в изо­би­ли­ето на ми­ро­ви­те тайни; той се е ста­ра­ел да про­ник­не ми­ро­ви­те тайни, стре­мил се е да ри­су­ва та­ка да се ка­же по ори­ги­на­лен на­чин те­зи ми­ро­ви тай­ни - и всъщ­ност ни­ко­га не е стиг­нал до ед­но та­ко­ва творение, за ко­ето би мо­гъл да си каже, че то е ня­как­си завършено. Трябва да се пре­не­сем в ду­ша­та на един та­къв човек, ко­ято е твър­де богата, за да мо­же да за­вър­ши по ня­ка­къв начин, ед­на та­ка­ва душа, вър­ху ко­ято ми­ро­ви­те тай­ни дейс­т­ву­ват така, че ко­га­то за­поч­не ня­къ­де­,той тряб­ва да вър­ви от ед­на тай­на към дру­га и ни­къ­де не завършва. Ние тряб­ва да раз­бе­рем та­зи ду­ша на Леонардо, ко­ято е твър­де ве­ли­ка в се­бе си, за да мо­же да про­яви ня­ко­га сво­ето соб­с­т­ве­но величие.

След то­ва ние прос­ле­дя­ва­ме Леонардо по-нататък, как хер­цо­гът Лудовико ил Моро от Милано му въз­ла­га две задачи, от ко­ито ед­на­та е Тайната Вечеря, а дру­га­та ед­на ста­туя на конник, ко­ято тряб­ва­ше да бъ­де нап­ра­ве­на за ба­ща­та на херцога, кой­то го бе­ше до­вел в Милано. Насоч- вайки пог­лед към та­зи работа, ние узнаваме, че Леонардо е ра­бо­тил 15 - 16 го­ди­ни над те­зи две творби. Обаче, на­ред с то­ва той е вър­шил и мно­го дру­ги работи. Защото, ако ис­ка­ме да го охарактеризираме, как­то то­ку що сто­рих­ме това, ние трябва, за да го раз­бе­рем напълно, да добавим, че хер­цо­гът го бе­ше по­ви­кал не са­мо ка­то художник. Херцогът бе­ше на­ре­дил да го повикат, за­що­то Леонардо бе­ше не са­мо един "от­ли­чен музи- кант", а мо­же би един от най-забележителните му­зи­кан­ти на не­го­во­то време, и имен­но по­ра­ди та­зи не­го­ва му­зи­кал­на дар­ба той е бил по­ви­кан при дво­ре­ца на херцога. Но не са­мо за това, а съ­що и за­що­то той е бил един от на­й-з­на­чи­тел­ни­те во­ен­ни ин­же­не­ри на не­го­во­то време, един от на­й-з­на­чи­тел­ни­те ин­же­не­ри по во­дос­т­ро­ител­с­т­во и един от на­й-з­на­чи­тел­ни­те ме­ха­ни­ци на не­го­во­то време. Той бе­ше по­ви­кан и затова, за­що­то мо­жа да обе­щае на хер­цо­га да му дос­та­ви во­ен­ни машини, ко­ито бя­ха не­що съ­вър­ше­но ново, ко­ито мо­же­ха да из­пол­зу­ват пар­на­та си­ла и за­що­то ис­ка­ше да му пос­т­рои ле­тя­щи мостове, ко­ито би­ха мог­ли да бъ­дат лес­но пос­т­ро­ени и от­но­во бър­зо да бъ­дат разглобени.

Същевременно той ра­бо­те­ше за пос­т­ро­ява­не­то на ле­тя­щи машини. За да пос­т­рои те­зи последните, той наблюдаваше, как ле­тят птиците; и това, ко­ето е ос­та­на­ло от съ­чи­не­ни­ята на Леонардо вър­ху същ­нос­т­та на ле­те­жа на птиците, при­над­ле­жи към най-оригиналното, ко­ето съ­щес­т­ву­ва вър­ху то­зи въп­рос в света. При това, ко­га­то днес по­лу­ча­ва­ме в ръ­це­те си съ­чи­не­ния на Леонардо, ние ви­на­ги тряб­ва да има­ме предвид, че то­ва са са­мо преписи, ко­ито пре­да­ват не­точ­но мно­го не­ща и в тях­на­та фор­ма от­го­ва­рят съ­що на това, ко­ето днес имаме пред нас ка­то "Тай­на Вечеря". Но нав­ся­къ­де проличава, ка­къв об­х­ва­тен дух има­ме ние пред нас в ли­це­то на Леонардо.

А се­га ние виждаме, как в Миланския дво­рец Леонардо взе­ма учас­тие не са­мо при всич­ки случаи, как той про­из­веж­да кар­ти­ни или те­ат­рал­ни постановки, но ние го виж­да­ме също, как той раз­ра­бот­ва все­въз­мож­ни во­ен­ни и дру­ги пла­но­ве и взе­ма съ­що учас­тие със съ­ве­ти и де­ла в пос­т­ро­ява­не­то на църквата. Наред с то­ва ние знаем, че той е фор­ми­рал без­б­рой ученици, ко­ито след то­ва са ра­бо­ти­ли при на­й-­раз­лич­ни­те про­из­ве­де­ния в Милано, та­ка що­то днес ед­ва ли предчувствуваме, кол­ко мно­го ра­бота се е раз­ля­ла от Леонардо в це­лия със­тав на град Милано и не­го­ви­те околности.

Наред с всич­ко то­ва Леонардо из­вър­ш­ва без­к­рай­ни про­уч­ва­ния за ста­ту­ята с ез­да­ча на ба­ща­та на херцога, Франческо Офорца. Можем да кажем: за не­го не съ­щес­т­ву­ва­ше ни­то ед­на част на коня, ко­ято той да не е про­учил сто­ти­ци пъти, в сто­ти­ци по­ло­же­ния и той из­гот­ви мо­де­ла на ко­ня в те­че­ние на мно­го години. След това, ко­га­то бе из­ло­жен на ед­но праз­нич­но представление, то­зи мо­дел бе раз­ру­шен чрез един не­щас­тен слу­чай и Леонардо тряб­ва­ше да го нап­ра­ви още веднъж. Този вто­ри мо­дел бе разрушен, ко­га­то в 1499 го­ди­на фран­цу­зи­те нав­ля­зо­ха в Милано, ко­га­то вой­ни­ци­те го из­пол­зу­ва­ха ка­то ми­ше­на и стре­ля­ха в него. Така той бе на­дуп­чен от куршумите. Нищо от то­ва не е би­ло запазено, ни­що от та­зи ти­та­но­ва ра­бо­та на ед­на личност, ко­ято - бих­ме мог­ли до ка­жем - се стремеше, да из­с­лед­ва ми­ро­ва тай­на след ми­ро­ва тайна, за да съз­да­де ед­но произведение, в мър­т­вия ма­те­ри­ал на ко­ето се изя­вя­ва­ше живот, как­то жи­во­тът се изя­вя­ва съ­об­раз­но не­го­ви­те тай­ни в са­ма­та природа.

Ние мо­жем да зна­ем за "Тайна­та Вечеря", как Леонардо е ра­бо­тил на нея. Той чес­то пъ­ти е оти­вал там, ся­дал е на ске­ле­то и ча­со­ве на­ред е раз­миш­ля­вал пред стената; след то­ва взе­мал четката, на­на­сял ня­кол­ко щри­ха и от­но­во си отивал. Понякога оти­вал там, взи­рал се в кар­ти­на­та - и от­но­во си отивал. Когато ис­кал да ри­су­ва об­ра­за на Христос, ръ­ка­та му треперела. И ко­га­то взе­мем всичко, ко­ето мо­жем да зна­ем вър­ху това, то­га­ва ние тряб­ва да си кажем: Леонардо не се е за­рад­вал външ­но и вътрешно, ко­га­то е ри­су­вал та­зи днес све­тов­но­из­вес­т­на картина. Не само, че то­га­ва в Милано е има­ло хора, на ко­ито ни­как не се ха­рес­ва­ло бав­но­то ри­су­ва­не на картината; нап­ри­мер в ма­нас­ти­ра до­шъл един игумен, кой­то не мо­жел да разбере, за­що ху­дож­ни­кът не тряб­ва­ло да на­ри­су­ва по­-бър­зо ед­на та­ка­ва кар­ти­на и се оп­ла­кал то­га­ва и на херцога. На хер­цо­га съ­що му се струвало, че ра­бо­та­та про­дъл­жа­ва из­вън­ред­но много. Тогава Леонардо отговорил: На кар­ти­на­та тряб­ва да бъ­дат изоб­ра­зе­ни Христос Исус и Юда, две­те на­й-­го­ле­ми противоположности; те­зи два об­ра­за не мо­гат да бъ­дат на­ри­су­ва­ни за ед­на го­ди­на и за тях не мо­же да съ­щес­т­ву­ват ни­как­ви мо­де­ли в све­та - ни­ка­къв мо­дел за Юда и ни­ка­къв мо­дел за Христа Исуса. Аз съ­що не зная - ка­зал Леонардо, след ка­то го­ди­ни на­ред ра­бо­тил над кар­ти­на­та - да­ли въобще, ще мо­га да я завърша. Накрая си помислил: ако в край­на смет­ка не се на­ме­ри ни­ка­къв мо­дел за Юда, то за та­къв той мо­же да взе­ме игумена. - Така сле­до­ва­тел­но кар­ти­на­та мо­же­ше да бъ­де за­вър­ше­на мно­го трудно. Но Леонардо не бил ра­дос­тен и вътрешно. Защото имен­но при та­зи кар­ти­на проличало, как­во е жи­ве­ело в не­го­ва­та ду­ша в срав­не­ние с това, ко­ето мо­же­ше да на­ри­су­ва на платното. И тук аз съм при­ну­ден да пред­с­та­вя ед­на ду­хов­но­на­уч­на хипотеза, до ко­ято мо­же да стиг­не този, кой­то се за­дъл­бо­чи в мно­го неща, ко­ито мо­же да уз­нае пос­те­пен­но вър­ху картината.

Тази хи­по­те­за въз­ник­на в мене, ко­га­то аз се опи­тах да по­лу­ча от­го­вор на го­ре­пос­та­ве­ния въпрос. Когато прос­ле­дим жи­во­та на Леонардо имен­но така, ние си казваме: В то­зи чо­век е жи­ве­ело тол­ко­ва мно­го нещо, ко­ето той не е мо­жал да от­к­рие външ­но на човечеството, за ко­ето сред­с­т­ва­та са би­ли тол­ко­ва безсилни, за да мо­же да бъ­де представено; в ед­но та­ко­ва тво­ре­ние ка­то Тайната Вечеря той е ис­кал дейс­т­ви­тел­но да на­ри­су­ва не­що мно­го велико, за да ос­та­не на­ис­ти­на доволен. Този въп­рос въз­ник­ва твър­де самопонятно. Когато виждаме, как Леонардо пос­то­ян­но и пос­то­ян­но се е ста­рал да из­с­лед­ва ед­на тай­на след дру­га за сво­ите проучвания, за да про­из­ве­де нещо, - и нак­рая все пак не го е про­из­вел - ние сти­га­ме до един та­къв въпрос. И то­га­ва от­го­во­рът се по­лу­ча­ва от са­мо се­бе си: Ако Леонардо е стиг­нал от ед­на стра­на са­мо до из­ра­бот­ва­не на мо­де­ла на ед­на та­ка­ва ста­туя ка­то та­зи на конника, от ко­ято е ис­кал да нап­ра­ви ед­но про­из­ве­де­ние чу­до на плас­тич­но­то изкуство, и ни­ко­га не е за­поч­нал да ра­бо­ти над са­ма­та ста­туя на конника, ко­га­то сле­до­ва­тел­но след шес­т­на­де­сет­го­диш­на ра­бо­та тряб­ва­ше нак­рая да се сбо­гу­ва на­пъл­но от та­зи неп­ро­из­ве­де­на ста­туя на конника, как се с сбо­гу­вал той то­га­ва с на­ри­су­ва­на­та кар­ти­на "Тайна­та Вечеря"? Ние има­ме чувството: той си е оти­шъл НЕДОВОЛЕН от та­зи Тайна Вечеря! Когато днес от та­зи кар­ти­на има­ме пред нас са­мо ед­на раз­ва­ли­на от пре­ли­ва­щи ед­ни в дру­ги пет­на от бои и ко­га­то ве­че от­дав­на от нея не се е виж­да­ло ни­що от това, което Леонардо е на­ри­су­вал там на стената, ние тряб­ва мо­же би съ­що да твърдим: Това, ко­ето той е на­ри­су­вал на стената, не е мог­ло ни на­й-­мал­ко да пред­с­тав­ля­ва това, ко­ето е жи­ве­ело от не­го в ду­ша­та на художника.

За да по­лу­чим ед­но та­ко­ва впечатление, ние тряб­ва да съ­пос­та­вим на­й-­раз­лич­ни неща, да съ­пос­та­вим раз­лич­ни­те впечатления, ко­ито мо­жем да по­лу­чим от са­ма­та картина. Но съ­щес­т­ву­ват съ­що и ня­кои външ­ни причини, ня­кои външ­ни основания. Между всич­ки съчинения, ко­ито са за­па­зе­ни от Леонардо, съ­щес­т­ву­ва съ­що един чу­де­сен трак­тат вър­ху ЖИВОПИСТА. Живописта е пред­с­та­ве­на спо­ред ней­на­та същ­ност ка­то изкуство, как то тряб­ва да ра­бо­ти съ­от­вет­но на пер­с­пек­ти­ва­та и от на­на­ся­не­то на боите; в то­зи трак­тат е показано, как жи­во­пис­та тряб­ва да ра­бо­ти спо­ред схващането. Тази кни­га на Леонардо вър­ху живописта, въп­ре­ки че я има­ме пред нас са­мо ка­то ед­но тор­со /ста­туя без глава, ръ­це и кра­ка/, е ед­но чу­дес­но творение, как­во­то не е би­ло съз­да­де­но ни­ко­га в света. Най-вис­ши­те прин­ци­пи на жи­во­пис­но­то из­кус­т­во са пред­с­та­ве­ни така, как­то мо­же да ги пред­с­та­ви са­мо на­й-­вис­ши­ят гений; та­ка е пред­с­та­ве­но всич­ко в та­зи книга. Чудесно е нап­ри­мер да се прочете, как Леонардо показва, че при ед­на бит­ка ко­не­те тряб­ва да бъ­дат изоб­ра­зе­ни със съ­от­вет­ни­те ракурсита, за­що­то чрез то­ва се из­ра­зя­ва "гру­бо­то жи­во­тин­с­ко и въп­ре­ки то­ва величествено", ко­ето тряб­ва да се по­чув­с­т­ву­ва при ед­на битка. Накратко ка­за­но то­ва съ­чине­ние е не­що чудесно. То ни по­каз­ва ця­ло­то ве­ли­чие на Леонардо и - мо­жем да ка­жем - без­си­ли­ето на Леонардо. 3а то­ва ще го­во­рим още. Но пре­ди всич­ко то издава, как нав­ся­къ­де той се е стре­мил да про­учи за сво­ето жи­во­пис­но изоб­ра­зя­ва­не начина, по кой­то дейс­т­ви­тел­нос­т­та се пред­с­та­вя на чо­веш­ко­то око. Светло-тъмното, на­на­ся­не­то на боите, всич­ко то­ва е пред­с­та­ве­но ге­ни­ал­но в то­ва съ­чи­не­ние на Леонардо вър­ху живописта, как то тряб­ва да бъ­де опол­зот­во­ре­но в живописта. И ако бих­ме има­ли пот­вър­де­но в ду­ша­та на Леонардо коп­не­жът на съвестта, да не из­не­ве­ря­ва ни­ко­га и в дреб­ни­те не­ща на това, ко­ето той /как­то ще ви­дим още и на дру­го мяс­то/ та­ка ви­со­ко це­ни ка­то ИСТИНА, ако то­ва би мог­ло да жи­вее в не­го­ва­та душа, то­га­ва бих­ме мог­ли да кажем: Навсякъде из­пък­ва това: да не из­не­ве­ря­ва на ис­ти­на­та на впечатлението, но та­ка да не из­не­ве­ря­ва никога, че то­ва впе­чат­ле­ние да бъ­де нав­ся­къ­де оп­рав­да­но по от­но­ше­ние на вът­реш­ни­те тай­ни на природата.

Когато ос­та­вим да дейс­т­ву­ва вър­ху нас Тайната Вечеря, има две неща, по от­но­ше­ние на ко­ито ние си казваме, че с тях не мо­жем да се спра­вим по от­но­ше­ние изис­к­ва­ни­ята на Леонардо спря­мо живописта. Едното е об­ра­зът на Юда. При копията, а съ­що и при при­ли­ча­ща­та ве­че на сян­ка кар­ти­на на жи­во­пис­та в Милано ние има­ме впечатлението: Юда е из­ця­ло пок­рит със сянка, той е из­ця­ло тъмен. Нека проучим, как свет­ли­на­та па­да от раз­лич­ни­те стра­ни и как нав­ся­къ­де при дру­ги­те еди­на­де­сет уче­ни­ци от­но­ше­ни­ята на ос­вет­ле­ни­ето са изоб­ра­зе­ни по на­й-­чу­де­сен на­чин съ­об­раз­но истината. Нищо не ни обяс­ня­ва тъм­ни­на­та на ли­це­то на Юда! Ние не по­лу­ча­ва­ме ни­ка­къв ху­до­жес­т­вен от­го­вор на въп­ро­са "защо" по от­но­ше­ние на та­зи тъмнина. И ко­га­то се­га пре­ми­нем към об­ра­за на Христа-Исуса, ако чо­век не пос­тъп­ва духовнонаучно, за външ­ния пог­лед мо­же да се по­лу­чи са­мо ка­то ед­но предчувствие. Както черното, тъм­но­то не е оп­рав­да­но при об­ра­за на Юда, съ­що та­ка из­г­леж­да не­оп­рав­да­на слън­че­вос­т­та на об­ра­за на Христа, из­пък­ва­не­то на дру­ги­те об­ра­зи в по­со­че­ния смисъл. Ние раз­би­ра­ме всич­ки­те дру­ги об­ра­зи от осветленията; но не раз­би­ра­ме об­ра­за на Юда, ни­то образа, ли­це­то на Христа-Исуса. И то­га­ва в на­ша­та ду­ша ка­то от са­мо се­бе си се офор­мя­ва мисълта: Художникът дейс­т­ви­тел­но се е стре­мил да по­ка­же истината, че в те­зи две про­ти­во­по­лож­нос­ти "Исус" и "Юда" СВЕТЛИНАТА И ТЪМНИНАТА не ид­ват сре­щу нас отвън, а те са вът­реш­но мотивирани. Той е ис­кал мо­же би да покаже, че то­ва ли­це на Христа-Исуса стои та­ка пред нас, че ние го на­ми­ра­ме не­мо­ти­ви­ра­но по вън­шен на­чин чрез от­но­ше­ни­ята на свет­ли­на­та и въп­ре­ки то­ва мо­жем да вярваме: та­зи Душа, ко­ято стои зад то­ва Лице, пре­да­ва чрез себе си на то­ва Лице ед­на си­ла на светлината, и то­ва Лице мо­же да све­ти в про­ти­во­ре­чие с от­но­ше­ни­ята на светлината. Също та­ка и по от­но­ше­ние на Юда ние мо­жем да по­лу­чим впечатлението: то­зи об­раз тряб­ва да про­из­ве­де на се­бе си ед­на сянка, кой­то не се оп­рав­да­ва с ни­що от това, ко­ето за­оби­ка­ля­щи­ят свят хвър­ля ка­то сенки.

Както казах, то­ва е ед­на ду­хов­но­на­уч­на хипотеза, но ед­на та­ка­ва хипо- теза, ко­ято се из­ра­бо­ти в ме­не в те­че­ние на мно­го години, ед­на хипоте- за, за ко­ято мо­жем да вярваме, че тя ще се пот­вър­ди тол­ко­ва повече, колко­то по­ве­че се вжи­ве­ем в це­лия проблем. Съгласно та­зи хи­по­те­за мо­жем да разберем, как Леонардо, кой­то нав­ся­къ­де в сво­ите тво­ре­ния се е стре­мял към при­род­на­та истина, стре­мил се е към та­зи при­род­на ис­ти­на съ­що и в сво­ите проучвания, е ра­бо­тил с тре­пе­ре­ща четка, за да пред­с­та­ви един проблем, кой­то мо­же­ше да бъ­де оп­рав­дан само при та­зи от­дел­на фигура. И то­га­ва ние мо­жем да разберем, че Леонардо е мо­гъл да бъ­де гор­чи­во разочарован, - без ни­как­во съм­не­ние - за­що­то със сред­с­т­ва­та на изоб­ра­зи­тел­но­то из­кус­т­во то­га­ва е би­ло не­въз­мож­но то­зи проб­лем да бъ­де из­ра­зен с пъл­на ис­тин­ност и вероятност, - за­що­то не е мо­жал да нап­ра­ви това, ко­ето е ис­кал и нак­рая се е от­ча­ял за въз­мож­нос­т­та на из­пъл­не­ни­ето и та­ка е тряб­ва­ло да ос­та­ви ед­на картина, ко­ято въп­ре­ки всич­ко не го е задоволявала. Тогава пов­диг­на­ти­ят въп­рос на чув­с­т­ва­та на­ми­ра своя от­го­вор в пъл­но съз­ву­чие с це­лия об­раз и с ця­ло­то ду­хов­но ве­ли­чие на Леонардо да Винчи: Да, Леонардо се е от­да­ле­чил с ед­но гор­чи­во чувство, с ед­но чув­с­т­во на гор­чи­ви­на от та­зи кар­ти­на по­ра­ди това, че с то­ва свое на­й-­за­бе­ле­жи­тел­но тво­ре­ние си бе­ше пос­та­вил ед­на задача, ко­ято не мо­же­ше да бъ­де из­пъл­не­на за­до­во­ли­тел­но със сред­с­т­ва­та дос­тъп­ни за хо­ра­та по не­го­во време. И ако в по­-къс­ни­те сто­ле­тия ни­кое око не ще ви­ди ве­че това, ко­ето Леонардо е на­ри­су­вал на сте­на­та на ма­нас­ти­ра в Милано, съв­сем си­гур­но е, че тя не е би­ла това, ко­ето е жи­ве­ело в не­го­ва­та душа. Да, ко­га­то раз­г­леж­да­ме Леонардо та­ка по от­но­ше­ние на не­го­во­то на­й-­за­бе­ле­жи­тел­но творение, ние сме съб­лаз­не­ни да се запитаме: как­ва тай­на се крие всъщ­ност зад то­зи образ?

Когато пре­ди 14 де­на тук бе раз­г­ле­да­на лич­нос­т­та на Рафаел, бе нап­ра­вен опит да се покаже, как ние мо­жем да раз­бе­рем съ­вър­ше­но раз­лич­но ед­на та­ка­ва личност, ко­га­то се опи­ра­ме на ос­но­ви­те на Духовната наука, ко­га­то сме на­яс­но вър­ху въпроса, че чо­веш­ка­та ду­ша е нещо, ко­ето се връ­ща от­но­во в множество зем­ни съществувания; та­ка що­то ед­на душа, ко­ято се е ро­ди­ла в оп­ре­де­ле­на епоха, не жи­вее са­мо то­зи един­с­т­вен живот, а в ця­ла­та си за­лож­ба и в це­лия на­чин на раз­ви­ти­ето до­на­ся със се­бе си за­лож­би­те от ми­на­ли зем­ни съ­щес­т­ву­ва­ния и се­га с това, ко­ето вна­ся ка­то за­лож­би от ми­на­ли зем­ни съ­щес­т­ву­ва­ния в се­гаш­ния си зе­мен жи­вот тя се виж­да из­п­ра­ве­на пред това, ко­ето ду­хов­на­та окол­на сре­да дава. Когато раз­г­леж­да­ме ду­ша­та така, знаейки, че тя нав­ли­за в съ­щес­т­ву­ва­не­то с ед­но вът­реш­но ду­хов­но благо, ко­ето про­из­хож­да от пов­та­ря­щи се зем­ни съществувания, и ко­га­то при­емем ос­вен това, че ця­ло­то раз­ви­тие до­би­ва сми­съл и е из­пъл­не­но с мъдрост, - ко­га­то предположим, че не слу­чай­но не­що се явя­ва в оп­ре­де­ле­ни епохи, а се явя­ва ре­дов­но и закономерно, как­то цве­тът на рас­те­ни­ето се явя­ва след зе­ле­ни­те листа, ко­га­то сле­до­ва­тел­но приемем, че в ис­то­ри­чес­ко­то раз­ви­тие на чо­ве­чес­т­во­то ца­ру­ва ед­но пъл­но с мъд­рост из­г­раж­да­не и след то­ва виж­да­ме ду­ша­та да се връ­ща пос­то­ян­на и пос­то­ян­но от ду­хов­ни­те области, ед­ва то­га­ва от­дел­ни­те об­ра­зи ста­ват обясними. Обаче това, ко­ето тряб­ва да изу­ча­ва­ме при от­дел­ния чо­веш­ки живот, се раз­к­ри­ва осо­бе­но добре, ко­га­то об­г­ръ­ща­ме с пог­лед та­ки­ва чо­веш­ки души, ко­ито из­ли­ват вън от мяр­ка­та на посредствеността. Когато раз­г­леж­да­ме Леонардо така, как­то се опи­тах­ме да об­х­ва­нем са­мо ски­ци­ра­но от­дел­ни­те мо­мен­ти на не­го­вия живот, то­гава ние ви­на­ги мо­жем да бъ­дем до она­зи основа, до он­зи за­ден фон, от кой­то ду­ша­та се издига. И то­зи заден фон е времето, в ко­ето е пос­та­ве­на та­зи душа, от 1452 до 1519 година.
Какво е то­ва време?

Това е вре­ме­то ПРЕДИ раз­цъф­тя­ва­не­то на но­во­то ес­тес­т­ве­но­на­уч­но раз­г­леж­да­не на света. Това е вре­ме­то пре­ди идва­не­то на све­тог­ле­да на Коперник, пре­ди да са дейс­т­ву­ва­ли Джордано Бруно, Кеплер, Галилей. Как раз­г­леж­да­ме ние ду­хов­но­на­уч­но то­ва време?

Ние мно­гок­рат­но сме об­ръ­ща­ли вни­ма­ни­ето на това, че кол­ко­то по­-да­ле­че оти­ва­ме в ми­на­ло­то на раз­ви­ти­ето на човечеството, тол­ко­ва по­-раз­лич­ни ста­ват це­ли­ят чо­веш­ки въз­г­лед и чо­веш­кия съв­мес­тен жи­вот със за­оби­ка­ля­щия свят. В прад­рев­ни вре­ме­на на раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то ние на­ми­ра­ме във вся­ка ду­ша един вид ясновидство, чрез ко­ето в оп­ре­де­ле­ни меж­дин­ни със­то­яния меж­ду буд­нос­т­та и съ­ня ду­ши­те са виж­да­ли в ду­хов­ния свят. Това пър­вич­но яс­но­вид­с­т­во се из­губ­ва в те­че­ние на времето. Но от ста­ри­те вре­ме­на ос­та­ва все пак един ос­та­тък на то­ва яс­но­вид­с­т­во чак до вре­ме­на­та на пет­на­де­се­то­то столетие, ос­та­ва не са­мо­то ясновидство, - ко­ето от­дав­на бе­ше изчезнало, - но това, ко­ето бе­ше останало, бе­ше ед­но чув­с­т­во за връз­ка­та на чо­веш­ка­та ду­ша с ду­хов­на­та пър­во­ос­но­ва на света. Това, ко­ето ня­ко­га ду­ши­те са виждали, то­ва чув­с­т­ву­ват те по-нататък; и въп­ре­ки че то­ва чув­с­т­во бе­ше ве­че отслабнало, все пак ду­ши­те чувствуваха, че в тех­ния цен­тър те са свър­за­ни с духовното, ко­ето про­ник­ва със своя жи­вот и със сво­ето тъ­ка­не в света, как­то това, ко­ето са фи­зи­чес­ки­те про­це­си в чо­веш­ко­то тяло, е свър­за­но физичес­ки с фи­зи­чес­ки­те про­це­си на света. Една от за­ко­но­мер­нос­ти­те на раз­ви­ти­ето е, че древ­но­то об­ще­ние на чо­веш­ка­та ду­ша с ду­хов­ния свят тряб­ва­ше да се из­гу­би за из­вес­т­но време. Никога но­ва­та ес­тес­т­ве­на на­ука не би мог­ла да се разцъфти, ако би ос­та­на­ло ста­ро­то ясновидство. То тряб­ва­ше да бъ­де изгубено, тряб­ва­ше да се из­гу­би це­ли­ят то­зи на­чин на виж­да­не на света, за да се обър­нат ду­ши­те към това, ко­ето се пред­ла­га на се­ти­ва­та и ко­ето мо­же да бъ­де про­уче­но с ума, кой­то е свър­зан с мозъка.

Само бла­го­да­ре­ние на то­ва бе­ше въз­мо­жен он­зи ес­тес­т­ве­но­на­учен светоглед, кой­то се раз­ви от вре­ме­на­та на Леонардо да Винчи до днес, че ста­ро­то ду­хов­но виж­да­не на чо­ве­чес­т­во­то се из­гу­би и че чо­ве­кът се нак­ло­ни към външ­но­то се­тив­но виж­да­не "обективно" - как­то се каз­ва - "предметно" и се обър­на към онова, ко­ето умът мо­же да схва­не в се­тив­но­то виждане.

И днес ние от­но­во се на­ми­ра­ме на ед­на пов­рат­на точка, на пов­рат­на­та точ­ка на оно­ва време, в ко­ято чрез мо­дер­на­та Духовна на­ука на чо­ве­ка ще бъ­де от­но­во въз­мож­но да стиг­не до ед­но ду­хов­но виж­да­не на нещата. Защото ес­тес­т­ве­но­на­уч­но­то раз­ви­тие има ед­но дво­яко значение: Първо то тряб­ва­ше да пре­да­де на чо­ве­чес­т­во­то оп­ре­де­ле­но ес­тес­т­ве­но­на­уч­но благо. Това бла­го се вжи­вя по един чу­де­сен на­чин в прак­ти­чес­кия и те­оре­ти­чес­ки жи­вот в те­че­ние на столетията, от явя­ва­не­то на Коперник, Кеплер и т.н. насам, ко­га­то ес­тес­т­ве­на­та на­ука пре­ми­на от три­умф на триумф. Това е едното, ко­ето е би­ло из­во­юва­но чрез ес­тес­т­ве­на­та на­ука в пос­лед­ни­те сто­ле­тия от вре­ме­то на Леонардо насам. Другото е това, ко­ето не мо­же­ше да дой­де изведнъж, а ко­ето е ста­на­ло въз­мож­но ед­ва в на­ше­то време. Защото ние не дъл­жим на ес­тес­т­ве­на­та на­ука са­мо това, ко­ето сме познали чрез све­тог­ле­да на Коперник, чрез наб­лю­де­ни­ята и из­с­лед­ва­ни­ята на Кеплер и Галилей, чрез мо­дер­ния спек­т­ра­лен анализ, а ние и дъл­жим съ­що оп­ре­де­ле­но възпитание на човешката душа. Първо чо­веш­ка­та ду­ша на­со­чи своя пог­лед на­вън в све­та на се- тивата. Чрез то­ва се раз­ви ес­тес­т­ве­на­та наука. Обаче чрез ес­тес­т­ве­на­та на­ука се раз­ви­ха нови идеи, нови понятия. И там, къ­де­то ес­тес­т­ве­на­та на­ука про­из­ве­де на­й-­ве­ли­ки­те неща, там тя е ста­на­ла ве­ли­ка не чрез се­тив­но­то виж­да­не - , а чрез не­що съ­вър­ше­но друго.

На то­ва бе­ше ве­че обър­на­то вниманието. През вре­ме­то пре­ди Коперник хо­ра­та са се изос­та­ва­ли на се­тив­но­то виж­да­не имен­но в ед­на оп­ре­де­ле­на област. Какъв бе­ше резултатът? По-ра­но хо­ра­та вярваха, че Земята стои на ед­но мяс­то в ми­ро­во­то прос­т­ран­с­т­во и че Слънцето и ос­та­на­лите пла­не­ти се дви­жат око­ло нея. След то­ва дой­де Коперник, кой­то има­ше сме­лос­т­та да не се до­ве­ря­ва са­мо на се­тив­но­то виждане. Той има­ше сме­лос­т­та да каже, че ко­га­то чо­век се изос­та­ви на се­тив­но­то виждане, той не пра­ви ни­то ед­но ем­пи­ри­чес­ко откритие, но той сти­га до ем­пи­ри­чес­ки от­к­ри­тия са­мо тогава, ко­га­то об­х­ва­не с ми­съл­та за­ед­но всичко, ко­ето е наб­лю­да­вал пре­ди това. След то­ва хо­ра­та са вър­ве­ли по­-на­та­тък по сле­ди­те на не­го­ви­те стъпки; и да се вярва, че ес­тес­т­ве­на­та на­ука е стиг­на­ла до ней­ни­те днеш­ни вър­хо­ве бла­го­да­ре­ние на това, че хо­ра­та са се изос­та­ви­ли са­мо на сетивата, то­ва зна­чи аб­со­лют­но да не се поз­на­ва по­ло­же­ни­ето на нещата. Но това, ко­ето е дош­ло в чо­ве­чес­т­во­то чрез ес­тес­т­ве­на­та наука, то се е от­пе­ча­та­ло и в душите; иде­ите на ес­тес­т­ве­на­та на­ука жи­ве­ят в на­ши­те души, те са възпитавали на­ши­те души. Наред с това, ко­ето са да­ли ка­то съдържание, ес­тес­т­ве­ни­те на­уки са съ­що ед­но сред­с­т­во за въз­пи­та­ние на душите; и ко­га­то ес­тес­т­ве­но­на­уч­ни­те идеи не са­мо са мис­ле­ни в душата, но те дейс­т­ви­тел­но живеят в душата, то­га­ва ве­че днес ду­ши­те са уз­ре­ли да се из­диг­нат от са­мо се­бе си до Духовната наука, да се на­со­чат от са­мо се­бе си към ду­хов­на­та наука. Но за то­ва чо­ве­чес­т­во­то тряб­ва­ше те­пър­ва да узрее; за то­ва тряб­ва­ше да из­ми­нат сто­ле­ти­ята от Леонардо насам.
А се­га да раз­г­ле­да­ме Леонардо. Той ид­ва в сво­ето вре­ме с ед­на душа, ко­ято в ми­на­ло­то си зем­но съ­щес­т­ву­ва­не е при­над­ле­жа­ла към оне­зи по- светени, ко­ито се бя­ха из­диг­на­ли по ста­рия на­чин до тай­ни­те на свето- гледа. Той не мо­же­ше да про­яви то­ва в епохата, ко­га­то бе ро­ден в пет­на­де­се­то­то столетие. Защото чо­век мо­же да се е из­диг­нал до поз­на­ва­не­то на ми­ро­ви­те тай­ни по един величествен, мо­щен на­чин в сво­ите ми­на­ли въплъщения, та­ка как­то са поз­во­ля­ва­ли те­зи ми­на­ли зем­ни съществувания; но как той ще вне­се то­ва поз­на­ние в сво­ето съз­на­ние в ед­но но­во съществуване, то­ва за­ви­си от тялото, ко­ето той ще има. Едно тя­ло на 15-­то сто­ле­тие не мо­же­ше да из­ра­зи това, ко­ето Леонардо бе­ше при­ел в се­бе си ка­то вът­реш­ни мисли, ка­то вът­реш­ни чув­с­т­ва и ка­то вът­реш­на твор­чес­ка си­ла в ми­на­ли сте­пе­ни на съществуването. Това, ко­ето той има­ше от по­-ра­но в се­бе си, то дейс­т­ву­ва­ше са­мо ка­то сила; но не­пос­ред­с­т­ве­но във вре­ме­то пре­ди раз­цъф­тя­ва­не­то на ес­тес­т­ве­ни­те на­уки той се ро­ди в ед­но тяло, в ко­ето се чув­с­т­ву­ва­ше нав­ся­къ­де улеснен. Беше дош­ло ве­че вре­ме­то - не­го­ва­та зо­ра бе­ше ве­че на­ли­це - , ко­га­то хо­ра­та ис­ка­ха да гле­дат са­мо със се­ти­ва­та на­вън в све­та на се­тив­но­то съ­щес­т­ву­ва­не и ис­ка­ха да мис­лят са­мо с ума, кой­то е свър­зан с ин­с­т­ру­мен­та на мозъка. В Леонардо нав­ся­къ­де не­що на­пи­ра­ше към Духа; за­що­то той си бе­ше до­не­съл то­ва от ми­на­ли зем­ни съществувания. И то­ва на­пи­ра­не към ду­ха се про­явя­ва­ше по един ве­ли­чес­т­вен начин.

Нека се­га го раз­г­ле­да­ме пър­во ка­то художник. През времето, ко­га­то Леонардо живееше, из­кус­т­во­то бе­ше ста­на­ло не­що съ­вър­ше­но раз­лич­но от това, ко­ето то е би­ло през гръц­ка­та епоха. Нека се опи­та­ме да се пре­не­сем и твор­чес­т­во­то нап­ри­мер на един гръц­ки художник, ко­га­то той съз­да­ва ед­на плас­тич­на форма, ед­на статуя. Какво чув­с­т­во по­лу­ча­ва­ме ние, да­же тогава, ко­га­то гле­да­ме ста­ту­ята на "Марк Аврелий"? Тези, ко­ито са съз­да­ли не­що подобно, ни­ко­га не са пра­ви­ли та­ки­ва про­уч­ва­ния на подробностите, не са след­ва­ли един вън­шен мо­дел за съз­да­ва­на на от­дел­ни­те форми, как­то са пра­ви­ли то­ва Микеланджело или Леонардо да Винчи. Без ни­как­во съм­не­ние чу­дес­ни­ят кон на ста­ту­ята на Марк Аврелий не е бил изу­ча­ван така, как­то Леонардо е изу­ча­вал своя кон при ста­ту­ята на Конника за Франческо Офорца. И въп­ре­ки това, кол­ко жи­во сто­ят пред нас древ­ни­те статуи. От къ­де ид­ва това? То ид­ва от там, че в гръц­ка­та епо­ха чо­веш­ки­те ду­ши са се чув­с­т­ву­ва­ли не­пос­ред­с­т­ве­но ка­то твор­ци на тях­но­то тяло, че те са се чув­с­т­ву­ва­ли ед­но с ду­шев­ни­те си­ли на це­лия свят. В оне­зи вре­ме­на на гръц­ко­то из­кус­т­во хо­ра­та са чув­с­т­ву­ва­ли нап­ри­мер при ед­на ръ­ка всич­ки сили, ко­ито са фор­ми­ра­ли ръката. Те се чув­с­т­ву­ва­ли вът­ре в са­мос­то­ятел­но­то вът­реш­но би­тие на соб­с­т­ве­но­то форма. Тогавашните хо­ра на из­кус­т­во­то не са гле­да­ли фор­ми­те от вън, а са тво­ре­ли от вътре, "със знание", ка­то още са има­ли съз­на­ние за си­ли­те съз­да­ва­щи формите. Това мо­же да се до­ка­же да­же още и по външността. Нека раз­г­ле­да­ме гръц­ки­те фор­ми на жени: всич­ки те са не­пос­ред­с­т­ве­но чувствувани. Ето за­що всич­ки те са пред­с­та­ве­ни в она­зи възраст, ко­га­то съ­щес­т­ву­ва един рас­теж нагоре. При тях ние нав­ся­къ­де чувствуваме, че ху­дож­ни­кът е съз­да­вал след­вай­ки природата, за­що­то е сто­ял вът­ре в ду­ха на природата, чув­с­т­ву­вал се е в сво­ята ду­ша съ­еди­нен с ду­ха на природата. - Това се­бе­чув­с­т­ву­ва­не на свър­за­ност с духа, кой­то тъ­че и жи­вее през нещата, тряб­ва­ше да се из­гу­би във вре­ме­то на Леонардо; и то тряб­ва­ше да се изгуби, за­що­то ина­че ця­ло­то но­во вре­ме не би мог­ло да дойде. Това не е ед­на кри­ти­ка на епохата, а ед­но из­ло­же­ние на сми­съ­ла на фактите.

Нека са­мо погледнем, как Леонардо прис­тъп­ва към работа, ко­га­то той изу­ча­ва дви­же­ни­ята на ръката, на от­дел­ни­те час­ти на ед­но жи­вот­но или чо­веш­ка­та физиономия! Той пос­тъп­ва така, че в ду­ша­та си има ед­но вът­реш­но знание, ед­но вът­реш­но изживяване, но то­ва не сти­га до не­го­во­то съзнание. Това е нещо, което тво­ри жи­во на те­зи форми; но Леонардо не мо­же да го до­ло­ви отвътре. Той се чув­с­т­ву­ва ка­то от­де­лен от не­го - от­де­лен от то­ва "до­ла­вя­не отвътре". И по­ра­ди то­ва ни­що за не­го не е достатъчно. Той стои там - за­що­то но­ви­ят ес­тес­т­ве­но­на­учен све­тог­лед не съ­щес­т­ву­ва още - очак­вай­ки то­зи ес­тес­т­ве­но­на­учен светоглед; но не мо­же още да го има сам. Нека взе­мем не­го­ви­те съчинения: на вся­ка стра­ни­ца из­пък­ват неща, ко­ито хо­ра­та на­ми­рат от­но­во ед­ва в след­ва­щи­те три сто­ле­тия - а ня­кои от тях не са на­ме­ре­ни и до днес. Леонардо е имал на­й-чуд­ни­те идеи, ко­ито чес­то пъ­ти при не­го не са има­ли ни­как­во действие. Ние ги на­ми­ра­ме в не­го­ви­те съчинения, съ­що и в не­го­ви­те ху­до­жес­т­ве­ни творения. Така ние чув­с­т­ву­ва­ме при не­го безсилието, с ко­ето ед­на ду­ша тряб­ва­ше да се яви в ед­на епоха, ко­ято оти­ва­ше към своя край за ста­рия на­чин на раз­би­ра­не на све­та и за ко­ято още не бе­ше нас­тъ­пи­ло но­во­то схва­ща­не на света. Обаче то­ва но­во схва­ща­не на све­та до­не­се със се­бе си това, че то раз­д­ро­би це­лия чо­веш­ки въз­г­лед в един въз­г­лед на подробностите: ние виждаме, как се явя­ва ед­но спе­ци­али­зи­ра­не на от­дел­ни­те кло­но­ве на дейността. При Леонардо всич­ко се явя­ва още обединено. Той е съ­щев­ре­мен­но об­х­ва­тен живописец, об­х­ва­тен музикант, об­х­ва­тен философ, об­х­ва­тен техник. Той има всич­ко то­ва съ­еди­не­но в се­бе си, за­що­то не­го­ва­та ду­ша ид­ва от древ­но вре­ме на­да­ре­на с го­ле­ми спо­соб­нос­ти - и се­га в но­ва­та епо­ха мо­же нав­ся­къ­де да на­пип­ва нещата, но не мо­же да про­ник­не вът­ре в тях. И така, чо­веш­ки погледнато, Леонардо се явя­ва то­га­ва ка­то ед­на тра­гич­на фи­гу­ра - а пог­лед­на­то от ед­на по­-ви­со­ка глед­на точ­ка - той се явя­ва ка­то лич­ност има­ща из­вън­ред­но го­ля­мо зна­че­ние в пов­рат­на­та точ­ка към ед­на но­ва епоха.

Това ние са­ми­те мо­жем да видим, ко­га­то раз­г­ле­да­ме това, ко­ето Леонардо е съз­дал по-нататък. Той е до­вел на­й-важ­ни­те не­ща са­мо до ед­на оп­ре­де­ле­на точка; след то­ва са ра­бо­ти­ли не­го­ви­те ученици. И да­же при та­ки­ва тво­ре­ния ка­то "ЙОАН", на­ми­ра­ща се в Лувъра в Париж, и при "Мо­на Лиза" ние виждаме, как те та­ка са из­ра­бо­те­ни чрез тех­ни­чес­кия на­чин на рисуване, че ско­ро е тряб­ва­ло да из­гу­бят от своя блясък. След то­ва оба­че ние виж­да­ме съ­що навсякъде, как всъщ­ност Леонардо не мо­же­ше да бъ­де ни­къ­де задоволен. - Не е въз­мож­но да го­во­рим вър­ху под­роб­нос­ти­те на Леонардовите картини, без да има­ме под ръ­ка са­ми­те картини. Когато се за­дъл­бо­чим в тях, ние виж­да­ме навсякъде, как ка­то ху­дож­ник Леонардо е сти­гал до граници, от­въд ко­ито не е мо­гъл да премине, и как нав­ся­къ­де това, ко­ето е жи­ве­ело в не­го­ва­та душа, не е мог­ло въ­об­ще да стиг­не до она­зи точка, къ­де­то от ду­шев­но­то из­жи­вя­ва­не проб­ляс­ва в съзнанието, как във все­ки ста­дий на ду­шев­но­то из­жи­вя­ва­не то проб­ляс­ва в да­ден мо­мент така, че чо­век въз­к­лик­ва от ра­дост и то­ва от­но­во тряб­ва да по­тъ­не в скър­би - за­що­то не е сти­га­ло до ед­но яс­но съзнание. Това ни­ко­га не се е случ­ва­ло на Леонардо.

Ние прос­ле­дя­ва­ме Леонардо всъщ­ност с твър­де гор­чи­ви чувства, как нак­рай той е бил по­ви­кан от френ­с­кия крал Франциск І през не­го­ви­те пос­лед­ни три го­ди­ни и в жилището, ко­ето му да­ва Франциск І пре­кар­ва те­зи го­ди­ни в ду­хов­но съ­зер­ца­ние но тай­ни­те на съществуването. Но той ни се явя­ва там ка­то уеди­не­ни­ят човек, кой­то всъщ­ност не мо­же да има ни­що об­що със света, кой­то го за­оби­ка­ля и кой­то тряб­ва­ше да чув­с­т­ву­ва един из­вън­ред­но го­лям кон­т­раст меж­ду това, ко­ето е чув­с­т­ву­вал ка­то пър­вич­ни ос­но­ви на съществуването, ко­ито мо­гат да по­лу­чат об­раз чрез изкуството, и онова, ко­ето той е мо­гъл да да­де на све­та - са­мо откъслечно.

Когато взе­ма­ме не­ща­та така, то­га­ва ние гле­да­ме към Леонардо и си казваме: Тук ние има­ме ед­на душа, в ко­ято ста­ват мно­го неща: много, без­к­рай­но мно­го не­ща ста­ват в нея. Потресающо е впечатлението, ко­ето тя пра­ви вър­ху наблюдателя, ко­га­то си представим, как­во та­зи ду­ша е пре­да­ла на про­це­са на човечеството. Каквото и да се изя­вя­ва външ­но от та­зи ду­ша за про­це­са на човечеството, - да­же и при смър­т­та на Леонардо - кол­ко ни­щож­но е то в срав­не­ние с това, ко­ето е жи­ве­ело в та­зи душа! Как сто­им ние тук пред ико­но­ми­ята на съществуването, ако би тряб­ва­ло да под­дър­жа­ме гледището, че съ­щес­т­ву­ва­не­то на чо­ве­ка се из­чер­п­ва в онова, ко­ето се явя­ва са­мо външ­но в съществуването? Колко без­с­мис­лен и без­це­лен се явя­ва жи­во­тът на ед­на та­ка­ва ду­ша ка­то та­зи на Леонардо,- ко­га­то виждаме, как­во е ста­ва­ло в нея и как­во е тряб­ва­ло тя да стра­да и по­на­ся по­ра­ди това, ко­ето е ста­ва­ло в нея, - ко­га­то го срав­ним с това, ко­ето тя е мог­ла да да­де на света? Какъв кон­т­раст би се получил, ако бих­ме ис­ка­ли да кажем: Тази ду­ша тряб­ва да бъ­де раз­г­леж­да­на са­мо спо­ред това, как тя се е про­яви­ла във външ­ния живот? Не, ние не мо­жем да я раз­г­леж­да­ме така! Ние тряб­ва да зас­та­нем на ед­на дру­га глед­на точ­ка и тряб­ва да си кажем: Каквото и да е да­ла тя на света, това, ко­ето тя е изживяла, ко­ето е из­пи­та­ла вътрешно, то при­над­ле­жи на един друг свят, кой­то по от­но­ше­ние на то­зи свят е един свръх­се­ти­вен свят! И та­ки­ва хо­ра са пре­ди всич­ко ед­но до­ка­за­тел­с­т­во за това, че със сво­ята ду­ша чо­ве­кът стои в свръх­се­тив­но­то съ­щес­т­ву­ва­не и че та­ки­ва ду­ши имат да уреж­дат не­що със свръх­се­тив­ния свят, че това, ко­ето те пре­да­ват на външ­ния свят от всичко, ко­ето тряб­ва да из­пи­тат цялостно, е са­мо един вън­шен "от­па­дъ­чен продукт".

Ние сти­га­ме до ед­но пра­вил­но впе­чат­ле­ние ед­ва тогава, ко­га­то към те- чението, ко­ето ста­ва във външ­ни­те съ­би­тия на човечеството, при­ба­вим ед­но свръх­се­тив­но течение, един свръх­се­ти­вен по­ток и кажем: ус­по­ред­но със се­тив­но­то те­че­ние ста­ва не­що и та­ки­ва ду­ши са по­то­пе­ни в свръхсетивното; те тряб­ва да жи­ве­ят в него, за да бъ­дат свър­з­ва­щи­те зве­на меж­ду се­тив­но­то и свръхсетивното. Съществуването на та­ки­ва ду­ши се явя­ва пъл­но със сми­съл ед­ва тогава, ко­га­то мо­жем да при­емем съ­щес­т­ву­ва­не­то на един свръх­се­ти­вен живот, в ко­ето те са потопени. Така ние виж­да­ме мал­ко от Леонардо, ко­га­то на­со­чим пог­лед вър­ху не­го­во­то външ­но творчество; ние по­лу­ча­ва­ме един въз­г­лед за това, че та­зи ду­ша има още да вър­ши не­що в свръх­се­тив­но­то съ­щес­т­ву­ва­не и то­га­ва си казваме: О, ние разбираме! За да мо­же та­зи ду­ша в нейния цялостен жи- вот кой­то про­ти­ча през мно­жес­т­во зем­ни съществувания, за да мо­же да изя­ви пос­то­ян­но на чо­ве­чес­т­во­то то­ва или онова, тя тряб­ва­ше да из­пи­та в оно­ва съ­щес­т­ву­ва­не ка­то "Леонардо" това, че са­мо мно­го мал­ко от онова, ко­ето е би­ло в та­зи душа, е мог­ло да бъ­де външ­но изразено. Така та­ки­ва ду­ша ка­то ду­ша­та на Леонардо са са­ми­те те ми­ро­ви за­гад­ки и за­гад­ки на живота, въп­лъ­те­ни ми­ро­ви загадки.

Това, ко­ето ис­ках да из­ло­жа днес, не тряб­ва­ше да бъ­де пред­с­та­ве­но в ряз­ко очер­та­ни понятия, а то тряб­ва­ше да да­де ед­но ука­за­ние за това, как мо­жем да се приб­ли­жим до та­ки­ва души. Защото на­ис­ти­на Духовна- та Наука не тряб­ва да да­ва теории! Чрез всичко, ко­ето може, Духовната Наука тряб­ва да об­х­ва­не живо­та на чув­с­т­ва­та и усе­ща­ни­ята на чо­ве­ка и тряб­ва тя са­ма­та да ста­не еликсир на живота, тряб­ва да ста­не елик­сир на жи­во­та така, че чрез нея да до­би­ем ед­но но­во от­но­ше­ние към све­та и към живота; и ду­хо­ве ка­то Леонардо са твър­де под­хо­дя­щи да ни на­ве­дат към това, що­то то­ва но­во от­но­ше­ние към све­та и към живота, ко­ето мо­жем да до­би­ем чрез Духовната Наука, да се роди. Когато гле­да­ме към ду­хо­ве ка­то Леонардо, ние мо­жем да си кажем: Те се явя­ват за­га­дъч­но в живота, за­що­то имат да про­явят не­що по­-ве­ли­ко от това, ко­ето тях­на­та епо­ха мо­же да им даде. Понеже но­сят не­що от сво­ите ми­на­ли зем­ни съществувания, ду­ши ка­то Леонардо се явя­ват не са­мо в нез­на­чи­тел­но със­то­яние в съществуването, а да­же така, как­то се е явил Леонардо в живота. Роден от един пос­ред­с­т­вен ба­ща и от ед­на майка, ко­ято въ­об­ще на­пъл­но от кръгозора, след ка­то е ро­ди­ла не­за­кон­но­то дете, той е бил въз­пи­тан при нез­на­чи­тел­ни хора. Така ние го виж­да­ме пос­та­вен на соб­с­т­ве­ни­те му си­ли и из­ра­зя­вай­ки това, ко­ето е до­не­съл със се­бе си от ми­на­ли зем­ни съществувания. Именно ко­га­то на­со­чим пог­лед вър­ху неб­ла­гоп­ри­ят­ни­те ус­ло­вия на не­го­во­то раждане, ние познаваме, че те не са му поп­ре­чи­ли да изя­ви на­й-­ве­ли­ко­то ду­шев­но съдържание. Така ние виж­да­ме ду­ша­та на Леонардо тол­ко­ва здрава, тол­ко­ва обхватна, че мо­жем да съчувствуваме, ко­га­то Гьоте каз­ва от сво­ята ве­ли­ка душа: "Правилно, доб­ре устроен, той е сто­ял ка­то един об­раз­цов чо­век пред чо­ве­чес­т­во­то и как­то спо­соб­нос­т­та на око­то да схва­ща не­ща и не­го­ва­та яс­но­та при­над­ле­жат всъщ­ност на ума, та­ка яс­но­та­та и съ­вър­шен­с­т­во­то са би­ли из­ця­ло при­съ­щи на на­шия художник." Когато ис­ка­ме да при­ло­жим те­зи ду­ми към Леонардо, - а те са при­ло­жи­ми към не­го -, ние мо­жем да ги при­ло­жим към младия Леонардо, кой­то зас­та­ва пред нас ду­хов­но свеж, съвършен, из­пит­ващ ра­дост в творчеството, ра­дост за света, коп­не­ещ за све­та същевременно, един съ­вър­шен човек, един об­раз­цов човек, ро­ден да бъ­де покорител, един човек, кой­то е ро­ден съ­що и за хумор, за­що­то то­ва той е по­ка­зал при на­й-­раз­лич­ни­те слу­чаи в жи­во­та си. А след то­ва не­ка на­со­чим пог­лед към она­зи картина, ко­ято се счи­та ка­то един "автопортрет" и тряб­ва да се счи­та ка­то такъв, да на­со­чим пог­лед към стария човек, в ли­це­то на ко­го­то мно­го преживявания, мно­го тежки, бо­лез­не­ни пре­жи­вя­ва­ния са очер­та­ли дъл­бо­ки бразди, чи­ито чер­ти око­ло ус­та­та ни по­каз­ват ця­ла­та дисхармония, в ко­ято нак­рая виж­да­ме са­мот­ния човек, да­ле­че от не­го­во­то отечество, при­ютен от кра­ля на Франция, вне­зап­но още бо­рещ се със съ­щес­т­ву­ва­не­то на света, но самотен, изоставен, не- разбран, ма­кар и оби­чан от приятели, ко­ито са го пос­лед­ва­ли във Франция.

Така ни се явя­ва то­ва ве­ли­чие на духа, ко­ето ми­на­ва през мно­го страдания, то зас­та­ва осо­бе­но мно­го пред нас в ли­це­то на Леонардо, как се въп­лъ­тя­ва в то­ва тяло, из­г­раж­дай­ки го пър­во съ­вър­ше­но - и след то­ва на­пус­кай­ки го огорчено. Тогава ние се вглеж­да­ме в то­ва ли­це и чув­с­т­ву­ва­ме как от не­го ни гле­да са­ми­ят ге­ний на човечеството, гле­да ни от то­ва чо­веш­ко лице. Да ние за­поч­ва­ме да раз­би­ра­ме времето: вре­ме­то на ве­чер­на­та заря, в ко­ето е жи­вял Леонардо, и времето, в ко­ето са жи­ве­ли Коперник, Кеплер, Джордано Бруно, Галилей, с ко­ито за­поч­ва ед­на но­ва ут­рин­на заря; и ние виж­да­ме всич­ки ог­ра­ни­че­нос­ти и утеснения, ко­ито тряб­ва­ше да из­жи­вее ве­ли­ка­та ду­ша на Леонардо. Ние раз­би­ра­ме епо­ха­та и ве­ли­кия художник, кой­то стои зад всич­ки чо­веш­ки сред­с­т­ва и в край­на смет­ка тряб­ва да ра­бо­ти съ­що са­мо с чо­веш­ки средства. Ние тря- б­ва да до­не­сем ця­ло­то на­ше чо­веш­ко раз­би­ра­не и да пог­лед­нем в ли­це­то на Леонардо, след ка­то за цел­та сме се за­дъл­бо­чи­ли с по­мощ­та на Духовната Наука, и ця­ла­та при­ро­да на епо­ха­та ни гле­да от то­ва лице. Да, от те­зи огор­че­ни чер­ти на ли­це­то ни гле­да чо­веш­ки­ят дух, кой­то кло­ни ве­че надолу. Ние тряб­ва да се на­учим да го поз­на­ва­ме така, за да поз­на­ем от­но­во ве­ли­чи­ето на силата, ко­ято тряб­ва­ше да съществува, за да мо­гат да се ро­дят един Коперник, един Кеплер, един Галилей, един Джордано Бруно. Действително са­мо то­га­ва ние до­би­ва­ме ис­тин­с­ка по­чит пред хо­да и раз­ви­ти­ето на чо­веш­кия дух, ко­ято чув­с­т­ву­ва­ме пред кла­да­та на Джордано Бруно, на­уча­ва­ме се съ­що да я за­дъл­бо­чим на­соч­вай­ки пог­лед към пре­ди душата, упа­да­ща епоха, в ко­ято е жи­вял Леонардо, кой­то се е чув­с­т­ву­вал без­си­лен пред то­зи упадък. Величието на Леонардо ни ста­ва яс­но ед­ва тогава, ко­га­то до­би­ем ед­но пред­чув­с­т­вие за това, ко­ето той не е мо­гъл да направи. А то­ва е свър­за­но с нещо, с ко­ето ис­ка­ме в зак­лю­че­ние да ре­зю­ми­ра­ме днеш­ни­те съзерцания; то е свър­за­но с това, че все пак чо­веш­ка­та ду­ша мо­же да бъ­де задоволена, мо­же да бъ­де оща- с­т­ли­ве­на при гле­да­не­то на несъвършеното, - ма­кар и тя да бъ­де на­й-щас­т­ли­ва не при гле­да­не­то на малкото, а при то­ва на ВЕЛИКОТО несъвъ- ршенство, - при гле­да­не­то на оно­ва творчество, ко­ето по­ра­ди не­го­во­то ве­ли­чие уми­ра в са­мо­то изпълнение, за­що­то в уми­ра­щи­те си­ли ние предчувствуваме, да­же виж­да­ме нак­рая под­гот­вя­щи­те се за бъ­де­ще­то сили, и във ве­чер­на­та за­ря за нас из­г­ря­ва пред­чув­с­т­ви­ето и на­деж­да­та на ут­рин­на­та заря. По отношение на раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то на­ша­та ду­ша тряб­ва ви­на­ги да чув­с­т­ву­ва така, че да кажем:

Всяко развитие, вся­ко ставане про­ти­ча така, че ние виждаме: Там, къ­де­то съз­да­де­но­то се прев­ръ­ща в развалина, там ние знаем, че ви­на­ги от раз­ва­ли­ни­те ще се раз­цъф­ти един нов живот!

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Последна промяна Дорина Василева на Чет Апр 04, 2013 6:36 pm, променена общо 2 пъти

Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Вто Яну 22, 2013 9:20 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1613
Изображение




Изображение




Изображение




Изображение




Изображение




Изображение




Изображение




Изображение




Изображение




Изображение




Изображение




Изображение




Изображение




Изображение




Изображение




Изображение




Изображение




Изображение

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Последна промяна Дорина Василева на Вто Яну 22, 2013 10:17 pm, променена общо 1 път

Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Вто Яну 22, 2013 10:12 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1613
Изображение




Изображение




Изображение




Изображение




Изображение



Изображение




Изображение




Изображение




Изображение




Изображение




Изображение




Изображение




Изображение




Изображение




Изображение




Изображение




Изображение




Изображение




Изображение




Изображение




Изображение




Изображение

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 3 мнения ] 

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Иди на:  
cron
Powered by phpBB® Forum Software © phpBB Group
Хостинг и Домейни