ПРИЯТЕЛИ НА АНТРОПОСОФИЯТА - ЕЗОТЕРИЧНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ

Ex Deo nascimur. In Christo morimur. Per Spiritum Sanctum reviviscimus!
Дата и час: Пон Ное 19, 2018 12:36 pm

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]




Напиши нова тема Отговори на тема  [ 3 мнения ] 
Автор Съобщение
Непрочетено мнениеПубликувано на: Чет Апр 04, 2013 5:35 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1613
"Михаел насочва всичките си сили назад в космическото развитие,
за да дoбие сила да държи в равновесие змея в нозете си.
Именно под такива напрежения на силите от страна на Михаил
са се родили най-великите творения на Ренесанса.
Но те са само едно възобновяване чрез Михаил
на силите на Разсъдъчната или Чувстващата душа."
Р.Щайнер, ГА 26, Антропософски принципи

"През 14. - 15. в. хората са били наясно с процесите,
протичащи зад сетивния свят, но са говорели за тях с намеци.."

"Посветените са виждали далеч, далеч в бъдещето."

"Всички велики произведения на живописта и другите изкуства
не са се появили на света въз основа на човешкия произвол.
В противен случай те едва ли щяха да бъдат привлекателни за хората
в продължение на столетия, дори хилядолетия.
Те се появиха от истинското разбиране на това, което живее и действа
там навън и което живее и действа също и в хората.”
Р.Щайнер



Изображение

Микеланджело Буонароти
(1475–1564)



Микеланджело Буонароти е един от най-гениалните хора, които някога са се раждали на планетата Земя . Самотен, необикновен гений, надарен с невиждан замах и сила, които не могат да се сравнят с нищо преди или след него, Микеланджело още приживе получил прозвището “титанът с четирите души”, защото бил едновременно скулптор, живописец, архитект и поет.

Микеланджело се появил на бял свят на 6 март 1475 г. в селцето Капрезе, недалеч от Флоренция. Баща му, Лодовико Буонароти Симони, бил dolce far niente (приятен безделник), който малко след раждането на Микеланджело загубил работата си като кмет на Капрезе и всъщност почти никога вече не получил добра работа. Майка му, Франческа Миниато дел Сера, била с много крехко здраве и затова малкия Микеланджело бил даден на жената на един каменар, за да го откърми. Много години по-късно той се шегувал, че е всмукал любовта към мрамора още с това мляко.
Микеланджело имал щастието да прекара младежките си години в люлката на италианския Ренесанс – Флоренция. Най-доброто място, където можело да се учи скулптура във Флоренция била градината на Лоренцо ди Медичи, наричан Великолепни. Там се намирала най-голямата колекция антични статуи, а учител на Микеланджело в скултурата станал Бертолдо ди Джовани, който пък бил ученик на прочутия скултор от XV в. Донатело.

В началото на 1496 г. Микеланджело бил в Рим, където две години по-късно изваял прочутата си “Пиетa” (pieta, ит – състрадание). Тази скулптура, представляваща Дева Мария с мъртвия Христос, който лежи в скута и, е един от най-големите шедьоври на световната скулптура. И все пак страданието на Мадоната, съсредоточено в погледа върху отпусната ръка на Христос, се чувства толкова силно. Необходимо е само да си човек и да чувстваш.

С “Пиетa” на Микеланджело са свързани и някои интересни легенди. Когато скулптурата била поставена в “Св. Петър” никой не можел да повярва, че такова съвършенство може да се сътвори от едва 23-годишен скулптор. Казват, че ядосаният Микеланджело се промъкнал през нощта, за да изсече името си върху лентата на Дева Мария. Това е единствената му творба с подпис. Вгледайте се в лентата на Дева Мария и ще го видите. Освен това противниците на Микеланджело, признавайки техническото съвършенство на творбата съскали ехидно: “Въпреки всичко неестествено е, че майката е представена по-млада от сина си!”. Микеланджело, който стоял наблизо и чул забележката им, отвърнал: “Изворът на красотата и правдата не остарява никога...”. Нямали какво да му отговорят!

От Рим Микеланджело се прехвърлил в Сиена, където изваял няколко големи фигури за местната катедрала и в 1501 г. се завърнал във Флоренция. Градската управа веднага му възложила да извае статуя на Давид – един от най-прочутите библейски герои.Тя била създадена при доста интересни обстоятелства, почти случайно. Един некадърен флорентински скулптор трябвало да извае образа на някакъв пророк от дадения му от флорентинската община мраморен блок. Той обаче нищо не можал да направи и само развалил блока, който струвал цяло състояние. За да спаси колегата си, Микеланджело се наел от разваления мраморен блок да извае библейския овчар. Така се появила на бял свят една от най-прочутите скулптури. Микеланджело работил над “Давид” повече от две години и когато го завършил, той бил поставен на градския площад пред флорентинската “Синьория”, а по-късно бил прибран в Академията и на мястото му било поставено негово точно копие от бронз, което мнозина туристи с ниска обща култура смятат за оригинала.

През 1505 г. Микеланджело отново бил в Рим, където страдащият от мегаломания папа Юлий II имал за него една меко казано грандизона поръчка. Той искал за себе си гробница с 40 големи мраморни фигури, която да не отстъпва по величие на Египетските пирамиди. Микеланджело изготвил проект, който папата одобрил и изпратил скулптора в Карара лично сам да си избере мрамора. Микеланджело прекарал 8 месеца в Карара заедно с работниците, когато Юлий II се отказал от първоначалния проект и от него в крайна сметка останали статуите на Мойсей и двама роби. “Мойсей” е великолепен шедьовър, с който Микеланджело сътворил своето най-съвършено олицетворение на силният човек, чиято воля за власт и мощ не познава никакви граници.

През 1508 г. Юлий II решил да украси тавана на Сикстинската капела с фрески и сметнал, че Микеланджело е най-подходящият човек за тази работа. Легендата гласи, че това му било подшушнато от Донато Браманте – ренесансов титан в архитектурата, който бил ревнив към успехите на Микеланджело и се надявал той да се провали като живописец. Юлий намирал таванът на Сикстинската капела за твърде скучен и старомоден – златни звездички на син фон. Той искал фигури. Микеланджело не искал да приема поръчката. Опитал се да убеди папата, че той е скулптор, а не художник и да го остави да работи по гробницата. Юлий обаче бил непреклонен и в крайна сметка Микеланджело трябвало да приеме работата. Той трябвало да покрие с фрески таван с размери 40Х14 метра, т.е. 560 квадратни метра. Освен това той трябвало да нарисува и множество други фигури по страничните стени и ъгли.

Фреските се правят направо върху стената или тавана, като трябва да се използват само специални бои от стрити минерали. Боята се смесва с дестилирана вода и се нанася върху прясно измазана с вар стена, докато е още влажна. Боята се смесва с варта, втърдява се и става част от стената. Така фреската може да се премахне само с чук. В процеса на работата Микеланджело научил много за фресковата живопис, защото непрекъснато срещал трудности – ако мазилката е прекалено мокра боите просто ще се стекат по стената, а ако е прекалено суха боята няма да се смеси с варта и ще се напука.

Въпреки безбройните трудности Микеланджело стиснал зъби и неговия мрачен гений повел ръката му по гладките стени. Повече от 4 години той прекарал върху специално скеле на повече от 20 метра над земята в робски труд. Работел почти изключително сам, тъй като не можел да се примири с посредствената работа на другите. Чираците само миели четките и смесвали боите. Работата била много тежка. Микеланджело работел на специален стол, на който се облягъл и подпирал главата си на него. Болките в гърба му ставали непоносими, дрехите почти изгнивали на гърба му, боя пръскала по лицето му. На всичкото отгоре Юлий непрекъснато го тормозел и забравял да му плати. Веднъж дори го ударил с бастуна си.

В края на краищата, когато, измъчен и болен, с изкривен за цял живот врат Микеланджело слязъл от скелето пред погледите на съвременниците му се разкрила гледка, която не можела да се сравни с нищо сътворено от художник преди или след него. Върху тавана на Сикстинската капела се появили 343 човешки образа и фигури нарисувани от гениалния майстор без ничия помощ! Фреските по тавана изобразявали различни библейски сцени: “Отделянето на светлината от мрака”, “Отделянето на водата от сушата”, “Сътворението на Адам”, “Грехопадението” и др. В ъглите между отделните композиции той изписа тела на силни младежи, а в дванадесетте сводести арки – замислени пророци и буйни сибили.

Днес повечето хора споменават първо тавана на Сикстинската капела, когато става въпрос за Микеланджело. Той е шедьовър на който човек просто не може да не се възхити. Вярвам, че Микеланджело е бил вътрешно убеден (въпреки всички трудности), че Сикстинската капела ще бъде делото на живота му. Вижте “Сътворението на Адам” – безспорно най-прочутата фреска от тавана. Ръката на Човека почти докосва ръката на Бога. Между пръстите им сякаш преминава искра и Бог създава човешката душа, която да се всели в прекрасното тяло. Като цяло потонът на Сикстинската капела утвърждава страстното единство на човешкото тяло, ум и дух, но думите са безсилни да изразят възхищението...

През 1520 г. Юлий вече бил покойник, а кардинал Джулио Медичи, който по-късно станал папа под името Климент VII, възложил на Микеланджело задачата да извае скулптурите на неговите знатни роднини Джулиано и Лоренцо Медичи за параклиса “Сан Лоренцо”, където се помещавала фамилната гробница на знаменитото флорентинско семейство. Както винаги Микеланджело се справил блестящо с възложената му задача, като в образите на Джулиано и Лоренцо изтъкнал не толкова портретната прилика, колкото разликата в характерите на двамата. Когато двете големи статуи били готови Микеланджело ги поставил в плоски ниши над саркофазите на двамата благородници. Върху капаците на самите саркофази изваял четирите си прочути алегорични фигури – “Нощта” и “Денят” (при Джулиано) и “Зората” и Здрачът” (при Лоренцо), чрез които изразил обхваналия го песимизъм за нещастията на родината, гърчеща се в железните обятия на “светата черква”.

Когато поетът Паоло Строци видял готовата гробница на Медичите, той толкова харесал “Нощта”, че и посветил стих, в който прославял идването на деня след спокойния, безметежен сън на нощта. Микеланджело като видял, че замисълът му не бил разбран ясно дори от поета, му отговорил със следния стих:

“По-добре да спиш,
по-добре да си камък
в този срамен и престъпен век!
Съдба завидна е да не усещаш
и да не живееш!
Затова, моля те – мълчи!
Не ме събуждай...”


В началото на 30-те години на XVI в. Микеланджело отново трябвало да се премести в Рим – този път завинаги, поради интригите след убийството на Алесандро Медичи. Тук, вече почти 60-годишен, “титанът с четирите души” написал най-нежните си сонети посветени на неговата недокосната любима – Витория Колона, които са един от върховете в поезията на целия Италианския ренесанс.

В 1534 г. новият папа Павел III дал на Микеланджело званието “главен скулптор, архитект и живописец на Апостолическия дворец” и му поръчал да изрисува на стената на Сикстинската капела “Страшният съд”. Тъй като не познавал половинчатите неща Микеланджело се нахвърлил върху новата задача с огън и страст. В неговите мисли “Страшният съд” трябвало да се превърне в символ на ужаса, който очаква всеки потисник или измамник, поробител или подлец; един паметник на справедливстта, в която Микеланджело винаги твърдо вярвал. Колкото таванът е весел и жизнерадостен, толкова “Страшният съд” на олтарната стена е мрачен и потискащ.

В центъра на гигантския стенопис Микеланджело изписал Христос-съдията, който обаче прилича повече на Луцифер – в неговия израз не се чувства никакво милосърдие; там блести само жаждата за възмездие. Около Христос са изобразени десетки тела на грешници, летящи към огнената бездна. Когато Микеланджело завършил “Страшният съд” той вдигнал истинска буря от възмущения в душите на “добрите католици”, които сметнали голите тела на Христос и грешниците за твърде безнравствени. Затова наследникът на папа Павел III заповядал да ги “облекат”. И ето, с печалната задача “да поправи” творбата на Микеланджело се заел второстепенния майстор Даниеле да Волтера. Когато римските граждани научили какво става в Сикстинската капела, те заклеймили папата с подигравките си, а маестро Даниеле получил прозвището “гащаря”! До 1762 г. голите фигури на “Страшният съд” били непрекъснато “дообличани” от още няколко папи и въпреки това гигантската фреска не могла да бъде развалена. Геният надживял посредствеността! Дори и най-върлите “моралисти” и противници на голите тела признавали, че върху олтарната стена на Сикстинската капела се е родил вечен шедьовър.

Със “Страшният съд” Микеланджело направил всичко в живописта за което въобще някой можел да мечтае. В късните години от дългия му и бурен живот той работил главно като архитект. Разбира се, Микеланджело се занимавал с архитектура не от вчера. Така например в 1530 г. той проектирал великолепното стълбище за една флорентинска библиотека . По-късно в Рим той завършил започнатия от Антонио ди Сангало римски “Палацо фарнезе”, проектирал самостоятелно черквата “Сан Джовани дей Фиорентини” и изготвил проектите на градската врата “Порта Пия”.

Безспорно връхната точка на Микеланджело като архитект е куполът на “Св. Петър”, замислен от неговия заклет враг Браманте. И днес куполът смайва с огромните си размери (диаметър почти 40 метра) и чистата си линия. Малко известен факт е, че куполът, който виждаме днес е завършен от римския архитект Дела Порта след смъртта на Микеланджело. Проекта на Дела Порта се различава малко от оригиналния замисъл на Микеланджело и затова често неговото име незаслужено остава в сянката на титана.

Микеланджело умира на 18 февруари 1564 г. на почти 89 години – изключителна за времето си възраст. По негов завет тялото му е пренесено и погребано във флорентинската “Санта Кроче”.

Изкуството на Микеланджело откликнало като могъщо ехо в целия XVI в.; то продължава да вълнува умовете и сърцата и до днес. Микеланджело често е заявявал, че счита скулптурата за по-висше изкуство от живописта и винаги се подписвал “Микеланджелоскулпторе”. Винаги недоволен от себе си – сигурен белег на гения – Микеланджело много страдал от физическата си грозота, причинена от неговия приятел Пиетро Ториджани, който му счупил носа с юмручен удар през младежките години. Може би затова предпочитал и самотата. Микеланджело бил суров и строг човек, който си спечелил много повече смъртни врагове отколкото истински приятели през дългия си живот. Сигурно е обаче само едно – “титанът с четирите души” е оставил ярка следа в четири области на световното изкуство – мраморният блок , фреската, сонета или архитектурните проекти – всички те са намерили едно от своите гениални превъплъщения изпод чука и длетото, четката или перото на Микеланджело Буонароти.

В пристанището бях, където всички стигат,
И носеше ме крехка лодка.
Пътуването беше бурно: но време е сега да уредя
В таз книга на живота свойта сметка.

Изкуството бе нявга щастие за мен; опиваше ме
С нектара си, така примамно пенещ се,
То беше идол и богиня, и сънувах,
Догде събуждайки се видях, що беше ми дарило то!

Разрухата два пъти сполетя ме.
Смъртта отнася ме сега тъй безпощадно,
След туй онази вечна смърт ужасна!

Боите, мраморът спокойствие не дават,
Една ме само утешава: да гледам бедните онези,
От кръста що протягат се към нас.

Микеланджело

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Чет Апр 04, 2013 6:10 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1613
МИКЕЛАНДЖЕЛО И НЕГОВОТО ВРЕМЕ В СВЕТЛИНАТА НА ДУХОВНАТА НАУКА

Рудолф Щайнер

Берлин, 8 яну­ари 1914 г.


Целта на та­зи сказ­ка из об­лас­т­та за на­ука­та за кул­ту­ра и из­кус­т­воз­на­ни­ето е: да покаже, как Духовната Наука се опит­ва да про­ник­не в същ­нос­т­та на ис­то­ри­чес­ко­то раз­ви­тие и на сто­яща­та в то­ва раз­ви­тие чо­веш­ка личност.
От на­ше вре­ме историята се счи­та ка­то ед­на дейс­т­ви­тел­на наука, как­то дру­ги­те науки. Въпреки то­ва ед­на за­бе­ле­жи­тел­на кни­га на на­ше­то съв­ре­мие от­ри­ча на ис­то­ри­ята пра­во­то да бъ­де ед­на на­ука по­ра­ди това, че ис­то­ри­ята би­ла са­мо един сбор от от­дел­ни съ­би­тия и факти, ко­ито в начина, по кой­то зас­та­ват пред нас, не съ­щес­т­ву­ват вто­ри или тре­ти път. Остроумният ав­тор на та­зи кни­га казва: Когато има­ше един сбор от фак­ти вър­ху ед­на дъж­дов­на капка, ние мо­жем да из­ве­дем от тях закони, ко­ито дъж­дов­на­та кап­ка следва, то­ест да ка­жем не­що научно, за­що­то дру­ги­те дъж­дов­ни кап­ки след­ват съ­щи­те закони; ние мо­жем да сто­рим то­ва при всичко, ко­ето при­над­ле­жи на све­та та­ка да се каже, пов­та­ря­що се. Историческите фак­ти сто­ят отделни, за се­бе си; ние мо­жем да ги разкажем, но не мо­жем до ос­но­вем не­що вър­ху тях, ко­ето би мог­ло да се на­ре­че на­ука в ис­тин­с­кия сми­съл на думата. Когато взе­мем оне­зи по­ня­тия и идеи, ко­ито днес хо­ра­та на­ри­чат научни, от ко­ито из­хож­дай­ки съ­дим за науката, ние тряб­ва да да­дем пра­во на то­зи човек. Не та­ка стои въпросът, ко­га­то ис­то­ри­чес­ко­то раз­г­леж­да­не се при­ема в смисъла, и кой­то още ЛЕСИНГ се опи­та да нап­ра­ви то­ва в сво­ето съ­чи­не­ние "Въз­пи­та­ние на чо­веш­кия род", а имен­но ка­то ед­но развитие, ка­то ед­но въз­ли­за­не на­го­ре на ця­ло­то чо­ве­чес­т­во по та­къв начин, че онова, ко­ето дейс­т­ву­ва от ед­на епо­ха в друга, са са­ми­те чо­веш­ки ду­ши* /Виж сказ­ка V от се­ри­ята из­да­ния от 4 де­кем­в­ри 1915г. сми­съ­лът на бе­с-­.­.­/лип­с­ва текст/../. В ис­то­ри­ята се по­лу­ча­ва сми­съл и връз­ка в момента, ко­га­то ве­че ня­ма­ме нуж­да да я счи­та­ме са­мо ка­то един сбор от ре­ду­ва­щи се събития, ко­ито не се повтарят, а ко­га­то раз­г­леж­да­ме ис­то­ри­ята така, че ду­ши­те пос­то­ян­но се про­явя­ват от­но­во в ре­ду­ва­щи­те се зем­ни съществувания, та­ка що­то онова, ко­ето е дейс­т­ву­ва­ло вър­ху ду­ши­те в един зе­мен живот, е от­не­се­но в ду­хов­ния свят от те­зи ду­ши през вре­ме­то меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раждане, оп­ло­де­но е там, за да се яви пос­ле от­но­во в един след­вал зе­мен жи­вот така, че да бъ­де въз­мо­жен напредък, раз­ви­тие в ре­ду­ва­не­то на ис­то­ри­чес­ки­те събития. Тогава раз­г­леж­да­не­то на от­дел­ни­те пе­ри­оди до­би­ва пъл­но значение. Техният ха­рак­тер се по­каз­ва ка­то ва­жен съ­що и за това, ко­ето ду­ши­те ид­ва­щи от ми­на­ли епо­хи мо­гат да по­жи­ве­ят ка­то не­що ново, ко­ето по­-ра­но не са мо­жа­ли да из­жи­ве­ят и ко­ето те от­но­во ще пре­не­сат в по­-къс­ни епохи. По то­зи път на раз­г­леж­да­не­то ис­то­ри­ята ста­ва от­но­во ед­на на­ука бла­го­да­ре­ние на Духовната Наука.

Когато чо­век раз­г­леж­да ве­ли­ки­те епо­хи на раз­ви­тие на изкуството и на хо­ра­та на из­кус­т­во­то тво­ри­ли в те­зи епохи, в не­го мо­же да се съ­бу­ди пред­чув­с­т­ви­ето за един та­къв ход на ис­то­ри­ята на човечеството, мо­же би не те­оре­ти­чес­ки абстрактно, но чув­с­т­ве­но-идейно. Убеждението за един пов­та­рящ се зе­мен жи­вот на чо­ве­ка не мо­же да се до­бие по аб­с­т­рак­тен път. Обаче кой­то се за­ла­вя да изу­ча­ва мно­го се­ри­оз­но живота, кой­то от­в­ся­къ­де ис­ка да си да­де смет­ка за тай­ни­те на съществуването, той ще открие, че то­ва убеж­де­ние за пов­та­ря­щи­те се зем­ни съ­щес­т­ву­ва­ния ще се раз­вие все по­ве­че и по­ве­че в душата, кол­ко­то по­ве­че той раз­г­леж­да дейс­т­ви­тел­нос­т­та в ней­на­та цялост. Такава ед­на те­ма за раз­г­леж­да­не на дейс­т­ви­тел­нос­т­та бих ис­кал да Ви представя, ка­то се опи­там да покажа, как Микеланджело се пос­та­вя в за­пад­ния ду­хо­вен живот. Когато об­гър­нем с пог­лед то­зи за­па­ден ду­хо­вен живот, це­лия ду­хо­вен жи­вот на чо­ве­чес­т­во­то от глед­на точ­ка не пов­та­ря­щи­те се зем­ни съществувания, ние тряб­ва да си кажем: Има си своя сми­съл в то­ва раз­ви­тие на човечеството, че ре­ду­ва­щи­те се епо­хи са ос­нов­но раз­лич­ни ед­на от дру- га, че ду­ши­те ви­на­ги из­жи­вя­ват не­що раз­лич­но в те­зи епохи. Само кой­то раз­г­леж­да по­вър­х­нос­т­но ис­то­ри­ята на чо­ве­чес­т­во­то мо­же да се от­да­де на възгледа, че та­зи чо­веш­ка душа, та­ка­ва как­ва­то тя е днес, всъщ­ност ви­на­ги е би­ла все същата, от­как­то се е из­диг­на­ло по­ве­че или по­-мал­ко от животинството. Който вник­ва по­-дъл­бо­ко във вре­ме­на­та на по­-с­та­ра­та история, осо­бе­но ко­га­то се приб­ли­жи със сред­с­т­ва­та на Духовната Наука до пре­дих­рис­ти­ян­с­ки­те времена, той открива, че ця­ло­то ос­нов­но нас­т­ро­ение и заложба, ця­ло­то ус­т­ройс­т­во на чо­веш­ка­та ду­ша в по­-ста­ри вре­ме­на е би­ла дру­го и се е из­ме­ни­ло съ­щес­т­ве­но в те­че­ние на раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то до на­ши времена. Така що­то кон­фи­гу­ра­ци­ята на ду­ша­та в ре­ду­ва­щи­те се вре­ме­на на раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то е би­ла ви­на­ги различна. На по­доб­но не­що се на­тък­ва­ме ка­то твър­де знаменателно, ко­га­то взе­мем един за­бе­ле­жи­те­лен чо­век на из­кус­т­во­то ка­то Микеланджело в не­го­во­то време, в 16-­то столетие, и го раз­г­ле­да­ме за­ед­но с дру­ги хо­ра на изкуството, ко­ито в по­-ми­на­ли епо­хи на чо­ве­чес­т­во­то са съз­да­ли не­що по­доб­но в ед­на об­ласт по­доб­на на неговата. Разглеждайки ис­то­ри­ята пред нас ка­то от са­мо се­бе си зас­та­нат ед­на до дру­га гръц­ка­та скул­п­ту­ра и това, ко­ето ни е да­де­но от Микеланджело. Обаче за този, кой­то вник­ва по­-точ­но в това, за ко­ето се ка­сае тук, се явя­ва ед­на ог­ром­на раз­ли­ка меж­ду гръц­ка­та скул­п­ту­ра и тво­ре­ни­ята на Микел- анджело. За да раз­бе­рем това, не­об­хо­ди­мо е да раз­гле­да­ме нак­рат­ко начина, по кой­то всъщ­ност гръц­ка­та скул­п­ту­ра мо­же да дейс­т­ву­ва вър­ху нас. За съ­жа­ле­ние е, че та­ка­ва ед­на сказ­ка не мо­же да бъ­де дър­жа­на с про­жек­ти­ра­не на кар­ти­ни или с дру­ги по­мощ­ни средства. Обаче това, ко­ето със­тав­ля­ва съ­дър­жа­ни­ето на раз­ви­ти­ето в изкуството, съ­щес­т­ву­ва в от­лич­ни репродукции, та­ка що­то лес­но е чо­век да си със­та­ви ед­на пред­с­та­ва чрез об­ра­зи­те на онова, ко­ето ще си поз­во­ля да изнеса. Когато в 50-те го­ди­ни на 19-­то сто­ле­тие Херман Грим се за­ло­ви да на­пи­ше сво­ята чу­дес­на кни­га вър­ху Микеланджело, той не мо­же­ше и да по­мис­ли за това, да я обо­га­ти с илюстрации. Когато след то­ва та­зи кни­га бе от­но­во из­да­де­на че­ти­ри­де­сет го­ди­ни по-късно, тя бе снаб­де­на с илюстрации, благодарение, на ко­ето бе­ше въз­мож­но да се раз­к­ри­ят тай­ни око­ло Ми- келанджело, ко­ито не мо­гат да се по­лу­чат от това, ко­ето по­-ра­но хо­ра­та мо­же­ха да имат са­мо от опи­са­ни­ето на Харман Грим вър­ху "Жи­во­та на Микеланджело". Благодарение на днеш­ни­те ме­то­ди за реп­ро­дук­ция е въз­мож­но чо­век да си съз­да­де по­не един пог­лед за това, ко­ето ми­на­ва през вре­ме­на­та ка­то кон­фи­гу­ра­ция на идеите, ка­то кон­фи­гу­ра­ция на фор­ма­та и дру­ги по­доб­ни в раз­ви­ти­ето на изкуството.

Когато ос­та­вим да дейс­т­ву­ва вър­ху нас гръц­ко­то изкуство, скулптурата, ние тряб­ва да кажем: тя дейс­т­ву­ва така, че ние не мо­жем да се ос­во­бо­дим от чувството, от усещането: на­й-­доб­ро­то от та­зи гръц­ка скулптура, ко­ето мо­же би днес ве­че не съществува, тряб­ва да е го­во­ри­ло в не­го­ви­те фор­ми на хо­ра­та ка­то ед­но известие, ка­то ед­на вест от един друг свят. Това да­ве­не на фор­ма­та е нап­ра­ве­но така, че гър­кът но­се­ше в сво­ята ду­ша нещо, ко­ето той не е при­емал не­пос­ред­с­т­ве­но чрез сво­ите се­ти­ва от природата. Гъркът но­се­ше в се­бе си едно вътрешно чувство-знание за начина, как е из­г­ра­ден един чо­веш­ки организъм. За то­ва доп­ри­на­ся­ше всичко, ко­ето Гърция има­ше за въз­пи­та­ни­ето на чо­веш­ка­та душа; за не­го доп­ри­на­ся­ше оба­че съ­що и това, че гър­ци­те жи­ве­еха в ед­на дру­га епо­ха на човечеството, в ко­ято ду­ша­та се чув­с­т­ву­ва­ше срас­на­та със своя орга- низъм, ко­га­то чо­ве­кът е чув­с­т­ву­вал по съ­вър­ше­но друг начин: Ти дви­жиш тво­ята ръка; се­га тя об­ра­зу­ва с тво­ята миш­ни­ца един остър, един прав, един тъп ъгъл; се­га тво­ята ръ­ка или тво­ят крак опъ­ва то­зи или он­зи мускул. Това би­тие в се­бе си, то­ва себепроникване, то­ва чув­с­т­ву­ва­що про­ник­ва­не на ор­га­низ­ма с ду­ша­та мо­же­ше да чув­с­т­ву­ва и да из­жи­вя­ва гъркът. Той има­ше ед­но непосредствено, чув­с­т­ву­ва­но зна­ние за своя ор­га­ни­зъм и ху­дож­ни­кът съз­да­ва­ше сво­ите фор­ми не чрез външ­но гле­да­не на природата, не чрез вън­шен модел; а чрез ед­но вът­реш­но зна­ние той до­би­ва­ше поз­на­ние за дър­жа­не­то на мускулите, за по­ло­же­ни­ята на мус­ку­ли­те и за връз­ка­та на дър­жа­не­то на мус­ку­ли­те и по­ло­же­ни­ята на мускулите, ка­то про­ник­ва­ше своя ор­га­ни­зъм с ду­шев­но настроение, и до­веж­да­ше то­ва нас­т­ро­ение до раз­цъф­тя­ва­не в своя ду­ше­вен живот. От това, ко­ето още съществува, ние мо­жем на­пъл­но да видим: ко­га­то гър­кът изоб­ра­зя­ва­ше своя Зевс, той се при­на­ся­ше в нас­т­ро­ени­ето на Зевс, не­го­ва­та ду­ша се про­ник­ва­ше с чув­с­т­во­то на Зевс; то­га­ва той знаеше, как­ви вът­реш­ни нап­ре­же­ния про­из­веж­да чув­с­т­во­то на Зевс и от­вът­ре пре­да­ва­ше фор­ма на материала. Той вла­га­ше сво­ята ду­ша в материала. Много ес­тес­т­ве­но е, че днеш­но­то време, ня­ма ве­че ни­как­во чувство, никакъв усет за на­пъл­но раз­лич­но­то ус­т­ройс­т­во на гръц­ко­то чувствуване. Но по­не­же то­ва бе­ше така, за този, кой­то мо­же да наблюдава, тво­ре­ни­ята на гръц­ко­то ва­ятел­с­ко из­кус­т­во сто­ят пред не­го така, че те го­во­рят за онова, ко­ето чо­век из­жи­вя­ва ка­то не­го­во ду­шев­но действие, из­ра­зя­ват това, ко­ето е душевно. Всичко в гръц­ко­то изоб­ра­зи­тел­но из­кус­т­во из­ра­зя­ва това, ко­ето е душевно! Ние мо­жем на­пъл­но да се абстрахираме, да­ли то­зи е Зевс, да­ли та­зи е Хера или да­ли са дру­ги богове, то­ва не е важно; чрез то­ва ху­до­жес­т­ве­но­то раз­г­леж­да­не нав­ли­за са­мо в но­ве­лис­тич­ния елемент. Важното е, как гър­кът е изоб­ра­зил своя Зевс, сво­ята Хера: зат­во­ре­ни как­то ние се чув­с­т­ву­ва­ме зат­во­ре­ни в на­шия ду­ше­вен живот, ко­га­то в реф­лек­са на ор­га­ни­те чув­с­т­ву­ва­ме в нап­ре­же­ни­ето на мус­ку­ли­те това, ко­ето ду­ша­та пра­ви в организма, ко­га­то тя се чув­с­т­ву­ва в то­ва настроение. Тази по­-го­ля­ма или по­-мал­ка затво- реност, про­ник­ва­не­то на­вън в пространството, из­ля­та в пространството, то­ва е свойс­т­ве­но на гръц­ка­та пластика, - то­ва е един свят, кой­то ис­ка да се изяви. Също и изоб­ра­же­ни­ята на гру­пи­те тряб­ва да се при­емат по то­зи на­чин - сти­гай­ки да­же до Лаокоон. Това стои там, за да ни на­ка­ра да по­чув­с­т­ву­ва­ме не­що от един ду­ше­вен свят. Наоколо в ос­та­на­ли­ят чо­веш­ки свят, сто­им ние самите. Само ко­га­то об­ръ­ща­ме на­ша­та ду­ша към про­из­ве­де­ни­ето на изкуството, то има от­но­ше­ние към нас. Но то­ва про­из­ве­де­ние на из­кус­т­во­то не при­над­ле­жи на съ­що­то пространство, на съ­щия свят, в кой­то ние ходим, в кой­то ежед­нев­но го­во­рим един на друг; то­ва от­па­да от то­зи свят.

Когато се­га от­вър­нем пог­лед от то­ва гръц­ко про­из­ве­де­ние на из­кус­т­во­то и го на­со­чим към "Мойсей" на Микеланджело, то­га­ва ние ще тряб­ва на­ис­ти­на да си кажем: Никой ху­дож­ник не е из­ра­зил ни­ко­га мощ­ни­те дейс­т­вия на во­ля­та на Мойсей така, как­то Микеланджело. Всичко ни по­каз­ва ръ­ко­во­ди­те­ля на народа, кой­то про­ник­ва един на­род със сво­ята духовност, кой­то пра­ви не­го­ва­та во­ля да се раз­лее вър­ху цял един на­род и ста­ва ръ­ко­во­ди­тел на то­зи на­род над­х­вър­ляй­ки да­ле­че своя живот. Бликащ от сили, та­ка чо­веш­ки бли­кащ от си­ли е то­зи Мойсей, че ние му вяр­ва­ме и нещо, ко­ето е нереалистично: как­то е известно, той има на гла­ва­та си два рога. Когато се казва: то­ва са сим­во­ли­те на силата, то­га­ва за Мойсея не е ка­за­но всичко. Накарайте един ху­дож­ник по­-нез­на­чи­те­лен от Микеланджело да из­ра­бо­ти ед­на фи­гу­ра и да й пос­та­ви два рога, то­ва мо­гат да бъ­дат съ­щи­те сим­во­лич­но ве­ро­ят­но ние не ще се удив­ля­ва­ме на та­зи фигура, за­що­то не вяр­ва­ме това. Микеланджело пос­та­вя своя про­ник­нат от во­ля­та Мойсей над не­го­во­то вре­ме така, че ние знаем: тук вът­ре има ед­на сила, ко­ято мо­же да се изя­ви чрез не­що чудно- вато, своебразно. Ние вяр­ва­ме в ро­га­та на Мойсей. Важното не е това, ко­ето е изобразено, а това, че ние вяр­ва­ме съ­що и на под­роб­нос­ти­те на това, ко­ето е изобразено, да­же ко­га­то те са нереалистични.

Нека от­вър­нем пог­лед от "Мойсей" и го на­со­чим към "Давид". Но не­ка раз­г­ле­да­ме то­зи "Давид" в сравнението, ко­ето се по­лу­ча­ва с гръц­ка­та пластика. Той из­ра­зя­ва мо­мен­та в не­го­во­то ду­шев­но състояние, ко­га­то съзира, как­во му предстои, тъй ка­то се гот­ви не­пос­ред­с­т­ве­но за из­пъл­не­ние на сво­ето дейс­т­вие - той хва­ща прашката. Онези художници, ко­ито са изоб­ра­зи­ли по­-ра­но Давида, - Донателло /1336 -1466 г./, Верокио /1436-1468 г./, - са го пред­ста­ви­ли така, че той има гла­ва­та на Голиат под сво­ите нозе. Микеланджело си из­би­ра момента, ко­га­то ду­ша­та раз- бира, как­во има да върши. Този мо­мент на ду­ша­та е из­ра­зен външно. Ние бих­ме мог­ли да вяр­ва­ме в ед­но ула­вя­не и на­ри­су­ва­не на ед­но вът­реш­но ду­шев­но състояние. Но как­то при Мойсей та­ка и при Давид не са­мо то­ва е предадено; из­ра­зе­но е още и не­що друго. Мойсей би мо­гъл съ­що да ста­не на кра­ка и да ходи, да вър­ви по-нататък; той е пос­та­вен в съ­що­то прос­т­ран­с­т­во как­то и ние и съ­що­то пространство, ко­ето ожи­вя­ва нас, ожи­вя­ва и него. Тези об­ра­зи са взе­ти от чис­то ду­шев­но­то и са пос­та­ве­ни в света, кой­то ни заобикаля. Когато сме ви­де­ли Давида, ние ни­как не бихме се учудили, ако в след­ва­щия мо­мент той фак­ти­чес­ки би прис­тъ­пил към хвър­ля­не­то с прашката!

Този е важ­ни­ят пре­ход от ста­ро­то към но­во­то време, и Микеланджело е от та­зи глед­на точ­ка не­го­ви­ят ва­жен носител. Гръцките ху­дож­ни­ци са съз­да­ли про­из­ве­де­ния на изкуството, ко­ито ня­как­ си от­ри­чат външ­ния свят, ко­ито сто­ят та­ка за се­бе си и дейс­т­ву­ват вър­ху на­ша­та ду­ша ка­то от един друг свят. Микеланджело пос­та­вя сво­ите форми, сво­ите об­ра­зи в съ­щия свят, в кой­то сме пос­та­ве­ни и ние самите; те жи­ве­ят в то­зи свят за­ед­но с нас. В един пре­но­сен сми­съл бих­ме мог­ли да кажем: Докато гръц­ки­те фор­ми на бо­го­ве­те ди­шат са­мо въз­ду­ха на боговете, об­ра­зи­те на Микеланджело ди­шат въз­ду­ха на света, в кой­то ди­ша­ме и ние самите. Важното не е това, да­ли упот­ре­бя­ва­ме ха­рак­тер­ни­те ду­ми иде­али­зъм или реализъм, а то­ва да разберем, как Микеланджело е на­й-з­на­ме­ни­ти­ят художник, кой­то из­в­ли­ча фор­ми­те от ду­ша­та и ги пос­та­вя на­пъл­но в зем­но­то съществуване, та­ка що­то те сто­ят ка­то жи­ви съ­щес­т­ва меж­ду хората. Когато разберем, че прог­ре­сът на чо­ве­чес­т­во­то бе­ше пос­та­вил на Микеланджело ед­на осо­бе­на задача, то­га­ва ве­че не се учудваме, ко­га­то виждаме, как той още от ран­на мла­дост по­каз­ва спо­соб­нос­ти­те за та­зи задача, ко­ито той си до­на­ся на Земята от ду­хов­ния свят. Теоретиците на нас­лед­с­т­ве­нос­т­та тряб­ва да се спра­вят с това, че Микеланджело произ­хож­да от ед­но се­мейс­т­во при­над­ле­жа­що на бур­жо­аз­на­та арис­ток­ра­ция от Флоренция - от ед­но семейство, ко­ето без съм­не­ние ня­ма­ше в се­бе си ни­що от това, ко­ето е спе­ци­фич­на­та за­да­ча на Микеланджело. Първо той бе­ше оп­ре­де­лен да ста­не уче­ник как­то другите. Но той пос­то­ян­но рисуваше. Той ри­су­ва­ше по твър­де осо­бен начин, та­ка че хо­ра­та не знаеха, от­къ­де той взе­ма това. Най-пос­ле ба­ща­та не мо­жа да пос­тъ­пи по друг начин, ос­вен да го из­п­ра­ти на училище, при Гирландайо. Но там мом­че­то не мо­жа да при­еме мно­го нещо, въп­ре­ки че Гирландайо бе­ше го­лям художник. Това, ко­ето Микеланджело рисуваше, из­ви­ра­ше ка­то не­що са­мо­по­нят­но от не­го­во­то същество. Благодарение на това, че не­го­во­то ри­су­ва­не обър­на вни­ма­ние вър­ху не­го­ви­те дарби, прин­цът Медичи го взе в своя дом и той из­рас­на там в те­че­ние на три години. Роден бе­ше в 1475 година. В до­ма на Лоренцо Медичи той жи­вя от 1489 до 1492 го- дина. Това, ко­ето той на­ме­ри там, ко­ето за не­го бе­ше от осо­бе­но значение, бя­ха нез­на­чи­тел­ни ос­та­тъ­ци на древността, на древ­но­то ва­ятел­с­ко изкуство. Но ха­рак­тер­но­то е това, че той мно­го ско­ро свър­за това, ко­ето виж­да­ше и ко­ето пра­ве­ше ед­но дъл­бо­ко впе­чат­ле­ние вър­ху него, с ед­но усърдно, ин­тен­зив­но изу­ча­ва­не на анатомията. В ду­ша­та на Микеланджело из­рас­т­ва ед­но точ­но поз­на­ние на вът­реш­но­то ус­т­ройс­т­во на чо­веш­ко­то тяло. Ние виж­да­ме при всичко, ко­ето е създал, как той при­ла­га сво­ите ана­то­ми­чес­ки проучвания, как се е за­поз­нал с та­зи материя: ко­га­то ду­ша­та тряб­ва да из­жи­вее то­ва или онова, ко­га­то тя тряб­ва да има то­ва или оно­ва нас­т­ро­ение и състояние, то­га­ва е не­об­хо­ди­мо чо­век да знае, как се пос­та­вя то­зи или он­зи мускул. Сега ние виждаме, как в Ми- келанджело се сли­ват две течения, сли­ват се в онова, ко­ето е раз­лич­но от това, ко­ето ед­на дар­ба на не­го­во­то вре­ме мо­же­ше да про­из­ве­де ня- кога, за­що­то чо­ве­чес­т­во­то бе­ше нав­ляз­ло в ед­но дру­га епоха. Това, ко­ето гър­кът бе­ше из­пи­тал в се­бе си чрез вътрешното, още жи­во в не­го чув­с­т­во на живота, Микеланджело тряб­ва­ше да го из­в­ле че чрез външ­ни­те сетива, чрез наб­лю­да­ва­не на природата, на външ­ния строеж.

При та­къв един слу­чай се показва, как ду­шев­но­то раз­ви­тие на чо­ве­чес­т­во­то вър­ви напред, как в ед­на епо­ха ду­ша­та не мо­же да нап­ра­ви това, ко­ето мо­же да нап­ра­ви в ед­на дру­га епоха, и как на­й-­ве­ли­ко­то в раз­лич­ни­те епо­хи тряб­ва да бъ­де пос­тиг­на­то с раз­лич­ни средства. Когато на ос­но­ва­та на това, ко­ето бе­ше ве­че добил, Микеланджело за­вър­ши ка­то съв­сем млад чо­век /1406 г./ оно­ва творение, ко­ето зас­та­ва пред нас вед­на­га вдясно, ко­га­то вли­за­ме в цър­к­ва­та Св.Петър в Рим, не­го­ва­та чу­дес­на "Пиета", и си представим, как­во е пос­тиг­нал той ве­че със сво­ите сред­с­т­ва при то­ва произведение, ко­ето още но­си сле­ди от ита­ли­ан­с­ка­та ху­до­жес­т­ве­на традиция, от Цимабуе и Джото, ко­ето но­си още поч­ти не­що от ви­зан­тийс­кия от­пе­ча­тък в се­бе си, ние виж­да­ме въп­ре­ки то­ва да се вли­ва в то­ва тво­ре­ние нещо, ко­ето след­ва от ед­но точно, дейс­т­ви­тел­но виж­да­не на фор­ма­та на чо­веш­ко­то тяло. И Микеланджело ус­пя­ва ве­че при то­ва да нап­ра­ви да се ро­ди от външ­но­то наб­лю­де­ние от­но­во ед­на пластика, ко­ято мо­же да се ме­ри с гръц­ко­то изкуство.

Защо бе­ше ста­на­ло не­об­хо­ди­мо това? Ние мо­жем да го изу­ча­ва­ме имен­но при ед­но та­ко­ва тво­ре­ние ка­то "Пиета". Ние виждаме, как в нап­ред­ва­що­то раз­ви­тие на чо­ве­чес­т­во­то е дейс­т­ву­ва­ло не­що съ­вър­ше­но чуж­до на гърцизма, ко­га­то прос­ле­дим то­ва раз­ви­тие от гръц­ка­та епо­ха насам. Онова чув­с­т­во на живота, ко­ето гър­кът е имал, ко­га­то е чув­с­т­ву­вал се­бе си в се­бе си, да­ва­ше ка­то от са­мо се­бе си въз­мож­нос­т­та да бъ­де изявено, как е из­г­леж­да­ла фор­ма­та на тя­ло­то при ед­но или дру­го настроение. От гръц­ка­та епоха, в за­па­да се вля он­зи светоглед, кой­то на­ме­ри своя връх в Християнството, кой­то све­тог­лед про­из­ле­зе от юдейс­т­во­то и неп­рес­тан­но но­се­ше в се­бе си не­що от онова: Не съз­да­вай ни­ка­къв об­раз на това, ко­ето е духовно! Не зная, кол­ко мно­го хо­ра са раз­мис­ли­ли вър­ху това, че меж­ду гръц­ка­та епо­ха и та­зи на Микеланджело се па­да ед­на та­ка­ва епоха, в ко­ято ста­ва дейс­т­ви­тел­но практично: да не си съз­да­ваш ни­ка­къв образ. Първите хрис­ти­яни не са си пред­с­та­вя­ли Христос образно, - те са го изоб­ра­зя­ва­ли символично: сим­во­лът на рибата, мо­ног­ра­мът на Христос, - как­то и юде­ите не са си съз­да­ва­ли ни­ка­къв об­раз на тех­ния Бог. Между "Де­сет­те заповеди" ед­на­та каз­ва изрично: "Не си съз­да­вай ни­ка­къв об­раз на Господа-Бога твоего!". Когато вле­зем в на­й-­за­бе­ле­жи­тел­на­та ка­пе­ла на Християнството, Сикстинската, ние виж­да­ме как та­зи за­по­вед е прес­тъ­пе­на от Микеланджело, ко­га­то - на вър­ха на сво­ето твор­чес­т­во - на­ри­су­ва на та­ва­на на ка­пе­ла­та Бога-Отца.

Микеланджело мо­жа да стиг­не до то­зи по­дем на цър­ков­но­то из­кус­т­во са­мо бла­го­да­ре­ние на прис­тъп­ва­не­то на ед­на от де­сет­те заповеди. Обаче меж­ду не­го­во­то вре­ме и гръц­ко­то из­кус­т­во се пад­на оно­ва време, в което всич­ко то­ва тряб­ва­ше те­пър­ва да бъ­де подготвено. Това ни по­каз­ва мно­го нагледно, че не е ни­как­ва аналогия, ко­га­то казваме: Редуващите се епо­хи на чо­ве­чес­т­во­то дейс­т­ву­ват така, че меж­ду вре­ме­на­та от дни на ис­то­ри­ята има вре­ме­на от нощи, през вре­ме на ко­ито оп­ре­де­ле­ни способ­нос­ти на чо­ве­чес­т­во­то тряб­ва да пре­ми­нат в ед­на сън­на почивка, за да мо­гат по­-къс­но от­но­во да се явят укрепнали. Това, ко­ето бе съз­да­де­но в гръц­ко­то ва­ятел­с­ко изкуство, тряб­ва­ше да ми­не през ед­но вре­ме на сън по от­но­ше­ние на формирането, в ко­ето и за из­кус­т­во­то ва­же­ше заповедта: "Не си съз­да­вай ни­ка­къв образ!" След то­ва има­ме днев­но­то вре­ме на съ­бужда­не­то в дру­га фор­ма в Микеланджело. Обаче до­ка­то в при­ро­да­та всич­ко се пов­та­ря по съ­щия начин, де­нят при­ли­ча на пред­ния ден, рас­те­ни­ето при­ли­ча на своя предшественик, ха­рак­тер­но­то в прог­ре­са на чо­ве­чес­т­во­то е, че, пре­на­сяй­ки сво­ите пло­до­ве от ед­на епо­ха в следващата, ду­ши­те из­пит­ват съ­щев­ре­мен­но ед­но извисяване, ед­на про- мяна, ед­на метаморфоза. Но тряб­ва да се пре­ми­не през ед­на епо­ха на по­чив­ка на чо­веш­ки­те спо­соб­нос­ти в та­зи и във вся­ка дру­га област.

Така сле­до­ва­тел­но ние виждаме, как след времето, в ко­ето из­кус­т­во­то е по­чи­ва­ло та­ка да се каже, раж­да се хрис­ти­ян­с­ки­ят идеал: ду­шев­но­то нас­т­ро­ение на вътрешността, на овътрешняването. Колко нес­рав­ни­мо по­-вът­реш­но е това, ко­ето се из­ра­зя­ва в оне­зи гру­па на "Пиета" с мла­да­та майка, ко­ято дър­жи в по­ла­та си ум­ре­лия син, в срав­не­ние с всичко, ко­ето гръц­ки­те про­из­ве­де­ния на из­кус­т­во­то съдържат. То тряб­ва­ше да бъ­де съз­да­де­но в ед­на епоха, в ко­ето са­ма­та ду­ша тряб­ва­ше да се овътрешни. Микеланджело стои на из­хо­да на но­ва­та епо­ха по на­чин раз­ли­чен от то­зи на гръц­ки­те скул­п­то­ри и с то­ва съ­щев­ре­мен­но на из­хо­да на ма­те­ри­алис­тич­на­та епоха. Сетивата на хо­ра­та бя­ха на­со­че­ни на­вън към външ­на­та природа, за да ми­нат през ед­на епоха, в ко­ято те­зи се­ти­ва бя­ха впрегнати, бя­ха раз­ви­ти до на­й-­ви­со­ка степен. Обаче всич­ко в раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то тряб­ва да има ед­на про­ти­во­вес­на точка. Ето за­що ние виж­да­ме Микеланджело от ед­на стра­на ка­то художник, кой­то тряб­ва да из­лее сво­ята ду­ша във външ­ния свят, за да съз­да­де сво­ите форми; но за да не изоб­ра­зи са­мо това, ко­ето се­ти­ва­та виждат, той съз­да­ва от нап­ред­ва­що­то раз­ви­тие фор­ми на това, ко­ето се е вля­ло в чо­ве­чес­т­во­то ка­то вът­реш­но за­дъл­бо­ча­ва­не на душата. Той изоб­ра­зи то­ва вът­реш­но за­дъл­бо­ча­ва­не така, че го из­ра­зи с външ­ни средства, ка­то се вслуш­ва­ше във вът­реш­ния глас на външ­на­та природа. Когато гле­да­ме тру­па на Христос, ние виж­да­ме спо­ред камъка: да, то­ва е ед­но кра­си­во чо­веш­ко тяло, та­ка как­то при­ро­да­та го иска; то­ва Микеланджело мо­жа да го под­с­лу­ша от са­ма­та при рода. Но пред нас зас­та­ва още не­що друго, по­каз­вай­ки два аспекта. Първо: Какъв мир на смър­т­та е раз­лят вър­ху то­зи труп! Но през вре­ме ко­га­то об­гър­нем с пог­лед цялото, ли­це­то на мла­да­та майка, ко­ято дър­жи възрастния, мър­тъв Христос в ску­та си, ко­ято е та­ка млада, че ни­ко­га във външ­на­та дейс­т­ви­тел­ност не би мог­ла да бъ­де май­ка на то­зи мъж, ние по­лу­ча­ва­ме съ­щев­ре­мен­но от из­ва­яния ка­мък чувството: това, ко­ето е мър­т­во тук, то е га­ран­ци­ята за веч­ния жи­вот на чо­веш­ка­та душа! Най-го­ля­ма­та вътрешност, на­й-­го­ле­ми­те тайни, ко­ито се кри­ят зад природата, са ре­алис­тич­но из­ра­зе­ни със сред­с­т­ва­та на природата, ко­ито Микеланджело гриж­ли­во е проучил.

После ко­га­то го виж­да­ме да се зав­ръ­ща от Рим във Флоренция ние из­жи­вя­ва­ме ед­но за­бе­ле­жи­тел­но зрелище. Там се на­ми­ра един стар мра­мо­рен блок. Един по­-с­тар скул­п­тор е ис­кал да из­вае не­що от него, но не е успял. Съветът на град Флоренция му от­нел блока. Сега на Микелан- джело се па­да задачата, да нап­ра­ви не­що от то­зи блок. Именно в то­ва вре­ме той съз­да­ва своя "Давид" и ис­ка да го из­вае от то­зи блок. Ако раз­г­ле­да­ме про­це­са на съз­да­ва­не­то на то­ва творение, ние мо­жем да проследим, как всъщ­ност ра­бо­ти Микеланджело. Той, кой­то стои в из­ход­на­та точ­ка на он­зи период, кой­то тряб­ва да дъл­жи всич­ко на външ­но­то наб­лю­де­ние на сетивата, е та­ка велик, за­що­то е пре­не­съл в сво­ята ду­ша не­що от сво­ите пре­жи­вя­ва­ния в по­-с­та­ри епохи, ко­ето му да­ва въз­мож­ност да съ­чув­с­т­ву­ва още вът­реш­но не­що от това, ко­ето Гьоте е на­ре­къл дух на тялото, дух на външ­на­та природа.

Тук бих ис­кал да обър­на вни­ма­ни­ето вър­ху нещо, ко­ето при­над­ле­жи към нещата, на ко­ито днес мно­го мал­ко се об­ръ­ща внимание. Когато бла­го­да­ре­ние на Духовната Наука чо­век е нап­ра­вил сво­ята ду­ша от­но­во въз­п­ри­ем­чи­ва за тъ­ка­не­то на въображението, то­га­ва при гле­да­не­то на ед­на скал­на ма­са той мо­же да има по от­но­ше­ние на на­й-­раз­но­об­раз­ни­те скал­ни фор­ми чувството: от то­зи ма­те­ри­ал мо­же да ста­не то­ва или онова. Не нап­раз­но ние на­ми­ра­ме меж­ду на­се­ле­ни­ето на пла­нин­с­ки­те мес­т­нос­ти тол­ко­ва мно­го раз­ка­зи за омагьо­са­ни същества, ко­ито ду­ша­та на на­ро­да мо­же да предчувствува. Пластичната фан­та­зия дейс­т­ву­ва по от­но­ше­ние на ка­мъ­ка по та­къв начин, че чо­век си казва: с мал­ко ра­бо­та то­зи ка­мък тряб­ва да мо­же да се пре­вър­не в нещо, ко­ето жи­вее в чо­веш­ка­та или в жи­во­тин­с­ка­та природа. Всяка ма­те­рия изис­к­ва сво­ята особеност. На при­ро­да­та на ма­те­ри­ята от­го­ва­рят оп­ре­де­ле­ни тайни, ко­ито чо­век мо­же да под­с­лу­ша и долови.

Микеланджело за­поч­ва да об­ра­бот­ва блока, ка­то си съз­да­ва един мо­дел са­мо за сво­ите мисли. Този мо­дел има зна­че­ни­ето да бъ­де един пър­ви из­раз на не­го­ви­те соб­с­т­ве­ни идеи; за­що­то по са­мия ка­мък той вижда: та­ка тряб­ва да стои ръката, та­ка тряб­ва да бъ­де пос­та­вен кракът, та­ка тряб­ва да бъ­де всичко. Той под­с­луш­ва от ка­мъ­ка това, което е скри­то ка­то тай­на в него. Това при­над­ле­жи на плас­тич­но­то изкуство. Накрая е на­ли­це впечатлението, че бло­кът от са­мо се­бе си е дал това, ко­ето той мо­же­ше да да­де от се­бе си, след ка­то е би­ло отс­т­ра­не­но това, ко­ето не при­над­ле­жи към него. Никога един ху­дож­ник ка­то Микеланджело не би из­пъл­нил по съ­щия на­чин един мо­дел или в бронз или в ня­кой друг материал, как­то той го из­пъл­ня­ва в камъка.

Но по­не­же ня­ма­ше ве­че в се­бе си оно­ва вът­реш­но чув­с­т­во за живота, по­не­же то­ва чув­с­т­во не дейс­т­ву­ва­ше ве­че в него, Микеланджело се нуждаеше от това, ко­ето мо­жа да му да­де не­го­во­то изу­ча­ва­не на анатомията. Чрез то­ва гриж­ли­во изу­ча­ва­не и чрез това, че об­г­ръ­ща не­ща­та художествено, ре­зю­ми­ра ху­до­жес­т­ве­но това, ко­ето ид­ва от ед­но ста­ро време, той стои на из­ход­на­та точ­ка на но­во­то вре­ме в съ­що­то от­но­ше­ние към при­ро­да­та и към изкуството, до ко­ето съ­що и ес­тес­т­ве­на­та на­ука е до­ве­ла в ней­на­та област. Не слу­чай­но де­нят на смър­т­та на Микеланджело се па­да в де­ня на раж­да­не­то на Галилей. Това е ед­на глед­на точка, ко­ято тряб­ва да има­ме пред очи­те си осо­бе­но при не­го­ва­та твор­ба "Давид".

Така ние виж­да­ме он­зи мъж на­пъл­но врас­нал се в на­й-­вът­реш­на­та част на при­ро­да­та на не­го­во­то време, в онова, чрез ко­ето то­ва вре­ме се свър­з­ва с пред­шес­т­ву­ва­що­то и от­но­во об­ра­зу­ва из­ход­на­та точ­ка за бъдеще- то. Това е ха­рак­тер­но­то при Микеланджело. Фактът, че той съз­да­ва мадони, че из­пол­зу­ва те­зи или оне­зи хрис­ти­ян­с­ки мотиви, се съ­дър­жа в ця­ла­та култура; то му е да­де­но отвън - мо­же би по­ве­че от­кол­ко­то на ня­кой друг художник. Онова, ко­ето той до­на­ся в епо­ха­та със сво­ята душа, то е това, ко­ето аз се опи­тах да оха­рак­те­ри­зи­рам и то се по­каз­ва още и при ня­кои дру­ги неща. Лайтмотивът в твор­чес­т­во­то на Микеланджело е имен­но този, да пос­та­вя про­из­ве­де­ни­ята на из­кус­т­во­то в съ­що­то пространство, в ко­ето и ние са­ми­те стоим. Нека раз­г­ле­да­ме не­го­ви­те мадони. Първо де­те­то по­чи­ва съв­сем мал­ко в ску­та на майката. После, ка­то е пре­ми­нал та­зи фаза, Микеланджело пре­ми­на­ва към това, да изоб­ра­зя­ва де­те­то сто­ящо на кра­ка и с то­ва е прис­тъ­пил да го пре­не­се на­пъл­но ре­алис­тич­но в пространството, в ко­ето се на­ми­ра­ме ние самите. Ето за­що той тряб­ва да го из­п­ра­ви и из­ве­де от почивката, от вът­реш­на­та затвореност, от прос­то­то из­ра­зя­ва­не на нещо, и да го пос­та­ви в движение, за да жи­вее то точ­но в съ­щия свят, в кой­то ние живеем. И ко­га­то раз­г­леж­да­ме чу­дес­ния та­ван на Сикстинската капела, къ­де­то той е изоб­ра­зил ця­ло­то ми­на­ло вре­ме със сът­во­ре­ни­ето на света, с про­ро­ци­те и сибилите, изоб­ра­зил ги е по един ве­ли­чес­т­вен начин, и ос­та­вим всич­ко то­ва да дейс­т­ву­ва вър­ху нас, ка­то се запитаме: за кое се ин­те­ре­су­ва­ме ние повече: за това, ко­ето е из­ра­зе­но тук, или за начина, по кой­то Микеланджело го е направил? То­га­ва ние има­ме по­ня­ко­га чувството, че сък­ра­ще­ни­ята на те­зи кра­ка /ра­кур­си­те/, ко­ито из­ра­зя­ват не­пос­ред­с­т­ве­но това, ко­ето аз то­ку що се опи­тах да пред­с­та­вя ка­то нерв на из­кус­т­во­то на Микелан- джело, ни ин­те­ре­су­ват мно­го по­ве­че от всич­ко останало, ко­ето е из­ра­зе­но ка­то съдържание, ка­то новелистика, ко­ето раз­га­да­ва­ме по един или по друг начин.

Нищо чуд­но тогава, че то­зи ху­дож­ник ис­ка­ше да си пос­та­ви ка­то за­да­ча и бе под­к­ре­пен пър­во в то­ва от па­па­та Юлий ІІ, да съз­да­де нещо, ко­ето е свър­за­но с не­пос­ред­с­т­ве­ния жи­вот на времето, но не така, как­то Зевс, Хера, как­то Аполон, да­же съ­що и фор­ма­та на Аполон Велведерски, са свър­за­ни с гръц­кия свят. Тези об­ра­зи сто­ят в гръц­кия свят, при­над­ле­жа­щи на ед­но дру­го прос­т­ран­с­т­во и изя­вя­вай­ки ед­но та­ко­ва пространство. Микеланджело ис­ка дейс­т­ви­тел­но да съз­да­де ед­но ги­ган­т­с­ко творение. Обаче то­ва тряб­ва да из­рас­не така, че та­ка да се ка­же це­ли­ят процес, вът­реш­но­то ставане, вът­реш­но­то развитие, ос­нов­ни­ят ха­рак­тер и пър­вич­на­та при­ро­да на не­го­во­то вре­ме да се вле­ят ка­то ре­ка в то­ва творение. Пред Микеланджело и пред мно­гоб­рой­ни­те не­го­ви съв­ре­мен­ни­ци сто­еше па­па­та Юлий II, кой­то на дра­го сър­це срав­ня­ва­ше се­бе си с апос­тол Павла, ка­то ед­но мощ­но въп­лъ­ще­ние на то­ва време. Като един мо­гъщ по­ве­ли­тел - та­ка из­г­леж­да­ше той на са­мия се­бе си - сто­еше той пред тях. Когато ед­на ду­ша стои та­ка пред сво­ето време, тя има от­но­ше­ние с души, ко­ито жи­ве­ят и ра­бо­тят в то­ва време. Всичко това, ко­ето е на­й-­вът­ре­шен нерв на то­ва време, пред­с­та­ве­но в един човек, кул­тур­но­то течение, ко­ето е из­ра­зе­но в па­па Юлий ІІ, тряб­ва­ше да се слее и да ос­та­на за­па­зе­но в ги­ган­т­с­кия "Па­мет­ник на па­па Юлий II", в кой­то тряб­ва­ше да бъ­де изоб­ра­зен не са­мо па­па­та Юлий, но съ­що и Мойсей, Павел и дру­ги личности, ко­ито дейс­т­ву­ват в съ­би­ти­ята и дви­жат вре­ме­то в дъл­бо­ка­та вътрешност, а съ­що та­ка и мно­жес­т­во дру­ги фигури. Как вре­ме­то тъ­че в са­мо­то се­бе си, как то се из­ра­зя­ва чрез душите, та­ка тряб­ва­ше да бъ­де то вля­то в камъка. Камъкът тряб­ва­ше да но­си по­-на­та­тък в след­ва­ща­та епо­ха това, ко­ето е би­ло живо, за да мо­гат бъ­де­щи­те по­ко­ле­ния да гле­дат то­зи па­мет­ник и да имат в не­пос­ред­с­т­ве­но в не­го ве­ли­кия зе­мен пис­мен знак за про­дъл­жа­ва­що­то те­че­ние на кул­тур­на­та епо­ха на Микеланджело. Това бе­ше на­ис­ти­на ед­на ги­ган­т­с­ка работа! Нищо чудно, че Микеланджело, кой­то тряб­ва­ше да пред­п­ри­еме не­що подобно, вдъх­ва­ше страх на сво­ите съв­ре­мен­ни­ци и един па­па /Леон Х/ го на­ре­че "страшният".

За да пре­го­ва­ря с Папа Юлий II вър­ху пла­на на не­го­вия над­г­ро­бен паметник, Микеланджело от­но­во оти­де в Рим в 1505 година, къ­де­то ско­ро за­поч­на съ­що при­го­тов­ле­ни­ята за работа. Обаче то­ва тво­ре­ние не мо­жа да бъ­де осъ­щес­т­ве­но по­ра­ди дреб­на­ви зависти. Папа Юлий ІІ се от­ка­за от ми­съл­та за своя над­г­ро­бен па­мет­ник в пол­за на построява­не­то на цър­к­ва­та Св.Петър. Браманте, ней­ни­ят архитект, го е разубедил, тъй ка­то не ис­ка­ше да въз­ло­жи ра­бо­та­та на Микеланджело от страх пред не­го­во­то ху­до­жес­т­ве­но величие.

Така се случи, че Микеланджело тряб­ва­ше да из­пи­та го­ля­ма горчивина, за­що­то не бе­ше ве­че до­пус­нат при па­па­та - въп­ре­ки че то­зи пос­лед­ни­ят бе­ше го повикал. Той да­же е бил изгонен, за­то­ва по­бяг­нал от Рим и се вър­на от­но­во са­мо след осо­бе­ни обе­ща­ния от стра­на на папата.

Когато бе­ше от­но­во в Рим, Микеланджело тряб­ва­ше да се за­ло­ви с не­го­ва­та но­ва задача, изог­ра­фис­ва­не­то на та­ва­на на Сикстинската капела, ко­ято му бе­ше въз­ло­же­на още пре­ди не­го­во­то по­бяг­ва­не от Рим ка­то за­мес­ти­тел на па­мет­ни­ка на Юлий ІІ. Въпреки че Микеланджело бе­ше ри­су­вал и по-рано, той не се чув­с­т­ву­ва­ше ка­то живописец. Той зна­еше също, че не е дос­та­тъч­но под­гот­вен за та­зи въз­ло­же­на му но­ва работа. Той се за­ло­ви за ра­бо­та с кър­вя­що сърце, по­ра­ди от­каз­ва­не­то от паметника, да­же и с отвращение, ка­то казваме, че та­зи ра­бо­та е из­вън не­го­ва­та професия. Тя му от­не след то­ва че­ти­ри години, от 1503 до 1512 го- дина.

Нека си при­пом­ним само, как­во мо­жа да ка­же той за то­ва време, ко­га­то е ра­бо­тил ри­су­вай­ки та­ва­на на капелата, с гла­ва обър­на­та на­зад и с очи на­со­че­ни нагоре, та­ка че още ме­се­ци на­ред след за­вър­ш­ва­не на ра­бо­та­та мо­же­ше да гле­да ри­сун­ки и да чете, ка­то дър­же­ше кни­га­та или лис­то­ве­те над гла­ва­та си. При то­ва за­къс­ня­ха да му зап­ла­тят ра­бо­та­та и той жи­ве­еше в пос­то­ян­на гри­жа за със­то­яни­ето на сво­ето се­мейс­т­во ос­та­ве­но във Флоренция, ко­ето по­ддър­жаше с всичко, ко­ето мо­же­ше да спести. При та­ки­ва об­с­то­ятел­с­т­ва Микеланджело съз­да­де ед­но от на­й-­ве­ли­ки­те тво­ре­ния на из­кус­т­во­то в света, по на­й-­въз­ви­ше­на­та тема, ко­ято то­га­ваш­но­то хрис­ти­ян­с­ко раз­ви­тие е мог­ло да постави: изоб­ра­зя­ва­не­то на про­це­си­те в раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то от сът­во­ре­ни­ето на све­та до не­го­ва­та на­й-­ви­со­ка точка, Тайната на Голгота, явя­ва­не­то на ХРИСТОС на Земята. Микеланджело ус­пя да пре­не­се жи­вия прин­цип на сво­ето творчество, кой­то про­ник­ва­ше ця­ла­та му работа, от об­лас­т­та на плас­ти­ка­та в та­зи на живописта. Когато на­со­чим пог­лед на­го­ре към та­ва­на на Сик- стинската капела, ние има­ме дейс­т­ви­тел­но чувството: През ха­отич­но­то още прос­т­ран­с­т­во свис­ти Бог-Отец, съз­да­вай­ки све­та от сво­ето Слово. Обаче то­ва прос­т­ран­с­т­во и то­зи образ, да­же всич­ки подробности, чак до раз­вя­ва­щи­те се коси, до пог­ле­да и жестовете, всич­ко стои в съ­щия свят, в съ­що­то пространство, в ко­ето ние сме поставени. Ние жи­ве­ем с то­зи Бог-Отец, чув­с­т­ву­ва­ме как не­го­во­то тво­ря­що Слово из­пъл­ва и про­ник­ва све­та с не­го­ви­те вълни.

Как пре­да­ни­ята на ста­ри­те вре­ме­на на чо­ве­чес­т­во­то още от­з­ву­ча­ват в Микеланджело, то­ва ние виждаме, ко­га­то гле­да­ме "сът­во­ре­ни­ето на Адама". То ста­ва така, че сви­щя­щи­ят през ми­ро­во­то прос­т­ран­с­т­во Бог-Отец про­тя­га ръ­ка­та и та­зи ръ­ка до­кос­ва поч­ти ръ­ка­та на об­зе­тия още от сън Адам. Ние виж­да­ме съня, виж­да­ме как то­зи сън отс­тъп­ва та­ка да се ка­же чрез лъча, кой­то пре­ми­на­ва от по­ка­за­ле­ца на Бога в по­каза­ле­ца на Адама, и виж­да­ме как Адам се съ­буж­да от ми­ро­во­то съ­щес­т­ву­ва­не за чо­веш­ко­то съществуване. Бог-Отец крие в сво­ята по­доб­на на об­лак дре- ха, ко­ято ка­то че е но­се­на от Съществата, ко­ито под­реж­дат пространст- вото, по­да­ва­ща се меж­ду ан­гел­с­ки­те форми, ед­на из­рас­на­ла до мла­дост жен­с­ка фигура, ко­ято лю­бо­пит­но из­п­ра­ща пог­ле­да си към то­ку що съ­буж­да­щия се Адам. Според Библията пър­во е съз­да­ден и съ­щес­т­ву­ва Адам, от не­го е взе­та Ева. На Адама на­ри­су­ван от Микеланджело Ева е до­не­се­на от пра- д­рев­ни времена, Бог-Отец я под­с­ло­ня­ва в сво­ята дреха. Микеланджело про­ник­ва със своя пог­лед по­-дъл­бо­ко в тай­ни­те на све­та от­кол­ко­то преданието, как­то мо­гат да пот­вър­дят то­ва из­с­лед­ва­ни­ята на Духовната Наука вър­ху мъж­кия и жен­с­кия принцип.

Сега да пре­ми­нем в на­ше­то крат­ко раз­г­леж­да­не към об­ра­зи­те на про­ро­ци­те и сибилите, на ве­ща­те­ли­те на това, ко­ето тряб­ва ста­не с човечеството. Тайната на Голгота, Христовият Импулс. И тук не по­вес­т­во­ва­тел­но­то е това, ко­ето ха­рак­те­ри­зи­ра Микеланджело, а как той е изоб­ра­зил чис­то ху­до­жес­т­ве­но юдейс­ки­те пророци. Когато ги гле­да­ме да седят, еди­ни­ят на­ве­ден в раз­ми­съл над ед­на книга, дру­ги­ят размишлявайки, тре­ти­ят мо­же би об­зет от гняв - всич­ки со­чат към ед­но нещо, ко­ето ста­ва яс­но тогава, ко­га­то об­ръ­ща­ме пог­лед към си­би­ли­те* /* Виж: Р.Щай- нер "Тър­се­не на све­ще­ния Грал"; и "Че­ти­ри­те жер­т­ви на Христос. Трите пред­ва­ри­тел­ни сте­пе­ни на Тайната на Голгота/. Тези си­би­ли са сво­е­об­раз­ни образи. Съвременното Християнство не ис­ка ве­че да знае мно­го за те­зи про­ри­ца­те­ли на Тайната на Голгота. Какви са те­зи образи?

В шес­то­то сто­ле­тие пре­ди хрис­ти­ян­с­ко­то ле­тоб­ро­ене се явя­ва философията. За вре­ме­на­та пре­ди то­ва са­мо фантазьори, ка­то Пройсен, мо­гат да го­во­рят за съ­щес­т­ву­ва­не­то на философията. Тогава чо­веш­ка­та ми­съл се опит­ва да об­х­ва­не све­та чрез са­ма­та се­бе си. Тогава ста­ва оно­ва раз­миш­ле­ние на чо­ве­ка вър­ху мисълта, ко­ето раз­миш­ле­ния след то­ва е из­пи­та­ло ед­но чу­дес­но раз­ви­тие у ве­ли­кия Платон и у Аристотел. Сибили- те се явя­ват ка­то ед­на сян­ка на Аристотел, то­зи дух, кой­то до­веж­да ми­съл­та до на­й-­ви­со­ка яснота. От тях се раз­ли­ват подсъзнателни, сънопо- добни, ме­ди­ум­нис­тич­ни ду­шев­ни сили, те об­ли­чат по­ня­ко­га в ха­отич­на фор­ма това, ко­ето им се дава, пре­да­ват го в ха­отич­ни думи. Често пъ­ти то­ва са ду­ми по­доб­ни на те­зи на оракулите, ора­кул­ни изрази, ко­ито си­би­ли­те съ­об­ща­ват на хората, чес­то пъ­ти не по­-­ум­ни от те­зи на съв­ре­мен­ни­те медиуми. Но към то­ва при тях се при­ба­вя и не­що друго: за­гат­ва­ния за Христовото събитие, ука­за­ния за Христовото събитие, ко­ито тряб­ва да се при­емат та­ка дълбоко, как­то се при­емат от ед­на дру­га глед­на точ­ка пред­с­ка­за­ни­ята на юдейс­ки­те пророци. Как се бя­ха ро­ди­ли те­зи предсказания? Духовнонаучното из­с­лед­ва­не показва, че си­ли­те на си­би­ли­те ид­ват от са­ми­те ду­хов­ни си­ли на Земя- та, ко­ито са свър­за­ни по­ве­че с по­дос­но­ви­те на чо­веш­ка­та души. Този, кой­то мо­же да чувствува, той чув­с­т­ву­ва във вятъра, във водата, във всич­ки сти­хии това, ко­ето Гьоте на­ри­ча дух на телата, той чув­с­т­ву­ва как ду­хът се въл­ну­ва в света. Сибилите бя­ха об­х­ва­на­ти от то­зи дух на телата, от ду­ха имащ по­-нис­ше естество, кой­то оба­че но­се­ше силите, ко­ито се стре­мя­ха към Тайната на Голгота. Пророците во­де­ха бор­ба про­тив то­зи дух. Те тър­се­ха това, ко­ето ис­ка­ха да добият, са­мо чрез размишление, чрез съз­на­тел­ния Аз. Те от­х­вър­ля­ха всич­ко подсъзнателно, от ро­да на сибилите, да­же ко­га­то то ис­ка­ше да про­ро­ку­ва за най-­вис­ши­те неща. Сибилите и про­ро­ци­те сто­ят ед­ни сре­щу дру­ги как­то се­вер­ни­ят и юж­ни­ят полюс. Сибилите вдъх­но­ве­ни от зем­ния дух, про­ро­ци­те вдъх­но­ве­ни от кос­ми­чес­кия Дух, кой­то се про­явя­ва не чрез подсъзнателното, а чрез пъл­но­съз­на­тел­но­то из­жи­вя­ва­не на душата. Ето за­що онези, ко­ито пре­да­ва­ха жи­во­та на ХРИСТОС, от­да­ва­ха та­ко­ва го­ля­мо зна­че­ние на това, че той из­гон­ва­ше де­мо­ни­те от тези, чрез ко­ито дейс­т­ву­ва­ха та­ки­ва си­би­лин­с­ки сили. Това е пос­ле­дейс­т­ви­ето на пророците, за­що­то те ис­ка­ха да раз­миш­ля­ват вър­ху това, ко­ето е над си­би­лин­с­ки­те сили. Ето за­що и са­ми­ят Христос от­да­ва та­ко­ва зна­че­ние на това, че из­гон­ва си­ли­те на си­би­ли­те ка­то де­мо­ни­чес­ки същества.

Така пред нас сто­ят про­ро­ци­те и сибилите, про­ро­ку­вай­ки за ид­ва­не­то на Христовия Импулс. Това е съдържанието, раз­каз­на­та стра­на на нещата. Какво пра­ви от то­ва Микеланджело? Нека раз­г­ле­да­ме сибилите, пър­во Персийската сибила. Държейки ед­на кни­га не­пос­ред­с­т­ве­но пред ли­це­то си, за да пред­с­каз­ва от съ­дър­жа­ни­ето на та­зи кни­га бъдещето, тя из­г­леж­да из­ця­ло об­се­бе­на от си­ли­те на еле­мен­ти­те /сти­хи­ите/. При Ери- трейската си­би­ла виж­да­ме по ли­це­то и, как в нея жи­ве­ят силите, ко­ито са свър­за­ни с ду­хов­но­то раз­ви­тие на човечеството, ко­ито оба­че в нея об­х­ва­щат несъзнателните, а не пъл­но­съз­на­тел­ни­те ду­шев­ни сили. Едно мом­че за­пал­ва ед­на лам­па с един факел; във вся­ко ед­но от ней­ни­те дви­же­ния се из­ра­зя­ва сти­хий­но­то при нея. Делфийската си­би­ла по­ся­га да взе­ме ед­но руло, един свитък; вя­тъ­рът фу­чи през нея; ней­на­та дреха, ко­си­те се развяват. Тя е не­пос­ред­с­т­ве­но преп­ле­те­на със сти­хий­ни­те си­ли на Земята, ко­ито са об­х­ва­на­ли ней­на­та ду­ша и чрез то­ва про­из­на­ся сво­ето пророчество. Така Микеланджело пос­та­вя си­би­ли­те в съществуване- то, в ко­ето ние са­ми­те се намираме, из­ра­зя­вай­ки всич­ки с външ­ни форми. Когато след то­ва гле­да­ме Кумейската сибила, с от­во­ре­на­та уста, нак­рая още и Ливийската сибила, ние виж­да­ме при тях са­мо пре­об­ра­зе­но това, ко­ето мо­жем да счи­та­ме ка­то ези­чес­ко пред­с­ка­за­ние за Христовия Импулс.
От из­ра­за на ли­це­то на пророците, от разхвърляността и разбъркаността, ко­ито ня­кои от тях имат, от движенията, от начина, по кой­то очи­те четат, ка­то че те ни­ко­га не би­ха мог­ли да се от­вър­нат - от всич­ко то­ва ние виж­да­ме не­що от ед­но до­ла­вя­не на истини, ко­ито проб­ляс­ват през вечността. Не мо­жем да си пред­с­та­вим изоб­ра­зе­но ху­до­жес­т­ве­но с та­ка­ва не­об­хо­ди­мост нищо, ко­ето да из­ра­зя­ва не­пос­ред­с­т­ве­но чрез външ­ни фор­ми по то­зи на­чин това, ко­ето е искано, как­то то­ва съ­пос­та­вя­не на про­ро­ци­те и на сибилите. От това, ко­ето Микеланджело е на­ри­су­вал там на тавана, ние мо­жем дейс­т­ви­тел­но да прочетем, че то пред­с­тав­ля­ва ед­но пред­с­ка­за­ние на Христовия Импулс. И бих­ме мог­ли да кажем: Ние виж­да­ме тук от об­раз на об­раз пред­с­та­ве­на ця­ла­та пре­дих­рис­ти­ян­с­ка ис­то­рия - пра­де­ди­те на Мария, ве­ли­чес­т­ве­но разнообразено, въп­ре­ки го-ле­мия брой об­ра­зи - нав­ся­къ­де из­ра­зя­вай­ки ха­рак­те­ра на епо­ха­та в един или друг от пра­де­ди­те на Христос Исуса.

Как е до­шъл ХРИСТОС в света? И как се е раз­вил светът, за да мо­же да ста­не в не­го това, ко­ето се е раз­ви­ло ка­то ис­то­рия на чо­ве­чес­т­во­то до Християнството? На то­ва ни да­ва отговор, на­й-­вис­ши­ят отговор, кой­то мо­же да бъ­де да­ден в ед­на кар­ти­на - та­къв от­го­вор ни да­ва ка­то не­що на­й-­ве­ли­ко та­ва­нът на Сикстинската капела!

След ка­то бе­ше за­вър­шил то­ва творение, Микеланджело вярваше, че ще мо­же да ра­бо­ти по­-на­та­тък вър­ху па­мет­ни­ка на Юлий. Но ми­на­ха пак мно­го години, без да бъ­де нап­ра­ве­но нищо; той бе­ше за­дър­жан от ня­кои творби, ко­ито меж­дув­ре­мен­но създаде. Не е нуж­но да го­во­рим за това. Но важ­но е следното. Когато по­ра­ди мно­го ус­лож­не­ния в Рим не мо­жа­ха да му да­дат въз­мож­ност да из­пъл­ни над­г­роб­ния паметник, от­но­во му бе въз­ло­же­на ед­на за­да­ча от об­лас­т­та на живописта. Той тряб­ва­ше да зог­ра­фи­са две­те тес­ни сте­ни на Сикстинската капела. Успя да бъ­де зог­ра­фи­са­на са­мо едната: от то­ва се по­лу­чи Последният Съд. Когато гле­да­ме та­зи кар­ти­на на са­мо­то мяс­то в Рим, всъщ­ност това, ко­ето Микелан- джело е на­ри­су­вал на стената, днес ве­че не съществува. Защото то не са­мо е опу­ше­но от без­б­рой­ни­те свещи, ко­ито се за­пал­ват при жертвопри- ношенията, та­ка че от­дав­на ня­ма Първоначалната свежест, но още ко­га­то Микеланджело е бил жив, по­не­же е на­ри­су­вал мно­го об­ра­зи без дреха, та­зи ве­ли­чес­т­ве­на кар­ти­на е би­ла ре­ту­ши­ра­на и мал­т­ре­ти­ра­на от пос­ред­с­т­ве­ни ху­дож­ни­ци с от­в­ра­тил­ни ню­ан­си на боите, ка­то го­ли­те фи­гу­ри са би­ли облечени. Въпреки то­ва ние мо­жем да проследим, как при Микеланджело, художникът, кой­то тряб­ва­ше да нап­ра­ви пре­ход към епо­ха­та на реализма, образите, ко­ито той създава, сто­ят в съ­що­то прос­т­ран­с­т­во как­то ние. Когато гле­да­ме ХРИСТОС ка­то съ­дия на света, той ни на­пом­ня как­то Юпитер та­ка и Аполон. Херман Грим, кой­то е на­ри­су­вал та­зи фи­гу­ра мно­го отблизо, е твър­дял постоянно, че гла­ва­та има из­вън­ред­но го­ля­ма при­ли­ка с "Апо­лон Белведерски". Трябва да по­мис­лим са­мо вър­ху това, че ко­га­то в на­ча­ло­то на 16-­то сто­ле­тие Микел- анджело дой­де в Рим, бя­ха ве­че раз­ко­па­ни "Лаокои" /1506 г./, тор­сът на Херкулес и др., че те­зи зна­ме­ни­ти ос­тан­ки на древ­нос­т­та бя­ха дейс­т­ву­ва­ли вър­ху него, но той про­ник­на всич­ко с това, ко­ето се по­лу­чи ка­то не­гов твор­чес­ки принцип. И се­га ние от­но­во виж­да­ме вър­ху кар­ти­на­та на Микеланджело из­рас­т­ва­що в про­т­ран­с­т­во­то всичко, ко­ето то­га­ваш­но­то човечество, то­га­ваш­но­то вре­ме е чув­с­т­ву­ва­ло по от­но­ше­ние съд­ба­та на чо­веш­ка­та ду­ша във веч­но­то тяло, ко­ето то­га­ва хо­ра­та са на­ри­ча­ли "Съд­ба на бла­же­ни­те и на осъ­де­ни­те души". Това е пре­да­де­но по един ве­ли­чес­т­вен на­чин вър­ху та­зи картина. Ние мо­жем да гле­да­ме кар­ти­на­та пър­во някак си премигвайки. Тогава ние виж­да­ме фор­ми на облаци, по­-на­та­тък виж­да­ме след това, как фи­гу­ра­та на Христос из­рас­т­ва по ес­тес­т­вен начин, съ­що об­ра­зи­те на тръ­бя­щи­те ан­ге­ли и всичко, ко­ето во­ди от­час­ти в блаженството, от­час­ти в ада. В та­зи чу­дес­на кар­ти­на Микеланджело пра­ви да из­рас­не най-тайнственото, ко­ето ис­ка да нарисува, дъл­бо­ко скри­та­та съд­ба на чо­веш­ка­та душа, от това, ко­ето ние поз­на­ва­ме и ко­ето се­ти­ва­та показват.

Микеланджело дейс­т­ви­тел­но сто­еше на­пъл­но в сво­ята епоха. И онези, ко­ито си спомнят, как аз се опи­тах да пред­с­та­вя Леонардо да Винчи и Рафаел, ще са забелязали, че аз го­во­рих съ­вър­ше­но раз­лич­но за Леонар- до да Винчи и за Рафаел, от­кол­ко­то за Микеланджело. При не­го ние виждаме, как той е срас­нат на­пъл­но лич­но с това, ко­ето аз оха­рак­те­ри­зи­рах ка­то прин­цип на епохата.

Микеланджело дос­ти­га бли­зо до въз­раст 90 години; той уми­ра в 1564 година. Всички пе­ри­оди на не­го­вия жи­вот вна­сят в не­го­ви­те тво­ре­ния това, ко­ето чо­век мо­же да из­т­ръг­не во­ювай­ки от тях. Неговата лич­ност е вът­реш­но срас­на­та с това, ко­ето той има да да­де на света. Колко раз­лич­но е по­ло­же­ни­ето при Рафаел, кой­то уми­ра по сре­да­та на 30-­те години, на она­зи възраст, ко­га­то осо­бе­но ху­дож­ни­кът мо­же те­пър­ва да до­бие това, ко­ето му да­ва соб­с­т­ве­ния отпечатък. Ето за­що Рафаел стои пред нас ка­то ед­но от­к­ро­ве­ние на свръх­се­тив­ни същества, на свръх­се­тив­ни сили, ни­що лич­но не се вли­ва в не­го­ви­те творби. Това е ха­рак­тер­но­то при Рафаел. Това, ко­ето при Микеланджело е ожи­ве­но във вся­ка ниш­ка на оц­ве­те­ни­ето на личността, то из­пък­ва за нас при не­го ка­то в про­ти­во­по­лож­ност на Рафаел: Рефаел из­ця­ло не­ли­чен - Микеланджело из­ця­ло личен! Който ис­ка ви­на­ги да съ­ди за всич­ко по ня­кой шаблон, как­то чес­то пъ­ти пра­вят то­ва мо­дер­ни хо­ра на изкуството, той не мо­же да вник­не в осо­бе­нос­т­та на еди­ния или на другия, той ще пос­та­ви на пред­но мяс­то еди­ния или другия, до­ка­то въп­ре­ки то­ва и два­ма­та - а съ­що и третият, Леонардо - тряб­ва да бъ­де ме­рен все­ки един с не­го­вия соб­с­т­вен мащаб. Как оба­че Микеланджело от­пе­ча­ти не­що осо­бе­но ху­до­жес­т­ве­но в сво­ите творения, ко­ето в ху­до­жес­т­ве­на­та об­ласт е из­раз на не­го­ва­та епоха, как той от­пе­ча­ти то­ва ху­до­жес­т­ве­но в не­го­ви­те жи­во­пис­ни и в не­го­ви­те плас­тич­ни творения, то­ва по­каз­ва именно, че съ­щес­т­ве­но­то тряб­ва да се тър­си в осо­бе­нос­т­та на вжи­вя­ва­не­то в епохата. От тук и все­об­х­ват­нос­т­та на не­го­ви­те творения, ко­ито из­ра­зя­ват дейс­т­ви­тел­но уни­вер­сал­но това, ко­ето жи­вее в него.

За да оха­рак­те­ри­зи­рам ду­хов­но­то раз­ви­тие на Микеланджело, бих ис­кал съ­що да обър­на още вни­ма­ни­ето и вър­ху не­го­ва­та дейност ка­то стро­ител и ар­хи­тект и да се спра на това, ко­ето е не­го­во на­й-­го­ля­мо произведение. Това е чу­дес­но­то тво­ре­ние на ху­до­жес­т­ве­на­та механика: ку­по­лът на цър­к­ва­та Св.Петър в Рим, днеш­на­та фор­ма на кой­то се дъл­жи нему. Микеланджело не е до­жи­вял да ви­ди не­го­во­то завършване. Той уми­ра пре­ди още око­лов­ръс­т­на­та иви­ца око­ло ку­по­ла да бъ­де изградена. Обаче ние при­те­жа­ва­ме ски­ци­те и пла­но­ве­те и дър­ве­ни­ят мо­дел на купола, кой­то е бил из­ра­бо­тен спо­ред не­го­вия гли­нен мо­дел с на­й-­го­ля­ма гри­жа под не­го­во ръководство. Този ку­пол тряб­ва­ше да се опи­та да из­ра­зи това, ко­ето из­ра­зя­ва не­пос­ред­с­т­ве­но ар­хи­тек­то­нич­но тай­на­та на пространството. Той тряб­ва­ше да зат­во­ри по ес­тес­т­вен на­чин пространството, в ко­ето ед­но вяр­ва­що мно­зин­с­т­во мо­же да стои. Чувството на Микеланджело за пространството, вна­ся­не­то от не­го­ва стра­на на ху­до­жес­т­ве­но­то в съ­щия свят, в кой­то ние живеем, го до­ве­де до там, да из­мис­ли чу­дес­на­та ар­хи­тек­то­нич­на ме­ха­ни­ка на пространството.

Микеланджело стои пред нас ка­то един дух, кой­то със зря­ла душа, зна­еща да от­пе­ча­ти та­ки­ва зна­ме­ни­ти фор­ми от ду­хов­ния свят в све­та на прос­т­ран­с­т­во­то и на материята, ко­ито до­ве­до­ха нап­ред раз­ви­ти­ето на човечеството. Със сво­ята ду­ша той сто­еше на­пъл­но във ве­ли­чи­ето на сво­ята епоха. Обаче той не бе раз­б­ран по от­но­ше­ние на не­го­во­то вът­реш­но същество. Един при­ятел му пи­са веднъж, че той вдъх­ва страх да­же на папите. Но кол­ко ис­тин­с­ки жи­ве­еше в ду­ша­та на Микеланджело всичко, ко­ето ка­то ве­ли­чие на хрис­ти­ян­с­кия им­пулс бе вля­то в не­го­ви­те творения. Той се чув­с­т­ву­ва­ше та­ка един­но с то­ва ве­ли­чие на хрис­ти­ян­с­кия Импулс, как­то мо­жеше да се чув­с­т­ву­ва са­мо чо­век във времето, ко­ето още бе­ше свър­за­но с ед­но ми­на­ло време, но бе­ше ве­че зо­ра­та на ед­на по­-къс­на епоха. Съдържанието на ста­ри­те хрис­ти­ян­с­ки им­пул­си още мо­же­ше да дейс­т­ву­ва в не­го­во­то ве­ли­чие вър­ху ду­ша­та на Микеланджело и от те­зи им­пул­си съз­да­де той това, ко­ето по не­го­ва­та форма, по не­го­во­то ху­до­жес­т­ве­но "как", при­над­ле­же­ше ве­че на времето, в ко­ето ние са­ми­те се намираме. Това съз­да­ва в не­го нас­т­ро­ени­ето на оно­ва стихотворение, ко­ето той, на­соч­вай­ки пог­лед на­зад вър­ху своя живот, на­пи­са в сво­ите пос­лед­ни дни и ко­ето ни показва, как­во ста­но­ви­ще тряб­ва да за­емем спря­мо не­го и да го ос­та­вим да дейс­т­ву­ва вър­ху нас ка­то човек:

Лежах в пристанището, где­то всич­ки стигат,
И во­зех се на лод­ка крех­ка аз.
Пътуването бе­ше бурно; но вре­ме е се­га да уре­дя
В таз кни­га на жи­во­та свой­та сметка.

Изкуството бе няв­га щас­тие за мен; опи­ва­ше ме
С нек­та­ра си, та­ка при­мам­но пе­нещ се,
То бе­ше идол и богиня, и сънувах,
Догде съ­буж­дай­ки се видях, що бе­ше ми да­ри­ло то!

Разрухата два пъ­ти спо­ле­тя ме.
Смъртта от­на­ся ме се­га тъй безпощадно,
След туй она­зи веч­на смърт ужасна!

Спокойствие не да­ват мра­мо­рът и багри,
Едно ме са­мо утешава: да гле­дам бед­ни­те онези,
От кръс­та що про­тя­гат се към нас


Микеланджело бе­ше съ­що един ве­лик по­ет и това, ко­ето е стиг­на­ло от не­го­ви­те сти­хот­во­ре­ния до нас, по­каз­ва съ­щия дух, кой­то мо­жем да на­ме­рим в не­го­ви­те скул­п­ту­ри и в не­го­ви­те картини. Последните три сти­ха на со­не­та показват, че в Микеланджело жи­ве­еше нещо, ко­ето не се е спра­ви­ло с ми­ро­вия про­цес на човечеството; и то­ва бе­ше всъщ­ност в не­го през вре­ме на не­го­вия живот. Защото той стои, бих­ме мог­ли да ка жем, ка­то ед­но двойс­т­ве­но яв­ле­ние още в ста­ро­то и въп­ре­ки то­ва ве­че в новото. Това ни по­каз­ва осо­бе­но она­зи творба, ко­ято той съз­да­де под вли­яни­ето на един па­па във Флоренция: гро­бът на Медичите, за Джю- лиано и Лоренцо де Медичи. Не са­мо глав­ни­те фи­гу­ри на над­г­роб­ни­те па­мет­ни­ци ни по­каз­ват Микеланджело, как­то се на­учих­ме днес да го познаваме, - еди­ни­ят Медичи е размислящ, дру­ги­ят из­ра­зя­ва ак­тив­на воля, и два­ма­та го­то­ви все­ки мо­мент да из­пъл­нят това, ко­ето Микелан- джело е вло­жил в тях. Но ние виж­да­ме и не­що дру­го в та­зи капела: Оне- зи че­ти­ри але­го­рич­ни фигури, под­ре­де­ни по две, "ден" и "нощ" - "ут­рин­на зора" и "ве­чер­на заря". Аз чес­то пъ­ти съм ги разглеждал. Те при­над­ле­жат към онова, което, ка­то от ед­но вът­реш­но задължение, аз на­й-п­ро­дъл­жи­тел­но гледах, ко­га­то имах въз­мож­ност да бъ­да във Флорен- ция. Тези фи­гу­ри не са але­го­рии ли­ше­ни от си­ла и сочност. Нека се опи­та­ме да раз­миш­ля­ва­ме вър­ху тях с всич­ки средства, ко­ито Духовната Наука ни да­ва в ръцете: Когато сме убе­де­ни, че онова, ко­ето Антропосо- фията на­ри­ча Аз и ас­т­рал­но тя­ло на чо­веш­ко­то същество, през нощ­та из­ли­за вън от фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тяло, че етер­но­то тя­ло ос­та­ва и дейс­т­ву­ва с пъл­на си­ла вър­ху фи­зи­чес­ко­то тяло, как тряб­ва да из­бе­рем то­га­ва жес­та на то­ва етер­но тяло, за да мо­же та­зи ис­ти­на раз­к­ри­та от Духовната Наука да бъ­де пред­с­та­ве­на и външ­но пластично? Как тряб­ва да пред­с­та­вим спя­щия човек, ко­га­то го чув­с­т­ву­ва­ме в сми­съ­ла на ду­хов­но­на­уч­но­то описание? Ние тряб­ва да го пред­с­та­вим така, как­то Микел- анджело е пред­с­та­вил "Нощ"-та! В та­зи жен­с­ка фи­гу­ра пред нас стои ед­на дейс­т­ви­тел­ност в ду­хо­вен смисъл, а не един сим­вол на нощта, пред нас стои дейс­т­ви­тел­ни­ят спящ човек. Човекът, кой­то зна­еше та­ка доб­ре да пос­та­вя фор­ми­те на сво­ите ху­до­жес­т­ве­ни про­из­ве­де­ния в съ­що­то пространство, в ко­ето ние са­ми­те се намираме, той зна­еше съ­що та­ка как­во зна­че­ние има в пространството, ко­га­то ду­хов­но­-ду­шев­но­то съ­щес­т­во на чо­ве­ка е на­пус­на­ло не­го­во­то тя­ло но то­ва пос­лед­но­то е още оживено. И ко­га­то проучим, как се от­на­сят ед­ни към дру­ги от­дел­ни­те чле­но­ве на чо­веш­ко­то същество, след то­ва раз­г­ле­да­ме дру­ги­те фигури, ние узнаваме, как те се пок­ри­ват с това, ко­ето е би­ло на­ре­че­но ня­ко­га "ду­хов­на химия"* /*Виж се­ри­ята издания: "Ду­хов­на­та Наука ка­то изис­к­ва­не на на­ша­та епоха": Тетрадка І: Духовният свят и Духовната Наука/.

Микеланджело стои на из­ход­на­та точ­ка на епохата, ко­ято има­ше за­да­ча­та да тър­си имен­но овътрешнението, ко­ето от­на­ча­ло се със­то­еше са­мо в ре­ли­ги­оз­но­то овът­реш­не­ние на Християнството и ко­ето днес се със­тои в това, да намерим, в ан­т­ро­по­соф­с­ки смисъл, чо­веш­ка­та ду­ша в нейния соб­с­т­вен Аз свър­за­на с душата, ко­ято се въл­ну­ва и тъ­че през Вселената. Ние стран­но сме развълнувани, ко­га­то си пред­с­та­вим Микеланджело зат­во­рен в са­мот­на­та ка­пе­ла на Медичите, съ­вър­ше­но сам през нощ­та и ра­бо­тещ до пъл­но из­то­ще­ние на тялото, но все пак е та­ка силен, че след то­ва още го­ди­ни на­ред мо­жа да съз­да­де сво­ите ве­ли­ки тво­ре­ния в Рим, и ко­га­то знаем, че през време, ко­га­то тво­ре­ше така, в не­го ве­че дейс­т­ву­ва­ха силите, ко­ито ние: от­но­во тър­сим по пъ­тя на Духовната Наука. Ето за­що той ни е та­ка близък. И мо­же би той ни е най-близък, ко­га­то се за­дъл­бо­чим на­пъл­но в те­зи тол­ко­ва ре­алис­тич­ни че­ти­ри фигури, ко­ито пра­вят ду­хов­но­то в чо­ве­ка да бъ­де съ­що та­ка същ­ност и жи­вот от на­ши­те същ­ност и живот, как­то Микеланджело бе­ше сто­рил то­ва по­-ра­но с външността при Мойсея и при Давида и как­то бе­ше ус­пял да го пре­да­де в баг­ра и фор­ма на сво­ите об­ра­зи в Сикстинската капела.

Духовната Наука се чув­с­т­ву­ва в хар­мо­ния с коп­не­жа и на­деж­да­та на оне­зи ду­хо­ве на човечеството, ко­ито са сто­яли бли­зо до ду­хов­на­та същ­ност и до ду­хов­но­то действие. При Микеланджело то­ва из­пък­ва по един ве­ли­чес­т­вен на­чин за нас. Когато из­хож­да­ме от та­зи глад­на точ­ка и ис­ка­ме да се доб­ли­жим до не­го лич­но в не­го­ва­та душа, то­га­ва тряб­ва да си кажем: Първо та­зи чо­веш­ка ду­ша мо­жа да вярва, как­то и изглежда, че тя е пос­та­ве­на са­мо вед­нъж в зем­но­то съ­щес­т­ву­ва­не и не мо­же да пре­не­се пло­до­ве­те на то­ва съ­щес­т­ву­ва­не в бъ­де­ще­то на чо­веш­ко­то развитие. Та- зи пре­ход­на точ­ка тряб­ва­ше да бъ­де пър­во премината, пре­ди да мо­же­ше да дейс­т­ву­ва уче­ни­ето за пов­та­ря­щи­те се зем­ни съществувания, за при­ема­не­то на ко­ето съв­ре­мен­но­то чо­ве­чес­т­во мо­же да бъ­де дейс­т­ви­тел­но узряло, ко­га­то то иска. Така ние гле­да­ме към Микеланджело, пре­кар­ва­ме още вед­нъж пред очи­те си, как той но­сещ ве­че в се­бе си яс­ни­те приз­на­ци на времето, в ко­ето ние се на­ми­ра­ме днес, все пак не мо­жа да се спра­ви с ми­ро­вия процес, с про­це­са на света, на кой­то да­де тол­ко­ва мно го:

В прис­та­ни­ще­то бях, къ­де­то всич­ки стигат,
И но­се­ше ме крех­ка лодка.
Пътуването бе­ше бурно: но вре­ме е се­га да уре­дя
В таз кни­га на жи­во­та свой­та сметка.

Изкуството бе няв­га щас­тие за мен; опи­ва­ше ме
С нек­та­ра си, та­ка примамно пе­нещ се,
То бе­ше идол и богиня, и сънувах,
Догде съ­буж­дай­ки се видях, що бе­ше ми да­ри­ло то!

Разрухата два пъ­ти спо­ле­тя ме.
Смъртта от­на­ся ме се­га тъй безпощадно,
След туй она­зи веч­на смърт ужасна!

Боите, мра­мо­рът спо­койс­т­вие не дават,
Една ме са­мо утешава: да гле­дам бед­ни­те онези,
От кръс­та що про­тя­гат се към нас.


... и въп­ре­ки то­ва имат сигурността, ко­ято мо­же да да­де ан­т­ро­по­соф­с­ко­то познание: че е неп­ре­ход­но това, ко­ето се да­ва по та­къв за­бе­ле­жи­те­лен на­чин на раз­ви­ти­ето на човечеството, как­то то бе да­де­но чрез Ми- келанджело, че не­го­ви­те пло­до­ве ще дейс­т­ву­ват все по-нататък, все по­-да­ле­че в дру­ги съ­щес­т­ву­ва­ния на та­зи един­с­т­ве­на по ро­да си ду­ши и че Земята не мо­же да из­гу­би това, ко­ето вед­нъж и е би­ло отпечатано. Нека на­ше­то за­бе­ле­жи­тел­но вре­ме раз­би­ра съ­що та­ка мал­ко то­ва уче­ние за пов­та­ря­щи­те се зем­ни съществувания, как­то вре­ме­то на Микеланджело раз­б­ра не­го­ви­те кар­ти­ни в Сикстинската капела, не­ка то счи­та та­зи ис­ти­на ка­то не­що смеш­но и фантастично: имен­но на­й-ве­ли­ки­те ду­хо­ве жи­во ни учат, как сми­съ­лът на жи­во­та ще се из­пъл­ни бла­го­да­ре­ние на това, че мо­жем да гле­да­ме към пов­та­ря­щи­те се зем­ни съ­щес­т­ву­ва­ния и да пре­не­сем във все по­-но­ви епо­хи това, ко­ето сме из­жи­ве­ли в ста­ри епо­хи на човечеството. И ко­га­то Гьоте е казал: Природата е из­мис­ли­ла смъртта, за да мо­же да има мно­го жи­вот - Духовната Наука казва: Не са­мо све­тът е из­мис­лил смъртта, за да мо­же да има мно­го живот, но за да до­бие един все по­-бо­гат и по­-въз­ви­шен живот! Тази е оба­че един­с­т­ве­на­та мисъл, ко­ято мо­жем да на­ме­рим дос­той­на за един светоглед, за да я пос­та­вим до та­ки­ва мисли, как­ви­то по­лу­ча­ва­ме при съ­зер­ца­ва­не­то на про­из­ве­де­ния на изкуството, как­ви­то са те­зи на Микеланджело.

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Чет Апр 04, 2013 10:08 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1613
СКУЛПТУРИ


Изображение

Мадоната на стъпалата



Изображение

Битка



Изображение

Ангел със свещник



Изображение

Бакхус



Изображение

Бакхус - детайл



Изображение

Мадона



Изображение

Възкръсналият Христос



Изображение

Давид



Изображение

Гробницата на Юлиус II



Изображение

Мойсей



Изображение

Пиета



Изображение

Пиета

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 3 мнения ] 

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Иди на:  
cron
Powered by phpBB® Forum Software © phpBB Group
Хостинг и Домейни