ПРИЯТЕЛИ НА АНТРОПОСОФИЯТА - ЕЗОТЕРИЧНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ

Ex Deo nascimur. In Christo morimur. Per Spiritum Sanctum reviviscimus!
Дата и час: Сря Окт 24, 2018 1:37 am

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]




Напиши нова тема Отговори на тема  [ 5 мнения ] 
Автор Съобщение
 Заглавие: Суфизъм
Непрочетено мнениеПубликувано на: Съб Ное 12, 2011 12:07 am 
Offline
Модератор
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:18 pm
Мнения: 258
Местоположение: Stara Zagora
Суфизмът - както е известен ислямският мистицизъм на Запад от ХIХ в. насам - (на арабски думата е тасаввуф) - е този аспект от ислямската вяра и практика, при който мюсюлманите търсят истината за божествената любов и знанието чрез пряко общуване с Бога. В основата си той представлява история на индивидуалната мистична опитност.

Вероятно думата произлиза от арабското суфи - мистик, което от своя страна произхожда от суф - вълна, тъй като мюсюлманските аскети носели вълнени наметала. Суфите са известни също като бедните - фукари, мн.ч. от арабското факир, а на персийски - дервиш.

История

Суфизмът се появява най-напред ок. VI - VII в. като противоположност на увеличаващите се светски елементи в мюсюлманството. Той преминава през няколко етапа: ранен аскетизъм, класически мистицизъм на духовната любов, и поява и развитие на мистичните братства. Поради постоянната медитация на първити суфи аскети върху думите от Корана за Страшния съд, те били наречени "онези, които винаги плачат". Те много строго спазвали предписанията на Корана и традициите, като особено държали на нощните молитви.

Безкористната любов към Бога, без надежда за рай или страх от ада, въведена от една жена от Басра, Рааби ал-Адавях, превръща аскетизма в мистицизъм. В следващите десетилетия мистичните тенденции в исляма се засилват, отчасти повлияни от общуването на суфите с християнските отшелници. Голям брой от мюсюлманските аскети практикували тавакул, абсолютно доверие в Бога, което по-късно станало централна концепция на суфизма.

Един от първите големи суфи мистици е Манзур ал-Халадж, който станал известен с фразата си "Аз съм съзидателната Истина", често предавана като "Аз съм Бог" - т.е. единение на индивидуалната душа с Върховната. Той бил екзекутиран именно заради тази фраза. За по-късните суфи той е "мъченикът на Любовта".

В ранните векове суфи-обществата били тесни кръгове, начело на които стояли шейхове - духовни учители, често занаятчии. Първите наръчници за суфизма се появяват ок. Х в.

Постепенно се създават суфистките братства, и ХIII в. се смята за златния век на суфизма. Роденият в Испания Ибн ал-Араби създава сложна теософска система за отношението на Бога и света, която всъщност е основата на теорията му за единството на битието. Според тази теория, представена в труда му "Откровения от Мека", който се състои се от 560 глави, цялото съществуване е едно, и то е проява на всепроникващата божествена реалност. Неговият египетски съвременник Ибн ал-Фарид по това време пише най-хубавите мистични поеми на арабски.
През 1925 г. Кемал Ататюрк забранил дервишките братства, тъй като те били смятани за ограничаващи свободното развитие на обществото. У нас суфистки общности има в Североизточна България - във Варненско.

Литература

Първите систематични книги, обясняващи основните черти на суфизма, датират от Х в., но медитациите на Халадж и творбите на много суфи поети, предаващи изживяванията на неизразимото тайнство, са преди тях.
Най-големият принос на суфизма към ислямската литература е без съмнение поезията. На първо място са очарователните кратки арабски любовни поеми (понякога използвани за пеене като мантри в практиката сема), изразяващи копнежа на душата за съюз с нейния възлюблен.В индо-мюсюлманските мистични песни душата е любящата съпруга, а Бог - съпругът, за когото тя копнее. Месневи - дълги мистико-дидактични поеми - въвеждали читателя в проблемите на единството и любовта чрез алегории и притчи. Най-големите творби в тази насока са "Градината на истината и законът на практиката" от Санай, Разговорът на птиците" от Мантек от-Теир и "Духовни куплети" ("Месневи") от Руми. Джеляладдин Руми е най-големия мистичен поет на персийски (Руми- от областта Рум, т.е. Анадола).

Той е роден в днешен Афганистан през 1207 г. и умира през 1273 г. "Месневи" се състои от ок. 26000 куплета и за мистиците, четящи персийски, е втора по значение след Корана. Тя представлява енциклопедия на мистичната мисъл. Руми бил вдъхновен от своя мистичен любим, Шемсаддин от Тебриз. Неговите мюриди (ученици) били организирани по-късно от сина му в ордена на въртящите се дервиши - суфи, достигащи до екстаз чрез танц и музика.

Важни аспекти на практиката

Основата на суфизма, "любов-мистицизъм" е текстът от Корана, че Бог ни обича и ние го обичаме. В практиката на суфите строгата подчиненост на религиозния закон и следването на Пророка е основно. Чрез сурова интроспекция и умствена борба мистикът се опитва да пречисти низшето си аз и от най-малките следи от егоизъм. Доверието в Бога се практикува до такава степен, че всяка мисъл за утре била смятана за греховна. "Малко сън, малко храна, малко приказки" били основните принципи, а постенето - важна подготовка за духовния живот.
Основният интерес на суфите е тавхид, изявлението, че "няма друго божество освен Бога". Тази истина трябва да бъде осъзната в съществуването на всеки, и затова изразните средства са различни. Ранните суфи постулирали подхода към Бога чрез любов и целенасочено страдание, докато се достигне единство на волята. По-късно тавхид придобива значение на знание, че няма друго освен Бога, или на способността да виждаш Бога и сътворението като два аспекта на една реалност, отразяващи се един друг и взаимнозависими.

Идеята за проявление на божествената мъдрост била свързана и с личността на пророка Мохамед.

По пътя към просветлението мистикът преминава през различни променящи се духовни състояния. Крайната точка е вътрешното знание, непосредственото интимно общуване на човека с Бога чрез сливане с Него в състояние на озарение или Любовта - централна тема на суфизма от IХ в. нататък. Целта е фана, унищожение, т.е. унищожаване на собствените качества и приемане качествата на Бога. Именно след окончателното изличаване на личността, според някои мистици, се достига екстатичното състояние, наречено опиянение. То е последвано от второ изтрезняване - връщане на напълно преобразения мистик в този свят, където той действа като жив свидетел на Бога, т.е. продължава своето "пътуване в Бога".

Една от практиките по пътя е ритуалната молитва, произтичаща от мюсюлманското предписание "И често си спомняй Бога". Тя се състои от повтаряне на едно или всичките най-красиви имена на Бога, на името "Аллах" или на определена религиозна формула. Използва се броеница с 99 или 33 зърна.

В средата на IХ в. за достигане до състоянието на екстаз някои мистици от Багдад създават нова религиозна практика - с музика и рецитиране на поезия (сема).


Символизъм

Божествената истина се разкрива на мистика във видения, чуване на гласове и сънища, но за да предаде тези опитности, той е трябвало да разчита на светска терминология, като напр. любов и опиянение. Символизмът на виното, чашата, пиещият, стават популярни навсякъде. Няма как другояче да се изрази надеждата за единство на душата с божественото, освен чрез човешкия копнеж и любов. Напр. тайнството на единството и многообразието се изразявало с огледала, отразяващи различни аспекти на божественото, или с призми, отразяващи чистата светлина. Съюзът бил описван като потопяване на капката в океана, като състоянието на желязото в огъня, с виденията за проникващата светлина или изгарянето на молеца в пламъка на свещта. Мистичните поети били пристрастени и към образа на славея и розата (червената роза - съвършената красота на Бога, славеят - душата).

Теософия

Суфизмът, в началото практически метод за духовно образование и себеосъзнаване, постепенно прераства във философска система, като приема традициите на неоплатонизма, гностицизма и духовните течения от Иран и земите от източното Средиземноморие до Ирак. Влияние оказва и персийския зороастризъм, и египетската херменевтика, и индийския мистицизъм. Най-големите представители на теософския суфизъм са Ибн ал-Араби и Ибн ал-Фарид (роден в Египет). Над суфизма размишляват и Абу Али Ибн Сина (Авицена) и Абу Хамид ал-Газали, който всъщност е последната велика фигура в класическия суфизъм...

Същината на теософския суфизъм се съдържа в хадиса "Аз бях скрито съкровище и исках да ме намерят". Абсолютът, Бог, в самотата си е копнеел за проявление и е създал света, като е вдъхнал битие в небесните прототипи. Вселената се създава и унищожава всеки миг. Светът и Бог са като лед и вода, или като две взаимосвързани огледала, отразяващи се едно в друго. Пророкът Мохамед е съвършеният, той е "думата", пълната теофания на божествените имена, прототипът на сътворението.

Мистични братства

Отначало мистичният живот бил ограничен до отношение между учител и няколко ученика. Основите на монашеския живот били положени през Х в., но истинските братства се появяват едва след ХII в. През ХIII в. суфизмът престава да бъде пътят на избраните неколцина. Влиянието му се разпростира сред масите.

Мюсюлмански братства има в целия ислямски свят, от Западна Африка до Индия, като всяко има свои особености в ритуала.

Значение

Суфизмът е оформил голяма част от мюсюлманското общество. Ортодоксалните мюсюлмани не се съгласяват с такива аспекти на суфизма като боготворене на светци, поклонение пред гробници на светци, практикуване с музика (сема), чудотворство и приемането на пре-ислямски и неислямси обичаи; също с абсолютизирането на шейха, духовния водач. Но благотворителната дейност на братствата, духовното образование и добродетелите, които те възпитават, не могат да бъдат пренебрегнати.

Днес постепенно суфизмът е западнал, и наистина отдадените осъзнават, че той изисква много строга дисциплина, и че целта - ако въобще може да бъде достигната - изисква човек да се хвърли във всепоглъщащия пламък на божествената любов.

_________________
If you fall I’ll catch, if you love I’ll love,
And so it goes, my dear, don’t be scared, you’ll be safe,
This I swear. If you only love me

Изображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: Суфизъм
Непрочетено мнениеПубликувано на: Съб Ное 12, 2011 12:08 am 
Offline
Модератор
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:18 pm
Мнения: 258
Местоположение: Stara Zagora
ПЪТЯТ НА СУФИЗМА


Суфистката традиция разделя пътя на самопознанието на три основни етапа. Първият - шериат, т.е. буквално изпълнение на откровения закон, записан в Корана и преданията за пророка Мохамед, е всъщност подготвителен. Той дори не представлява тръгване по пътя, но е задължителен за всеки правоверен мюсюлманин. Само след като се усвоят догмите на исляма, може да се върви по-нататък - към втория етап, тарика, което всъщност означава път.

Шериатът съответства на логическото познание, наричано "явна наука". Без да го отричат, суфите твърдят, че то е ограничено, понеже са му достъпни само признаците, свойствата, т.е. атрибутите, а не субстанцията - онова, което е "чрез истината", а не самата истина. Логическото познание възниква по пътя на разделянето - анализ и синтез. Но тъй като същността на божествената истина е абсолютна, тя не допуска нито едното от двете и следователно не може да бъде разбрана чрез логиката.

Възприятията отвъд разума суфите наричат "откровение". Добитото по този път знание се нарича "съкровено", и то е недостъпно за логиката.

Първата спирка по пътя е покаянието - тауба: от този момент нататък посветеният насочва всички свои мисли само към истината, към Абсолюта. Следващата спирка е предпазливост - вара, изразяваща се в най-строго разграничаване на разрешеното от забраненото (преди всичко за храната). Оттук произтича преходът към въздържанието - зухд. Пътникът все по-последователно се въздържа от излишъка - от хубавите дрехи, храната, от всичко, което отдалечава помислите му от истината, от всичко преходно, което достига до отказ от всякакви желания.

Въздържанието довежда до нищета - факр. Под това трябва да се разбира не толкова материалната бедност, колкото съзнанието, че всичко, дори психическите състояния, не са притежание на личността на пътника.
Тъй като нищетата и въздържанието са свързани с неприятни преживявания, след тях по необходимост следва спирката, наречена търпение - сабр. Оттам пътникът върви към спирката надежда - тавакул. Тук представата за живота се свързва с един-единствен ден, дори миг, и се отхвърля всякаква грижа за утрешния ден. Ето защо суфите наричат себе си "хора на времето", т.е. хора, живеещи в настоящия миг. Миналото вече не съществува, а бъдещето все още не съществува.

Първите две спирки довеждат пътника до края на тарика, наричан съгласие или покорност, т.е. спокойствие на сърцето по отношение на предопределеното. Това е това психическо състояние, при което всяка загуба или успех не само че се посрещат спокойно, но дори практикуващият не си и представя, че може да изпита огорчение или радост. Личната му съдба, както и цялата заобикаляща го действителност, престават да имат за него каквото и за е значение.

Тук завършва тарика и започва последния стадий на усъвършенстването - хахика, т.е. реално истинско битие. Когато го достигне, суфитът се нарича ариф - посветен. Тук той интуитивно постига самата същност на истината.
Трите степени - шериат, тарика и хахика - съответстват на трите степени на познание. Първата е уверено знание, втората - пълна увереност, третата - истинска увереност, което лаконично се изразява със "зная, виждам, съм". Суфите достигат до "фан" - разтваряне в Божеството и "хал" - мистично състояние, давано на човека като благодат, и необходимо за мистичното озарение.

_________________
If you fall I’ll catch, if you love I’ll love,
And so it goes, my dear, don’t be scared, you’ll be safe,
This I swear. If you only love me

Изображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: Суфизъм
Непрочетено мнениеПубликувано на: Съб Ное 12, 2011 12:10 am 
Offline
Модератор
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:18 pm
Мнения: 258
Местоположение: Stara Zagora
Суфизмът (тасаууф) е мистичната традиция в исляма. Названието идва от „тасаууф“, букв. навличане на власеница; привичното облекло на мистиците аскети е груба власеница. Етимологично названието им е свързано и със „сафа“, чисти.

Исторически суфизмът се разпространява успоредно с разпространението на исляма, най-активно присъствие в света има от VIII до ХVIII век. Самите суфии считат своята традиция за вътрешно спояваща човечеството от древността. Суфизмът се разбира като като начин на живот, истинен път (тарика), непрекъсната верига на духовна традиция на просветляване и единение с Аллах, която има свои форми на проявяване чрез феноменалната, исторически установена религия. За суфия е неотменно разбирането, че той е причастен към вътрешната истина на всички религии. А ислямът се приема като феноменалната среда, която дава възможност за най-пълно и автентично изявяване на същината на суфизма.

Семената на суфизма са били посяти по времето на Адaм,
напъпили са по времето на Нух,
разцъфтели са по времето на Ибрахим,
започнали са да се развиват по времето на Муса,
съзрели са по времето на Иса,
дали са чисто вино по времето на Мохамед.

"Чистото вино" е символ на чистата непрекъсната същност на суфизма, която се разкрива в своя предел в средата на исляма. В този смисъл суфизмът е езотерична традиция, която свързва себе си с екзотеричния ислям. Но правоверният ислям остава сам по себе си екзотеричен. Отношението му към суфизма пред средновековието е като към еретично явление в ислямската доктрина. Сблъсъкът с ортодоксалните ислямски възгледи става причина знаменитият мистик Ал-Халладж да бъде осъден на смърт (922 г.) заради разбирането, че е едно с божествената Истина (Ал-Хакк).

След ХVII век суфизмът се „скрива“, оттегля се от формите на публично присъствие в религията. Предполага се, че той остава в скрити форми в духовното пространство на човечеството.

Суфиите изповядват единствеността на Бога и единността Му с всичко съществуващо, споделят идеите за равновесността на външните и вътрешните форми на живот, на макрокосмос и микрокосмос, за усъвършенстването на човека, за разбирането и за любовта. Суфизмът обявява себе си за религия на любовта. Един от най-авторитетните суфии, андалузецът Ибн ал-Араби (ХII в.) казва:

Сърцето ми може да приеме всяка форма:
за монаха то би станало манастир,
за газелите - пасбище, за правоверния - Кааба,
то би могло да стане свитък от Тора или Корана.
Моята вяра е любов;
накъдето и са свърнат нейните камили,
любовта ще си остане моята религия и вяра.

Най-ранната школа на ислямската мистика се утвърждава в Багдад около своя лидер Джунайд (830-910 г.). Джунайд разработва възгледите за „фана“ и „джам“. „Джам“ е събиране, пределно единство, самосъсредоточаване на мистика и негово единение с присъстващия в Името си Аллах. Възгледът за „фана“ също става централен за целия суфизъм. „Фана“ най буквално може да се разбира като „угасване“, угасване на съзнанието; интерпретира се като пределен стадий на мистичното възхождане, „разтваряне“ в единия Бог. Достигналият „фана“ суфий става изразител на автентичното състояние на суфия в сферата на временното пребиваване на човека в земния живот - да бъде „в света, но не от света“.

Ал-Халладж разкрива смисъла на мистичното възхождане като достигащо до изразяване на самия Бог чрез човека. Едно от прекрасните имена на Аллах, Ал-Хакк, Истината, от което мистикът се прониква в резултат на своя дълъг и труден аскетичен опит, прави самия човек изразител на това Име (а във всяко от своите Имена Бог присъства в пълнота и неделимо). "Слава на Този, Който изяви Своята човечност като мистерия на славата на Своята сияеща Божественост". Това е мистерия на връзката на Божията любов с човешката. Но този езотеризъм, коментира Анри Корбен, като че ли „компрометира“ трансцендентността на абстрактния монотеизъм, т. е. чисто екзотеричния възглед (Анри Корбен. История на ислямската философия. С., 2000, с. 267).



Ибн ал-Араби
Пътят на суфия като метод предполага единство на външно и вътрешно пътешествие и се основава на разбирането за изначално дълбинно знание (ма'рифа), в постигането на което човекът става съвършен. В интерпретацията на Ибн ал-Араби образец на съвършен човек е пророк Мухаммад. Прилагайки езотеричната методика на свързване на буквени и числови значения, ал-Араби прояснява смисъла на името Мухаммад чрез числото 33, т. е. една трета от съвършенствата на Аллах, изразени в Неговите Имена. И това говори за максималното съвършенство, което е възможно за човека и което Пророкът изразява в смисъла на името си. Можем да мислим, смята Ибн ал-Араби, за конкретен Мухаммад и за вечен Мухаммад, и вечният Мухаммад е тъждествен на всички расули. Или, иначе казано, видимите форми са само завеса на истинната, вътрешна реалност:

Аскезата е необходима според суфийските учители заради вътрешната битка на адепта за очищение на страстната му душа, „нафс“, от нечистотата на помислите, от изкушенията. Тя е условие, за да се предприеме „небесното пътуване“. Необходимо условие е и преодоляването на стереотипите на мисленето, на неговата обремененост от двойствеността; обичайното ни съзнание е затворено, оковано в тези стереотипи. Основателят на ордена на въртящите се дервиши Джалаладдин Руми (ХIII в.) търси пътища за проникване в "затвореното" съзнание на привързания към света човек в притчите и алегориите. Не оставайте свързани със стената, върху която се виждат само отраженията - призовава Руми, - търсете вечния източник на светлината.

Възгледите за пътя на суфия получават различни интерпретации. Една от тези интерпретации принадлежи на последователя на идеите на Джунайд Наджмуддин Кубра (ХIII в.) от Хорезми. Ал-Кубра странства много, разработва своите идеи в различни трактати. Според него съвършенствата, атрибутите на Аллах, обозначавани с Имена, пребивават „в Небесата“ и мистикът следва да осъществява „небесни пътешествия“ за да достигне „местата“, обитавани от тези Имена. Човек е в състояние да вмести в себе си Божиите съвършенства, обозначавани с Неговите имена, с изключение на „Аллах, Всемилостивия, Милосърдния“. В тези Имена същината на Аллах остава трансцендентна по отношение на човека дори в апогея на мистичните му постижения. Пътят на суфия следва да доведе до проникване в същината на поклонението на единия Бог. За битието на Бога можем да знаем само това, че то е създаващо битие Божие действие, различно и дори обособено от непостижимата Божия същност. Ал-Кубра разработва възгледа за десет принципа, или десет необходими компонента, степени на мистичния път:

•покаяние (тауба),
•аскеза (зухд),
•уповаване на Аллах (таууакул, което означава и самоотречение),
•самоограничение до най-необходимото (канаат),
•усамотение (узлат),
•дхикр (зикр; постоянно припомняне на Аллах),
•съзерцателност (тауаджух – пълно отвръщане от мирското),
•търпеливост (сабр, която включва и пълно неприемане на джихад като военни действия),
•съзерцание (мураккаба – пълно съсредоточаване върху Аллах, върху пророка, върху аяти на Корана),
•доволство (риза).
По време на мистичното възхождане на адепта може да се явява неговият отвъден двойник, шахид ал-гайб. По същество той като посветеният в отвъдното е надеждният наставник на адепта. Напълно съсредоточеният и преминаващ последователно през десетте степени на възхождане човек преминава според Ал-Кубра през различни цветови състояния, за да достигне във финалния миг до съзерцание на зелена светлина. Тази светлина е дори отвъд черната светлина на непостижимата Божия същност – тя е светлината на вечния живот.

Централен момент в практиката на суфиите е дхикр (зикр), припомнянето на Божието име. Разбирането за ролята на дхикр се черпи от аяти на Корана, напр.: „О, вярваши, често споменавайте Аллах!“ (33: 41). Според Ал-Халадж дхикр е начин адептът да поддържа постоянно активна паметта си за Аллах, за да приеме в екстаз всеприсъствието Му. За него, както и за Ал-Газали (1058-1111), дхикр е средство на възхождане, етап от подготовката на човека да приеме всецяло Бога. Във всеки случай, припомнянето на Божието име не се интерпретира като форма на вокация, на призоваване на Бога.

Дхикр може да се извършва индивидуално, в усамотение, но и едновременно от всички, принадлежащи към общността. В общите форми на дхикр се утвърждават съпътстващи действия – ритуално въртене, ритуален танц.



Абу Хамид ал-Газали
Най-дълбинният стадий на дхикр е според Абу Хамид ал-Газали дхикр на сърцето. На този стадий е постигната и тишина на телесното (усамотение, което той смята за необходимо); постигната е и тишина на „устата“, защото в припомнянето заглъхва всяко човешко слово, и тишината на сърцето - сърцето на адепта се „разтваря“, за да приеме Божието присъствие в такава пълнота, че самото туптене на сърцето да бъде вече пулсирането на Божието име.

Дхикр може да се произнася на глас (дхикр джахри) или или да бъде вътрешна реч (дхикр хафи).

Абдул Абд ал-Халик Гиджувани (ХII в.), основател на братството Ходжаган, разработва метод, път на тихия, вътрешен дхикр. Този път включва осем стъпки:

съзнателно, овладяно дишане (хуш дар дам; диханието да е живо свързано с Божието присъствие);

наблюдаване на крачките (назар бар кадам; да се следи с поглед точното място, където ще се стъпи, да не се оставя погледът да блуждае);

пътуване към родината (сафар дар ватан; монек да следва следва пътя към истинната си родина – към самия Творец; споделя се възгледа за необходимо външно и вътрешно пътуване, във външните си пътувания човек може да открие съвършения си Водител);

усамотение в тълпата (халуат дар анджуман; усамотението може да е външно и вътрешно – при външното човек се оттегля самотен се съсредоточава върху дхикр, а при вътрешното, истинското усамотение, и сред тълпата той не чува нищо и остава отдаден единствено на дхикр в тишината на сърцето си);

припомняне (ядкард; „кард“ е същината на дхикр, а „яд“ е извършването на дхикр в сърцето);

възвръщане (базгащ; самообладание, мисълта да се пази от разсейване, от разконцентриране);

внимателност (нигахдашт; взиране в сърцето, т. е. сърцето да се пази от проникване на лоши помисли);

спомняне (яддящ; адептът да пази сърцето си в присъствието на Аллах – така той може да осъзнае и да прояви и чрез себе си светлината на Същността на Единствеността (анвар аз-зат ал-ахадия).

Суфийските общности се обединяват около учител (шейх). Отношенията учител-ученик са сакрални, непосредствени и не се институционализират. Учителят съблюдава конкретни подходи към всеки ученик и е в състояние да му предава духовна енергия (барака). Името на Фаридуддин Атар (Химикът) (1150-1229) е свързано със суфийското упражнение "стоп!" - в определен момент ученикът спира всякакви движения по заповед на учителя, и тъкмо тогава става възможно предаване на енергия (барака) от учителя на ученика.


Religiology.org

_________________
If you fall I’ll catch, if you love I’ll love,
And so it goes, my dear, don’t be scared, you’ll be safe,
This I swear. If you only love me

Изображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: Суфизъм
Непрочетено мнениеПубликувано на: Съб Ное 12, 2011 12:13 am 
Offline
Модератор
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:18 pm
Мнения: 258
Местоположение: Stara Zagora
"Сърцето ми вече е способно да приеме всякаква форма - то е пасище за газели и манастир за християнски монаси, храм за идоли и Кааба за поклонниците, на Тората скрижалите и Корана. Аз изповядвам религията на Любовта, който и път да поемат камилите й. Любовта е моята религия и моята вяра."
.: Мюхидин Ибн ал Араби :.


Суфизмът никога не е имал начало и никога не е възниквал като историческо явление. Той е съществувал винаги, защото светлината винаги е била вътрешната същност на човека. В своите най-висши проявления тази светлина може да бъде наречена Познание на Бога, а Божествената Мъдрост - суфизьм, Суфизмът винаги се е практикувал, а неговите проповедници са били сърцати хора и поради това учението принадлежи както на своя майстор основоположник, така и на всички останали.

Според преданието първият пророк бил Адам, което означава, че още първият човек на земята носел мъдрост. Сред човешкия род винаги са се намират хора, които страстно са се стремели към мъдрост. Отивайки в уединение, хората на духа са търсели истината и служейки на другите, с благоговейна преданост са се учили от тях на мъдрост. Малцина са онези, които са успели да разберат онова, на което учат божествените избраници, но величието на тяхната личност е привличало мнозина. И хората казвали на пророка: "Ние ще тръгнем след теб, ще ти служим, ще ти вярваме и никога няма да последваме други", а светците им отговаряли: "Деца мои, благославям ви, правете така, постъпвайте точно така. Трябва да живеете по този начин". И давали на хората знания и закони, които възпитавали у тях покорност и човечност. Така се раждали религиите.

С течение на времето истината била изгубена. Появил се стремеж към господство, а след това идеализиране на собственото общество и отричане на другите. И постепенно мъдростта изчезвала. Религиите се утвърждавали, макар и трудно, но светът бил в такъв стадий на развитие, че не могъл да приеме суфизма. Неговите последователи били осмивани, презирани и подлагани на гонение. Наложило се да се скрият от света, усамотени в планински пещери.

Когато дошъл Христос суфиите били сред първите, които се вслушали в неговото учение, а по времето на Мухаммад суфиите от планината Джафа първи откликнали на неговия призив. Едно от тълкуванията за произхода на думата "суфизъм" се свързва с названието на планината Джафа. Именно Мухаммад открил за суфиите пътя към Арабия, където те имали многобройни последователи, сред които Садик и Али.

*****

В най-древни времена било основано Братството "Чистота – Сафа” Неговата главна насока била следната: опознай себе си и ще познаеш Бога. Тези братя, познаващи своята природа, са били суфиите, защото суфизмът е учение за самопознанието.

Суфиите и йогите се разбирали едни други, тъй като разликата помежду им е само една: йогите се стремят повече към духовност, а суфиите - към човечност. Йогите смятат, че е по-добре да бъдеш Бог, а суфиите - че трябва да бъдеш човек, защото ако в някой е останал само духът, той винаги рискува да изчезне, защото нашето тяло има свойството да пропада. Суфиите смятат, че щом като нашето тяло има потребности и желания, те трябва да се удовлетворят. Според тях човек трябва да получи от живота всичко, което е по силите му, но ако нещо е извън силите му, той не бива да се разстройва. Между йогите и суфиите няма съществено различие, защото няма различие в мъдростта; различни са само формите, в които се проявява.

Радостта е в единството. Не в отделно взетата духовна или материална сфера, а в обединението на двете. Защо човек скръства ръце? Защото там, където има двойка, има радост в съединението. Човек има две очи и когато те са отворени - идва радост. Когато въз¬духът преминава през двете ноздри, мистикът изпада в екстаз. Защо хората си стискат ръцете? Защо се радват на прегръдката? Защо жадуват да общуват с учени и мъдреци? Защото една душа се протяга към друга и се съединява с нея. Радостта не е само в духовното, а в единството на духовното и материалното.

Да бъдеш като животно не е хубаво, но и да бъдеш ангел също не е плодотворно, защото ние сме създадени с тяло на животни, което трябва да се храни, пие и спи, и което има чувства и потребности. Трябва да приемем нашите безобидни животински качества и да отстраним опасните. Няма нищо лошо в това да се яде и пие, но да вземаме храна от чуждата чиния, когато имаме в своята -това вече е лошо.

Централна тема в живота на суфия е свободата на духа. Великият персийски поет-суфи Руми веднъж казал: "На земята душата е заключена в тъмница и остава в нея дотогава, докато живее на земята". Осъзната или неосъзната, във всеки от нас живее острата мъка на душата, стремяща се да се изтръгне от плен, да разкъса сковаващите я пътища. Отговор на този порив може да се намери в придобиването на духовност.

Съществуват два типа суфи: ринд и салик.

Първите -ринд са представени прекрасно в
превода от Фицджералд на Омар Хаям:"О моя любима, напълни чашата,която ще пречисти днешния ден от съжаленията за миналото и страха пред бъдещето. Какво пък, и утре мога да бъда със себе си, с вчерашните седем хиляди години!". Той споделя следното: вземи най-хубавото от изтичащото време, живей в настоящия миг и най-ясно от всички ще прозреш вечността. Но ако твоят поглед бъде замъглен от света на миналото и света на бъдещето, ти вече не живееш във вечността, а в ограничения свят. С други думи, трябва да се живее не с миналото и с бъдещето, а с вечното. Именно тук и сега трябва да се опитаме да постигнем щастие, което е път за постигане на свобода на душата.

Това е главната тема на творчеството на поетите суфии, които могат да бъдат наречени ринди. За разлика от живота на ортодоксалните вярващи, техният живот не е скован от някакви принципи. Те са свободни от всякакъв фанатизъм, от всякакви догми и предписания, угнетяващи човечеството. И в същото време тези хора притежават високи идеали и съвършена нравственост, задълбочено мислене и много високо ниво на съзнание.Те водят напълно свободен живот в този свят - затвор, където всеки индивид е пленник.

****

По голяма част от суфийската литература е написана по такъв начин, че човек, който не познава нейната дълбочина и скрит смисъл, може да бъде обезкуражен. Ако вземем за пример стиховете на Хафез, ще ни направи впечатление, че в тях не се споменава Бог. Ако се обърнем към стиховете на Омар Хаям, които така високо се ценят от западния свят, ще видим, че той пише само за едно и също: за виното, за любимата, за бокала и за уединението. Някой ще попита: "Що за духовност е всичко това? Той говори за виното и за бокала! Ако това е духовност, жал ми е за човечеството!" Да, в тези стихове малко се говори за благочестие. А в поезията на Джами благочестие и набожност изобщо няма, както ги няма и в стиховете на стотици други поети-суфии - велики мъдреци и мистици. Те предполагали, че ако някога се прочуят като духовни хора ще бъдат принудени винаги да се проявяват като такива, да изглеждат духовни, да говорят като духовни и се страхували, че на тази пътека ще изгубят свободата си и ще се превърнат в лицемери.

****

Методът на суфизма винаги се е стремял към едно - освобождение от собствения "аз". Но кой "аз"? Не истинския, а фалшивия "аз", който обсебва човек и като изхожда от него човек смята себе си за нещо различно от другите. Като се откаже от този лъжлив "аз", той дава възможност на своя истински "Аз" да се прояви във видимия свят. Суфийският метод позволява да се разкрие душата на човека, неговият истински ,,Аз" - онази вечна същност, на която са присъщи сила и красота. Суфизмът разбира, че образите на Ахурамазда и Ариман олицетворяват принципа на доброто и злото. Някой може да ги открие в думите на Христос, в Корана или в Зенд-Авестата. Суфизмът вниква в това, което стои зад представите за ангелите и стига до идеализиране на Бога и Учителя като носители на божественото послание. Може да бъде наречен юдейски мистицизъм, ако се пренебрегне влиянието, което му е оказало християнството. Може да бъде наречен християнска мъдрост, ако се пренебрегне влиянието на исляма. Може да бъде наречен вътрешна същина на исляма, ако се пренебрегне влиянието на други философски системи, като веданта и будизъм. Ето защо суфизмът е така всеобхватен, съвършен и универсален.

Суфийското преклонение към природата се е родило под въздействието на учението на Заратустра. Склонността на суфизма към жертвоприношение е урок от Авраам. За своите чудеса той е задължен на Мойсей. Предупреждавайки за бъдещи опасности суфизмът черпи знания от Ной - най-великият пазач от миналото. Неприемането на аскетизма води началото си от Соломон, а свещената музика напомня за песните на Давид. Стремежът към саможертва се базира на примера на Христос, а в човечността се вижда въздействието на личността на Мухаммад. Ето защо суфиите са ученици на всеки наставник, последователи на всяка религия, познаващи мъдростта във всичките й аспекти. И затова независимо от всичките си постижения те остават отворени за света Много хора казват: "Ние вярваме само в Мойсей или в Христос". Други твърдят, че вярват само във Ведите или в други древни свещени писания. За суфия не е важно кой е казал това или онова, важна е същността на казаното. Ако намира истината в думите на Заратустра, той я приема. Ако среща истина в Кабалата, приема и нея. Суфият приема словото на Христос и Библията и вижда истината в Корана. Той приема веданта - сред суфиите е имало много повече велики ученици на веданта, отколкото индуси. Във всичко суфият вижда свещено писание.

****

Суфият вижда истината във всичките й форми. Ако някой му предложи да отиде в християнска църква и да се помоли, той ще направи това с удоволствие. Ако друг го покани в синагога и поиска да се помоли така,както правят евреите, той ще бъде абсолютно готов за това. Намирайки се сред мюсюлмани, той ще произнася намаз заедно с тях. В индуистки храм ще види истинския Бог, живия Бог заедно с идола. Будисткият храм ще го вдъхнови и няма да го заслепява с идолопоклонни-чество. И все пак, истинският храм за суфият е в неговото сърце, в което живее Любимият, този, на когото еднакво се кланят както мюсюлмани, така и кафири.

В наши дни задачата на суфийското движение е да установява пълно взаимно разбиране между отделните хора, народи и раси й да помага на онези, които се стремят да открият истината. Неговата основна задача е да утвърждава осъзнаването на божествеността на човешката душа. За това е създадено и суфийското учение.

Съществува неразбиране не само между Изтока и Запада и между християните и мюсюлманите, предали на Запада опита на суфизма, но и между самите християни, както и между хората въобще. Като школа суфизмът е дошъл на Запад от Изток, но самият суфизм, като послание, е дошъл на земята свише. В този смисъл суфизмът не принадлежи нито на Изтока, нито на Запада. Суфийското езотерично учение се опира на традициите на древните школи на суфизма, съществували в продължение на различни исторически етапи, но суфийското послание има своя собствена традиция. То е повече от школа, то е самия живот; то е отговор на молбата на цялото човечество.

Суфизмът е религия, ако някой иска да учи неговата вяра; той е философия, ако някой иска да изучава неговата мъдрост; той е мистицизъм за онзи, който се стреми да бъде ръководен в разкриване на своята душа. И все пак е далеч от тези неща. Суфизмът е светлина и живот, подхранващ всяка душа и възвишаващ смъртния до безсмъртие. Той е послание за любов, хармония и красота. Той носи божествено послание. Неговото послание е послание на епохата, защото дава отговор на призива на всяка душа. Това послание не се побира в думите, а в божествената светлина и енергия, които из-целяват душите, дарявайки ги с покой и божествен мир. Суфизмът не -е нито деизъм, нито атеизъм - деизмът означава вяра в Бог, който се намира непостижимо далеч на небето, атеизмът означава да се живее без вяра в Бога. Суфият вярва в Бога. Но в кой Бог? В Бога, от който сам е произлязъл, Бог в него и около него. Както е казано в Библията, ние живеем, движим се и съществуваме в Бог. Ето такова е учението на суфизма.

Суфиите вярват в Бога като в идеалния "Аз" вътре в истинския живот, като в колективното Съзнание, а също и като в Бога на двата свята. Владетеля на бъдещите дни, Вдъхновителя на прекия път, Този, от Когото всичко е произлязло и към Когото всичко ще се върне. В действителност не може да има много религии - има само една. Не може да има две истини и не може да има двама повелители. Както има само един Бог, така има и една религия, един повелител и една истина. Уязвимото място на човека е в това, че възприема за истина само онова, което е делнично и обикновено, а онова, което не е свикнал да чува или да мисли за него, го плаши. Подобно на пътник, загубил се далеч от дома в чужда страна, душата на човека странства сред явления и вещи, непривични за нея. Но пътят към съвършенството означава издигане над ограниченията, стремеж към такава височина, от която очите не могат да различат границите на отделните страни или континенти, а виждат целиясвят като едно цяло. Колкото по-високо се издигаш, толкова по-широк става твоят хоризонт.

Суфиите на никого не предписват принципи, но това е различно от обикновения живот, където да нямаш принципи означава да бъдеш много лош човек. Някои се учудват: как е възможно да си последовател на учението на суфизма, щом като в него няма определени принципи. Отговорът е прост: това, което е добро за един човек, може да бъде лошо за друг. За някого е много добре да бъде монах и да седи по цял ден в църквата или в джамията, но това може да не е подходящо за друг. На него може да му е необходимо да отиде в кафенето или в ресторанта и да разбере смисъла на придобития там опит.

На Изток на свещено мястото, където трябва да се изрази уважение, хората слагат на главата си шапка или тюрбан, т.е. всичко е точно обратно на западната традиция. На Изток преди да се влезе в индуистки храм, джамия или друга свещена сграда е необходимо да се събуеш. На Запад не се позволява да влезеш бос в църквата. Ако на брамините се бе налагало да носят тежки обувки, каквито носят европейците, щяха да се чувстват зле и постоянно да страдат от преумора. Обувките им трябва да бъдат леки и прости, за да могат без проблеми бързо да се свалят и обуват. Предписанията за всяка религия са се давали в съответствие с определени времена и места.

От край време хората воюват заради принципи. Заявяват, че твърдо стоят зад едни или други принципи и че тези принципи ги правят по-добри от други хора, които се придържат към други норми. За суфия обаче няма добро или лошо. Неговият единствен морал е да бъде добър към другите. Ето защо светът не може да го разбере, защото човечеството все се стреми към принципи и иска някой да му посочи кое е добро и кое лошо. Всички ние виждаме добрите или лошите неща в зависимост от гледната ни точка, а това означава, че на първо място трябва да се възпитава тя. Суфият изпълва с духовност всичко, до което се докосне. Той вижда навсякъде единство и хармония. Религията на суфия е любовта, затова предписанията на другите религии не означават нищо за него. Борбата за принципите той оставя на онзи, който не е способен да види по-далеч от тесните рамки на своите собствени идеи.

***

Целта на суфия в живота е да не се отказва от никаква религия и да не отхвърля никое общество. За каквото и да става дума, - за християнство, за будизъм, за юдеизъм, за индуизъм или някакво друго учение или общество, било то Теософското общество, Новата епоха или Християнската наука - той не се стреми да открие техните слаби места и възможни недостатъци, а вижда доброто във всичко. Всеки човек в света прави онова, което смята за най-добро и дори според другите да не е така, във всеки случай той мисли, че постъпва по най-добрия начин. Целта на суфия е като целта на целия свят - постигане на знание, но в същото време той се стреми да постигне хармония и единство с другите и не търси различия. Неговата цел е не да види двойствеността, а единството във всичко. И тази цел е всъщност целта на всички религии. Разликата е само в това, че тази цел е била провъзгласявана с по-голяма или по-малка откровеност през различни етапи от световната еволюция.Бог съществува като неактивно и съвършено Съзнание, чието съвършенство лежи в Неговата самодостатъчност. Той проявява активност в проявленията. Тук суфият също открива единството на Бога. Бог винаги е пред очите му. Приема всяка добрина и независимо от кого произхожда тя - от приятел, от баща или майка - я възприема като дар от Бога. Бог се проявява чрез нашите приятели, майки и бащи. Всяко задължение, всяка благодарност, които той изпитва, той ги изпитва към Бога. Приятелството, любовта към родителите, роднините, приятелите, любимата - всичко това суфият приписва на Бог.

В стиховете на суфийските поети често се възпяват къдриците на любимата, защото поетът открива божието проявление в образа на любимата. Той открива Бог и в родителите, и в приятеля. С всяка въздишка повтаря името на Бога и затова счита всяко дихание за голяма ценност, с която нищо в света не може да се сравни. Някой ще попита: "Защо трябва да се повтаря едно и също нещо милион пъти? Ако има разнообразие в мислите не е ли по-добре!" Но само посредством една мисъл, същата тази мисъл, човек може да се слее със своя извор.

Възниква въпросът: суфият има ли за цел да стане лечител или ясновидец, да общува с духове и да изследва света на феномените, желае ли да открие в себе си проповедника и учителя, търси ли присъствието на Бога, мечтае ли да попадне на небето или да следва някаква конкретна религия? Отговорът е ясен: нито едно от изброените неща не е негова цел.

Много хора желаят да придобият мистични знания и да станат лечители, за да лекуват себе си и близките си, без да плащат болнични сметки и да оздравяват безпомощта на лекар. Тези способности могат да се породят у суфия при неговото придвижване към по-високи цели1. Той може да добие всички нетрадиционни способности, вървейки по пътя, но да се спре и да се съсредоточи само върху тях за него означава да постъпи толкова необмислено, колкото онзи човек, който тръгнал за гарата да посрещне свой приятел, но по пътя се заприказвал със случайни познати и закъснял.

Търси ли суфият някъде присъствието на Бог? Зависим ли е от медитацията, предписана от някой пророк или учител? Не! Той не търси присъствието на Бог, защото където се говори за присъствие или отсъствие се появява двойственост, а неговата цел е единството. В единството може да има и неприсъствие. Той съвсем не се стреми да се свърже с някой учител завинаги. Не желае да отиде в рая, тъй като вижда рай навсякъде около себе си.

*****

Само въображението може да помогне на човек да види Бог пред себе си, защото всъщност Бог възниква в сърцето му. Преди да произнесе дори една дума,тя вече е чута от Бог. Когато се моли в стаята си, той не е сам, а заедно с Бог. За него Бог не е някъде на недостижимите небеса. Той е редом с него и в него, небето е на земята, а земята става небе. За него няма нищо по-живо от Бог и по-понятно-от Бог и всички имена и форми, които минават през неговото съзнание, са изпълнени е него. Всяка дума и молитва на такъв човек е живо слово. То носи благословение не само на него, но и на всички обкръжаващи го. Единствено такъв начин на молитва е истински и само такава молитва достига пълно осъществяване.

В какво се състои целта на суфия? Той се стреми да достигне до такова преживяване, в което няма нищо от "преживяването" в обикновения смисъл на тази дума. Съществуват две тенденции: стремеж към проявление, което ни довежда в този свят на разнообразие; и стремеж към неактивност, която ни връща към онова състояние, от което сме излезли. Съвършенството се състои не в отделното не-проявление и не в отделното проявление, а в единството на двете.

По пътя към проявлението душата събира около себе си всевъзможни вибрации от различни нива, с които е влизала във взаимодействие - от най-фини до най-грубите физически. Но и в това откриваме съвършенството на Твореца. Не бихме могли да се радваме на възвишеното, ако не съществуваше и низшето, не бихме могли да се радваме на сладкото, ако го нямаше горчивото. Ако всичко е хубаво, не бихме могли да се наслаждаваме на доброто. Ако съществува само един цвят, въобще не бихме могли да получим удоволствие от многообразието на цветовете. Спомням си думите на поета: "Господи, позволи ми да не живея в този свят, където камфорът, памукът и костта се считат за еднакво бели!" Колкото повече цветове, колкото повече оттенъци има, толкова по-голяма е нашата радост. Хиляди, стотици хиляди несъвършенства съществуват само за да стане възможно проявлението на едно велико съвършенство. Сещам се за едно сравнение с художник, който рисува картина. Той има бои и четки. Създава изображения. И не знае дали с първия, с десетия, стотния или с х¬лядния щрих ще го направи точно.

Задачата на суфия е да свали покривалото. Душата на човека е толкова плътно скрита под пласт от всевъзможни вибрации, че самата тя не може да се открие. Посредством медитацията и други практики суфият първоначално премахва физическото тяло и се опитва да види онова, което може да види без него. След това той отстранява от себе си астралното измерение, в което човек живее със своите мисли и чувства, за да открие какво се осъзнава без това измерение. Съзнанието е подобно на завеса, пред която стои някой с малко фенерче в ръце. Светлината от фенера пада върху завесата и отде¬ля или очертава част от него, от която получава впечатление за цялото.

Суфият се стреми към самоосъществяване и го постига с помощта на своя божествен идеал, на своя Бог. По този начин той се докосва до истината, която е крайната цел и страстният стремеж на всяка душа. Това не е само осъществяване. Това е щастие, което е невъзможно да се изрази с думи. Това е покой - онзи покой, за който тъгува всяка душа.

Как суфият достига това състояние? Практикувайки присъствието на Бога; осъзнавайки единството на всичко съществуващо; работейки всеки миг, съзнателно или подсъзнателно, задържайки при своите видения истината, за да не даде свобода на илюзиите, пристигащи една след друга, да откъснат погледа му от абсолютната истина. Не е важно как се наричат отделните секти, култове и вероучения, важно е това, че докато душите се стремят към тази цел, за суфия всички хора ще бъдат суфии. Отношението на суфия към всички други религии е само едно - уважение. Неговата религия е служенето на човечеството, а неговата единствена цел - осъществяването на истината.

****

На санскритски има три особени понятия: Атма -Всеобща душа, а също конкретна душа, индивидуалност, личност; Махатма - велика душа, просветлено същество, духовна личност и Параматма - божествен човек, осъзнал себе си, Богоосъзнаваща душа. Както е казано в "Гайян": "Ако изучите човека, ще намерите толкова много в него" - ето защо човек (имам предвид всеки човек) има голяма възможност да се развива в духовните сфери. Обикновеният ум дори не е в състояние да си представи широтата на достъпните за човека духовни сфери. Под израза "божествен човек" от древни времена се разбира главно човек и малцина осъзнават, че в действителност означава Божествен човек. Причината е, че всички вярващи отделят човека от Бога и издълба-ват между Бог и човек толкова дълбока пропаст, че се появява необходимост да я запълнят с нещо, което наричат религия. Вярата е като разделителна стена между Бога и човека. Тя приписва всички грехове на човека, а цялата святост на Бога. Тази идея не е лоша, но е много далеч от истината. При разглеждането на първото понятие - Атма - човечеството може да бъде разделено на три основни групи. В първата група влизат хората-животни, във втората - хората-демони, а в третата - човешките същества. Един индийски поет пише: "В живота има толкова много трудности, че дори за човека е трудно да бъде човек".

Човекът-животно мисли само за ядене и пиене, неговите постъпки с нищо не се различат от действията на животните, които търсят единствено удовлетворяване на естествените си потребности. Човекът-демон е този, у когото собствения "аз" е станал толкова силен и мощен, че не вижда нищо друго и у него напълно е изчезнало всякакво чувство за благородство, доброта и справедливост. Такова същество черпи удоволствие от страданията на другите, отговаря със зло на стореното добро и изпитва наслада от безнравствени постъпки. Броят на принадлежащите към тази група е доста голям. След това е разумният човек, този, в който са развити чувствата. Възможно е лекарите да имат друга представа за това кой човек е нормален, но от гледна точка на мистицизма само човек, в който има равновесие между разум и чувства, само човек, отворен за чувствата на другите, който е осъзнат във всичките си постъпки и отчита възможните им последствия за обкръжаващите, е наистина разумен. Казано с други думи - не е толкова просто да станеш човек. Понякога цял един живот не стига.

Махатмата е просветлена душа. Гледа на живота от друг ъгъл. Мисли повече за другите, отколкото за себе си. Животът му е посветен на благодеяния. Той не очаква признателност или награди за това, което прави за другите. Не очаква да бъде хвален и не се бои от хули. От една страна е съединил съществото си с Бога, а от друга - със света. Той живее толкова хармонично, колкото е възможно. Защо избира за себе си пътя на благочестието и праведността? Защо живее, учейки и проповядвайки на хората? Да постъпва по този начин за него е нещо естествено. Всяко любящо и просветлено сърце жадува да види другите достигнали до съзерцаване на тържеството. Съществуват три категории Махатми. Един се сражава със самия себе си и с условията край себе си. Защо е принуден да се сражава? Отговорът е ясен: винаги има противоборство между човека, стремящ към висини и насрещния вятър, който го отблъсква назад. Постоянното съпротивление на този вятър усеща всеки, който върви по пътя на прогреса. Вятърът е конфликтът със самия себе си, с другите, с обкръжаващите обстоятелства; конфликт, възникващ от всичко наоколо, докато всяка част от махатмата се проверява и пробва, докато неговото търпение не бъде напълно изтощено, а неговото его - разрушено. Това е твърда скала, превръщаща се в мека паста. На война войникът може да получи много рани и още по-тежки впечатления, които остават в сърцето му, подобно на рани. Такова е и положението на воюващия, стъпил на пътя на духовността. Всичко е против него - приятелите, макар че не знаят какъв път следва, враговете, обстоятелствата, обкръжението, собствения му "аз". Но раните, които той получава в битката, и впечатленията, които ще получи от нея, ще го превърнат в духовна личност, на която е трудно да се противостои, която е непобедима. Другият тип Махатма изучава урока на пасивността, смирението, жертвите, любовта, преклонението и благосклонността. Има любов, която прилича на пламъка на свещ - духнеш ли я изчезва. Всичко, на което е способна, е да свети, докато няма вятър, но не може да противостои на духането. Има и любов, която прилича на слънцето, което изгрява и достига зенита си, а след това се спуска зад хоризонта и изчезва. Тя продължава дълго. Но има и любов, подобна на божествения Разум, който е бил, съществува и винаги ще бъде. Отварянето и затварянето на очите не отнема разума, слънцето може да изгрее и да залезе, но неговото движение по небето не повлиява на разума. Когато се ражда такава любов, която е способна да издържи на вятъра и бурята, и да стане по-силна от възходите и паденията, тогава човешкият език става друг -светът не може да го разбере. Щом само любовта достигне до Владетеля на любовта, тя заприличва на водата в океана, която се издига във вид на пара, събира се в облаци над земята и се излива надолу като дъжд. Постоянното изменение на такова сърце е непредсказуемо. Не само хората, но и птиците и зверовете не могат да не почувстват неговото въздействие. Това е любов, която не може да се изрази с думи и която се усеща чрез топлотата на онази атмосфера, която създава. Смирената душа на Махатма може да се стори слаба на онзи, който не е способен да я разбере, защото Махатма приема спокойно и наградата, и проклятието, и всичко което му се дава: одобрение и неодобрение, радост и болка. Приема смирено всичко, идващо при него. При третата категория на тези високоразвити души има борба от една страна и смирение от друга. И това е най-сложния път за развитие: една крачка напред, друга назад и т.н. В подобно развитие няма придвижване, защото всяка крачка се уравновесява от своята противоположност. От една страна душата се ръководи от силата, а от друга - от любовта. От една страна - царственост, а от друга - робска покорност. В една персийска поема император Газ-нави казва: "Като цар аз имам хиляди роби, готови да се отзоват на моя зов. Но от мига, в който любовта запали моето сърце, аз станах роб на моите роби". От една страна активно начало, а от друга — пасивно.

Първият тип Махатми може да бъде наречен Мастър, втория - Светец, а третия - Пророк. Параматма е най-високата степен на пробуждане на съзнанието. Обикновеният човек придава голямо значение на света и малко на Бог, просветленият - по-голямо значение на Бог и по-малко на света, а Параматма едновременно придава и не придава значение на Бог и на света. Той е това, което е. Ако някой му каже: "Това е цялата истина"- той ще отговори: "Да, всичко е истина". Ако някой каже: "Това е лъжа" - той ще отговори: "Да, не е истина", Ако някой каже: "Всичко едновременно е правда и неправда" - той ще отговори: "Да, всичко едновременно е истина и неистина". Неговите думи са непонятни и мъчно разбираеми. Много по-лесно е да се общува с някой, който говори на нашия език, но променя смисъла на думите. В този случай езикът също търпи промени той става непознат, чужд език в сравнение с обикнове¬ната реч. Думите за един Параматма не означават нищо, значение има само техният вътрешен смисъл. Дори не бива да се казва, че той разбира смисъла: самият той е смисъл, той е станал онова, към което другите се стремят.

Откъсите са от книгата ,,Мистични медитации" на Хазрат Инаят Хан

_________________
If you fall I’ll catch, if you love I’ll love,
And so it goes, my dear, don’t be scared, you’ll be safe,
This I swear. If you only love me

Изображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: Суфизъм
Непрочетено мнениеПубликувано на: Пет Яну 20, 2012 4:49 pm 
Offline
Модератор
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:18 pm
Мнения: 258
Местоположение: Stara Zagora
За тези от вас, на които им е интересна темата: ":N^

МИСТИЧНИ МЕДИТАЦИИ

_________________
If you fall I’ll catch, if you love I’ll love,
And so it goes, my dear, don’t be scared, you’ll be safe,
This I swear. If you only love me

Изображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 5 мнения ] 

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Иди на:  
cron
Powered by phpBB® Forum Software © phpBB Group
Хостинг и Домейни