ПРИЯТЕЛИ НА АНТРОПОСОФИЯТА - ЕЗОТЕРИЧНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ

Ex Deo nascimur. In Christo morimur. Per Spiritum Sanctum reviviscimus!
Дата и час: Пон Юни 18, 2018 7:14 am

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]




Напиши нова тема Отговори на тема  [ 1 мнение ] 
Автор Съобщение
Непрочетено мнениеПубликувано на: Съб Яну 11, 2014 12:37 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1790
ПЛАТОН И НЕГОВОТО УЧЕНИЕ


Докато Орфей и Питагор говореха с езика на мистериите, то Платон вече говори с езика на философията. Той облича във философска форма идеите на Питагор, идеите на мистериите. И Учителят казва, че след Платон до наши дни философите не са казали нищо ново, а само са преповтаряли това, което Платон е казал. За онзи, който познава езотеричната доктрина, Платон безсъмнено е езотерик и мистик, което най-ясно се вижда от неговия Федон или За душата и от Тимей.

Платон е роден в Атина през 429 година преди Христа и е бил от прочут държавнически род. Той получил солидно образование от най-прочутите учители на онова време. В семейството му го наричали Аристокъл и по-късно получил името Платон от Учителя си. Той имал красива осанка, с широко чело и богата реч. На младини той се занимавал с поезия и пишел трагедии и песни. На младини той не мислел за друга кариера, освен да се посвети на държавните работи. Баща му, който бил познат на Сократ, го завел при него. Платон се отличавал със спокойно величие, като някой бог и се отличавал с голяма естественост и любезност. Той общувал осем години със Сократ, до смъртта на последния, но Мъдростта на Сократ не могла да го задоволи. Още като бил при Сократ, той изучавал по-древните философи, предимно Хераклит. Той изучавал също елеатите и особено питагорейците, чието учение той възприел и усвоил. Общувал и с най-прочутите софисти. След като се задълбочил така във философията, той загубил интерес към държавните работи, отказал се напълно от тях и се посветил на науката и философията.


След смъртта на Сократ, с когото общувал осем години - от 20 до 28 годишна възраст, той, както много други философи, избягали от Атина и отишли в Мегара, при знаменития математик Евклид. От Мегара почнал да пътува и отишъл най-напред в Кирена на африканския бряг, където се заел с изучаването на математиката под ръководството на прочутия математик Теодор, и самият той станал добър математик. На него се приписва решаването на делфийската задача, зададена от оракула, която е подобна на питагоровата теорема, но се отнася до куба. От Кирена Платон отишъл в Египет, където се запознал с египетската Мъдрост и наука. Оттам се завърнал във велика Гърция (южна Италия), където се запознал с питагорейците на тогавашното време. Най- прочут от тях бил Архид Таренски, при когото Платон изучавал питагоровата философия и закупил за крупна сума съчиненията на старите питагорейци. Оттам той отишъл в Сицилия, където се запознал с Дион, също питагореец. Оттам се завърнал в Атина.

Като се завърнал в Атина, след като бил проучил както египетската Мъдрост, така и питагоровата философия, той събрал около себе си ученици, с които започнал да беседва в Академията - една хубава градина, посветена на един Атлет. Там, в Академията, той започнал да развива философията си пред своите ученици.


Платон няколко пъти прекъсвал пребиваването си и заниманията си в Атина, поради трикратното пътуване до Сицилия, при Дионисий младши, владетел на Сиракуза в Сицилия. Чрез него той искал да приложи своето учение за държавата, което той изложил в своето съчинение За държавата. Дионисий много харесал Платон и се проникнал от такова уважение към него, че искал и той да бъде уважаван от Платон. Но това не продължило дълго. Платон насочил вниманието на Дионисий към науката и философията, но той бил повърхностен и не обичал да го водят. Той искал Платон да принадлежи само на него, но Платон не се съгласил и отпътувал обратно в Атина. Те се разделили, но все пак чувствували нужда един от друг. Дионисий се скарал с Диона, който бил негов близък роднина и не можал да се примири с това, че и Платон не се отказал от него. Под влияние на други техни приятели те тримата се примирили, но това не траяло дълго. Така те отново се приближавали и пак се разделяли. При третото си пребиваване в Сицилия отношенията толкова се обтегнали, че Дионисий искал да задържи Платон насила, но се намесили питагорейците от Тарент и Платон успял да се върне в Гърция.

Той, както казах, отишъл при Дионисий с цел да може, като владетел, да приложи в управлението неговата философия, да създаде една държава, основана върху неговата философия, начело на която да стоят учените и философите, но надеждите му се провалили. По-късно той отказал и на други държави, които се обърнали към него да им стане законодател. Той не се съгласил с тези предложения, понеже те не приели първото условие, което той поставил - премахването на всяка частна собственост.

Платон умрял през 348 година преди Христа на рождения си ден, на 81 годишна възраст.

Философията на Платон е изразена в неговите многобройни съчинения, „един от най-хубавите подаръци, които съдбата ни е запазила от древността", казва Хегел. Платон имал едно съчинение, озаглавено За философията или за идеите, което е изгубено. В него той излагал ясно и конкретно своята философия за идеите като първична реалност. До нас са достигнали неговите диалози, в които той също излага своята философия в разговорна форма.

Някои историци на философията приемат, че неговата философия има две страни - екзотерична и езотерична, а други отричат това. Който е запознат с езотеричната доктрина лесно ще види, че Платон именно нея излага във формата на философия. Тепеман казва: „Платон се възползвал от същото право, което има всеки мислител, да съобщава от своите открития само толкова, колкото намери за добре и то само на онези, които очаква, че ще го приемат и разберат."


По този въпрос Щайнер казва следното: „Има само едно средство да се разбере напълно Платон - трябва да го поставим в Светлината, която излъчват мистериите. По- късни ученици на Платон - неоплатониците, му приписват едно тайно учение, което той запазил за най-достойните и то под печат на мълчанието. Значи учението на Платон е имало тайни за профаните, каквито е имало и при Мъдростта на мистериите. Някои оспорват истинността на седмото писмо на Платон, в което се говори за мистериите. Без значение е дали това писмо е от самия Учител, или от някой от неговите ученици. Чувството, което то изразява излиза от същината на платоновата философия. Ето една извадка от това писмо:

„Мнозина са писали и може би ще пишат върху крайната цел на моята философия, но не трябва никак да се вярва на такива думи, било когато казват, че творенията ми са уж мои или на трети лица, било когато твърдят, че са ги измислили сами. По този предмет аз не съм писал нищо, а и не би ми било позволено да обнародвам нещо подобно. Такива работи не могат да се изразят с думи, както другите учения. За тях трябва продължителната близост с предмета на познанието и едно прилежно усилие, за да проникнем докрай. Тогава като че искра блесва и запалва в душата една Светлина, която после сама се поддържа."


Щайнер заключава: „Тези думи биха означавали личното безсилие на писача да изкаже мисълта си с думи, ако в тях не намираме смисъла на мистериите. Предметът, върху който Платон не е писал и не е желал да пише, трябва да бъде предмет, по който всяко писане би било напразно. То трябва да бъде едно чувство, едно усещане, едно преживяване, което не може да се придобие с непосредствено съобщение, но само с едно продължително потапяне на душата и на волята в сърцето на живота. Тук става въпрос за тайното обучение, което Платон е знаел да дава на своите избраници. За тях Огънят бликвал из неговите думи, а за другите от думите му бликвали само идеи.

Не е безразлично по какъв начин се заемаме да четем диалозите на Платон. Тяхното действие ще бъде нищожно или голямо според духовното състояние, в което се намираме. От Платон е минавала една висша сила към неговите ученици в буквален смисъл на думата. Там дето той е поучавал, е царувал Духът на мистериите. Словото му е събуждало съзвучие във висшите области на Всемирната душа, но тези съзвучия имали нужда от атмосферата на мистериите, за да проникнат в душата на неговите слушатели. Иначе трептението е отминало, без да бъде схванато."

Платон, както вече казах, е проучил всички философи преди него и най-вече питагорейската философия. Той също е бил запознат с египетската езотерична наука. Тези две предшествуващи философии той ги взема за основа и ги излага във формата на диалози. Даже някои казват, че неговият Тимей е разширено и предадено в диалогична форма едно питагорейско съчинение.

В Тимей Платон казва, че Бог е създал света с помощта на даймоните - възвишените духовни същества.


За Платон философията е съзнанието или проучването на свръхестественото. Платон определя философията като съзерцание на Истината, която е в свръхсетивното. Затова той признава като същност само идеята, доброто, което е свръхсетивно. Според него идеите, които принадлежат на свръхсетивния свят, са Първичната Реалност и по тях са образувани формите във феноменалния свят. Идеите са реалния свят, единствено те са битие, а явленията във феноменалния свят са отражение, сянка на идеите, които единствено са реални.


Платон е илюстрирал своята идея за идеите и тяхното отношение към феноменалния свят с един разказ за пещерата. Разказът е следният: Да си представим едно подземно жилище, подобно на пещера, с дълъг вход, който е открит към светлината и през който прониква светлината. Обитателите на тази пещера са здраво оковани, не могат да движат вратовете си, така че са в състояние да виждат само дъното на пещерата. Далеч зад гърбовете им отгоре гори факел. В това междинно пространство горе се намира пътят и една ниска стена. А зад тази стена, откъм светлината се намират други хора, които сами не се издигат над стената, но издигат над нея, подобно на куклите в марионетен театър различни образи, статуи на хора и животни, издигат ги и ги карат да се движат. И при това хората ту говорят помежду си, ту мълчат, така че окованите могат да видят единствено техните сенки, които падат върху противоположната стена. Те биха взели тези сенки, които обръщаме насам- натам, да се показват по различни начини и да изглеждат на истински същества. Но те не могат да видят тези същества, а виждат само техните сенки. А онова, което онези, които разиграват куклите си говорят помежду си, те ще чуят чрез ехото и ще сметнат последното за говора на тези сенки. И ако би се случило някои от прикованите да се освободи и да може да си извърти врата така че да види самите неща, той би помислил, че онова, което вижда сега, са илюзорни съновидения, а сенките са истинската реалност. И дори ако някой би ги измъкнал от тяхната тъмница на Светлина, те биха били ослепени от Светлината, не биха виждали нищо и биха намразили онзи, който ги е извадил на Светлината като човек, който им е отнел Истината и в замяна на това им е причинил болка и вреда.

За Платон човешкият разум, който ни разкрива Истината за света, е близък и едно с Бога. Той е Божественото в нас. Според Платон Божественото ние го осъзнаваме чрез нашия дух. Духът съдържа в себе си същественото. За да опознаем Божественото, ние трябва да го осъзнаем в себе си. А Божественото носи в себе си всичкото знание. Затова Платон казва, че човек не научава нищо ново, а само си припомня онова, което първоначално е вложено в него. По този начин познанието е осъзнаване на онова, което човек носи в духа си.

За Платон душата е само момент от проявите на Духа и тя е безсмъртна. Тя ту престава да се проявява без да умира, ту започва отново да се проявява, т.е. преминава през процеса на раждането и смъртта, минава през процеса на прераждането.


Според Платон Духът, който се движи от само себе си, е безсмъртен, непреходен. А онова, което получава движението си от нещо друго, е преходно. Онова, което се движи само е принцип, защото има произхода, началото си в самото себе си, а не го получава от друго нещо. Също така Духът не може да престане да се движи, защото престава да се движи онова, което е получило движението си от нещо друго. По такъв начин истинският живот на Духа в и за себе си е съзнанието за Абсолютността и свободата на самото Аз. Безсмъртното не подлежи на изменение. За Платон мисълта не е свойство на душата, а нейна субстанция, нейна същина, така че душата е самото мислене. А мисленето е дейност на общото, на цялото, на Бога.

Според Платон душата е съществувала сама за себе си преди да живее в тялото и след това се спуска в материята, съединява се с нея, осквернява се от нея и е предопределено отново да напусне материята, преминавайки през процеса на прераждането.

Във Федон или За душата Платон казва:

„Както тялото, така и всичко, което се отнася до него, е пречка за стремежа към Мъдростта, което е единственото занимание на философа, тъй като сетивата не показват нещата в техния чист вид, тъй както те са сами по себе си и онова, което е истинно се познава чрез отделянето на душата от тялото. Защото справедливостта, красотата, доброто и други подобни на тях са единственото, което е истинското съществуващо, онова, на което е чужда всяка измяна и гибел. И те се съзерцават не чрез тялото, а единствено в душата. Платон приема, че душата след напущане на тялото пребивава в една по-бляскава и по-прекрасна земя. След това отново се връща на нашата Земя.


В центъра на платоновите диалози се намира личността на Сократ. Чрез него той изяснява своето мнение върху нещата. Така, както е представен Сократ в Платоновите диалози, особено във Федон, той е една личност, посветила живота си на Истината и който се пожертвувал за Истината чрез смъртта си. Но интересно е неговото отношение към смъртта. Преди момента на смъртта той не изпитва страх и ужас, но най-спокойно отива към смъртта, както отива един Посветен, за когото смъртта е само един момент от живота. Той така се държи в този момент, че даже неговите приятели, които са при него, не могат да изпитат печално чувство, което обикновено възниква при мисълта за смъртта. Самият Федон казва: „Наистина от моя страна аз се намирах в странно състояние. Аз нямах за Сократ тази милост, която чувствуваме обикновено при смъртта на един скъп приятел. Държанието му и думите му дишаха такова голямо щастие, краят му така твърд и благороден, като че ли той слизаше в ада с не по-малка Божествена мисия, отколкото тази, която го беше довела на Земята и като че там щеше да се радва на по-съвършено блаженство, каквото друг не е изпитвал. Аз не чувствувах сърцето си да се натъжи, както би трябвало при такава печална случка. Аз имах също така тази яснота на ума, която обикновено придружава философски разговор, аз се намирах в едно чудно настроение, в една смесица от радост и скръб като мислех, че този човек тъй скоро умира." Интересно е тук, че умиращият Сократ поучава учениците си за безсмъртието, което не може да бъде направено от един обикновен човек, който не е минал през Посвещението на мистериите и на когото очите не са отворени за света, в който отива. Целият разговор в този диалог за безсмъртието има за задача да заведе приятелите до едно положение, където те навлизат в контакт с Вечното. Тогава те няма да имат нужда от доказателства за безсмъртието, защото те го виждат, те го преживяват. И пак във Федон Сократ казва: „Защо тези, които искат да се занимават с философия се стараят да умират и да бъдат мъртви, без другите да забележат това. Ако това е така, ще бъде странно, като сме се занимавали само с това през целия си живот и когато смъртта дойде, да се противопоставим на нея - отдавна желана и търсена."

След това Сократ пита един от своите приятели: „Смяташ ли, че приляга на един философ да се безпокои за чувствените удоволствия като вкусна храна или питие, или за удоволствията на половото влечение? И вярваш ли, че такъв човек се безпокои за другите телесни нужди като хубави дрехи и обуща и други украшения? Вярваш ли, че той им отдава важност по-голяма, отколкото изисква строгата необходимост на живота? Не смяташ ли, че грижата на подобен човек трябва да бъде насочена не към тялото, но всецяло към душата. Ето прочие първият белег на философа: Повече от който и да е друг човек да освободи душата си от общността на тялото."

След това Сократ казва, че общото между смъртта и стремежът към Мъдрост е това, че този стремеж отбива човека от телесните влечения и го насочва в живота на Духа. И затова философ, който цял живот се стреми да освободи душата си от влиянията на тялото, за да може да познае Истината, когато дойде смъртта той не се плаши от нея, защото той още приживе е освободил душата си от влиянието на телесните желания. Когато душата е сама в себе си, тогава тя може да намери Вечните Истини. Душата е роднина на Вечното, а не на кратковременното. Душата прилича най-много на Божественото, на безсмъртното, на разумното, на единственото, на нерушимото, но вечно равно на себе си същество и прочие. Ако е така, душата по своя воля отива към това, което й прилича, което е Божествено, безсмъртно и разумно. Там тя достига щастие и се освобождава от грешките, невежеството, страха, необузданите страсти и от всички други човешки злини. Там тя живее останалото време наистина с Бога, както казват Посветените."

В целия разговор на Сократ с учениците, той иска да ги наведе на мисълта, че те имат в себе си една душа, която е вечна и безсмъртна и той така води разговора, че те да почувствуват и преживеят това безсмъртие на душата, а не да се убедят по логически път. И Платон не случайно е избрал формата на диалога, чрез която излага своите идеи. Това е една форма, която е съществувала между ученика и Учителя във всички школи. Платон му е дал една литературно-философска форма, но тя има същата задача както при мистериите, да събуди у ученика чувството на безсмъртие, да го преживее и той. В Тимей той още по-ясно показва, че чрез диалозите той иска да води своите ученици по пътя на мистериите. Там той казва следното:

„Даже и тези, които не са добре разположени, призовават боговете когато започват някое свое голямо или малко предприятие. Какво пък остава за нас, които се заемаме да поучаваме хората за Истината върху сътворената вселена, ние трябва повече от другите, ако не сме съвсем полудели, да призоваваме и молим боговете, за да научим тези Истини от начало в техния дух, а после и в съгласие със самите нас. Но тези, които вървят по този път, след като са преминали през лабиринта на безцелните скитания и след умората от напразните изследвания, дохождат до един светозарен завършек под защитата на Божеството."


В Тимей проличава, че Платон е бил Посветен в мистериите, защото там още от началото става въпрос за Посвещение. Там се казва, че Солон е Посветен от египетските Мъдреци върху създаването на световете и върху начина, по който трябва да се придобива Вечната Истина. Там Жреците казват на Солон следното: „Ставало е вече много пъти унищожаване на част от човечеството, ще последват и други още, най-значителни от които ще бъдат огън и вода, а други по-маловажни - от безброй други причини."

У вас, казва Жрецът на Солон, се разказва, че някога Фаетон, синът на Аполон се качил върху колесницата на баща си. Тъй като той не е умеел да води бащините си коне, колесницата на Слънцето се отбила от пътя си. Тогава всичко изгоряло по Земята и самият Фаетон паднал, ударен от мълния. Този разказ прилича на басня, но той съдържа една Истина. Когато небесните тела, които обикалят около Земята променят движението си, огънят изгаря всичко, що се намира върху земята. Това става в определени епохи, разпределени от дълги периоди време."


В Тимей също така, като се говори за създаването на световете, се казва следното: „Мъчно е да се намери Създателят и Бащата на вселената. И когато той бъде намерен, невъзможно е да го направим ясноразбираем за всички." Това ясно показва, че Платон е бил Посветен в мистериите и е водил и учениците си в този път. И учениците му са знаели какво значи тази невъзможност. Бог се проявява чрез природата и само онзи може да се приближи до него, който може да събуди Божественото в себе си. Затова не може да се направи изведнъж всички да го разберат. Там се казва още, че даже и този, който се приближи при Бога, той не се явява лично при Него. Бащата е построил вселената с тяло и душа. Отказвайки се от собствения си живот, той се е разпространил във всички неща. Най-първо Той създава елементите и ги смесва хармонично в съвършени размери. Така се ражда тялото на света. А душата на света се разстила върху него във формата на кръст. Тя е Божественото във вселената. Тя е умряла върху кръста, за да може да съществува света. И човек може да види природата под истинското осветление само когато се помъчи да освободи душата на света, разпъната в природата. Тази душа трябва да възкръсне от смъртта. Тя трябва да бъде освободена, а това може да стане само в Посветения. Възкресението, освобождаването на Бога - ето истинското познание.

В Тимей развитието на света върви от съвършеното към несъвършеното. Въображението си представя този развой като възходящ. Съществата се развиват. Бог се развива в тях. Развитието е възкресението на Бога от гроба, в който се намира. Накрая се явява човекът. С явяването на човека на сцената излиза нещо ново. Вярно е, че цялата вселена с всички същества е Божествена, защото е проникната от Божествената душа. Но у другите същества Бог съществува в скрито състояние, докато у човека той се явява на бял свят. И Платон продължава в Тимей: „И сега ние ще си позволим да твърдим, че нашето изучаване на Великото Всичко е достигнало целта си. Ние виждаме света да се снабдява и изпълва със смъртни и безсмъртни същества и да се превръща сам в едно същество от този род, което обгръща всички видими неща, един образец на Създателя и на възприетия от сетивата Бог. Така той става най-великият, най-добрият, най-хубавият и най-съвършеният свят, произлязъл от първоначалното единство на вселената."

Но този свят на единството, роден единствен, не би бил никак съвършен, ако между множеството образи, що съдържа, не се намираше и образа на самия Създател. Но този образ може да бъде роден само от човешката душа. Бог Отец - Безкрайният Дух - е недостъпен в неизмеримата си дълбочина, обаче Синът, отблясък от Бога, който живее в душата и който е подобен на Бащата, ето Бога, когото човек може да роди.

Платоновата философия може да се раздели на три дяла: Първо, спекулативна или логична философия, или диалектика. Второ, философия на природата, изложена най-вече в Тимей. Трето, философията на Духа. Философията на Платон е разпръсната във всичките му диалози, но най-цялостно е разгледана в книгата За държавата, където излага своята философия за Духа, след това в Тимей, Критин, Парменид, Федон и други.

Диалектиката се стреми да намери единството на противоположностите. Платон прилага диалектиката към Абсолютната Същност, която е общото, основната Реалност. Той е прозрял, че идеалното е единствената реалност. А общото, Абсолютната Същност е идеалното. Истината е общото, мисълта, определена в противоположност на сетивното. Той нарича общото идеал, мисълта - това е реалното и неизменното, а сетивното не е нещо истинно, тъй като то се променя, определя се от нещо друго, а не от самото себе си, защото реалното е това, което се определя от само себе си.

Хегел казва: „Истинското велико на Платон е онова, с което той направи епоха в историята на философията, а с това и в световната история изобщо, е точното определение на идеята като основна реалност. Изследването на Платон протича изцяло в чистата мисъл. Разглеждането на чистата мисъл сама по себе си и за себе си се нарича диалектика."

Платон схваща Абсолютното като Вечно съществуващо само по себе си битие. В своите идеи той отразява числата на питагорейците. Той схваща Абсолютното като единство на битие и небитие, на едното в многото. По такъв начин според него Абсолютното обединява противоположностите в едно единство. И затова той казва: Истината, която е Абсолютното, е единството на едното и многото, на битието и небитието.

Хегел казва още: „Това съчетаване на различните неща, на битие и небитие, на едното и многото и т.н., при което се преминава от едното към другото - това е най-вътрешното, истинското във философията на Платон. Смята се, че това е езотеричното в неговата философия, а другото е екзотеричното."


Според Платон Безкрайното е неопределимо, без форма, абсолютно, съществуващо само по себе си. А крайното, напротив, е гранично, определено, в него има пропорция и мярка. Мъдростта е истинската причина, от която възниква превъзходното - тя е това, което поставя мярката и целта, и е целта в себе си и за себе си, то е целеопределящото. Това е общото, идеалното, Абсолютното. От единството на безкрайното и крайното възникват всички неща: топлината и студът, сухотата и влагата, също така и музикалната хармония на високите и ниските тонове, на по-бързото и по-бавното движение, изобщо всичко красиво и съвършено възниква чрез единството на такива противоположности. Онова, което се ражда от единството на противоположностите образува трето нещо, което произвежда четвъртото - причина на всички неща. Причината сама по себе си е единството на различните неща, тя е могъществото и насилието над противоположностите. То е онова, което има силата да понася противоположностите в себе си. Могъщото, силното е Духът, онова, което може да понася противоречията в себе си. Духът може да понася най- високата степен на противоречие, а слабото, телесното същество не може, то загива веднага, щом в него влезе нещо друго. И тази причина, този Дух, който пренася всички противоречия е Логосът, който възглавява света. Красотата на света, която виждаме в цялата природа и е във всички живи същества, съществува благодарение на Него.

Неоплатоникът Прокъл и други неоплатоници смятат изложението в Парменид за истинска теология, за истинско разкриване на всички мистерии на Божествената Същност.

Платоновата философия на природата се съдържа преди всичко в Тимей. В тази част на философията си, както и в цялата си философия той въплотил идеите на питагорейците и въобще на езотеричната доктрина.

За същността на природата или за създаването на света Платон казва: „Бог е доброто. А доброто по никакъв начин не съдържа в себе си завист, поради това Бог искал да направи света в най-голяма степен подобен на себе си. Най-напред Бог създал елементите - огън, въздух, вода и земя, от които създава видимия и осезаемия свят. Формата на света е кръговидна като най-съвършена форма, която съдържа всички други. Бог е дал на света най-подходящото движение от седемте възможни движения, а именно онова, което най-много подобява на разсъдъка и на съзнанието - кръговото движение.


Тъй като Бог искал да направи света подобен на Себе Си, за да го направи Бог, Той му дал душа и поставил тази душа в средата и я разпрострял в целия свят - световна душа - и го обгърнал с нея и отвън. По този начин той създал това самозадоволяващо се и ненуждаещо се от нищо друго същество. Чрез всичко това Бог родил света като един блажен Бог. Душата е първичното, господ- ствуващото, а телесното е онова, което се подчинява. Същността на душата е устроена по следния начин: От неразделната и винаги оставаща тъждествена на себе си същност и от родената същност, която е в тялото, от двете Бог образувал една трета същност, която е нещо средно между тях и има от природата и на двете. Затова Бог направил душата нещо средно между неразделното и разделното. От тези три същности Бог направил едно единно цяло. Платон казва по-нататък: Бог разрязал това цяло по дължината му на две части, наложил ги кръстовидно едно върху друго, извил краищата й, за да образуват кръг и ги обгърнал с равномерно движение, образуващи един вътрешен и един външен кръг, като външният кръг превърнал на тъждествен на Самия Себе Си, а вътрешния кръг превърнал на инобитието или разделната същност. След това отново разделил вътрешният кръг на седем кръга, три от които се движат с еднаква скорост и четири с различни скорости по между си и по отношение на трите други, ето това е системата на душата. Душата е средната същност, тя пронизва целия свят и го обгръща както отвътре, така и отвън, и се движи в самата себе си. По такъв начин тя има в самата себе си Божественото основание на един непрекъснат и разумен живот.


Но този така създаден свят е в Божествения свят, първообразът на който е винаги тъждествен на самия себе си. Като копие от този първичен свят възниква вторият свят, видимият, който не е напълно тъждествен на първия свят, на първата идея, на Вечното, но е създаден като един движещ се образ на Вечното. И този Вечен образ, който се движи съгласно числото е онова, което наричаме време. Истинското време е Вечно или то е настояще. Времето като непосредствен образ на Вечното няма минало и бъдеще. Във видимия свят времето се определя от движението на небесните тела. Така че, Вечният свят има за свое копие светът, който принадлежи на времето.

В променливия свят, който е отражение на Вечния Божествен свят, формата е пространствена фигура, която вече определя пространството. Триъгълникът е първата фигура и е основата на всички други фигури. Ето защо, според Платон същността на световните неща са триъгълниците, които са образувани от три принципа, от три същности, съчетаването и свързването на тези триъгълници съгласно принципа на първоначалните числени отношения съставят сетивните елементи. А свързването на тези елементи съставя тяхната идея.


Платон казва, че при разглеждане на природата трябва да изучаваме две причини: необходимостта и Божественото. Необходимостта царува в нисшия, сетивния свят, а Божественото царува в идейния свят. Създател на Божественото е Самият Бог. Бог е възложил на помощниците си - възвишените същества, боговете, да създадат смъртните неща. И те, подражавайки на Божественото са създали както човека, така и всички същества, троични. Създали едно безсмъртно тяло и поставили в него друг един смъртен образ на идеята за душата. Този смъртен образ е носител на всички страсти и стремежи към удоволствие. Това е така наречената нисша или смъртна душа. (Това е звездното или астралното тяло, за което говори съвременната окултна наука.)

В третата част на своята философия Платон разглежда качествата, които притежава Чистият Дух. И той го определя като съвкупност на всички добродетели. Първата добродетел, която отличава Духа, е доброто. Второто нещо е Мъдростта, третото - справедливостта, четвъртото - силата. Те съставят Божествения организъм. Като отражение на Духа, Платон основава принципите на своята идеална държава, която има за основа доброто и се ръководи от Мъдростта - учените и просветените хора. Военните представляват принципа на силата, а правдата, справедливостта представя административния апарат, който разпределя благата по целия организъм. И доброто, което стои в основата на всичко, представя още стопанският институт, който произвежда всички блага.

Това схващане на Платон за устройството на държавата е Вечната синархия, троичното Божествено управление, което съществува както в целия космос, в цялата природа, също така е отразено и в устройството на човека като цяло и частно в устройството на човешкото тяло. Същият принцип на управление е провеждал и Питагор в управлението на Кротона.


В различните диалози Платон разглежда различните страни от своята философия. В Пир Платон разглежда въпроса за Любовта. Тук той разглежда Любовта като вестител на Мъдростта. Ако Мъдростта е Словото (Логосът), Синът на Вечния Създател на световете, то Любовта е в материнското отношение с Логоса. Преди още ясната искра на Мъдростта - Светлината - да озари човешката душа, в нея трябва да се пробуди един стремеж, едно влечение, един устрем към Бога, това е Любовта. Човешката душа трябва да се чувствува привлечена към Вечната Светлина, която като се прояви чрез съзнанието й, донася върховното щастие. Любовта се съюзява с духа на човека, за да пробуди в душата стремеж към Вечното Начало. Любовта е първият подтик, без който човек не може да намери пътя към Мъдростта. По този въпрос и Учителят казва следното: Любовта има непреодолим стремеж към Мъдростта, а Мъдростта има стремеж да изяви Любовта.

В Пир Платон дава думата на различни хора да се изкажат върху Любовта. Начинът, по който те я разбират показва на каква степен на развитие се намира техният дух. Любовта привлича едно същество към друго. Разностранността, многобройността на нещата, в които Бог се е излял и разпространил, се стреми да се възвърне чрез Любовта към единството, към хармонията. Следователно, Любовта е Божественото. Но всеки може да разбере и прояви Божественото според степента на своето развитие.


След като всички присъстващи на пира се изказват, най-после взел думата Сократ, който разглежда Любовта като връзка между човешката душа и Бога. Сократ като говори за Любовта не изказва своето мнение, но казва това, което „една изпълнена с Мъдрост жена" му казала за Любовта като откровение. Тази Мъдра жена е символизирана от Жрицата Диотима. Тя събудила у Сократ духовната сила на Любовта, която трябва да го води към небесната Мъдрост. С други думи тя го посветила. Тя е събудила спящите духовни сили в духа на Сократ. Душевната сила, която събужда стремежа на човека към Божествената Мъдрост и която предшествува разцъфтяването на Мъдростта, е представена от Сократ като Мъдрата жена. Това е материнското начало, което ражда Сина Божи, Мъдростта, Логоса. Затова Платон схваща познаването на света като познаване на Истината, като религия. Той поставя познанието във връзка с това, което човек може да постигне като най- висше чрез чувствата си. За Платон познанието има стойност само когато обхване цялата душа. Тогава то е нещо повече от наука и то става същина на живота. То е вече раждане на Висшето, Божественото в човешката душа. В човека се ражда едно същество, което е много по-висше от неговата личност - това е Първоначалният, Висшият, Духовният човек.

Това още един път ни показва, че това, което е учил в древните школи на мистериите, в древните окултни школи, Платон го предава в своята философия във формата на диалози.

Ще завърша изложението за Платон с една мисъл, където той ясно и определено говори за мистериите и за Посвещенията. Той казва:

„Явно е почти, че учредителите на Посвещението не са били ни най-малко обикновени хора. Отдавна те ни учат, че този, който отива в другия свят без да бъде Посветен и осветен, пада в тинята, когато напротив, пречистеният и Посветеният живее там с боговете. Защото, казват Учителите на Посвещението, има много хора, които носят тире (тире е жезълът, който е бил даван на Посветения след обряда на Посвещението). Мисълта на Платон е, че мнозина търсят и достигат до първото Посвещение, защото има няколко степени, но малцина достигат до съвършенство, малко са истинските вдъхновени. А истинските вдъхновени според мен, казва Платон, са тези, които са практикували Мъдростта по истински начин. Що се отнася до мен, аз съм се старал с всички средства да вървя по този път."

По-важните диалози на Платон са: Тимей, Федон, Пир, Парменид, Критин, Софист, Филеб, съчинението му за държавата и други.

Източник: http://petardanov.com/index.php/topic/1 ... %B8%D0%B5/

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 1 мнение ] 

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Иди на:  
cron
Powered by phpBB® Forum Software © phpBB Group
Хостинг и Домейни