ПРИЯТЕЛИ НА АНТРОПОСОФИЯТА - ЕЗОТЕРИЧНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ

Ex Deo nascimur. In Christo morimur. Per Spiritum Sanctum reviviscimus!
Дата и час: Чет Апр 26, 2018 7:01 am

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]




Напиши нова тема Отговори на тема  [ 11 мнения ]  Отиди на страница 1, 2  Следваща
Автор Съобщение
 Заглавие: ПРОТЕСТАНТСТВО
Непрочетено мнениеПубликувано на: Чет Дек 22, 2011 11:53 am 
Offline
Модератор
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:18 pm
Мнения: 265
Местоположение: Stara Zagora
Протестантството се заражда през ХVI век в условията на Реформацията и като част от Реформацията. Названието "протестантство" идва от документ, наречен протестация (открита декларация), внесен от група привърженици на реформационните идеи, по-специално на идеите на Мартин Лутер и адресиран към католиците в сейма на гр. Шпайер (Германия). Въпреки тази декларация решението на сейма е да не се допуска разпространението на новите радикални по отношение на Римокатолическата църква религиозни идеи и това довежда до обособяване на новата християнска деноминация.

РЕФОРМАЦИОННИ ИДЕИ


Реформацията е мощно историческо и духовно явление в историята на Западна Европа. Религиозно-идейните й послания са мотивирани от желанието за свобода и автономност на личната вяра и на съвестта на вярващия. Прицелът на тези послания е възприемания като авторитарен клир на Римокатолическата църква. Опозицията спрямо обсебващата мощ на Римокатолическата църква се превръщат в реформационните тежнения в отричане изобщо на мястото на традицията, на Преданието. Но конкретните причини за тази съпротива се коренят в начина на осъществяването на църковната власт, в клерикализирането в самата католическа църква, в експлоатирането на някои верови принципи и практики с цел материално облагодетелстване (най-често поводът за радикална критика на тази църква става покупко-продажбата на индулгенции).
Твърде съществена е за духа на Реформацията идеята за национално самосъзнание. В този аспект реформационните движения носят и религиозно-политически характер, доколкото обвързват себе си и с доктрини на националните държави. Но по-съществен за нас е културният аспект на тези движения – категоричните позиции за национално-специфичен религиозен култ. Това се отнася преди всичко до проблема за езика – богослужението да се извършва на национални езици. И още – богослужебната музика и обреди да бъдат съобразени с различните национални традициии.
На различните слоеве изразители на реформационните идеи – на по-елитарно и на по-популярно равнище – поради различни основания строго канонизираното католическо богословие и схоластичната интерпретация на догматичните принципи започват да изглеждат ограничаващи и сковаващи човешкия разум. Собствено казано, разбирането за автономен и свободен разум се свежда по принцип изключително до индивидуалния човешки разум. С решителната съпротива срещу познатата от Римокатолическата църква мисловна традиция протестантството от времето на Реформацията до днес отстранява от себе си каквото и да било разбиране за църковен, съборен разум. Образованието в парадигмата на католическата църковност също изглежда на реформистките дейци обременено от авторитарността на клира и на догмата.
В обобщен вид религиозно-идейният заряд на Реформацията се изразява в:
- отстояване на лична вяра и свободна съвест на вярващия;
- отстояване на свобода на индивидуалния човешки разум;
- отстояване на принципи на религиозен живот, близък до апостолските времена като опозиция на католическата форма на църковен живот;
- отстояване на идеята за национално самосъзнание.

ОБЩИ ПРИНЦИПИ НА ПРОТЕСТАНТСТВОТО


Протестантството, обозначавано като една християнска деноминация, е изначално плуралистично – с термина „протестантство“ се обозначават множество общности, всяка от които изповядва свои идейни принципи и изгражда собствени църковни общности. По принцип протестантите не приемат като необходима и за себе си не регламентират единна църковна организация. Затова и протестантските общности непрекъснато се „роят“ една от друга и понастоящем могат да бъдат описвани само като многообразна картина, която има множество нюанси, понякога трудно уловими от външе поглед. Независимо от различията между протестантски движения и оформилите се за твърде кратък исторически период протестантски църкви и по-малки религиозни общини, могат да бъдат откроени няколко основни принципа, валидни за всички протестанти и заложени в самата същност на протестантството.
Върховен авторитет има Свещеното Писание (Sola Scriptura, т. е. „само Писанието“), авторитетът на Свещеното Предание се отрича. Придобиват различна модификация представите за църковна институция, но така или иначе функцията й като носител на традицията се променя радикално. Преобладава разбирането, че всеки може да тълкува словото на Свещеното Писание без посредници. Като много важна се приема евангелизаторската мисия.
Спасението на човека е възможно единствено чрез вярата (Sola fide), за разлика от католическото разбиране за особената роля на добрите дела за спасението на вярващия.
Спасението е възможно само поради милостта на Бога (Sola Gratia).
Вярващите са равни пред Бога. Духовните лица нямат придаден специална свещена власт и авторитет. В класическите форми на протестантство се отстоява възгледът, че "всички християни са свещеници". Невъзможно е според протестантите да се приеме схващането за "първи сред равните" (както се определяне статуса на свещените санове в Римокатолическата църква).
Признават се само две тайнства: кръщение и причастие. Отричат се всички останали, приемани в Православната и Римокатолическата църква. А и тези две тайнства, както се счита, са ни дадени само като знаци; действеността им се определя от личната вяра. Тайнствата, както и изобщо религиозният култ, постепенно биват доведени до пределна лишеност от символния им аспект.
Богослужението в протестантските църкви постепенно се опростява до предел. Не се приема смисъла на иконите и основанията на иконопочитанието, в църковните сгради няма иконостаси и олтари. Не се почитат светци, смисълът на тяхното посредничество в богообщението се отрича заедно с отричането на Свещеното Предание на католическата църква.Богослуженията се извършват на националните езици. Не се приемат основанията за целибат на духовенството. Смята се, че монашеството не изразява смисъла на християнския живот и следователно не е необходимо. Структурата на църквата се демократизира.

_________________
If you fall I’ll catch, if you love I’ll love,
And so it goes, my dear, don’t be scared, you’ll be safe,
This I swear. If you only love me

Изображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Чет Дек 22, 2011 12:01 pm 
Offline
Модератор
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:18 pm
Мнения: 265
Местоположение: Stara Zagora
ДОРЕФОРМАЦИОННИ ДВИЖЕНИЯ


Идеите на Реформацията се зараждат постепенно преди преди VI век главно в средите на религиозни групи, определяни като еретични или сектантски по отношение на официалната доктрина и на формата на организиран живот на Римокатолическата църква. Някои от тези движения запазват съществуването си и след установяването на класическите форми на протестантство и в присъстват в съвременния християнски живот като църкви с протестантски характер.

ВАЛДЕНСИ


Валденсите, наричани още „лионски бедняци“, представляват едно от най-масовите еретични движения в средновековна Европа. То възниква през последната четвърт на ХII век в областта на Лион и наречено така по името на своя своя вдъхновител, лионския търговец Пиер Валдо. Впечатлен от евангелската проповед за нищите, чието истинско съкровище е на небесата, той се разкайва, раздава имуществото си на бедняци и решава да се посвети на християнски живот като този на първите нищи християни аскети. Проповядва идеалите на ранното християнство, от които историческата църква според него се е отдалечила твърде много.
В началото техните тежнения са към вътрешно реформиране на живота в Римокатолическата църква. От тази църква те изискват отказ от собственост и от материални доходи; отричат свещеността на епископството, както и правото духовенството да опрощава греховете. Смятат, че тайнствата се опорочават, ако се извършват от порочни свещеници (т. е. приемат възгледите на донатистите по този въпрос). Отричат изобщо църквата като необходим посредник на общуването с Бог, както и култовия смисъл на кръста и на иконите. Не приемат католическия възглед за чистилището. Смятат, че всички вярващи трябва да приемат причастие с хляб и с вино. Отдават особено значение на проповедта сред миряни. Искат от Латеранския събор през 1179 год. официално да разреши широка евангелска проповед на френски език, но безрезултатно. Преводът на Библията на френски език, предложен от тях, бива преценен като некачествен.
Изтласкани от Франция, те се установяват в района на Пиемонт в Италия. Влиянието им се разширява в Южна Франция и Северна Италия и достига до Германия, Чехия (Бохемия), Швейцария, Унгария, Испания.
Твърде скоро те стават обект на преследване заедно с еретиците, често биват отъждествявани с катари и албигойци, но възгледите им се различават от тези ереси. Мнозина валденси са изгорени на клада, погром се извършва над общината в Тулуза.От ХIII век установяват организиран начин на живот. Предвождани от лидери (ректори) и следвайки идеала за свята бедност, те се организират като община на "съвършените". „Съвършени“ са непритежаващите имущество и отказали се от брачен живот добри хора, които живеят според апостолския образец, и всички те са свещеници. Затова е възможно всички те да приемат изповед на вярващите. До духовно лидерство и проповед се допускат и целомъдрени жени. Според някои не бива да се кръщават деца.
Реформационните промени се отразяват върху валденсите разнопосочно – някои от тях се приобщават към калвинисткото реформатство, но в Италия общината запазва самостоятелността си. След като е отменен Нантския едикт, с който се дават права на протестантството във Франция, през 1686 г. „кралят-слънце“ Людовик ХIV предприема наказателно преследване на валденсите и стотици хиляди от тях са избити. Това предизвиква силно възмущение и протести сред представители на различни християнски църкви. Оцелелите италиански валденси се изтеглят в полупланински земи на Пиемонт.
Мнозина се преселват в Германия (техен център става гр. Вюртемберг), а по-късно и Америка се оказва убежище за тях (в САЩ се съсредоточават в района на основания от тях град Валдес). От Италия емигрират валденси и в Южна Америка, главно в Аржентина и Уругвай. Част от валденсите в емиграция се вливат в презвитерианските или в методистките църкви, но се запазват до наши дни и самостоятелни религиозни общини.В Италия получават пълноправно съществуване едва през ХIХ век. Създават свои училища, занимават се с благотворителна дейност. Центърът на дейността им понастоящем е във Флоренция.


ЛОЛАРДИ


Значително влияние върху реформационните процеси в Англия има движението на лолардите. Лоларди се появяват за първи път в Антверпен през ХIII век. Названието им произхожда от среднонидерланското „lollaert“ - тихо напяване и е свързано с това, че първите лоларди извършват погребални ритуали и помагат на тежко болни по време на голяма епидемия. Споделят християнския идеал за бедност и милосърдие, почитат като свой покровител св. Алексей, стават популярни в Нидерландия и Германия.
В Англия установяването на общини на лоларди е инспирирано от проповедите на Джон Бол от 60-те години на ХIV в. Той се обявява за конфискуване на църковните богатства, против йерархията в църквата, както и изобщо срещу социалното неравенство като противно на религиозните принципи. "Когато Адам е сеел, а Ева е тъкала, кой тогава е бил дворянин?“ - казва той. Лолардите са странстващи проповедници из средите на по-бедни свещеници. Влиянието им се разширява, във възгледите им се преплитат религиозни и социални мотиви, често са преследвани в началото поради това, че биват отъждествявани с бегардите. Религиозните и социалните мотиви във възгледите им са тясно преплетени, участват в антифеодалното въстание на Уот Тайлър през 1381 год.
Бюргерски вариант на движението на лолардите се установява от привържениците на Джон Уиклиф (1320/30-1384), доктор по богословие, професор в Оксфордския университет. Той превежда Библията на английски език и издига искането за обособяване на английската църква от диктата на папската курия. Уиклиф остоява възгледа за трипартитна структура на обществото: проповедници (духовенство), защитници (светски лордове) и работещи (простолюдие), и смята това общество за „войнстваща църква“, призвана да служи на Бога и за спазва Божия закон в отговор на земните блага, които Бог е поверил на хората за временно ползване. Според него кралят е наместник (викарий) на Бога на земята, поради това светската власт следва да има примат над църковната. Обявява се за секуларизация на църковните имоти, да реформиране и опростяване на църковните ритуали. В Евхаристията според него хлябът и виното запазват същността си без изменение.
Привържениците и духовни следовници на Уиклиф внасят внасят петиция с такива искания в парламента, но тя е отхвърлена. Съсредоточават усилията си върху това да запознават широки слоеве от населението с Библията и да проповядват. От 1401 год. крал Хенрих IV и кентърбърийският архиепископ Арундъл започват гонения срещу лолардите, възгледите им са обявени за еретични, предприемат се решителни стъпки за отстраняването им от университетските среди в Оксфорд. Движението им дава тласък на реформационните процеси, особено в Англия.


ХУСИТИ


Движение на последователите на чешкия реформатор Ян Хус. От втората половина на ХIV в. в Чехия се наблюдават реформационни тенденции, свързани преди всичко с желание за освобождаване от авторитарността на папската курия, за демократизиране на култа и утвърждаване на личната вяра. Чешките реформатори са повлияни от възгледите на Джон Уиклиф.
Ян Хус (1369/71-1415), магистър по свободни изкуства на университета в Прага, станал твърде скоро ректор на този университет, е определен и за проповедник във Витлеемския параклис в старата част на града. Проповедите на Хус привличат широки кръгове миряни, дейността му е насочена към реформиране в църквата. Самата църква представлява според него мистично тяло, общност на избрани с всички свои членове, а не само с духовните си лица, както смята Римокатолическата църква. По това време се появяват пратеници на папската курия, продаващи индулгенции и Ян Хус тази дейност като форма на корупция. Обстоятелството, че Хус споделя и някои от идеите на Дж. Уиклиф, води до това проповедите във Витлеемския параклис да бъдат преустановени от църквата. Хус става интелектуален лидер на реформационно настроенте магистри в Пражкия университет и по негово внушение в университета остават само чешки магистри, немските са отстранени.
Разчитайки на думата на император Сигизмунд от династията на Хабсбургите, брат на чешкия крал Вацлав IV, Ян Хус отива на църковния събор в Констанц през 1415 г., за да защити възгледите си. Съборът обаче не приема аргументи му, обявява идеите на Дж. Уиклиф и неговите за еретични и го осъжда. Изгорен е на клада в Констанц, скоро след това е изгорен и най-близкият му сподвижник Йероним Пражки.
Последователите на Ян Хус приемат през 1420 год. документ с четири члена: всички да могат да проповядват Божието слово свободно; да се дават двата вида причастие - с хляб и с вино - на всички вярващи; да се секуларизират църковните имоти; да се налагат публични наказания за прегрешения на властите, накърняващи нравствеността. Според хуситите прегрешения са и такива дела на църквата, които са в противоречие с раннохристиянските принципи (напр. продажбата на индулгенции).
Пражките хусити предприемат революционни действия, завземат манастирски имоти в полза на градските власти, обявяват бездуховните монаси за свои врагове, обзети са от антинемски настроения. Водени са от намерението да възстановят истинската християнска духовност и от идеята за национална независимост на чешката църква. Пражките хусити са известни още като чашници (каликстrни от calix – чаша), те смятат, че евхаристичната чаша на трябва да е достъпна за всички вярващи, т. е. че всички следва да получават двата вида причастие – с хляб и с вино (римокатолическата църква допуска до причастието с вино само духовните лица). Съставят песни в хорална форма, включително и предназначени за богослужението (те стават образец за лутеранската хорална музика). Във възгледите и поведението си те остават по-умерени в сравнение с южночешките реформатори.


ТАБОРИТИ


В южната част на Чехия се оформя радикално движение – таборити (по името на град Табор). Таборитите запазват като тайнства само кръщението и евхаристия, извършват богослужението на чешки език, избират свой епископ. Не приемат почитането на икони. Обзети са от месиански очаквания и хилиастични настроения. Установяват свои укрепени табори в планински райони, в които да обитават при идването на антихриста преди да се установи хилядолетното Божието царство. В средите на таборитите се обособява т нови радикалистки групи. Едната, наричана пикарди, е начело с Мартин Хуска: привържениците й добавят към хилиастиччните представи радикалистките възгледи, че с оръжие може да се установи страведливо Божие царство на земята; отричат светите тайнства и църковните ритуали. Другата е тази на адамитите: те живеят на пълни общинни начала с общо имущество и жени, забраняват да се съдават семейства, смятат всякакво поведение за допустимо, защото Иисус Христос е изкупил всички възможни грехове, но децата се раждат греховни, затова може да се посяга на живота им.
Кръстоносните походи на Римокатолическата църква, предприети от папа Мартин V и Сигизмунд I срещу радетелите на политическа и религиозна независимост в Чехия, водени от слепия Ян Жижка, Прокоп Велики и др., приключват безуспешно. След битката при Люпан през 1434 год. умерените хусити сключват споразумение, с което признават император Сигизмунд и за крал, но запазват правото да извършват дейността си в съответствие с приетите „четири члена“. Благодарение на това хуситската църква запазва относителна независимост църква от римската курия до времето на контрареформацията. Таборитите обаче смятат споразумението за неприемлив компромис. Радикализмът им води до гражданска война с умерените хусити, самият Ян Жижка предвожда настъпленията срещу тях.
Някои от принципите на таборитите са възприети по-късно от анабаптистите в Германия.
През 1920 год. се възстановява реформирана чешка църква на последователите на Ян Хус, която от 1971 год. носи названието Чешка хуситска църква. Църквата извършва богослужението на чешки език и допуска миряните до управлението на църковния живот (в края на ХХ век към тази църква принадлежат около 100 хил. души.


ЧЕШКИ БРАТЯ


Религиозно движение на духовни приемници на Ян Хус и хусити, вдъхновено от проповедите на помешчика Петър Хелчицки за справедливост и равенство по образеца на раннохристиянския живот. Първите чешкобратски общини (около 500) са обединяват през 1457 год. под названието „Братско единение“ под лидерството на францисканския монах Грегор в гр. Кунвалд. Наричат се „братя на Христовия закон“ и стават известни като „Чешките братя (Бохемските братя)“.
Придържат се към принципите за равенство на всички вярващи, ненасилие и отказ от богатство. От 1467 год. се отделят от Римокатолическата църква и първите им свещеници са ръкоположени от поканения от Австрия епископ на валденсите Стефан. Признават авторитета на Светото Писание (не и на Преданието). Превеждат Библията и преводът им – Кралицка Библия – е канонизиран и задава норми на чешкия литературен език. Проповядват на чешки език. Тъй като са подложени на гонения, се оттеглят в пещери (откъдето идва другото им название - „пещерници“) и планински райони. Смятат, че християнският живот трябва да следва апостолските образци и предполага откъсване от светските дела. Благочестието е основната ценност в живота на членовете на общината. Уставът й задава норми, смятани за принципи на живот в апостолските времена. Членовете на общината се диференцират на три равнища на духовно израстване – начинаещи, успяващи и съвършени.
През 1575 год. обявяват своето Бохемско вероизповедание, благодарение на което постигат взаимно признаване с други евангелистки общности и са добре приети от новите протестантски общности, по-специално от Мартин Лутер и неговите привърженици. От края на ХV в. развиват активна образователната дейност. За разлика от предимно устната традиция на хуситите „Чешките братя“ имат своя типография и подготвят свои издания. В средите им израства всеизвестният педагог и богослов Ян Амос Коменски. Именно той установява ръкополагане в братството и така - епископско приемство и непрекъснатост на собствената традиция. Създават свои училища, които и след разгрома на движението остават едни от най-добрите в страната. Влиянието на Чешките братя се разпростира и извън границите на Чехия и Моравия – в Източна Прусия, Унгария, Полша. Подложени са на преследване и след неуспеха на Чешкото въстание 1620 год. фактически са разгромени, но според преданията „братята“ са запазили „скритото семе“ на учението, за да бъде предадено в подходящо време на нови последователи.
Именно прогонени от страната си чехи предават тази „нишка“ на традицията, приета от граф Цинцендорф и неговите привърженици и стават основатели на общността на Моравските братя, наричани още хернхутери.
Понастоящем в Чехия съществува Чешкобратска Евангелистка църква, която е лутеранска (към нея принадлежат около 117 хил. души).

_________________
If you fall I’ll catch, if you love I’ll love,
And so it goes, my dear, don’t be scared, you’ll be safe,
This I swear. If you only love me

Изображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Чет Дек 22, 2011 12:07 pm 
Offline
Модератор
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:18 pm
Мнения: 265
Местоположение: Stara Zagora
ЛУТЕРАНСТВО


Прикачени файлове:
ROZA NA LUTER.jpg


Лутеранството е първата и най-широкообхватната форма на протестантство. Заражда се в Германия и е наречена така на името на своя духовен лидер Мартин Лутер.
Мартин Лутер (1483-1546) е роден в Айслебен, Саксония. Завършва университета в Ерфурт със степента магистър по свободни изкуства. Скоро след това под поради дълбоката си набожност и "страх Божи" взема решение да приеме монашество и постъпва в августинския манастир в Ерфурт. От 1508 г. чете лекции във Витенберг, там и става доктор по теология през 1512 год. Посещава Рим (през 1510 г.), но остава дълбоко разочарован от тамошните порядки и от бездуховността на католическото духовенство.
Духовният път на Лутер е очертан преди всичко от искреното преживяване за лична греховност. По образеца на Августин той смята, че човек не може да не греши. Поради това, смята Лутер, той непрекъснато трябва да бъде обладан от чувството на разкаяние.
Сериозно влияние за оформянето на възгледите му оказват мистиката на ап. Павел и немската мистика, по-специално Майстер Екхарт. Мистичната "искра", присъствуваща според Майстер Екхарт в човешката душа, за Лутер се открива като Божия воля, която следва да покори човешката воля.
Искрената вяра и Христовите заслуги са истинския път на човека към спасение, и поради това не са нужни удостоверявани от църквата добри дела, както считат католиците. Човек не може да бъде опростен чрез индулгенции - това е един от основните моменти в протеста на Лутер срещу практиката на католицизма за индулгенциите, а продажбата им предизвиква истинска буря от гняв у него и у неговите последователи.
По това време по тези места се извършва активна продажба на индулгенции от доминиканския монах Йохан Тецел, за да се съберат средства за катедралата „Св. Петър“ в Рим, и това става конкретният повод за острия протест на М. Лутер. На своя приход във Витенберг той окачва прочутите 95 тезиса, в които са формулирани негови възгледи и в които се очертават някои основни принципи на лутеранството и изобщо на протестантството.
Тезисите са насочени преди всичко срещу продажбата на индулгенции от Римокатолическата църква. Лутер апелира за истинско, вътрешно покаяние, което не може да бъде съотнасяно с индулгирането на прегрешенията от свещенослужителите в тайнството покаяние. Това вътрешно покаяние следва да води до умъртвяване на плътта; никой не може да бъде сигурен в истинността на разкаянието си, както и в пълното опрощение на греховете си, а пълно опрощение човек получава само след искрено разкаяние. Папата няма правомощията да опрощава грехове освен в името на Бога. Църковните правила на покаянието са валидни за живите, покаянието следва да предшества опрощаването на прегрешенията и нечестиво постъпват според Лутер онези, които пренасят върху мъртвите, в чистилището, църковните наказания - „плевелите“ на учението за наказанията в чистилището са посети тогава, когато „епископите са спали“; мъртвите са свободни от църковните канони. У вярващите се всява илюзията, че индулгенциите спасяват от всякакви наказания, че избавят несъвършените души от страха и ужаса, който изпитват пред участта в чистилището, или – че „проповядват човешки мисли онези, които учат, че щом монетата звънне в кутията, душата тутакси излита от чистилището“ (тезис 27). „Истинското съкровище на Църквата е пресветото Евангелие (Благовестие) за славата и благодатта на Бога. Но то заслужено е много ненавистно, защото прави първите последни. А съкровището на индулгенциите заслужено е много любимо, защото прави последните първи.“ (тезиси 62-64)
Богохулство е, смята Лутер, Кръстът Христов да бъде сравняван с пищния кръст, който свещеникът си окачва. А истинските християни трябва да следват Христос като свой Глава през изпитания и много скърби.
Желанието на М. Лутер е да се реформира църковния живот в рамките на католицизма. На него и на неговите сподвижници импонират реформите, извършвани в Чехия от Ян Хус и хуситите. Но поради съпротивата си срещу диктата на папската курия през 1520 год. Лутер с папска була официално е отлъчен от Римокатолическата църква. Отговорът му е недвусмислен: той изгаря папската була и така полага основите на ново направление в християнството. В апел „Към християнското дворянство на немската нация“ той и привържениците му обявяват противодействието спрямо папската власт за дело на немската нация.
Император Карл V обаче има амбицията да утвърди световна католическа империя, при това под ръководството на династията на хабсбургската династия, и реформационните движения представляват за него пречка пред тази преследвана перспективата политико-религиозно обединение. М. Лутер е поканен във Вормския райхстаг, за да изясни позициите си, но той не се отказва от схващанията си за Римокатолическата църква и папството. С Вормски едикт, издаден от император Карл V през 1521 год., Лутер е обявен за еретик. Забранено е да се четат написаните от него и най-близките му сподвижници произведения, започват преследвания срещу тях.
Обстановката се усложнява от това, че през 1522 год. във Витенберг стават влиятелни възгледите на анабаптистите и от предизвиканите от тях и предвождани от Т. Мюнцер селски войни. Лутер категорично отхвърля анабаптистките псевдомесиански настроения и отрича всякакви форми на революционни действия. Но преследванията и срещу лутераните го принуждават да се укрие в замък във Вартбург. Тук превежда на немски език Библията, преводът му е публикуван през 1542 год.
През 1529 год. привържениците на М. Лутер внасят протестация в райхстага в Шпайер срещу ограничаването на лутеранството, срещу обвиненията спрямо Лутер и едикта срещу него (именно оттук идва названието протестанти). Пак тогава са предприети опити лутераните да бъдат примирени с калвинистите, но Лутер решително отхвърля тяхното схващане за евхаристията: според него в евхаристията реално присъстват плътта и кръвта Христови. За разлика от католическото учение за транссубстанциацията у Лутер става въпрос за консубстанциация, т. е. за съприсъствие на плътта и кръвта Христови с причастните хляб и вино (по-късно Ф. Меланхтон в името на примирението прави компромис по този толкова важен въпрос).
Популярността на Лутер си дължи вероятно на оживотворяващото възвръщане към Евангелския тип проповед, на приближаването на езика на тази проповед към говоримия език (на немски език той превежда и Библията), изобщо - демократизирането на религиозния култ и приобщаването на национално-културната специфика към него е естествено да привлекат широки кръгове вярващи. Проповедта на Лутер е обладана от остър усет за Божи гняв, от увереността, че има лична мисия за борба с дявола и за слово, предупреждаващо за Божия съд.
С името на М. Лутер са свързани сериозни реформи в немското образование, език, музика. Той създава химна на лутераните - „Могъща крепост е нашият Бог“.
Символ на лутеранската общност става „розата на Лутер“, неговият печат. Той нарича тази емблема „кратко изложение на моята теология“ и разкрива значението на елементите й: централно значение има в нея черният кръст, обозначаващ Христовата кръстна смърт; той е изобразен върху червено сърце – такова е сърцето на християните; бялата роза е символ на радост, умиротворение и възкресение, а петте й листа символизират петте Христови рани; златистите огнени езици обозначават Светия Дух върху небесносин фон – символ на небесната радост, а златният кръг, в който е разположено изображението, означава безкрайността на небесното блаженство.

ПРИНЦИПИ НА ЛУТЕРАНСТВОТО


Вероизповедните принципи на лутеранството са изложени в няколко основни документа:
Основни документи на лутеранството са:
"Аугсбурското изповедание" (1530 год.)
"Апология на Аугсбургското изповедание" (1531 год.)
„Голям катехизис“ и „Малък катехизис“ на Лутер
През 1580 год. е публикувана „Книга на съгласието“, представляваща корпус от всички конфесионални текстове на лутераните. Освен посочените книги този корпус включва още: трите вселенски символа на вярата, „Шмалкалденски членове“, „За властта и върховенството на папата“, „Формула на съгласието“, „Списък на свидетелствата и членове за визитацията“.
„Аугсбургското изповедание“ е редактиарано, а „Апологията на Аугсбургското изповедание“ е изцяло дело на богослова Филип Меланхтон (1497-1560). Той е учил в Хайделберг и е магистър по класически езици и литература от Тюбинген. Авторитетът му на богослов е безспорен, допуска съчетаване на богословски и философски принципи, и дори смята, че много от идеите на Аристотел се съгласуват с Откровението. Става известен като „кроткия спътник на Лутер“. В средите на лутераните предизвикват спорове и възражения отстъпките, които той прави на калвинистите по въпроса за характера на причастието.
Друг авторитетен лутерански богослов е Мартин Хемниц (1522-1586), преподавал във Витенберг, автор на редица богословски съчинения, основното сред които е „Loci theologici“; често наричан „втори Лутер“. Главно на неговите усилия се дължи оформянето на „Книгата на съгласието“. Той се придържа последователно към възгледите на М. Лутер и категорично не приема компромиса на Меланхтон за причастието.
Лутерани са по конфесионалната си принадлежност такива влиятелни творци като композиторът Йохан Себастиян Бах, немските поети Гьоте и Шилер, датският философ Сьорен Киркегор, крупният теолог Рудолф Бултман.
*
Преди всичко, в документите на лутераните се признават трите ранни Символа на вярата – Апостолския, Никейския и Атанасиевия.
В „Аугсбургското изповедание“, чиято първа част съдържа двадесет и един члена на вярата, най-напред е утвърдено, че се почита един Бог в три Ипостаси (Лица), че се приемат никейските принципи и се отричат еретичните възгледи за Троица (манихейство, арианство, самосатска ерес).
В изповеданието е установено ключовото разбиране за греховността на човека по естеството му – всички хора са носители на първородния грях по рождение, ако не са кръстени с вода и Дух; причината за този грях е „волята на дявола и на беззаконниците“. Оттук произтича принципното твърдение за невъзможността човек „да се оправдае със собствени сили и по собствено разбиране“. Затова и категорично се отрича пелагианската ерес.
Обявява се „ново послушание“ - оправданието с вяра. Тази вяра е дар от самия Христос и за да получи този дар, човек следва да служи според Евангелието и да извършва тайнствата кръщение и причастие. Тези тайнства се разглеждат като „свидетелства на Божията воля за нас“.
Кръщение може да се извършва и на деца (за разлика от схващането на анабаптистите), доколкото всички са по рождение носители на първородния грях. В причастието според това изповедание реално присъстват плътта и кръвта Христови. Постановяват се изповед и покаяние. На покаянието, по-точно на вътрешното разкаяние е отделено особено място (лутераните признават важността на покаянието, но реално не го извършват като свето тайнство): то е „съкрушение, т. е. ужас, обхващащ съвестта при осъзнаването на греховете, и вяра, която се възражда от благовестието и опрощението на греховете“. Добрите дела могат да бъдат плодове само на това разкаяние.
Църквата се утвърждава като „общност на свети и истинно вярващи, в която вярно се преподава Евангелието и правилно се извършват Тайнствата“. Допуска се тайнствата да се извършват и от недобродетелни свещеници, защото силата им придава това, че са установление на самия Христос. Смята се, че не е необходимо обредите да са унифицирани, т. е. допуска се те да бъдат свързани с локални и национални културни специфики. Следва да се спазват обреди, които поддържат спокойствието на църковната общност и не водят до прегрешения; монашеските обреди и обети се обявяват за безполезни и ненужни. За безполезни се смятат също така „спазването на свети дни, постите, поклонничеството, почитането на светци“. Светците следва да бъдат приемани като пример за другите вярващи, но не и като посредници и застъпници пред Бога; единственият посредник е самият Христос. Той се очаква да дойде като Съди, и да установи вечно царство за праведниците и наказания за грешниците: отрича се както анабаптисткото схващане за отмяна на наказанията, така и юдейския хилиазъм, според който се очаква земно царство на праведници.
Като установления, които не трябва да бъдат разрушавани, се приемат държавата, светската йерархия и управление, семейството, участието в светски дела и управление (в това отношение се противопоставят на анабаптистите).
Свободната воля на човека се допуска само като способност за свободен избор в светски дела и светска праведност, т. е. отнася се само до външните дела на човешкото естество. Божията праведност е възможна само „с помощта на Светия Дух чрез Словото“ и тази праведност възниква в сърцето на човека с действието на Светия Дух. Необходимо е съединяване на вярата с добрите дела, но водеща именно вярата.
Втората част на Аугсбургското изповедание съдържа „членове за поправяне на злоупотребите“ на Римокатолическата църква:
Постановява се, че причастието е едно – с хляб и вино – и трябва да го получават всички вярващи (след изповед). Църковната власт е дадена само за да се извършват тайнствата и да се проповядва Евангелието; епископите нямат власт над църквите. Отрича се насилственото безбрачие (целибат) на свещениците. Постановява се необходимостта на месата, която следва да се „извършва се почтение“, да се използва разбираем от вярващите език.
*
По инициатива на император Карл V, към когото е адресирано, впрочем, и Аугсбургското изповедание, са предложени три интерима – документи, чрез които да се съгласуват някои вероизповедни принципи на католици и лутерани. Първият интерим (предложен във Вормс през 1540 год.) е отхвърлен от М. Лутeр; вторият (от Аугсбург) е с подчертана католическа насоченост и също не е приет от лутераните; третият, предложен в Лайпциг през 1548 год. (след смъртта на М. Лутер) е приет от някои лутерани в резултат на отстъпчивостта на Ф. Меланхтон. Привържениците на интерима са наречени адиафористи, т. е. приемащи безразлични конфесионални положения, по които е възможно да се направят копромиси; но остават и голяма група същински реформистко настроени лутерани, които не приемат интерима и компромисите с конфесионалните си принципи.
„Формулата на съгласието“ е изработена с оглед на това да бъдат примирени групите лутерани. Тази формула постановява основните изповедни принципи:
само с вяра (sola fide) човек може да бъде оправдан и спасен;
само Писанието (sola Scriptura) е съдия, норма и правило на вероучението и на култа; то е „нормиращата норма“, докато Преданието, т. е. Традицията е „нормирана норма“;
само по милост Божия (sola Gratia) на вярващите Бог може да даде вечен живот; добрите дела не могат да променят Божието установление.
Църквата се смята за видима общност на всички кръстени и невидима (видима само за Бога) общност на свързани с любовта вярващи. Всички кръстени се смятат за „свещеници“, т. е. за деца на Христа.
Дева Мария се приема като Богородица според установленията на Вселенските събори; трябва да се пази жива паметта за нея, но тя също не може да бъде, както се смята, посредник в богообщението. Няма молитви, отправяни към светци, както и молитви за покойните.
Доколкото се приемат решенията всички Вселенски събори (включително и решението на Седмия за иконопочитанието), по принцип не се отрича смисълът на иконите. В някои лутерански храмове има иконични изображения на Иисус Христос. Но тъй като не се приемат посредници, няма, разбира се, икони на Дева Мария и на светци. Не се почитат и мощи поради същите принципни съображения.
За неотменни в литургичното служение се смятат кръстът, свещите, химните, молитвите, четенето на Писанието, органната музика.


ЛУТЕРАНСКИ ЦЪРКВИ


Лутеранството става религия на Северна Германия, след това се разпространява в Холандия, в скандинавските страни, в прибалтийски страни (Латвия, Естония). В скандинавските страни и Дания епископите вече са прекратили подчинението си спрямо папата, подчиняват се на кралете си и това улеснява разпространението на протестантството; в тези страни се запазва епископският сан и така – апостолското приемство. По-късно лутеранството получава разпространение и в Северна Америка.
В хода на историческото развитие на лутеранството в него се открояват различни ориентации и като цяло то е доста многолико.
Преди всичко лутеранските църкви се разделят на две големи групи: църкви с апостолска приемственост и църкви без апостолска приемственост. Църквите с апостолска приемственост са предимно в европейските страни: в скандинавските страни се извършва хиротония в епископски сан, а в немските и повечето европейски страни се ръкополагат пастори.
Лутеранските църкви се диференират на конфесионални и неконфесионални. Конфесионалните са по правило консервативни, макар и в различна степен, и се придържат строго към Писанието като фундамент на изповедните принципи и начина на религиозен живот (поради това понякога за тях се употребява терминът протестантски фундаментализъм). В редица конфесионални лутерански църкви не се смята за задължително и литургичното служение (месата).
*
Най-крупното обединение на лутерански църкви е Световната Лутеранска федерация. Тя е създадена през 1947 год. в Швеция (Лунд). Понастоящем обединява 140 църкви от 78 страни (към тези църкви принадлежат 66-67 млн. души), централният й щаб е в Швейцария (Женева).
Характерна за тези църкви е либералната ориентация. Това означава например, че приемат ординацията на жени за пастори. Споделят икуменистките възгледи и църковна политика. Имат съгласувани хуманитарни дейности и мисионерство.
Шведската църква (с около 70 млн. души) е най-многобройната сред принадлежащите към федерацията. Към тази федерация принадлежат голямата част от лутеранските евангелистки църкви (над 50) в страните на Европа, сред които по-многобройни са църквите на Финландия, Дания и Норвегия. Четиринадесет са принадлежащите към това обединение германски църкви.
Във федерацията членуват четири църкви от Северна Америка, сред които най-многобройна е Евангелистката лутеранска църква на Америка (САЩ, с близо 5 млн. души). Осемнадесет са членуващите църкви от южноамерикански и централноамерикански страни. Азиатските църкви са 42 (десет са в Индия, дванадесет – в Индонезия; най-многобройна е индонезийската църква Батак с 3,8 млн. души). Сред множеството членуващи тук африкански църкви най-многобройна е Етиопската евангелистка църква Mekane Jesus (4,5 млн. души).
Друго влиятелно обединение на лутеранските църкви е Международният Лутерански съвет. Той е създаден през 1993 год. в Гватемала (Антигуа) и има консервативна ориентация, с която представлява алтернатива на Световната Лутеранска федерация. Придържат се строго към конфесионалните принципи, изложени в Книгата на съгласието, приемайки тези принципи като Слово Божие. Не приемат либерални нововъведения, по-специално ординацията на жени пастори, не благославят хомосексуални брачни съюзи.
В Международния Лутерански съвет членуват тридесет църкви от различни страни (с принадлежащите към тях близо 3 млн. и половина души. Най-влиятелен Мисурийският синод на САЩ.
Другото лутеранско обединение, още по-консервативно в своите принципи, е Конфесионалната евангелистка лутеранска конференция. Тя е основана също през 1993 год. и в нея членуват двадесет църкви. Водеща в нея е ролята на Уисконсинския евангелистки лутерански синод на САЩ. Българската Лутеранска църква е основана с помощта на представители на този синод и членува в това лутеранско обединение.
Някои от църквите членуват едновременно в повече от едно от тези обединения. Разбира се, има и такива лутерански църкви, които не принадлежат към посочените три общности.
Общите брой на лутераните понастоящем е около 70 млн. души.


Вие нямате нужните права за да сваляте прикачени файлове.

_________________
If you fall I’ll catch, if you love I’ll love,
And so it goes, my dear, don’t be scared, you’ll be safe,
This I swear. If you only love me

Изображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Чет Дек 22, 2011 12:09 pm 
Offline
Модератор
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:18 pm
Мнения: 265
Местоположение: Stara Zagora
ЦВИНГЛИАНСТВО


Цвинглианството реформационно движение в Швейцария с център Цюрих, откъдето носи названието Цюрихска реформация и е немско-реформатско движение (за разлика от френско-реформатското движение, свързано с името на Ж. Калвин). То е свързано изключително с дейността на Улрих Цвингли.
Улрих Цвингли (1484-1531) е роден с кантона Санкт Гален в заможно селско семейство. Учи в училище за класически езици и в университетите във Виена и Базел, през 1506 год. става магистър по философия. Възгледите му се формират под силното влияние на ренесансовото мислене и хуманизма. Импонира му платонизмът на Флорентинската школа, по-специално на Марсилио Фичино. Общува с Еразъм Ротердамски. Свещеното Писание е предмет на негов специален интелектуален интерес и за да може да достигне до автентичните му послания, изучава староеврейски.
Известно време е свещеник в енория в Гларус. От 1518 год. заема свещеническа длъжност в катедралня храм на гр. Цюрих. Реформите, които предприема, са вдъхновени изключително от образците на християнски живот, както той ги открива в Св. Писание. Писанието според него е и трябва да бъде в основата и на принципите на вярата, и на християнския живот. Придържа се към конкретни възгледи и принципи, завещани от ап. Павел. В много отношения реформите му са сходни с тези на М. Лутер, но виждането и решението за тях осъществява самостоятелно и независимо от Лутер. Категорично се възпротивява на продажбата на индулгенции и благодарение на неговото влияние в Цюрих тя е прекратена. Привилегированото положение на католическия клир предизвиква неговото недоволство, но за разлика от Лутер той не приема възможността църквата да е под юрисдикция на светски управник – според него тя трябва да е изградена в съответствие с републикански и демократични принципи. Смята, че свещенството няма благодатен дар, че мисията на свещенослужителите е проповедническа и образователна, а не посредническа. Смята, че с данъците на Римокатолическата църква се злоупотребява и средствата се използват за ненужен разкош. Успява да наложи секуларизиране на имотите на манастирите в района на Цюрих и в тях създава образователни центрове и хосписи. Монашеският живот според него не е предписан от Библията и е ненужен. В проповедите си отделя се обявява против военното наемничество и за политическа неангажираност на швейцарските кантони с други страни.
По негово решение се отменя постите, свързани с религиозния календар. Обявява се против целибата на духовенството. Богослужението в религиозната община, ръководена от Цвингли, бива опростено. От 1524 год. не отслужват меса (за разлика от лутераните). Не се признават светците като посредници в общуването с Бога. Отменено е почитането на икони и на мощи. Всички вярващи получават двата вида причастие – с хляб и вино. Според Цвингли в причастието не се приемат същински плът и кръв Христови, то има по-скоро смисъл на припомняне за жертвата на Христос. Така по същество то губи смисъла си и на Свето тайнство в цвинглианската църква. По инициатива на есенския ландграф Филип Цвингли е поканен в Марбург, за да съгласуват позициите си с Мартин Лутер. Но различни остават именно техните разбирания за евхаристията, Лутер категорично не приема тълкуването на Цвингли.
Цвингли издава “За истинската и фалшивата религия”, съчинение, в което излага своите възгледи за вероучението и култа. Спасението според него е възможно с вяра, спасение ще бъдат не всички, а само немного избрани.
Анабаптистите той смята за еретици и се приобщава към борбата на срещу тях.
Благодарение преди всичко на влиянието на Цвингли тази форма на протестантство се приема в още няколко кантона - в Берн (с решаващото съдействие на сподвижника на Цвингли Хенрих Булингер), в Базел, в Шафхаузен, в Санкт Гален и в Гларус, както и в немски градове (център на тези реформи тук е Констанц). Тя категорично не се приема от кантони, които са горско-планински – Швиц, Ури, Унтервалден, Люцерн и Валис остават верни на Римокатолическата църква. Различията в политиката на градските и горските кантони става причина за гражданска война, Цвингли е мотивиран от идеята да организира стабилна федерация от протестантски кантони и повежда битка срещу католическите. Съюзът на горските кантони е подкрепен от католическа Австрия. Жертва на тази гражданска война става и самият той – убит е в неуспешната за Цюрих битка при Капел.
Делото на Цвингли е продължено от неговия съратник Хенрих Булингер. Той е избран за негов приемник в качеството на свещеник в Цюрихския катедрален храм. Предимно на него се дължи съставянето на Хелветско вероизповедание в две последователни редакции – с второто, от 1566 год. се постига съгласие с калвинистите и се полагат конфесионални основи за обединение на немското и френското реформатство.
*
Понастоящем съществува Цвинглианска обединена църква на Христа. Църквата приема себе си като възродител на немското реформатство и свързва себе си с принципите на У. Цвингли. Основана е от емигрирали в Америка (САЩ) немци и на пуритани от Нова Англия. Представлява част от Обединената църква на Христа, създадена през 1957 год. от евангелистки, реформатски и конгрегационалистки църкви.

_________________
If you fall I’ll catch, if you love I’ll love,
And so it goes, my dear, don’t be scared, you’ll be safe,
This I swear. If you only love me

Изображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Чет Дек 22, 2011 12:17 pm 
Offline
Модератор
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:18 pm
Мнения: 265
Местоположение: Stara Zagora
АНГЛИКАНСТВО


Прикачени файлове:
KENTARBARIISKI KRAST.jpg


Англиканската църква е официално утвърдена през 1534 година от крал Хенри VIII. Преди да отдели английската църква от папската власт, т. е. От юрисдикцията на Римокатолическата църква, кралят е последователен католик, негативно настроен към реформационните процеси, по-специално към лутеранството (с името му се свързва трактат против Лутер).
Конкретен повод за нарушаването на хармоничните отношения с папството става искането на краля папа Климент VII да обяви за недействителен трудно приетият от папството негов брак с Екатерина Арагонска (дъщеря на император Карл V), за да се ожени за Ана Болейн (това става вторият му поред брак от общо пет). Папата не се съгласява, най-вероятно заради желанието му да запази отношенията си с католическа Испания (Екатерина Арагонска е испанска благородничка). Разводът и новата венчавка стават дело на примаса на Римокатолическата църква в Англия архиепископ Томас Кранмър. Английският синод взема решение църквата в Англия да се обособи от юрисдикцията на папата, а през 1534 год. парламентът Акт за върховенството, с който английската църква се обявява за независимо по отношение на Римокатолическата, а краля – за „глава на Църквата на земята“ и „защитник на вярата“.
По същество лидерът на реформация на английската църква е архиепископ Томас Кранмър (архиепископ в периода 1533-1556 год.). Затворени са всички манастири и имотите им са секуларизирани. Издаден е превод на Библията на английски език. Един от основните стремежи е общият за реформационния период стремеж да се утвърди национална църква със специфично богослужение. Англиканската църква се формира като близка до католичеството по представите за църковна структурираност и йерархия и остава епископална. В началото тя потвърждава и такива важни за католицизма положения като получаването на причастие с вино само за духовенството, преосъществяване на хляба и виното в плът и кръв Христови, целибат на духовенството.
Постепенно църквата започва да придобива евангелистка ориентация. В нея се утвърждават протестантски идеи, следващи предимно калвинистките принципи.
Същинска реформационна дейност Томас Крамнър и неговите съмишленици разгръщат след като крал става малолетният Едуард VI.
През 1549 година със специален акт е утвърдена литургията на англиканската църква. Основен документ на църквата става "Книгата за общи молитви", утвърдена с този акт. В нея се признават две тайнства: кръщението и причастието. Приема се, че светците не са посредници в общението с Бога и почитането им се преустановява, отменя се почитането на мощи и молитвите за покойните.
През 1553 год. Томас Кранмър съставя вероизповеден документ с 42 члена. Но той така и не влиза в сила, защото на престола идва ревностната католичка Мария Тюдор. Времето на нейното управление е мрачно за тази църква поради острата католическа реакция, изразена в политика на преследвания и кървави разправи. Кранмър и още двама епископи са затворени, а после осъдени и изгорени заради убежденията си.
Нови възможности за реформиране на английската църква в независимост от Римокатолическата се създават по времето на Елизабет I. С интронирането й през 1559 год е приет нов Акт за върховенството. Възобновена е англиканската църковна йерархия, за Кентърбърийски архиепископ е ръкоположен Матю Паркър и оттук нататък ръкополагането на архиепископи не се прекъсва. Впрочем, Англиканската църква има претенциите да бъде апостолска, без прекъсване на апостолската приемственост. И се определя като католична в широк смисъл – като всеобща църква. В средите на църквата през ХVI в. се заражда пуританството, което е калвинистко по ориентацията си и представлява опозиция на Англиканската църква.

ПРИНЦИПИ НА АНГЛИКАНСТВОТО


През 1563 год. на основата на вероизповеданието, съставено от Т. Кранмър, е приет на събор документ "Тридесет и девет члена", който е утвърден и от Парламента (1571 год.). В него са утвърдени основните вероизповедни принципи на англиканството.
Най-напред се постулират общи принципи на вярата (членове 1-5):
вяра в Троица, една по субстанция в три Лица;
в Словото, Син Божи, станал истинен човек;
в смъртта на Христос и слизането Му в ада;
в Христовото възкресение от мъртвите и в това, че ще дойде отново в последните дни като съдия;
в Светия Дух, Който изхожда от Отца и Сина и е един по субстанция, величие и слава с Отца и Сина, истинен и вечен Бог.
Регламентират се правила на вярата (членове 6-8), според които:
Светото Писание е достатъчно за спасението (посочват се приеманите като канонични книги на Стария Завет и всички на Новия Завет);
Старият Завет не противоречи на Новия; и в двата Завета на човечеството е обещан вечен живот чрез Христос – единственият Посредник между Бога и човека, едновременно Бог и човек; християнинът не е свободен от заповедите, дадени чрез Мойсей и наричани морални.
Признават се трите древни символа на вярата – Никейският, Атанасиевият и Апостолският.
В тематичен кръг са обособени принципите на личната религия (членове 9-18):
човек се смята за носител на първородния грях по рождение, „проникнат е от зло“ по естеството си поради рождението си от Адам (не поради наследяване на греховността си от Адам) и тази греховност се изразява в това, че тялото противостои на духа му;
поради това той не може да извършва добри дела без Божията милост и да бъде оправдан с дела; единственият начин да бъде оправдан е с истинска и жива вяра, а добрите дела са плод на тази вяра благодарение на милостта на Бога чрез Христос;
но и добрите дела не могат да избавят човека от прегрешения и от Божия съд и дори кръстените в Христос, единствен безгрешен и приел греховете на света, не могат да не грешат (и тук, както при лутераните и калвинистите, се „вгражда“ в специфичен контекст Августиновата постановка за естествената греховност); падналият може да се възроди отново само по милостта Божия;
Утвърждава се в строга форма възгледът за предопределението и избраността: „Предопределението за спасение е предвечно, преди основите на света, по решение на Божествения съвет, което остава тайна за човека и неизменно - избраните за спасение в Христос Бог е осиновил, направил по Своя милост подобни на образа на Своя Син Иисус Христос и те по Божията милост придобиват вечно щастие“ (чл. 17).
Църквата като институция и нейните правомощия се регламентират като принципи на корпоративната религия (членове 19-31):
Видимата Христова църква представлява „конгрегация на вярващите, в която се проповядва истинното Божие слово и се извършват тайнството според Христовите установления“. Тя е „свидетел и пазител на Светото Писание“ и няма пълномощията да въвежда ритуали и обреди, които не са предписани в Писанието. Църковните събори са дело на хора (не могат да бъдат свиквани при това, както се посочва, без волята на властите), нямат сила да определят каквото и да било, необходимо за спасението, могат да грешат и са грешили, както са грешили в решенията си и църквите – и най-древните, и Римокатолическата.
Тайнствата трябва да се извършват според установленията на Писанието, а в Евангелието Христос е установил две тайнства: кръщението и Господнята Вечеря. Те представляват знаци и свидетелства на Божията милост и воля за човека. Кръщението е знак за ново рождение, следва да се кръщават и деца. Причастието е знак не само за Божията любов, но и за изкуплението чрез Христос. И за миряните следва да е достъпно причастието с вино; чрез хляба и виното всички, които ги приемат правилно, т. е. „по небесен и духовен начин“, участват в плътта и кръвта Христови (католическият възглед за транссубстацията се отрича, но се смята, че в причастието плътта и кръвта Христови присъстват реално). Свещенството не се приема като тайнство, при все че епистопскиат сан се запазва. Конфирмацията, покаянието, венчавката и елеосвещението също се запазват, но не в качеството на свети тайнства, а като свещенодействия или свещени обреди.
Отричат се установените от Римокатолическата църква доктрини за чистилището и индулгенциите, както се отричат и поклонението на образи и почитането на светци в качеството на посредници.
Тъй като единствената жертва заради изкуплението е жертвата на Христос, месата, чиято необходимост не се отрича, няма жертвен характер. Тя и проповедите следва да се извършват на разбираем за вярващите език.
И накрая в „Тридесет и деветте члена“ се постановява, че върховна власт и над църквата в Англия и нейните доминиони има кралят (кралицата), че над тази църква не може да има чуждестранна юрисдикция, включително юрисдикция на Римския епископ.
Регламентира се още, че молитвените служения следва да се извършват според установената при крал Едуард VI книга - „Книгата за общи молитви“ - и че според установените също при този крал правила следва да се извършва ръкополагането в свещени санове. Не се установява като необходимо традициите и обредите да бъдат еднакви в различните страни и по различно време. Отрича се необходимостта от задължителен целибат на свещенството.
Приема се като допустимо християнин да служи с оръжие в името на страната си. Имуществото, правата и титлите на християните не могат да бъдат смятани за общи (по този въпрос се отхвърлят схващанията на анабаптистите) и всеки по своя воля може да реши да подпомага бедните.


АНГЛИКАНСКА ЦЪРКВА


СТРУКТУРА


Църквата остава епископална. Църковната йерархия е изградена от архиепископи (Кентърбърийски и Йоркски), епископи, свещеници и дякони. Архиепископите и епископите се утвърждават от кралицата по предложение на премиер-министъра.
Свещените санове не се отличават с божествен авторитет за извършване на богослужението.
*
С времето в Англиканската църква се развиват две различни тенденции, които довеждат до условно диференциране на „висока“ и „ниска“ църква.
"Високата църква" е по-близо до католическата традиция по строгост на йерархичните отношения и до разбирането за спасителна сила на църквата, за необходимост от участие в Църквата като Тяло Христово. Богослужението, макар и опростено, се приближава повече до католическата меса. Запазва се смисълът и обредите, свързани с кадене на тамян, със светената вода, богослужебното одеяние и др. При това се придържа към протестантския принцип за спасение с вяра, както към идеята за предопределението и избраността (в калвинисткия му вариант). Признават божествеността на кралската власт. Запазват почтително отношение към традицията и смятат себе си за католична, т. е. всеобща църква заедно с римския католицизъм и Православието, която не е разкъсала връзките с апостолската приемственост.
„Ниската църква“ се оформя като изразител на по-демократизирана ориентация, споделя религиозната идея за спасение на всички вярващи, като при това поставя акцент върху личното спасение, без помощта на Църквата. Не приема Свещеното Предание във всички негови форми и компоненти. Стреми се да отстоява правото на всекиго да проповядва и изобщо насочва усилията си в посока на евангелизаторството. В по-висока степен отстоява възгледите за лично спасение, а не спасение в Църквата. Тя допуска до проповедническа дейност и жени свещенослужители, а това предизвиква остри спорове и негативно отношение от страна от елитарните кръгове на "високата" църква.
В средите на „ниската“ църква се заражда и евангелистко направление. Ритуалните действия в църквите от това направление литургичните действия изобщо не се приемат като притежаващи специална символика и необходимост. Не се палят свещи, няма олтар, под въпрос се поставя дори необходимостта от Кръста. Из средите на по-определено протестантската по нагласата си "ниска" църква се обособява методизмът.
Оформя се и движение, получило названието „широка църква“ - по нагласата си то е по-близко до „ниската“ църква; стремежът на „широкоцърковниците“ е да примирят високата и ниската църква и да съдейства за преодоляване на противоречията с другите протестантски църкви; така че по основната си ориентация това представлява икуменическо движение. Също както другите икуменистки настроени протестанти тя не проявява особена загриженост за спецификата и чистотата на догматичните положения, изразителите на тази ориентация са привърженици на критичен прочит на Библията.
*
Оксфордско движение

То възниква в първата половина на ХIХ век във „високата църква“, предимно в средите на Оксфордския университет – отстоява апостолска приемственост на Църквата на Англия; смятат англиканството за пълноправна деноминация на християнството заедно с Римокатолицизма и Православието. Лидерите на движението, Джон Нюман и Хенри Палмър, в последна сметка се приобщават към Римокатолическата църква.
*
Понастоящем всички принципи и действия на Англиканската църква трябва да бъдат одобрени от Парламента. Литургично служение се извършва на английски език с музика, изпълнявана на орган и други инструменти.
От 1988 год. се приемат и жени за епископи, жени епископи има в Канада и в Австралия, много жени са презвитери и дякониси.
Някои от епископалните църкви в САЩ приемат ръкополагане на хомосексуалисти и благославяне на хомосексуални бракове, с което предизвикват възмущението на повечето традиционни и консервативно настроени англикански общности.

АНГЛИКАНСКА ОБЩНОСТ


Англиканската общност е форма на обединение на англиканските църкви с цел да съгласуват позициите си и да си оказват съдействие. Консултативният орган на това обединение е Ламбетска конференция под председателството на Кентърбърийския архиепископ. Първата Ламбетска конференция е свикана през 1867 година. Понастоящем в Ламбетските конференции участват всички англикански църкви от различните страни.
В Англиканската общност членуват Църквата на Англия, Шотландската епископална църква, Църквата на Ирландия, Църквата на Уелс, Англиканската църква на Австралия, Епископалната църква на САЩ, Англиканската църква на Канада и още четиридесет и три църкви от различни страни.
Множество англикански църкви не принадлежат към тази общност и се разглеждат като независими англикански църкви. В средите на независимите църкви също се формират обединения:
Традиционна англиканска общност
Създадена е през 1990 год. в Канада (гр. Виктория) и в нея членуват четиринадесет църкви (Англиканска църква на Америка, Англиканска католическа църква на Канада, Англиканска католическа църква в Австралия, Традиционна англиканска църква в Англия и др.).
Консервативни англикански (англо-католически) църкви
Като такива се идентифицират Американската англиканска църква, Англиканската епископална църква на Северна Америка, Англиканска църква инкорпорейтед, Англо-католическа църква в Америка, Обединена англиканска църква-неклетвеници (отказали да положат клетва пред крал Вилхелм VI през 1689 год, както и пред неговите потомци) и още пет църкви. Всяка от тези църкви има свои подразделения.
Евангелистки (протестантски) англикански църкви
Такива са единадесет църкви в Англия, Северна Америка, Африка.
Либерални независими Англикански църкви
Като такива се идентифицират също единадесет църкви, последната от които е Икуменическа англиканска католическа църква.
Общият брой на принадлежащите към англиканската конфесия е 90 млн. души.


Вие нямате нужните права за да сваляте прикачени файлове.

_________________
If you fall I’ll catch, if you love I’ll love,
And so it goes, my dear, don’t be scared, you’ll be safe,
This I swear. If you only love me

Изображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Чет Дек 22, 2011 12:39 pm 
Offline
Модератор
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:18 pm
Мнения: 265
Местоположение: Stara Zagora
КАЛВИНИЗЪМ


Прикачени файлове:
EMBLEMA KALVINIZAM.png

Калвинизмът е реформационно направление на протестантството, възникнало през ХVI век в Швейцария. Носи името на основателя си Жан Калвин.
Жан Калвин (1509-1564, Калвин – латинизиран вариант на френската му фамилия Ковен) е французин, произхожда от фамилия на френски евреи от гр. Нуайон, провинция Пикардия. Учи теология в Сорбоната в Париж, става бакалавър по свободни изкуства, а по-късно изучава хуманитарни науки и право в Орлеан и Бурж, получава докторска степен. През студентските си години изпълнява и богослужебни функции. Калвин по-скоро под влияние на хуманистки възгледи и на идеи на „новото благочестие“ (пиетистко движение, чиито идеи са изразени в станалия авторитетен за Римокатолическата църква трактат на Тома Кемпийски „Подражание на Христа“), отколкото под влияние на лутеранските възгледи, сред френските университетски кръгове се инициират предложения за реформиране на католическия църковен живот. В реч, подготвена или поне вдъхновена от Калвин, ректорът на Сорбоната Никола Коп заявява, че в живота на вярващите водещо трябва да бъде Евангелието, а не по-късно утвърдилите се църковни обреди. С критичните си възгледи Калвин си навлича гнева на църковните власти. Емигрира в в Швейцария, известно време е в Базел и в Женева.
В Женева заедно с реформатора Гийом Фарел се отдава на проповед на Светото Писание и прави първите стъпки към реформиране на църквата. В началото тези стъпки са добре приети, защото стават част от съпротивата срещу херцога на Савоя. Но поради сложната политическа ситуация се надига опозиция на тези начеващи реформи и Калвин е принуден да напусне града - известно време служи като пастор в Страсбург. Поддържа дружески отношения с дейци на реформацията (напр. с приемника на Цвингли Хенрих Булингер, с Филип Меланхтон) и придобива значителен авторитет в техните среди. За да опровергае на дело ненужното според него изискване за безбрачие на духовниците, се жени за вдовицата на анабаптист, когото той сам е принудил да се разкае. Но не след дълго губи и невръстните си деца, и нея самата.
През 1541 год. е поканен в Женева, след като е дал публичен отговор на призивното писмо на кардинал Садоле към женевци да се възвърнат в лоното на католическата църква – в този отговор се обявява против корумпираността на тази църква, против властовите привилегии на папството, против съблазните и почитането на реликви, в каквото според него църквата е превърнала християнския култ. В Женева вече има по-благоприятни условия за осъществяване на църковни реформи, и Калвин остава тук края на живота си, като се посвещава изцяло на тези реформи. Критичен към Римокатолическата църква, Калвин същевременно е и категоричен противник на еретичните учения и движения, а такива са според него и анабаптизмът, и антитринитарианството. Не приема свободното тълкуване на принципите на вярата от т. нар. от него либертини. По-общо казано, той вижда като особено важна реформационна задача преодоляването на проявите на некатехизираната вяра. Но решенията на Калвин в това отношение са доста сурови, по негово внушение например е наказан със смърт обявения за еретик Мигел Сервет.
През 1536 година в гр. Базел е публикувана книгата на Калвин "Установления на християнската религия" (Institutiones Religionis Christianae) - в нея разкрива основните си възгледи, положени като доктринални принципи на калвинизма. След това той многократно преработва и допълва книгата и тя става солиден и много влиятелен в протестантските среди богословски трактат. През 1541 год. трактатът излиза в Женева на френски език – той е едно от първите богословски съчинения на френски език и се цени високо и заради литературно-езиковите си достойнства. Към 1553 год. Калвин завършва превода на Библията на френски език (превежда от староеврейски и критикува в много отношения всепризнатата в католическите среди Вулгата, превода на св. Йероним). Прави редица коментари и тълкувания на книгите, съставящи Светото Писание.
Калвин предприема конкретни стъпки по организация на църковния живот в Женева, които могат да се определят като ново църковно строителство. В осъществяването му той се опира на активното съдействие на светската управа. Намерението му е да създаде предобраз на „Божия град“ по образеца на описания от блажени Августин. Калвинистката реформация се отличава с повече суровост на установяваните порядки, с регламентирани високи изисквания към формата на църковен живот и нравствеността на вярващите. Калвин бива наричан „женевски папа“, вероятно поради това че по същество, макар и бидейки просто съветник в градската управа, провежда последователна и доста строга регламентация на живота на града. Специално внимание се отделя на религиозното обучение и възпитание, особено на децата. Пълното подчинение на волята Божия, спрямо която човек следва да е послушен раб, изключва каквито и да било "отклонения" от избрания религиозен път и разпиляване на усилията и даденото време на човешкия живот - в Женева, където Ж. Калвин живее, по негово внушение за известно време са забранени всякакви прояви на изкуството, танците и светските забавления, затворени са увеселителните заведения, като животът на гражданите е организиран около религиозни събирания и проповеди. Този тип реформиране на религията бива наричан романски тип, защото по изисквания към вярващите и по проникването си в светския живот е близо до католическата практика. Калвинистката църква също така бива определян и като реформатска, като се има предвид реформиране на католицизма. Изискванията към вярващите са за безпрекословно подчинение спрямо църквата, за строг нравствено регламентиран начин на живот. В Женева се установява режим, който по всички признаци следва предзададен теократичен модел на управление и на съвместен живот.
В църквата установява четири длъжности: пастори, доктори (богослови), презвитери и дякони. Пасторите и богословите осъществяват проповедническа дейност и поемат грижата за катехизирането на вярващите. Презвитерите и дяконите освен богослужебните си функции имат за задача да подпомагат членовете на църквата и в конкретни жизнени и социални ситуации.
Реформатските църкви приемат именно този модел на църковно устройство и разпределение на функциите, както и мисията да задават норми и да подпомагат цялостния живот на своите паства. Църквата на Калвин в Женева задава модела на активно присъствие на реформатските църковни общности в социалния, политически и икономически живот.
Освен в Швейцария калвинизмът се установява през ХVI в. още в Шотландия и Ирландия, в Холандия (през 1573 год. той става тук официално вероизповедание), в Трансилвания. При разпространението си той освен в класическата си реформатска форма се установява под формата на презвитерианство и на конгрегационализъм.
Под влияние на калвинизма във Франция възниква движение на протестанти, известни като хугеноти. В Англия изразител и проводник на калвинистките принципи става пуританизмът.

ПРИНЦИПИ НА КАЛВИНИЗМА


ВЪЗГЛЕДИ НА КАЛВИН


Според Калвин е нужно да се възстанови накърненото от Римокатолическата църква понятие за Бог. Бог е абсолютно свободен и трансцендентен; Неговата воля и решения не могат да бъдат допускани в каквато и да било зависимост от човешките дела. Външните форми на благочестие, отливащи се в обредност, нямат за Калвин никаква стойност – тази справедлива оценка на „обредоверието“ и злоупотребата с възгледа за добрите дела, довела до порочната продажба на индулгенции, се трансформира у Калвин в радикален протест срещу Свещеното Предание изобщо. Християнската религия у него зазвучава изключително като религия на Свещеното Писание и всичко, което противоречи на Писанието, следва да бъде отстранено от религиозния живот. За спасението е важно пълното обръщане на „вътрешния човек“ към Бога, който дарява на човека вярата. Упованието за спасение е в тази дарена вяра. Човешкият разум може да греши и да се заблуждава, „Светото Писание тълкува... по-добре и по-убедително от философите“. Дори съборните решения могат да бъдат погрешни, а възгледите на светите учители на църквата могат да бъдат приети само тогава и доколкото не противоречат на Светото Писание.
В своите „Установления на християнската религия“ Калвин противопоставя християнската вяра на античните представи за безликата съдба. Но, тръгвайки от това, както и от възгледите на блажени Августин (особено изложените в трактата „За предопределението на светците“), той провежда последователно възглед за предопределението, и по-точно за двойното предопределение: има избрани от Бога за спасение и има избрани от Него за гибел. Това се определя изключително от Божията воля и в спасението човекът със своята свободна воля няма участие. Преди всичко следва според Калвин да се различи християнският възглед за избраност – избраните са не народ, народ на своя Бог, както смятат юдеите, а всички истински вярващи в изкупителния подвиг на Христос – Христовата църква. Действително принадлежащите към тази църква сами са светци – затова не е нужно почитането на светци в качеството на посредници и застъпници пред Бога. Външната църква е видимата форма на вътрешната църква на Божите избраници. Решението за спасение на „избраните“ е предвечно и не може да бъде променяно. Така Божията благодат за спасение е получена по предопределение или не е получена също по предопределение от Бога. И човек не може да проникне в Божията воля, определила предвечното Божие решение. Човешките дела, колкото и да са богоугодни, не биха могли да променят тази изначална предопределеност. На човека му остава само да вярва искрено и да изпитва боязън от Бога, търпеливо да носи своя кръст и да не роптае срещу Божията воля. Нищо не може да облекчи участта на онези, за които е предначертана гибел. Суровостта на калвинисткия възглед за предопределението се приближава твърде много до старозаветното разбиране, според което е страшно да попаднеш в ръцете на живия Бог. Тъй като Новият Завет признава Стария, никой не е отменял според калвинистите старозаветните заповеди и норми – това определя редица норми и за съвременните калвинисти, включително отношението им към брака и към хомосексуализма; тези норми допускат по принцип смъртно наказание за убийство.
От друга страна, в калвинизма се откроява желанието на вярващите да покажат не само чрез благочестивост, а и чрез външни действия, че принадлежат към групата на избраните за спасение. Това в твърде висока степен стимулира трудовата и социалната им активност и в последна сметка, както счита социологът Макс Вебер, тъкмо този тип протестантска етика е породила такива развити икономически отношения, каквито са капиталистическите. В тази етика обаче, в калвинисткия й вариант, човекът няма свободна воля да върши добри дела.
Според Калвин аскетичното монашество е напълно ненужно. Всичко, което е дадено от Бога на човека в света, е дадено по справедливост и от него човек трябва да се ползва. Всеки е поставен на определено място с определено предназначение и сам ще бъде отговорен за използването на това, което му е дадено – в използването на благата да има умереност и трезвост, отказ от всяко излишество, тщеславие и суетност. Своите земни задължения, включително и семейните, човек трябва да спазва поради това, че са отредени от Бога.
Тъй като човек не може да узнае Божията воля за собственото си спасение, той може да се опита да „разчита“ знаците за тази воля по просперитета в собствения си живот – по това дали са успешни или не са успешни жизнените му дела. Но и животът в света изисква пълно самоотричане – Христос е за Калвин образец, и защото Той се е „възнесъл на небесата“, следващият го трябва да се отстрани от всички земни привързаности и с помислите си да се устреми към небесното. Всеки член на Тялото Христово трябва да съблюдава душевна чистота и непорочност.
„Ние не принадлежим на себе си: затова нека нашите разум и воля да не определят нито нашите решения, нито онова, което следва да правим.
Ние не принадлежим на себе си: затова нека да не се стремим към онова, към което ни тласка плътта, и да не й се подчиняваме.
Ние не принадлежим на себе си: да забравим по възможност за себе си и за всичко, което ни заобикаля.
Ние принадлежим на Господа: да живеем и да умираме за Него.
Ние принадлежим на Господа: нека Неговата воля и мъдрост да ръководят всички наши постъпки.
Ние принадлежим на Господа: нека целият ни живот да бъде устремен към Него като към единствена цел. О, колко преуспял е човекът, който, знаейки, че не принадлежи на себе си, е отнел от своя разум властта над себе си, за да я предостави на Бога! Понеже ако за човека най-сигурното средство да погуби себе си е да си угажда, то най-надеждното средство за спасение е не да живее според собствения си разум, не да прави каквото и да било по своя воля, а единствено да следва Господа. Затова нека нашата първа стъпка да бъде да се отречем от себе си, за да насочим цялата сила на нашия разум към служение на Бога. Аз наричам служение не само това да се повинуваме на Неговото слово, но и това човешкият разум да се откаже от собствените си помисли, решително да се обърне към Божия Дух и да се подчинява Нему“ (За християнския живот, II, 1).
Молитвата на Калвин
Отче, Всемогъщи Боже,
дари ни силата на Твоя Дух Свети,
за да вървим по земния си път нелек
през огън и вода,
така да сме покорни на Твоите закони,
че и смъртта без страх да срещнем,
разчитайки на помощта Ти.
Помагай ни да понесем
враждата и ненавистта човешка
докато не достигнем окончателна победа
и не встъпим
в благословения покой,
който Твоят Син единороден
с кръвта си придоби
за нас.
Амин

ВЕРОИЗПОВЕДНИ ПРИНЦИПИ


Утвърдени са в няколко документа.
Сподвижникът на Ж. Калвин и продължител на неговото дело в Женева Хенрих Булингер съставя Хелветско изповедание в два варианта: първото е прието от щвейцарските калвинисти в Базел през 1536 год., второто е от 1564 год. и е съставено за курфюрста Фридрих Пфалцки. Приети са последователно от шотландските, френските, полските и унгарските калвинисти.
През 1563 год. е утвърден Хайделбергски катехизис, приет от реформатските църкви. Друг важен документ на тези църкви стават Каноните на Дортския синод, приети през 1618-1619 в Додрехт, Нидерландия.
Основен документ на калвинистките (реформатски и презвитериански) църкви е Уестминстърското изповедание, прието в Лондон на събор в църквата на Уестминстърското абатство през 1643-1469 год. В Шотландия то е утвърдено през 1647 год, а в Англия - през 1648 год.
*
Хайделбергският катехизис
представлява синтезирано изложение на принципите на вярата:
Човек не принадлежи на себе си, а на Иисус Христос, Който е заплатил за греховете му и го е освободил от властта на дявола. Макар и създаден по образ Божи, човек става подвластен на грях и всеки поради непослушанието на прародителите се ражда в грях, знае за своята греховност от Божия Закон и е обречен да извършва грях ако не се възроди чрез Духа. Единственият посредник – Иисус Христос – е истинен човек и е истинен Бог, защото с божествеността си може като човек да понесе бремето на Божия гняв и да ни върне праведността и живота.
Не всички хора, проклети поради греха на Адам, са спасени от Иисус Христос, а само онези, които стават Негови членове благодарение на истинната вяра. А истинната вяра е „твърдо знание, посредством което аз приемам за истина всичко, което Бог ни е открил в Своето Слово. И заедно с това твърда увереност, която Светият Дух чрез Светото Евангелие е вселил в сърцето ми, че не само на другите, но и на мен също са ми дарени от Господа отпущение на греховете, вечна праведност и блаженство само по Божията милост заради заслугите на Иисус Христос“ (разбира се като пълно и буквално приемане на всичко казано в Библията).
В катехизиса е приведен Апостолският символ на вярата и догматичните положения в него са разделени и са разяснени така: за Бог Отец и творението, за Бог Син и изкуплението, за Бог Свети Дух и освещаването. (Творението се свързва изключително с Бог Отец, изкуплението се разглежда като „заплатено“ с кръвта на Иисус Христос освобождаване на греховния човек от властта на дявола, човешката смърт – като умиране за греховете и встъпване във вечен живот; чрез смъртта на Христос на кръста е разпнат и погребан ветхият човек, за да не господстват над човека злите похоти; слизането на Христос в ада се пояснява като адски мъки, които Спасителят е понесъл на кръста, възкресението на Христос – като залог за бъдещото блажено възкресение на човека).
Оправданието на човека е само с вяра – с нея човек приема праведността и святостта на Христа; то не може да е с дела, защото и най-добрите дела на човека в този живот не са съвършени и са осквернени с грях.
Катехизисът утвърждава две тайнства: свето кръщение и свето причастие. Могат да се кръщават деца, защото и те са, както възрастните, „в съюз с Господа и в Неговата църква“. Причастието е нужно като припомняне на жертвата на Христос, единствен глава на Църквата. Месата учи, се твърди в катехизиса, че живите и мъртвите получават опрощение на греховете само ако свещениците ежедневно на тази меса принасят Христа в жертва за тях и че Христос телесно присъства във вида на хляб и вино и затова следва да Му се покланяме в този вид, „следователно месата по същество не е нищо друго освен отричане на единствената жертва и страдания на Иисус Христос и проклето идолопоклонство“. Невярващите и безбожниците не се допускат до причастие. Ключовете на Царството Небесно са проповядване на Евангелието и църковна дисиплина; които не спазват тази дисциплина, водят порочен живот и повтарят грешките си, не се допускат до тайнствата и се изключват от църквата, а от Самия Господ – от Христовото царство.
Добри дела са само онези, които са по Божия Закон – твърди катехизисът и разяснява Десетте Божи заповеди. Тълкува се смисълът на Господнята молитва „Отче наш“.
*
Каноните на Дортския синод
представляват решения по пет основни положения на учението: за Божието избиране и осъждане (за Божието предопределение), за ограниченото изкупление (за Христовата смърт и спасението на човека чрез нея), за човешката порочност, зя неотразимата благодат, за неотстъпността на светците и за двойното предопределение.
Предопределението се установява като "неизменно Божие намерение", „непостижимо различаване на еднакво изгубени хора“, „явено в Божието слово установление за избиране и за осъждане“. Бог е избрал за спасение „определено количество хора“, които „не са нито по-добри, нито по-лоши от другите“, решил е да им дари истинна вяра и да ги оправдае, да ги освети и прослави. И това избиране не е поради предвиждане на тяхната вяра, а обратно – поради избирането им е дарена вярата и това е изключително по Божието благоволение и неизменно предварително решение. На избраните се дава в различна степен увереност в тяхната избраност - „истинна вяра, синовен страх Божи, благочестива печал за греховете, жажда за праведност и други плодове“. Онези, които не са избрани, не получават в дар спасителна вяра, остават осъдени и наказани, и това установление показва Бога „като страшен, безупречен, справедлив съдия и отмъстител“. Кръстната смърт на Божия Син е „единствената и във висша степен съвършена жертва, повече от достатъчна за изкуплението на греховете на целия свят“. Обещанието за спасение, дадено в Евангелието, „следва да бъде провъзвестено на всички народи и нации, за които то е предназначено без всякакво различие“ - то не е и не може да бъде многоразлично за избраните за спасение по Божия милост.
Първородната греховност се разпростира върху всички потомци на Адам чрез възпроизвеждане (а не поради подражание, както смятат пелагианците), всички са заченати в грях. След грехопадението у човека остава естествен разум, с помощта на който той запазва „известно понятие за Бога, за природните неща и за разликата между нравствено и безнравствено“, но този разум не може да доведе до спасително знание за Бога; човек не го използва правилно дори по отношение на природата и обществото. Дадените чрез Мойсей на юдеите десет Божи заповеди също не предлагат средства и сили, за да се избави човек от пагубната си греховност. „Това, което е невъзможно за естествения разум и за Закона, Бог извършва със силата на Светия Дух посредством словото“, чрез Евангелието за Месията. Призоваваните чрез Евангелието се приобщават към него, възраждат се, възкръсват от мъртвите за вечен живот и това е не поради някакви техни заслуги, а поради предопределеността им за спасение. А ако някои не се приобщават, то е пак поради предопределението – за осъждане; и във всичко това няма участие на човешката воля.
Избраните и истинно вярващите могат за се усъмнят, да грешат и да се изкушават от плътта и от света; но Божието семе в тях е нетленно въпреки отстъплението им, и те никога не губят напълно вярата си и Божията милост. Затова трябва непрекъснато да се молят и да се разкайват, за да се възродят, да преживеят отново Божията милост и да се примирят с Бога, да възстановяват увереността си в неотстъпността. Такава неотстъпност се удостоверява от Библията и от примера на светците (а те са според тези принципи избраните истинно вярващи).
По всички тезиси Каноните опровергават изложени на диспутите в Холандия възгледи, които се определят като заблуди относно основните принципи на калвинисткото учение за предопределението.
*
Уестминстърското вероизповедание
съдържа тридесет и три глави, в които се утвърждават принципите:
за Божието Слово като дадено под формата на Свещеното Писание, а Писанието – като съдържащо всичко, което е необходимо за спасението на човека;
за суверенната власт на Бога над творенията и за волята Му „да постъпва с тях както Му е угодно“;
за почитането на Бога като Света Троица и за „филиокве“ (за изхождението на Светия Дух и от Сина в съгласие с католическия догмат);
за извечното Божие предопределение – за вечен живот или за вечна смърт;
за естествената грехопадналост на човека поради нарушаване на Божия закон и за наказанията (временни и вечни), както и за лишаването от благодат на невярващите;
за единството на Завета: първият завет е с Адам, комуто е обещан вечен живот в отговор на неговия труд и послушание спрямо Бога; вторият – чрез Христа – е за спасението и дара на Светия Дух. Вторият завет е даден различно във времената на Закона и във времената на Евангелието: за евреите (Старият Завет) е даден чрез „обетования, пророчества, жертви, обрязване, принасяне на жертвен агнец и други първообрази и установления“, а във времената на Евангелието (Новият Завет) – чрез проповед на Божието Слово и тайнствата кръщение и Вечеря Господня е даден „за всички народи, както за юдеи, така и за езичници“ (Заветът на благодатта е постулиран като един, но осъществяван по различен начин);
за Христос като единствен Посредник между Бога и човека, имащ две съвършени природи, Божествена и човешка, „неразделно съединени в едно лице без превръщане, прибавяне и смесване“; с кръстната си жертва „осъществил съвършено Закона“ и „напълно удовлетворил справедливостта на Своя Отец“;
за загубата на природната свобода с грехопадението и липсата у човека на свободна воля - по природата той е „изцяло отвърнат от доброто“, „мъртъв в грехове“, неспособен да се измени със собствени усилия, и само по благодат може да стане способен да желае и да върши духовно добро;
за това, че Бог призовава само избраните, „неизбраните не могат да бъдат спасени";
за оправданието на избраните чрез прощаване на греховете и изкуплението чрез Христос; оправданите са осиновени, наследяват обетованията и спасението, възродени са, получават „ново сърце и нов дух“ и оправданието е еднакво както в старозаветните, така и в новозаветните времена;
за вярата, която е спасителна, дарена от Бог на избраните и усъвършенствана само от Него; за разкаянието, необходимо за всеки грях поотделно, както и за това, че способността на вярващите, които „изпълнява единствено дълга си като нищо незначещи раби“, е единствено „от Духа Христов“, а делата на неизбраните не могат да бъдат праведни;
за неотстъпността на светците, т. е. че избраните не могат да отпаднат от благодатта и трябва да са уверени в своята избраност;
за това, че истинно вярващите и възродени (т. е. избраните), макар и да не са под закона на завета за труд, даден чрез Адам, имат полза от този закон, защото той им помага да се въздържат от грях и не противостои на благодатта на Евангелието;
за християнската свобода, „придобита от Христос за вярващите избрани“: тя дава „безпрепятствен достъп до Бога“ и в новозаветните времена е „по-голяма“, защото те са освободени от „робството на обредния закон, на който е била подчинена еврейската църква“ и имат „по-пълно общение с Божия Дух“;
за правителствата и за държавната власт, които Бог е установил в свое подчинение и „за Своя слава и за всеобщо благоденствие“ и които нямат „ключовете от Небесното царство“, но следва да пазят реда и единството в църквата, и имат право да създават синоди; "който въстава срещу тях, въстава срещу Божия закон“; „дълг на народа е да се моли за правителството, да плаща данъци, да спазва законовите постановления и да му се подчинява според законите на съвестта“, папата няма власт и юрисдикция на територията на дадено правителство;
за богослужението, което се състои в „в благочестиво четене на Писанието, проповядване, слушане на Словото с разбиране, в послушание спрямо Бога, в пеене на псалми и в правилно извършване на тайнствата“; вярващите не трябва да се покланят на Бога в изображения, нито на светци;
за невидимата вселенска Църква, която се състои „от пълния брой избрани“, и за видимата църква, която се състои от всички истинно вярващи и не може да се сведе до една нация, както във времената на закона; единственият глава на видимата църква е Христос и римският папа не може да бъде такъв - „той е същият този антихрист, човек на греха и син на погибелта, който е възвеличил себе си в Църквата против Христа и всичко, имащо отношение към Бога“;
за тайнстава, които според установлението на Бога са две – кръщение и Господня вечеря и са „знаци и печати на завета на благодатта“; учението за транссубстанциацията (на Римокатолическата църква) „е противно не само на Писанието, но даже на здравия смисъл и разбиране“;
за църковната дисциплина и за това, че съборите и синодите могат да грешат и са грешили (калвинистите привеждат в потвърждение на този свой възглед обстоятелството, че иконоборският събор от 754 год. не е признат от Православната и Римокатолическата църква за вселенски и че тези църкви признават събора, приел догматичните принципи за иконопочитанието, т. е. Седмия вселенски събор);
за това, че църковното общение не бива да нарушава правата и собствеността, както и че „всички, изповядващи реформатската вяра, не трябва да се свързват в брачни връзки с невярващи, паписти или други идолопоклонници“;
за състоянието на човека след смъртта, за възкресението и последния съд: „в последния ден всички живи няма да умрат, но се ще изменят, а всички умрели ще възкръснат в телата си – същите, макар и с друго свойство, и ще бъдат навеки съединени с душите си“, а “телата на неправедните ще се възстановят за безчестие“.
Постмиленианизъм
Вероизповедните възгледи за участта на човека след смъртта и за възкресението се оформят в специфично за калвинистите учение, което става известно под названието постмиленианизъм или постмилениална есхатология. То се гради върху библейския възглед, че след потопа на Ной е обещано от Бога да няма повече унищожение на земята, а също и върху интерпретация на казаното чрез ап. Павел „не всички ще умрем, но всички ще се изменим“ (1 Коринт. 15: 51-53). Накратко казано, калвинистите смятат, че не се очаква „край на света“, защото преди второто Пришествие на Христа на земята ще настъпи хилядолетно царство – милениум. Това царство се очаква като теократично и именно реформатската църква е тази, смятат калвинистите, над която няма да надделее адът, и нейното място в земната теокрация ще е решаващо. Този теократичен модел ще има патриархален характер – калвинистите са категорични привърженици на патриархалния модел на държава и семейство и решителни критици на всякакви прояви на феминизъм. Като в предобраз на този очакван милениум и в съвременното общество идеал е послушанието – на поданиците в държавата и на жената в семейството. Това послушание е оправдано с обстоятелството, че човек така или иначе няма свободна воля за добро (презвитерианците за разлика от последователните калвинисти реформати допускат наличието на свободна воля у човека).
Тъй като не се очаква „край на света“, следва да се решават проблемите на света, смятат калвинистите. А това според тях означава да се утвърди повсеместно Мойсеевият закон. Изкуплението на човешките грехове от Христос е, твърдят те, в нарушение на този Закон, но никой не е отменял този Закон и той трябва да бъде докрай осъществен. Именно той следва да стане законодателната основа на теократичния строй, затова трябва да бъде вписан във всички държавни конституции и да зададе принципите на всеки държавен и семеен кодекс – на политическия кодекс на Библията и на патриархалния семеен кодекс. Библията следва да бъде разпространена сред всички и така всички да бъдат подготвяни за настъпването на земното хилядолетно царство.
Този възглед на калвинистите е по същество квазиесхатологичен, той не се съгласува с принципите на традиционната християнска есхатология. В него се „вгражда“ по специфично преинтерпретиран начин познатият от юдаизма хилиазъм. Не може да се каже, че този възглед избягва представите за утопичен проект за рай на земята. Според съвременните калвинисти традиционните християнски възгледи за „край на света“ (изповядвани според тях от баптисти и православни) се превръщат в проект за теокрация и земен рай след второто Христово Пришествие. Така че по принцип за тях е трудно да се дистанцират изобщо от представите за земен рай, т. е. от утопичния проект (а християнската есхатология именно затова е есхатология, защото принципно се различава от утопичните проекти). Постмиленианистката идеология е част от възгледите на пуританите, които определят религиозността на Нова Англия и имат сериозно влияние изобщо върху формирането на религиозното съзнание в САЩ.


ХУГЕНОТИ


Хугеноти биват наричани френските протестанти, появили се през ХVI век. Названието им идва, както се предполага, от Хуг (Хюг), протестант от калвинистка Женева или от деформирана транскрипция на eidgenossen (самоназвание на швейцарците).
Във Франция протестантски тежнения се проявяват времето на Маргарита Наварска – тя и нейният духовник Жерар Русел са католици, но са впечатлени от протестантските нагласи за личната вяра; Русел обаче е остро критикуван от Калвин заради това, че е приел католичеки епископски сан. Смята се, че по това най-напред са били създадени няколко лутерански общини. Но същинско протестантско движение се оформя на основата на калвинистките принципи. Сериозно влияние има активният женевски реформатор Гийом Фарел, както и проповедта и дейността на самия Калвин. През втората половина на ХVI в. регигиозните общини на хугенотите наброяват над две хиляди.
Твърде скоро съчиненията на реформаторите са забранени, от времето на крал Анри II хугенотите са преследвани като еретици, но с едикт на Карл IХ от 1561 год. смъртното наказание да еретици е забранено. В Пуаси е организиран диспут между католици и хугеноти, но те не постигат помирение. За известно време им е предоставена свобода да извършват калвинистко богослужение, укрепена с издадения от крал Анри IV Нантски едикт от 1589 год. Римската курия не одобрява Нантския едикт.
Недоволството на парижани от хугенотите ги изтласква от столицата и централните райони на страната и ги принуждава да се оттеглят предимно в районите на укрепените Ла Рошел, Сомюр и Монтобан. От 1568 год. пристанищният град Ла Рошел на брега на Бискайския залив става е център на тяхната дейност. Калвинистки общини има също в Прованс, в Бургундия и др.
Хугенотите в лицето на своя лидер Гаспар дьо Колини имат сериозно влияние върху крал Карл IХ. Майката на краля Екатерина Медичи търси начини да прекрати това влияние. След неуспешен опит за покушение над Колини през 1572 год. въвлечени в противоборствата на управляващите династии ревностни католици извършват масово клане на хугеноти, станало печално известно като Вартоломеева нощ (в деня на св. Вартоломей).
При Анри Наварски и Ришельо хугенотите отново имат известна свобода и възможност да извършват богослужения.
През 1685 год. крал Людовик ХIV отменя Нантския едикт и започват преследвания на хугенотите. Много от тях се изселват от страната - в Англия (главно в Лондон), в Холандия, Швеция, Дания, Америка, Русия.
Във Франция протестантите отново получават свобода на изповеданието след революцията от 1789 год. В страната се установяват реформатски църкви, които са наследници на хугенотите.


ПРЕЗВИТЕРИАНСТСВО


От Швейцария калвинизмът прониква в Шотландия, където през 1560 год. се установява под формата на презвитерианство в резултат на активната дейност на сподвижника на Калвин Джон Нокс. Началото на презвитерианската църква тук се поставя с приетото през тази година Шотландско вероизповедание, в което се утвърждават калвинистки принципи. По-късно това презвитерианските църкви приемат Уестминстърското вероизповедание.
Джон Нокс (1513-1572) учи в университета в Глазгоу, приема сан на католически свещеник. Решаващо за обръщането му към реформационните идеи се оказва влиянието на Джордж Уишарт (1513-1546), който проповядва принципите на калвинизма в Англия и в Шотландия, но поради радикализма си предизвиква недоволството на църковните власти (кардинал Битон) и е осъден на смърт. Радикалните протестанти завземат замъка Сейнт Ендрюс, убиват кардинал Битон и превръщат замъка в свое убежище. Именно тук започва дейността си Джон Нокс. Арестуван е и известно време е затворен във Франция. След завръщането си в Англия активно съдейства за осъществяване на реформите, с които по времето на крал Едуард VI се утвърждава англиканската църква. След смъртта на краля, по времето на ревностната католическа кралица Мария Тюдор Джон Нокс заминава за Женева. Тук той постепенно се преориентира от англиканските си възгледи към принципите на калвинизма. Става особено известен със съчинението си „Първият тръбен глас против чудовищния режим на жените“, в който отстоява яростния антифеминизъм на калвинизма.
Неприет в Англия и от интронираната след Мария Стюарт кралица Елизабет I, той се завръща отново в Шотландия, където инициира революционни действия, известни като „протестантска революция“ - привържениците му, обявявайки се против Римокатолическата църква и нейните реликви, рушат храмове и манастири и превземат Единбург.
Управляващата в качеството на регент Шотландия Мария дьо Гиз, съпруга на краля на Шотландия Яков V, умерена католичка, прави опити да примири католици и протестанти, но е приета като проводник на френска политика и по инициатива на Джон Нокс английски войски са изпратени в Шотландия, за да я отстранят от управлението. Военният конфликт приключва с приемането на Единбургски договор и изтегляне от Шотландия и на френските, и на английските войски. Оттогава насетне в Шотландия се създават условия за интензивно разпространение на протестантските идеи.
През 1650 год. по искане на Джон Нокс шотландският парламент забранява практикуването на католицизъм и приема катехизичен документ и богослужебна „Книга на дисциплината“. Протестантството става държавна религия на Шотландия. Ликвидирани са пълномощията на епископския сан, ръководството на църковните общини се осъществява от „суперинтенданти“. Самият Нокс е служител в църквата св. Жил в Единбург. Пише придобилото авторитет в протестантските среди съчинение „История на Реформацията“.
Причастността към католицизма по времето на кралица Мария Стюарт предизвиква съпротива у Джон Нокс, неговите радикални възгледи не са приети по същество и от предприелите протестантски реформи шотландци по времето на регента Морей (1567-1570 год.); при тези реформи шотландската църква остава по-близо до англиканската, епископството се запазва.
С установяването на презвитерианската църква в Шотландия е свързано името на Ендрю Мелвил (1545-1622). Той получава образование по класически езици и хуманитарни науки във Франция (в Париж и в Пуатие), известно време е преподава в Женева, след което е ректор на университите в Глазгоу и Сейнт Ендрюс в Шотландия. Именно той инициира реформи, следващи по-скоро калвинистките, отколкото англиканските принципи. В шотландските църкви се въвежда нова система на организация и управление, епископският сан е отменен и начело на църковните окръзи застават презвитери (старейшини) и управлението на църковните дела се поема от колегии на презвитерите (презвитерии). Презвитериите включват и катехизатори – доктори по богословие, както и пастори на църквите. Мелвил отстоява концепцията за „две царства“, всяко от които е автономно. Предприема категорични стъпки за отделяне на църковните от светските власти, за лишаване на държавата от възможността да се намесва в управлението на църквата и правото на генерална асамблея на църквата сама да избира презвитерите и пасторите. Тази негова политика обаче не се приема, той е отстранен от длъжността си в университета в Сейнт Андрюс, и след като продължава да отстоява принципите си пред крал Яков VI, е арестуван, а после се изселва във френския град Седан.
В Англия презвитериански общини се основават от края на ХVI-началото на ХVII век. През 1647 год. презвитерианската църква е официално призната от Дългия парламент. Но от 1660 год, в резултат на реставрационната политика на Стюардите отново е възстановен официалният статут на епископалната църква.
От Шотландия презвитерианството прониква в Ирландия. През 1642 год. е изселили се шотландци установяват тук, в град Ълстър, първата презвитерианска църква.
По-нататъшното разпространение на презвитерианството е в земите на Америка. Тук се заселват емигранти от Шотландия, Англия, Холандия, Швейцария и основават през 1706 год. Презвитерианската църква на САЩ.


ПУРИТАНИЗЪМ


Пуританизмът (от къснолатинското puritas – чист) възниква в Англия като постреформистко калвинистко движение. То е опозиционно на Англиканската църква и се обявява за окончателно „очистване“ от католическото наследство, останало според пуританите в тази църква по времето на кралица Елизабет I. Споделящи калвинистките възгледи, те искат пределно опростяване на богослужението, прекратяване на месата, отстраняване на всички символи и изображения. Органната музика на месата, каденето на на тамян, паленето на свещи и други компоненти на храмовия ритуал са според пуританите ненужни, тъй като са резултат на превратно тълкуване на казаното в Писанието. Те смятат, че дори Кръстът (централният християнски символ!) и кръстното знамение не трябва да бъдат задължителни.
Достатъчна за пуританите е дълбоката набожност и вътрешна дисциплина в името на осъществяването на мисията им на избрани в света. Строго се придържат към калвинисткия възглед за предопределението и смятат себе си за избрани, за да подготвят човечеството за хилядолетно земно Божие царство. В начина си на живот се отличават с умереност и сдържаност, проповядват благонравие и суровост и своеобразен личен аскетизъм, но принципите на същинския християнски аскетизъм са им дълбоко чужди. Смятат, че ден на покой, отдаден само на Бога, трябва да бъде съботата и това е поредният индикатор за деформираното у тях разбиране както на традиционния юдаизъм, така и на традиционното християнство.

Божието Слово, записано в Библията, задава всички принципи на вероучението, и тълкуванията му от учителите на Църквата могат да водят по-скоро до деформирано възприемане на това слово, отколкото до адекватното му разбиране. Всичко казано за вероучението трябва да бъде подчинено и дори сведено до „християнска наука“, схващана от тях твърде опростено. Пределно прости трябва да бъдат формите на словесност – художественото слово е за тях обременено с излишества, а религиозното изобразително изкуство е ненужно. Но пуритански възгледи изразява и Джон Милтън („Изгубеният рай“). Забранени трябва да бъдат всякакви увеселения, театралните представления, танците, пъстрите дрехи.
В социален план пуританите се борят срещу абсолютизма, пуританизмът става идеологията на Английската буржоазна революция от ХVII век. В църковния живот изискват също демократизиране, което за тях означава ликвидиране на пълномощията на епископството и изборност на пасторите. Радикалните пуритани прерастват в опозиционно не само на англиканството, но и на презвитерианството течение – индепендентство или конгрегационализъм, според което не са нужни дори и национални църкви.
Идеолози на английския пуританизъм са Уилям Амъс и Ричард Бакстър, проповедници – Джон Дод, Уилям Пъркинс, Том Шепард.
От средите на пуритани произхожда и лидерът на английската революция от ХVII в., установил диктаторски режим в качеството на лорд-протектор Оливър Кромуел. Той прави опит да утвърди презвитерианство в качеството на официална религия, но с реставрацията на Стюардите и възстановяването на монархията (1660 год.) е възстановена в своя статут Англиканската църква. През 1662 год. с Акта за единообразието на Англиканската църква служещите в нея пуритани са отстранени. В есето си „Англичаните“ Джордж Оруел пише, че собствено английският народ, седемдесет процента от населението на Англия не са пуритани, че „мрачната теология на калвинизма така и не е могла да заяви за себе си в Англия, както навремето е станало в Уелс и в Шотландия“. Но пуританизмът, пише той, в по-широк смисъл е бил натрапен на работещите, за да им се внуши, че всяко развлечение е грешно, и зад това стои „таен икономически мотив“. По принцип можем да интерпретираме антиутопиите на Оруел като визиращи именно евентуално пуританско общество.
В средите на пуританското движение се проявяват в най-явен вид първите признаци на секуларизация на самото християнство в протестантските кръгове на Западна Европа и САЩ.
През 1620 год. пуритани, предимно индепенденти, отделили се от Англиканската църква, са принудени да напуснат страната. Обявили се за „поклонници“ (пилигрими), някои от тях заминават за Холандия, а други се заселват в земите на Северна Америка, създават Плимутските колонии и не след дълго се обосновават в Нова Англия. В САЩ те основават първите конгрегационалистки църкви. „Съглашението на „Мейфлауър“ от 1620 год. се възприема от тях като ковенант (договор), сключен от Бога с Неговите избраници.
В щата Мазачузетс под ръководството на Джон Уинтроп и Джон Котън е основана конгрегационалистка община, която в съюз със светските власти е организирана като „commonwealths“, своеобразно теократично „царство“. С рвение защитават възгледите за избраност, за Божие предопределение, непоправима греховност на човека и лично благочестие и пуританските проповедници, които се обявяват за противници на Масачузетската теокрация - Том Хукър, Роджър Уилямс. През колониалния период влиянието на пуританизма върху формирането на новата религиозност в тези земи е решаващо. Известният Харвардски университет е основан през 1636 год. като училище за пуритански духовници.
През ХVIII в. пуританистката идеология се възражда във възгледите на Джонатан Едуардс, Самуел Хопкинс, Джонатан Дикинсън, Исаак Бакус.


КОНГРЕГАЦИОНАЛИЗЪМ


Разклонение на калвинизма, което в по-висока степен залага на самостоятелността и демократизирането на местните църкви. Възниква в Англия през втората половина на ХVI век в условията на конфликти с презвитерианската църква. По-известни стават по това време под названието индепенденти, т. е. независими, и са идейни наследници на пуританизма, определяни са като негово „ляво крило“ или радикални пуритани. В рамките на презвитерианската църква конгрегация или обединение на вярващите, на църковни служители и миряни, е всяка локална църква (енорийска църква). Приема се, че Христос присъства при всяко събиране на вярващи. Конгрегационалистите отстояват еманципиране на локалните църкви и тяхна автономност в решенията за организацията на църковния живот и характера на богослужението; така отхвърлят юрисдикцията на презвитериите и на генералните асамблеи. По същество отричат необходимостта и от национални църкви.
В политическия живот на Англия индепендентите присъстват като изразители на интереси на джентри, т. е. средно слоеве на търговци и предприемачи, както и маргинални дворянски прослойки. Обявяват се против абсолютистката власт, за републикански тип държавно устройство.
Конгрегационализмът не се свързва с името на определен основател, но има свои идейни вдъхновители и лидиращи фигури – Робърт Браун, Харисън, Робинсън. Тъй като англиканската църква има стабилни позиции, индепендентите са преследвани и много от тях се заселват в Холандия. Те основават тук, в Лайден, през 1616 год. първата конгрегационалистка църква.
През 1616 год. религиозният живот е съсредоточен в поместните църкви. Пасторите на тези църкви се избират чрез вота на общината, като в избора участвуват и миряни и имат мандатност. Богослужението е до предел опростено и модифицирано с оглед на спецификите на общините, възможно е те да имат и собствени вероизповедни принципи. Общини на конгрегационалисти приемат през 1658 год. Савойско изповедание, но то няма общозадължително значение.


КАЛВИНИСТКИ ЦЪРКВИ


Калвинистките църкви се диференцират на три типа: реформатски, презвитериански и конгрегационалистки. Всички те се различават принципно от епископалните по структурата си и по начина на управление. Епископството се възприема от тях като институция, която е лишена от смисъл, всъщност презвитера (т. е. старейшината) смятат за „надзираващ“ („епископ“ според буквалното значение на тази гръцка дума) и се позовават на това, че в Евангелието не се говори за сан по-висок от този.
Начело на реформатските и презвитерианските църкви стоят презвитери. Презвитерите са управляващи и наставляващи (т. е. проповедници, пастори) – различават се не по ранг, а по характера на длъжността си. Задължение на управляващите е да се грижат организацията на църковния живот в презвитериите и местните общини. Основните задължения на проповедника личат по посвещението му – той е „министър на словото и на тайнството“; в неговите правомощия влиза и ординацията (посвещаването в сан). В някои презвитериански църкви (за разлика от реформатските) се допуска за проповедници да бъдат посвещавани и жени. Дяконите имат, както във всички християнски църкви, предимно социални функции – помощ на нуждаещи се, стопански и финансови въпроси на общината и др.
Богослужебният ред и делата на общностите се определят от ръководни органи на църквите на няколко равнища. В реформатските църкви решения по делата на местните общини или конгрегациите се вземат от консистории. В презвитерианските църкви такива функции имат сесиите. Те определят богослужебния ред, тяхно е правото да решават дали да отлъчат и да приемат отново (след покаяние) някого от църквата. Имат правото и да избират наставляващи пастори. Презвитерианските църкви имат две книги, задаващи общ ред на богослужебните ритуали - „Книга за общо богослужение“ (от 1906 год.) и „Богослужебна книга“ (от 1970 год.), но е напълно допустимо сесиите да променят реда и характера на богослуженията, адаптирайки ги към конкретни ситуации и потребности.
Църковнозаконодателни и изпълнителни органи на църковните окръзи в реформатските църкви е разрядът. За презвитерианските църкви такива са презвитериите. Те одобряват изборите на пастори и съгласуват религиозния живот на църквите в съответния район и църковното общение с други църкви от същата конфесия. Презвитериите обикновено се обединяват в синоди и генерални асамблеи. Дейността на реформатските църкви се контролира и регламентира от национални синоди. Презвитерианските църкви имат генерален синод. Тези органи имат правото да вземат решения и по въпросите на вярата, т. е. по догматичните принципи, и в техните пълномощия е да определят църковната политика. Спазването на църковните канони се наблюдава от трибунали, специфични съдебни органи, в които участват представители на разрядите, съответно на презвитериите.
В конгрегационалистките църкви структурата е пределно проста. Правото за определяне на реда на богослуженията, за избор на пастори и дори за решения по конфесионални принципи принадлежи на конгрегациите, т. е. на поместните църкви. За пастори могат да бъдат избирани и миряни, установява се и мандатност на пасторите.
По специфичен начин стои изобщо при протестантите въпросът за символиката на елементите на богослужението. Всъщност за символи може да се говори доста условно, дори тайнствата са за тези църкви знаци. И поради това, че символът изобщо губи стойността си именно на символ, богослужението се опростява до предел. В общностите, формирани от пуритани, за присъствие на християнски символи, дори на кръста като символ, вече е трудно и дори невъзможно да се говори.
Разпространение
Реформатски църкви са установени в редица страни, но особено е мястото на Федерацията на реформатските църкви на Швейцария (обединяваща двадесет и две кантонални църкви). Холандските реформатски църкви са три със свои подразделения. Традиционни реформатски църкви има още в Унгария, Румъния, Украйна, Франция, Германия, Словакия. В САЩ са установени две реформатски църкви. Десет са тези църкви на африканския континент, пет от тях са в Южна Африка (четири са установени от холандските реформати). И също така десет са реформатските църкви в Индонезия.
Сред презвитерианските църкви лидираща роля имат Църквата на Шотландия, презвитерианските църкви на Ирландия и на Уелс. Презвитерианските църкви в САЩ са три. Многобройна е Презвитерианската църква на Канада. Презвитериански църкви има още в Мексико, Бразилия, Перу, Австралия, Нова Зеландия. Шест са тези църкви в Корея (две от тях в Република Корея), една е установена на Тайван, една в Индия и две в Пакистан. В Африка има четиринадесет презвитериански църкви: три от тях са в ЮАР, две в Гана, по една в Египет, в Судан, в Конго, в Камерун, в Нигелия, в Мозамбик, в Руанда, в Малави.
Сред конгрегационалистките църкви от калвинистки тип лидираща е Националната федерация на конгрегационалните християнски църкви (САЩ). Освен нея в САЩ има още три конгрегационалистки обединения. В Европа са установени Шведска мисионерска църква на завета и Съюз на уелските индепенденти. Четири са конкрегационалистките църкви в Африка – на Южна Африка, Зулуска цъква (ЮАР) и две конгоански евангелски църкви.
Общият брой на принадлежащите към реформатските и презвитерианските църкви е около 46 млн. души.


Вие нямате нужните права за да сваляте прикачени файлове.

_________________
If you fall I’ll catch, if you love I’ll love,
And so it goes, my dear, don’t be scared, you’ll be safe,
This I swear. If you only love me

Изображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Чет Дек 22, 2011 12:40 pm 
Offline
Модератор
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:18 pm
Мнения: 265
Местоположение: Stara Zagora
АНАБАПТИСТИ


Анабаптистите (букв. “прекръстените”) са протестантско движение, възникнало през ХVI век под непосредственото влияние на реформатската дейност на Х. Цвингли в Швейцария. Началото на движението е положено в Цоликон (близо до Цюрих) на 21 януари 1525 год. с ново кръщение, прието от Конрад Гребел (1498-1526), Феликс Манц (1498-1527) и Георг Блаурок (1492-1529). Те основават общност, наричайки себе си “Швейцарски братя”. Обединява ги антиклерикалистката реформатска нагласа, увлечението от късносредновековния мистицизъм и идеите на М. Лутер, както и изострената чувствителност към социалната несправедливост.
Те смятат, че кръщение следва да се приема в зряла възраст с ясното съзнание на вярващия за апостолска мисия; кръщението на деца според тях не се съгласува с новозаветните възгледи. Самото кръщение е не тайнство, “гарантиращо” спасение, а начин да се удостовери личната причастност към вярата, външен знак за тази причастност. Кръщението в общността се извършва чрез поливане и поръсване, но понякога и чрез потапяне. Признават авторитета само на Свещеното Писание, като отдават приоритет на Новия Завет. Приемайки за себе си ново кръщение, те споделят мистичната идея за вътрешно откровение в душата на човека, озарен с Христовата светлина, и това вътрешно озарение е различно от външното откровение в Свещеното Писание. Вътрешното озарение е особен род пророческа дарба, която човек получава, и за осъществяването й, както и за "съд" над самия себе си, не е необходима църковна институция. За “швейцарските братя” идеал е мъченичеството, страданието (за по-изострената им чувствителност към мъченичеството допринася и обстоятелството, че ранна смърт постига първите лидери на общността).
Нова насока придава на движението страсбургският реформатор Мелхиор Хофман (1495-1543), който обвързва специфичния за евреите хилиазъм с проповеди за скорошен апокалипсис и установяване на Царство Божие. Мнозина от привържениците на Хофман смятат, че Царството следва да се установи на земята, при това “със сила”, т. е. с оръжие. В гр. Цвикау (Саксония) Николай Щорх обявява себе си за пророк. Град Мюнстер (Вестфалия) бива провъзгласен през 1534 г. за Новия Йерусалим с "цар" Йохан Бокхолд. Твърде радикални стават действията на анабаптистите в Германия под водителството на Томас Мюнцер. С идеята за социално равенство той повежда привържениците си на социални бунтове срещу властта, а с идеята за "равенство в образованието" оправдава бунта срещу “елитарната” наука и култура, в резултат на който се стига и до изгаряне на библиотеки.
В Германия, по-специално в южни и централни нейни райони, се формират анабаптистки групи (швейцарско-германски братства), предвождани от различни лидери. Сред тях особено популярна става основаната от Якоб Хутер общност, наричана “хутериански братя” или просто хутерити.
Анабаптистите се опитват да се установят не само в Германия, а и в други страни (Холандия, Швейцария) с помощта на свои пратеници. Но общността е преследвана, преди всичко заради революционните прояви на много от членовете й, и в последна сметка дейността й е прекратена. Понастоящем има малки хутеритски общности.

_________________
If you fall I’ll catch, if you love I’ll love,
And so it goes, my dear, don’t be scared, you’ll be safe,
This I swear. If you only love me

Изображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Чет Дек 22, 2011 12:43 pm 
Offline
Модератор
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:18 pm
Мнения: 265
Местоположение: Stara Zagora
МЕНОНИТИ


Менонитите са протестантска общност, основана през ХVI в. в Холандия, отстояваща основни принципи на умерените анабаптисти и категорично различаваща се от радикализма на войнствените анабаптисти. Наречени са така по името на основателя на общността Менно Симонс.
Менно Симонс (1496-1561) е от Витмарзум, село в нидерландската провинция Фрисландия. Подготвяйки се за свещеник, той учи в град Болсвард, запознава се с латинския превод на Библията (Вулгата). В младите си години, пише той, „светът обичаше мен и аз обичах света“. Постъпва на служба като католически свещеник в Пингюм, а след това в родното си село Витмарзум. Въпреки, че лутеранската и друга реформаторска книжнина бива забранена във Фрисландия като еретична, той успява да се запознае с възгледи на немски и швейцарски реформатори, отклик у него намират и възгледи на Еразъм Ротердамски. Лутеровите възгледи за причастния хляб и вино задълбочават съмненията му относно католическия възглед за транссубстанциацията. Впечатлен е от проповедта на анабаптиста Мелхиор Хофман в Холандия за скорошното настъпване на Царството Божие. По това време особено в земите на Холандия радикалисти масово унищожават икони, смятайки, че се борят с идолопоклонство. Той като че ли също е склонен да приема почитането на икони за идолопоклонство, и да го смята за грях на църквата, но радикалните форми на борба срещу него са му чужди. Приема с вътрешно убеждение възгледа за кръщение на възрастни. Към тази анабаптистка позиция се придържа и малко популярното преди Менно Симонс движение на кръщенците.
Той напуска католическата църква (през 1536 год.) и родното си място. Кръстен е отново вероятно от един от лидерите на кръщенците, Обе Филипс. Установява се за известно време в Гронинген, а после на различни места във Фрисландия. Полага много усилия, за да спре безчинствата и рушенето на манастирски ценности под влияние на радикалните анабаптисти от Мюнстер. Пише с възмущение против радикализма на Йохан фон Лайден, провъзгласен за „цар“ на „новия Йерусалим“ (мюнстерското теократично царство), защото смята, че вината за тези безчинства е до голяма степен именно негова. В проповедите си се обявява против използването на сила. Възгледите за ненасилие стават водещи за него и за неговите последователи до ден днешен. С проповедите си той привлича съмишленици и започва кръщение на възрастни (придържа се към обреда на кръщение чрез обливане, характерен за католиците). Става презвитер на братството на кръщенците. Пише необемисти книги - „За духовното възкресение“ (което разбира като възраждане, обновление още в този живот), „За новото творение“, „Тълкуване на християнското кръщение“ и др.
Потресен е и от преследванията на анабаптистите, обявени за еретици, от екзекуциите им (брат му, също анабаптист, е убит при тези преследвания). Екзекутирани са и кръстени от него християни. През 1540 год. издава основното си произведение - „Фундамент на християнското учение“. Основните вероучителни теми в него са за кръщението, Господнята вечеря и характера на общината. Кръщението и причастието са двете тайнства, признати от него и последователите му и тълкувани също както и в другите протестантски общности. Той не признава като правомерно кръщението на деца и смята, че кръщението трябва да е „по вяра“. Не приема и схващането за консубстанциация в причастието, т. е. по същество се дистанцира от Лутеровите възгледи за кръщението и причастието. Смята, че Христос е приел тяло у непорочната Мария по чудодеен начин чрез Светия Дух (а не от самата нея; това личи и във вероучителните принципи, приети от менонитите); в тълкуването на боговъплъщението се сближава с възгледите на Мелхиор Хофман. Общината на вярващите в Христос е според него общност на хора богобоязливи, обичащи Бога и ближния, братство на светци, „невеста Христова“ и тя трябва да е обособена от света – това е и основната причина менонитите да останат самостоятелна общност, да не се приобщят нито към лутеранските, нито към калвинистките църкви.
Известно време Менно Симонс живее в Амстердам, след това в Кьолн, чийто архиепископ Херман фон Вид не е чужд на евангелистките нагласи на реформаторите. Тук и в други южногермански градове привлича много привърженици. В споровете с антитринитариите в общината отстоява догматичния принцип за троичността на Бога.
Не след дълго отново е в Холандия. Тук оказва помощ на изгонените от Англия при режима на Мария Тюдор калвинисти-пуритани, обявили се за пилигрими. Но високомерието им го отблъсква, при дискусиите си с тях получава ругателства, в които се въвлича дори и Калвин. Не престават и преследванията на кръщенците в Нидерландия преди всичко поради това, че понякога ги свързват с радикалните анабаптисти, а също и поради обстоятелството, че не приемат военна служба и дейности, свързани с полагане на клетва. Менно Симонс прилага всичките си усилия да утвърди общината на кръщенците като община на миролюбиви хора, които са в мир с Бога и с другите. Странства и проповядва на различни места, повечето време е принуден да се укрива. Резултатни се оказват проповедите му в прибалтийския район на Русия. Благодарение на него кръщенците-менонити се утвърждават като самостоятелна протестантска община в Нидерландия и в Южна Германия.
След смъртта на Менно Симонс гоненията на последователите му стават още по-жестоки. Свобода да изповядват собствените си принципи и да живеят според тях получават след като Нидерландия става независима (от 1572 год.). От края на ХVIII в. в Холандия менонитите получават статут на изповедание равноправно с реформатството и католицизма. Значителни групи менонити остават в Полша (главно в Гданск), в Швейцария.
През ХVIII-ХIХ в. много менонити са принудени да се изселят от Прусия и намират прием в Русия. Тук се установяват в главно три окръга – Молочанския, Хортицкия и Мариуполския, както и в Западен Сибир.
В Америка – Северна и Южна – менонитски общини са основани в началото на ХVIII в. от емигриранти от Централна Европа. Първите общини са в щата Пенсилвания в САЩ и в Мексико. Менонитски общини има в западни щати на САЩ, в Канада, в Боливия и др. Общият им брой е около 700 хиляди. Има вътрешна диференциация на църковни менонити (придържат се последователно към приетия през 1851 год. Църковен конвент) и братски менонити. От менонитската община произхождат амишите.
През 1898 г. в САЩ е учредена Генерална конференция на менонитите, която се свиква през две години.

ПРИНЦИПИ


Вероучителните принципи на менонитите са декларирани в Символ на вярата (съдържащ осемнадесет члена), приет от тях през 1632 год. в Додрехт, Холандия.
Символът утвърждава вярата в Бог, почитан в три лица – Отец, Син и Свети Дух, Творец на всичко видимо и невидимо (според менонитските принципи Светият Дух и изпратен от Отца и Сина). Създадените от Бога Адам и Ева поради непослушанието си са изгонени от рая, и биха били навеки изгубени без Божията любов и милост. Бог им е обещал пришествието на Христа – Сина Божи, непорочния Агнец „заради утешението, изкуплението на тях самите и на тяхното потомство“; Той е „предназначен за това преди сътворението на света“, „чрез вяра им е даден като техен Спасител“.
Утвърждава се вярата в Пришествието на Христа „в пълнотата на времената“ - „изхождащ от Бога“, облечен в плът, „за да стане самото Слово плът и човек“, заченат от дева Мария и роден във Витлеем. Той произхожда „от начало“, „от вечността“, „дните Му нямат начало и животът Му няма край, „Той е Алфата и Омегата, Началото и Краят, Първият и Последният“. Именно Той е обещаният, „единственият, първият и истинният Божи Син, Който е бил преди Йоан Кръстител, преди Авраам, преди света“, „първороден преди всяко тварно същество“, „на Когото е приготвено тяло, което Той принася в жертва на Бога“. По Божия промисъл Той е предаден в ръце на неправедни, разпнат е и възкръснал от мъртвите на третия ден, възнесъл се е на небесата и седи отдясно на Всевишния Бог, откъдето ще дойде, за да съди живи и мъртви - Той е „източникът на вечното спасение“.
Светото Евангелие или Новият Завет е според Символа закон на Христа, учреден от Него преди възнесението и скрепен с драгоценната Му кръв. Той е даден „на всички народи, хора и езици“ и в него са всички наставления, необходими за спасението; даден е, за да се проповядва от Апостолите на всички хора без изключение, за да станат „Негови деца и пълноправни наследници“, да наследят вечния живот всички „с изключение на невярващите и непокорните“, на тези, „които презират това спасение“ и „сами се отчуждават от вечния живот“.
Църквата се разглежда като „избран род, царствено свещенство, свят народ“, „невеста Христова“ и наследници на вечния живот; това е „църквата на живия Бог“, която ще устои на всички изпитания и в нея следва да има „евангелска вяра, учение, любов и благочестив живот“. Видимата Църква се състои от разкаялите се и повярвали, кръстени по надлежен начин – те са „съединени с Бога на небесата“ и „приети в общението на светците на земята“.
Утвърждават се тайнствата кръщение и Господня Вечеря. Отделя се специално място на покаянието, което новозаветното учение изисква от човека заради прегрешенията му, за да се отвърне от злото и да прави добро, за да свали от себе си ветхия човек и да се облече в новия – да се роди свише и да обнови живота си. Кръщение могат да приемат разкаялите се вярващи, които са се родили свише, обновили са се в Светия Дух, „съединили са се с Бога и имената им са изписани на небесата“, „след библейското изповедание на вярата си“ следва да бъдат кръстени с вода в името на Отца, Сина и Светия Дух – така те „биват приети в общението на светците“.
Причастието, т. е. Вечерята Господня Христос е установил в памет на Своите страдания и смърт; причастие могат да приемат само верните на Бога и така да свидетелстват за смъртта му „толкова често, колкото следва“. От всички вярващи следва да се изпълнява ритуалното умиване на нозете, установено от Спасителя.
Властта, дадена на Църквата, сочи Символът, е власт чрез Светия Дух да тълкува Светото Писание, да избира свои служители, дякони и дякониси, да установява своето служение – редът в църквата и нейното непрекращаващо се съществуване са по Божие установление; особено важно е наставлението църквата да проповядва Евангелието. Специфични са постановките за отлъчването от църквата – отлъчените следва да бъдат избягвани, а отново могат да бъдат приети след покаяние (стриктното спазване на съществуващото и преди приемането на Символа избягване на общението с отлъчените често е ставало повод за раздори в общината).
Съпружеството се смята за установено от Бога, следва да бъде благославян само бракът между един мъж и една жена – тази връзка се прекратява единствено с настъпването на смъртта. Не бива да се благославят бракове между вярващи и невярващи, както и между член на Христовата църква и представител на друго изповедание.
Църквата и държавата са отделени една от друга. Християните са „странници и пришълци на земята“, ето защо следва да бъдат покорни преди всичко на Бога. Абсолютно се забранява принасянето на клетва от членове на общината при каквито и да било обстоятелства и по какъвто и да било повод. Забранява им се да членуват в тайни общества и в организации, свързани с полагане на клетва (членуващите в подобни организации не могат да бъдат членове на Църквата). Забранява се застраховането на живота на християнина и на имуществото му в светски компании (своя живот християнинът следва да доверява единствено Богу).
Основен принцип на общината е несъпротивлението – забранява се участието в раздори, във войни и конфликти (и в международни конфликти), тъй като то е в разрез с Евангелието, а учението за несъпротивлението е подкрепено с примера на самия Христос. Поради това менонитите не приемат да служат с оръжие и проповядват отказ от воинска служба.
Утвърждава се вярата в близкото второ Пришествие на Христос „не за да бъде цар тук, на земята, а за да вземе праведниците при Себе си и да съди света справедливо“. Ще възкръснат в тяло и праведни, и неправедни; мъртвите ще възкръснат и всички ще се изменят; в деня на Съда „добрите ще бъдат отделени от злите“ и всеки „ще получи според заслугите си“. Ад очаква всички, които са отказали да приемат изкуплението чрез Христовата кръв. А праведните - „спасени, благословени и прославени“ - ще пребивават вечно в Царството на „безкрайното блаженство и слава“.
Чистотата е качеството, отличаващо „Божите хора“ - те трябва да са „чисти, свети, предани и почтителни.“ Менонитите се придържат към строги етически принципи. За тях особено тежки пороци са алчността, невъздържаността и горделивостта. Християните не трябва да са алчни, защото алчността е идолопоклонство. Те не бива да мамят другите в деловите отношения и да се възползват от тях за облаги; следва да се въздържат от лихварство. Трябва да избягват невъздържаността – да бъдат умерени и да спазват закона, да се въздържат от опияняващи напитки, от тютюнопушене, от плътски удоволствия; да не се стремят към светска популярност и високи длъжности. Горделивостта е според менонитите „мерзост в очите на Бога“, затова християните следва да са смирени и истинно съкрушени, да не са надменни. Трябва и да се обличат скромно, да избягват златни и скъпи украшения, модни и пищни одежди; жените не следва да се подстригват късо и да къдрят косите си, а мъжете – да си оставят дълги коси и бръснат брадите си. По време на молитва жената следва да има на главата си молитвено покривало.

_________________
If you fall I’ll catch, if you love I’ll love,
And so it goes, my dear, don’t be scared, you’ll be safe,
This I swear. If you only love me

Изображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Чет Дек 22, 2011 12:45 pm 
Offline
Модератор
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:18 pm
Мнения: 265
Местоположение: Stara Zagora
АМИШИ


Амишите са протестантска общност от анабаптистки тип, отделила се от общността на Швейцарските братя. Нарича се така по името на идейния си лидер Якоб Аман.
Якоб Аман (1644-1730) е от Ерленбах, кантон Берн в Швейцария. Приобщава се към Швейцарските братя. Смята, че в братството следва да се спазват принципите на Изповеданието на на вярата, прието от менонитите в Додрехт през 1632 год., и по-специално постановките, засягащи необщението с отлъчените, както и ритуалното умиване на нозете на Господнята Вечеря. Според него швейцарските лидери, Ханс Райст и Бенедикт Шнайдер, правят компромиси по въпроса за необщението, а въпросният менонитски ритуал не се практикува в тяхната общност. Поради несъгласия с тях и в търсене на по-добри условия за живот и дейност Якоб Аман се изселва през 1693 год. в Елзас. В общността на своите последователи установява двукратно причастие в годината с ритуално умиване на нозете. Категорично отказват военна служба.
Под напора на католическата църква във Франция започва преследване на елзаските амиши и те са принудени да се изселят. Под водителството на Якоб Аман първата група амиши се установява през 1730 год. в американския щат Пенсилвания, окръг Ланкастър. Останалите в европейските страни амиши се вливат в менонитските църкви, така че на практика понастоящем амиши има само на американския континент. Групи амиши живеят в двадесет и четири щата на САЩ, но най-многобройни са те в щатите Охайо, Пенсилвания и Индиана. По-малобройни групи се установяват в Канада и в Централна Америка.

Във вероизповедните си принципи амишите се придържат към менонитското Изповедание на вярата от Додрехт, Холандия. В изолираната от света религиозна общност (по образеца на менонитите) те приемат също две тайнства – кръщението и Господнята вечеря в памет за кръстната жертва на Христос. Основен за всички тях е анабаптисткият принцип за кръщение в съзнателна възраст. Общността им постепенно се диференцира, в нея се запазва тенденция, изразявана от най-строгите поддържници на традиционалните правила на общностен живот (казано на светски език, консервативна тенденция) и постепенно се оформя тенденция, изразявана от по-адаптивни към религиозната и светска динамика амиши (или, иначе казано, по-либерална тенденция). Така се очертават три основни конфесионални групи амиши: амиши от стария чин или старообредци (old order amish), амиши от новия чин или новообредци (new order amish) и амиши Бийчи. Във вероучителните принципи най-съществената разлика между тях се заключава в това, че новообредците и амишите Бийчи се изповядват възгледа за спасение на всички и увереност в това, че с жертвата си Христос е изкупил човешката греховност. При този тип диференциация между тях акцентът е очевидно върху обредните различия и принципите на общностен религиозен живот.
Общият брой на амишите е според наличната статистика около 200 хиляди души. Основната конфесионална общност са амиши от стария чин, те са разселени в двадесет и един щата на САЩ, но най-многобройните групи са съсредоточени в три от тях: в Охайо те са около 55 хил. и живеят главно в окръг Хоулмс, в Пенсилвания са около 39 хил. и населяват главно окръг Ланкастър, и в Индиана около 37 хил., предимно в окръг Ла Гранде. Значителни групи амиши има в окръзите Кент в Делауер и Монтгомъри, Ню Йорк. Начинът им на живот се определя от стриктно придържане към правилата на живот в общността.
Новообредците се ообособяват официално през 1966 год. Те споделят по-либерални принципи, не изискват строго спазване на изолация на отлъчените и гравитират повече към общата евангелистка протестантска ориентация; развиват и мисионерство.
Амишите Бийчи се обособяват от старообредната община в Пенсилвания от началото на ХХ в. Наричат се така по името на лидера си Мозес Бийчи и се отличават с по-меки изисквания относно дисциплинарните правила, по форма на църковен живот са по-близки до умерените менонити. Част от тях се разселват в централноамерикански страни, най-многобройна е общността им в Белиз (до град Сан Игнасио).
По правило амишите живеят в селища колонии обособено от света на цивилизацията. Смятат света с неговите цивилизационни постижения за дяволско изобретение, така че самоизолацията им е съзнателна – възгледите им не съвпадат с конвенционалните схващания за „блага на цивилизацията“. Всички амиши се придържат към принципа за отказ от военна служба, не застраховат имуществото си и живота си в компании, не внасят пенсионни осигуровки, но и не приемат финансова помощ от държавни институции (общините сами се грижат за възрастните и за болните).
За старообредците е забранено да използват електричество, да шофират, да летят в самолет, да слушат радио и да гледат телевизия, да носят ръчни часовници и венчални халки, да използват комуникационни средства (телефони) и интернет. Някои от конгрегациите на новообредците и на амишите Бийчи обаче разрешават на своите членове да използват електричество, да слушат радио, да използват телефон и интернет. Избягват да бъдат снимани (в началото това им е било забранено).
Амишите се стремят да осигурят доколкото е възможно самодостатъчност на своите общини. Осигуряват прехраната си, като обработват земята по примитивен начин. Отглеждат плодове и зеленчуци без да използват изкуствени торове (съвременният пазар проявява интерес към тяхната продукция като екологично чиста). Придвижват се с характерни карети с коне – бъги.
Сами приготвят дрехите си, като тъкат платна (по-късно се допуска да използват готов плат) и тези дрехи са без копчета и ципове, затварят се с връзки и шнурове. Мъжете се обличат в бели ризи и черни или тъмносини костюми и носят широкополи шапки. Дрехите на жените са дългополи в син, зелен или черен цвят, с престилка и шапка в стил боне. С такива дрехи се обличат и децата, момчетата носят сламени шапки. Мъжете не бръснат брадите си, но не носят мустаци, защото се смята, че те придават воинствен вид. Жените са с дълги коси. В конгрегации на новообредците и на амишите Бийчи се разрешава мъжете да обличат и готови, т. е. не саморъчно приготвени дрехи.
Ценност за амишите са благочестивостта, смиреността и скромността; пороци за тях са горделивостта, надменността, арогантността. Самоизолацията им се дължи до голяма степен именно на стремежа към по-суров и съсредоточен към душевния мир начин на живот. В схващането си за необходимо обособяване на религиозната общност от света следват менонитските принципи. Нерядко обаче са възприемани с неразбиране и ирония.
Бракове сключват между свои, т. е. между принадлежащите към същата конфесионална общност. Семействата им са многодетни и констатираното разрастване на общностите им се дължи преди всичко на демографски фактор (при старообредците няма прозелитизъм, а мисионерската дейност на новообредците и на амишите Бийчи не може да се смята за решаващ фактор в това отношение).
В определен аспект амишите могат да се разглеждат като етнорелигиозни общности. Те говорят свой език с швейцарско-немски произход, който бива определян като немско-пенсилвански диалект. Английски език изучават в училищата.
Организацията на образованието им е също специфична. Задължителното им образование е осмокласно (до 14-годишна възраст за разлика от по-високата възрастова граница, фиксирана в законодателствата на различните щати) и то протича в техни собствени училища. Според възгледите им това е необходимото „външно“ образование, защото Бог ще се погрижи за по-нататъшното им духовно израстване.
Общите им богослужения се извършват през неделя. Нямат специални храмове, обикновено за целта се подготвят помещения в жилищата им. Семейството, в чието жилище се извършва съответното богослужение, трябва да осигури необходимите условия, както и да приготви храна за общата трапеза след службата (ритуална погача, кашкавал, соленки и др.). Богослужението се извършва при старообредците на собствения им диалект. В много случаи то е в отделни помещения за мъжете и за жените. Освен общите молитви се изпълняват и химни, по правило от най-старата им молитвена книга - Аусбунд, издадена през 1564 год. и допълвана неколкократно.
При новообредците и Бийчи има и специални култови помещения, някои конгрегации имат храмове в стила на менонитските, а като богослужебен език се използва и английският. Те организират, за разлика от старообредците, и неделни религиозни училища.
При всички амиши се запазва ритуалът на умиване на нозете като част от евхаристийното общение. Запазва се и свещеното целуване по време на богослужение, въведено от менонитите. Богослуженията се ръководят от епископи и проповедници, които, както и дяконите, които се избират чрез жребий (т. е. не са професионални свещенослужители) и служат обикновено в по две общини.
Общите религиозни организации с координиращи функции са няколко. Основната е Менонитската църква на амишите старообредци. От 1910 год е учредена Консервативна консервативна менонитска конференция. През 1866 год. е създадена Евангелистка менонитска църква, към която принадлежат новообредски конгрегации. Отделно съществува и организацията Амишки менонитски църкви Бийчи.

_________________
If you fall I’ll catch, if you love I’ll love,
And so it goes, my dear, don’t be scared, you’ll be safe,
This I swear. If you only love me

Изображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Чет Дек 22, 2011 12:50 pm 
Offline
Модератор
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:18 pm
Мнения: 265
Местоположение: Stara Zagora
КВАКЕРИ


Квакерите или още Религиозното общество на приятелите представляват протестантска общност, възникнала през втората половина на ХVII в. като общност на привърженици и последователи на английския проповедник Джордж Фокс.
Джордж Фокс (1624-1691) е от Фени Драйтън, село в окръг Лестършир, Англия, в пуританско семейство. В младите си години учи обущарство, известно време е дребен търговец. Поврат в живота му настъпва с екстатично преживяване на Божието присъствие (Christ within) – преживяване, което той възприема като провиденческо. Започва да проповядва за вътрешната светлина, присъстваща у всеки човек – светлина на Духа, отдавана от Бог на всички еднакво. Това непосредствено присъствие на Божието Слово чрез Духа е, смята той, изначално, първично за човека, а записаното в Библията – вторично. Религията се опира на този непосредствен субективен опит и затова според Фокс не е необходимо формализирането й чрез църквата и специализирано и платено свещенство. Намерението му е да се възстанови чистотата на ранното християнство. Смята, че църковните тайнства също не са необходими. Възгледът за равенство на всички пред Бог именно като свещеници, характерно и за другите протестантски филиации, става една от централните теми в неговите проповеди. Но възгледите му се възприемат като еретични и той е изправен през 1650 год. за първи път пред съд. Защищавайки позициите си на процеса, Фокс се обръща към съдебните заседатели с думите „треперете пред Божието Слово“. Оттук идва ироничното в началото назоваване на неговите привърженици „квакери“ (quakers – треперещи; тръпнещи, потръпващи).
В различни източници началото на квакерското движение е обозначено чрез две години - 1648 и 1653: пред 1648 год. Джордж Фокс започва да проповядва, а през 1653 год. той свиква на Фербън Фел събрание на вече значителната група свои привърженици и заедно полагат и формалното начало на движението. Наричат себе си „приятели на истината“, „приятели на вътрешната светлина“. Названието „квакери“ постепенно губи одиозния си смисъл и бива свързвано по-скоро с разбиране за свещен трепет пред Бога.
Квакерите не приемат свое официално изповедание. По същество в повечето вероучителни принципи следват общите протестантски възгледи. Многобройни проповеди на Джордж Фокс и неговият „Дневник“ са записани под диктовката му. В качеството на богослужебна книга се използва сборник под названието "Вяра и практика".
Общите си богослужения извършват в домове за събирания, а не в църковни храмове. Не извършват обредите, свързани с църковните тайнства, нямат специални свещенослужители. Съсредоточават се в тишина и очакват в тях да заговори Божия глас. Всеки, който чуе в себе си Божието Слово, може да проповядва пред останалите. В ранната си история провеждат ежемесечни събирания, на които вземат общи решения за членуване в Обществото и за богослужението. Решенията обсъждат търпеливо докато постигнат съгласие – именно съгласието смятат за знак на Божието присъствие.
Квакерите са неприети и от католици, и от протестанти. Светската власт също се отнася враждебно към тях, предимно защото проповядват социално равенство, неучастие във войни, забрана за полагане на клетви. Те са преследвани, затваряни, санкционирани са с отнемане на имущество. Фокс е съден и попада в затвор неколкократно. Но успява да осъществи няколко успешни мисии.
Първата нова квакерска общност в резултат на неговото мисионерство се формира в Ирландия. Проповядва още в Холандия и в Германия. Печели последователи и продължители на делото си и в Северна Америка (южно от Нова Англия). Сред авторитетните квакери е и един от основателите на САЩ, Уилям Пен (1644-1718). Колонията Пенсилвания, превърнала се в мирен и процъфтяващ щат, той нарича на свое име и полага всички усилия и средства за устрояването му. След смъртта на Джордж Фокс центърът на квакерското движение се установява в Северна Америка. Тук емигрират много квакери от Англия, търсещи спасение от преследванията. Особено значима се оказва миротворческата им дейност; самите те категорично отказват да воюват и срещу индианци, обявявайки, че ги приемат като свои братя.
Вероятно поради преследванията и сложната социална обстановка, в Обществото на приятелите в края на ХVII-ХVIII в. настъпва период, обозначаван като квиетистки и конформистки. Стилът на живот на квакерите по това време наподобява повече този със сурови ранно-пуритански норми, ценност за тях става жизненият аскетизъм, избягват всякакви развлечения, обличат се в тъмни еднообразни дрехи. Общината се затваря и изолира, дори (без това да е нормирано по някакъв начин) се сключват ендоконфесионални бракове (т. е. само между квакери).
От ХIХ в. обликът на Обществото се променя, то придобива в по-висока степен пиетистки и евангелистки черти, които са определящи в по-нататъшния му живот. В резултат на мисии се установяват квакерски общини и извън Европа и Америка – една от най-голямата от тези общини е в Африка (в Кения).
Също през ХIХ в. в квакерското Общество се проявяват тенденции, които стават причина за относително обособяване в неговите рамки на няколко групи. Привържениците на Е. Хикс, наричани хиксити, се очертават като „либерално“ крило, повече вързани със светските идеи на Просвещението. От средата на ХIХ в. се открояват по-фундаменталистки настроените хернити – техният лидер Дж. Херни залага на изключителния авторитет на Светото Писание. Изразители на консервативната тенденция стават уилбъритите, наричани така по името на лидера си Дж. Уилбър – те се придържат към принципния за ортодоксалното квакерство възглед за вътрешната светлина (в противовес на хернитите), но също така смятат, че богослуженията трябва да имат канонични правила и че трябва да има специализирани свещеници.
Понастоящем квакерите са около 350 хиляди. Най-многобройните квакерски общини са в САЩ (100 хил.), във Великобритания (18 хил.) и в Кения (100 хил.). Създават свои обединения: най-крупно е Обществото на приятелите (свиква консултативни срещи на всеки пет години); с по-малко членуващи общности са Религиозното общество на приятелите (генерална конференция), Религиозното общество на приятелите (консервативно) и Асоциацията на приятелите евангелисти. От 1937 год. съществува Световен консултативен комитет на приятелите. Имат свои собствени колежи и няколко университета. Известни са и в съвременния свят с активното си миротворство, с дейността си за подпомагане на болни и страдащи.

ПРИНЦИПИ


Квакерството възниква в епоха твърде сложна за съдбата на християнството. В доктрините на редица мислители деизмът измества теизма, и това е решаваща стъпка към секуларизация на мисленето, т. е. към отдалечаване от собствения му източник (това е „философска епоха“, свързана с имената на Дж. Лок и Т. Хобс например). Просвещението внушава възможността за сила на човешкия разум и за просвещаването му в светлина, появяваща се очевидно според радетелите му не от Христос, а неизвестно откъде. В условията на английската революция пуританизмът внася своята лепта в секуларизацията чрез изместване на чисто религиозните принципи и мотиви на поведение от икономически. Оттук нататък християнството ще се сблъсква и със заявилото себе си деструктивно по отношение на него и на религията изобщо явление – масонството. Формата, в която квакерството се оказва опонент на всичко това, е мълчаливо, търпеливо и вероятно адекватно в тези условия припомняне за живоначалието на Божието Слово, и дори, ако се вслушаме в самия Джордж Фокс, за христоцентричността на човека.
Това напомняне носи ясните знаци на пиетистка нагласа и по същество представлява една от формите на протестантски пиетизъм, противостоящ на официалната църковна каноника, в случая на тази на Църквата на Англия, но и разчупващ суровите схеми на реформатското протестантство и придаващ по-различен израз на личната религиозност.
Записваните проповеди и писма на Дж. Фокс (над 5000 текста) са издадени след смъртта му след известни редакции. Характерът на тези редакции се определя и от специфични нагласи на техните автори, в това число и на съпругата на Фокс, Маргарет Фел, влиятелна и активна участничка в дейността на Обществото на приятелите. Така възгледите на Фокс се оказват представени в непълен вид и трудно може да се прецени автентичността им предимно що се отнася до неговото разбиране за значението на Евангелието (Маргарет Фел например го нарича „малко глуповата“ книжка), за мисията на Христос, за основанията на тихата молитва. Вероятно намеренията са били принципите на квакерите да зазвучат по-съгласувано с гръмкия рационалистично-просвещенски патос.
Решаващо значение за запознаване с възгледите на основателя на Обществото на приятелите в техен по-автентичен вид придобива книгата на Хю МакГрегър Рос „Говори самият Джордж Фокс“ (публикувана във Великобритания през 1991 год.; откъсите от произведения на Дж. Фокс тук се привеждат по руското издание на книгата). Авторът на тази книга събира запазените нередактирани текстове и дава възможност за по-автентичен прочит на възгледите на Фокс. Чрез тях може да се получи по-ясна представа и за неговата мистична настроеност и очевидно харизматичното му излъчване.
През 1653 год. пред събралите се свои привърженици Джордж Фокс казва: „И всички вие, Приятели, очакващи в това, което е чисто само по себе си, което не може да лъже, което не се изменя, очаквайте Бога, понеже Бог е неизменен. И нека всяка плът да мълчи пред Господа, за да може самият живот да говори у всички. Тогава устата на Господа говорят разбираемо, и Бог се превъзнася и слави със Своето собствено дело, което твори. И се срещайте тук и навсякъде, и помнете това, което ви събира, и очаквайте това, което е чисто, което ви събира от мирското естество, предразположение, разговори, църкви, форми и обичаи; което ще свърже сърцата ви заедно в устременост към Бога...
И се предпазвайте от това да говорите в присъствието на Господа, ако словата ви не са вечен живот – вечното Слово Божие; всичко друго няма да принесе полза, няма да съгради нищо, няма да настави. Така че нека всемогъщият Бог да бъде с вас на всички ваши събирания, за да можете да Го виждате като Глава, Цар и Господар на всички – заради всички просветени със светлината на Духа. Това е светлина, която ви показва греха и злото, и вашите зли деяния и постъпки, и лъжата и вероломството, която ще ви научи на святост, на пребиваване в нея; която ще ви приведе към единение и ще привлече душите ви към Бога; и в Него ще видите още повече светлина. А ако ненавиждате светлината – в това е вашето осъждане.“ („Several letters written to the Saints of the Most High“, 1654).
Има мнения, че в разбирането си за „вътрешна светлина“ и съзерцание в тази светлина Фокс е повлиян от мистичните възгледи на Яков Бьоме и на Майстер Екхарт (при всички немаловажни различия между тези двама мистици), а също и на сектата на т. нар. фамилисти (наречена от лидера си, мюнстерския проповедник Хенрих Никлеас, „семейство на любовта“ и придобила известно влияние в Англия). Действително, неговото схващане доста напомня Екхартовата „искрица“, чрез която човек може да стане едно с Бога. При всички случаи следва да не забравяме, че тази светлина Фокс открива като Божието Слово и е очевидна опората в разкритото в Евангелието от Йоана откровение за Христос като светлината, просветяваща всеки човек, дошъл на света. Тази светлина присъства като искра, като „семе“ у всеки човек и тя прави всички равни пред Бога – един от лайтмотивите на квакерското учение. И тя, както става ясно, се разбира по-различно от „естествената светлина на разума“, към която е насочена апологията на Просвещението. „Христос е нашият Път, който просвещава вас и всекиго, дошъл на света. С това можете да видите него, Пътя, и да вървите по пътя на мира и светлината, който е Божи Път и е новият и жив Път, на който са встъпили Апостолите...“ (Из Some Principles of the Elect People of God who in scorn are called Quakers, 1661)
Тази светлина е разбирана духовно – като продължаващо вътрешно откровение. Тя е предвечна и затова следва човек да се остави да бъде проникнат от Духа, който е преди буквата. Това определя отношението на Фокс към записаното Евангелие. Преди всичко, той смята, че евангелията са написани от миряни. „И нека миряните – мъже и жени – да проповядват своето собствено Писание, а свещениците да проповядват своето Писание и да създават въз основа на него свои текстове. Така ще видите различието, защото свещениците са обнародвали най-лошите от писанията, които са съществували, както сте могли да прочетете в Библията, също както и фарисеите, книжниците и садукеите, и най-лошият език, на който Христос говори в света, е дошъл от свещениците и техните ученици. Затова свещениците не са искали миряните да докосват Писанието... те не са искали да го обнародват нито Петър и Йоан, нито пророците... И така, не позволявайте на свещеника да взема текст от словата на миряните, на орача Елисей, на пастира Амос, на пастира Яков, на рибарите Петър и Йоан, на правещия шатри Павел...“ (ръкопис 108.Е). Така всъщност на миряни принадлежи автентичният запис на библейското слово, а свещениците накърняват тази автентичност и превръщат това слово от Дух в буква.
Специалните вероучителни принципи са също дело на свещеници и това мотивира квакерите да смятат, че не е нужно да създават нови вероизповедни текстове и догматични учения. Истината се дава чрез вътрешната светлина и онова, което е казано на човека чрез тази светлина като непрекъснато Божие откровение, може да се преоткрие в скрития, духовен смисъл на Писанието. Пък и придържането към Писанието не е достатъчно, нужно е вътрешно обръщане и мистично вглъбяване. Историчното тълкуване на библейските събития, възприемането им „по буква“ не е коректно, по-скоро става дума за дадено зад формата на свещения текст екстатично движение на човешката душа към Бога. Дори въплъщението на Иисус Христос не бива да се приема за исторически факт, то е послание на Духа и начало на новото рождение.
Във възгледите на Дж. Фокс и неговите последователи може да се открие доста рязко противопоставяне на този свят и неговата противоположност – духовната общност на родените свише. Новото рождение, което е духовно (така квакерите разбират и самата инициация, християнското кръщение), „отделя“ човека от лежащия в зло свят, възвежда го във вечния мир на небесната църква, в духовен дом, чийто Глава е Христос. Църквата е духовна общност, в която Христос е Глава на всички мъже и жени, и всеки следва „да пази небесния мир в своята църква. И всеки жив член, вярващ в светлината, която е живот во Христе, е приобщен към Него – изворът на живота и на живата вода“ (Из An Epistle to be Read in the Men and Womens Meetings, 1677).
Една от основните идеи на ранните квакери е тази за „нов ковенант“, т. е. нов, личен договор на всеки вярващ с Бога, за разлика от схващането за ковенант с избраните, специфично за пуританите. Принципното им различие от пуританизма може да се определи именно като преодоляване на възгледа за избран народ, или, иначе казано – квакерите, за разлика от пуританите, не идентифицират национална и религиозна избраност, а и изобщо не споделят калвинисткия възглед за група хора, по предопределение избрана за спасение. Божията сила и Дух се простират върху всички в любов и единение. „Защото любовта побеждава и съзижда, и събира всички Христови членове в Него“, „любовта и милосърдието никога не престават, а държат душата по-високо от всички външни неща и вражди по повод на външните неща; тя побеждава злото и отблъсква всички измамни страхове; и тя иде от Бога и съединява всички сърца на Неговия народ в небесна радост, съгласие и единство“ (Послание ?417, 1689, р. 555).
Тъй като се стремят към непосредствено духосъзерцание, квакерите считат за ненужна такава "външна обвивка" на религиозния живот, каквато е формалната църква с нейната йерархия, литургия и тайнства. Папата е, пише Фокс, отстъпник и бродяга подобно на библейския Каин. Заставайки като глава на своя град, той въстава срещу небесния Йерусалим, утвърждава външен образ на Христос, външни дни на почитание, „изгубил е истинната църква и е установил дървена или каменна... Създал е собствени неща... хляб и вино... училища и колежи, кръстове и образи“ (из ръкопис 123.E).
Който повярва в истинната светлина, встъпва в Божия покой, прекратявайки собствените си дела така, както Бог е прекратил своите; и той има свидетелството в самия себе си“ (Из An Epistle to all the People on the Earth, part 3, 1657). Същината на култа е в безмълвно съсредоточаване, в тихата молитва. Срещата с Бога и осенението за проповядване се дават лично всекиму чрез вътрешната светлина. Важни за квакерите са свидетелствата, които всеки получава – те удостоверяват извечния засвидетелстван от Христос Нов завет, нов договор. Това е и форма на духовно причастие, на приобщаване в Божия мир (така се разбира истинното причастие, затова и не се извършват формални евхаристийни обреди).
Всеки следва да се учи да стои в покой и мълчаливо да очаква Бога. Всеки следва да пренебрегва бедите и изкушеният на света и да се потопи в единственото, което е чисто – новото, чисто сърце на светлината и истината, и тогава в него ще дойте Божията сила, а после – по неведоми за човека пътища – и Божията помощ. В средите на днешните квакери в Русия например тази тиха молитва се асоциира с исихастката молитва (вероятно тя с нещо напомня православното свещенобезмълвие, но и в битийните си основания остава доста далече от смисъла на Иисусовата молитва, преди всичко поради явната психологизация на молитвената практика при квакерите).
Във всеки случай, чувството за съпринадлежност на квакерите в Божествения мир е решаващо за тяхното категоричното негативно отношение към конфликтите на външния свят и войните. А отстраняването им от клетвополагане се мотивира от това, че човек, който стои в истината, следва да говори истината винаги, а не само под клетва.

_________________
If you fall I’ll catch, if you love I’ll love,
And so it goes, my dear, don’t be scared, you’ll be safe,
This I swear. If you only love me

Изображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 11 мнения ]  Отиди на страница 1, 2  Следваща

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Иди на:  
cron
Powered by phpBB® Forum Software © phpBB Group
Хостинг и Домейни