ПРИЯТЕЛИ НА АНТРОПОСОФИЯТА - ЕЗОТЕРИЧНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ

Ex Deo nascimur. In Christo morimur. Per Spiritum Sanctum reviviscimus!
Дата и час: Сря Окт 24, 2018 1:39 am

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]




Напиши нова тема Отговори на тема  [ 8 мнения ] 
Автор Съобщение
 Заглавие: БУДИЗЪМ
Непрочетено мнениеПубликувано на: Пет Яну 13, 2012 10:39 am 
Offline
Модератор
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:18 pm
Мнения: 258
Местоположение: Stara Zagora
Будизмът е разпространен предимно в азиатски страни. Данните за привържениците му са различни. Общият им брой е 376 млн. души. Будизмът хинаяна под формата тхеравада е разпространен в Тайланд, Мианмар (бивша Бирма), Шри Ланка, Кампучия, Лаос и броят на привържениците му е близо 110 милиона. По-широко разпространение има будизмът махаяна: в Китай, Япония, Корея, Виетнам, Непал, сред китайски емигранти в други страни, като общият им брой е около 180 милиона. Привържениците на будизма ваджраяна са предимно в района на Тибет, в Бутан, в Монголия. Съзерцателен будизъм се практикува освен в Китай и в Япония още в Корея и Виетнам и привлича вниманието на мнозина в различни европейски страни и в САЩ.

Будизмът възниква в Индия през V в. пр. Хр. и се утвърждава като универсалистка, световна религия. Названието й произхожда от "Буда (Буддха)", т. е. Пробуден, Просветлен - религиозното прозвище, прието от историческия основател на религията Сидхарта Гаутама (Буда Шакямуни). Той става първият Пробуден и полага началото на пътя, водещ до избавление от кръговрата на съществата (самсара), до просветление и нирвана.
Будизмът възниква в Индия в условията на преобладаващата тогава традиционна брахманска религия и едновременно с друга традиционна религия – джайнизма. Радикална отлика на будизма от брахманизма е възгледът за равенство на всички пред религиозната цел, независимо от принадлежността към една или друга варна. Универсалистките религиозни интенции и, от формална гледна точка, разпространеността му, правят будизма световна религия; в него благородността (арийството) остава идеал, но се тълкува в смисъл различен от този в индуизма и не се обвързва с национална традиция.
Сидхарта Гаутама Буда, наричан още Шакямуни (мъдрецът от племето Шакя) полага основите на сангха като община на нищи монаси и монахини (бхикшу и бхикшуни). Принципите на Дхарма, основнополагащото будистко учение, изложени в проповедите на Шакямуни и записани в първите сутри, остават общовалидни за будистите, независимо че в по-сетнешната си история будизмът значително изменя формите си и идейните му принципи се разгръщат в богата и пъстра палитра от учения.
Опозицията самсара-нирвана е централна в будисткото учение и е предмет на обсъждане във всички религиознофилософски школи, оформяли се в различни епохи в будистките страни. Целта на будиста е да достигне просветление и нирвана, а с развитието на будизма определяща става мисията достигналият висше равнище на просветленост да води другите към просветление и нирвана. В този аспект се открояват различия между двете основни направления на будизма.
В направлението хинаяна (малката колесница), оформило се на основата на по-буквалистично следване на принципите на ранния будизъм, смисълът на религиозния живот се съсредоточава в това човек да достигне просветление и нирвана за себе си, да стане архат. В направлението махаяна (голямата колесница) самият смисъл на религията се определя от това човек да се откаже от окончателна нирвана, за да оказва помощ на другите; централна фигура в махаяна и идеал за вярващите става бодхисатва – този, който помага на другите за тяхното просветление.
Будизмът хинаяна се утвърждава в южните райони на Индия със своята основна школа стхавиравада (тхеравада) и оттук прониква благодарение на първите мисионери в Шри Ланка.
Будизмът махаяна се утвърждава в северните райони на Индия. Широко разпространение махаяна има в Китай, Япония и в Тибет, където се развива под формата на различни школи.
В Тибет става особено популярен будизмът ваджраяна (диамантената/елмазната колесница) или още тантраяна.
От махаяна се обособяват съзерцателният будизъм (чан/дзен) и будизмът Чиста земя.

сидхарта гаутама буда


Сидхарта Гаутама, или Шакямуни (мъдрецът от рода Шакя) се приема почти единодушно от изследователите за историческо лице, макар че животът му често се представя в ореола на легенди и митологеми. Роден е около 560 г. пр. Хр. в Лумбини селището, близо до град Капилавасту (на територията на днешен Непал). Според легендите неговата майка Майя (Махамая, т. е. Великата Мая) била най-добродетелната от земните дъщери. Говори се и за негово чудодейно зачатие, случило се в пещера. Легенди разказват още, че самият Буда избрал срединната земя на Индия (митологичната Джамбудвипа, сакрален център на света), на която да се въплъти, както и своята майка и знатния си баща Судходана. На Сидхарта Гаутама било предсказано, че или ще стане "земен цар" (чакравартин), или ще се отдели от света и ще стане отшелник. За да избегне за своя син участта на отшелничество, бащата на Сидхарта Гаутама го обградил от света, като му създал условия за охолен живот в три двореца за трите сезона на годината. За детството и юношеството на Буда също са създадени много легенди (че сянката на дърво не се отмествала, за да пази младенеца; че когато родителите му го завели в храм, статуите на боговете му се поклонили). С воински подвизи, както се полага за кшатриите, Сидхарта спечелва младата си съпруга. С нея и със своя син Рахула той живее несмущаван от бедите на света, докато този покой не се нарушава от срещи с грохнал старец, с болен човек, с погребение и вероятно с аскет: това са неговите срещи със старостта, с болестта, със смъртта и с отшелничеството като възможен (практикуван в брахманизма) изход от страданията на света. Тези срещи го подбуждат да предприеме странстване, за да търси път за избавление.Двадесет и девет годишен, той изоставя предишния си начин на живот и се присъединява към петима аскети. Заедно с тях странства по долината на р. Ганг, подлага се на самоограничения, на лишение от храна, на изпитания на тялото. Но това само изчерпва силите му и не просветлява съзнанието му. Край селището Гая, наречено по-късно Бодхигая, след продължителна медитация под свещеното дърво "бодхи" (дърво на просветлението) Сидхарта достига достойнството на Буда - получава просветление. С проникнат от безкрайната светлина вътрешен взор той обхваща в едно всички свои предишни рождения, състоянието на всички същества в самсара, както и цялата верига от причини (свързващата всичко в света причинно-следствена верига). Тогава, както гласят преданията, той е подложен на последно изкушение от злия демон Мара с неговите дъщери, наричани Страст, Грижа и Наслаждение, за да се потопи окончателно в нирвана и да не може да проповядва Учението (Дхарма). Устоял на това изкушение, 35-годишният Буда Шакямуни се връща в света и в град Бенарес (Варанаси) произнася своята първа проповед (Бенареската проповед за четирите благородни истини и осемстепенния път).
Едва ли може да се каже, че Сидхарта Гаутама прави радикални опити за реформиране на брахманизма. Но учението му, което предлага път за освобождаване от безкрайните прераждания, открива нов смислов хоризонт пред религиозния човек. Следвайки това учение, той вече не е скован от естествения си кастов произход. Пред Дхарма са равни всички, независимо от варните, и да постигне просветление и нирвана може всеки човек.
Заедно със свои ученици и сподвижници той основава сангха (самгха), монашеска община на бхикшу и бхикшуни (нищи монаси и монахини). Проповедите и цялостната си дейност осъществява в царство Магадха, управлявано тогава от цар Бимбисара. В продължение на четиридесет и пет години Буда проповядва и умножава последователите си. Преди своята паринирвана Сидхарта Гаутама отново споделя в беседа с близкия си ученик Ананда основни принципи на учението и завещава "тройно огледало": вяра в Буда (за да се вярва в това, че след първия Пробуден Будността никога вече не може да бъде изгубена), вяра в Истината (Дхарма) и вяра в Сангха.
Смъртта си Сидхарта Гаутама посреща в Кушинагара около 80-годишен. За будистите това е негова доброволно приета последна нирвана (паринирвана), след смъртта на преходното тяло той остава да живее проповядваната от него истина и чрез нея е вечно жив в съзнанието им. Праха от изгореното тяло на Учителя будистите полагат заедно с други свещени реликви в свещени ковчежета (ступи) и върху тях се издигат мемориални храмове. Наричат го още Татхагата (тъй дошъл, с добро дошъл), Сугата (създаващ добро), Ананда (блажен), Джина (победител) и с други имена, обозначаващи неговите съвършенства.
Сред ранните източници за живота на Буда Шакямуни е "Махапариниврана-сутра", а първи по-цялостни представяния на жизнения му път и деяния са "Лалитавистара", "Будхачарита"(Деянията на Буда) на Ашвагхоша, "Махавасту".
В махаяна и ваджраяна Буда Шакямуни е един от изразителите на „земното тяло на Буда“ (нирманакая), покровител на посоката запад, въплъщение на "тялото на Дхарма" (Дхармакая). В митологичния модел е свързан с дхяна-буда Амитабха и с бодхисатва Авалокитешвара.

_________________
If you fall I’ll catch, if you love I’ll love,
And so it goes, my dear, don’t be scared, you’ll be safe,
This I swear. If you only love me

Изображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: БУДИЗЪМ
Непрочетено мнениеПубликувано на: Пет Яну 13, 2012 10:44 am 
Offline
Модератор
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:18 pm
Мнения: 258
Местоположение: Stara Zagora
УЧЕНИЕ НА БУДА


За будиста всичко в света е страдание, защото нищо не е устойчиво, не е неизменно. Няма нито една сама по себе си съществуваща реалност и дори онези същества, на които хората се покланят – буди и бодхисатви - нямат неизменно съществуване. Всичко е в преход, в изменение и това определя и възможностите на нашето познание чрез сравняване нещата. Всичко е само образи, а преходните образи непрекъснато се рушат и се пораждат отново. Във всеки момент "аз"-ът се изменя; няма устойчивост на индивидуалното. Светът и ние самите в света сме сякаш в огън, а огънят, в който е потопена сетивността, е възпламенен от рождението, от старостта, от болестите, от смъртта. Във всеки миг всяка точка от тази огнена стихия, която ще изгори видимия свят, се изменя и същевременно можем да мислим огъня като онова, чрез което и светът заедно с нас е свързан в едно. Ако човек се пречисти в огнената стихия на страданието, се възвисява към вътрешна единност, защото чистотата на огъня - това е несъставност, неделимост, и огънят изгаря несродното (съставното, делимото). Тогава човек би преодолял жаждата за съществуване и кармата не би имала опора. И тъй като причината човек да бъде тласкан към нови кармични действия от инстинкта за съществуване е в неговото невежество, важно е просветлението - висшето знание, освободено от представата за устойчивост на "аза".

четирите благородни истини


Учението за четирите благородни истини (Чатвари ариа-сатяни) е основно будистко учение, представящо Дхарма чрез конкретни принципи, известно е още като учение за срединния път и за благородния осемстепенен път (ариа аштанга марга) към просветление и нирвана. Изложено е от Сидхарта Гаутама Буда в неговата първа проповед в гр. Бенарес (Бенареска проповед) и е записано в Сутра за задвижване на колелото на учението (Дхармачакраправартана сутра). Срединният път се определя като път на съвършеномъдрия, който остава далече от две крайности: едната крайност е отдаването на сетивни удоволствия и наслаждения, а другата – крайната аскеза, доброволните самоизтезания. Възгледът за срединност на пътя, водещ към просветление и нирвана, изразява по специфичен за будизма начин универсалната за религиите идея за златна среда, златна мяра. записано като "Сутра за задвижване на колелото на Учението".Четирите благородни (арийски) истини са: истина (сатя) за страданието (духкха), истина за възникването (самудая) на страданието, истина за прекратяването (нимродха) на страданието и истина за пътя (марга) на прекратяване на страданието.
1. Истина за страданието. "Раждането е страдание, старостта е страдание, болестта е страдание, смъртта е страдание, да бъдеш съединен с нелюбимото е страдание, да бъдеш разделен от любимото е страдание, да желаеш нещо и не го постигнеш - това също е страдание, накратко, петте групи на привързването (пет привързаности или скандхи: формите-рупа, усещанията-ведана, възприятието-самджня, вродените знания-самскара и съзнанието-виджняна) са страдание." (Бенареската проповед, или Сутрата за задвижване колелото на учението (Дхармачакра-правартана-сутра). В: Е. Фраувалнер. Антология на будистката философия. Евразия, 1995, прев. Р. Пожарлиев, Ж. Ценова).

2. Истина за възникването на страданието. Страданието възниква поради жаждата (тришна), а жаждата за съществуване (и за несъщестуване), за възникване (и за унищожение) води до прераждане. За будиста няма външна по отношение на самия човек причина за страданието, няма и личностен носител на страданието: то е "разлято" в света. Причината за него е невежеството (авидя) на самия човек. Той допуска да се привърже към земното, допуска сластолюбие, злонамереност, гневливост, суетливост, глупост. Това отново го тласка към съществуване, следователно - към прераждане.

3. Истина за прекратяването на страданието. Страданието може да бъде прекратено чрез отстраняването на страстите; ако човек не се обвързва с тях, премахва жаждата. Тъй като от жаждата на човека за съществуване (или не-съществуване) възниква страданието, то овладяването на собствените желания може да доведе до прекратяването на това страдание - ако съумее да постигне безстрастие, той би лишил страданието от опора. В будизма човек не разчита на благодат, и не очаква помощ свише. Затова той следва да съсредоточи волеви си усилия, за да се умалят несъразмерностите и страданията в света.

4. Истина за пътя на прекратяване на страданието. Този път е осемстепенен и възхождането по него изисква овладяване на всяка от тези степени, за да стане възможна следващата. Осемте степени са: правилен възглед, правилно намерение (правилно мислене), правилна реч, правилно действие, правилен начин на живот, правилно усилие (правилен стремеж), правилна бдителност (правилно самообладание), правилно самовглъбяване (концентрация).
1) Правилният възглед означава да се приемат четирите благородни истини.
2) Правилното мислене (намерение) предполага съзнание на готовността да се живее в съответствие с тези истини, съзнателно намерение за ненасилие (ахимса), т. е. човек да не причинява вреда на живите същества.
3) Правилната реч означава, че истинното не може да бъде изказано по неистинен и неблаг начин, ето защо човек следва да се въздържа от безсмислени думи, от празнословие, от изричане на грубости.
4) Правилното действие е норма, според която човек следва да се въздържа от недължими, отрицателни постъпки - от кражби, от убийства и др.
5) Правилният начин на живот е организиран в съответствие с пет принципа: не убивай, не кради, не прелюбодействай, не лъжи, не се опивай (последното предполага неупотреба на алкохолни напитки, както и на ритуалната за индуистите сома).
6) Правилният стремеж (правилно усилие) изисква пълно мобилизиране на волята и мисълта на човека, за да не възникват лоши феномени (дхарми) чрез негови негативни мисли, лъжи или лоши постъпки - така несъразмерността в света се умалява вследствие на умножаването на добрите феномени.
7) Правилната бдителност, или правилното самообладание предполага пълно самосъзнаване, самонаблюдение, самоовладяване и самоконтрол.
8) Правилно самовглъбяване - тази пределна степен предполага достигане до дълбока медитация, до пълна концентрация и самосъбиране. Тя е и сходна, но и различна от мистичните състояния в други религии. Тъй като в будизма няма висша личностна реалност, а стремеж за абсолютно преодоляване на всичко, свързано дори с вътрешните форми, то можем да изразим тази пределна степен и така: чрез нирвана човек угасва за всичко крайно, потапя се в Безкрайността.
Осемте степени на пътя се обобщават обикновено в три равнища: първото предполага спазване на етически норми (шила, или панчашила, т. е. петте заповеди); второто е равнище на съсредоточаването и медитацията, третото е равнище на мъдростта (праджна).

"Откакто обаче, о, монаси, притежавам това тройно, дванадесетчленно истинно знание и ясно виждане за тези четири благородни истини, оттогава, о, монаси, твърдя, че на този свят аз заедно с небесните богове, боговете на смъртта и Брахма-боговете съм постигнал висшето съвършено просветление, сред тези същества заедно с аскетите и брахманите, заедно с боговете и хората. И ми се разкри знанието и отвори зрението: непоколебимо е освобождението на моя дух; това е последното ми раждане; не ще се прераждам повече."

за зависимия произход


Според учението за зависимия произход (пратитя-самутпада) всичко в света е зависимо е по своя произход, всичко е свързано с всичко и в определено отношение всичко и всички са равни в своята зависимост в преходния свят, в относителността си. В "Сутра за зависимия произход (Пратитя-самутпада сутра)" се казва, че от незнанието (авидя) възникват нагласите (самскари), в зависимост от нагласите възниква познанието (виджнана), от познанието - името и формата (нама-рупа), от името и формата - шестте сфери на сетивното (шадаятана), от шестте сетивни сфери – допирът (спарша), от допира – усещането (ведана), от усещането – жаждата (танха), от жаждата – привързването (упадана), от привързването – съществуването (бхава), от съществуването – раждането (джати), от раждането – всичко, свързано със старост, смърт, болка и изобщо страдание (джарамарана). Така възникват множеството страдания, чийто първоначален източник е невежеството (авидя). Първите две звена от тази дванадесетчленна причинна верига са свързани с миналото, следващите седем – с настоящето и последните три – с бъдещето.

авякрита


Авякрита са неизразими или нерешими въпроси. Сидхарта Гаутама Буда се въздържа от отговор на група въпроси, отнасящи се до последните (отвъдпределните) основания на съществуващото. Това са въпросите: вечен ли е светът, невечен ли е светът; краен ли е светът, безкраен ли е светът; тъждествена ли е душата на тялото, различава ли се душата от тялото; съществува ли Татхагата след смъртта си, не съществува ли Татхагата след смъртта си, съществува и не съществува ли Татхагата след смъртта си, не съществува и не не-съществува ли Татхагата след смъртта си. Според някои будолози така се обособяват собствено метафизически въпроси от онези, които са свързани с религиозната цел; други поставят акцент върху скептизцизма, характерен, впрочем, за много будистки мислители. От ранните будистки източници се съди, че тези въпроси по принцип са смятани от Буда за логически нерелевантни. Богатата и многопластова религиознофилософска мисъл на будизма запазва респект към сакралното мълчание на Буда по тези въпроси.

анатман


Букв. не-атман, обикновено се превежда като не-душа и се интерпретира като възглед за несъществуване на душата. Възгледът за анатман е основен в будисткото учение. Изтъкнатият будолог Ф. Шчербатской подчертава, че в никакъв случай не става въпрос за елементарно отричане на съществуването на душата. Преди всичко, с понятието атман се обозначава не просто душа, а личност, "аз", съзнателно действащ индивид. "Анатман" ще рече, че атман няма съществуване като крайна реалност, като проявяващо се, като даденост (дхарма). Атман, или "аз", представлява комбинация от елементи, образуващи поток (сантана). В този смисъл няма "аз", или няма атман в качеството на духовна субстанция, като нещо отделно от съвкупността от психични елементи (т. е. от дхарми, каквито са усещанията, представите, волевите актове).

ахимса


Неувреждане (на съществата), ненасилие. Принципът на ахимса прониква цялата индийска религиозна култура. В будизма той е вграден като конкретно нравствено изискване на втората степен (правилно намерение) на осемстепенния път на прекратяване на страданията.

трите драгоценности


Трите драгоценности (триратна), наричани още или "тройно огледало", са завещани са от Сидхарта Гаутама Буда според "Махапаринирвана сутра":
Вяра в Буда, т. е. в това, че Буда е Блаженият, "Светият, Напълно Просветленият, Мъдрият, Праведният, Щастливият, Познавачът на света, Върховният, Укротителят на своенравните сърца на хората, Учителят на боговете и хората, Блаженият Буда";
Вяра в Дхарма, т. е. ясно съзнание за непреходност на провъзгласената от Буда Дхарма (правилното Учение, самата Истина, Законът), водеща към просветление и нирвана;
Вяра в Сангха, т. е. Сангха да бъде призната за истинната форма на единство на многобройните мъдри, праведни, честни последователи на Блажения, които следват неотклонно предписания от своя учител благороден осемчленен път, които спазват Закона (Дхарма) и правят самата община достойна за уважение. Сангхата утвърждава висшите добродетели чисти, непокътнати и неопетнени, в нея човек успява да достигне свободата на необвързаността от земните страсти и жаждата за съществуване, от изменчивите импулси и резултати на видимите действия.

_________________
If you fall I’ll catch, if you love I’ll love,
And so it goes, my dear, don’t be scared, you’ll be safe,
This I swear. If you only love me

Изображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: БУДИЗЪМ
Непрочетено мнениеПубликувано на: Пет Яну 13, 2012 11:11 am 
Offline
Модератор
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:18 pm
Мнения: 258
Местоположение: Stara Zagora
дхарма


Дхарма е санскритско понятие (на пали дхамма, кит. фа, яп. хо), което произлиза от корен dhr със значение "поддържам" носи това значение и в различните си приложения. В будизма основното значение на Дхарма е учение, закон, висша истина, представена най-напред в учението на Сидхарта Гаутама Буда. Сутрата, в която е записано учението за четирите благородни истини, е с название "Сутра за задвижване на колелото на учението (Дхармачакра-правартана сутра)". В това си значение терминът най-пълно изразява реалността, която може да се нарече "будистка религия". Вярата в Дхарма, разбирана като Учението, е втората от "трите драгоценности", завещани от Шакямуни на последователите му. Със същото значение терминът назовава втората част на палийския канон – Дхамма (Дхарма)-питака, съдържащ учението, изложено в каноничните сутри.В махаяна и ваджраяна дхармакая (тялото на Дхарма, т. е. на висшето Учение) се разбира като тъждествено на абсолютното тяло на буда, т. е. дхарма е изразява разбирането за абсолют (в митологията изразяван от ади-буда).С основното значение е свързана употребата на "дхарма" като "универсална будистка реалност" в в състава на понятието "дхармадхату" (дхармична база).В религиознофилософските школи, оформили се в ранната история на будизма (в хинаяна), понятието дхарма се използва и с друго, производно значение - активен първоелемент, даденост, феномен - начало, поддържащо конкретни единства в потока на измененията (в такива случаи е допустима употреба на думата в множествено число).Ф. Шчербатской откроява значението на "дхарма" като фин и непостижим елемент на материята, духа и силите.Друг изследовател на будизма, О. Розенберг, систематизира значенията на дхарма така: а) качество, атрибут; б) субстанциален носител, трансцендентен субстрат на единичен елемент на съзнателен живот; в) дхарма в собствен смисъл, равнозначна на нирвана, обект на изучаване от Буда; г) абсолютно, истинно реално; д) учение, религия на Буда; е) вещ, обект, феномен.

самсара


Кръговрат на прераждащи се (трансмигриращи) същества (букв. блуждаене). В двойката категории "самсара-нирвана" понятието изразява значение противоположно на това на нирвана. В Бенареската проповед на Буда Шакямуни като причина за самсара се посочва жаждата (тришна) за съществуване (и не съществуване). Тази жажда възниква поради незнание (авидя), по-точно поради непознаването на истинното, което става и причина човек да възприема петте скандхи (агрегати) като същинското си "аз". Според една от най-ранните канонични книги, "Сутра за зависимия произход (пратитя-самутпада)", в зависимост от незнанието възникват нагласите, от нагласите възниква познанието, от него - името и формата, от тях - шестте сетивни сфери - на окото, на слуха, на обонянието, на езика, на тялото и на мисленето (манас, или ум, схващащ минали събития, т. е. памет, асоциира се с вътрешно сетиво), в зависимост от тях възниква допирът, от него - усещането, в зависимост от усещането възниква жаждата, жаждата поражда привързването, а от привързването възниква съществуването, в зависимост от съществуването възниква раждането (появата на съществата), в зависимост от раждането възникват старостта и смъртта. Непрекъснатото раждане, стареене и гибел са неотменни характеристики на емпиричното съществуване, и то е потопено в страдание, обхванато е изцяло в самсара, или, иначе казано, емпиричното битие е самсарно битие. Смисълът на религиозните усилия на будиста е в това да преодолее самсара, т. е. да достигне нирвана. А това е възможно чрез спасително знание и унищожаване на жаждата.
В самсара са въвлечени всички същества от шестте сфери (от общо десетте) на йерархизираното митологично пространство: нарака (ад, който има няколко равнища и е място на временно пребиваване), преталока (свят на претите, вечно гладни духове, които са били алчни в предишни рождения), животни, хора, асури (девалока, свят на божества). Извън самсара са сферите на небесата, шраваките (учениците на Буда), пратйекабудите, бодхисатвите и будите.
Във възгледите на хинаянските школи самсара е принципно различна от нирвана и противоположна на нея. Поради това и религиозният живот следва да бъде в изолация от света. Според основни принципи на махаяна нирвана винаги се съдържа потенциално в самсара, или, както гласи една от формулировките на Нагарджуна в "Мадхямака-карика (Мнемонични строфи за Средното учение)", "между самсара и нирвана няма разлика, както няма разлика между нирвана и самсара".

нирвана


ирвана е санскритска дума (на пали ниббана), означаваща буквално угасване, затихване. В будизма става термин, с който се обозначава целта на религиозните усилия. Интерпретира се като свръхсъзнателно състояние, което поради това не се дефинира, т. е. не може да се изрази в дискурсивния език. Описателни характеристики я представят като окончателно угасване на всички желания и страсти, на формите на съзнанието и самосъзнанието, възможно чрез пълно просветление. Представя се като един вид "смърт" на "аза", "смърт без страх" (Ф. Шчербатской).В метафорично сравнение в нирвана човекът "угасва" така както пламъкът на светилника "изчезва" след като изгори поддържащото го масло, по-скоро не изчезва, а вече не се вижда в обозримото пространство. Нирвана е висше състояние на човешкия дух, постигнато с волевите усилия на самия човек; човекът единствен е в състояние да се "потопи" в безкрайното и да достигне до свръхсъзнателно състояние. Съзнанието и самосъзнанието привързват към формите на съществуващото, а потокът на биването и страданието са за будиста едно и също нещо. Ето защо въпросът е не в това човек да се устреми към нова битийност, напр. към блажено съществуване, което будистът вижда като свързано с форми, а в освобождаването изобщо от съществуване (и несъществуване).Но нирвана очевидно не означава прекратяване изобщо на живота, тъй като за будистите Буда Шакямуни остава завинаги жив. Затова и нирвана не следва да се разбира като някаква "анихилация", нито пък будисткият култ – като "култ към небитието" (обичайно в западноевропейската му интерпретация). Според Нагарджуна нирвана не е небитие, също както не е и битие, а е изчезването на представите за битие и небитие. Редица будистки мислители смятат, че става въпрос за преход в друга форма на битийност, за която наличният език, включително и философският, няма форми на изразяване.
За хинаянистите самсара е противоположна на нирвана и обособена от нея. За махаянистите, в обобщен вид казано, не може да има нищо противоположно на нирвана, затова самсара е тъждествена на нирвана, нирвана винаги присъства потенциално в самсара.
В хинаяна се различават нирвана "с остатък", или упадхишеша нирвана, и нирвана "без остатък", или анупадхишеша нирвана. Нирвана "с остатък" е условна нирвана, при която адептът, постигнал нирвана, остава в своето човешко тяло и не е окончателно освободен от петте скандхи. Нирвана „без остатък“ е безусловна нирвана, при която и петте скандхи са отстранени, и тя е последна нирвана (прекратяване на съществуването в това човешко тяло, за профанното съзнание равнозначно на физическа смърт).
В махаяна освен тях се различават още вечна нирвана, или нирвана според собствената си природа (свабхава нирвана), която присъства винаги в самсарното битие, независимо от това дали адептът я е осъществил; и нирвана на необитаването – онзи, който е в такава нирвана, вече не обитава самсара, но и не е в пълен покой – такава е нирваната на буди и бодхисатви.
С понятието паринирвана се обозначава последна нирвана, прекратяване на съществуването във всичките му форми и прояви; в хинаяна най-често така се нарича окончателната нирвана на Шакямуни.

праджна


Висша, отвъдпределна съвършена мъдрост, интерпретирана като интуитивна мъдрост. Основно понятие във всички будистки религиознофилософски учения. Праджна се разкрива в просветлението като освобождаваща мъдрост, без която не е възможна нирвана, или, иначе казано, в праджна е същността на самото просветление. Тя не е зависима от човешкото постигащо познание, по смисъл и функции в будистката духовната традиция е сходна със София (Премъдрост, Божия Премъдрост) в гръцката антична култура и в християнството. В праджнапарамитската литература се интерпретира като превишаваща битието и небитието, като съвършенство, в което няма недостиг, като "майка" на всички буди и бодхисатви, от която произтичат и всички възможни човешки добродетели. Праджна има и митологичен израз: според митологичните представи в махаяна и ваджраяна тя е женско съответствие на всеки дхяна-буда, напр. женски аспект на дхяна-буда Вайрочана е Ваджрадхатешвари, на дхяна-буда Акшобхя - Лочана, на дхяна-буда Ратнасамбхава - Мамаки, на дхяна-буда Амитабха - Пандаравасини, на дхяна-буда Амогхасиддхи – Тара.

парамита


Съвършенство, превъзходство; по-буквално "онова, благодарение на което се достига другия бряг", т. е. нирвана. Традиционно в сутрите се говори за шест парамити: щедрост (дана), нравственост (шила), търпеливост (кшанти), мъжественост или доблест (виря), съзерцание (дхяна), мъдрост (праджна). Според легендата Шакямуни устоял на изкушенията на демона Мара, припомняйки си шестте парамити. В махаянските сутри множество действия на бодхисатвите се представят като пряк израз на парамитите.

буда


Буда (Буддха) означава пробуден, просветлен. Това религиозно прозвище приема историческият основател на будизма Сидхарта Гаутама Шакямуни, който става първият Пробуден.
Школата стхавиравада (тхеравада) приема първоначално, че будите са шест, колкото се споменават в палийския канон: преди Сидхарта Гаутама е са били Дипанкара (пред него Сидхарта дава обет), Кракучханда, Санакамуни, Кашяпа (Махакашяпа), а след него – Майтрея. По-късно се приема, че те са двадесет и четири. Специфично за тхеравада и изобщо за хинаянския будизъм е буда да се приема като съществуващ само в земно тяло; обикновено той бива отъждествяван с реално историческо лице, а състоянието на буда се смята за резултат на собствените му усилия.
Пратйека буда"Частен" буда, или онзи, който става буда само за себе си. Пратйекабудите могат да бъдат безкрайно много, и се отличават с това, че не срещат буди, пред които да дадат обет за проповядване на дхарма. Благодарение на собствените си усилия те достигат просветление и нирвана за себе си, но са "мълчаливи" буди, не проповядват дхарма. В йерархично структурираното сакрално пространство сферата на пратйекабудите е разположена под тази на будите и тази на бодхисатвите. Според легенда на Девадата, известен от ранната история на будизма като противодействащ на усилията за консолидиране на сангхата, било отредено пределното му възможно равнище да е това на пратйекабуда.
*
В будизма махаяна и във ваджраяна в съответствие с учението за трите тела на Буда (трикая) разбирането за буда, за буда-природа и за изразителя на тази природа става различно. Буда тук има произхода си в безкрайността, а в учението „трите тела“ се разкриват равнища на полагане на безкрайното в крайното. Принципът на будовостта (буда-природата) има свой безкраен носител, който в митологията е наречен ади-буда.

ади-буда Безначален-безкраен, неограничен буда. В учението за трите тела на Буда ади-буда изразява абсолютното тяло на Буда (Дхармакая) и се отъждествява с буда-природата (татхата). Възгледите за ади-буда се оформят в махаяна и получават завършен израз във ваджраяна. Разбиран е като безкрайно живо същество. Не му се приписват собствено творчески функции, както в теистичните религии. Но той създава чрез съзерцание (дхяна) будите на трансценденталното, следващото в йерархията равнище – това на идеалното тяло на буда (самбхогакая). С други думи, възникващото като различно от него възниква не от нищо (както във възгледите за творение), а от собствената му природа чрез съзерцание (самосъзерцание). Според митологичните представи така възникват петима дхяна-буди (буди на съзерцанието), всеки от тях носи неделимата буда-природа и се почита като татхагата.

дхяна-буди Дхяна-будите са възникнали от ади-буда чрез съзерцание (дхяна): Вайрочана (на центъра или на изтока), Акшобхя (на изтока или на центъра), Ратнасамбхава (на юга), Амитабха (на запада) и Амогхасиддхи (на севера).
Вайрочана (Сияещият, или още Махавайрочана, Великият Сияещ) е обект на почитание вероятно от VІІ в. (оттогава датира посветената на него "Махавайрочана-сутра"). Смята се за всепроникващ, изобразява се с колелото на Дхарма (дхармачакра) в ръка. В Китай и в Япония култът към него е особено популярен.
Акшобхя (Невъзмутимият) е популярен от по-древни версии на махаянските сутри. Почитан е като покровител на източна "земя на наслаждението" (абхирати), създадена от него като собственото му поле на действие. Особено популярен става в тибетския будизъм.
Ратнасамбхава (От когото възникват драгоценностите) e известен от ІІІ в. в индийския будизъм, но става обект на култ главно в тибетския будизъм. Почита се като извор на щедрост и носител на благополучие; според легенди той е породил трите драгоценности, завещани от Шакямуни: Буда, Дхарма и Сангха.
Амитабха (Безмерна светлина) става особено популярен с дадения от него обет да спаси всички страдащи същества, като им помогне да се родят в сукхавати, създадената и покровителствана от него "земя на радостта" ("западен рай"). Култът към него датира от началото на новата ера, а в будизма Чиста земя става централен. В традиционния култ на махаяна и ваджраяна заема особено важно място, също както в култовите практики в различни страни е подчертано пчоитанието на произлезлия от него бодхисатва Авалокитешвара и на въплътения буда на запада, Шакямуни. В тибетския будизъм панчен-лама се смята за въплъщение на Амитабха.
Амогасиддхи (Непогрешимо съвършен) е популярен изключително във ваджраяна, негово въплъщение е очакваният земен буда Майтрея.

земни буди Земните буди или будите в тяло се почитат като въплъщения на природата на Буда.
Като земен буда покровител на юга се почита Кашяпа (Махакашяпа), по-възрастен ученик на Буда Шакямуни. Като земен буда покровител на запада се почита самият Буда Шакямуни. Будистите очакват въплъщението на земния буда на севера, Майтрея.
Майтрея (кит. Миле, яп. Мироку, тиб. Майдар) е почитан във всички будистки страни; името му има смисъл на „свързан с дружба“ е етимологично сродно с името Митра. Възприеман е като буда и бодхисатва, всемилостив и състрадателен, с него са свързани своеобразни есхатологични очаквания, тъй като неговото въплъщение на земята (от небето Тушита) би възпълнило пространствено-времевото единство на света, представено в митологичната парадигма, т. е. би изчерпило преходните основания на преходния свят. Очакваното въплъщение на Майтрея ще настъпи, когато, според митологичния разказ, един справедлив управител управлява всички, а животът на хората продължава осемдесет и четири хиляди години.
Всеки буда има едно основно предназначение - да открива пред другите Дхарма в разбираемо слово. Никой от будите няма изключителен авторитет, защото те в еднаква степен носят природата на буда и имат собствени сфери на влияние, всеки от тях има свое поле на действие (будакшетра). Всъщност в митологичните представи няма устойчивост на броя на будите, според някои представи те могат да бъдат безкрайно много.

калпа


Огромен период в сакралното време в будизма, което има цикличен характер. Една голяма калпа (махакалпа) се състои 20 калпи, всяка от които има четири периода, обозначавани на митологичен език като златен, сребърен, бронзов и железен век. Махакалпата се дели още на периоди на създаване на световете, живот на създадените светове, унищожаване на световете и съществуване на хаоса.
Има буда-калпи и пусти (шуня)-калпи. Ако в една калпа се раждат в света много буди, тя е щастлива, а ако не се раждат буди, е нещастна. Настоящата калпа е според тези представи щастлива.
В траещото време Дхарма може да губи силата си (смята се, че максимална мощ в съзнанието на хората Учението има в продължение на 500 години) или по-скоро хората да губят възприемчивостта си към нея; тогава идва в света нов буда, който започва отново да проповядва Дхарма.

сангха


Сангха (самгха, букв. събиране, множество) е религиозната община на будистите, "община, свързана с невидимите нишки на четирите благородни истини". Основана е от Сидхарта Гаутама Буда като община на бхикшу и бхикшуни, т. е. на бедни монаси и монахини. В ранния будизъм сангхата има изцяло монашески характер, който се запазва в будизма тхеравада. В ранната история на будизма сангха е била наричана общност от минимум четирима монаси. Сангха са наричани първоначално общността на Сидхарта Гаутама Буда и непосредствените му ученици (Ананда, Махакашяпа, Шарипутра, Маудгаляяна, Махакатяяна, Анирудха, Субхадда и др.).В "Махапариниврана сутра" сангха е характеризирана като община на многобройни последователи на Бхагават (Блажения, Буда Шакямуни), които живеят според осемстепенния път и са праведни, честни, справедливи, спазващи закона; община, достойна за уважение, най-плодородната почва за утвърждаването на човешкото достойнство; община, пазеща добродетелите на благочестивите, добродетели непокътнати и неопетнени, които правят хората свободни и са възхвалявани от мъдреците, незасегнати са от желание за бъдещо съществуване и от ефективността на външните действия. Шакямуни не смята себе си за духовен водач на религиозната община, нейното действителното водещо начало е Дхарма.
В общината, създадена от Сидхарта Гаутама, са били приемани първоначално всички желаещи, като са предявявани минимум изисквания – да не са дезертьори и нарушители на закона, да не боледуват от заразни болести. Скоро след това се внасят някои малки ограничения. На равни основания се приемат мъже и жени.
Встъпващият в сангхата следва да се откаже от живота си в света, от всякакво имущество. Той обявява своята вяра в Буда, в Дхарма и в Сангха. След периода на подготовката и след успешен изпит следва посвещение в монашество, възможно само ако монахът е навършил 20-годишна възраст. Будистът не дава обет за послушание, но задължителен е обетът му за непритежаване. Има право само на няколко лични вещи: дреха в три части (горната част е жълта, а по-късно тъмнооранжева туника), препаска, бръснач (с който бръсне главата си, тъй като косата се смята за украшение, а Виная забранява украшения), сито (за прецеждане на водата, за да не се погълне някакво малко живо същество, т. е. за да се спазва принципът ахимса), игла (за съшиване на туниката от подредени по определен начин късове плат) и глинена паница за храна.
Напускането на сангхата е възможно за всекиго по всяко време. Монасите следва строго да се придържат към изисквания и правила, които стават основното съдържание на Виная-питака (където вече са уговорени пратимокша, набор от задължителни дисциплинарни изисквания за монасите и за монахините). Дава обет да не унищожава живот, да не краде, да не лъже и да пази достойнството си, да не употребява упойващи напитки, да спазва изискванията твърда храна да се приема само до пладне, да не се изкушава от танци, пеене, употреба на украшения и др., и, особено важно - да не приема "злато и сребро".
Първите монаси са полубродници. Шакямуни допуска да се води уседнал живот (васса) до три месеца в годината, през мусонния период, а пред останалото време от годината монасите да странстват, за да изпълняват обета си за служение сред различни групи хора.
Първите манастири (вихара, места за отсядане) са установени през ІІ в. пр. Хр. Монасите трябва заедно сутрин да чистят около свещеното дърво на просветлението, каквото има до всеки манастир; да набавят вода за деня, която се прецежда; да поднася цветя пред реликвите на Буда; да осигуряват храна само за деня, пристъпвайки смирено и мълчаливо от къща на къща, докато им се сложи нужното им (Виная забранява да се оставя храна за другия ден, както и да се приема твърда храна след пладне).
Целта на будисткия монах е да постигне победа над себе си. Първоначално той е обучаван от учител, след това той става учител на други монаси. Няма формална йерархия, но има духовна йерархия, най-високият ранг в която е този на архата. Обичайно занимание в манастирите е четенето и преписването на свещените сутри. Но главното е да се усвояват начините и степените на медитация.
В будизма махаяна и филииращите от него форми на будизъм сангха е община на монаси и миряни. Йерархия на наставниците (лами) се утвърждава в тибетския будизъм.
За привържениците на тхеравада е важно свикването на общи събори на сангхата като продължение на традицията, установила се със съборите (сангхити) в ранния будизъм.
УпосатхаДен на религиозно очищение и подновяване на обетите. Два пъти месечно, при пълнолуние и новолуние, монасите, според установена от Виная традиция, след публична изповед повтарят предписаните им от Виная правила (пратимокша). Останалите будисти в тези дни спазват осем морални предписания (упасаки) вместо обичайните пет (предписани в осмата степен на осемстепенния път), задължителни за тях в останалите дни.

дхяна


Медитация, духовно съзерцание (пали джяна, кит. чан, яп. дзен); съзерцание на духовен предмет; безобектно (без даден външен обект) съзерцание. Има принципно важно значение във всички школи и форми на будизма. Повечето източници сочат безспорно влияние в този план на йога от брахманската традиция - дхяна-йога е най-високото равнище, достигано от адепта. Има данни, че йога е древна практика, съществувала още в предарийската култура в индийските земи (с център Мохенджо-Даро). Компоненти на йогистката медитативна практика като определени пози (напр. асана, седящо положение със скръстени крака) и овладяване на дишането се възприемат в будизма като имащи спомагателно значение. Основно е пределното съсредоточаване върху предмета на медитация. А смисълът на медитацията е да се достигне до равнището на мъдрост, която е спасителна.В ранните будистки манастири медитацията се съсредоточава върху няколко тематични полета: върху нечистотата (нечистотата и преходността на телесното), върху обичта (монахът размишлява върху обичта като условие за щастието на всички и желае щастието на всички живи същества), върху състраданието (заради страданието на другите), върху радостта (насочва мислите си върху радостта на другите, сърадва се), върху покоя (във вътрешна умиротвореност и с безстрастие монахът съзерцава всичко онова, което е в света добро и зло, любов и омраза, богатство и бедност, господство и подчинение) (Т. Рис-Дейвис). В медитативната практика се утвърждава и съзерцание на обозначаващ съзерцаваната реалност предмет (касина), напр. на глинен съд, репрезентиращ земята като първоелемент; на съд с вода, представящ водата в същото отвъдсетивно качество; на огън, представящ огъня като първоелемент; на разлюлявани от вятър клони на дърво, репрезентиращи въздуха като първостихия (Х. Дюмулен). Дюмулен посочва примери на за вероятна трансформация на касина в символни форми в по-късните форми на будизъм: кръг при китайците в чан-будистката школа игьо, мандала в тантристкия будизъм. Известни са и примери на репрезентанти на бодхисатви, използвани като медитативни предмети, напр. камъкът самая, примордиална форма на бодхисатва Акашагарбха.
Още в ранния будизъм предмет на съзерцание стават четирите благородни истини, основният изразител на Дхарма. Последната степен на осмостепенния път, степента на пълно съсредоточаване, на пределна концентрация се обозначава като самадхи. Равнищата на този път в обобщен вид се представят като: равнище на спазване на нравствените императиви (шила), на пълно съсредоточаване (самадхи), на мъдрост или спасително знание (праджна), и нирвана или окончателно освобождаване от цикъла на преражданията.

бхавана


Медитативна практика, практикуването на дхяна. Х. Дюмулен представя обобщена на основата на палийския канон картина на принципите на бхавана в индийския будизъм. След като се преодолеят препятствията пред съсредоточаването на адепта (желания, ненавист, леност, страх, съмнения) той преминава през четири стадия на съсредоточеност (известни и като четири дхяни).На първия стадий адептът постига вътрешен покой и прекратяване на желанията, но все още не се е откъснал от външните обекти; обхваща го усещане за блаженство (това е състояние, в което той схваща безкрайността на пространството). Този стадий изразява първото равнище, достигано по пътя към архатството, това на "встъпилия в потока". Адептът вече е избавен от опасността от неприятни рождения.На втория стадий той достига освобождаване от външния свят, но все още осъзнава външните обекти и изпитва радост (това е състояние, при което се схваща безкрайността на съзнанието). Стадият съответства на равнището на "още веднъж завръщащия се".На третия стадий усещането за радост е прекратено и на негово място идва невъзмутимост и пределно съсредоточаване (състояние, при което адептът е отвъд сферата на формите - не само външните, но и вътрешните, т. е. тези на съзнанието). Това е стадият на "вече незавръщащия се".
Четвъртият, последен стадий, е стадий на пълна невъзмутимост; за адепта светът "изчезва", а с него изчезват и всички радости и страдания (това е състояние отвъд пределите на съзнателното и безсъзнателното). Този стадий съответства на равнището на архата.
След четвъртия стадий настъпва "разрушаване на съзнанието и усещанията", или състояние на транс (екстаз). Достигналият това състояние придобива висше знание, мъдрост и благодарение на това достига нирвана. Мъдростта се тълкува като способност човек да познае своите предишни раждания, участта на всички същества, намиращи се в самсара, същността на страданието и начина за прекратяването на страданието – това е съвършената мъдрост, която, както се приема, Шакямуни е получил в просветлението си под дървото бодхи. Той е достигнал просветление и нирвана, овладявайки четвъртия стадий на медитация. Достигналият мъдрост може да придобие свръхестествени способности (иддхи), каквито са приписвани на архата в ранния будизъм.
Така на високото равнище на медитативна практика се открояват два аспекта на медитацията – медитация на покоя и медитация на прозрението (визуализираща медитация). Според абхидхармични източници достигналият това равнище е с ум, който е отвъден, трансцендентен (локоттара, на пали локуттара, т. е. от висше място), и този ум предполага трансформация на адепта в благороден (ариец) и поддържа равновесност между двата аспекта на медитацията.
В махаяна медитацията е принципно значима за достигане на религиозната цел, обогатяват се формите й. В "Пътят на бодхисатва" Шантидева (VІІІ в.) представя медитацията като равнището, предшестващо праджна (мъдростта). Условие за пристъпване към медитация е усамотяването (на тялото и на ума), умът трябва да стане пределно съсредоточен и независим от външните обекти на желанията. Последователно в медитация се отстраняват желанията, ненавистта, страховете, съмненията и неправилните мнения, егоизмът. Централните тематични полета на медитацията, представена като етап на пътя на бодхисатва, са осъзнаването на равенството между "аз" и другите и пробуденият ум.
Осъзнаването на равенството води до прекратяване на действието на "аз"-формата на съзнанието, или на самосъзнанието, изразено като преодоляване на егоизма, и така - прекратяване на страданията на всички чувстващи същества, с които човекът извършва размяна ("аз" е тъждествено на всяко "ти"). Пробуденият ум се предполага като изначално присъстващ у човека, но в омрачен вид, и в този аспект смисълът на медитацията е омраченията да бъдат разпръснати и умът да се държи в равновесност в съзерцанието на съвършения обект (който е отвъд всички форми и е обект само в условен смисъл, доколкото не противостои на субекта на медитацията). Тогава става възможно разкриването в ума на съвършената мъдрост (праджна).
В обобщен вид се установяват два основни стадия на бхавана или два нейни аспекта:
а) неподвижна медитация, шаматха, при която адептът е в съсредоточен върху духовния обект в пълен покой, отсъствие на страсти, с успокоено съзнание;
б) визуализираща медитация, випашана, при която адептът има ясно вътрешно виждане, духовният обект става интуитивно зрим като истина, различавана от илюзорния феноменален свят; този висш стадий във всички интерпретации е стадий на свръхрационалност, свръхдискурсивност, на интуитивна мъдрост.
Особено важнен компонент на религиозния живот е медитацията във формите на будизъм, медитативен по определение (чан, дзен). Своя специфика има тантристката медитация в будизма ваджраяна.

_________________
If you fall I’ll catch, if you love I’ll love,
And so it goes, my dear, don’t be scared, you’ll be safe,
This I swear. If you only love me

Изображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: БУДИЗЪМ
Непрочетено мнениеПубликувано на: Пет Яну 13, 2012 11:19 am 
Offline
Модератор
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:18 pm
Мнения: 258
Местоположение: Stara Zagora
канонична литература


За разлика от свещените книги на откровените религии каноничните книги в будизма се създават от будисти, получили просветление. Будисткото учение, Дхарма, получено от Буда Шакямуни в просветление, е вечно и неизменно, но не е неизменна формата, в която то се приема и препредава на другите. Всеки човек, достигнал просветление, може да създаде текст, който се приема за свещен, доколкото всяко просветление възпроизвежда просветлението на Шакямуни.
Различни могат да бъдат езиците, на които се пишат свещените текстове - няма един свещен език, както няма етнически или културни ограничения относно възможностите да бъде проповядвана и тълкувана Дхарма. Всяка езикова, етническа, културна общност правомощно може да изразява учението. Канонични текстове (предимно сутри) се пишат на различни езици (санскрит, пали, китайски, японски, тибетски и др.). Словото, чрез което се проповядва Дхарма, следва да се адаптира към спецификата на аудиторията, към която е насочено, и може да варира в зависимост от конкретната ситуация, в която се произнася.
Каноничната литература има сравнително пълни издания в Китай, по-късно и в Япония, но най-пълно е изданието, известно като тибетски канон. Съставянето на канона се извършва в периода ХІ-ХІІІ в., окончателното му систематизиране е дело на будисткия деец и мислител Бутон, свързал дейността си с школата Гелуг. Каноничният корпус се състои от две основни части: Канджур и Тенджур. Канджур включва канонични текстове (сутри) както на хинаянското, така и на махаянското направление (около 2000 съчинения, събрани в 108 тома). Тенджур включва коментарни съчинения, преди всичко множество шастри на авторитетни будистки мислители (около 4000 съчинения, събрани в 225 тома).

типитака Типитака (пали, санск. Трипитака, "Трите кошници"), или още палийски канон, е основният каноничен корпус, приеман в будизма хинаяна и останал валиден и понастоящем за тхеравада. Утвърден е на първия будистки събор в град Раджагриха (столицата на царство Магадха) през 481 г. пр. Хр., една година след паринирваната на Буда Шакямуни. Монасите архати, участващи в събора (сангхити, букв. "напевно рецитиране"), "пели като един" свещените слова, съставили канона. Текстовете, записани на палмови листа, са събрани в три кошници (оттук и названието Трипитака). Всъщност на събора са приети първата и втората част на канона, а третата се допълва и се оформя доста по-късно. Пълен вариант на палийския канон е записан през І в. пр. Хр. в Шри Ланка. На будисткия събор, проведен през 1954-1956 г. в Рангун (столицата на Бирма, понастоящем Мианмар), канонът е рецитиран от участниците в събора, и така издаденият писмен вариант на канона е последният, който има съборно потвърждение, макар че след това има и други издания. Палийския канон днес се приема от будистите в Шри Ланка, Мианмар, Тайланд, Кампучия.
виная-питака Първата част на приетия в тхеравада каноничен корпус, Виная-питака, съдържа три книги (никаи): в първата, Сутта-вибханга (палийска версия) или Виная-вибханга (санскритска версия), т. е. класификация на сутрите или класификация на правилата, са представени дисциплинарните правила за поведението на монасите и коментари на правилата, както и форми на наказание за нарушението им; във втората, Кхандхака или Виная-васту (Подразделения), се регламентират изисквания, отнасящи се до встъпването в сангхата, до облеклото, храненето и нощуването на монасите, до ритуалите в манастирите, местата за медитация и др.; формулирането на правилата е илюстрирано с описание на конкретни случаи от ранната история на сангхата и включва наставленията на Буда относно начина на поведение в конкретни ситуации; в третата, Паривара (Приложение), правилата са систематизирани по рубрики. Отделно са изложени уставните правила - Пратимокша - 227 за монасите и 332 за монахините.
сутта (сутра)-питака Сутта (сутра)-питака, или Дхамма (Дхарма)-питака, втората "кошница", съдържа основните принципи на Дхарма във вида, в който е проповядвана от самия Буда Шакямуни и от най-близките му ученици. Към тези наставления будистите се обръщат като към имащи непосредствената достоверност на свидетелства, понеже се предполага, че са чути непосредствено от Буда. Това се удостоверява с началото на сутрите: "Маханидана-сутта (Сутра за великата причина, представяща учението за зависимия произход, пратитя-самутпада)", Сигаловада-сутра, представяща етически принцпии и норми.
Вторият сборник, Маджджхима (санск. Мадхяма, "среден"), съдържа различни средни по дължина сутри (152 на брой), разкриващи принципи на учението.
Третият сборник, Самюкта ("свързан"), съдържа 2875 сутри за Дхарма, сред които е и представящата Бенареската проповед на Буда – Дхаммачаккаппаватана-сутта (санск. Дхармачакраправартана сутра, Сутра за задвижване на колелото на учението).
Четвъртият сборник, Ангуттара (санск. Екотара, "с един член повече"), съдържа сутри, чийто брой в различни варианти на корпуса варира от 2198 до 9557 сутри, подредени по тематичен принцип в 11 раздела така, че всеки следващ обхваща с едно предметно поле или тематична област повече от предишния (в първия сутрите са посветени на един тематичен предмет – умът на Буда, във втория – на два вида недължими постъпки, в третия – на три вида добродетелни постъпки, и т. н).
Петият сборник, Кхуддака (санск. Кшудрака, "Сборник от кратки поучения"), съдържа множество предания, легенди, главно за живота на Буда, повествования за живота на праведни монаси и монахини, за прераждания ("Джатаки"), афоризми, възхваляващи Буда стихове, поетични творби за щастливия живот на праведници, преродили се на небесата, за наказанията на злокознени духове и т. н.; в тази част на корпуса се въвличат множество текстове, които са плод на фолклорен тип религиозност и имат характера на фолклорни повествователни и поетични творби.
абхидхамма (абхидхарма)-питака Абхидхамма-питака (санск. Абхидхарма-питака, "кошница" на висшата Дхарма, на специалното учение), третата част на палийския канон, съдържа тълкувания на учението, систематизирането му под различни принципи.
Приетата от тхеравада Абхидхамма-питака съдържа седем трактата:
"Дхаммасангани" (Класификация на дхармите) представя дхармите (феномените) в различни класове, като обстойно коментира психичните дхарми, които имат по-специално значение в религиозния живот;
"Вибханга" (Деление) е посветен на по-детайлен анализ на представените дхарми;
„Дхатукаттха“ (Дискусия за елементите), където се обсъжда разчленяването на дхармите на елементи и класифицирането им според елементите;
"Пуггалапанняти" (Дефиниране на личността) представя типове личности и типологични характеристики на групи хора от гледна точка на изискването проповедта на учението да бъде съобразена с нагласите и възможностите за възприемането и разбирането му от различни типове слушатели;
"Катхаваттху" (Предмети на дискусия) обсъжда спорове по ключови теми - за анатман, за непостоянството (анича) и др, като цяло представящи тези и антитези на най-ортодоксалните ранни будисти и техни опоненти от възникващите школи на тхеравада;
"Ямака" (Двойки) коментира психичните дхарми като двойки противоположности;
"Патхана" (Причина) съдържа подробни анализи на темата за причинната зависимост.
Като цяло Абдихдхарма-питака съдържа текстове от метафизическо и логическо естество, които са плод на по-късни интерпретации. Интерес представлява систематизирането на учението чрез числов принцип (четири благородни истини, осем степени на срединния път, дванадесетчленна верига на причинно-следствената зависимост (пратитя самутпада). Числовият принцип има сакрално значение, в религиознофилософските учения могат да се открият различни интерпретации чрез символиката на числото.
Школата сарвастивада, обособила се от ортодоксалната тхеравада, създава свой вариант на Абхидхарма-питака.

махаянски канонични книги В будизма махаяна каноничната литература е изключително обширна по обем и е неизчерпаем източник на идеи за религиознофилософската мисъл. Няма универсален каноничен корпус, валиден за цялото направление. Каноничните книги за махаянистите са преди всичко множество сутри, които се приемат за слово, предадено от Буда Шакямуни.
Фундаментално значение за махаянската традиция има корпусът от съчинения с общото название Праджнапарамита (Превъзходството на Мъдростта), включващ множество сутри. Предполага се, че първите праднапарамитски сутри са се появили още в средите на махасангхиките, вероятно в областта Андхра. Особено известни стават Аштасахасрика-праджнапарамита (Праджнапарамита в осем хиляди строфи), Панчавимшатисахасрика-праджнапарамита (Праджнапарамита в двадесет и пет хиляди строфи), Шатасахасрика-праджнапарамита (Праджнапарамита в сто хиляди строфи). Праджнапарамитската литература е основният източник на идеите на махаянската школа мадхямика и придобива особена популярност благодарение на коментарите и изследвания на Нагарджуна.
От по-късните сутри особено значние в различни махаянски школи имат "Самдхи-нимрочана сутра" (Сутра на разясняването на тайния смисъл), "Саддхармапундарика сутра" (Лотосова сутра на Благия Закон), "Ланкаватара сутра", "Татхагатагухя сутра", "Аватамсака сутра" и др. Някои от махаянските школи се канонизират и шастри, т. е. авторски трактати, които по принцип имат характер на коментари върху сутрите.

храм


ступа Реликварий, в който се пазят останки от тялото на Буда Шакямуни (коса, зъб). Ступите се полагат в основите на будистките храмове. По-ранният тип храмове също носят названието ступи и представляват мемориални култови съоръжения. По правило те са от пет части или равнища: започват от квадратна основа към кръгла горна част и петте равнища символизират пет елемента, представящи постепенно възвисяване: земя, вода, огън, въздух и етер (символизиращ нирвана).

празници


Будистките празници, отбелязвани по лунен календар, имат своя специфика в различните форми на религията и в различните страни.В тхеравада централният празник, Вайсака (Весак) е празник, посветен на раждането на Буда Шакямуни (празнува се през месец вайсака по лунния календар, април-май), неговото просветление и паринирвана. В манастирските храмове служението продължава през цялата нощ, четат се сутри за живота на Шакямуни, върху реликвариите горят свещи, храмовете са обвити в гирлянди от запалени кандила. Извършват се ритуални обливания на свещените дървета бодхи, каквито има във всеки манастир. В Тайланд празникът започва с ритуално възпроизвеждане на сватбата на бащата и майката на Шакямуни, Судходана и Махамая.
В будизма махаяна се празнуват около четиридесет религиозни събития, но и тук централният празник е денят на рождението на Буда, отделно се празнуват неговото просветление под дървото Бодхи и неговата паринирвана. Характерен момент на празника е ритуалното умиване на лицето на статуите му (така, както лицето му било умито от индуисткия бог Индра и четири божества деви според легенда, известна от "Махасатва сутра"). В знак на причастност вярващите също умиват лицата си, за тях това е форма на ритуално очищение. Ритуални шествия начело със статуи на Шакямуни обикалят храмовете.Съществуват и празници, посветени на реликви на Шакямуни; особено колоритен е карнавалният празник в Шри Ланка, посветен на "зъба на Буда".Има празници, посветени на Дхарма; сред тях от особено значение за всички будисти е денят, в който Шакямуни е произнесъл Бенареската проповед.
В махаяна и ваджраяна се празнува ден на "Лотосовата сутра".
Отбелязва се и денят на основаването на сангхата, празникът се свързва с чудесно явяване на Шакямуни пред 1250 архати в Раджагриха и посвещаването им в общо служение.
От средата на лятото до началото на есента се определя от религиозния календар период на пост. След поста, в първия ден на пълнолунието през октомври, се отбелязва празникът Катхина като ден, в който Шакямуни е слязъл на земята от небето Тушита. Празникът привлича множество миряни, на сангхата се даряват нови ритуални дрехи (катхина), обикаля се "дърво на желанията".
В края на дъждовния сезон се празнува Уламбана, празник на духовете.
Много са празниците в махаяна и ваджраяна, посветени на бодхисатви и дхяна-буди. Особено тържествено се отбелязват дните, посветени на бодхисатва Авалокитешвара (раждането, просветлението и нирваната му), а също и празникът на дхяна-буда Амитабха.
Тибетските будисти имат дни на почит към Падмасамбхава (гуру Ринпоче) и други тибетски учители.
Чан и дзен будистите имат празнични дни, на които оказват почит на Бодхидхарма и на другите свои патриарси.

_________________
If you fall I’ll catch, if you love I’ll love,
And so it goes, my dear, don’t be scared, you’ll be safe,
This I swear. If you only love me

Изображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: БУДИЗЪМ
Непрочетено мнениеПубликувано на: Пет Яну 13, 2012 12:03 pm 
Offline
Модератор
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:18 pm
Мнения: 258
Местоположение: Stara Zagora
хинаяна будизъм


Основно направление на будизма, свързвано с по-строго и буквалистично спазване на принипите на първоначалния будизъм и нормите на ранната сангха. Хинаяна, или „Малката колесница“, не е самоназванието на принадлежащите към това направление. При оформянето си те наричат себе си стхавири (на санск.) или тхери (на пали), т. е. старейшини, а учението си – стхавиравада (тхеравада). Названието „хинаяна“ е дадено по-късно от отделилите се привърженици на махаяна.дна година след паринирваната на Сидхарта Гаутама Буда, през 481 г. пр. Хр., в Раджагриха, столицата на царство Магадха, е свикан първият будистки събор (сангхити), на който е приет палийският канон (Типитака, санск. Трипитака). Още след този събор възникват няколко групи (никаи), сред които се появяват разногласия. Първите спорове са относно правилата, предписани от Виная-питака, за начина на манастирско общежитие и специално за възможността да се приемат дарения „в злато и сребро“, т. е. в паричен еквивалент.След около 100 години след паринирваната на Буда Шакямуни в гр. Вайшали е свикан нов събор. Освен разноречията по отношение на дисциплинарните правила между будистите се очертават и някои доктринални различия, най-вече относно разбирането за архата, утвърдил се в ранната сангха като главният носител на целта и смисъла на религиозния живот. Именно тези спорове довеждат до разцепление на сангхата. То се случва, както се предполага, на следващия събор, проведен в Паталипутра (116 или 137 години след паринирваната на Шакямуни).На този събор стхавирите (тхерите) се консолидират като изразители на по-ортокодсална, по-близка според тях до изворите на будизма позиция. Те се придържат максимално близко до първоначалните уставни предписания и отстояват строго принципите на монашеския живот; категорично отричат възможността манастирите да приемат дарения „в злато и сребро“ и считат, че сангхата трябва да остане община на нищи монаси. Смисълът на религиозния живот според тях е да се достигне състояние на архат, т. е. адептът да постигне просветление и нирвана за себе си. От тхерите се обособяват привърженици на схващания за „омекотяване“ на уставните правила, за промяна на разбиранията за архата и архатството, за по-отворена религиозна община. Те оформят махасангха (голяма община).Махасангхиките смятат, че могат да се променят изискванията за храненето, че е допустимо да се приемат парични дарения, да се извършват свещенодействия и да има места за медитиране и извън границите на манастирите, и т. н. На събора монах на име Махадева представя в няколко положения основните им възражения относно разбирането за качествата на архата. По-късно махасангхиките дават началото на второто основно направление на будизма, махаяна (голяма колесница), и наричат „старейшините“ хинаяна, т. е. малка колесница, защото се придържат към задължително изискване за монашество, както и защото основният им стремеж е да достигнат нирвана за себе си. В този смисъл, смятат те, хинаянистите очертават „тесен път“ за спасение.Опит да примири различните групи (никаи) в сангхата прави цар Ашока (Дхармашока, т. е. Ашока Праведният) през ІІІ в. пр. Хр. Неговата роля за утвърждаването и консолидирането на будизма често се сравнява с ролята на император Константин за утвърждаването на християнството. Под време на управлението му на будизма като религия се придава официален статут, свързан с държавните институции; утвърждава се значителната част от литературата, канонична за тхеравада; правят се решителни опити за примиряване на различните групи будисти (с тази цел той става инициатор на следващ събор в Паталипутра през 247 г. пр. Хр.). Ашока изпраща будистки мисионери в различни страни; най-успешна е мисията в Шри Ланка, където мисионер е неговият син.
Тхеравада остава основната школа на хинаяна, и всъщност единствената хинаянска школа, която продължава да съществува и понастоящем. В ранната история на будизма от нея филиират други школи, предимно на базата на някои различни интерпретации на основната доктрина в абхидхармичната литература. Според някои източници в хинаяна са се обособили 18 школи, според други те са повече (до 26). Една от първите школи, останала най-влиятелна в ранния будизъм след тхеравада, е сарвастивада, от която се отделят школите вайбхашика, саунтрантика, муласарвастивада (радикална сарвастивада) От някои принципи на тхеравада се различава школата ватсипутрия (по името на основателя й, Ватсипутра) или още вибхаджавада, т. е. учение на отделящите (съществуващо от несъществуващо), която отстоява възгледа за своеобразен личностен континуум в процеса на трасмиграциите и приема съществуване на пудгала (личност), която е необособима от петте скандхи, но не е зависима от тях (оттук и названието пудгалавада, т. е. учение за личността). От тази школа се обособяват още няколко, развиващи възгледите й. Но по-ортодоксалните школи издигат редица аргументи срещу това учение.
От махасангхика се отделят няколко школи, една от които, локуттаравада (учение за висшия свят - лока уттара), аргументира възгледа за трансценденталност на природата на Буда. Във възгледите на тази школа и изобщо в средите на махасангхиките съзряват принципи на махаяна.
Будизмът хинаяна, и по-конкретно тхеравада, се съсредоточава предимно в южни райони на Индия. От Индия се разпространява в Шри Ланка още от времето на Ашока, от Шри Ланка прониква в Мианмар (Бирма), Тайланд, Кампучия, Лаос. След известни разноречия в Шри Ланка се установява възобновена форма на тхеравада.

архат
Букв. достоен (санск., пали архант, кит. лохан, яп. ракан). Архат е монахът, който е достигнал просветление и нирвана и не се завръща вече в цикъла на трансмиграциите (в самсара). Архатът става централна фигура и остава такава в будизма хинаяна. Преодолял обвързаностите на земното, освободен от пороци, господар на самия себе си, обуздал желанията си и достигнал религиозната цел, той въплъщава религиозноантропологичния идеал в хинаяна (тхеравада), възприеман е като висш човек (уттарамануша), дори като светец. Такъв смисъл се влага в "архат" като епитет на Сидхарта Гаутама Буда. Архатът според тхеравадините (стхавиравадините) е постигнал висше знание, мъдрост и поради това го смятат за непогрешим. Той знае всичко, не се съмнява в нищо, контролира желанията си дори насън. Нищо не може да отмени необходимостта от последователно изминаване на степените на осмократния път.
Архатството се достига чрез последователно възхождане, при което се различават четири равнища на освобождение (съответни на четирите дхяни или равнища на медитация):
1. "влязъл в потока", който води към нирвана (шротапатти, "придобиване на слух"; на адепта предстоят още седем прераждания);
2. "още веднъж завръщащ се" в кръговрата на преражданията (сакридагамин);
3. "незавръщащ се" в кръговрата на преражданията (анагамин; предполага се рождение "на небесата");
4. архат. След достигането на нирвана архатът може да остане в света в собственото си тяло (нирвана "с остатък") до края на съответната калпа.
Сидхарта Гаутама Буда е за ранните будисти пример на архат и е образец, който може да бъде следван, но не и обожествяван. Те се придържат към неговите заветни думи: "бъдете светилници за самите себе си" ("Махапаринирвана сутра"). В този смисъл ориентацията им остава антропоцентрична. Но за архата те допускат и свръхестествени способности, иддхи (всевиждане, всечуване, едновременна поява на няколко места и др.), които му придават изключителност и са на път да го превърнат в обект на поклонение. Качествата на архата стават предмет на дискусии в ранната сангха и една от основните причини за разцеплението на будистите. На събора в Паталипутра (ІІІ събор) оформилото се крило махасангхика (привърженици на "голямата община") се отделя окончателно от "старшите", подлагайки на сериозна критика възгледите за архата. Оспорват възможността да му се приписва всезнание, допускат да се съмнява, да се допитва до другите, да изпитва еротични съблазни в съня си, както и възможността човек да може да стане архат чрез произнасяне на мантри (по-специално на мантрата аум/ом). Съсредоточаването на архата изключително върху себе си демонстрира според махасангхиките твърде егоистична ориентация. Така постепенно сред опонентите на ортодоксалната хинаяна се оформя нов идеал, който вече е свързан не с антропоцентрична, а с трансцендентална ориентация на будистите – идеалът за бодхисатва. Но тхеравада, основната школа на хинаяна, която и днес има много привърженици в различни страни, отстоява принципните възгледи за архатството като пределна цел на религиозния живот. За махаянистите архатството не е предел в постигането на религиозната цел, а само равнище, над което човек следва да се възвиси, за да стане бодхисатва.
тхеравада
Основна ортодоксална школа на будизма хинаяна. Названието й произхожда от палийското "тхери", т. е. стари, старейшини (санск. стхавири) и означава "учението на старшите". Тхеравада води началото си фактически от ІІІ събор на сангхата, проведен в Паталипутра (116 или 137 години след паринирваната на Шакямуни), на който в сангхата се обособяват като група (никая) махасангхиките (привържениците на "голяма община"), а "старшите" се консолидират като никая, представяща най-автентично изворния будизъм. В известен смисъл названието тхеравада е синонимно на хинаяна, но те не се самоназовават хиниянисти, а в ранния будизъм се различават и от други школи на ранния будизъм. Тхеравадините създават свои центрове в Южна Индия, и от тук школата се установява в Шри Ланка с дейността на първите будистки мисионери. Като главен център на тхеравадините се утвърждава манастирът Махавихара в Шри Ланка. Тхеравада остава и най-жизнеспособната хинаянска школа, и понастоящем тя е основният представител на идеите и практиките на ранния будизъм.
В своите принципи школата се опира на каноничния корпус Типитака (Трипитака). Учението се оформя на базата на абхидхармичните текстове и на първоначалните изследвания на будистката доктрина. Особено важни са първоначалните изследвания на дхармите като дадености (феномени) и тяхното класифициране. Дхармите са класифицирани на 75 основни двойки, но всички те образуват две големи групи – "вълнуващи се", т. е. подлежащи на съществуване, и "невълнуващи се", т. е. неподлежащи на съществуване. "Вълнуващите се" се разкриват в раждането, пребиваването, изменението и изчезването, обвързаността с тях е причина за страдания и за заблуждения. "Невълнуващите се" или покоящите се не се проявяват, не участват във феноменалния пласт на съществуващото.
Нирвана е принципно различна от самсара и предполага покой, "невълнение". В религиозния стремеж към нирвана човек следва да се освободи от действието на "вълнуващите" се дхарми, а това е възможно благодарение на мъдростта (праджна), която е знание за Дхарма (за четирите благородни истини), на специфичното "знание за нераждането", да медитира върху "невълнението", а също и да спазва обетите. Така адептът може да достигне състоянието на архат. Архатът, който е висш човек, преодолял сам със собствени усилия нечистотата и заблудите на самсара, има и изключителни способности и съвършенства: има най-малко едно екстазно състояние (в нирвана); познава предишните си рождения, състоянията на другите същества и веригата от причинно-следствени връзки; знае трите Веди; владее прийомите на медитация. Приписват му се и свръхестествени способности (иддхи). Съвършенствата му, постигнати в собственото му просветление и нирвана, вече не могат да бъдат изгубени или накърнени. По повод на критичното отношение към архата и архатството като пределна цел, включително и заради егоцентричността, тхеравада отстоява възгледа, че архатът, който достига нирвана, прави най-доброто и за себе си, и за другите. И при по-късното дооформяне на доктриналните си принципи (V-Х в.) тхеравадините не променят тази своя позиция и не приемат аргументите, обосноваващи ролята на бодхисатва.
Сред мислителите на тхеравада се откроява името на Будхагоша (V в.), автор на "Висуддхи-магга" (Пътят на очищението), превел коментарни текстове, направени в Шри Ланка, от местния език (синхалски пракрит) на по-разпространения език пали. Много коментарни текстове са дело на двама автори с името Дхаммапала (VІІ в. и Х в.)
сарвастивада
Школа на будизма хинаяна. Названието "сарвастивада" произлиза от "сарвам асти" ("всичко съществува"). Важен източник на възгледите на школата е съчинението „Милинда-панха (Въпросите на Милинда)“. То е създадено след приемането на каноничния корпус Трипитака и има формата на беседа: будисткият монах Нагасена отговаря на въпросите на цар Милинда, т. е. на гръцкия цар Менандър, управлявал в Северна Индия през ІІ в.
Основен възглед, който школата отстоява, е че съществуват всички дхарми (феномени, дадености). Дхармите на миналото и на бъдещето присъстват в дхармите на настоящето: дхармите на миналото – като памет на субекта на трансмиграциите, а тези на бъдещето – като негова възможност за предвиждане. Резултатите от миналите действия могат да съзреят в настоящето, а тези на настоящите действия имат принципната възможност да съзреят в бъдещето. Така се запазва единството на субекта на преражданията, представен по-скоро от петте скандхи, които продължават да съществуват след физическата смърт до следващото раждане (радикален въпрос, поставян в споровете между различните ранни школи, е този за субекта на трансмиграциите). Специфично за школата е виждането, че човекът е изначално омрачен от страсти, желания и др., станали причина за неговото незнание (авидя). За разлика от тхеравадините привържениците на сарвастивада смятат, че с достигането на нирвана архатът не придобива неотменни съвършенства и може да се възвърне в самсара, ако изгуби достойнствата на архатството.
За утвърждаването на авторитета на школата важна роля има дейността на цар Канишка, привърженик на идеите на школата. В поредния будистки събор, свикан от него през 86 г. в Кашмир, участват предимно представители на сарвастивада, които приемат своя канонична Виная-питака. Школата запазва реалното си влияние от ІІІ в. пр. Хр. до VІІ в., предимно в северозападни райони на Индия.
вайбхашика
Школа на будизма хинаяна, отделила се от сарвастивада. Принципите на школата се оформят на основата на коментари към Абхидхарма-питака, "Абхидхарма-махавибхаша" (Голям коментар на Абхидхарма), или кратко "Вибхаша", откъдето произхожда и названието й.
Вайбхашиките се придържат строго към възгледа за несъществуване, несубстанциалност на душата (анатман) и допускат съществуване на проявяващи се елементи (дхарми) и вечни дхарми. Нирвана е вечна дхарма, в която угасва всичко феноменално, или своеобразен остатък, т. е. онова, което остава след изчезването на всички действия (на всяка карма); така реалността на нирвана се оказва сходна с тази на вечна праматерия (пракрити).
саутрантика
Школа на будизма хинаяна, обособила се от тхеравада през ІІ-ІІІ в. Названието идва от "сутра" и "анта" (край) и обозначава основната нагласа на школата – да осмисли докрай, да доведе до съвършенство идеите, изложени в сутрите. За основател на школата се смята Кумаралата (втората половина на ІІІ в.), към нея принадлежат мислителите Кумаралабху, Васумитра, Шрилата, Хариварман, "късният" Васубандху.
Привържениците на школата се съмняват в авторитетността на абхидхармичните коментари и смятат, че автентичните принципи на будисткото учение са изложени само в "Сутра-питака" (Дхарма-питака), т. е. във втората част на палийския канон. Във възгледите си се различават от сарвастивада по това, че отричат възможността нирвана да се разбира като обичайна реалност и да се обвързва с някаква субстанциалност; тя е непричинена дхарма и има по-скоро понятийна (праджнапти) реалност, представлява дискурсивно потискане, т. е. потискане чрез познанието на четирите благородни истини. Феноменалният свят (психичните дхарми, т. е. данните на съзнанието) са реални, но в нирвана всички феномени угасват, тя е край на всеки жизнен процес, остава само "фино съзнание", независимо от сферата на проявяващото се. Споделят и вече известната и характеризираща махаянските възгледи идея за дхармакая, т. е. абсолютно тяло на Буда. Саутрантика се оказва школа, чиито възгледи са преходни между тези на хинаянистите и на махаянистите, и към V в. нейните привърженици се обединяват в махаянска школа на йогачари-саутрантики. Известният мислител Васубандху Младши (400-480 г., автор на "Абхидхармакоша"), който изразява принципите на саутрантика в късния период на творчеството си, заедно със саутрантиките се приобщава към махаянската школа.


махаяна будизъм


"Голямата колесница", основно направление на будизма. Оформя се на основата на отделилите се от стхавиравадините (тхеравадините) махасангхики. Като самостоятелно направление се утвърждава, както се приема, от ІV-я събор на будистите, свикан по инициатива на цар Канишка (ІІ в.).Монашеството в махаяна се запазва, като правилата на монашески живот са по-омекотени. Но привържениците на махаяна не го смятат за единствено възможната форма на религиозен живот.
Възприемат себе си като радетели на "широк път" към нирвана, защото разширяват общността, приемайки и извънмонашески будизъм. Това дава възможност на будизма за по-широко разпространение и както в Индия, така и в Китай, в Япония, в Тибетския район Монголия, Виетнам и др. той се утвърждава именно във варианта махаяна и във филииращите от него форми като ваджраяна, чан/дзен будизъм, будизъм Чиста земя. Широтата на пътя в махаяна се определя преди всичко от нов начин на интерпретиране на смисъла на религиозния живот - според махаянистите не е достатъчно будистът да се стреми към и да се удовлетворява от това да достигне нирвана за себе си, той следва да помага на другите. Поради това и централна фигура в махаяна става бодхисатва – този, който се отказва да се отъждестви с природата на буда и да се потопи в окончателна нирвана, и приема мисията да бъде наставник и помощник на живите същества по пътя към просветление и нирвана. Особеният статут на бодхисатва е предмет на интерпретация в множество махаянски сутри. Промислят се възгледите за специфичния път на бодхисатва, за равнищата и степените (бхуми) на този път.Без да отрича основния канон, приеман от тхеравада (трипитака), махаянският будизъм създава огромно количество свои канонични книги.
В идейната доктрина на махаяна се появяват нови принципи, различни от тези на хинаянските школи. Принципно нови позиции относно истината на будизма се аргументират чрез учението за "трите тела на буда" (трикая). В центъра на учението е възгледът за "абсолютно тяло на буда" (дхармакая), което в различни варианти на махаянските учения се отъждествява с буда-природата (татхата). Така в будисткото учение намира израз идеята за абсолют, който е по-високо от всяка възможност да му се припишат атрибути (предикати) и същевременно е източник на следващото, трансцендентално равнище на буда-природата (на идеалното тяло на буда), а чрез него - и на въплътеното тяло на буда, т. е. на проявените форми на буда-природата. При това в махаянските учения се привеждат обстойни аргументи, за да се разграничат възгледите за будисткия абсолют от идеята за личностен бог творец.
Класическата махаяна се разгръща в две основни религиознофилософски школи: мадхямика (шунявада), чиито основни принципи се полагат от Нагарджуна, и йогачара (виджнанавада), чиито най-крупни индийски представители са Васубандху и Асанга. Една от основните религиознофилософски теми става темата за "шунята" (пустотата). Шуня или пуст е абсолютът, или безусловната реалност (дхармакая, татхагата) поради невъзможността да й се припишат атрибути. Шуня са и дхармите като единични дадености, условно реални, поради това че са лишени от собствена същност. Поради това и медитацията върху пустотата придобива особен смисъл и става основен вид медитация в махаяна заедно с медитацията върху пътя на бодхисатва.
Нирвана се интерпретира в махаянските учения като тъждествена на самсара, а самсара – като имаща смисъл само в контекста на тази тъждественост и следователно като потенция за нирвана. Нирвана се отъждествява с дхармакая, т. е. с абсолютното тяло на буда. Смисълът на религиозните усилия се променя, те се насочват към трансформация на настоящото съществуване, към преоткриване на смисъла на земния живот в светлината на идеала за бодхисатва.
В махаяна се създава богата митология, в която има и инвариантни представи, и вариращи митологеми, специфични за различните будистки страни. Според митологичните представи будите и бодхисатвите вече са множество, дори безкрайно много, и всички те имат източника си в абсолютното тяло на буда, множеството земни буди са негови единични прояви.

бодхисатва
Същество с пробудена, просветлена същност; същество на пътя на пробуждането; всяко същество, решило да стане буда (да достигне буда-същност, буда-природа), но отказало се от нирвана за себе си, за да помогне на другите да се избавят от страданията на самсарното битие. Равнището на бодхисатва непосредствено предшества най-високото – това на буда-природата, т. е. на Дхармакая или абсолютното тяло на буда.
В будизма тхеравада за бодхисатви се признават онези, които реално са станали буди. Преди Шакямуни, буда на настоящата калпа, са живели, както се твърди в Трипитака, шестима бодхисатви, станали буди, а след него такъв ще е Майтрея; по-късно тхеравадините приемат, че те са били 24, колкото са будите, които признават. Обет за това да помага на другите бодхисатва следва да даде в присъствието на буда или на друг бодхисатва; Шакямуни е дал своя обет в предишен живот в присъствието на буда Дипанкара. Така в тхеравада фигурата на бодхисатва е свързана с историчния живот на сангхата; такъв може да е човек (макар че се дефинира изобщо като "всяко същество"), станал буда, не и митологичен персонаж, при все че очевидно върху образите на будите-бодхисатви се напластяват митологични черти. Функцията на бодхисатва в това направление на будизма не се универсализира, достижима и пределна цел за човека остава архатството.
В будизма махаяна бодхисатва става централна фигура, друго название на махаяна е бодхисатваяна (колесницата на бодхисатва). Една от основните интенции на това направление още от формирането му е да се преодолее егоцентричността на архатството, религиозният акцент да се постави върху мисията на бодхисатва да помага на всички, живеещи в самсарното битие. Бодхисатва изразява именно тази идея на махаяна, той е наставникът на другите. "Ако е болен целият свят, болен съм и аз" - това е кредото на бодхисатва. За махаянистите Шакямуни е образец на бодхисатва, защото е преодолял изкушението да остане в нирвана и се е върнал в света, за да проповядва Дхарма.
За бодхисатви в махаяна са признати много монаси и монахини, крупни будистки мислители и учители (ачарии), напр. Нагарджуна (I-II в., основател на школата мадхямика), Асанга и Васубандху (ІV в., духовните лидери на школата йогачара или виджнанавада), Шантидева (VІІІ в., автор на фундаменталното съчинение "Пътят на бодхисатва"). Достойнства на бодхисатва има всеки, който е на пътя на пробуждането.
В учението за трите тела на буда и в митологичните представи, оформили се в махаяна и във ваджраяна, особено важно място заемат бодхисатвите с небесен произход, произлизащи от дхяна-будите, или иначе казано, пряко от идеалното тяло на Буда (самбхогакая; трансцендентално равнище на Буда), а опосредствано чрез идеалното тяло – от абсолютното тяло на буда (Дхармакая). В обобщения митологичен модел, представян чрез неиконичния символ мандала, всеки от дхяна-будите има като свое автентично съответствие по един бодхисатва, който е произлязъл от него и заедно със съответния земен буда го изразява на равнището на нирманакая, т. е. на въплътеното тяло на буда. Така основните бодхисатви в този модел са петима: Самантабхадра (Всеблагият; произлязъл от дхяна-буда Вайрочана, покровител на сакралния център), Ваджрапани (Държащият ваджра; съответстващ на дхяна-буда Акшобхя, изток), Ратнапани (Държащият драгоценност; съответстващ на дхяна-буда Ратнасамбхава, юг), Авалокитешвара (съответстващ на дхяна-буда Амитабха, запад), Вишвапани (Вседържащият; съответстващ на дхяна-буда Амогхасиддхи, покровител на севера). В този модел Майтрея е земен буда, който предстои да живее в света. В различни будистки източници като най-важни се посочват осем бодхисатви: Самантабхадра, Важдрапани, Авалокитешвара, Манджушри, Майтрея, Акашагарбха, Кшитигарбха (Бхумигарбха), Сарваниваранавишкамбхин. Вместо последните двама някои източници посочват Махастхамапрапта и Бхайшаджиягуру (Лечителят Буда).
самантабхадра
Всеблагият (кит. Пусиен, яп. Фуген). Почитан е като бодхисатва на великия обет (махаврата), достоен със съблюдаването на дадените от него десет обета (те включват обет да измоли от Буда да задвижи колелото на Дхармата, а също и да остане в света; да следва ученията на будите от всички времена; да извършва благодеяния, насочени към всички същества от сферата на желанията). С него се свързват принципите на медитацията, а спазването на обетите му предполага непрекъснато действие (карма) на тялото, речта и ума, синтезирани в чист ум. Благодарение на това трите карми (на тялото, на речта и на ума) са покоящи се и пусти (шуня) и той е постигнал чистата реалност на семената на трансмиграцията, реалността на пустотата. Обетите му се генерализират в такъв аспект: спазването им е необходимо, докато я има реалността на пустотата, т. е. докато се изчерпят основанията на трансмиграцията на всички същества. Покровител е на "Лотосовата сутра", следвайки още един даден от него обет. На него са посветени езотерични ритуали, а в будизма Чиста земя се смята за патриарх на Чистата земя (в интерпретацията на школата чистият ум е в релация с чистата земя).
ваджрапани
"Държащият ваджра"; изразява силата, с която следва да бъдат изкоренени заблужденията и незнанието (авидя); ваджра като негов атрибут символизира тази сила. Характерни са изображенията му в изправен ръст и със строго, дори леко заплашително изражение. Особено почитан е от тибетските будисти.
авалокитешвара
"Господ, който гледа надолу", "който вижда", "виждащият звуците" (т. е. виждащ стенанията на страдащите). Култът към него е особено широко разпространен. В Китай се отъждествява с богинята Гуан-ин, "наблюдаващият звуците", в Япония - Каннон, в Корея - Кваним (Квансеим), във Виетнам - Гуан-Ам, в тибетския будизъм - Ченрези, в Монголия най-често - Хоншим. Възникнал като еманация на дхяна-буда Амитабха, Авалокитешвара се почита като бодхисатва на състраданието, избавител от самсарното битие. Може да приема различни форми (до 32), да прониква в различен облик до най-ниските равнища на това битие, включително до ада. В индийския будизъм култът към него се появява рано, след като в "Сукхавати-вюха сутра" (Описание на земята сукхавати, ІІ в. пр. Хр.) е представен като създател и покровител на щастливата земя, сукхавати. В индийската традиция често върху образа му се напластяват черти на индуистки божества (най-често на някой от образите на Тримурти), понякога се смята за създател на вселената. Изобразява се с лотос в дясната ръка (откъдето е и названието му Падмапани, т. е. Държащият лотос), с 11 лика и с хиляда ръце. Собственото му обиталище е митичната снежна планина Потала. В индийския будизъм започва почитането му и в женска ипостас. В китайския будизъм Гуан-ин се почита в различен облик, сред мъжките ипостаси се приемат тези на брахман и кшатрия, но от късносредновековната епоха се установява култ към него изключително в женска ипостас, "велика печалница", олицетворяваща милосърдието, безстрашието, мъдростта (в изображенията държи в ръка "Праджнапарамита сутра"). Във всяка от хилядата си ръце има по едно око, с което вижда звуците на страданията. Има и изображения с грозни ликове, в такъв облик противостои на злото. Във всички страни култът към този бодхисатва е сред най-широко разпространените.
В тибетския будизъм ролята му е откроена по специфичен начин – за въплъщения на бодхисатва Авалокитешвара-Ченрези се смятат далай-лама, главата на школата Гелуг, и главата на школата Кагю. Дворецът, прераснал в комплекс с манастири, храм, библиотеки и др. и служещ за резиденция ламите в Лхаса (Непал), бива наречен Потала по името на планинската обител на Авалокитешвара.
В будизма Чиста земя Авлокитешвара е помощникът на дхяна буда Амитабха в покровителството над Сукхавати (изобразява се отдясно на Амитабха).
манджушри
Манджугхоша; кит. Уеншу, яп. Монджу, тиб. Джам-бянгс. Почита се като носител на мъдростта, съдържаща се в "Праджнапарамита", олицетворяващ мъдростта на бодхисатви и буди, т. е. на интуитивната мъдрост (докато мъдростта на архатите се олицетворява от Сарипутра, един от десетимата велики ученици на Шакямуни). Манджушри е приеман за учителят по мъдрост на множество буди; единствено с тази мъдрост могат да бъда прогонени злите духове (а не с произнасянето на мантри например или с магически действия). Изобразява се държащ меч на мъдростта и книга; особено популярен е сред индийските и тибетските будисти.
акашагарбха
"Лоно на пространството", "Зародиш на пространството" (яп. Кокузо). Смятан е за пазител на истинната пустота, т. е. на потенциалността, от която се пораждат феноменалните неща. Асоциира се с дхяна-буда Ратнасамбхава и се почита като бодхисатва, който прави възможно раждането на съкровището - както на съкровището на мъдростта и добродетелността, така и, в по-буквален смисъл, на благополучието, на щастливата съдба. Символно се представя от скъпоценен камък, който изпълнява желанията. Формата на този камък, самая, се смята за примордиалната форма на Акашагарбха, въплътила неговата просветляваща енергия, и това дава основание камъкът да бъде използван като медитативен обект в езотеричния будизъм (в специална форма на медитация, наричана "утринна звезда").
кшитигарбха
"Лоно на земята", "Зародиш на земята", наричан още Бхумигарбха, т. е. "Зародиш на степените" (кит. Дидзан-уан, яп. Джидзо). Бодхисатва, който прониква в различните равнища на самсарното битие, достигайки до най-големите му дълбини – до различните равнища на ада (нарака), и помага на страдащите там същества. Особено популярен е в Китай и в Япония, почитан е като покровител в опасни пътувания, на участващи в битки, като пазител на душите на мъртвите деца, включително и на тези, които са заченати, но неродени. За него са предназначени култови действия в езотеричния будизъм.
махастхамапрапта
Махастхамапрапта (кит. Шин-чин, яп. Сейши) се почита в женска ипостаса, възприема се подобно на майка, грижеща се за децата си. За първична негова форма се смята водна купа, вместилище на вода, т. е. на ставащото. Заема особено място в будизма Чиста земя, чиито адепти го почитат като помощник на Амитабха заедно с Авалокитешвара (в изображенията е отляво на Амитабха).
бхайшаджагуру (лечителят буда)
Почитан като лечител на тялото и на ума (лекува невежеството-авидя), дал свои специални обети да помага на другите, хармоничен в действията си с бодхисатва Авалокитешвара. Символно присъства в целителен камък, лапис-лазул (въплъщаващ небесна енергия), в изображенията държи синия камък в едната си ръка, а в другата – лечебни плодове. Смята се за покровител на източен "рай" на лаписа-лазул. Култът към него е разпространен в Китай, Япония, Тибет и Виетнам; важно е мястото му в будизма Чиста земя.

В будистките текстове се срещат и имената на много женски бодхисатви. Особено характерно става почитането на бодхисатви в женски ипостаси във ваджраяна, и това е напълно обяснимо, като се има предвид тантристката модалност на тази форма на будизъм. Най-често женските ипостаси са съответствия на буди, бодхисатви и идами в мъжки ипостаси. Така се откроява женски аспект на специфичната за будизма божествена сфера (в по-късните форми на будизма тя все повече придобива теистични характеристики), и статутът и функциите на този женски аспект още по-ярко открояват обърнатостта на тази сфера към другото, т. е. към човека. А обобщено митологичния женски аспект будистките мислители тълкуват като праджна, т. е. мъдрост, разбиране. Някои от женските ипостаси се обособяват и като самостоятелно действащи женски бодхисатви. Най-широко разпространен е култът към Тара (Спасителка).
тара
Почита се самостоятелно като израз на праджна и като женски аспект на Авалокитешвара (според легенда родена от негова сълза, отронена в плач заради страданията на съществата), и като самостоятелно действаща, безбрежно състрадаща на всички същества. Явява се в различен облик (в 21 форми) и в различни цветове. Най-популярни са зелената и бялата Тара (в тези цветове е милостива, в другите - разгневена); култът към нея е широко разпространен сред тибетските будисти и в Монголия. Има легенда, че в свой далечен предишен земен живот тя е била принцеса, която пожелала да покаже, че няма значение дали дхарма ще бъде въплътена в мъжко или в женско същество, дала обет и станала бодхисатва. В тибетския будизъм дори името й има магическо действие, споменаването му предпазва от нещастия.
Има и гневни женски бодхисатви, наричани Дакини.

пътят на бодхисатва


Пътят на бодхисатва е дълъг и многостепенен. Той се разгръща във време, обхващащо три огромни периода (калпи). През тези периоди съществото, решило да стане буда заради другите, преминава през множество трансмиграции. В "Аватамсака сутра" са представени петдесет и две равнища, през които преминава трансмигриращото същество. Първите десет са равнища на вярата, следват десет равнища на живеене (обитаване), десет равнища на действие и поведение, десет равнища на посвещение (на преход от едно състояние на посветеност в друго), десет степени на възрастване, равнище на чудесно просветление и, накрая, равнище на висше просветление, или тъждественост с буда-същността (буда-природата). Особена важност за будиста имат десетте степени на възрастване (дашабхуми).

дашабхуми
Десетте степени (дашабхуми) на възрастване на бодхисатва се открояват с особената си важност в съзнанието на махаяниста – за него те имат значението и стойността, които има осмостепенният път (представен в учението за четирите благородни истини) за будиста тхеравадин. Тези десет степени са:
1. степен на радостта (парамудита): човек се приобщава към радостта на другите, решава да се въздържа от окончателна нирвана, докато не помогне на всяко живо същество; така осъществява определен частичен аспект на истинната същност, т. е. на буда-природата;
2. степен на чистотата (вимала) – освобождаване от нечистотата на тялото, речта и ума чрез определени действия на тялото, речта и ума;
3. степен на излъчване на светлина (прабхакари) – свободният от заблуди, гняв и ненавист човек излъчва светлината на мъдростта;
4. степен на изпламеняване (аршишмати) – пламъкът на мъдростта изпламенява земните желания, адептът се възвисява над опозицията вътрешно-външно и става, според митологичните представи, цар на боговете на небето Яма (Яма е властител на небето на смъртните, който отсъжда дали мъртвите да попаднат в мястото на щастливо обитаване);
5. степен на окончателна победа над мрака на заблужденията (судурджая), която адептът постига чрез усвояване на четирите благородни истини и властва над боговете на небето Тушита (небе на доволството; животът на боговете на това небе продължава 4000 божествени години, всеки ден от които се равнява на 400 човешки години, и оттук бодхисатвите се спускат на земята, за да проповядват Дхарма, на това небе Шакямуни е възложил короната си върху главата на Майтрея, чието въплъщение е очаквано);
6. степен на проявата на висшата мъдрост чрез освободения (абхимукти), или степен на чист ум (на буда-съзнание), на която адептът става цар на боговете на небето Нирманарати (небе на наслаждаващите се на магическите си творения; животът на това небе продължава 8000 божествени години, всеки ден от които се равнява на 800 човешки години; децата тук се зачеват непорочно, чрез усмивки, и се появяват върху коленете на майките си);
7. степен на възвисяване (дурангама), на която адептът достига състояние по-високо от равнището на "двете колесници", т. е. отвъд цикъла на трансмиграциите, става цар на боговете на небето Паранирмита-васавартин и покровител на наставниците в Дхарма;
8. степен на неподвижност (ачала), на която човек остава окончателно отстранен от сетивния свят, опира се на истинната, идеална (татхата, букв. таквина) реалност като техен източник, или, с други думи, на буда-природата, на просветлената същност, и вижда обектите чрез тази истинна реалност;
9. степен на всепроникващата мъдрост (садхумати) - адептът е постигнал Дхарма като универсален принцип и закон;
10. степен на "облака на Учението (Дхарма)" (дхарма мегха) - адептът, станал вече сам татхата, извършва благодеяния, насочени към всички живеещи в сетивния свят (в самсара) същества (както дъждът от дъждовния облак се излива върху всички).
Преминалият през тези степени достига равнищата на чудесно просветление и на истинно пробуждане, става тъждествен с буда-природата. Тогава може вече сам да избира формата на своето въплъщение, а критерият за този избор е тя да е формата, в която да бъде разбран и приет от съществата, които да води към просветление и нирвана. Бодхисатва на най-високото равнище е махасатва, т. е. велико същество. Преодолял окончателно егоизма, центрираността върху "аза", напълно пробуденият може да осъществи "размяна на себе си с другите", която става в будизма махаяна смисълът на автеничния живот на бодхисатва. Този смисъл е в състояние да прояви чрез себе си човекът, при все че адептът трансмигрира в различни живи същества; човекът е този, който, поради своето най-високо достойнство, може, според будистките представи, да владее най-близкото и най-далечното, да устоява на границата на покоя и изменението, на щастието и нещастието и чрез себе си да прояви в света истинната просветлена природа.

учение за трикая


Учението за трите тела на буда (трикая) представлява идейна основа на махаяна и на ваджраяна. То се оформя в периода VII-ХI век и негов израз става митологичният модел, придобил окончателния си вид в тибетския будизъм.
Според това учение има едно най-висше равнище отвъд всичко видимо и изразимо, абсолютно тяло на Буда, или тяло на Дхарма (дхармакая). В митологичните представи това равнище се изразява от ади-буда. Дхармакая, или абсолютното тяло на Буда, присъства във всичко, равнозначно е на нирвана и разкрива тъждеството на самсара и нирвана. Ади-буда е мислен като безкрайно живо същество.
Следващото равнище е това на идеалното тяло на буда (самбхогакая). То възниква чрез съзерцание (дхяна); или, чрез съзерцание ади-буда създава петима дхяна-буди (буди на съзерцанието), олицетворяващи следващото, второ йерархично равнище: равнището на идеалното тяло на Буда. В митологичния модел дхяна-будите са пазители на свещения център и на четирите посоки на света: в центъра е дхяна-буда Вайрочана, пазител на изтока е Акшобхя, на юга - Ратнасамбхава, на запада - Амитабха, на севера - Амогхасиддхи. На това второ равнище Буда присъства във всезнаещи и всеблаги същества, които са свръхестествени и са достойни за почитание.
Третото равнище е това на конкретното тяло на Буда (нирманакая), т. е. на въплъщенията в облика на земни буди и бодхисатви. В основния митологичен модел са представени петима бодхисатви и петима земни буди.
В учението се откроява неабсолютността, относителността на конкретното земно съществуване на будите, при което Сидхарта Гаутама се оказва един от въплътените буди. Той изразява на това равнище абсолютността на Дхармакая. Но не бихме могли да го мислим като просто човек - това също би било резултат на невежество, понеже той е неотменно част от абсолютно цяло, намиращо само временен външен израз.

мадхямика


Мадхямика (шунявада) е основна религиознофилософска школа на будизма махаяна; учение за срединния (мадхяма) път, известна и като шунявада (учение за пустотата). Учението на школата се основава на принципи, откривани в каноничните за махаяна книги Праджнапарамита. Основоположник на школата е крупният мислител Нагарджуна (І-ІІ в.). Сред многото му съчинения особено известни са "Мадхямика-карика" (Мнемонични строфи за Срединността), "Ратнавали" (Огърлица от скъпоценни камъни), "Двадаша-мукха шастра" (Шастра за дванадесетте врати), "Виграха-вявартани" (Избягващият спора).Идеите на школата се представят от ученика на Нагарджуна Ариадева (ІІІ в., известни негови съчинения са "Шата шастра", т. е. "Шастра на стоте строфи", "Чатухшатака", т. е. Съчинение в четиристотин строфи), Буддхапалита (V в.), Бхававивека (VІ в.), Чандракирти (VІІ в.).
Ранното будистко учение за всеобщата причинна зависимост (пратитя-самутпада) се преосмисля в мадхямика в следния аспект: тъй като всичко в света е във взаимна зависимост, то нещата в света (дхармите като дадености, елементи) нямат своя собствена природа и са от тази гледна точка пусти (шуня), т. е. имат условна, относителна реалност. Всички единични дадености възникват от различни причини и нямат собствена същност, поради което нямат и собствено съществуване; те съществуват само съотносително с други единични дадености. Безотносително не могат да бъдат определени и такива категории като покой, движение, субстанция, качество, причинност; сами по себе си не могат да бъдат именувани нито "аз", нито Буда в човешки облик. Така пустотата (шунята) се разкрива в един свой аспект – като всеобща относителност.
Но зад относителната, условна реалност стои истинната реалност (татхата, т. е. таквина). Тя не се поражда от причини, има собствена същност, следователно съществува и е единственото истинно, действително съществуващо. Истинната реалност също се характеризира чрез "шуня", но пустотата се тълкува в друг смисъл: не като обозначаване на относителност, защото истинната реалност е безусловна и абсолютна, нито пък като просто небитие (като отрицателно нищо). В този случай шуня разкрива, както посочва Ф. Шчербатской, безатрибутността, принципната невъзможност всеобщото да бъде определено. Абсолютът е пуст в смисъл, че за него е невъзможно име (нама), което предполага форма (рупа), определеност, атрибутивност; затова пред него може само да се мълчи. Татхата е истинна реалност, тъждествена според Нагарджуна на дхармакая (абсолютното тяло на буда) и на нирвана. Тя може да изглежда феноменална, ако я възприемаме чрез временните, конвенционални имена, но ако превъзмогнем формите и имената, ще я открием каквато е сама по себе си, в нейната абсолютна цялост.
Изключително важен за мадхямиките е въпросът за постигането на истинната реалност. Срединният път е методът на това постигане. Той може да бъде разбран, ако се надмогнат принципите на формалната логика; мисленето следва да стане свободно от принципите за непротиворечивостта, за изключеното трето, от всички конструкции, които правят мисълта двойствена. Преодоляването на обичайните стереотипи на мисленето е начин самото съзнание да се трансформира, а това е необходимо заради достигането на нирвана, т. е. има сотериологично значение. Като единствено средство за постигане на висшата реалност се признава мъдростта – праджна. Праджна не се придобива от външен опит, тя е изначално присъща на човека и се разкрива у него, когато се снемат преградите на мисловните стереотипи. Тя е тъждествена на мъдростта на самия Буда и на дхармакая. От тази гледна точка изглеждащите различни и разделно съществуващи феномени (дхарми), или самсара, са прояви на дхармакая, т. е. на татхата, т. е. на нирвана. Според принципите на учението за средината не може да бъде доказано, твърди Нагарджуна, нито битието, нито небитието. Нирвана не е нито битие, нито небитие, тя е също шуня и поради това не може да й се даде определение. Но не може да има нищо различно от нирвана и в този смисъл самсара не е различна, а тъждествена на нирвана. В това тъждество се открива единството на всичко чрез буда-природата (татхата) на всяко нещо. В своята буда-природа всички са равни, равни са като потенциални носители на тъждеството на самсара и нирвана. Или, с други думи, всички са равни пред последната религиозна цел, като потенциални участници (причастващи) в абсолютното тяло на Буда (дхармакая), равнозначно на буда-природа (татхата), равнозначно на нирвана. Но да се постигне тъждеството на самсара и нирвана се смята от мадхямиките за много трудно, труден е пътят на всеки човек и той зависи и от неговите деяния (карма). Някои са способни да постигнат просветление за миг, но повечето преминават през верига от прераждания.

йогачара


Йогачара (виджнанавада) е основна религиознофилософска школа на будизма махаяна; следващи пътя на йога (йога в широк смисъл, като път на усъвършенстване), или учение за съзнанието (виджнана). Първите лидери на школата са Майтреянатха (ІІІ в.) и Асанга (315-380). Сред известните съчинения, представящи основни идеи на школата, са "Махаянасутраламкара" (Украшение на сутрите на Махаяна) на Майтреянатха, "Махаяна самграха" (Свод на Махаяна). Крупни мислители на школата са Васубандху Старши (ок. 320-380, автор на множество съчинения, коментиращи махаянските сутри) и Дигнага (480-540).
Принципите на школата се оформят в контекста на осмислянето на пътя на бодхисатва. Степените (бхуми) на бодхисатва се коментират в първото фундментално за школата съчинение "Йогачара-бхуми шастра" (Трактат за степените на практикуване на йога), чиито автори Майтреянатха и Асанга. По пътя на обучение бодхисатва преодолява препятствията на пороците, но той също така трябва да снеме преградите пред познанието на истинната реалност (татхата), която е недвойствена. Зад феноменалния свят, представляващ поток от проявени в двойственост дхарми, които са само представи на съзнанието, се крият негови непроявяващи се основания, недосегаеми за представната дейност на съзнанието. Така се открива и тяхна "сама по себе си" (свабхава) природа или същност.
В центъра на вниманието на мислителите на школата е съзнанието, което единствено може да се отъждестви с тази сама по себе си същност. Дхармите на съзнанието са представени на три равнища. На първото равнище дхармите са шест: петте са свързани с петте сетива, а шестата е тази на представите, и те са свързани с преходния външен свят. Следващото равнище е манас, обобщаващо данните от първото равнище; то също заблуждава, защото представя "аза" като реален. Третото равнище представлява съзнанието-хранилище (алая-виджнана).
Алая-виджняна се разглежда в два аспекта: тя е хранилище, което крие семената на всички дхарми, проявяващи се във външния свят и в само привидната реалност на "аза". В себе си, в своя истинен аспект тя съдържа и семената на дхармите, които са независими от преходното и са благоприятни за постигане на просветление и нирвана. В своя абсолютен аспект алая-виджнана е самосъзнание, то е единствената истинна реалност. Да се постигне то ще рече да се постигне нирвана, а това може да стане чрез йогистки практики и чрез интуитивна мъдрост (праджна) – така ще се преодолее двойствеността на сетивния и на мисловния свят и ще се открие тъждеството на самсара и нирвана. Семената в алая-виджнана са потенциите на всичко, което се проявява и всичко проявено има своя източник в алая-виджнана. Сама по себе си тя е покояща се, недейна, но се привежда в действие от манас, т. е. от категориалното съзнание - то задвижва алая-виджнана, извличайки от нея семената. Манас трансформира импулсите от първото равнище в семена и обратно. Семената се категоризират на универсални и индивидуални, а също и на добри и лоши, т. е. благоприятни и неблагоприятни за спасението. Ролята на манас се оказва отрицателна в определен аспект – той раздвоява, обособява едно от друго. Затова усилията на адепта следва да са насочени към това да бъде потисната дейността на манас. Така алая-виджнана може да възстанови покоя си и да даде възможност на висшата мъдрост (праджна) да се разкрие в нея. Праджна, свръхсъзнателната мъдрост, е отвъд всяка двойственост и е същинската опора за спасението. Единствено в недвойствеността на мъдростта може да се прозре тъждеството на самсара и нирвана, а това означава адептът да се отъждестви с просветлението на Буда и с нирвана. Не всички същества обаче са в състояние да достигнат това равнище на прозрение и следователно не всички са в състояние да достигнат нирвана, има и такива, които са обречени да блуждаят в самсара.


ваджраяна будизъм


Будизъм на Диамантената (Елмазната, Адамантовата) колесница, известен и като Тантраяна (Колесница на тантра), Мантраяна (Колесница на мантра). Форма на езотеричен будизъм, възникнала на основата на будизма махаяна. Принципно се различава от ортодоксалната махаяна по това, че приема възможността човек да достигне просветление и нирвана в настоящия живот, както и по това, че очертава нов, сгърнат път на адепта. За диамантена се смята буда-природата (татхата, дхармакая), присъстваща неделимо във всички същества и даваща възможност за преобразяване на човешката природа в рамките на един човешки живот. Това преобразяване следва да направи адепта способен да съзре не просто тъждеството на самсара и нирвана, произлизащи от един източник, а да съзре всичко в светлината на това тъждество.
Будизмът ваджраяна се оформя със специфичен облик в Индия към края на VІІ-VІІІ в., в Китай негов израз е езотеричната школа Джинян, а в Япония – школата Шингон. Същински разцвет той има в Тибет.
Във ваджраяна будистката митология получава своя завършен (доколкото това е възможно) облик и митологичните проекции на доктрината придобиват изключителна важност. Митологичните парадигми следват общия модел на махаянската митология, но конкретните изразявания на тези парадигми имат своя специфика и се установяват митологични реалии, характерни само за ваджраяна и произтичащи от спецификата на култа във ваджраяна. Такива са представата за калачакра (колело на времето) и пряко свързаното с характера на култа почитане на буди и бодхисатви в качеството на идами, някои от тях специфични само за ваджраяна (Ваджрасатва, Ваджрадхара и др.)
ваджрасатва
В митологията на ваджраяна Ваджрасатва се почита като същество с ваджра, т. е. с диамантена същност, изразяваща същинската буда-природа. Ваджрасатва се смята за първия произлязъл от ади-буда съзерцателен (дхяна) буда и олицетворява чистотата (винаги се изобразява в бял цвят); негова женска ипостаса или праджна е Ваджрасатватмика. В посветения на него ритуал се рецитира стосричкова мантра, а от сърцето на Ваджрасатва върху адепта се излива светла "амброзия" и той се преобразява в състрадащ на всички същества.
ваджрадхара
Трансцендентален буда, често е отъждествяван от адептите на ваджраяна с ади-буда. Символизира недвойствеността и безусловността на просветлението. Съзерцанието му има особено значение и е свързано с финалната фаза на процеса на медитация.
Главната особеност на тази форма на будизъм е тантризмът. Това определя спецификата на култа, който има характер на медитация, включваща в себе си (подчиняваща на обща насоченост) различните компоненти на култовата дейност.

тантризъм


Модалност на будисткото учение и култ във формата ваджраяна. Тантризмът е познат и като аспект на култа към Шива и Вишну и вероятно тантристките ориентации сред индийските будисти са повлияни от индуисткия тантризъм. Но будисткият тантризъм има специфичен характер и е по-скоро самостойно явление. "Тантра" буквално означава "нишка", "сплитка (на вътък и основа)" и се интерпретира като непрекъснатост. В една от тантристките книги, "Хеваджра тантра", непрекъснатостта се тълкува в три аспекта: като непрекъснатост на основата, по-точно на природата на ума като основа на духовното усъвършенстване; като непрекъснатост на пътя, на йогисткия метод; и като непрекъснатост на резултата – отъждествяване с буда-природата.Проява на непрекъснатостта е традицията. Привържениците на тантризма пазят сакралността на традицията.
Съществува предание за тайно препредаване на тантра до ІV-V в., след което е започнало откритото й проповядване. Според легенди тантризмът е приет и препредаден от 84 съвършени (сиддхи) тантристки учители. Предполага се, че будисткият тантризъм се е зародил в средите на индийските монаси в Наланда. Първите тантристки книги датират отпреди VІІІ в. ("Махавайрочана тантра", "Гухиясамаджа тантра", "Хеваджра тантра"). Много важна за разбирането на цялостната тантристка нагласа е "Калачакра тантра". Най-пълната сбирка на тантристки съчинения, събрани в тибетския корпус Танджур, съдържа 22 тома.Тантристките ритуали са предназначени да преобразят адепта така, че той да стане тъждествен с буда-природата, която тук се разбира като единство на тяло, реч и ум. Известната от махаяна нагласа да се постигне тъждеството на самсара и нирвана в тантристките възгледи се развива в следния аспект: за да се постигне това тъждество, адептът следва не просто да преодолее заблудите на самсарното съществуване, а да види тези заблуди като израз на природата на Буда, да съзре тяхното едновременно възникване (сахаджа), за да ги владее като Буда.
Характерно за тантристите е разбирането на три тайни на Буда – на тялото, на речта и на ума, и адепътът се стреми да проникне в тези тайни. Тайните на тялото се възпроизвеждат чрез специфични пози и жестове, мудри, имащи устойчив символен смисъл. Тайните на речта на Буда адептът се стреми да възпроизведе като повтаря на сакрални формули (мантри). Тайните на ума на Буда той се стреми да постигне като визуализира избрани идами (буди и бодхисатви); специално средство за такава визуализация е мандала.

тантристка медитация

Тантристката медитация има външен, екзотеричен, и вътрешен, езотеричен пласт. Екзотеричната медитация, основана на традиционните сутри, се разглежда като подготовка за езотеричната. Обичайната в махаяна медитация върху различни тематични полета има устойчиво присъствие и във ваджраяна.
В медитативната практика се съчетават неподвижен и визуализиращ компонент, но визуализацията е особено подчертана. Медитиращият преминава през фази на ставане, за да достигне финалната, завършваща фаза на съвършенството в медитацията.Всекидневните медитативни ритуали обикновено започват с кратки благодарения (за трите съкровища – Буда, Дхарма и Сангха). Следва медитация върху пустотата и състраданието. Размишлението върху тези тематизирани в сутрите "полета" е последвано от свръхдискурсивно, интуитивно равнище на медитация, при което целта е да се постигне недвойственост на мисленето. В качеството на презентиращи обекти на съзерцание на пустотата се избират различни символи, напр. пуст съд, ехо, отражение на луната върху водна повърхност и др. Смисълът на медитацията върху състраданието е адептът да разкрие у себе си своя изначална обърнатост към другите същества, или тъждествеността си с всички страдащи същества.
Следва специфична фаза на ритуално очищение чрез визуализация на буда Ваджрасатва. След това се извършват приношения на мандали. Мандалите се правят от зърна и стръкове (обикновено от ориз) във формата на дискове и са специален обект на съзерцание, обръщащ интуитивния поглед на адепта към буда-природата.
Следва съзерцание на религиозния наставник (гуру), в което той се визуализира като трансцендентален буда. В съзерцанието на мандала обикновено се избира като идам един буда или бодхисатва и съзерцанието е съсредоточено в него. Произнасят се мантри и се призовава името на идама, целта е адептът да постигне недвойственост, да се отъждестви с природата на съзерцавания идам. На това равнище особено значение има съзерцанието на буда Ваджрадхара.
Финалната фаза на медитацията предполага будистът да се стане тъждествен с буда-природата и да съзре в нова светлина всичко различно от тази природа. В тантристката медитация, която се съсредоточава в съзерцанието на мандала, се допуска адептът да се стреми да изпита усещания, характерни за пределни състояния като напр. оргазъм и смърт.
Цялостната нагласа в тази медитация е основана в разбиране за енергийна обърнатост на трансценденталната сфера, представена чрез дхян-буди и бодхисатви, към другото, т. е. към човека, който, от своя страна, довежда до пределна концентрация своята духовна енергия. Целта е енергийно сплитане на трансценденталната и феноменалната сфера. Остават като необходими условия на успешната медитативна практика и прийомите за овладяване на тялото, на дишането и др., т. е. познатите в будистката традиция йогистки прийоми. Тантризмът става основната характеристика на будизма ваджраяна и тълкуваната в различни аспекти непрекъснатост обозначава езотеричната природа на тази форма на будизъм. По принцип тантристкият култ във ваджраяна е достъпен за посветени и това го съхранява в автентичния му вид.

мандала

Букв. диск; символно изображение в митологията на махаяна и ваджраяна на представите за трите тела на Буда. Във външен и вътрешен кръг е обхванато космическото цяло, свързаните от центъра четири посоки на света. В изработването на мандала с помощта на естествени материали (семена, листа и други жертвени дарове) будистите влагат цялото свое умение, но после заличават създаденото, с което удостоверяват разбирането си за преходност на света. Мандала е специален обект на медитация в будизма ваджраяна. По същество мандала носи символиката на квадратурата на кръга, или, казано на митологичен език, на вписаността на земното в небесното.

идам

Идамът е в будизма ваджраяна желан бог, личен покровител, а също и покровител на семейство, на манастир. "Идам" има смисъл на "етост", на "ето този" персонифициран изразител на буда-природата. В качеството на идам може да бъде избран всеки от будите и бодхисатвите. В медитативната практика идамът представя трансценденталното равнище на идеалното тяло на буда (самбхогакая), във визуализиращо съзерцание вярващият се отъждествява с него и това е типичният за ваджраяна път на просветление. Идамите могат да бъдат милостиви и разгневени, да имат мъжки и женски хипостази.

калачакра тантра

През през Х в. става особено популярна книгата "Калачакра тантра". Идеите за Калачакра (Колело на времето) са проповядвани от индийския тантрист Саманатха и постепенно създават доминираща тенценция в тибетския будизъм. Учението представлява компендиум от знания в различни сфери, най-вече астрономически, астрологически и лечителски, разкриващи хармонията на макрокососа и микрокосмоса. В митологията на ваджраяна става особено популярна представата за Шамбала, описана в "Калачакра тантра" като митична земя на север от Тибет, праобраз на бъдещо съвършено универсално царство (представите за Шамбала като "царство" на езотеричното знание се интерпретира по своеобразен и твърде чужд на традиционните будистки възгледи начин в синкретичните теософски учения).
Като практическа система Калачакра предполага да се практикуват шестте равнища на йога с цел да се постигне вътрешна трансформация на адепта; смята се, че тя внася благоприятни трансформации в макрокосмоса (опора на тези възгледи и тук е водещата идея за тъждество на самсара и нирвана). В ритуалната практика обект на съзерцание е мандала като символ на "колелото на времето". На основата на астрономическите знания, представени в учението, е създаден тибетският календар.

бардо

Бардо е междинно състояние след смъртта и преди новото раждане. За такова състояние се говори още в абхидхармичната литература и то има интерпретации още в махаянския будизъм. Но във ваджраяна се развива по-цялостна концепция, обосноваваща специфични тантристки практики. Доктрината за бардо става специален предмет на осмисляне в първата тибетска школа, Нинма.
Смисълът на практиките тук е да се предизвика състояние максимално подобно на бардо, възпроизвеждащо по възможния начин реалното междинно състояние. В това състояние умът следва да се поддържа в пределна концентрация и мобилизация, за да посрещне изпитанията на блуждаенето в бардо. На митологичен език това блуждаене и срещи с добронамерени и разгневени божества (интерпретирани като състояния на съзнанието) е описано в книгата "Бардо Тьодол" ("Освобождаване чрез чуване на междинното състояние"). Тя е известна от ХІV в., но традицията свързва създаването й с името на Падмасамбхава (в европейска среда става известна като "Тибетска книга на мъртвите"). В книгата са скрити кодове, които могат да помогнат да се прекрати веригата на рождението и смъртта, отделеният от тялото ум да се отъждестви с природата на Буда и да се предпази от ново въплъщение в тяло.


чан/дзен будизъм


Съзерцателен, медитативен будизъм. "Чан" е първият йероглиф в "чанна" китайският превод на санскритския термин "дхяна", т. е. съзерцание, медитация; японското "дзен" и корейското "сон" представляват калки на "чан". Тази форма на будизъм, станала по-популярна днес в европейска среда с японското си название дзен, възниква в Китай, и макар че открива свои извори в индийския будизъм, по същество няма аналог сред индийските школи.
Привържениците на съзерцателния будизъм смятат, че началото на традицията им е положено с първото пряко предаване на учението от Буда Шакямуни на Кашяпа (Махакашяпа, който остава духовен лидер на сангхата след паринирваната на Шакямуни). Първият патриарх на съзерцателния будизъм е пристигналият в Китай индийски монах Бодхидхарма.

принципи на учението


В чан-будистките идеи централна е тази за присъствието на буда-природа във всяко нещо и в самия човек, ето защо пътят за постигане на просветление може да бъде сгърнат в съзерцание на собствената изначална природа на адепта. Чан означава да станеш тъждествен на собствената си вътрешна природа, а това е възможно, понеже всеки носи природата на Буда (чистия ум) в себе си (поради това не са нужни посредници). Буда-природата е едновременно чистото съзнание и действително съществуващото и е единствено устойчивата реалност сред преходността на външния свят и на човешката душевност. Човешкото аз също е част от преходната природа, ето защо то следва да бъде преодоляно, практикуващият чан трябва да се освободи от него. Непосредственото просветление на всеки чан-будист възобновява, както се смята, просветлението на Буда Шакямуни. Така съзерцанието на собствената изначална природа е осъществяване на природата на Буда.
Истинната буда-природа не може да се схване чрез понятия, чрез "мъртво слово", а само интуитивно, и това слово, което я изразява, е живо и безмълвно слово - то не спори, не формулира тези и аргументи, а спокойно пребивава в себе си. Интуитивната просветляваща мъдрост (праджна) е непосредствено знание, и тя е единствената, която може да отведе човека "на другия бряг", т. е. до нирвана.

методи на медитация


Основните методи на медитация в чан будизма са два: седяща медитация и метитация върху гунани (коани).
седяща медитация
Методът на медитация, разработван и проповядван от Бодхидхарма, е възприет от мнозина като принципно нов, различен от познатите будистки методи. Описван е така: да седиш в медитация, вгледан в стената. Методът "медитация на стената" (бигуан) изисква да се постигне неподвижност на ума, за да се схване тъждествеността на всичко в неговата буда-природа, което означава и в не-битието на неговата феноменалност. Методът, описан в трактата на Бодхидхарма "Трактат за двата входа и четирите практики", е в основата на практикувания в Китай метод джуочан (яп. дзадзен), т. е. седяща медитация. Проработването на принципите и прийомите на медитация в чан се осъществява, като се осмислят и интегрират и даоски принципи и медитативни техники. Целта на медитацията е да се достигне "внезапно просветление" (яп. сатори): това възобновява всеки път просветлението на самия Буда.
гунан (коан) медитация
Още от VІ в. започват да се създават първите гунани (яп. коани), енигматични фрази, въпроси и кратки анекдоти, които представляват провокации за привичното мислене в опозиции. Установява се медитация върху гунаните.
Гунан (коан) буквално означава "публичен казус"; учителят провокира мисленето на ученика подобно на магистрат по време на съдебен процес. Гунаните стават част от медитативната практика през ХІ в. При гунан-медитацията (канхуа, яп. канна) целта е да се преодолее дуализма на мисленето, съзнанието да достигне до пределно и спонтанно саморазкриване на чистотата си, на недвойствеността си. Ако нещо се утвърждава, следва да отричаш, и обратно - да утвърждаваш, когато нещо се отрича. Гунанът довежда съзнанието на ученика до пределно съмнение, така че "сам да стане съмнение", а това води до просветление. Класически примери на гунани са: "Какво е Буда?", "Има ли кучето буда-природа?" (гунанът принадлежи на Да Хуай; отговорът "му", т. е. "не" предизвиква според Да Хуай най-радикалното съмнение, но адептът следва да не се отказва да медитира върху този гунан).


чиста земя будизъм


Форма на будизъм, обособила се от махаяна на основата на специфично почитание на дхяна-буда Амитабха като покровител на чистата земя Сукхавати, т. е. земя на радостта.
В идейните предпоставки на школата се полага възглед за още едно, "четвърто тяло на буда", тяло на блаженството, което се прибавя към трите, обсъждани в класическата доктрина на махаяна за трикая. Основополагаща митологема за привържениците на школата е тази за обет, който дхяна-буда Амитабха е дал преди много калпи – да отведе всички чувстващи същества от света на страданията (полето на действие на буда Шакямуни) в своята Чиста земя, мястото на последното блаженство. Духовните водачи на школата откриват като предшественици на отстояваните в нея възгледи и практики такива крупни мислители на махаяна като Нагарджуна и Асанга.
Будизмът Чиста земя (Джинту) се установява в Китай и получава широко разпространение в Япония (Джодо, амидизъм).

_________________
If you fall I’ll catch, if you love I’ll love,
And so it goes, my dear, don’t be scared, you’ll be safe,
This I swear. If you only love me

Изображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: БУДИЗЪМ
Непрочетено мнениеПубликувано на: Пет Яну 13, 2012 12:09 pm 
Offline
Модератор
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:18 pm
Мнения: 258
Местоположение: Stara Zagora
будизмът в китай


В Китай будизмът (Фо дзяо, т. е. учението на Буда; Фо е китайският еквивалент на Буда) прониква в средата на ІІ в. Тогава в страната пристига в страната монахът Ан Ши-гао, който превежда на китайски будистки книги, предимно посветени на медитативните прийоми, и обучава на медитация. По-късно двама монаси, Локакшема, дошъл от Персия, и Дхармаракша превеждат част от корпуса "Праджнапарамита сутра".
Първият патриарх на китайския будизъм става монахът Дао-ан (312-385), образован в конфуцианската традиция. Той основава в Санян манастир и обучава около 400 последователи. Така наред с усвояването на медитацията започва и организиран монашески живот с общо служение. Дао-ан превежда части от Виная-питака и сутри, съставя дисциплинарни правила на монашеско общежитие. С неговото име е свързано началото на активния култ на китайските будисти към бъдещия земен буда Майтрея (Ми-ле Фо).
Ученикът на Дао-ан Хуай Юан (337-417) основава манастир в подножието на планината Лу, на брега на Яндзъ. Той тълкува будистките текстове с помощта на даоски понятия и прави ясна близостта на будизма до даоски принципи и нагласи. Привлича много последователи, които откриват тази близост, и не възприемат будизма като чужда религия. Хуай Юан става особено популярен и с това, че е изключителен поклонник на дхяна-буда Амитабха (Амито Фо), покровителя на земята на радостта, Сукхавати, поради което е смятан за основател на будизма Чиста земя в Китай.
Още с първите си стъпки в Китай будизмът е трудно приеман от конфуцианците, именно даосите са тези, които го интегрират в китайската култура и благодарение на които той се "китаизира" и става една от трите религии, изразяващи в пълнота религиозните устремления на китайците. А според самите даоси Буда (Фо) може да бъде разбиран и приет като въплъщение на Дао. Макар че се превеждат и хинаянски книги и стават известни коментари върху Виная-питака и се усвояват медитативни прийоми, описани в палийския канон, още в началото китайците приемат като по-близка до собствената си менталност ориентацията на махаяна. Принциите на махаяна, и по-специално учението на Нагарджуна за срединния път (мадхямика), придобиват особена популярност в Китай с преводите и дейността на поканения в страната индийски монах Кумараджива (344 - ок. 413). Той се установява в Чанан, където полага основите на монашеска общност и разгръща мащабна дейност по превеждане и коментиране на будистка литература, утвърждава се като блестящ екзегет и учител.
Последователите на Кумараджива основават през V в. школата "Трите трактата" (Сан Лун дзун). През VІ-VІІ в. са основани махаянските школи Тянтай, Фа-сян, Хуаян, Джънян. Тогава възникват и специфичните форми на будизъм Чан и Джинту (Чиста земя).

сан лун


Китайска школа на "Трите трактата" (Сан лун дзун). Школата е основана през V в. според различни източници от Дао-шън или от Сън-лан, ученици на Кумараджива. Приема принципите на учението за средината чрез преведените от Кумараджива сутри (Лотосовата сутра, Сукхавати-вюха сутра и др.) и три трактата (шастри, кит. лун). Два от тях, Мадхямика-карика (Мнемонични строфи за Срединността, или Джун лун) и Двадаша-мукха шастра (Шастра за дванадесетте врати, или Ши ър мън лун), са на Нагарджуна, а третият, Шата шастра (Шастра на стоте строфи, Бай лун), на неговия ученик Ариядева.
Сън Джао, също ученик на Кумараджива, създава първите съчинения в духа на мадхямика ("Пустотата на не-истинсткото", "Нещата не се изменят", "Праджна не е знание", "Безименността на нирвана", събрани в трактата "Джао лун"). Така към трите индийски трактата се добавя и един китайски, разкриващ принципите на учението з средината. В мистичната нагласа на Сън Джао се долавят много черти, специфични за даоската мистика. Школата придобива широка известност и приобщава към будизма широки кръгове китайци.
Дзи Дзан (549-632) придава на школата Сан Лун облика на вече самостойно съствуваща форма на китайски будизъм, пълноценно интегрирана в китайската духовност. Той е автор трактати като "Съкровеният смисъл на трите шастри", "Съкровеният смисъл на махаяна" и др., в който се формулират принципите на школата.
Доктрината на школата се формира на основата на учението за пустотата. Понятието шуня на мадхямика се обозначава с китайския йероглиф "кун". Различават се пустота на аза (уо кун), пустота на дхармата (фа кун) и пустота на пустотата (кун кун). Пустотата се тълкува като условност, нереалност на аза, на дхармите и на самата пустота, доколкото те са вплетени във веригата на обусловеното съществуване (на причинната зависимост).
В школата се приема и тълкува възгледът на Нагарджуна за двете истини: самврити-сатя (су ди, ши ди), условна, дискурсивно изразима истина на феноменалния свят, или истината на самсара, и прамартха-сатя (джън ди), безусловна, свръхрационална и неизразима дискурсивно истина, която може да бъде схваната само в цялост, или истината на нирвана. Утвърждаването на съществуването е условна истина, утвърждаването на несъществуването (на пустотата) е безусловна истина. Но това е бинарна опозиция на мисленето, условна истина, която трябва да бъде преодоляна, за да се открие срединния път между двете крайности - съществуването и несъществуването, самсара и нирвана.
Срединният път води през "осемте "не" към висшата истина, към нирвана."Осемте "не" (кит. ба бу: не-раждане, не-унищожаване, не-постоянство, не-прекъснатост, не-тъждество, не-различие, не-идване, не-отиване) са възприети от трактатите на Нагарджуна и са смятани за сърцевина на будисткото учение. Срединният път и висшата истина е недвойствеността, т. е. не-условно и не-безусловно, не-самсара и не-нирвана. Но и тази формула, словесно изразена, крие стереотипите на дискурсивното мислене, защото разкрива опозиция двойственост-недвойственост. Затова висшата истина е свръхпонятийна, а двете крайности, самсара и нирвана, са немислими една без друга, както са немислими една без друга условната и безусловната истина; пребиваването в самсара е същевременно живот в нирвана. Така нирвана се мисли като постижима за всички и без да е необходимо да се преминава през множество трансмиграции, а смисълът на религиозния живот е в това да се отстранят обичайните стереотипи на всекидневното съзнание и да се схване истината на срединния път, възможно в интуитивно прозрение, просветление.

тянтай


Школа на китайския будизъм (Тянтай означава "Небесното величие", "Божествената сцена"), основана през VІ в. от Джи И. Школата е специфично китайска и няма аналог в индийския будизъм.
Идейна основа на школата е учението, представено в "Лотосовата сутра". За основна канонична книга се приема сутрата "Саддхарма-пундарика сутра" (Лотосова сутра на Благия закон) в превода на Кумараджива, а Джи И създава коментарни книги към сутрата. Във възгледите си общността интегрира принципите на мадхямика, и по-специално основни идеи на Нагарджуна. Общността се нарича Тянтай по името на планината, в чието подножие установява центъра на своята дейност. Другото й популярно название е Школа на Лотосовата сутра.
Основно в нейната идейна платформа е учението за "кръгла хармония на трите истини", което според мислителите на школата е продължение и усъвършенстване на познатото от мадхямика и от принципите на школата Сан Лун учение за двете истини (абсолютната и относителната, безусловната и условната). Третата истина, джун ди, е единството и хармонията на посочените две истини. И именно третата истина е абсолютната истина на срединния път. В този вид учението се опира на принципите на мадхямика за тъждество на самсара и нирвана и за присъствието на буда-същността във всичко. Единствено истинно съществуващо е единното съзнание: самото то се тълкува като "татхагата-гарбха" (лоно, сърцевина на същинската "таквина", джън жу, израз на природата на буда), а същността му (кит. ти) или неговият абсолютен аспект – като дхармакая (фа шън). Единното съзнание свързва всичко като принцип, но не изразява същността на преходните феномени. Те се проникват взаимно, както в пространствен, така и във времеви аспект, и това се дължи на действието на единното съзнание, което и в действеността си остава неизменно.
Интересен е езотеричният прочит на митологичната представа за десетте сферите на съществуване. Според Джи И тези десет сфери на дхармите са причастни на единното съзнание, всяка от тях включва десет свята, а всеки свят – още тридесет сфери. Така три хиляди свята на дхармите са обхванати в един миг на съзнанието. Светът на ада е състоянието на страдание, т. е. животът в самсара; светът на гладните духове е състояние на индивида, при което той е обхванат от желания; светът на животните е състояние, при което индивидът е подвластен на желанията за сетивни наслаждения; светът на асурите е такова състояние на индивида, при което той е воден от егоистичното желание да се утвърди в ущърб на другите; светът на хората е състояние, при което човек, макар и с омрачено съзнание, вече има възможността да мисли за нирвана; светът на небесата е състояние, при което човекът е тръгнал по пътя към нирвана; светът на шраваките е състояние, при което адептът се отъждествява с непосредствените ученици на Буда; светът на пратйекабудите е състояние, при което човек е получил просветление, но не помага на другите; светът на бодхисатвите означава състояние, при което омраченото съзнание е преодоляно, но човек се отказва от нирвана, за да помага на другите; светът на Буда е състоянието на нирвана. Тези светове не са обособени един от друг, всеки от тях включва всички други; така се отстоява възгледа за всеприсъствие на Буда-природата. Но всеки от тези светове изразява в различна форма единното съзнание, проявява го по свой специфичен начин. Абсолютността на единното съзнание се изразява автентично чрез съществуването в нирвана.
Школата проявява подчертано внимание към усъвършенстването на медитативната практика. В традициите на школата е разработването на метода джигуан, който предполага единство на стадиите на неподвижна и визуализираща медитация. "Джи" се тълкува като покой и като прекратяване, унищожаване (на въздействията на света на формите), а основни значения на "гуан" са "виждам ясно", "прониквам в дълбочина" и се тълкува като виждане на истинното, интуитивна мъдрост.
В японския будизъм школата се установява под името Тендай.

фа-сян


Школа на китайския будизъм. Названието й е съставено от Фа, т. е. Дхарма, Закон, и сян, т. е. вид, схващане на външните признаци (съответства на санскр. санджна). Основател на школата е Сюан Дзан (600-664), който предприема дълго пътуване из Индия и проучва будистката литература и традиции в центъра в Наланда. Приема ориентацията на махаянската школа йогачара (вижднанавада) и, завърнал се в Китай, превежда "Сутра, разкриваща дълбоките тайни" (Сандхи-нимокана сутра), която става основополагаща за школата Фа-сян. Школата приема за свои канонични книги шест сутри и единадесет шастри (предимно на крупните индийски мислители на йогачара Асанга и Васубандху). Но основните принципи на школата могат да бъдат открити в систематизиран вид в трактата "Чън уей ши лун" (Трактат за установяването само на съзнанието), който Сюан Дзан и ученикът му Куй Дзи, съосновател на Фа-сян, съставят на основата на фундаленталната за йогачара шастра на Асанга "Йогачара-бхуми" и коментари към нея.
В основата на доктрината е положен възгледът за съзнанието като единствената реалност; в терминологията на школата съзнанието в този аспект е обозначено с "ши", най-точно съответствие на индийския термин "виджнана"– съзнание в аспекта на неговото съдържание (съзнанието в структурен аспект се обозначава със "син"). Дхармите на съзнанието-син са осем: пет от тях са непосредствено свързани със сетивната сфера (съзнаване на зрението, на слуха, на обонянието, на вкуса, на осезанието); шестата ("и ши", калка на "мановиджнана") е център, свързващ предишните пет и създаваща цялостни образи; седмата е аз-съзнание ("мо на", калка на "манас"), съзнание на субекта, в което се той отчленява външния свят от себе си като своя опозиция, и тъй като дхармите на аза и на външния свят не съществуват, това е опозиция в самото съзнание, или само познавателна опозиция; осмата е алая-виджнана (приема се транскрипция на термина, а-лай-е).Алая-виджнана, или съзнанието-хранилище, пази в себе си впечатленията от предходните седем съзнания като "семена", от които покълват образите, възприемани от тези съзнания. Всяко семе (джун дзъ) е потенция за образ и от тези потенции възникват външните обекти, така че техните дхарми зависят от семената. Алая-виджнана е съзнание, не независимо от създаването на илюзорното битие както на обектите, така и на аза, привързано е и привързва към онова, което пази в себе си.
Семената в алая-виджнана имат изначално съществуване (в потенция), впечатленията от сетивните съзнания само ги "ароматизират", те поемат тези аромати и сами започват да "благоухаят" и да покълват в обекти и възприятия, или да възпроизвеждат нови семена. Актуалността на семената е в зависимост от "аромата" на външните прояви. Така алая-виджнана е единство на постоянство и непрекъснатост (безначален и неизчерпаем извор на феномени) и непостоянство и прекъснатост (привързано е към рождението и смъртта, т. е. към веригата от изчезващи причини и появяващи се следствия). Семената в алая-виджнана се класифицират на универсални и индивидуални (проецирани в субектната сфера като индивидуални възприятия), а също и на омрачени и неомрачени. Омрачените семена създават омрачени дхарми, а те "ароматизират" омрачени семена, зоната на омрачените семена обуславя съществуването в кръговрата на раждане и смърт, т. е. в самсара. Неомрачените съответно създават неомрачени дхарми, които на свой ред възпроизвеждат неомрачени семена, и те прекратяват кръговрата на рождение и смърт, а това означава нирвана. Така в алая-виджнана се оказват семената, или зародишите и на самсара, и на нирвана, т. е. и на феноменалния свят, и на истинно съществуващото, и те присъстват в това "хранилище" паралелно, без точки на пресичане.
Алая-виджнана се открива като истинно съществуващото (татхата, джън жу) в един свой аспект – чрез дхарми, които не участват във възпроизвеждане на феноменалния свят, или дхарми на недействието (у уей), които единствени изявяват истинната природа на алая-виджнана. Като дхарми на недействието се посочват пустотата, отсъствието на опозции (субект-обект, раждане-смърт, съществуване-несъществуване, причина-следствие), просветленост, отсъствие на омрачени дхари, изначално чиста природа, отсъствие на желания и различаване на обектите от аза. Тези дхарми на недеянието също не съществуват, както не съществуват изобщо дхармите на феноменалния свят и на аза. Истинно съществуващото не е тъждествено на дхармите на истинно съществуващото, а то (татхата, същинската таквина) се проявява автентично в пустотата и в не-аза, няма съществуване, но и няма не-съществуване.
Сотериологичните възгледи на школата се определят от принципното виждане за паралелност на омрачените и неомрачените дхарми. Истинно съществуващото, без да се проявява, е основата на всички прояви, както на чистотата и неомрачеността, така и на омрачеността, както на добрите деяния, така и на лошите. Но дали ще се прояви то именно като истинно (според собствената си природа), това зависи от баланса на омрачени и неомрачени семена. Не всички същества реално имат възможността да променят този баланс в полза на неомрачените семена, пораждащи добри дхарми. Изобщо не всички са в състояние да получат просветление и да достигнат нирвана, някои са предопределени да блуждаят в кръговрата на раждане и смърт. Смисълът на религиозните усилия е да се снемат препятствията пред автентичната изява на истинния аспект на алая-виджнана (просветлението), което ще рече да се постигне независимост от действията на афициращите равнища (дхарми) на съзнание, или покой на съзнанието-хранилище, което е гаранция за просветление. Аскетизмът е необходимо условие за това. Медитацията се осъществява на различни равнища, като особено място заема медитацията върху десетте стадия (бхуми) на бодхисатва.
Школата Фа-сян има сериозно влияние благодарение на дейността на Сюан Дзан и Куй Дзи, но се оказва не толкова популярна сред широки кръгове будисти, вероятно поради сложността на доктрината, както и поради ограничената възможност за постигане на религиозната цел.

хуаян


Китайска школа (названието й означава "гирлянда от цветя"), която полага в основата на учението си принципи, изложени в "Аватамсака сутра" (Хуаян дзин, Сутра на гирляндата от цветя). Патриарси на школата са Ду Шун (Фа Шун, 557-640) и Джи Ян (602-668), проповядвали и коментирали сутрата. Ду Шун е автор на трактата "Съзерцание на света на дхармите в хуаян". За фактически основател на школата се приема Фа Дзан (известен и като Сян Шоу, 643-712), нейният трети патриарх. Четвърти патриарх на школата е Чън Гуан (760-820), сред чиито съчинения като особено важно се откроява "Чисто огледало на света на дхармите"; той установява центъра на общността в манастирски комплекс в северен Шанси, в планината Утай. Петият, последен патриарх, Дзун Ми (780-841), оставя трайна следа в духовната история както на тази школа, така и на школата чан; най-известният му трактат е "За началата на човека".
Във възгледите на школата се съчетават принципи, които имат свои извори в основните махаянски учения, но като цяло школата няма аналог в индийския будизъм. В основата на доктрината й е положен възгледът, че съществува единствено съзнанието, "син", т. е. съзнанието в аспекта на единството и цялостта си. Но то може да бъде омрачено и просветлено, или в него има омрачен и просветлен аспект. Абсолютната истина, или истинно съществуващото е просветленият аспект на съзнанието, обозначаван като "и син" (единно съзнание) и "джън син" (истинно съзнание). Единното съзнание не съществува независимо от индивидуалните съзнания, проявява се в тях като тяхна същност и като като цяло, но без да се разтваря в съдържанията им. Това прави индивидуалните съзнания тъждествени, но те се възприемат като нетъждествени поради омрачеността си (свързана с възприемането на аза като самостоен, т. е. с илюзорността на аза). Така абсолютното единно съзнание и относителните индивидуални съзнания са взаимосвързани, не могат да се мислят едно без друго. Единното съзнание поддържа всичко във всеобща свързаност, а всичко проявено е относително, доколкото са относителни, по-точно съотносителни противоположностите, които обхващат всичко съществуващо във феноменалния свят: противоположностите цяло-част, тъждество-различие, установяване-разрушаване; в основанието си тези противоположности представляват единство. По думите на Ду Шун, "едно е в едното, едно е във всичко, всичко е в едно, всичко е във всичко".
Дхармите се разделят на две основни категории: ли и ши. "Ли" са дхармите на абсолютната реалност, духовни принципи на всяко явление, които сами не се проявяват; с "ли" се изразява разбирането за пустота, както и за същинска буда-природа (истински съществуващо, татхата, т. е. таквина). "Ши" са дхармите на феноменалния свят, или относителните индивидуални съзнания и продуцираните от тези съзнания действия във външния свят. "Ли" и "ши" се мислят във взаимност, "ли" не може да бъде мислено без "ши" и се съдържа в пълнота във всяко "ши". Така освен групите дхарми, обозначени като "ли" и "ши", се различават още дхарми, в които няма преграда между "ли" и "ши". А осъзнаването на тази не-преграда между "ли" и "ши" прави възможна следващата стъпка – осъзнаване на не-преграда между "ши" и "ши", и това е още една, четвърта група дхарми. Осъзнаването на тази не-преграда означава схващане на тъждествената обща природа на всички индивидуални съзнания, а то на свой ред означава просветление на съзнанието на адепта. В школата се разработва учение за "десет съкровени врати", в които се разкриват равнища на преодоляване на обичайните опозиции на мисленето и осъзнаване на единството на "ли" и "ши", т. е. на едно и много, на абсолютно и относително.
Школата се утвърждава в Корея под названието Хваон (калка на Хуаян). Основателят й в страната е монахът Ъйсан, който изучава принципите на школата в Китай. Тук школата има особено силно влияние. Корейският монах Шимсан установява школата и в Япония под названието Кегон (превод на "Хуаян").

чан


Решаващо при оформянето на възгледите и практиките на школата чан в Китай е синтезирането на будистки с даоски нагласи. До голяма степен във възгледите си тя е повлияна и от школата Хуаян. Първият патриарх на школата, легендарният индийски монах Бодхидхарма (кит. Путидамо), пристига от Кашмир в Китай с мисията да съдейства за разпространението на будизма. Той се установява първоначално в Нанюе в Южен Китай, а след това - в северното царство Уей, където разгръща проповедническата си дейност. Отвръща се от императорския двор (император по това време е У от династията Лян), смятайки за суетна гордостта от това, че под покровителството на императора са въздигнати множество будистки храмове и ревностно се рецитират сутри. Оттегля се и се отдава на медитация в продължение на девет години, следван от свои сподвижници. Задълго остава в манастира Шаолин. Доживява, както гласят легендите, до 150-годишна възраст. Проповядва непосредствено просветление и метод на медитация, чрез който то да бъде постигнато. Както сочат източници, в началото проповедите му не получават безрезервен прием. Сред учениците му е Хуай Къ, когото школата чан приема за свой втори патриарх (на него Бодхидхарма дава сакралния печат, препредаван пряко от будистките патриарси; самият Бодхидхарма е двадесет и осмият патриарх, получил този печат). В най-известното си съчинение, "Трактат за светилника и светлината", Бодхидхарма казва, че истината следва да се търси извън писанията и речите, че мисълта се предава от сърце на сърце.
Чан-будизмът освещава прякото, без посредничество, предаване на учението от учител на ученик, а словото на сутрите е, както смятат Бодхидхарма и неговите последователи, форма на посредничество. Разбира се, има сутри, които са особено важни за формирането на принципите на чан-будизма и които чан-будистките мислители коментират. Сред тях са Елмазната сутра, Ланкаватара сутра, Олтарната сутра, Сутра за Вималакирти и др.
За следващи свои патриарси след Бодхидхарма чан-будистите приемат Хуай Къ (487-593), Сън Цан (? - 606), Сао Син (580-651), Хуай Жън (602 - 675).
Скоро това чан-будистите се разделят: северното разклонение, чиито лидер е Шън Сю, се придържа към възгледа за постепенно просветление, а южното разклонение, чиито лидер е Хуай Нън, приема, че просветлението е внезапно. Чан-будистите приемат за свой следващ патриарх Хуай Нън, което става след следния разговор в прототипи на гунани, в които се откриват и спецификите на двете ориентации. На този на Шън Сю:
Тялото е дърво на пробуждането
Духът е като ясно огледало
Старайте се постоянно да го бършете, да го триете
за да няма прах по него
Хуай Нън отвърнал с друг:
Пробуждането не предполага наличие на дърво
Нито ясното огледало - веществена рамка
Природата-на-Буда е вековечно чиста
Къде би могло прах да има? (прев. В. Йончева).
Хуай Нън (637 - 713) е смятан за фактическият основател на чан. Той разработва основните принципи на учението на школата, записани в "Олтарна сутра на шестия патриарх".
В Китай принципите на чан-будизма се разработват в продължение на четири века, но същински разцвет той преживява по време на династията Сун (от 960 г.).
Школата, в която се утвърждава медитацията върху гунаните, е Лин Джи-чан (в Япония нейно съответствие е школата Риндзай-дзен). Седящата медитация, в която се достига до "тихо просветление" (модзао, яп. мокушо), се практикува от привържениците на школата Цао Дан-чан (в Япония - Сото-дзен).

джинту


За свой първи патриарх тази установила се в Китай школа на будизма Чиста Земя приема патриарх Хуай Юан (337-417 г.). Той е ученик и последовател на Дао-ан и утвърдител на махаяна в Китай. За него култът към дхяна-буда Амитабха има особено важно място, а в медитативната практика отдава значение на съсредоточеното съзерцаване на символни изображения. Редица будистки принципи според него могат да се тълкуват напълно адекватно през призмата на даоизма. По същество Хуай Юан остава в рамките на ортодоксалната махаяна.
Тан Луан (476-542), когото адептите на школата Чиста Земя (кит. Джинту дзун) смятат за духовен наследник на Хуай Юан, интерпретира позната от индийския будизъм постановка за това, че Дхарма, или будисткото учение, има неизменна сила в продължение на първите 500 години от периода на калпата, в която е известено, а после се "изтощава". Оформя се възглед за три ери в настоящия период, или в настоящата история на будизма: първата е "ера на правдивата Дхарма", т. е. проповядваната от Буда Шакямуни и неговите последователи; втората е на "фалшифицираната Дхарма", когато учението и религиозната дейност се запазват, но е трудно да се достигне просветление; третата (мафо, яп. маппо) е ера на упадък на будизма. По идея в нея трябва да се появи нов буда, който да проповядва Дхарма. Според Тан Луан и неговите съмишленици светът се намира в третата ера, а това означава, че човек не може сам, със собствени усилия, да постигне просветление и нирвана, а трябва да се уповава на помощ, и тази помощ му оказва дхяна-буда Амитабха. Специалното почитание на буда Амитабха той мотивира с обета, даден от този буда според митологичните версии – обет да помогне на всички същества, независимо от заслугите и прегрешенията им (19-ти обет), да се родят в "западния рай" на блажените.
Тан Луан въвежда като компонент на медитативната практика призоваването (и чуването) на името Амито Фо (Буда Амитабха; произнася се фразата "Слава, Амито Фо"). Ритуалното повтаряне на името е по същество припомняне; названието на тази практика, нианфо, е калка на санскритското "буданусмрити" и носи базовото значение на "смрити" като "помненото". За свои патриарси школата Джинту приема Дао Чуо (562-645), Шан Дао (613-681), Джъ Мин (680-748).

_________________
If you fall I’ll catch, if you love I’ll love,
And so it goes, my dear, don’t be scared, you’ll be safe,
This I swear. If you only love me

Изображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: БУДИЗЪМ
Непрочетено мнениеПубликувано на: Пет Яну 13, 2012 12:14 pm 
Offline
Модератор
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:18 pm
Мнения: 258
Местоположение: Stara Zagora
будизмът в япония


В Япония будизмът прониква през първата половина на VI в. с установяването на корейско посланичество тук, и така всъщност опосредствано той идва от Китай под формата махаяна. Родът Сога, който се стреми да се утвърди на власт, се обръща към будизма като средство за държавно консолидиране и полага специални усилия за утвърждаването и разпространението на будизма в страната.
В епохата Нара (710-794 г., наречена така по името на местност и на новоустановената столица) е налице културен разцвет, свързан с активното утвърждаване на будизма. В Нара е съграден будисткият манастирски комплекс Тойдайджи (Великият храм на Изтока) с централен храм, в който е издигната позлатена статуя на дхяна-буда Вайрочана (Брилянтно сияещият) с размери, непознати дотогава - висока 16 метра (с лице с диаметър 5 м). Според легендата японците се обърнали с молба за съвет към върховната шинтоистка ками Аматерасу и след нейното благословение започнали да отливат статуята. Японската скулптура бързо става прецизна - обръща се внимание на детайла, на специфични черти, които да различават едно от друго будистките изображения.

В тази епоха се утвърждават първите будистки школи, които по възгледите си и приетите религиозни практики имат преки съответствия в китайския будизъм. Хинаянският будизъм е представен главно от школата Ритсу, която приема принципите и практиките, установени от Дао-ан в Китай, т. е. южнокитайската традиция на Виная, и се придържа към изискванията на организирания монашески живот.
Сан Рон-шу, или школата на Трите трактата, възприема основните книги, канонизирани от китайската Сан Лун, и се придържа към възгледите за срединния път, за двете истини и за тъждество на самсара и нирвана във вида, в който те са интерпретирани в китайската школа. Началото на дейността на школата е поставено от монаха Екон през 624 г., следващи нейни наставници са монасите Тидзо и Додзи (VІІ в.), Тико (VІІІ в.).
Китайската школа Фа-ся има своя японски еквивалент в школата Хоссо. Тя е основана през VІІ в (в епохата Нара) от Дошо, японски монах, придобил будистката си образованост в Китай. Принципите на учението и религиозния живот следват образеца, възприет от китайската школа.
Школата Кегон, станала най-влиятелна в Япония през този период, развива идеите на китайската школа Хуаян. Впечатлен от коментари на корейския монах Шимси върху учението на Хуаян, император Шому взема решението да се издигне Тодайджи, Великият храм на Изтока. Храмът остава централен за будистите в Япония и се титулува Храм на покровителството на нацията. Особена популярност придобиват школите Тендай (продължаваща традициите на китайската школа Тянтай) и езотеричната Шингон.
Установяването на шогунат в епохата Камакура, т. е. на военно управление на самураите, още от времето на първия шогун Минамото от края на ХII в. променя характера на религиозния живот. Императорската династия покровителства шинтоистките култове, но управлението й остава до голяма степен номинално. Будизмът, закрилян от фамилиите на управляващите самураи, получава по-широко разпространение, но и променя облика си. Става много популярна дейността на религиозната общност Джодо (Чиста земя, амидизъм). През този период (от ХIII в.) започва дейността си и известната религиозна общност, основана от Ничирен (Ничирен-шу). Дзен-будизмът, или съзерцателният будизъм прониква в Япония към края на ХII - началото на ХIII в. Две са основните форми, в които той получава разпространение: Риндзай-дзен и Сото-дзен.

тендай


Школа на японския будизъм, утвърдила се в в началото на периода Хеян (794-1185, столицата се мести от Нара в Хеян, по-късно Киото). Последните години на периода Нара и началото на Хеян са време на активно утвърждаване на будизма като доминираща религия, обвързвана с държавната цялост и националното единство. Поради това той е покровителстван на равнището на държавната политика като поддържащ държавния интегритет. Школите, възникващи през периода Хеян, в доктрините си и в начина на религиозен живот се оказват в по-висока степен обърнати към миряните и така привличат повече хора към будизма. Първите школи през този период са Тендай и Шинрон.
Школата Тендай е основана от монаха Сайчо (767-822), получил титлата Денгьо дайши. Той е служител в храма Тодайджи, проучва будизма в Китай, получил е посвещение като бодхисатва, образован е както в принципите на Виная, така и в принципите и медитативните методи на чан-будизма. Но основните принципи на доктрината приема от трактатите на Джи И, основоположника на китайската школа Тянтай. Сайчо основава център на общността в подножието на планината Хией. Проповядва "тайно учение" ("таймицу"; в китайската класификация на будистките доктрини "тайно учение" е доктрината, която Буда, благодарение на своите свръхестествени способности, предава на всички, т. е. пряко на всекиго). В основата на учението на школата са "Лотосовата сутра" и разработените от Джи И доктринални принципи на Тянтай.
Основни идеи на доктрината са: присъствие на буда-природата във всичко, стойност на феноменалния свят чрез това всеприсъствие на "татхата", единство и равенство на живите същества благодарение на тяхната буда-природа, на причастността им в "абсолютното тяло на буда" (дхармакая), както и на дадената им по такъв начин по рождение възможност за просветление; до освобождение обаче се достига след като в множество последователни превъплъщения се преодолеят кармичните зависимости. В школата медитацията се съчетава често с произнасяне на мантри. Авторитетни дейци в историята на школата са Еннин (794-864) и Енчин (814-851); последният поставя акцент върху литургичността на религиозната практика. Установява се самостоятелен център на посвещения на Тендай; школата има трайно влияние върху японското общество.

шингон


Школа на японския будизъм от началото на периода Хеян. Основана е от монаха Кукай (774-835), титулуван Кобо дайши, създател на калиграфско писмо, основател на училища и на университет в столицата Киото. Кукай е повлиян от "Махавайрочана сутра" (датираща от VІІ в.) и се обучава в Китай в принципи на тантристкия будизъм. Школата Шингон има своя предшественик в китайската тантристка школа Джънян (букв. "истинни слова").
Китайската школа се създава през VІІІ в. в резултат на активна проповедническа и преводаческа дейност на индийските монаси Шубхакарасимхи, Ваджрабодхи и Амогхаваджра, но не успява да просъществува дълго. Япония се оказва много по-гостоприемна за тантризма. Кукай установява монашески център на Шингон в планината Койя. Основното съчинение, в което представя доктриналните принципи на школата, е "Джиуджиушин рон" (Трактат за десетте стадия на религиозното съзнание).
Характерно за учението на Шингон е разбирането за буда-природа на всяко нещо, за одухотвореност на всичко съществуващо и за възможността човек непосредствено (за разлика от възгледа в Тендай) да стане Буда чрез тантристки практики. Абсолютната истина на будизма се изразява според тези принципи от дхяна-буда Махавайрочана (Дайничи, Великото Слънце). Буда Шакямуни и изобщо земните, въплътени буди, са преходни и не са в състояние да изразят в пълнота тази истина. Дхяна-буда Вайрочана е трансцендентален принцип на единството, и същевременно живоначален източник: от него възникват началата на феноменалния свят (вода, земя, въздух, огън, пространство и съзнание). Той изразява себе си чрез "три тайни": на тялото, на речта и на мисленето. Собствената си активност адептът следва да насочи към съгласуване с действията на Махавайрочана, или, иначе казано, с тези три модуса на неговото изразяване. В първия аспект, като съгласуване с действията на тялото, следва да се овладеят ритуални пози и жестове, които показват отдадеността на адепта на Махавайрочана. Във втория аспект, като съгласуване с речта, в ритуалната практика се произнасят магически и заклинателни фрази (мантри, яп. дхарани). В третия аспект се предполага овладяване на високото равнище на самосъсредоточаване, на пълна концентрация в медитацията. Обект на медитативната практика е много често мандала, такива обекти са и изображения, главно на Махавайрочана. В традициите на школата се утвърждават устойчиви символни действия и ритуали. Смисълът на тези действия и на различните равнища на медитация е да се постигне единение с Махавайрочана. Школата се оказва пределно отворена за широки кръгове вярващи и има трайно влияние сред японските будисти.

дзен


Медитативният будизъм или дзен будизмът прониква в Япония от Китай чрез Корея (сон будизъм) към края на ХII - началото на ХIII в. Установява се в две основни школи. Едната е Риндзай-дзен, основана от монаха Ейсай (1141-1215). В нея централна е коан-медитацията (канна).
Другата школа, Сото-дзен, е основана от патриарха Доген (1200-1253). Доген установява почитание спрямо Буда, сутрите и дзенския учител. За сакралния статус на учителя може да се съди по това, че той е този, който може да потвърди просветлението (сатори) на своите ученици. Кръговете на дзенските общности на учители и ученици се разширяват и дзенските манастири стават центрове на обучение, провеждано по гъвкави методики, съобразени с възможностите на учениците. Медитативните техники в позата дзадзен се разработват предимно в средите на Сото-дзен.

джодо


В Япония школата Джодо (Чиста Земя) прониква благодарение на дейността на китайските будисти и става една от най-разпространените и витални форми на будизъм. Преди фактическото основаване на школата в медитатативните практики на някои будистки школи (Тендай, Шингон) се включва нембуцу медитация, т. е. призоваване, припомняне на името на Буда ("нембуцу" е калка на китайското "нианфо"). Известни радетели на тази форма на медитация са монасите Ейку и Геншин, според които тя има за цел визуализиране на Буда.
Основател на школата Чиста Земя, или Джодо-шу, и патриарх на школата става Хонен (1133-1212). Той споделя възгледа за ера на "последните дни" на будизма (маппо) и определя два възможни пътя за спасение: този на мъдреците, който е труден и нерелевантен в тази ера, и този на Чистата Земя, лек и вседостъпен благодарение на помощта, оказвана от дхяна-буда Амитабха (яп. Амида; оттук и названието амидизъм, давано на тази форма на будизъм предимно в изследователската литература). А такава помощ той оказва на всички, които вярват в него. Човек има възможността да избере своя път, така вярата в Буда Амида е въпрос на личен избор. Тъй като Джодо-шу привлича много вярващи, монашеската общност, основана от Хонен, приема свои дисциплинарни правила. От махаянските сутри важни за школата са "Праджнапарамита сутра", "Лотосова сутра", "Дашабхумика сутра" (Сутра за десетте степени), "Вималакирти сутра". Утвърждават и собствени канонични книги: "Кратка Сукхавати-вюха сутра (Описание на щастливата земя, или още Кратка Амитабха-сутра)", посветена на дхяна-буда Амитабха; „Дълга Сукхавати-вюха сутра (Дълга Амитабха-сутра)", представяща възгледи за вечен (безкраен) живот; "Амитаюр дхяна сутра (Сутра на медитацията)". "Дълга Абитабха сутра" смятат за вариант на "Лотосовата сутра".Като помощници на Амитабха и покровители на Чистата земя амидистите почитат и бодхисатва Авалокитешвара, еманирал според ортодоксалната махаяна от този дхяна-буда, а също и бодхисатва Махастхамапрапта (понякога заменян от бодхисатва Кшитигарбха; свещените покровители на Чистата земя са триада, числото три има сакрално значение и това се разкрива в различни контексти във възгледите на школата).
Три са препятствията пред постигането на просветление, от които адептът следва да се освободи: жаждата (тришна) за съществуване, гневът и заблужденията. В помощ на освобождаването от тях са три от известните в махаяна шест парамити (съвършенства): спазването на правилата (виная), концентрацията (самадхи) и мъдростта (праджна).
В центъра на култовата дейност е многократното произнасяне на сакралното име Амида с пълна отдаденост и искреност; така умът на човека става чист, свободен от обектност (пуст, шуня), покоящ се. Непосредствената цел на тази практика е човек да се роди на Чистата земя. Чистият ум е в релация с Чистата земя. Тя е според амидистите най-доброто място за обитаване (припомнят и възгледа за равнища на различни местообитания в пътя на бодхисатва), на нея вече има невъзвратимост към самсара и условия за подготовка за последната религиозна цел – да се достигне пълно просветление и буда-природа.
Доктрината на амидизма постулира четири позиции относно реалността на Чистата земя и съществата (четири осъществявания): 1) ако раждането (на Чистата земя) е раждане, а възвръщането към нея не е възвръщане, това е осъществяване на реалността (на Чистата земя), но не и на съществата; 2) ако възвръщането към нея е възвръщане, а раждането не е раждане, това е истинно осъществяване на съществата, но не и на реалността (на Чистата земя); 3) ако възвръщането е всъщност не-възвръщане, а раждането е не-раждане, това е истинно осъществяване на реалността (на Чистата земя) и на съществата; 4) ако възвръщането е възвръщане, а раждането е раждане, това не е истинно осъществяване на реалностите и на съществата. Смисълът и целта на амидисткия култ се разкрива в третия постулат.
Пътят на бодхисатва, представен в класическата махаяна като последователно усвояване на петдесет и две равнища, тук придобива сгърнат вид. Или ако в класическата махаяна той е "вертикален", то във възгледите на Чиста земя е "хоризонтален". Но "вертикално" и "хоризонтално" са само метафори, фигури на речта, смятат амидистите. Уместна отправна позиция към религиозната цел може да бъде всяко "място" на човека. До голяма степен съзвучни в някои възгледи с дзен будизма, адептите на Чиста земя смятат, че за разлика от принципния езотеризъм на дзен, изповядваният от тях будизъм е открит, достъпен за всички. Тази откритост и достъпност се обуславя според теоретиците на школата от принципната възможност всички същества да се родят на Чистата земя, но намира израз и в спецификата на култовата дейност. Повтарянето на името Амида ("Наму Амида буцу") остава основният компонент на култа (само по себе си, разбира се, това не е симптом на популяризация в будизма, при все че се коментира в такава светлина). Наред с произнасянето на името запазват свое особено място в култовата дейност, но предимно в тази на монасите, медитацията и визуализацията (випасяна): визуализират се дхяна-буда Амида, самата Чиста земя, непрекъснатостта на страданието, несъществуването на аза.
След Хонен общността се разделя. Привърженици на автентичното учение (сенджу нембуцу) начело с монаха Бенчо (1162-1238) се обособяват в школата Чинцей-ха; според тях нембуцу-медитацията следва да се запази в чист вид, религиозната практика да не въвлича други елементи. Тази подшкола остава изразител на основните принципи на Джодо и до днес.
През ХІІІ в. възниква друга общност с названието Джи-шу (школа на Ерата). Основана е от монаха Ипен, който според легендите е получил откровение от ками за мисията на буда Амида в "последната ера" на будизма. Според Ипен буда Амида присъства навсякъде, затова бродничеството и проповедта сред различни групи вярващи става основна характеристика на живота на принадлежащите към тази общност.
Следващият важен етап в развититието на будизма Чиста земя се обозначава с появата на школата Джодо Шин-шу, Истинската школа на Чистата Земя. Тя е основана от Шинрон (1173-1263). Обявяващ себе си за "нито монах, нито мирянин", той смята, че безбрачието не е необходимо, и изобщо отрича нуждата от правилата на Виная. За разлика от Хонен, Шинрон приема, че вярата и искрената отдаденост на буда Амида не са въпрос на личен избор, че самият буда Амида е този, който е избрал да спаси всички същества. Джодо Шин-шу става най-популярната форма на будизъм в Япония и остава такава и понастоящем. През ХІХ в.-нач. на ХХ в. възникват две общности на Джодо: Комьокай, според която практиката "нембуцу" следва да се запази в чист вид, и Кьосейкай, според която тази практика трябва да се придружава с действия, по-конкретно с прояви на милосърдие и помощ на хора в нужда. Популярността на будизма Чиста Земя в Япония се удостоверява и от това, че храмовете му в страната са над 7 хиляди.

ничирен


Школа на японския будизъм, носеща името на своя основател, монахът Ничирен (1222-1282). Приеман от мнозина за еретик, той става влиятелна фигура в японския будизъм. Образован в традициите на Тендай и Шингон, Ничирен черпи принципите на учението си предимно от тези школи, но им дава специфична интерпретация и проповядва по-различен начин на религиозен живот. Формално началото на дейността на школата е поставено през 1253 год., когато Ничирен обявява учението, изложено в "Лотосовата сутра", за единствено истинното, а всички други будистки учения за деформиране на тази истина. Природните катаклизми и политическите кризи през този период (началото на периода Камакура), включително и монголската инвазия, той отдава на пренебрегването на учението на "Лотосовата сутра". Поради това, че се оказва опозиционер спрямо правителството и другите будистки школи, е заточен в продължение на 2 години на остров Садо, но после е върнат в Камакура след официално извинение.
В едно от своите съчинения, "Освобождение от слепотата", Ничирен се обявява за превъплъщение на бодхисатва Вишистачарита, на когото Буда Шакямуни е предал учението на "Лотосовата сутра" и твърди, че именно чрез тази сутра е дадено откровение на Шакямуни. Така в "последните дни на Дхарма" (ерата на деградиране на будизма) будистите получават откровение от Буда. Поклонението на будистите следва да е насочено към самия Буда Шакямуни в качеството му на бодхисатва (с това Ничирен отрича приоритета, който школата Джодо отдава на дхяна-буда Амитабха). Буда присъства във всичко, във всяко нещо чрез своята чиста природа, така че вярващият в него следва да се обърне към самия себе си, да освободи ума си пред преградите на това присъствие. "Лотосовата сутра" получава свещена титла, Даймоку, съвършеното учение, което съдържа в себе си всичко и представя абсолютната истина. Повторението на сакралната фраза "Слава на Лотоса на съвършеното Учение" според Ничирен освобождава вярващия от прегрешенията му и е път към разкриване на буда-природата в самия него.
Друг прийом за постигане на просветление в настоящия живот е съзерцанието на специална мандала, която Ничирен нарича "Великата мандала" (Даймандара) и в която около буда Шакямуни са бодхисатва Вишастачарита, множество бодхисатви, споменавани в "Лотосовата сутра", както и множество почитани в шинтоизма ками.
Ничирен насочва усилията на будистите към активност в настоящия им живот и отстоява утопичния възглед, че в настоящия свят е възможно да бъде установена "земя на Буда", мирна и хармонична. Доктрината на Ничирен в известен период от време (до 1945 г.) е обвързвана с националната доктрина на японците (кокутай). Последователите на школата се роят в множество общности, но всички те остават социално и политически активни (известни са с категоричната си позиция срещу употребата на ядрено оръжие), имат свой изследователски център (в който се изследва доктрината Ничирен); от тази форма на будизма са повлияни някои нови религиозни движения в Япония (Сока Гакай, Рейюкай кьодан)

_________________
If you fall I’ll catch, if you love I’ll love,
And so it goes, my dear, don’t be scared, you’ll be safe,
This I swear. If you only love me

Изображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: БУДИЗЪМ
Непрочетено мнениеПубликувано на: Пет Яну 13, 2012 12:19 pm 
Offline
Модератор
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:18 pm
Мнения: 258
Местоположение: Stara Zagora
тибетски будизъм


В Тибет будизмът прониква от VІІ в., а от ХІ в. получава широко разпространение предимно във формите на традиционна махаяна и ваджраяна и се утвърждава в няколко основни школи. С понятието "тибетски будизъм" се обозначава будизмът в облика, който той придобива в района на Тибет. Тук, по-специално в днешен Непал, се намират Лумбини и Капилавасту, местата, които традицията свързва с раждането на Буда Шакямуни и с началото на аскетичния му живот; така утвърждаването на будизма тук има и своите исторически основания.
В началото будизмът е възприеман трудно, предимно поради съпротивата на жреците на местната религия бон (бонпо), по-късно елементи на бон се вграждат в будизма и двете религии съсъществуват и демонстрират форми на синкретизиране. Основната форма на будизма тук е ваджраяна, но в различни тибетски традиции се тя е в синтез с идеи и практики на ортодоксалната махаяна, а също и с принципи на Виная. Определени митологични представи от махаянския будизъм придобиват в средата на тибетските будисти по-релефни очертания, а митологичните образи се обогатяват. Популярни стават и дхармапали, местни божества, обърнати в будизъм и почитани като покровители на будисткото учение и на неговите последователи.
Първите преводи на будистки сутри на старотибетски се появяват през VІІ в. От хинаянските школи влияние има муласарвастивата (радикална сарвастивада). Превеждат се и текстове, представящи идеите на мадхямика. Езотерични текстове стават известни от VІІІ в., времето, когато будизмът ваджраяна се откроява и в Индия със свой специфичен облик.
Будизмът в Тибет се развива под формата на няколко основни школи: нинма (нинмапа), кадам (кадампа), сакя (сакяпа), кагю (кагюпа), гелуг (гелугпа).
лами
Сред тибетските будисти се установява се институция на ламите (тибетските гуру) и тяхна йерархия. Глава на Гелугпа е йерархът на манастира Ганден, а далай лама (лама океан) става йерархът на манастира Дрепун. Титлата "далай лама" е известна от ХVІ в., всеки далай лама се приема като поредно въплъщение на бодхисатва Ченрези (Авалокитешвара). Бъдещият далай лама се разпознава като следващото превъплъщение на Авалокитешвара в някое все още невръстно момче, което трябва да узнае някоя от вещите на предишния далай лама.
Далай лама и върховното ръководство на ламите се установява (до прогонването им през 1959 г. от китайския режим) в град Лхаса, духовна столица на будизма и център на поклонничество на съвременните будисти. Ламите ръководят храмовите служения и живота в манастирите.
През ХІХ в. в тибетския будизъм настъпва период на духовно възраждане, в контекста на който се създава движение за обединение (риме) на различните будистки школи, за съгласуване на тяхната дейност. Начело на движението са ламите, оглавяващи Кагюпа, Сакяпа и Нинмапа. Главата на Кагюпа, Джамгон Контрул, съставя издание "Петте съкровища" (в сто тома), в което са включени съчинения на всички тибетски школи.

нинма


Решаващо значение за разпространението на будизма в Тибет има дейността на Падмасамбхава (Роден от лотос), индийски тантристки учител, обявен от тибетците за първия гуру Ринпоче (Драгоценен гуру). С неговото име, както и с това на Шантиракшита, се свързва началото на първата тибетска школа Нинма (Нинмапа), той основава и първия будистки манастир. Той и първите адепти на тази школа имат за свой идеал съзерцанието на Великото Съвършенство. В проповядвания от Падмасамбхава вариант на ваджраяна основни са принципите на анутара тантра, при която будистът се стреми да се отъждестви с визуализиран буда или бодхисатва.
През ХІІ в. след известно прекъсване школата Нинма възобновява дейността си, привържениците й се позовават на съкровище, завещано от Падмасамбхава и Вималамитра в скрити тантристки книги. Доктрината на школата е систематизирана от Лонгчен Рабджампа. Великото Съвършенство се интерпретира като осъществяване на изначалната чистота на знанието, а тя е тъждествена на буда-природа (татхата), т. е. на нирвана. Особено влияние тази школа има от ХVІІ в. Към нея принадлежи петият далай лама (1617-1682).

кадам


Развитието на будизма в Тибет е свързано с дейността на влиятелният индийски мисионер, бенгалският учител Атиша (982-1054). Свои тантристки възгледи той излага в трактата „Светилник по пътя на просветлението“. Проповядва принципите на Гухиясамаджа тантра, развива идеите за очищение на ума и общоприетите в махаяна възгледи за пустотата и за състраданието. На тази основа се проработват специфични за ваджраяна прийоми на медитация върху пустотата и състраданието. В резултат на дейността на Атиша в Тибет се установява и получава широко разпространение специфичен за ваджраяна култ към Авалокитешвара (Ченрези) и към Тара, неговата женска ипостаса (праджна).
В монашеската школа Кадам (Кадампа), създадена от Атиша и неговия ученик Дромтон (1005-1064), ваджраянските принципи и практики се съчетават с традиционни правила на Виная. Приема се като резонен пътят на постепенно просветление (тиб. лам рим). Специално внимание се обръща на изследването на сутрите.

сакя


В друг аспект се развива традицията, основана на принципите на „Хеваджра тантра“. Началото на тази традиция се свързва с тантристкия учител Вирупа и неговия тибетски ученик Дрокми (992-1072). В основата на учението се полага схващане за три съзерцания: на нечистотата на съществата в самсара; на духовния опит, т. е. пътя на бодхисатва; и чисто съзерцание на буда-природата, равнозначно на просветление. Хеваджра (О, ваджра) се приема в митологията на ваджраяна като причина на битието, еманация на дхяна-буда Акшобхя, олицетворява мъдрост и състрадание, а в култа е обект на медитация в качеството на идам. В контекста на тази традиция се създава школата Сакя (Сакяпа).
Школата е създадена през 1073 г. от Кончог Гиалпо от рода Хон и в протежение на цялата й история нейните лидерите принадлежат към този род. В Сакяпа се съчетават йогистки практики, поклонение на различни тантристки божества и принципи от сутрите. Доктрината й е наречена „Пътят и неговите плодове“ и в основната си насоченост представлява аргументиране на самсара и нирвана като неотделими и представляващи изрази на ясната светлина и пустотата. От адептите на школата е впечатлен Хублай хан, монголският владетел на Китай, което се оказва решаващо за проникването на будизма в Монголия. Школата създава свой център за обучение и изследвания. И в двете й по-късни филиации, Нгорпа и Царпа, се отделя много внимание на изследването на будисткото учение.

кагю


Школата Кагю (Кагюпа, Дагпо Кагюпа) е създадена от Марпа (1002/1012 - 1097) и утвърдена от един от най-известните и почитани тантристки учители Миларепа (1028/1040-1111/1123). Тя приема възгледи и практики, черпени от тантристките учители Тилопа, Наропа и Маитрира. Учението се оформя на основата на „Гухясамаджа тантра“. Цялостната система от възгледи и практики, интегрираща и възгледи на махаяна и йогачара, се обозначава като „велик печат“ (махамудра).
махамудра
„Великият печат“ е махамудра, медитативен жест (с характерно сплетени пръсти на лявата и дясната ръка с длани към гърдите), символизираща единството на самсара и нирвана. Според доктриналните принципи с „великия печат“ на пустотата са запечатани всички феномени на самсара и нирвана.
В кагюпа се осмислят и се практикуват шест степени на йога:
а) на вътрешната топлина - всички феномени на самсара и нирвана са определени в окончателното осъществяване на буда-природата;
б) тяло на видимостта, или разпознаване на заблудите на външния, сетивен опит;
в) сън, или способност да се осъзнаят и трансформират възможности, дадени в съня;
г) лъчиста светлина, или просветляване на ума;
д) пренасяне - предизвиква се „отделяне“ на ума от тялото, или пределно състояние, подобно на това отделяне в мига на смъртта;
е) междинно състояние (бардо), или възпроизвеждане на състоянието на ума между смъртта и новото раждане.
В този вариант ваджраяна будизмът се разпространява и в Монголия.
Кагюпа се разделя на четири разклонения: Кармапа, Барам, Дзалпа, Падмо Друпа. Най-широко разпространение получава Кармапа, която успява са установи европейски центрове във Великобритания и Франция.

гелуг


Особено влиятелна става школата Гелуг (Гелугпа; школа на добродетелните, на целомъдрените). Неин основател е Дзонкапа (1357-1419), монах от североизточен Тибет, който установява като център на школата манастира Ганден и привлича много ученици. Гелугпа възобновява традициите на школата на Атиша (Кадампа). Самият Дзонкапа е посветен в постепенния път на бодхисатва и се придържа към възгледите за постепенно просветление. Автор е на редица трактати (13 тома в коментарния корпус Танжур), в които коментира и развива основни положения на будистката доктрина. Придържа се към разбирането за пустотата (шунята), според което висшата реалост (татхата, дхармакая) е свръхпредикатна (тиб. мед-гаг).
В доктрината се съчетават принципи на мадхямика, на Гухясамаджа тантра и Калачакра тантра. Дзонкапа реформира монашеския живот, въвежда по-строги правила за монасите на основата на Виная, включително изискване за безбрачие, основава няколко манастира, които стават притегателни центрове за много будисти, ограничава някои езотерични тантристки практики. Наричат принадлежащите към монашеската общност Гелугпа още „жълтошапковци“ по цвета на шапките и облеклото им. Възрастването в монашеската общност се определя от степента на добродетелност.

_________________
If you fall I’ll catch, if you love I’ll love,
And so it goes, my dear, don’t be scared, you’ll be safe,
This I swear. If you only love me

Изображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 8 мнения ] 

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Иди на:  
cron
Powered by phpBB® Forum Software © phpBB Group
Хостинг и Домейни