Бъдещето на човечеството – опит за езотеричен „прочит” на приказка, предадена от Р.Щайнер
Идеята, тази приказка да бъде „усетена” по по-различен начин,
се роди спонтанно в Кръга от приятели на Антропософията. Имах няколко скромни „крачки” по отношение на други приказки.
Тази „интерпретация” е вдъхновена от моите приятели, от Житния режим на Учителя, който спазвах в онзи момент, от духа на Щайнер и най-вече от прозрението, че приказките, заедно с митовете, са действителната духовна река на човешката история, в която минало, настояще и бъдеще са събрани в едно, така както реално съществуват в Духовния свят.
Дорина
Р.Щайнер преразказва тази приказка в лекцията си от 26.12.1908 год. Заглавието и произходът й остават загадка за мен. След като проучих сама, попитах също преводачи с немски език – антропософи. Те потвърдиха, че не я намират в приказния фолклор на немскоговорящите народи. Всъщност ако отговорът бъде намерен, той ще задоволи само фактологичното ни повърхностно любопитство. Защото както казва Щайнер в началото и в края на приказките: „Това се е случило някога. Къде ли е станало то? Да, къде ли то не се е случвало?”, и в края: „Те живели дълго, дълго. Не се е чуло оттогава да са изчезнали или да са умрели, затова би трябвало все още да са живи.”
За наднационалността на приказките, Щайнер казва още: „Такива приказки са опит на хора от народа, които се намират в междинни състояния между сън и будност. Така също великите митове за боговете на народите са разкази за това, което посветените са изживели на астралния план и на по-висшите полета. Приказките се отнасят към митовете на различните народи по следния начин: Можем да разгадаем великите народни митове, когато се опрем на великите всеобхватни космически отношения, а приказките разгадаваме, когато се опрем на тайните на народа. Всичко в приказките се представя така, че различните процеси и картини не са нищо друго освен разкази за астрални преживявания. Такива астрални преживявания са имали всички хора в определени древни времена. След това те са ставали все по-редки и редки. Някои хора са ги разказвали на другите, другите са ги предавали нататък и така приказките са странствали от област на област.”
* * *
Из ГА 108
„Отговаряне на световни и жизнени въпроси
чрез антропософията.
Тълкуване на приказките”
Берлин 26. декември 1908
„... Това се е случило някога. Къде ли е станало то? Да, къде ли то не се е случвало? Там някъде имаше един цар, който бил толкова обичан от народа си, че постоянно чувал как наоколо се говори, че трябва да си вземе за съпруга жена, която да бъде също така добра и благородна като него. Не му било лесно да намери някого, за когото да повярва, че е такъв, какъвто желае неговият народ. Но той имал стар приятел, беден отшелник, който простичко и доволно си живял в гората, но бил много мъдър. Той лесно би могъл да забогатее, защото царят с радост би му дал всичко. Но горският човек искал да си остане беден и да запази своята мъдрост. Царят отишъл при своя приятел, отшелника и го помолил за съвет. Той му дал стръкче розмарин и му казал:
- Запази го, а към което момиче той се наклони - тук може да се помисли за вълшебната пръчица - то ще е момичето с което ще свържеш живота си. -
На следния ден царят свикал да дойдат при него много момичета и наредил с перли да се напише името на всяка от тях на масата. Тогава провъзгласил, че това момиче, пред което стръкът розмарин се поклони, ще стане негова съпруга, а останалите ще получат перлите. Той преминал пред тях със стръка розмарин в ръка, но той не се наклонил към никоя. Момичетата получили перлите и били отпратени.
На следващия ден процедурата била повторена, на третия ден също, но не се случило нещо друго. Когато на третата нощ царят заспивал, чул леко чукане на стъклото на прозореца. Едно златно птиче било кацнало на перваза и му казало:
- Ти не знаеш, но два пъти ми направи голяма услуга. Аз искам да ти се отплатя. Когато утре се събудиш, вземи твоето стръкче розмарин и ме последвай. Аз ще те заведа на едно място, където ще намериш един кон. В неговото тяло е забита сребърна стрела. Ти трябва да я извадиш. Той може да те заведе там, където ще намериш твоята съпруга.
На следното утро, царят последвал златното птиче. Те стигнали до един кон, който бил слаб и болен и който им разказал, че една вещица изтреляла по него стрела, която се забила в тялото му. Царят измъкнал стрелата от тялото на коня и в същия миг от едно болнаво животно той се превърнал в чудно хубав силен кон. Царят го възседнал, стръкчето розмарин се наклонило към коня, а златното птиченце хвръкнало напред, водещо след себе си царя и неговия вълшебен кон. Най-накрая те стигнали до стъклен дворец. Още отдалеч дочули силно бръмчене и когато царят, стръкчето розмарин и златното птиче се доближили, видяли как там стоял един друг цар, който бил целият от стъкло, а в стомаха на този стъклен цар пърхала голяма бръмчаща муха. Тя била тази, която бръмчала така и ужасно гризяла стомаха на стъкления цар, искайки да излезе навън.
Царят попитал стъкления цар, какво означава това.
- Погледни към креслото; там в копринена розова дреха седи моята царица и ти веднага ще разбереш, какво означава всичко това. Защото точно сега трънливият плет, заградил царицата е разкъсан и скоро ще бъде напълно премахнат. Когато нищо не остане, когато той напълно изчезне, ще дойде един зъл паяк и отново ще изпреде нов плет около царицата и докато аз съм омагьосан да бъда в това стъклено тяло, моята съпруга ще бъде оплетена от паяка. Така от столетия сме вече омагьосани и затворени, докато някой успее да ни освободи от магията.
И наистина, един зъл паяк се появил и заградил царицата с паяжина. Но докато паякът работел, приближил се вълшебният кон и поискал да убие паяка. Той току щял да притисне паяка с копитото си, но бръмчащата муха успяла да се измъкне навън, побързала да дойде на помощ на паяка. Вълшебният кон обаче убил и паяка, и мухата. В същия миг стъкленият цар се преобразил в напълно човешки цар, трънният плет се превърнал в мило момиче, царицата била освободена от паяжината и стъкленият цар разказал как се стигнало до това.
Когато той бил още цар, страдал от настояванията на една зла вещица, която живеела в гората, в края на неговите владения. Вещицата искала той да се ожени за дъщеря й. Понеже той си довел съпруга от съседния вълшебен дворец, вещицата се заклела да му отмъсти. Тя го превърнала в стъклен цар, превърнала дъщеря си в бръмчаща муха, която гризяла стомаха му.
А самата вещица се превърнала в злия паяк, който измъчвал царицата, изплитайки около нея паяжината. Слугинята, била превърната в трънливия плет и конят, който царят избавил от стрелата, бил прострелян от злата вещица със сребърната стрела. Сега всички били освободени от магията поради това, че вълшебният кон пръв бил освободен и сам можел да помогне на останалите...
Царят попитал избавения стъклен цар, къде може да си намери съпруга, която да е достойна за него. Той му посочил пътя към съседния вълшебен дворец. Златното птиче полетяло напред и всички го последвали. Там те намерили една лилия. Стръкчето розмарин се насочило нататък и се поклонило пред лилията. В този момент лилията се превърнала в чудно хубаво момиче, което също било омагьосано, понеже царицата на този дворец била нейна сестра. Сега то също било избавено от магията поради всичко, което се случило. Царят го взел със себе си и потеглил към дома си. Те направили богата сватба и заживяли извънредно щастливо както за себе си, така и за народа си. Те живяли дълго, дълго. Не се е чуло оттогава да са изчезнали или да са умрели, затова би трябвало все още да са живи...”
* * *
В самото начало приказката ни въвежда в областта на висшите добродетели, по които един народ избира своя цар. Той е избран от народната воля. За нея тези добродетели са важна мярка. Знаем, че всеки народ си има свой архангел в Духовното войнство. Именно зад народната воля стои подкрепата на този архангел. Нашият цар е подкрепен от своя народ и от неговия архангел, поради своите качествата и задачи.
Нека се опитаме да изживеем картина от по-висш порядък. Тогава пред нас се разстила образът на Човешкия дух, надарен с прекрасните дарове на божествените добродетели. Инкарниран на земята, той е получил своя дом – човешкото тяло. Човешкият дух проявява себе си чрез една овладяла своите страсти, симпатии и антипатии, индивидуалност. Да, това е индивидуалност, която е тръгнала по пътя на духовното си усъвършенстване. Това е пътят на Духовното ученичество. Тя търси своята сродна душа, онази одухотворена Човешка душа, с която да се слее в едно и която притежава същите тези добродетели – доброта и благородство, овладяност и чистота.
Можем да видим в предстоящия Път процеси от най-висше естество. Те са протекли в цялостната космическо-духовна еволюция на човечеството /представена от Духовната наука/ и са подкрепени от най-висши Духовни същества. По този еволюционен път, част от Духовните същества са се жертвали доброволно, за да бъде той осъществен, според Божествения замисъл. Стремежът мъжко-женското да се намерят и слеят, чрез преодоляване на множество препятствия, е символ на сгъстената от земно-пространствена и времева гл.т., жива реалност на Духа. Това е вечната среща между Духа и Душата.
По пътя на своето ученичество Човешкият дух не е сам. Тук на Земята той има своят „учител”. В приказката това е мъдрият, скромен и чист по душа отшелник, който живее сам в горската обител. Далеч от суетния човешки свят, той се явява единственият „приятел” на Човешкия дух в трудната ситуация. Защото както се казва в приказката: „Не му било лесно /на царя/ да намери някого, за когото да повярва, че е такъв, какъвто желае неговият народ.” Доверява се единствено на своя приятел. Не случайно е акцентирано върху трудността да се намери подобие на същите тези добродетели. Това е било, това е, и това ще бъде – нека не забравяме! И макар, че пред нас звучи приказка, създадена преди хилядолетия, незайно къде от народния гений, тя продължава да звучи крещящо вярно и днес!
Отшелникът /учител и приятел/ е индивидуалността, която свъзва Духа със земното човечество. Той е живият духовен мост между Духа и човешките същества. Учител и Посветен, който в своята самота, излъчва Духа по ненасилствен и мъдър начин - толкова, колкото може да бъде поет от човеците и тогава, когато те се нуждят от Него. Бихме могли да отидем и по-далеч в усета си за този образ! Това е Кармата, която преминава през Учителите от такъв ранг, и като нишка плете и разплита човешкия живот от инкарнация в инкарнация. Защото именно от тази среща нашият земен цар има тласъка за следващите крачки по Пътя си.
Царят получава розмарин от своя приятел. Името „розмарин” означава „морска роса”, „морска роза”, „розата на Мария”... В древна Гърция митовете разказват, че Зевс се е хранел с розмаринов мед. Розмаринът е използван за украса и освещаване на олтари, храмове и свещени места на богове и богини. По-късно е смятан за цвете на Дева Мария и нейната чистота. Със своята синя дреха тя покрила храст със снежнобели цветчета и те станали нежно-сини. В Стария завет розмаринът се споменава като едно от „благоуханните ливански растения”. Бил използван като подправка и лек. Бил е важен детайл в магически заклинания и формули от древността, поради своите пречистващи и защитни свойства. Той носи яснота и концентрация на мисленето, както и добра памет.
Легенда разказва, че розмарин е пораснал покрай Афродита, когато тя изляза новородена от морската пяна и стъпила на земната твърд. По този начин в приказката е включена, една от най-противоречивите богини на Древността. В друга приказка, например /братя Грим „Жабокът цар или железният Хайнрих”/, Венера отново се явява невидимо чрез своето дърво „старата липа”. То е надвесено над стар и тинест кладенец, в който живее грозен жабок-цар. В този кладенец младата царкиня изпуска своята златна топка. Магьосницата, която е омагьосала жабока, е именно онази „заземена” богиня Венера, която може да се гневи, отмъщава, подстрекава, подмамва, но и да дарява висшата и трансформираща любов... Тя е вечното трансформиращо, но заедно с това и провокиращо начало на човешкото развитие. Такава я виждаме и в мита за Ерос и Психея. Тя е гневната майка на Ерос, завидяла на Психия, че е по-харесвана от човеците. В края на нашата интерпретация ще видим дълбокия смисъл на нейното участие.

Бихме могли да отидем по-далеч в разсъжденията си. Коя е всъщност Венера? Нека погледнем отвъд многото митове за нея. Древните посветени се обръщали към нея, виждайки я в лицето на изгравящата на утринния небосклон планета Венера /”Фосфорос”/ - „носеща светлина”. Още тогава нощната изгрявяща Венера и утринната Венера, са били виждани от древните като Духовни същества с различен характер. Те са били свързани с различни сили. Но от окултна гл.т. Луцифер /или по-точно онези луциферични същества, които са заели своето място в астралното тяло на човека от времето на Старата Луна/ също е „носител на светлината”. Към него древните са се обръщали в лицето на изгряващата Венера.
"Луцифер живее в нас толкова дълго, колкото и Йехова. По този начин ние намираме в човека три принципа, които са неотделими от него и са необходими за неговото развитие: Йехова, Луцифер, Христос".
ГА 94, Р.Щайнер
Но кой всъщност е Луцифер? От думите на Щайнер, се оказва, че става дума не за някаква „различна” група от Духовни същества, които действат заедно с Отца и Христос, а именно за Светия Дух!!! Няма кой друг да стои така плътно до Отца и Неговия Син! Трансформиращите предизвикателства от страна на Луцифер се оказват и правомерните предизвикателства на Светия Дух /Афродита-Венера/. Ренесансовите посветени художници често изобразяват Светия дух или под формата на гълъб, обграден от светлина /гълъбът е отново атрибут на Венера/, или само от лъчиста светлина, която се спуска от Небесата /образ на изгравящата на небосклона Венера/. Една интересна гледна точка! Тя изобщо не е лишена от основания, ако имаме предвид основното място, което ще заема в бъдещите епохи спасеният от самия човек Луцифер. Мястото на спасения Луцифер е основополагащо по пътя на приемане на Христовия импулс в човешките души, още от времето на Голгота, когато Христос се явява във физическо тяло, до втората Му поява – в етерно тяло.
Това прави Луцифер /Светият Дух, Венера/ постоянна връзка и мост между човечеството, Бог-Отец и Неговия Син-Христос. За Венера като същество, което за древните посветени е било идентично с Фосфорос-Луцифер, Робърт Пауъл в "Херметична астрология" има важно пояснение. Благодарение на нея /Духовни същества, които са в непрекъсната връзка с човечеството/, става преминаването от една културна епоха в друга. Човечеството бива инспирирано за тези промени дълъг период преди реално да стане смяна на астрологическата епоха. Именно съществата на Венера /Светия Дух, Луцифер/ са инспиратори на всяка нова култура. Това е една велика мъдрост!
И така в нашата приказка имаме вплетен образа на Венера /Луцифер, Светия Дух/, чрез символа на розмарина. Тук той се явява висш инструмент на духовното разпознаване и познание. Той разграничава истината от неистината. Разбира се, образът на Афродита-Венера е събирателен образ, изграден в митологиите на древните гърци и римляни, по отношение на множество висши Духовни същества, действали в различни периоди от космическо-земната еволюция. Розмаринът е от тоналността на омагьосаните в земен план духовни медиатори. Той е свързан с паметта на човека, в която основно място заемавечната битка между Доброто и Злото. Тази битка е основната движеща сила в еволюционното развитие на цялото човечество.
* * *
В просъницата между будност и заспиване, царят е навестен от директен пратеник на Духовния свят. Това е златното птиче /подобно на златна топка, златна ябълка, в други вълшебни приказки - те са преки символи на Духовния в земния свят/. Златното птиче е директната нишка, която оттук-нататък напътства Човешкия дух. Златното птиче води царя. Това е Провидението, което царят получава като духовен дар по време на заспиването. Птичето е вестоносецът на Духовния свят. То свързва двата свята. И розмаринът, и птичето, са от тоналността на Духовния свят. Птичето директно проявява Духа в материята, а розмаринът е индиректният земен медиатор между двата свята. Той е омагьосаното цвете, което познава истината и я отличава от неистината.
В тази част от развитието на сюжета има много съществен момент:
„Когато на третата нощ царят заспивал, чул леко чукане на стъклото на прозореца. Едно златно птиче било кацнало на перваза и му казало:
- Ти не знаеш, но два пъти ми направи голяма услуга. Аз искам да ти се отплатя.”
Ние разбираме, че царят /Човешкият дух/, е извършил нещо важно в полза на Духовния свят, без реално да има осъзнаването какво върши. Това се е случило два пъти досега.
Размишлявайки върху тези думи, преминах през няколко версии. Първата беше, че тази приказка е продължение на друга, като в първата става дума за тези две „услуги”, които Човешкият дух е направил в полза на Духовния свят. Но тази версия ми изглеждаше все по-несъстоятелна. После реших, че вероятно става въпрос за нещо пропуснато в приказката.
Приех трета версия. Два са моментите, в които царят следва „сляпо” съветите, идващи от Духовния свят. В онези два момента той все още не е осъзнат за Него, а се опира интуитивно на мъдростта. Първият път е, когато отива при своя приятел-отшелник и напълно му се доверява като споделя своя проблем. Тогава той прави крачка встрани от суетния човешки свят и се обръща към света на духовната мъдрост. Вторият път е, когато в своя избор на съпруга се доверява три пъти на омагьосания розмарин.
Всъщност и двата пъти царят /Човешкия дух/, има свободата да прояви своята воля и да тръгне в желаната от него посока. Но именно тук става вътрешното преобръщане на героя. Неговият индивидуален земен Аз се отмества и дава път на мъдрия избор да се довери на Духовния свят. Той го прави все още „сляпо”, „несъзнателно”. Но птичето разкрива пред него какво се е случило. То му казва всъщност: „- Ти не знаеш..., но сега вече знаеш...”. По този начин издига тази индивидуалност на по-високо ниво, на нивото на осъзнаваната, избраната и следвана връзка с Духовния свят. Ето това се случва реално и това значат думите на златното птиче. Оттук-нататък навлизаме в света на живите духовни реалии.
* * *
„Царят измъкнал стрелата от тялото на коня и в същия миг от едно болнаво животно той се превърнал в чудно хубав силен кон. Царят го възседнал, стръкчето розмарин се наклонило към коня, а златното птиченце хвръкнало напред, водещо след себе си царя и неговия вълшебен кон.”
Конят принадлежи към силите, които са устремени, смели, вихрени, крилати... Конят е безграничната, свободната човешка мисъл, ранена от зла магьосница. Само човекът може да го да спаси. Само царят /Човешкият дух/ може да спаси мисълта. Само той може да я направи отново свободна и инспирирана от Духовния свят в своята мъдрост и красота! Но за да се стигне до това, са нужни болката и страданието! Болката е закономерна. Тогава розмаринът дава знак, че това е истинно! Като един висш съдник, който от една страна освещава случващото се, а от друга - разграничава истината от неистината, той следва навсякъде Човешкия дух.
Моментът, в който царят, яхнал вълшебния кон, с розмарина в ръка и златното птиче-водач, достигат да стъкления дворец, с неговия стъклен цар и оплетената в паяжина царица, е ключов и емблематичен. Тук се събират всички – Добро и Зло, Истина и Неистина. Това е среща свише на всички сили, които се фокусират в един момент, в който кармичният възел на царя /Човешкият дух, човечеството!/ да бъде развързан...

Нека погледнем напред във времето! Пред нас са стъкленият дворец и стъкленият цар... А днес пред нас са стъклените супер авангардни сгради на съвременния Ариман, във всичките му вариации! Стъклото като материя е чупливо, прозрачно, плъзгаво, студено, неживо, вледенено. През него може да се вижда, но без да се докосва, без жив контакт. Остават само думите, Словото, което все още може да бъде произнасяно, защото всичко друго е мъртво. Крещяща е аналогията, която проблясва, с приказката на Андерсен „Снежната кралица”. Тя звучи като продължение на разказаната от Щайнер. Дяволското огледало, което се счупва на безброй парчета. Те се разпръсват по цялата земя. Всяко късче, дори и най-малкото, което попадне в човешкото око и сърце, променя човека. Той става студен, безчувствен, груб и лош. Човешкото същество е станало неживо, то се е вледенило.
Царят е физически вледенен и е вътрешно разяждан. Той е разделен от своята царица, от своята душа. Но царицата, Душата на този цар, не е стъклена!!! В нея има живот и БЪДЕЩЕ, въпреки собствените й грешки!
Мухата и паякът са от една тоналност. Те, както и сребърната стрела, са атрибути на злата магьосница. Мухата гризе стомаха на царя, паякът гради плет около царицата, стрелата е пробола коня! Имаме от една страна атрибути на истината в розмарина и златното птиче, и атрибути на неистината. Имаме образ на отшелника и образ на магьосницата. Истината бива достигната чрез неистината, в страдание и болка.
Човешката душа може да бъде освободена само чрез човешкото мислене /вълшебният кон/. Силата на мисълта е вълшебна! Вълшебният кон става част от духовната тоналност на розмарина и златното птиче.
В стомаха се намира слънчевият сплит, една от много важните чакри в човешкото етерно тяло, особено в нашия свят. През тази част на етерното ни тяло навлизат ариманичните същества. Там е фокусът на силите, които днес ни разяждат отвътре. Ако там се получи „запушване”, енергията спира да циркулира нагоре. Съответно човешкото същество спира да развива себе си и остава недостъпно за висшите енерии, които работят и подпомагат развитието на другите му „душевни органи”. Така Щайнер нарича чакрите в изградената етерна мрежа, която е един неспирен космически етерен поток, живо сраснал с физическото ни тяло. Оттам самото етерно тяло се запушва. То остава глухо и сляпо за каквото и да било. Целта на тези сили е да ударят именно отварянето ни по съзнателен начин за Духовния свят.
Ето какво казва Щайнер в „Как се постигат познания за висшите светове”:
„Органът в близост до ларинкса има 16 „листа”; този до сърцето – 12 /сърдечната чакра/; а този до пъпа – 10 /слънчевият сплит/.
За 16-листния лотосов цвят, начинът на мислене, който е присъщ на даден човек, както и природните закономерности, се проявяват в образи. Обаче те не са спокойни и неподвижни, а подвижни и живи форми.
Съвършено други възприятия се получават с помощта на 12-листния лотосов цвят. Можем да ги оприличим с усещането за душевна топлина и душевна хлад... Всичко, което е сродно с израстването и развитието, излъчва душевна топлина; всичко, което носи в себе си увяхване, разрушение и смърт, излъчва душевен хлад.
От особена важност са душевните усилия, свързани с развитиео на 10-листния лотосов цвят. Тук нещата опират до съзнателен контрол над сетивнитя впечатления... Защото благодарение на този лотосов цвят могат да бъдат възприети и най-скритите качества на душата... лотосовият цвят в стомашната област постепенно узрява и това, което описаните свръхсетивни органи по-рано възприемаха само като форми и топлина, сега се изпълва с духовна светлина и цветове.”
* * *
Нека да разгледаме царицата и паяка, който непрестанно, столетия плете, своята паяжина около нея и я обгръща с жив плет... Не ни ли напомня тази картина на мита за дъщерята на лидийския цар Идмон – Арахна, разказан от Овидий в „Матаморфози”?!
Арахна била толкова добра в изкуството на тъкането, че искала да се състезава с прочутата Атина Палада. Атина, преоблечена като старица, я посъветвала да се стреми да надмине само смъртните, а не боговете. Но девойката била непокорна и горделива. Загубила състезанието. Изпитвайки срам и унижение, решила да сложи край на живота си. Но Атина я спасила и я орисала да се превърне в паяк, който вечно да тъче своята паяжина.
Това е наказанието, което човешката душа изкупва, заради своето високомерие, горделивост и непокорство. Твърде разумното предупреждение на мъдрата Атина, е предупреждение и към човечеството днес. Човешката душа е най-младата част от съществото ни. И въпреки еволюционната си „младост” не е ли прекалено горделива, самонадеяна и високомерна в своята свобода и независимост днес от Духовния свят?! До пълното Му отрицание и потъпкване! Има вариант на легендата, според, който Арахна изобразила оргия на Олимп и след това казала: „Ето пример от живота на боговете”, а Атина изобразила падащия, с разтопени криле Икар, и казала: „А ето пример на човешко високомерие”.
Но как можем днес да видим случващото се в човешката душа? То е изобразено блестящо в приказката като процес. Имаме Сетивната душа, Разсъдъчната душа и Съзнателната душа, представени в три много ярки картини.
Пред нас е слънчевият сплит. Неговият физически орган е стомахът и разяждащата го отвътре муха. Това е етерният вход за сетивния свят. Чрез този свой душевен орган, човек се научава как сетивния свят да бъде филтриран, за да не го залива с цялата своя нечистоплътност. Тук е етерният център на човешката сетивна душа.
Пред нас е царицата, оплитана непрестанно в живия плет и паяжината на своята непокорност, самонадеяност и горделивост. Нима разсъдъчната душа не плете по подобен начин, самонадеяно и самомнително, лабиринтите на своите мисли?! Нима логиката на човешкото мислене не достига до абсурда да се надценява, преповтаря и самопровъзгласява – особено в сферите на съвременната научна мисъл?!
Пред нас е съзнателната душа – чистата мисъл, донесeна от вълшебния крилат пратеник на Духовния свят /конят/, който освобождава царя, освобождава царицата и разваля вековната магия. Именно чрез него се развързва кармичният възел в приказката. Това е и кармичният възел на цялото човечество. Той е между човечеството и Духовния свят!
„Сега всички били освободени от магията поради това, че вълшебният кон пръв бил освободен и сам можел да помогне на останалите.”
* * *
Във финала на нашата приказка царят /Човешкият дух/ намира онази, която е достойна да застане до него и да води народа /човечеството/. Той намира чистата Човешка душа. В света на Духа лилията, пред която розмаринът се покланя, буквално значи „ангел”. Лилията е символ, който може да срещнем в много картини от Ренесанса. Той е в ръката на Дева Мария или в ръцете на чисти и непорочни създания. Символ е на девствената душевна и физическа чистота, на красотата, на нежността и чистото доверие. Това са добродетелите, които са равнозначни само и единствено на Духа в неговата кристална белота. Едно цвете се покланя на друго цвете, един пратеник на Духовния свят се покланя на съществото на Духа – Истината тържествува!
Имаме две двойки герои. Едната двойка са омагьосаните цар и царица /те са изминали вече определен път на развитие/, а другата – цар, който търси своята царица. Неговата царица е човешката душа, която все още е в Духа. Тя може да бъде разомагьосана само, ако бъде „призната” от земният пратеник на Духовния свят – розмаринът, зад който стои, както казахме, Венера.
Как може да ни се представи още това Пътуване? Човешкият дух намира своята душа, като се „среща” сам със себе си и с нея, на различни етапи от своето развитие. Тези две двойки са образ на спираловидното вътрешно развитие на човешката индивидуалност от една страна, а от друга страна са път, който е предначертан да бъде извървян от цялото човечество. Може да си представим това развитие като спираловидно пътуване, в което човешкото съзнание се повдига и съзнателното намира отново Духовния свят...
Нека се върнем отново към Венера /Луцифер, Светия Дух/! Венера, както казахме, участва като невидима сила, която се проявява първо чрез цветето розмарин. Чрез него тя насочва Човешкия дух в разпознаването на това кое е истинно, и кое е неистинно. В същия момент Венера се явава и в друг образ. Това е магьосницата. Да, тя е онази сила, която „забърква” предварително причините за цялото последващо развитие. И тук блесва именно дуалността на Венера. От една страна тя е прекрасната богиня, която стои високо в пантеона на боговете. От друга страна, тя е „земната” богиня, която в гнева си може да изпитва съвсем земни чувства, да се подчини на импулсите на тъмната си астрална природа.
Тук обаче виждаме и нейната трета, висша, окултна природа. Венера-магьосницата, с всичките си предварителни действия, става причина за пътя на царя /Човешкия дух/. Нейната сребърна стрела, която много ни напомня на пробождащата стрела на нейния син Ерос, пронизва крилатата човешка мисъл /конят/. Според друга версия Ерос не е син на Венера, а се ражда от пъвичния Хаос, т.е. тази нигова стрела не е нищо друго, а остротата на висшата божествена енергия, която води събитията.
И така кралатата човешка мисъл е само ранена и обезсилена. Самият факт, че стрелата е сребърна, показва, че тя има благороден, висш произход. В същия момент в образа на розмарина, Венера продължава негласно и невидимо, но справедливо да ръководи онова, което самата тя е провокирала. Е, не се ли случват думите на Р.Пауъл?! Нямаме ли единно действие, противодействие и целокупност на силите в Духа, които създават закономерни препятствия именно, за да бъдат преодоляни от Човешкия дух и той да премине в нова по-висша форма от своето развитие?! В Духа магьосницата и отшелникът-посветен са еднакво учители за Човешкия дух и душа. Те са проводници на единната енергия на Светия дух.
Истината за човечеството, за дългия хилядолетен път, през който ще мине човешката душа, е истина, която струи от приказки, сказания и митове. Те ни казват всичко за света, който е бил, който е, и който ще бъде! Той е едно цяло с Духовния свят, Космоса и нашия земен човешки свят!
Край!
Искам да благодаря на Нели Хорински за превода на лекцията, в която беше тази прекрасна приказка. Въпреки че ние принадлежим към различни кармични течения в Антропософското движение, и земното ни приятелство естествено е белязано от това, онова което всеки съумява да направи за другия, а и за всички, е най-важно. Благодаря, Нели!
Заниманията ми с приказки, както и с изкуството на Ренесанса в други мои изследвания, с онова, което мога да направя практически за българските деца, са моят изследователски път в Антропософията.
Щайнер иска от своите „ученици” да се научат да „виждат” Духа в материята, материята да им говори чрез езика на Духа. Той не иска слепи и цитиращи го непрестанно последователи, а хора, които да умеят да разсъждават и надграждат онова, което той остави след себе си. Той иска хора, които да свържат Духовната наука в душата си със собственото си душевно богатство. То е плод на участието ни като духовни семенца в цялостната космическа еволюция. Това е и гьотеанистичният подход, на който изцяло се осланя Антропософията. Ние растем заедно с Антропософията! Заедно с нея расте и Човешката ни душа! Бъдещето е далеч пред нас. Ако не в този живот, то в следващите ни инкарнации, ще продължим започнатото. Благодарение на тези мои прозрения, самата аз получавам голяма опора в живота си, за това, че има смисъл да продължа, въпреки всичко и въпреки всички.
Дорина