ПРИЯТЕЛИ НА АНТРОПОСОФИЯТА - ЕЗОТЕРИЧНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ

ПЕПЕРУДАТА И ЧОВЕШКАТА ДУША
/духовно-научно изследване/

Човешката душа и нейното бъдеще в приказките

Част 1

Изследването „Космическо-земният път на пеперудата” е първа част от цялостната идея да се разгледа връзката на пеперудата и нейният космично-земен път с човешката душа. Както стана ясно човешката душа като въздушно-светлинно същество преминава огромен период от своето развитие, свързана само с тънка нишка с физическото тяло-зародиш и форма, разстлана в атмосферата на Старото Слънце. Процесът е на постепенното й вплитане и потъване във все повече втвърдяващото се физическо тяло. Но преди това самото то се отличава коренно от сегашния си свързан с реалната физическа смърт напълно минерализиран еквивалент. Заедно с душата физическият зародиш-форма преминава, подобна на пеперудената, четиристепенна метаморфоза. Затова по думите на Щайнер посветените творци изобразяват човекът като човешко тяло с криле.

Във втората си част изследването ще развие идеята за пътя и бъдещето на човешката душа, за онова, което реално очаква човечеството, разгледани в мита за Ерос и Психея, представен от римския посветен Апулей в „Златното магаре”, в няколко приказки на братя Грим, Ханс Кр.Андерсен и други автори, както и по какъв начин това бива отразено от посветени ренесенсови художници.

Митът за Амур и Психея, поради обозначаването на думата "душа" на древногръцки с "психе", е сред най-любимите за анализ на всякакви дълбинни специалисти и неспециалисти. В същия момент с думата "психе" се е обозначавала и вид пеперуда, затова и Психея е изобразявана с криле на пеперуда. Въпреки това се срещат и моменти, в които самият Амур е изобразен с криле на пеперуда... И много от тълкувателите на този мит съотнасят именно, поради тези и до днес известни връзки, човешката душа с пеперуда. Други се насочват към дълбинни анализи по един аналитичен модел и изцяло акцентират върху онова, което се случва в дълбините на човешката душа, достигайки до най-дълбоките пластове на личното и колективното несъзнавано и анализирайки неговия живот в развитие към пластовете и светлината на съзнаваното. Нашият поглед върху мита за Амур и Психея ще бъде по-различен, което изисква задължително да се вникне в оригиналния текст на посветения в Египетските мистерии Апулей. Прави впечатление, че Психея - човешката душа-пеперуда, е един единствен път герой и участник в древногръцки мит. Образът на Психея не се среща нито в египетските митове и легенди, нито в древноперсийските, или в древноиндийските. Т.е. Психея и нейното участие в Апулеевото "Златно магаре" е една уникална нейна поява на световната митологична сцена. В много по-ново време се появява приказката "Красавицата и звярът", която до голяма степен напомня със сюжета си за този мит. Но като едно съвсем първоначално съждение може да кажем - Психея или човешката душа е един млад персонаж в митологичното мислене на хората. И по-нататък ние ще видим защо!

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен

Жабокът-цар или Железният Хайнрих

В старо време, когато желанията още се сбъдвали, живял един цар, който имал няколко дъщери и всички до една били хубави. Но най-малката била толкова хубава, че дори слънцето, видяло толкова хубост по света, се удивявало, колчем озаряло лицето й.
Близко до царския дворец се разстилала голяма тъмна гора и в гората, под една стара липа, имало кладенец. Когато денят бил много горещ, царкинята отивала в гората и сядала на зида на хладния кладенец. Ако пък я обхванела досада, вземала една златна топка, хвърляла я във въздуха и пак я улавяла, и тази топка била най-любимата й играчка.
Не щеш ли, веднъж златната топка не паднала в протегнатите нагоре ръчици на царкинята, ами тупнала на земята, отскочила и паднала право във водата. Царкинята я проследила с очи, но топката изчезвала, а кладенецът бил толкова дълбок, че не се виждало дъното му. Тя заплакала и плачела все по-силно и по-силно и не можела да се успокои.
Но както плачела, някой й викнал:
— Какво ти е, царска дъще? Ридаеш така, че ще покъртиш и камък.
Тя погледнала наоколо да види откъде иде гласът и зърнала един жабок, подал дебелата си грозна глава над водата.
— А, ти ли си, стари мокрьо? — рекла тя. — Плача за златната си топка, дето ми падна в кладенеца.
— Хайде, не плачи! — отвърнал жабокът. — Аз бих ти помогнал, но какво ще ми дадеш, ако ти донеса играчката?
— Каквото искаш, драги жабоко — викнала тя. — Роклята, бисерите, скъпоценните камъни, дори златната корона, която е на главата ми. Жабокът рекъл:
— Не ми трябват роклята, бисерите, скъпоценните камъни и златната корона. Но ако склониш да ме обикнеш, ако ме приемеш за другар в твоите игри, ако ми разрешиш да сядам на масата до тебе, да ям от твоята златна чинийка, да пия от твоята чашка, да спя в твоето креватче, ако ми обещаваш всичко това, аз ще сляза в кладенеца и ще ти донеса златната топка.
— О, да — рекла тя, — обещавам ти всичко, каквото искаш, стига само да ми донесеш топката.
Но си помислила: „Виж го какво дърдори глупавият жабок! Неговото място е във водата, при другите жаби, и работата му е да кряка, а не да бъде другар на човек.“
Като чул обещанието, жабокът гмурнал глава във водата, спуснал се надолу и след малко отново изплавал горе — носел топката в устата си и я сложил на тревата.
Царкинята много се зарадвала, като видяла пак хубавата си топка, дигнала я и се завтекла назад към двореца.
— Чакай, чакай — викнал жабокът, — вземи ме със себе си, аз не мога да тичам като тебе!
Но напусто квакал подире й, колкото му глас държал. Тя не го слушала, прибрала се бързо-бързо у дома си, забравила скоро клетия жабок и той трябвало отново да слезе в кладенеца.
На другия ден, като седнала с царя и всички придворни на трапезата и почнала да яде от златната си чинийка — пляс-плюс, пляс-плюс, — някой зашляпал по мраморната стълба, стигнал горе, похлопал на вратата и викнал:
— Най-малка царска дъще, отвори ми!
Изтичала тя да види кой е вън, но като отворила, видяла жабока. Затворила бързо вратата и се върнала на трапезата, но цялата треперела от страх.
Видял царят, че е разтревожена, и я попитал:
— Защо толкова се изплаши, чедо? Да не е дошъл някой великан да те грабне?
— Не — отвърнала тя, — не е великан, а мръсен жабок.
— Какво иска този жабок от тебе?
— Ох, мили татко, като бях вчера в гората и играех край кладенеца, златната ми топка падна във водата. Разплаках се и плачех, без да мога да спра, и тогава този жабок я извади от кладенеца и ми я донесе. Но тъй като много настояваше, обещах му да го взема за другар в игрите си, без да помисля, че може да живее вън от водата. Стои сега отвън и иска да влезе при мене.
Похлопало се втори път и се чуло:
— Хайде, малка царска дъще, отвори, пусни ме в къщи! Та забрави ли, че вчера твойта топка аз намерих и че ти ми дума даде там, до кладенеца хладен? Хайде, малка царска дъще, отвори, пусни ме в къщи!
Тогава царят рекъл:
— Каквото си обещала, трябва да го изпълниш. Иди и отвори на жабока!
Отишла царкинята и отворила вратата. Жабокът с един скок влязъл, тръгнал по петите й и спрял до нейния стол. Почакал малко, и викнал:
— Дигни ме да седна до тебе!
Тя се двоумяла, но накрая царят й заповядал да изпълни желанието на жабока.
Като се намерил на стола, жабокът поискал да се качи на масата и пак й рекъл:
— Бутни златната си чинийка към мене, та да ядем заедно!
Направила тя и това, но се виждало, че го прави без желание. Усладила се гозбата на жабока и той си хапнал добре, а царкинята едва преглъщала. Накрая жабокът рекъл:
— Ядох до насита и се уморих. Занеси ме сега в стаята си. Оправи коприненото креватче, та да си легнем.
Разплакала се царкинята, защото я било страх от студения жабок. Тя не смеела да го докосне, а той искал да спи в нейното хубаво чисто легло. Но царят се разгневил и рекъл:
— Не бива да презираш онзи, който ти е помогнал в беда.
Нямало що, уловила го тя с два пръста, занесла го в стаята си и го оставила в един ъгъл. Но щом се мушнала в леглото, той допълзял и рекъл:
— Уморен съм и искам да спя удобно като тебе. Ако не ме дигнеш, ще те обадя на баща ти.
Тогава тя ужасно се разсърдила, хванала го и с всички сили го запратила в стената.
Най-сетне ще ме оставиш на мира, отвратителен жабоко!
Но като паднал на пода, жабокът се превърнал в царски син с хубави и весели очи.
Сега по волята на нейния баща той й станал мил другар и съпруг. Разказал й, че бил омагьосан от зла вещица и само тя, най-малката царска дъщеря, могла да го избави от кладенеца. Скоро си легнали, понеже на другия ден щели да заминат заедно за неговото царство.
На заранта, щом слънцето се събудило, пред двореца спряла каляска, в която били впрегнати осем бели коня с бели пера от камилска птица на главата и със златни синджири отстрани; а отзад на каляската стоял прав прислужникът на младия цар, верният Хайнрих.
Когато господарят му бил превърнат в жабок, такава голяма мъка обзела верния Хайнрих, че той накарал да стегнат с три железни обръча сърцето му, за да не се пръсне от скръб и жалост. Сега каляската трябвало да заведе младия цар в царството му.
Верният Хайнрих помогнал на двамата да се качат, изправил се отзад на каляската и сърцето му преливало от радост, че господарят вече е избавен от магията.
Като изминали малко от пътя, царският син чул силен пукот отзад, като че се строшило нещо. Обърнал се и викнал:
— Изпуска, Хайнрих, нещо става, каляската ти не е здрава.
А верният Хайнрих отвърнал:
— Не, падна обръч от сърцето, от моето сърце, което усещаше се много зле
и чезнеше от жал, докле вий в оня кладенец дълбок живеехте като жабок.
Изпукало втори и трети път и царският син все мислел, че става нещо с каляската, а то били железните обръчи, които се пукали и падали от сърцето на верния Хайнрих поради радостта, че господарят му се избавил от магията и бил честит.

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен

* * *

Нека се опитаме с днешното наше съзнание, обогатено от Антропософската наука да "надникнем" зад символите, ситуациите и действията, да се опитаме да прозрем Духа им!

Красноречив жест!

В стари времена, когато все още не съществуваше тази рязка граница между човешкия свят и света на Боговете, между света на материята и света на Духа, когато все още с голяма част от себе си човешкото същество „плуваше” в етерния свят, населен с различни духовни същества, когато „желанията” се сбъдваха, защото по естествен начин мисълта се осъществяваше и живееше в единение със света на идеите – животъчащи светли Духовни същества..., живееше нашият Отец, със своите „няколко дъщери” – всички хубави до една... Но най-малката, последната, беше най-красивата! Толкова прекрасна бе тя - неговото последно и най-дългочакано дете, че Слънцето, което беше видяло толкова хубост по света, се удивляваше, когато озаряваше лицето й. Най-малката дъщеря беше Човешката душа.

В онези вълшебни времена, когато човешкото същество все още пазеше връзката си със света на Духа, неговата душа – тази най-малка и най-млада „царска” дъщеря беше много по-различна от всички други, създадени от нейния Отец преди това. Слънчеви духовни същества я озаряваха, удивени от нейната хубост. Тя беше по-различна не само със своята красота, но и с онова, което постепенно израстваше в нея с течение на времето. Подариха й една златна топка – нашата земна планета, която най-много обичаше и която непрестанно я свързваше с тези същества като една жива златно-божествена нишка.

Човешката душа опознаваше земния свят стъпка по стъпка. Тя вече познаваше деня и нощта, топлината и студа, светлината и мрака, живееше в своите чувства. Но освен светлината, озаряваща прекрасното лице на тъй младата Човешка душа, наоколо имаше безброй предизвикателства, идващи от други сили, не винаги тъй светли и любещи.

И така в един горещ земен ден, Човешката душа преживя важно премеждие. Този земен ден беше изключително важен за целия й път по-нататък. Тук се намеси не някоя друга, а великата богиня Афродита-Венера /Светият Дух!/, посадила и отгледала Дървото на живота – старата липа. /дървото на Венера според Антропософията/. Дървото на живота и неговата богиня бяха вечната връзка между Духовния и земния свят. Пред тях се изправи Човешката душа. В корените му бликаше извор. Но той напояваше не земната гореща твърд, а един стар кладенец. Животворящият извор в корените на "старото" липово Дърво на живота, беше загубил своята истинска сила. Изворът беше приклещен в стария тинест подземен свят на дълбокия кладенец, който погълна и любимата златна топка, подарък на Човешката душа от светлите боговете. Тя горко заплака и зарида! Да, и Венера - покровителката на любовта, на красотата, на чувствата и чувствения свят, на светлината, идваща от Боговете, беше загубила своя блясък. Беше състарена, уморена, безмълвна, като самотно и изоставено дърво в тъмната гора на човешките чувства. Златната и любима топка, светлата пътека, която я свързваше постоянно с Духовния свят, се отзова в дълбокия, бездънен и непрогледен кладенец. Скъса се Божествената златна нишка с нейните приятели на Светлината! Човешката душа остана сама, без своята любима "играчка". Досега тя си играеше лекомислено и се забавляваше с онова най-скъпо нещо, дарено й от Боговете. Затова ронеше истински сълзи в самотата си, защото сега беше обречена да скъса и да загуби своите Светли приятели, които винаги знаеха мислите й, споделяха чувствата й, изпълняваха желанията й. Сега Човешката душа остана съвсем сама - между Дървото на живота и студеният и дълбок каменен кладенец - Подземния свят. Делеше я огромна бездна от нейните Светли приятели.

* * *

... И така Човешката душа поради своето лекомислие, поради младостта си може би, загуби своята връзка с Духовния свят. Но вероятно самият Той й помогна за това, не за да я види така разстроена и неутешима, а за да й даде възможност да порасне и укрепне, през самотата и загубата. Шансът й беше даден чрез един грозен и дебел жабок. Това обаче не беше истински жабок, а омагьосан царски син, но Човешката душа не знаеше това. Той й предложи отново да й върне пропадналата в дълбокия подземен свят златна топка, но искаше и отплата в замяна. Кой беше този омагьосан царски син - една прадревна фигура на мъжкото начало - един Адам, скрито в корените на Дървото на живота, един Луцифер-изкусител, готов да изкуши Човешката душа чрез "връщането" на радостта и светлината, една преобразена и омагьосана Афродита и земният й, а не божествен образ, изскочили от помътнелия кладенец... Омагьосването, грозотата, отвращението, лъжата съпътстваха пътя на Човешката душа оттук-нататък.

Изкушена да получи обратно своята златна топка на всяка цена, тя обеща една лъжа. Жабокът-принц-изкусител, пратеник на Духовния свят от подземното царство, не искаше нищо материално от нея в замяна. Той не искаше нищо външно - рокля, бисери, скъпоценни камъни, дори царската й корона, а искаше обичта й, приятелството й, споделеността на живота - най-интимната й близост - да се храни от нейните чинийка и чашка, да спи до нея. С една дума - той искаше всичко най-свидно, което тя притежава - личното й пространство, той искаше физическо и душевно единение с нея, искаше я цялата за себе си. А тя не се интересуваше от нищо друго - занимаваше я единствено подаръкът от нейните светли приятели, отново да се върне при нея - златната топка, държеше се като едно непораснало и безотговорно, обгрижвано вечно от Боговете Божествено дете.

Жабокът-принц, пратеник на Боговете й даде тази възможност - той върна нейната златна топка от дъното на кладенеца, но какво получи в замяна!? Какво можеше да се случи с Човешката душа, ако този пратеник не се беше появил?! Тя щеше да остане просто една Душа - познаваща земния свят, деня и нощта, студа и топлината, светлината и мрака, люшкана от собствените си чувства, но не израснала, не познала самата себе си и собствените си същност... Защото онова, което предстоеше оттук-нататък щеше да промени изцяло човешката душа!

В мига, когато Човешката душа получи в себе си отново светлината и радостта, възможността отново да си другарува със своите светли приятели - духовните същества, и държаше в ръце своята любима златна топка, тя забрави обещанието, дадено на жабокът-принц. А тя му беше обещала, онова, което той поиска от нея.

* * *

Кой беше жабокът-принц?!

Той единствено имаше достъп до трите свята - земния, подземния и небесния. Той познаваше тайните им, имаше тази сила, имаше тази мощ. Но беше прекалил с нея, беше надскочил разрешеното, допустимото, и сега по волята на Боговете живееше като омагьосан неприятен и грозен жабок. Само Човешката душа, нейната обич, топлина, приятелство и единението с нея можеха да му помогнат да се избави, можеше да го спасят и той знаеше това.

Но Човешката душа изобщо и не подозираше кой беше този грозен жабок - той беше нейният шанс да израсне, въпреки че тя се гнусеше от него още от първия миг, в който се срещнаха. И дума не можеше да става тя да даде обичта си на тази грозота, затова като получи отново златната си топка, мигновено го забрави, отправяйки се към дома на своя Отец, а жабокът се върна тъжен и самотен в своето блато.

Красотата и грозотата беше нужно да застанат заедно една до друга, и Човешката душа - дете на Боговете, беше нужно да приеме Грозотата, да я обикне, да я приеме, и така да я спаси! Но това не се случи, и Човешката душа имаше още да расте...

Тя "порасна" по трудния начин, поради своята непокорност и неразумност. Жабокът-принц, който имаше една твърда и непоколебима воля в себе си, разумност и проницателност, следваше своя път. Той й беше повярвал и сега търсеше обещаното. Намери дома на нейния Отец и всички разбраха какво се е случило. Справедлив и честен, нейният Отец настоя Човешката душа да изпълни обещанието си, да приеме най-близо до себе си омагьосания грозен жабок, който й е помогнал в беда.



И така Човешката душа прие до себе си това грозно същество, без всякакво желание и с отвращение. Тя трябваше да се справи със самата себе си, да послуша и се подчини на своя Отец, да приеме до себе си грозния жабок.



Но какво се случи?!

В мига, когато той поиска да стане и част от най-съкровената й същност, когато в чисто човешки план човешките тела създават най-здравата възможна етерна връзка чрез физическата близост, а в духовна светлина се извърша "женитбата" на Душата с Духа, Човешката душа, проявявайки една истинска Азова воля "с всички сили го запрати в стената"... Тогава магията се развали! Не със сладникава целувка, не с нежност и обич, не с приятелство и топлина, а с истински характер тя реагира и заяви своята нова сила... Да, тя вече можеше сама да взема решения, тя не се чувстваше зависима нито от своя Отец, нито от лекомислените си обещания, нито от този "отвратителен жабок"... Явно Човешката душа криеше в себе си твърде огнен нрав, който изплува и огря истинската й вътрешна същност. В този момент тя позна самата себе си. Тя се чувстваше различна, силна и непоколебима.

* * *

Магията се развали и едва тогава като равен с равен, като едно цяло, Човешката душа "позна" в грозния и дебел жабок своя "другар и съпруг... с хубави и весели очи". Неговото избавление се дължеше на нейното израстване, не на примирението й, а на волята й да бъде себе си, като бъде честна и истинна, като приеме отговорност за земния си път. Но тя израстна точно благодарение на шанса, който й беше даден да се развие по трудния начин на несъгласието, отричането и отвращението, да се бори със себе си съзнателно.

Забележителен е краят на нашата история - женитбата на Духа с Човешката Душа! В пълна хармония осемте бели коня, като пратеници на Духовния свят, за което говорят и златните атрибути по тях, идват, за да заведат "младоженците" там, където е отредено да живеят - във вечната природа на човешкото същество, в "царството" на Духа:
"На заранта, щом слънцето се събудило, пред двореца спряла каляска, в която били впрегнати осем бели коня с бели пера от камилска птица на главата и със златни синджири отстрани; а отзад на каляската стоял прав прислужникът на младия цар, верният Хайнрих."



Още по-забележителен е и верният Хайнрих. Дори в самото заглавие на тази история сякаш имаме везна, от едната страна, на която стои жабокът-цар, а от другата железният Хайнрих, с думичката "или", сякаш би било равнозначно дали ще разкажем историята на жабокът-цар или на неговият дълго чакащ развръзката Хайнрих. Но защо всъщност Хайнрих се появява едва в края на историята, дори след щастливият й край, като една допълнителна история, като вплетена в основната линия друга линия и друга съдба, развила се успоредно с основната?



Той е водачът на тази Божествена двойка. Тук в земните щрихи на цялата история Хайнрих е един земен изкупител който е страдал, чието сърце е щяло да се пръсне от скръб и жалост. Затова поискал той да стегнат с три железни обръча сърцето му, за да не се пръсне. Но дали той не е продължавал да изпитва същата болка, дори и по-голяма от тези стегнати около тялото му железни обръчи? Дали не е търсел болката, за да не бъде сам в болката и неговият господар?!

Кое е това, което стяга сърцето ни всъщност? Кое е това, което едно по едно е нужно да свалим от него..., за да намерим радостта и свободата, за да имаме вярата и надеждата?

Краят оставям на вас!

/Използваните снимки са илюстрации към приказката от 1874 и 1882 год./

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен

* * *

Ако отново се върнем на момента, когато царската дъщеря буквално запраща жабока директно в стената. Това реално е убийствена жестокост и в случая именно тук става развръзката на историята - връщането на истинския облик на омагьосания принц. В тази приказна ситуация можем да "чуем" следното послание: даваха се толкова шансове на човечеството и на целокупната човешка душа да се развива по един одухотворен начин - до един момент. В следващият момент точно човечеството буквално запраща Духа по дяволите. И именно в този момент ще настъпи развръзката за цялото човечество. Каква ще е тя обаче? В какво ще се превърне омагьосаният жабок? Така или иначе тук индиректно е намесена и "злата вещица", което е важно - тя също се явява като наблюдател на развръзката, макар и индиректен - тук тя е в действителност земната проява на божествената Венера, чийто образ ще разгледаме по-нататък в изследването.

В приказката се казва, че зла вещица е омагьосала принца да живее в кладенеца с извиращата вода под старата липа... Тук бих предположила, че с цялата тази магьосническа дейност е свързана Афродита-Венера /Луцифер, Светият Дух/. Знаем, че както Афродита, така и Луцифер /същества, които населяват астралното тяло на човека/ са многопластови, т.е. тяхната същност може да се види и в двата полюса - на красотата, но и на грозотата. Спасеният и изкупен от човешката душа Луцифер е пътят й към Христос! Но преди това Духът е отричан, отричан, отричан, дори в момента на развръзката, която се оказва крайно необходима, именно като такава - груба и буквално убийствена за Духа, той бива напълно захвърлен от човечеството...

В ГА 177, Р.Щайнер казва:

"А никое предишно столетие не беше толкова много изоставено от Бога, както 19 век и началото на 20 век. Тази подробност е изключително важна, скъпи мои приятели. Но и друго е вярно нито едно предишно столетие не гледаше с такова безразличие на своята изоставеност от Бога."

"Най-погрешната вяра, която е обземала човечеството в хода на неговата история, е тази ако ми позволите, скъпи мои приятели, един тривиален израз че Духовете биха допуснали да бъдат игнорирани от човека.
Погледнете на това като на един егоизъм, като на едно себелюбие от страна на Духовете, макар и в духовния свят да важи съвсем различна терминология, отколкото тук в сетивния физически свят. И все пак погледнете на това като на един егоизъм, като на едно себелюбие от страна на Духовете, обаче не забравяйте: ако Духовете бъдат игнорирани тук в сетивния свят, ако Духовете бъдат игнорирани от човека, те си отмъщават жестоко! Това е един общовалиден закон, една желязна необходимост: Духовете си отмъщават. И между многото други характеристики, които могат да се дадат за нашата съвременна епоха, ние сме в правото си да заявим: Сегашният хаос всред човечеството е всъщност самото отмъщение на Духовете заради тяхното продължително игнориране от страна на хората."

"За всичко, което става на физическия план, за истините на физическия план, за правилното и здраво отношение на
човека към физическия план се грижи, така да се каже, самата външна природа. Там където се разпорежда външната природа, няма много място за порочни инстинкти. Там човекът следва външната природа и не може да се отклонява кой знае колко много. Но опита ли се да направи крачката от физическия план към свръхсетивния свят, тогава човекът веднага изгубва майчината грижа от страна на външната природа и много остро започва да усеща липсата на един друг вид ръководство, липса на един друг вид душевна сигурност. Това обаче е възможно само тогава, когато човек изоставя физическия план с една здрава и непокварена душа; в противен случай събитията в граничната област стават неудържими. Тези събития стават неподвластни както на природните, така и на социалните закони; те стават неудържими в буквалния смисъл на думите. Изведнъж човек се усеща свободен, а не е в състояние да понася свободата."


Ето го и Хайнрих-Христос в картината на Албрехт Дюрер "Христос като човекът на страданията", нарисувана от художника на 22 години!

* * *

Появата на Хайнрих "от нищото" в края на историята, всъщност е закономерен край. И тогава, а и до днес това е ситуацията - Христос стои и чака, страдащ, човешката душа да се пробуди по правилен начин, макар и по трудния път. Всъщност той е невидимият зрител на всичко, което се случва в света. И вместо гълъб обвит в златен ореол над главата му, виждаме също тъй живо изрисувана граблива птица - орел, важен езотеричен символ на времето ни.

И тъй като е факт, че това е една наистина езотерична "приказка", създадена от посветени в минали времена, и вероятно все пак поукрасена от последващите народни разказвачи, в нея перфектно се очертават силуетите на днешното време - освен духовните същности, които прозират зад различните астрални събития, изобразени в разказа. Тя дори е един вид "предсказание" за днешните и бъдещи времена.


Моментът с трите метални обръча, впити в сърцето на поелия болката на своя господар - Духа, Хайнрих-Христос... Тук тази успоредност с основното действие, която реално е загатната, че протича като преживяване е наистина показателна. Т.е. през цялото време Хайнрих е в очакване. Трите обръча са железни. Желязото е металът на Марс - каква е неговата намеса тук, в същия момент имаме златната топка, златните синджири на осемте коня...и кочияшът - водач Хайнрих, който води своите господари към тяхното царство. Трите обръча и човешкото сърце...

Хелиос и Аполон, водещи своите колесници, са митологични еквиваленти на Хайнрих!

Бог Хелиос на своята огнена колесница

Версайският Аполон

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен

Трите железни обръча, впити в сърцето на Хайнрих - Христос

Може да погледнем този важен детайл от приказката от различни ъгли.

Желязото е съставна част на земната кора и земното ядро. Сред металите, открити на Земята е втори по честота, а сред химическите елементи изобщо - четвърти по количество залежи. Елемент е от състава на Слънцето и много звезди. Най-големите рудни залежи са северноамериканските, английските, френските, германските, руските и севернокитайските. Интересен факт е, че те образуват мощен пояс около Земята. Оказва се, че желязната руда е разпространена из целия умерен климатичен пояс на северното полукълбо. В сравнение с тях бразилските, африканските, индийските и австралийските залежи са незначителни. Също интересен факт е, че въглеродът е разпространен по същия начин както желязото - най-големите залежи на въглища следват железния пояс през всички северни континенти. Въглеродът е тясно свързан с желязото в процесите на живота. Зоната с умерен климат е "ритмичната" средна зона на Земята, това е "гръдният" й кош.





От чисто физиологична гл.т. обмяната на желязото в човешкото тяло е от фундаментално значение за живота ни и за това, което сме като човешки същества. Близо 65% от желязото в човешкия организъм /средното количество е 4,5 гр./, са под формата на хемоглобин, който транспортира кислорода от белите дробове до всички части на тялото. Отново пред нас е именно ритмичната, средната част на човешкото същество, където се намира човешкото сърце като главна движеща сила на кръвообръщението, обгърнато от левия и десния бял дроб - основен орган на дишането. Чрез дишането в еволюционното развитие на човека от антропософска гл.т. се дава възможност индивидуалният Аз да навлезе в човешкото същество. Кръвта е именно физиологичният изразител на човешкият ни Аз, на човешката ни индивидуалност.

Първи "приносители" на желязо за древните хора са метеоритите - 3000.г. пр.Хр. Първи данни за добито от човека желязо идват от Средния Изток - около 2500 г.пр.Хр. Желязото дава началото на цяла епоха за човечеството - Желязната епоха - с начало ок.1200 г.пр.Хр.

Желязото е служило за целите на съзиданието и в същия момент е било използвано за разрушение. Преди 2 хил.г. римският писател и учен Плиний Старши казва следното: "Железните мини дадоха на човека най-великолепния и най-вредния инструмент. Точно чрез този инструмент ние орем земята, насаждаме културите си, обработваме овошките си и подмладяваме лозите си всяка година, изрязвайки старите пръчки с гроздето. Със същия този инструмент ние градим домове, трошим камъни и за всичките тези цели използваме желязо. И пак с помощта на желязото ние се бием, водим войни и ограбваме. И го правим не само в ръкопашния бой, но му даваме и крила, запращаме го надалеч, кога от амбразури, кога от силни човешки ръце, кога с лък под формата на крилати стрели. Това според мен е най-позорното откритие на човешкия ум. За да помогнем на смъртта да сполети човека по-бързо, ние й дадохме крила и снабдихме желязото с пера. Вината за това е на човека, а не на Природата."

Желязото още в Древна Гърция се ограничило до строго материални дейности. То не било използвано в храмовете от жреците в религиозните ритуали. Дори внасянето му в храмовете било забранено. Оръжията на древните гърци били направени от бронз. Т.е. можем да предполагаме, че древногръцките посветени определено не са имали добро отношение към този метал и са го смятали за своеобразна "пречка".

В римско време човешкото Его започнало да се свързва по-пълно със земните сили. Римските закони първи дават дефиниция на човешката личност, за нейните притежания, възможност за волеизявление, раждането на индивидуалните човешки права. Остротата на човешкия интелект в римското ораторско изкуство взело превес над възможността Боговете да бъдат чувани чрез връзката на обикновените хора с оракулите/в Древна Гърция/ и следвани във вътрешното човешко същество. Войнствената завоевателна политика на римляните е тясно преплетена именно с "разцвета" в използването на желязото за различни оръжия.

Ако погледнем в митологията желязото е свещеният метал на гръцкият бог на войната Арес, твърде непопулярен на Олимп. От връзката му с богинята на любовта Афродита /представена в нашата приказка няколко пъти - старата липа, изкушението, магията/ се раждат Фобос и Деймос /Ужасът и Страхът/, но и Ерос - богът на Любовта /една от версиите за раждането му/ и Хармония - потенциалната възможност за хармонично единение между двете велики страсти - Любовта и Войната. Металът на Афродита е медта. В момента не е нужно да се навлиза в подробности за възможните Духовни реалности, които стоят зад митологичните образи на Афродита и Ерос. За римляните Марс е много почитан бог - той властва и над живота и над смъртта. В някои традиции желязото е противопоставено на медта и бронза като неблагороден срещу благородни метали /божествени/. Но други традиции са го почитали - като пратен от Боговете чрез метеоритите.

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен

* * *

След пространното разглеждане на желязото от гл.т. на митологията, човешката физиология, геологията, географията, и мястото му дори в епохалното историческо развитие на човешките същества, обхванати със съвременния научен мироглед, е време да задълбочим познанието ни от гл.т на Духовната наука.

Важно е първо да подходим с изключително ясно съзнание за дълбокия езотеричен смисъл на действията, случващи се в приказки, митове и легенди. Във времената на тяхното създаване, те са били събития, директно наблюдавани от Посветени в Астралния свят, като предстоящи. Посветените са имали тази бъдеща картина пред очите си, която се е разкривала с ясното съдействие на Духовните същества. Тази картина е можело да се опише с намеци, със символи - тя е била разбирана и живо преживявана от съвременниците на онези времена. Но за днешните хора това са символи, пред които се изправяме с твърде различната си душевна и мисловна конституция, и само от нас зависи дали ще успеем правилно да прогледнем под воала на символа-дума и образ, под символа на описаните действия и отношения, и да прозрем в тях първообразите на велики космическо-духовни събития.

"Желязното съдържание на Земята произлиза от Марс и включването на желязото в кръвта е във връзка с преминаването през Марс. Древните гръцки и римски посветени, които са знаели, че с червената кръв е дадена именно смелостта, агресивността на хората, определят оттам Марс като бог на войната."
GA 96

Знаем, че Времето /Хронос/ като понятие, преживяване, смисъл е свързано конкретно със земното отмерване на човешкия живот, на Земния живот, на Космическия физически живот. Но Времето не е мерна единица в Духовния свят. Онова, което се случва там в Космически и Земен план е подвластно на смисъла, изразен в думите Вечност и Безкрайност, които са неизмерими и неопределими! От Космическите духовни събития, разиграващи се невидимо от възприятията и мисленето на обикновения човек, в човечеството се проецират като нишки конкретни исторически събития, ситуации, срещи, в които ние ставаме преки участници столетия и хилядолетия, измерени в земни години. Тези огромен брой земни години тук, са един дъх във Вечността на Духовния свят!

"В сми­съ­ла на ми­та всичко, ко­ето се случ­ва днес, след­ва да се раз­г­леж­да ка­то из­ти­ча­не­то на та­зи борба. Случващото се всъщ­ност тряб­ва да се пред­с­та­ви така, че при ед­но та­ко­ва съ­би­тие в све­та от ед­на­та стра­на сто­ят си­ли­те на доброто, ко­ито из­хож­дат от Амсхаспандите и Изардите, а от дру­га­та стра­на си­ли­те на злото, ко­ито из­хож­дат от Девите. Едва ко­га­то раз­бе­рем вза­им­но­то вли­яние меж­ду доб­ри­те и зли­те сили, ще мо­жем пос­ред­с­т­вом ми­та да раз­бе­рем и съ­би­ти­ята и фак­ти­те от съвремието."
Лекция 5, ГА 101, Р.Щайнер

Онова, за което първо ни говорят трите железни обръча, изковани и приковани към Хайнрих, е че това са времената, в които желязото ВЕЧЕ е било главен, важен атрибут от живота и историята не само на човека като индивидуалност, но и на цялото човечество. И ако се върнем на великолепния цитат на Плиний Старши от по-горе, ще разберем за кои точно времена става въпрос. Тези земни времена стават изразители на процеси в Духовния свят, които рефлектират до нашето съвремие и в цялата бъдеща история на човечеството. Както казах - нужно е да държим пред мисловните си очи непрекъснато истината за огромните времеви отрязъци в човешката еволюция и история, които в Духовния свят можем да опишем само с думата "дъх" или може би да оприличим с процесите на "дишане" - "вдишване" и "издишване" между Света на Духа и Земята. И тогава се раждат други земни понятия, които сме изковали, за да се опитаме само да опишем и докоснем тази връзка - "ЕДНОВРЕМЕННОСТ" И "СИНХРОННОСТ" - нужна е будност непрестанна в нас, когато съсредоточим вниманието си върху дадена приказка, мит, легенда, картина.

Кои са тези процеси в Духовния свят, които виждаме символно изразени в трите железни обръча, и най-вече в тази плътност, която дори можем да наречем "жестока" и "болезнена"?

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен

* * *

Земята, като живо Същество и образът на Хайнрих

Нека се върнем към онова, което оказва съвременната официална наука, защото именно чрез нея и нейните инструменти и методи на изследване, можем да получаваме нови и нови доказателства за онова, което е описано от Духовната наука. И така да припомним моя разказ от геолого-географска гл.т. днес:
"Най-големите рудни залежи са северноамериканските, английските, френските, германските, руските и севернокитайските. Интересен факт е, че те образуват мощен пояс около Земята.Оказва се, че желязната руда е разпространена из целия умерен климатичен пояс на северното полукълбо. В сравнение с тях бразилските, африканските, индийските и австралийските залежи са незначителни. Също интересен факт е, че въглеродът е разпространен по същия начин както желязото - най-големите залежи на въглища следват железния пояс през всички северни континенти. Въглеродът е тясно свързан с желязото в процесите на живота. Зоната с умерен климат е "ритмичната" средна зона на Земята, това е "гръдният" й кош.

И онова, което се случва в Духовния свят, и което резонира в тази съвременна геолого-географска картина:

"... ед­нов­ре­мен­но с от­де­ля­не­то на слън­це­то и на лу­на­та от зе­мя­та, се със­тоя и ед­но друго све­тов­но събитие: пре­хо­дът на Марс през земята. Субстанциите на две­те не­бес­ни те­ла - Марс и зе­мя­та то­га­ва бя­ха тол­ка­ва редки, че бла­го­да­ре­ние на сво­ята суб­с­тан­ция Марс мо­же­ше да пре­ми­не през тя­ло­то на земята. Той ос­та­ви на нея ед­но вещество, ко­ето зе­мя­та не при­те­жа­ва­ше преди: желязото. Желязото се смеси със зе­мя­та ед­ва след пре­ми­на­ва­не­то на Марс през нея, и то­ва же­ля­зо бе­ше не­об­хо­ди­мо­то ус­ло­вие да се об­ра­зу­ва чер­ве­на­та кръв...

Съществата още ня­ма­ха вът­реш­на топлина, топ­ли­на­та об­г­ръ­ща­ше не­пос­ред­с­т­ве­но ця­ло­то зем­но кълбо, тя още бе­ше външна. Така ние мо­жем да си пред­с­та­вим зе­мя­та в то­зи мо­мент ка­то ед­но все още теч­но тяло, в ко­ето ме­та­ли­те бя­ха раз­т­во­ре­ни по на­й-­раз­ли­чен на­чин и ко­ето бе­ше за­оби­ко­ле­но от то­ва мо­ре от топ­ли­на и огън. В то­ва мо­ре от топ­ли­на слън­це­то из­п­ра­ща­ше сво­ите свет­лин­ни лъчи.

За окул­тис­та свет­ли­на­та не е прос­то фи­зи­чес­ка­та светлина, а фи­зи­чес­ка­та свет­ли­на е телесният, плът­с­ки­ят из­раз на духа. Така със слънче­ви­те лъ­чи в зе­мя­та се спус­ка­ше и съ­щи­на­та на слън­че­ви­те духове. Светлината ка­то из­раз на ду­ха на светли­на­та, се спус­ка­ше в ог­не­на­та атмосфера, в топ­лин­на­та ат­мос­фе­ра на земята. Представете си то­ва съв­сем живо. Имате зе­мя­та за­оби­ко­ле­на от топ­лин­на атмосфера, и спус­ка­щи­те се в нея слън­че­ви лъчи, ко­ито за нас оба­че са ду­хов­ни лъчи. Поради това, че те­зи ду­хо­ве на слън­це­то в слън­че­ви­те лъ­чи по­пад­на­ха в зем­ната топлина, се об­ра­зу­ва на­й-­нап­ред об­ща­та душа, об­що­то ас­т­рал­но тя­ло на ця­ло­то чо­ве­чес­т­во и на вис­шите животни. Долу на зем­на­та по­вър­х­ност се на­ми­ра­ха те­зи спя­щи хора-растения, ко­ито има­ха етер­но тя­ло и фи­зи­чес­ко тяло.

А се пос­та­ве­те на мяс­то­то на яс­но­ви­де­ца и си пред­с­та­ве­те не­го­ви­те ас­т­рал­ни видения. Какво виж­да той? Той виж­да как въз­ник­ва земята, как се от­де­ля луната. Земята е за­оби­ко­ле­на от ог­не­на мъгла, от об­ща­та топлина, в ко­ято се влива, прек­рас­но прос­вет­ля­ва­ща я отвът­ре мъд­рос­т­та на световете. Мъдростта на световете, ко­ято ид­ва от слънцето, прег­ръ­ща прос­вет­ле­на­та от слън­це­то зе­мя в зем­на аура.
Лекция 5, ГА 101

Цялата тази величествена картина, описана от Рудолф Щайнер, състояла се през първия период от земното развитие - можем да наречем "съвкуплението" на Земята с Марс /неслучайно използвам тази дума!/, представлява мощна имагинация, в която сякаш Космосът буквално "издишва" своя огнено-топлинен дъх /преминал през Времената на Първосътворението на Стария Сатурн, с последващите огромни еволюционни крачки на Старото Слънце и Старата Луна/. А Земята пред нас е онова космическо Същество, което вдишва, поглъща, преобразува, преразпределя в себе си този Духовен космически дъх! Величествена картина наистина! Оплодена от онова, което преминава през нея и което дава огромен, нов тласък на земната еволюция, след една огромна външна и вътрешна метаморфоза, на много нива.

"Нека се­га раз­г­ле­да­ме по­-­от­б­ли­зо сли­за­щи­те от слън­це­то на зе­мя­та и вър­ху хо­ра­та сили. Това, ко­ето пер­сийски­ят мит на­ри­ча Ормузд или Ахура Мазда в дейс­т­ви­тел­ност е из­раз на "ве­ли­ка­та душа", то е съ­що­то като това, ко­ето ели­нът на­ри­ча Психея."
Лекция 5, ГА 101

И така "великата душа", космическата душа, общото астрално тяло на Човечеството, слънчевата душа на космическата мъдрост, наричана Психея от древните гърци, протъкава светлинно огнено-топлинния пояс около Земята.

Налице са огромни космически събития - отделянето на Слънцето от общото му състояние със Земята и Луната. Отделянето на Луната от Земята. Свързването на Земното Същество с Марсовото Същество. Свързването на Слънчевото Същество със Земното Същество. /под тези обобщени наименования имам предвид войнствата от Духовни Същества, свързани с тези космически събития!/

И погледнато със съзнанието на днешния човек - навсякъде, където ние се срещаме днес с желязото - в земните недра, като съставна част от човешката физиология, животинските и растителните представители, е важно да се "вижда" и връзката с тези прадревни времена, които реално днес ние виждаме като действащи, формиращи, оживотворяващи, но и като умъртвяващи - там, където балансът е нарушен!

Не случайно целият умерен пояс - "гръдният кош" на нашата планета е опасан от залежи на железни руди. Дори и ако геополитически и геоикономически проследим точно в кои държави те са концентрирани, ще видим работата на Духа, и ще свържем факти и събития от историята на съответните държави в общата картина на Духовната световна история, разгледана от Духовната наука /но това не е цел на изследването в момента!/. Да, като с обръч, железен обръч е стисната Земята, точно там, където пулсира нейното сърце, където е нейната "средна част" в държави, народи, човешки съдби. Така както нашият Хайнрих е притиснал сам себе си, за да не му се пръсне сърцето от мъка по неговия господар. Това е и начинът да се овеществим, втвърдим, заземим, за да развием себе си на по-високо еволюционни ниво. Това е и начинът обаче да се себеунищожим. Този път ни е предначертан от Духовната еволюция, в която постепенно ние поемаме отговорността за собствения си живот и за следващите стъпки на тази еволюция. Хайнрих прави сам изборът към страданието и болката, в името на това да изкупи, да понесе Кръста на всички ни, на страданието ни, по обратния осъзнат път към Духа!

И тука възниква въпросът с много "ако"-та! Какво щеше да се случи, ако човешката душа /принцесата/ беше отказала да порасне? Какво щеше да стане, ако нейният Отец беше отказал да бъде последователен и честен? Какво щеше да стане, ако жабокът-принц се беше отказал да върне истинското си "лице", отчаяно забравен в кладенеца?

В приказката виждаме такова стичане на факти, действия и събития, които ясно ни говорят, че не са случайни! Те са "отработени" и "отработвани" в Духа, за да достигнат до нас чрез образите-символи, с надеждата от Висшите Светове, да ги прозрем.

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен

Бъдещето на човечеството – опит за езотеричен „прочит” на приказка, предадена от Р.Щайнер

Идеята, тази приказка да бъде „усетена” по по-различен начин,
се роди спонтанно в Кръга от приятели на Антропософията. Имах няколко скромни „крачки” по отношение на други приказки.
Тази „интерпретация” е вдъхновена от моите приятели, от Житния режим на Учителя, който спазвах в онзи момент, от духа на Щайнер и най-вече от прозрението, че приказките, заедно с митовете, са действителната духовна река на човешката история, в която минало, настояще и бъдеще са събрани в едно, така както реално съществуват в Духовния свят.

Дорина

Р.Щайнер преразказва тази приказка в лекцията си от 26.12.1908 год. Заглавието и произходът й остават загадка за мен. След като проучих сама, попитах също преводачи с немски език – антропософи. Те потвърдиха, че не я намират в приказния фолклор на немскоговорящите народи. Всъщност ако отговорът бъде намерен, той ще задоволи само фактологичното ни повърхностно любопитство. Защото както казва Щайнер в началото и в края на приказките: „Това се е случило някога. Къде ли е станало то? Да, къде ли то не се е случвало?”, и в края: „Те живели дълго, дълго. Не се е чуло оттогава да са изчезнали или да са умрели, затова би трябвало все още да са живи.”

За наднационалността на приказките, Щайнер казва още: „Такива приказки са опит на хора от народа, които се намират в междинни състояния между сън и будност. Така също великите митове за боговете на народите са разкази за това, което посветените са изживели на астралния план и на по-висшите полета. Приказките се отнасят към митовете на различните народи по следния начин: Можем да разгадаем великите народни митове, когато се опрем на великите всеобхватни космически отношения, а приказките разгадаваме, когато се опрем на тайните на народа. Всичко в приказките се представя така, че различните процеси и картини не са нищо друго освен разкази за астрални преживявания. Такива астрални преживявания са имали всички хора в определени древни времена. След това те са ставали все по-редки и редки. Някои хора са ги разказвали на другите, другите са ги предавали нататък и така приказките са странствали от област на област.”

* * *

Из ГА 108
„Отговаряне на световни и жизнени въпроси
чрез антропософията.
Тълкуване на приказките”
Берлин 26. декември 1908


„... Това се е случило някога. Къде ли е станало то? Да, къде ли то не се е случвало? Там някъде имаше един цар, който бил толкова обичан от народа си, че постоянно чувал как наоколо се говори, че трябва да си вземе за съпруга жена, която да бъде също така добра и благородна като него. Не му било лесно да намери някого, за когото да повярва, че е такъв, какъвто желае неговият народ. Но той имал стар приятел, беден отшелник, който простичко и доволно си живял в гората, но бил много мъдър. Той лесно би могъл да забогатее, защото царят с радост би му дал всичко. Но горският човек искал да си остане беден и да запази своята мъдрост. Царят отишъл при своя приятел, отшелника и го помолил за съвет. Той му дал стръкче розмарин и му казал:
- Запази го, а към което момиче той се наклони - тук може да се помисли за вълшебната пръчица - то ще е момичето с което ще свържеш живота си. -

На следния ден царят свикал да дойдат при него много момичета и наредил с перли да се напише името на всяка от тях на масата. Тогава провъзгласил, че това момиче, пред което стръкът розмарин се поклони, ще стане негова съпруга, а останалите ще получат перлите. Той преминал пред тях със стръка розмарин в ръка, но той не се наклонил към никоя. Момичетата получили перлите и били отпратени.

На следващия ден процедурата била повторена, на третия ден също, но не се случило нещо друго. Когато на третата нощ царят заспивал, чул леко чукане на стъклото на прозореца. Едно златно птиче било кацнало на перваза и му казало:
- Ти не знаеш, но два пъти ми направи голяма услуга. Аз искам да ти се отплатя. Когато утре се събудиш, вземи твоето стръкче розмарин и ме последвай. Аз ще те заведа на едно място, където ще намериш един кон. В неговото тяло е забита сребърна стрела. Ти трябва да я извадиш. Той може да те заведе там, където ще намериш твоята съпруга.

На следното утро, царят последвал златното птиче. Те стигнали до един кон, който бил слаб и болен и който им разказал, че една вещица изтреляла по него стрела, която се забила в тялото му. Царят измъкнал стрелата от тялото на коня и в същия миг от едно болнаво животно той се превърнал в чудно хубав силен кон. Царят го възседнал, стръкчето розмарин се наклонило към коня, а златното птиченце хвръкнало напред, водещо след себе си царя и неговия вълшебен кон. Най-накрая те стигнали до стъклен дворец. Още отдалеч дочули силно бръмчене и когато царят, стръкчето розмарин и златното птиче се доближили, видяли как там стоял един друг цар, който бил целият от стъкло, а в стомаха на този стъклен цар пърхала голяма бръмчаща муха. Тя била тази, която бръмчала така и ужасно гризяла стомаха на стъкления цар, искайки да излезе навън.

Царят попитал стъкления цар, какво означава това.

- Погледни към креслото; там в копринена розова дреха седи моята царица и ти веднага ще разбереш, какво означава всичко това. Защото точно сега трънливият плет, заградил царицата е разкъсан и скоро ще бъде напълно премахнат. Когато нищо не остане, когато той напълно изчезне, ще дойде един зъл паяк и отново ще изпреде нов плет около царицата и докато аз съм омагьосан да бъда в това стъклено тяло, моята съпруга ще бъде оплетена от паяка. Така от столетия сме вече омагьосани и затворени, докато някой успее да ни освободи от магията.

И наистина, един зъл паяк се появил и заградил царицата с паяжина. Но докато паякът работел, приближил се вълшебният кон и поискал да убие паяка. Той току щял да притисне паяка с копитото си, но бръмчащата муха успяла да се измъкне навън, побързала да дойде на помощ на паяка. Вълшебният кон обаче убил и паяка, и мухата. В същия миг стъкленият цар се преобразил в напълно човешки цар, трънният плет се превърнал в мило момиче, царицата била освободена от паяжината и стъкленият цар разказал как се стигнало до това.

Когато той бил още цар, страдал от настояванията на една зла вещица, която живеела в гората, в края на неговите владения. Вещицата искала той да се ожени за дъщеря й. Понеже той си довел съпруга от съседния вълшебен дворец, вещицата се заклела да му отмъсти. Тя го превърнала в стъклен цар, превърнала дъщеря си в бръмчаща муха, която гризяла стомаха му.

А самата вещица се превърнала в злия паяк, който измъчвал царицата, изплитайки около нея паяжината. Слугинята, била превърната в трънливия плет и конят, който царят избавил от стрелата, бил прострелян от злата вещица със сребърната стрела. Сега всички били освободени от магията поради това, че вълшебният кон пръв бил освободен и сам можел да помогне на останалите...

Царят попитал избавения стъклен цар, къде може да си намери съпруга, която да е достойна за него. Той му посочил пътя към съседния вълшебен дворец. Златното птиче полетяло напред и всички го последвали. Там те намерили една лилия. Стръкчето розмарин се насочило нататък и се поклонило пред лилията. В този момент лилията се превърнала в чудно хубаво момиче, което също било омагьосано, понеже царицата на този дворец била нейна сестра. Сега то също било избавено от магията поради всичко, което се случило. Царят го взел със себе си и потеглил към дома си. Те направили богата сватба и заживяли извънредно щастливо както за себе си, така и за народа си. Те живяли дълго, дълго. Не се е чуло оттогава да са изчезнали или да са умрели, затова би трябвало все още да са живи...”

* * *

В самото начало приказката ни въвежда в областта на висшите добродетели, по които един народ избира своя цар. Той е избран от народната воля. За нея тези добродетели са важна мярка. Знаем, че всеки народ си има свой архангел в Духовното войнство. Именно зад народната воля стои подкрепата на този архангел. Нашият цар е подкрепен от своя народ и от неговия архангел, поради своите качествата и задачи.

Нека се опитаме да изживеем картина от по-висш порядък. Тогава пред нас се разстила образът на Човешкия дух, надарен с прекрасните дарове на божествените добродетели. Инкарниран на земята, той е получил своя дом – човешкото тяло. Човешкият дух проявява себе си чрез една овладяла своите страсти, симпатии и антипатии, индивидуалност. Да, това е индивидуалност, която е тръгнала по пътя на духовното си усъвършенстване. Това е пътят на Духовното ученичество. Тя търси своята сродна душа, онази одухотворена Човешка душа, с която да се слее в едно и която притежава същите тези добродетели – доброта и благородство, овладяност и чистота.

Можем да видим в предстоящия Път процеси от най-висше естество. Те са протекли в цялостната космическо-духовна еволюция на човечеството /представена от Духовната наука/ и са подкрепени от най-висши Духовни същества. По този еволюционен път, част от Духовните същества са се жертвали доброволно, за да бъде той осъществен, според Божествения замисъл. Стремежът мъжко-женското да се намерят и слеят, чрез преодоляване на множество препятствия, е символ на сгъстената от земно-пространствена и времева гл.т., жива реалност на Духа. Това е вечната среща между Духа и Душата.

По пътя на своето ученичество Човешкият дух не е сам. Тук на Земята той има своят „учител”. В приказката това е мъдрият, скромен и чист по душа отшелник, който живее сам в горската обител. Далеч от суетния човешки свят, той се явява единственият „приятел” на Човешкия дух в трудната ситуация. Защото както се казва в приказката: „Не му било лесно /на царя/ да намери някого, за когото да повярва, че е такъв, какъвто желае неговият народ.” Доверява се единствено на своя приятел. Не случайно е акцентирано върху трудността да се намери подобие на същите тези добродетели. Това е било, това е, и това ще бъде – нека не забравяме! И макар, че пред нас звучи приказка, създадена преди хилядолетия, незайно къде от народния гений, тя продължава да звучи крещящо вярно и днес!

Отшелникът /учител и приятел/ е индивидуалността, която свъзва Духа със земното човечество. Той е живият духовен мост между Духа и човешките същества. Учител и Посветен, който в своята самота, излъчва Духа по ненасилствен и мъдър начин - толкова, колкото може да бъде поет от човеците и тогава, когато те се нуждят от Него. Бихме могли да отидем и по-далеч в усета си за този образ! Това е Кармата, която преминава през Учителите от такъв ранг, и като нишка плете и разплита човешкия живот от инкарнация в инкарнация. Защото именно от тази среща нашият земен цар има тласъка за следващите крачки по Пътя си.

Царят получава розмарин от своя приятел. Името „розмарин” означава „морска роса”, „морска роза”, „розата на Мария”... В древна Гърция митовете разказват, че Зевс се е хранел с розмаринов мед. Розмаринът е използван за украса и освещаване на олтари, храмове и свещени места на богове и богини. По-късно е смятан за цвете на Дева Мария и нейната чистота. Със своята синя дреха тя покрила храст със снежнобели цветчета и те станали нежно-сини. В Стария завет розмаринът се споменава като едно от „благоуханните ливански растения”. Бил използван като подправка и лек. Бил е важен детайл в магически заклинания и формули от древността, поради своите пречистващи и защитни свойства. Той носи яснота и концентрация на мисленето, както и добра памет.

Легенда разказва, че розмарин е пораснал покрай Афродита, когато тя изляза новородена от морската пяна и стъпила на земната твърд. По този начин в приказката е включена, една от най-противоречивите богини на Древността. В друга приказка, например /братя Грим „Жабокът цар или железният Хайнрих”/, Венера отново се явява невидимо чрез своето дърво „старата липа”. То е надвесено над стар и тинест кладенец, в който живее грозен жабок-цар. В този кладенец младата царкиня изпуска своята златна топка. Магьосницата, която е омагьосала жабока, е именно онази „заземена” богиня Венера, която може да се гневи, отмъщава, подстрекава, подмамва, но и да дарява висшата и трансформираща любов... Тя е вечното трансформиращо, но заедно с това и провокиращо начало на човешкото развитие. Такава я виждаме и в мита за Ерос и Психея. Тя е гневната майка на Ерос, завидяла на Психия, че е по-харесвана от човеците. В края на нашата интерпретация ще видим дълбокия смисъл на нейното участие.



Бихме могли да отидем по-далеч в разсъжденията си. Коя е всъщност Венера? Нека погледнем отвъд многото митове за нея. Древните посветени се обръщали към нея, виждайки я в лицето на изгравящата на утринния небосклон планета Венера /”Фосфорос”/ - „носеща светлина”. Още тогава нощната изгрявяща Венера и утринната Венера, са били виждани от древните като Духовни същества с различен характер. Те са били свързани с различни сили. Но от окултна гл.т. Луцифер /или по-точно онези луциферични същества, които са заели своето място в астралното тяло на човека от времето на Старата Луна/ също е „носител на светлината”. Към него древните са се обръщали в лицето на изгряващата Венера.

"Луцифер живее в нас толкова дълго, колкото и Йехова. По този начин ние намираме в човека три принципа, които са неотделими от него и са необходими за неговото развитие: Йехова, Луцифер, Христос".
ГА 94, Р.Щайнер

Но кой всъщност е Луцифер? От думите на Щайнер, се оказва, че става дума не за някаква „различна” група от Духовни същества, които действат заедно с Отца и Христос, а именно за Светия Дух!!! Няма кой друг да стои така плътно до Отца и Неговия Син! Трансформиращите предизвикателства от страна на Луцифер се оказват и правомерните предизвикателства на Светия Дух /Афродита-Венера/. Ренесансовите посветени художници често изобразяват Светия дух или под формата на гълъб, обграден от светлина /гълъбът е отново атрибут на Венера/, или само от лъчиста светлина, която се спуска от Небесата /образ на изгравящата на небосклона Венера/. Една интересна гледна точка! Тя изобщо не е лишена от основания, ако имаме предвид основното място, което ще заема в бъдещите епохи спасеният от самия човек Луцифер. Мястото на спасения Луцифер е основополагащо по пътя на приемане на Христовия импулс в човешките души, още от времето на Голгота, когато Христос се явява във физическо тяло, до втората Му поява – в етерно тяло.

Това прави Луцифер /Светият Дух, Венера/ постоянна връзка и мост между човечеството, Бог-Отец и Неговия Син-Христос. За Венера като същество, което за древните посветени е било идентично с Фосфорос-Луцифер, Робърт Пауъл в "Херметична астрология" има важно пояснение. Благодарение на нея /Духовни същества, които са в непрекъсната връзка с човечеството/, става преминаването от една културна епоха в друга. Човечеството бива инспирирано за тези промени дълъг период преди реално да стане смяна на астрологическата епоха. Именно съществата на Венера /Светия Дух, Луцифер/ са инспиратори на всяка нова култура. Това е една велика мъдрост!

И така в нашата приказка имаме вплетен образа на Венера /Луцифер, Светия Дух/, чрез символа на розмарина. Тук той се явява висш инструмент на духовното разпознаване и познание. Той разграничава истината от неистината. Разбира се, образът на Афродита-Венера е събирателен образ, изграден в митологиите на древните гърци и римляни, по отношение на множество висши Духовни същества, действали в различни периоди от космическо-земната еволюция. Розмаринът е от тоналността на омагьосаните в земен план духовни медиатори. Той е свързан с паметта на човека, в която основно място заемавечната битка между Доброто и Злото. Тази битка е основната движеща сила в еволюционното развитие на цялото човечество.

* * *

В просъницата между будност и заспиване, царят е навестен от директен пратеник на Духовния свят. Това е златното птиче /подобно на златна топка, златна ябълка, в други вълшебни приказки - те са преки символи на Духовния в земния свят/. Златното птиче е директната нишка, която оттук-нататък напътства Човешкия дух. Златното птиче води царя. Това е Провидението, което царят получава като духовен дар по време на заспиването. Птичето е вестоносецът на Духовния свят. То свързва двата свята. И розмаринът, и птичето, са от тоналността на Духовния свят. Птичето директно проявява Духа в материята, а розмаринът е индиректният земен медиатор между двата свята. Той е омагьосаното цвете, което познава истината и я отличава от неистината.

В тази част от развитието на сюжета има много съществен момент:

„Когато на третата нощ царят заспивал, чул леко чукане на стъклото на прозореца. Едно златно птиче било кацнало на перваза и му казало:
- Ти не знаеш, но два пъти ми направи голяма услуга. Аз искам да ти се отплатя.”

Ние разбираме, че царят /Човешкият дух/, е извършил нещо важно в полза на Духовния свят, без реално да има осъзнаването какво върши. Това се е случило два пъти досега.

Размишлявайки върху тези думи, преминах през няколко версии. Първата беше, че тази приказка е продължение на друга, като в първата става дума за тези две „услуги”, които Човешкият дух е направил в полза на Духовния свят. Но тази версия ми изглеждаше все по-несъстоятелна. После реших, че вероятно става въпрос за нещо пропуснато в приказката.

Приех трета версия. Два са моментите, в които царят следва „сляпо” съветите, идващи от Духовния свят. В онези два момента той все още не е осъзнат за Него, а се опира интуитивно на мъдростта. Първият път е, когато отива при своя приятел-отшелник и напълно му се доверява като споделя своя проблем. Тогава той прави крачка встрани от суетния човешки свят и се обръща към света на духовната мъдрост. Вторият път е, когато в своя избор на съпруга се доверява три пъти на омагьосания розмарин.

Всъщност и двата пъти царят /Човешкия дух/, има свободата да прояви своята воля и да тръгне в желаната от него посока. Но именно тук става вътрешното преобръщане на героя. Неговият индивидуален земен Аз се отмества и дава път на мъдрия избор да се довери на Духовния свят. Той го прави все още „сляпо”, „несъзнателно”. Но птичето разкрива пред него какво се е случило. То му казва всъщност: „- Ти не знаеш..., но сега вече знаеш...”. По този начин издига тази индивидуалност на по-високо ниво, на нивото на осъзнаваната, избраната и следвана връзка с Духовния свят. Ето това се случва реално и това значат думите на златното птиче. Оттук-нататък навлизаме в света на живите духовни реалии.

* * *

„Царят измъкнал стрелата от тялото на коня и в същия миг от едно болнаво животно той се превърнал в чудно хубав силен кон. Царят го възседнал, стръкчето розмарин се наклонило към коня, а златното птиченце хвръкнало напред, водещо след себе си царя и неговия вълшебен кон.”

Конят принадлежи към силите, които са устремени, смели, вихрени, крилати... Конят е безграничната, свободната човешка мисъл, ранена от зла магьосница. Само човекът може да го да спаси. Само царят /Човешкият дух/ може да спаси мисълта. Само той може да я направи отново свободна и инспирирана от Духовния свят в своята мъдрост и красота! Но за да се стигне до това, са нужни болката и страданието! Болката е закономерна. Тогава розмаринът дава знак, че това е истинно! Като един висш съдник, който от една страна освещава случващото се, а от друга - разграничава истината от неистината, той следва навсякъде Човешкия дух.

Моментът, в който царят, яхнал вълшебния кон, с розмарина в ръка и златното птиче-водач, достигат да стъкления дворец, с неговия стъклен цар и оплетената в паяжина царица, е ключов и емблематичен. Тук се събират всички – Добро и Зло, Истина и Неистина. Това е среща свише на всички сили, които се фокусират в един момент, в който кармичният възел на царя /Човешкият дух, човечеството!/ да бъде развързан...



Нека погледнем напред във времето! Пред нас са стъкленият дворец и стъкленият цар... А днес пред нас са стъклените супер авангардни сгради на съвременния Ариман, във всичките му вариации! Стъклото като материя е чупливо, прозрачно, плъзгаво, студено, неживо, вледенено. През него може да се вижда, но без да се докосва, без жив контакт. Остават само думите, Словото, което все още може да бъде произнасяно, защото всичко друго е мъртво. Крещяща е аналогията, която проблясва, с приказката на Андерсен „Снежната кралица”. Тя звучи като продължение на разказаната от Щайнер. Дяволското огледало, което се счупва на безброй парчета. Те се разпръсват по цялата земя. Всяко късче, дори и най-малкото, което попадне в човешкото око и сърце, променя човека. Той става студен, безчувствен, груб и лош. Човешкото същество е станало неживо, то се е вледенило.

Царят е физически вледенен и е вътрешно разяждан. Той е разделен от своята царица, от своята душа. Но царицата, Душата на този цар, не е стъклена!!! В нея има живот и БЪДЕЩЕ, въпреки собствените й грешки!

Мухата и паякът са от една тоналност. Те, както и сребърната стрела, са атрибути на злата магьосница. Мухата гризе стомаха на царя, паякът гради плет около царицата, стрелата е пробола коня! Имаме от една страна атрибути на истината в розмарина и златното птиче, и атрибути на неистината. Имаме образ на отшелника и образ на магьосницата. Истината бива достигната чрез неистината, в страдание и болка.

Човешката душа може да бъде освободена само чрез човешкото мислене /вълшебният кон/. Силата на мисълта е вълшебна! Вълшебният кон става част от духовната тоналност на розмарина и златното птиче.

В стомаха се намира слънчевият сплит, една от много важните чакри в човешкото етерно тяло, особено в нашия свят. През тази част на етерното ни тяло навлизат ариманичните същества. Там е фокусът на силите, които днес ни разяждат отвътре. Ако там се получи „запушване”, енергията спира да циркулира нагоре. Съответно човешкото същество спира да развива себе си и остава недостъпно за висшите енерии, които работят и подпомагат развитието на другите му „душевни органи”. Така Щайнер нарича чакрите в изградената етерна мрежа, която е един неспирен космически етерен поток, живо сраснал с физическото ни тяло. Оттам самото етерно тяло се запушва. То остава глухо и сляпо за каквото и да било. Целта на тези сили е да ударят именно отварянето ни по съзнателен начин за Духовния свят.

Ето какво казва Щайнер в „Как се постигат познания за висшите светове”:

„Органът в близост до ларинкса има 16 „листа”; този до сърцето – 12 /сърдечната чакра/; а този до пъпа – 10 /слънчевият сплит/.

За 16-листния лотосов цвят, начинът на мислене, който е присъщ на даден човек, както и природните закономерности, се проявяват в образи. Обаче те не са спокойни и неподвижни, а подвижни и живи форми.

Съвършено други възприятия се получават с помощта на 12-листния лотосов цвят. Можем да ги оприличим с усещането за душевна топлина и душевна хлад... Всичко, което е сродно с израстването и развитието, излъчва душевна топлина; всичко, което носи в себе си увяхване, разрушение и смърт, излъчва душевен хлад.

От особена важност са душевните усилия, свързани с развитиео на 10-листния лотосов цвят. Тук нещата опират до съзнателен контрол над сетивнитя впечатления... Защото благодарение на този лотосов цвят могат да бъдат възприети и най-скритите качества на душата... лотосовият цвят в стомашната област постепенно узрява и това, което описаните свръхсетивни органи по-рано възприемаха само като форми и топлина, сега се изпълва с духовна светлина и цветове.”

* * *

Нека да разгледаме царицата и паяка, който непрестанно, столетия плете, своята паяжина около нея и я обгръща с жив плет... Не ни ли напомня тази картина на мита за дъщерята на лидийския цар Идмон – Арахна, разказан от Овидий в „Матаморфози”?!
Арахна била толкова добра в изкуството на тъкането, че искала да се състезава с прочутата Атина Палада. Атина, преоблечена като старица, я посъветвала да се стреми да надмине само смъртните, а не боговете. Но девойката била непокорна и горделива. Загубила състезанието. Изпитвайки срам и унижение, решила да сложи край на живота си. Но Атина я спасила и я орисала да се превърне в паяк, който вечно да тъче своята паяжина.

Това е наказанието, което човешката душа изкупва, заради своето високомерие, горделивост и непокорство. Твърде разумното предупреждение на мъдрата Атина, е предупреждение и към човечеството днес. Човешката душа е най-младата част от съществото ни. И въпреки еволюционната си „младост” не е ли прекалено горделива, самонадеяна и високомерна в своята свобода и независимост днес от Духовния свят?! До пълното Му отрицание и потъпкване! Има вариант на легендата, според, който Арахна изобразила оргия на Олимп и след това казала: „Ето пример от живота на боговете”, а Атина изобразила падащия, с разтопени криле Икар, и казала: „А ето пример на човешко високомерие”.

Но как можем днес да видим случващото се в човешката душа? То е изобразено блестящо в приказката като процес. Имаме Сетивната душа, Разсъдъчната душа и Съзнателната душа, представени в три много ярки картини.

Пред нас е слънчевият сплит. Неговият физически орган е стомахът и разяждащата го отвътре муха. Това е етерният вход за сетивния свят. Чрез този свой душевен орган, човек се научава как сетивния свят да бъде филтриран, за да не го залива с цялата своя нечистоплътност. Тук е етерният център на човешката сетивна душа.

Пред нас е царицата, оплитана непрестанно в живия плет и паяжината на своята непокорност, самонадеяност и горделивост. Нима разсъдъчната душа не плете по подобен начин, самонадеяно и самомнително, лабиринтите на своите мисли?! Нима логиката на човешкото мислене не достига до абсурда да се надценява, преповтаря и самопровъзгласява – особено в сферите на съвременната научна мисъл?!

Пред нас е съзнателната душа – чистата мисъл, донесeна от вълшебния крилат пратеник на Духовния свят /конят/, който освобождава царя, освобождава царицата и разваля вековната магия. Именно чрез него се развързва кармичният възел в приказката. Това е и кармичният възел на цялото човечество. Той е между човечеството и Духовния свят!

„Сега всички били освободени от магията поради това, че вълшебният кон пръв бил освободен и сам можел да помогне на останалите.”

* * *

Във финала на нашата приказка царят /Човешкият дух/ намира онази, която е достойна да застане до него и да води народа /човечеството/. Той намира чистата Човешка душа. В света на Духа лилията, пред която розмаринът се покланя, буквално значи „ангел”. Лилията е символ, който може да срещнем в много картини от Ренесанса. Той е в ръката на Дева Мария или в ръцете на чисти и непорочни създания. Символ е на девствената душевна и физическа чистота, на красотата, на нежността и чистото доверие. Това са добродетелите, които са равнозначни само и единствено на Духа в неговата кристална белота. Едно цвете се покланя на друго цвете, един пратеник на Духовния свят се покланя на съществото на Духа – Истината тържествува!

Имаме две двойки герои. Едната двойка са омагьосаните цар и царица /те са изминали вече определен път на развитие/, а другата – цар, който търси своята царица. Неговата царица е човешката душа, която все още е в Духа. Тя може да бъде разомагьосана само, ако бъде „призната” от земният пратеник на Духовния свят – розмаринът, зад който стои, както казахме, Венера.

Как може да ни се представи още това Пътуване? Човешкият дух намира своята душа, като се „среща” сам със себе си и с нея, на различни етапи от своето развитие. Тези две двойки са образ на спираловидното вътрешно развитие на човешката индивидуалност от една страна, а от друга страна са път, който е предначертан да бъде извървян от цялото човечество. Може да си представим това развитие като спираловидно пътуване, в което човешкото съзнание се повдига и съзнателното намира отново Духовния свят...

Нека се върнем отново към Венера /Луцифер, Светия Дух/! Венера, както казахме, участва като невидима сила, която се проявява първо чрез цветето розмарин. Чрез него тя насочва Човешкия дух в разпознаването на това кое е истинно, и кое е неистинно. В същия момент Венера се явава и в друг образ. Това е магьосницата. Да, тя е онази сила, която „забърква” предварително причините за цялото последващо развитие. И тук блесва именно дуалността на Венера. От една страна тя е прекрасната богиня, която стои високо в пантеона на боговете. От друга страна, тя е „земната” богиня, която в гнева си може да изпитва съвсем земни чувства, да се подчини на импулсите на тъмната си астрална природа.

Тук обаче виждаме и нейната трета, висша, окултна природа. Венера-магьосницата, с всичките си предварителни действия, става причина за пътя на царя /Човешкия дух/. Нейната сребърна стрела, която много ни напомня на пробождащата стрела на нейния син Ерос, пронизва крилатата човешка мисъл /конят/. Според друга версия Ерос не е син на Венера, а се ражда от пъвичния Хаос, т.е. тази нигова стрела не е нищо друго, а остротата на висшата божествена енергия, която води събитията.

И така кралатата човешка мисъл е само ранена и обезсилена. Самият факт, че стрелата е сребърна, показва, че тя има благороден, висш произход. В същия момент в образа на розмарина, Венера продължава негласно и невидимо, но справедливо да ръководи онова, което самата тя е провокирала. Е, не се ли случват думите на Р.Пауъл?! Нямаме ли единно действие, противодействие и целокупност на силите в Духа, които създават закономерни препятствия именно, за да бъдат преодоляни от Човешкия дух и той да премине в нова по-висша форма от своето развитие?! В Духа магьосницата и отшелникът-посветен са еднакво учители за Човешкия дух и душа. Те са проводници на единната енергия на Светия дух.





Истината за човечеството, за дългия хилядолетен път, през който ще мине човешката душа, е истина, която струи от приказки, сказания и митове. Те ни казват всичко за света, който е бил, който е, и който ще бъде! Той е едно цяло с Духовния свят, Космоса и нашия земен човешки свят!

Край!

Искам да благодаря на Нели Хорински за превода на лекцията, в която беше тази прекрасна приказка. Въпреки че ние принадлежим към различни кармични течения в Антропософското движение, и земното ни приятелство естествено е белязано от това, онова което всеки съумява да направи за другия, а и за всички, е най-важно. Благодаря, Нели!

Заниманията ми с приказки, както и с изкуството на Ренесанса в други мои изследвания, с онова, което мога да направя практически за българските деца, са моят изследователски път в Антропософията.

Щайнер иска от своите „ученици” да се научат да „виждат” Духа в материята, материята да им говори чрез езика на Духа. Той не иска слепи и цитиращи го непрестанно последователи, а хора, които да умеят да разсъждават и надграждат онова, което той остави след себе си. Той иска хора, които да свържат Духовната наука в душата си със собственото си душевно богатство. То е плод на участието ни като духовни семенца в цялостната космическа еволюция. Това е и гьотеанистичният подход, на който изцяло се осланя Антропософията. Ние растем заедно с Антропософията! Заедно с нея расте и Човешката ни душа! Бъдещето е далеч пред нас. Ако не в този живот, то в следващите ни инкарнации, ще продължим започнатото. Благодарение на тези мои прозрения, самата аз получавам голяма опора в живота си, за това, че има смисъл да продължа, въпреки всичко и въпреки всички.

Дорина

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен

* * *

В приказката, цитирана от Р.Щайнер, много ясно се акцентира именно върху слънчевия сплит, или именно в точката, през която енергийно човек бива атакуван от сетивния свят. Казано образно, енергийното "запушване" на този наш душевен орган би забавил и дори спрял преминаването на етерната енергия отвън-навътре, и отвътре-навън. Сега можем да си отговорим каква е връзката на трите железни обръча, стиснали здраво средната, сърдечната част на Хайнрих, да пренесем тази картина върху земното кълбо, обхванато по същия начин от залежи на желязо, именно в умерения си пояс:

"Не случайно целият умерен пояс - "гръдният кош" на нашата планета е опасан от залежи на железни руди. Дори и ако геополитически и геоикономически проследим точно в кои държави те са концентрирани, ще видим работата на Духа, и ще свържем факти и събития от историята на съответните държави в общата картина на Духовната световна история, разгледана от Духовната наука /но това не е цел на изследването в момента!/. Да, като с обръч, железен обръч е стисната Земята, точно там, където пулсира нейното сърце, където е нейната "средна част" в държави, народи, човешки съдби. Така както нашият Хайнрих е притиснал сам себе си, за да не му се пръсне сърцето от мъка по неговия господар. Това е и начинът да се овеществим, втвърдим, заземим, за да развием себе си на по-високо еволюционни ниво. Това е и начинът обаче да се себеунищожим. Този път ни е предначертан от Духовната еволюция, в която постепенно ние поемаме отговорността за собствения си живот и за следващите стъпки на тази еволюция. Хайнрих прави сам изборът към страданието и болката, в името на това да изкупи, да понесе Кръста на всички ни, на страданието ни, по обратния осъзнат път към Духа!"

Ето всъщност как може да се спре човечеството в неговото еволюционно развитие - чрез "запушен" душевен орган, локализиран близо до слънчевия сплит, и чрез оковано в пристягащи метални обръчи човешко сърце. Това е и процес, който вероятно може да бъде наблюдаван по отношение на съответните държави, с концентрирани желязорудни находища - от духовно-виждащ изследовател.

Щайнер за сърцето като сетивен орган:
„Органът в бли­зост до сър­це­то поз­во­ля­ва на яс­но­виж­да­що­то поз­на­ние да вник­не в ду­шев­но­то със­то­яние на дру­ги­те ду­шев­ни съ­щес­т­ва и кой­то го е раз­вил в дос­та­тъч­на степен, мо­же да се до­бе­ре съ­що и до скри­ти­те си­ли в жи­во­тин­с­кия и рас­ти­те­лен свят.

Съвършено дру­ги въз­п­ри­ятия се по­лу­ча­ват с по­мощ­та на 12-лис­т­ния ло­то­сов цвят. Можем да ги оп­ри­ли­чим с усещане­то за ду­шев­на топ­ли­на и ду­ше­вен хлад… Всичко, ко­ето е срод­но с из­рас­т­ва­не­то и развитието, из­лъч­ва ду­шев­на топлина; всичко, ко­ето но­си в се­бе си увяхване, раз­ру­ше­ние и смърт, из­лъч­ва ду­ше­вен хлад.

Целта на по­со­че­ни­те уп­раж­не­ния се свеж­да до из­г­раж­да­не­то на един вид цен­тър в об­лас­т­та на фи­зи­чес­ко­то сърце, къ­де­то се за­раж­дат етер­ни дви­же­ния с все­въз­мож­ни ду­хов­ни цве­то­ве и форми. В дейс­т­ви­тел­ност то­зи цен­тър не е ня­как­ва ме­ха­нич­на точка, а един сло­жен и чуд­но ус­т­ро­ен организъм. Той проб­ляс­ва и све­ти в на­й-­раз­лич­ни ду­хов­ни цве­то­ве и форми, ко­ито са из­к­лю­чи­тел­но за­ко­но­мер­ни и мо­гат да се про­ме­нят из­вън­ред­но бързо. Други фор­ми и цветни по­то­ци се раз­п­рос­ти­рат към всич­ки час­ти на фи­зи­чес­ко­то тя­ло и из­ли­зат из­вън не­го­ви­те очертания, про­низ­вай­ки и ос­ве­тя­вай­ки ця­ло­то ас­т­рал­но тяло. Най-главните те­че­ния се на­соч­ват към ло­то­со­ви­те цве­то­ве ка­то нав­ли­зат в от­дел­ни­те им лис­тен­ца и за­поч­ват да кон­т­ро­ли­рат тях­но­то вър­те­ли­во движение; пос­ле се ус­т­ре­мя­ват към вър­хо­ве­те на листенцата, на­пус­кат ло­то­со­вия цвят и се из­губ­ват във външ­но­то пространство.

Между 12-лис­т­ния ло­то­сов цвят и опи­са­ни­ят цен­тър в сър­деч­на­та об­ласт съ­щес­т­ву­ват осо­бе­но близ­ки отношения. Първоначално етер­ни­те по­то­ци се вли­ват тък­мо там, за да се раз­к­ло­нят пос­ле от ед­на стра­на към 16-лис­т­ния и 2-листния, а от дру­га стра­на към раз­по­ло­же­ни­те в дол­на­та част на тя­ло­то 8-листен, 6-лис­тен и 4-лис­тен ло­то­сов цвят. Тъкмо по­ра­ди то­ва раз­по­ло­же­ние из­г­раж­да­не­то на 12-лис­т­ния ло­то­сов цвят изис­к­ва осо­бе­ни гри­жи в хо­да на окул­т­но­то обучение. Ако тук се до­пус­не из­вес­т­на грешка, на­ру­ша­ва се фор­ми­ра­не­то на ця­ла­та свръх­се­тив­на ор­га­ни­за­ция на чо­веш­ко­то същество.

… етер­ни­те по­то­ци се раз­к­ло­ня­ват по на­й-­фин начин, об­ра­зу­вай­ки един вид мрежа, ко­ято обгръ­ща ця­ло­то етер­но тяло.„

* * *

Бих искала да продължа изложението си с кратък преразказ и акценти на още две приказки - "Девойката Малена" на братя Грим и "Дивите лебеди" на Х.Кр. Андерсен, където отново се срещаме с елемента ЖЕЛЯЗО, но този път в копривата, която знаем, е растение възможно най-богато на желязо, препоръчвано при анемии.

И да допълня - отново си давам сметка, че има още един факт от моето детство, който по някакви невидими пътища ме доведе до тази посока на изследването. Така, както в първата част за пеперудата и връзката ми с коприната, споделих, че като дете съм участвала в отглеждането на копринени буби, така като малко дете съм била с анемия - с прозрачно-бяла кожа, под която прозирали вените ми. Направили са ме човек с копривено брашно, стрито и примесено с мед. Така че, явно желязото е отново "част" от "миналото ми"!

Девойката Малена

Девойката Малена била дъщеря на славен цар. Обичали се със сина на друг славен цар. Но бащата на Малена не разрешил да се оженят. Тогава девойката отказала да се омъжи за друг. За да я накаже разгневеният й баща издигнал тъмна кула, където „да не падал слънчев или лунен зрак”. Зазидал я там с прислужницата й за 7 години, с храна и вода, като ги „отлъчили от небето и земята”. Царският син обикалял и викал Малена, но тя не го чувала зад дебелия зид.

Когато храната и водата съвсем намалели, Малена разбрала, че 7-те години свършвали, но никой не идвал да ги освободи. Три дни царкинята и прислужницата й с ножа за хляб успели да извадят един камък и при тях проникнал първият дневен зрак след 7 година. Надникнали навън и видяли печална гледка – дворецът на Маленения баща бил разрушен, докъдето им погледа стигал градове и села били разрушени, опустошени. Всичко било превърнато в пепелища.



Малена и вярната й прислужница тръгнали по света да дирят спасение. Бедствали и мизерствали, като утолявали глада си с коприва. След дълго скиталчество достигнали до една страна, където в голям град царският готвач се смилил над тях и ги наел в кухнята на двореца.

Но всъщност това бил дворецът на Малененият годеник. Неговият баща му отредил невеста – грозна и злобна. Но тя не смеела да се вестне пред годеника си даже в деня на сватбата. С лъжа и властност накарала Малена да се престори на невеста. Принудена Малена се подчинила. По пътя за черквата царският син като я гледал, с почуда си помислил, че неговата невеста прилича толкова много на любимата Малена. Но той е смятал за умряла в кулата.
И така на път за черквата Малена се опитала на три пъти да му подскаже, че не е истинската невеста, а е Малена, но той не я разбрал.










Царският син и Малена били венчани. Тя познала своя любим, но нямала право да говори, защото била заплашена, че ще умре от истинската грозна и зла невеста на любимия си.
Малена запазила на шията си само накита, който получила като „невеста” от царския син и се преоблякла в своите слугински дрехи веднага. А злата невеста заела мястото си до жениха още същата нощ. В царския син вече зреело подозрение, че нещо се случва! Той я изпитал за онова, което е казала на копривака, на каменния мост и на черковната врата. Злата жена успяла да научи от Малена какво да му отговори.
По липсата на накита на шията й царският син разбрал, че това не е невестата, за която се венчал той сутринта, смъкнал булото от лицето й и видял безмерната й грозота. Тогава злата жена си признала какво е направила, но лошотията й не свършила дотук. Заповядала да отсекат главата на Малена. Но злочестото момиче извикало за помощ. В последния миг царският син дошъл и видял накита на шията й. Така истината излязла наяве – злата невеста била изпъдена. А царският син намерил своята истинска любима – Малена, която смятал за умряла. И ето какво му казала тя:
- Аз съм девойката Малена, която заради теб стоя затворена седем години в тъмница, търпя глад и жажда и толкова дълго живее в бедност и тегло. Ала днес слънцето отново грее над мен. Аз съм венчана с тебе и съм твоя законна съпруга.

Кулата, продължавала да напомня на хората за девойката Малена, която преживяла без слънчев и лунен здрак седем години в нея, в името на любовта си.

* * *

И така нека съвсем накратко очертая основната идея на приказката, от духовно-научна гл.т. и във връзка с настоящето и бъдещето на човечеството.

Интересен е произходът на името на главната героиня. Името "Малена" се свързва с името Мария Магдалена, Магдалина, или означава "жена от Магдала" - с еврейски произход. Магдала е селище, който се е намирало на Галилейското езеро. Там е бил домът на Мария Магдалена, която Исус Христос спасява от зли духове. Тя е покаялата се грешница, която измива краката му със своите сълзи, следва го до края на земния му път и първа свидетелства за Възкресението му. Името "Магдала" на иврит означава "висока кула". Не случайно името на девойката, както и на града, се свързват в по-късно време с духовната основа на нашата древна приказка, записана от братя Грим и стават част от Новия Завет.

Малена е отново образът на човешката душа. Непокорна, незряла, безсилна в своята любов, тя се опълчва и бива затворена от своя Отец 7 космически "години". Тук можем спокойно да съотнесем земното време към огромните отрязъци на космическо-земното развитие. Затворена заедно със своята "прислужница" тя преживява във висока кула, която е напълно недостъпна за света. Ролята на придружителката е много важна, защото тя е горивото, което подпомага и запазва живота на Малена. Можем да предположим, че Малена е затворена в кулата от своя Отец закономерно от Духовна гл.т., защото в кулата реално тя се отделя напълно от света, добива сили да продължи в земния свят и излизането й оттам е вече във време, в което тя е готова да продължи в земния свят, да се "роди" отново за земния живот. След тези 7 космически стъпки, Малена и нейната придружителка успели да излязат, но намерили предишния свят напълно разрушен, опустошен и в пепелища - една картина, която предвещава земното бъдеще. Оттук-нататък следва земния път на Малена - в трудности, бедност и нищета. И отново тук срещаме желязото като важен елемент от растителния свят - Малена се изхранва с коприва. Можем да кажем, че именно чрез желязото укрепва нейният Аз, нейното Духовно ядро. Три са "стъпките", които прави Малена.

Първата е свързана с физическото оцеляване и физическия свят. Тя се изхранва със сурова коприва.
Втората стъпка е преминаването по каменния мост - мост между физическия свят и света на истината.
Третата стъпка е стъпката на венчавката с нейния любим, който я мислел за мъртва и не я познал. Малена е пред портата на Духа!
Отново се срещаме и с трите стъпки на развитие на човешката душа. Сетивната душа, свързана с цялостното потапяне в сетивния физически свят. Разсъдъчната душа я виждаме въплътена в картината на моста - връзката, последователността. А съзнателната душа я виждаме да се ражда пред портата на черквата, на прага на Духа и последващият ритуал на "сватбата" и развръзката.

Отново имаме женската фигура на злата жена, на интригата и подмяната. Но имаме и антипода - женската фигура на вярната придружителка на Малена.

И накрая, което за мен беше интересен завършек, са думите на Малена към нейния любим. Защото обикновено приказките завършват с активност от страна на мъжкия принцип - Духа. Докато тук активният принцип е женският - Душата. Тя сваля напълно воала на илюзията, застава честно и директно в окото на истината - да, светлината отново е огряла човешката душа и тя най-после е достигнала този толкова мечтан брак с Духа, след дълго изстрадана болка. Всъщност в развитието на човешката Душа е заложено вечното противоречие между Материята и Духа, между физическото и духовното. Истината е в техния баланс и в онова, което човешката Душа може да предприеме след осъзнаването на самата себе си като поле на среща на тези две космическо-земни същности:

"- Аз съм девойката Малена, която заради теб стоя затворена седем години в тъмница, търпя глад и жажда и толкова дълго живее в бедност и тегло. Ала днес слънцето отново грее над мен. Аз съм венчана с тебе и съм твоя законна съпруга."

Мария Магдалена

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен

* * *

И човешката Душа в образа на Андерсеновата Елиза от "Дивите лебеди"! Нейната красота и чистота /злата мащеха се опитва да оскверни нейния ум, тяло и чувства, но не успява!/, нейната честност, търпение и себеотричане, за да спаси своите 11-ет братя, изправянето й на кладата като "магьосница" и отново копривата, като средство, което калява нейната воля. С огромна физическа болка от парещата коприва, но и с огромна болка в сърцето за своите братя, Елиза накрая сякаш застава пред нас по-сияйна, по-светла, по-чиста, след всичките изживени премеждия, болка и страдание. Вярата й обаче е непоклатима - вярата й в Бог и в собствената правота!

Отново се срещаме с желязото, като богато съдържание на копривата, като начин на физическо ниво да центрираме собствения си Аз в сетивния свят.

От духовно-научна гл.т. е нужен баланс на желязото в човешкия организъм. Прекомерно желязо в организма, както и намаленото количество са проблем. Именно желязото се явява като вид космическо-земен медиатор и в същия момент вътрешен баланьор на телата ни. Това постоянно въздействие на желязото вътре в самия организъм, го прави всъщност най-силният инкарниращ ни метал. Той уплътнява и още повече свърва етерното към физическото тяло. Обаче в същия момент като участник в хемоглобина, в кръвотранспортната дейност, чиято помпа е сърцето, желязото дава "живот" и на нашето дишане - вдишване и издишване, буквално на всичко, в цялото ни същество. А пък чрез тях ние всъщност свързваме цялата си същност със света навън, с Вселената. Ако желязото не е балансирано, то тогава ще има проблем в телата ни. Ако астралното и Азът са прекалено инкарнирани /впити и потънали в етерното и физическото тяло/ и нямат възможност за една здравословна подвижност, тогава имаме един егоистично-астрален човек, и обратно - има ли недостиг - астралното и Азовото тяло нямат тук за какво да се захванат и лесно се отделят от физическо-етерното в човека.

Така че, Елиза - човешката Душа, минава път на Посвещение. И по време на своето Ученичество тя трябва да мълчи, въпреки болката и въпреки страданието. Но тя не само вътрешно израства, но и реално се превръща в Учител на своите братя - тя ги подготвя за тяхното израстване, облича им копривено-ленените ризници минути преди да лумне кладата. Този момент е също интересен - така се предпазва отново слънчевият сплит и сърдечната област. Там човешкото същество е нужно да бъде подкрепено, дотам човешкият Аз е нужно да достигне по един осъзнат начин и да работи вътре в същността ни.




"Прекрасните сини планини се издигаха величествено, а в тях се гушеха кедрови гори, градове и замъци. Много преди слънцето да залезе, тя вече стоеше върху една скала пред голяма пещера, обрасла с нежни зелени лиани, които приличаха на бродирани килими.
– Да видим какво ще сънуваш тази нощ тук – каза най-малкият брат и я заведе в спалнята й.
– Да можех да сънувам как да ви освободя от магията – пожела си Елиза.
Тази мисъл не й излизаше от ума. Тя се помоли от все сърце Господ да й помогне. Даже и в съня си продължи да се моли. Стори й се, че лети високо във въздуха към двореца на Фата Моргана. Феята я посреща. Тя бе красива и ослепителна и въпреки това приличаше на старицата, която й даде дивите ягоди в гората и която є разказа за лебедите със златните корони на главите.
– Братята ти могат да се освободят – й каза феята. – Но ти трябва да си много смела и издръжлива. Въпреки че морето е по-меко от нежните ти ръце, то променя твърдите камъни, но те не чувстват болката, която ще изпитат твоите пръсти. Камъните нямат сърце, не се измъчват, не се страхуват от това, което ти ще трябва да изтърпиш. Виждаш ли копривата, която държа в ръцете си. Много такава коприва расте около пещерата, в която спиш. Но ще ти трябва само тази коприва и копривата, която расте по гробовете в черковните дворове. Запомни го! Такава коприва ще береш, макар че тя ще изгори ръцете ти и ще ти излязат мехури. Късай стъблата с нозете си. Ще ти дам лен, с който да изплетеш и увържеш единадесет ризници с дълги ръкави. Когато са готови, ще ги хвърлиш върху единадесетте диви лебеда. Тогава магията ще се развали. Но добре помни, че щом започнеш работа, не бива да говориш, докато не си готова, дори това да трае цяла година. Първата дума, която изречеш, ще премине като смъртоносна кама през сърцата на братята ти. Животът им зависи от езика ти. Помни това добре!
Елиза пипна с ръка копривата и се опари като от огън. Събуди се от болка. Беше светъл ден. Близо до постелята си видя стрък коприва като тази, която бе сънувала. Момичето падна на колене и благодари на Бога, след което излезе от пещерата, за да започне работа.
С нежните си ръце тя късаше ужасната коприва, която я гореше. Големи мехури покриха дланите и ръцете й, но тя с удоволствие търпеше болката, за да спаси скъпите си братя. Всяко стръкче коприва тя тъпчеше с босите си крака и предеше зелената прежда.



Когато слънцето залезе, братята се върнаха. Те много се уплашиха, че девойката бе онемяла. Решиха, че това е нова магия на злата мащеха, но когато видяха ръцете й, разбраха какво прави заради тях. Най-малкият брат се разплака и там, където падаха сълзите му, болката и мехурите изчезваха.
Елиза продължи да работи и през нощта. Тя не можеше да намери покой, докато не освободеше братята си. Целият следващ ден, докато братята й ги нямаше, тя остана сама, но никога досега времето не беше летяло толкова бързо. Първата ризница бе готова и Елиза веднага се залови за следващата...


... Когато се появи пред двора, тя бе толкова ослепително красива, че всички й се поклониха дълбоко, а кралят я обяви за своя годеница. Само архиепископът клатеше глава и шепнеше, че сигурно хубавото горско момиче е вещица, която е заслепила всички погледи и омаяла сърцето на краля.
Но кралят не го слушаше. Той заповяда да свири музика, да донесат най-вкусните гозби и най-красивите момичета да танцуват за Елиза... Архиепископът шепнеше лоши слова в ушите на краля, но те не достигаха сърцето му...

Тя знаеше, че в черковното гробище расте копривата, която трябваше сама да набере. Но как да стигне дотам?
– Ах, болката в пръстите ми не може да се сравни с мъката в сърцето ми – мислеше си тя. – Трябва да съм смела, дано Господ ми помага!



С огромен страх в душата, като че ли върши нещо лошо, тя се промъкна в ясната лунна нощ в градината, мина по дългите алеи, излезе на пустите улици и тръгна към гробището. На най-големия надгробен камък видя да седят в кръг грозни вещици. Елиза трябваше да мине покрай тях и те я загледаха със злите си очи, но тя прочете молитвата си, набра от парещата коприва и я занесе в двореца.
Само един единствен човек я видя. Това беше архиепископът, защото той будуваше, докато другите спяха. Сега вече той беше уверен, че кралицата наистина е вещица и бе омагьосала краля и целия народ.

...И народът я осъди да бъде изгорена в червените пламъци.
От великолепните кралски покои я заведоха в една тъмна влажна килия с желязна решетка на прозорчето, през което свиреше вятърът. Вместо кадифе и коприна й дадоха снопчето коприва, което бе набрала, за да положи на него главата си. Твърдите парещи ризници, които бе оплела, трябваше да й служат за постеля и завивка. Но всъщност нищо по-скъпо не можеха да й дадат. Елиза отново се зае с работата си, молейки се на Господ. Отвън уличните деца пееха подигравателни песнички за нея. Никой не я утеши с една мила дума.

Архиепископът дойде, за да прекара последния й час с нея, както беше обещал на краля. Но Елиза поклати глава и го отпрати с поглед и жестове. Тази нощ тя трябваше да завърши работата си, иначе всичките й досегашни усилия щяха да са напразни, всичките болки, сълзи и безсънни нощи. Архиепископът си тръгна с ядни слова, но бедната Елиза знаеше, че е невинна и продължи да работи.



През градските врати се изсипваше народ, за да види как ще изгорят вещицата. Една мършава кранта теглеше каруцата, в която седеше Елиза. Беше загърната в роба от грубо платно. Великолепната й разбъркана дълга коса се пилееше около красивото й лице. Страните й бяха смъртно бледи. Устните й мърдаха леко, докато пръстите й плетяха зелената прежда. Даже и по пътя към кладата тя не прекъсваше започната работа. Десетте готови ризници лежаха в краката й. Тя плетеше единадесетата. Хули се сипеха върху нея от всички страни.
– Вижте вещицата как нарежда! Не държи молитвеник в ръцете си, а отвратителното си магьосническо плетиво. Вземете й го, разкъсайте го на хиляди парчета!
Всички се втурнаха към нея да разкъсат ризницата. Тогава от небето се спуснаха единадесетте бели лебеда, кацнаха на каруцата около Елиза и запляскаха с големите си криле.
– Това е знак от небето! Сигурно е невинна! – шепнеха мнозина, но никой не се престраши да го каже високо.



Палачът я хвана за ръката. Тогава Елиза бързо хвърли единадесетте ризници върху лебедите и те се превърнаха в единадесет прекрасни принцове. Най-малкият обаче имаше едно лебедово крило вместо ръка, защото ризницата му имаше само един ръкав, другият Елиза не бе успяла да довърши.
– Сега вече мога да говоря – извика тя. – Аз съм невинна!
И хората, които видяха какво се случи, се поклониха пред нея като пред светица, но тя припадна в ръцете на братята си. Напрежението, страхът и болката я бяха изтощили.
– Да, тя е невинна – каза най-големият брат и разказа всичко, което се бе случило.

Докато той говореше, се разнесе ухание като от милиони рози, защото всяко дърво на кладата беше пуснало корени и му бяха поникнали клонки. Появи се един голям храст с червени рози, а на върха му сияеше като звезда един бял цвят. Кралят го откъсна и го закичи на гърдите на Елиза, която се събуди с мир и блаженство в сърцето.
Всички камбани забиха от само себе си, а птиците долитаха на големи ята..."



Край на тази част от изследването!

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен