ПРИЯТЕЛИ НА АНТРОПОСОФИЯТА - ЕЗОТЕРИЧНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ

Ex Deo nascimur. In Christo morimur. Per Spiritum Sanctum reviviscimus!
Дата и час: Чет Авг 16, 2018 5:08 am

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]




Напиши нова тема Отговори на тема  [ 2 мнения ] 
Автор Съобщение
Непрочетено мнениеПубликувано на: Съб Яну 04, 2014 12:43 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1613
ТРИГОДИШЕН СЕМИНАР ПО АНТРОПОСОФСКА ЛЕЧЕБНА ПЕДАГОГИКА И СОЦИАЛНА ТЕРАПИЯ В БЪЛГАРИЯ / 2008 - 2010 ГОД./


ДИПЛОМНА РАБОТА



ТЕМА: Рехабилитационният режим на хора с психиатрични диагнози в държавна институция в България и антропософска социално-терапевтична общност /фокусиране върху „Шизофренията”/ - теоретична основа, цели, част от методите – занимания с изкуства, резултати.


АВТОР: Дорина Василева,
клиничен психолог


МЕНТОРИ: Хартвиг Елерс - лектор
Д-р Димитър Димчев – психиатър
Анжелика Майер - терапевт


СЪДЪРЖАНИЕ


УВОДНА ЧАСТ
ОСНОВНА ЧАСТ
1. Сравнителна характеристика на режима в психиатрична институция и в антропософска социално-терапевтична общност
2. Позиция на стандартната психиатрия спрямо психичното заболяване „Шизофрения”
3. Съставни части на човешкото същество. Болестта като духовно-научен феномен
4. Учение за сетивата. Базисните сетива – основа за цялостното човешко развитие
5. „Шизофренията” през призмата на отношенията: Азово-астрално-етерно-физическо тяло; мислене-чувстване-воля; развитие на базисните сетива

ПРАКТИЧЕСКО-ТЕОРИТИЧНА ДИСКУСИОННА ЧАСТ
1. Занимания с изкуство и слово в моята работа – теоретични акценти, програма
2. Словото и неговото въздействие
3. Евритмията – видимата реч на човешкото тяло
4. Движение-ритъм-танц
5. Групово пеене. Звукоизвличане на музикални инструменти.Пианото
6. Групово и индивидуално рисуване
7. Способи за „диагностициране” на проблема и нивото на преодоляването му

ЗАКЛЮЧЕНИЕ И ПОГЛЕД НАПРЕД

БИБЛИОГРАФИЯ

УВОДНА ЧАСТ


В психиатричните институции в България, хората с психични разстройства се наричат от персонала и от гражданската общност „пациенти”, „болни”, „луди”. Независимо от тяхната възраст, пол, националност, социален статус, специфика на разстройството, тези хора носят своята житейска история, духовно-душевна индивидуалност, способности и таланти. Акцент в настоящата работа е група от хора с „шизофрения” в хронифицирана форма и заниманията с изкуства, които провеждах с тях.

Кризисният момент се овладява медикаментозно за около месец в т.нар.„остри отделения със затворен режим”, следва „превеждане” в т.нар. „рехабилитационни свободни отделения”. Човек остава в тази структура средно от 1 до 3 месеца. Напускайки институцията е отново в средата, която е отключила разстройството. Малко са хората, които имат друга алтернатива /осъзнатост за такава необходимост и финансови възможности/: семейство, готово да съдейства за социалната адаптация с търпение и разбиране, периодични психотерапевтични срещи, пряка социализация на човека в общността с подкрепа на психолог, социален рабтник, трудотерапвт, арттерапевт. В слединституционалният период има периодични посещения при лекуващия психиатър. Скоро тези хора отново се оказват в болницата.

По думите на проф.Тома Томов – известен психиатър и психотерапевт: „Тежките психични разстройства засягат 1% от българите. Досегашната практика е те да бъдат настанявани в психиатрични заведения от затворен тип – болници и домове. Връщането им в структурата на нашите общности е процес на деинституционализация и моделът, по който може да стане това, е психиатрията в общността”. В своята обширна и задълбочена лекция пред нас той сподели, че въпреки изискванията на ЕС, добрите намерения и отпуснатите средства, реформата се е провалила.
В представяната психиатрична институция има около 200 човека с различни психични разстройства. Средно на 16 човека се пада по един лекар, на 66 човека по един психолог, на 50 човека по един социален работник и на 100 човека по един трудотерапевт. Това е реалната картина. Кои са истинските дълбоки причини за държавния цинизъм и подигравка с човешкия живот от гледна точка на болнична материална база и неадекватната професионална грижа? Практическите ми стажове в антропософски социално-терапевтични общности в Швейцария и в Германия затвърдиха усета ми за омагьосан кръг, за тъжна пародия на лечение в 21-ви век, в която за съжаление участваха българи на всички нива – политически, социални, съсловни.

Както казва проф.Томов в свое изказване: „Предстои ни много работа – на преход към различен тип цивилизованост, с която ще можем да влезем в Европа без да имаме епидемии от психични сривове”. Бих допълнила – преход към различен тип осъзнатост, ценностна система, светоусещане и отношение на човека към човека.

ОСНОВНА ЧАСТ


1. Сравнителна характеристика на режима в психиатрична институция и в антропософска социално-терапевтична общност.
Дневният болничен режим в тази държавна институция се урежда от „Правилник за вътрешния ред”, със следните дейности: проветряване на болничните стаи, утринен тоалет, закуска, тоалет преди хранене и обяд, следобедна почивка, тоалет за вечеря и вечеря, свободни занимания. В часовете преди обяд е отделен час за трудотерапия и психотерапия, в следобедните часове - два часа за „трудови, културни и физкултурни мероприятия”. Но единствените „културни мероприятия”, които хората на свободен режим сами организираха бяха разходките в парка, гледането на телевизия, слушането на радио, епизодична игра на тенис на маса. Около 15-20 жени от „свободното отделение”, което е затворено, чакаха всеки ден благоволението на санитарката за разходка. Дейности като трудотерапия, психотерапия, „трудови, културни и физкултурни занимания” бяха фиксирани само на хартия!
В Германия ситуацията с 11 човека с психични разстройства и екипа, който живееше заедно с тях, беше протовоположна. Дейностите бяха организирани в ежедневен, седмичен и месечен ритъм. Всеки имаше собствена стая, подредена по негов вкус, свои интереси, но също ежедневни, седмични лични и общи задължения: ден за пране, работа в кухнята - приготвяне на трапезарията за хранене, приготвяне на храна, ангажимент с миялната машина, хигиенизиране на личното и на общите пространства, работа в градината и на полето, ежедневна грижа за животните. Графикът се спазваше стриктно и хората периодично се включваха в различните дейности. Съвместният труд даваше своите плодове. Природата с нейната свежест живееше във всяко нещо.
Ежедневният и седмичен ритъм включваше следните компоненти: в 7.15 хората, които се грижат за животните започваха своя трудов ден, следваше закуска, работна оперативка на екипа, към 9.30ч. част от хората започваха да приготвят обяда, друга част започваха работа на полето, а трета част - хигиенизиране на общите пространства, в 11ч.- задължителна кафе-пауза, след което дейностите продължаваха. После обядът, обедна почивка, време за кафе и в 15ч. отново поемане на задълженията - работа на полето, прибиране на животните, вечеря и свободно време. Един път в седмицата с малък микробус се правеха покупки и разходки до съседните градчета. В петъчния следобяд имаше основно почистване от всеки на стаята му. Всяка седмица идваше специалист, който водеше занимания за развитие на речевите способности - комуникация, артикулация, артистичност, влизане в различни роли, ритъм..., на три седмици идваше арт-терапевт, с който хората рисуваха, а през ваканционния за училищата период идваше евритмистка, която занимаваше хората с лечебна евритмия. Един път в месеца ги посещаваше „домашен лекар" и когато някой имаше здравословни проблеми им помагаше или насочваше към специалисти. Всеки съвестно си вземаше предписания медикамент.

За мен представляваше интерес колко пъти всеки човек с психично разстройство е влизал в болница през периода, откакто живее тук. Мъж с биполярно разстройство живееше тук от 10 години - през този период е бил в болница само два пъти. Жена с шизоафективно разстройство и с наркоманна зависимост живееше тук от 6 години и е била в болница три пъти. Мъж с шизофрения и наркоманна зависимост живееше тук от 7 год. и е бил в болница само 2 пъти. Жена със страхова невроза живееше тук от 9 години и никога нито преди това, нито след това е била в болница. Мъж с депресия живееше тук от 9 год., преди това е бил 4 пъти в болница, но през тези 9 години - нито веднъж. Жена с гранично личностово разстройство беше тук от три години, никога не е била в болница... За мен това беше равнозначно на отговор - как и по какъв начин създадената среда и атмосфера помагаха на тези хора да се адаптират и да живеят един нормален живот, независимо от различните им диагнози и предистории.
В Ренан имаше и други дейности освен фермерство и градинарство, които се бяха превърнали в професии за хората - работа с дърво, тъкане, работа с филц, хлебарство. И на двете места обстановката с всеки свой детайл беше фино композирана не само с чувството за красота, но и с усет за уют и семейственост. Отношенията между хората бяха равнопоставени и откоровени. Те имаха възможност да живеят и работят пълноценно. Чувстваха своята полезност и имаха плодовете на своя смислен труд. Живееха, работеха, спортуваха, почиваха и се забавляваха по смислен и пълноценен начин, в хармония със света около тях.

Разликата беше очебийна не само по отношение на качеството на живот на хората в рехабилитационните отделения на болницата и тези с подобни психични разстройства в посетените места, но и в техните лични взаимоотношения, във взаимоотношенията с хората, които им помагаха да се почувствам полезни, стойностни и ценни, както за себе си, така и за общността, в която живеят. Друга беше атмосферата, друга беше позицията и ценностната система, от която произлизаха тези разлики.

2. Позиция на стандартната психиатрия спрямо психичното заболяване „Шизофрения”.
Според Международната класификация на болестите/10 ревизия/: „Шизофренните разстройства се характеризират с фундаментални и характерни отклонения в мисленето и възприятията и с афект, който е или несъответен, или неадекватен. Яснотата на съзнанието и интелектуалните възможности обикновено са запазени, въпреки че с течение на времето може да настъпи когнитивен дефицит.” Основна характеристика е наличието на налудности и/или халюцинации.
Официалната дефиниция говори за симптоми, които могат да бъдат видяни, чути, измерени, т.е. външностните прояви се наблюдават, фиксират и диагностицират. Овъншностени прояви на възприятията, мисленето, чувстването и волята са разстроени - това наблюдава и диагностицира стандартният психиатър. Стандартният психолог провежда стандартизирани тестови процедури, чиито резултати и заключения „изясняват случая”.
В своите трудове Рудолф Щайнер казва по отношение на Психологията, че тя трябва да излезе от мъртвото вцепенение и че много психолози са работили и работят с помощта на понятия, които не са оживени от духовността, защото душата не може и не трябва да бъде анализирана с помощта на такива „обичайни и празни понятия”, тъй като тогава веднага се губи истинският субстрат. Душата не може да бъде опозната без знанието за истинската й същност. А Психиатрията ще достигне определено съвършенство, когато се научи „да различава физическите аномалии, които произтичат или от разхлабеността на етерното тяло, или от разхлабеността на астралното тяло, или от разхлабеността на Аза.” Това са ключови моменти и разлики в разбирането на ядрото, на същността на едно психическо разстройство.

От средата на 15 век човешката конституция и човешкото устройство са такива, че вътрешните човешки опитности могат да бъдат възприемани само интелектуално и човек получава понятия за тях не от същинското им изживяване. Интелектуализирането на тази дълбока вътрешна подвижна същност, каквито са човешкото устройство и конституция, води до „втвърдяване”, опростяване и „опразване” на същината на човека. Преди да стане физическо същество, той е бил, е и ще бъде духовно-душевна реалност, въплътена във физическа форма, чиито измерения и многопластвост трябва да бъдат търсени във всеобхватните връзки между Космоса и Земята.

Човекът е пластична и богата същност, чиито корени се простират в прастари времена и в идеално подредената космическа реалност, част от която е и той. Чрез осъзнатостта трябва да се научим да възприемаме не само сетивната информация, с която материята ни залива, но и онова, което стои зад материята и я оживотворява. Това важи с огромна сила и е наша задача, защото работейки с хора с психически заболявания /а и изобщо с всеки човек, с който се свързваме/, ние посяваме в техните души семена, които ще върнат на Земята при следващата си инкарнация. Отговорността ни е огромна! Само по този начин може да вникнем, да приемем и да работим с „мъдростта за човека” в себе си.

3. Съставни части на човешкото същество. Болестта като духовно-научен феномен.
Човешката същност е духовно-душевна цялост, въплътена в определена физическа форма. Физическото тяло, заедно с етерното, астралното и Азът представят богатството на тази строга индивидуалност.
Физическото тяло има за задача да приюти нашата духовно-душевна индивидуалност. То е подвластно на разграждащите и разпадащи процеси на природата. След смъртта физическата ни форма се разпада и минерализира, защото в нея се задействат същите сили и вещества, които съществуват и в минералния свят. По време на живота ни обаче нашето физическо тяло има важната задача: „да облече”, „да износи” нашата духовно-душевна индивидуалност.

За да се преодолее тази присъща на физическото тяло възможност за разпадане и „мъртвина” в него се проектират сили, идващи от Световния космически етер, които по време на човешкия живот спояват и спомагат за сцеплението на минералните вещества в целия ни физически организъм. Те го оживотворяват. Това са етерните сили, които образуват човешкото етерно или жизнено тяло. Както казва Щайнер във „Въведение в тайната наука”: „Етерното тяло прониква открай докрай в цялото физическо тяло и то е като един вид негов архитект. Формата и строежът на всички органи се поддържат чрез потоците и движенията на етерното тяло.” Докато физическото тяло е строго обособено и специфизирано, то етерното тяло е един живо-течащ енергиен поток или „живо и неспирно преливане”.
Етерното тяло би останало само като оживотворяваща физическата ни форма енергия, ако то не бъде „събудено”. Астралното тяло „събужда”, „озарява” нашето етерно тяло. Това се случва, когато сме в будно състояние, защото по време на сън, заедно с физическото ни тяло, етерното също „спи”. Чрез съня и неговото състояние на безсъзнателност, човекът подхранва своите изразходвани етерни сили. Там се раждат и онези процеси, които дават импулс на човешкото съзнание. В него се намират нашите нагони, инстинкти, навици, симпатии, антипатии, чувства, настроения, емоции. Нашето астрално тяло е носител на причините, за това което ни се случва. То е конгломерат от преживяното и направено от нас добро или лошо в нашите минали инкарнации. Начинът, по който бъде овладяно и онова, което бъде посято днес в астралното тяло като разбирания, ценностна система, човешки взаимоотношения, естетически преживявания чрез различните изкуства, ще бъде пренесено в следващи инкарнации.

Като венец на Сътворението, човешката същност съдържа в себе си и четвърта част /за разлика от минералите – само физическо тяло, растенията – физическо и етерно тяло, животните – физическо, етерно и астрално тяло/. То бива наречено Аз или Духовно тяло. Азът е онази вложена в човешкото самосъзнание същност, която дава усетът за индивидуалност, за цялостност на човека, за единство и симбиотична свързаност на минало, настояще и бъдеще: „ Азът е този, който изживява трайното”. Без неговата адекватна проява човекът губи вътрешния си център, чувството си за цялостност и самоценност. Той е тази наша част, която може да осъзнае „безсъзнателното” крачка по крачка и да заживее в синхрон със своята астрална същност. Именно чрез силата на Аза, който възейства върху астралната същност, се достига до подвижните етерни потоци, а оттам до въздействие върху физическото тяло.

Духовната наука разглежда човека като тричленен организъм – нервно-сетивна област/глава, носител на мисленето/, ритмическа област/гърди, носител на чувствата/, област на веществообмяната/крайници, носител на волята/. Тези области са в симбиотична свързаност и в непрекъснати процеси по отношение на функционирането на човешкия организъм. По пътя към сегашната земна инкарнация в Аза работят духовни същества, обвързани със Зодиака и планетите. Онова, което духовно-душевната индивидуалност донася /от предишни инкарнации и придобито при поредното „пътуване” между смъртта и едно раждане/ и среща с наследствеността на избраната родителска двойка, рефлектира в цялостната организация на човешкия организъм. Всеки един орган в нашето тяло има своя физическа, етерна, астрална и Азова консистенция. Т.е. четирите тела, протъкани от космическите етерни сили представляват цялостната човешка организация и заедно с това, което човекът е „донесъл” и „наследил”, съвместно с нервно-сетивните, дихателните и вещество-обменните процеси създават космическо-земната човешка индивидуалност.

В тази макро-микро космическата картина мислите, чувствата и волята са градивни ядра на човешкия душевен живот. Къде се раждат човешките мисли? Част от тях са субективни и те се пораждат по време на общуването ни със сетивния свят, когато сме будни. Други са част от обективно тъчащите космически мисли, които по време на пробуждане от сън нахлуват в нашето етерно тяло чрез завръщащите се в нас астрално и Азово тяло. Тези мисли са различни от сънищата и са изпълнени със „съноподобни реминисценции от живота”. Между нашето етерно и физическо тяло, независимо дали сме будни или спим, непрекъснато се разиграват процеси, които обективните тъчащи мисли изграждат, става сливане на нашите субективни мисли с „мислите на света”. Това са силите на растежа, които навлизат в етерното тяло и действат формообразуващо на физическото, с една дума се намесват в абсолютно всички процеси, системи, органи в човешкия организъм.

Онова, което изживяваме в момента на пробуждането си, когато сме извън физическото, но вече в етерното тяло, потъва навътре в нас като изживяване, като образи на съня. То се излъчва обратно към нашето будно съзнание като настроения, чувства, емоции. Т.е същинският произход на човешките чувства лежи в пространството между астралното и етерното тяло. Всяко моментно душевно настроение, което съзнателно регистрираме е взаимодействие между това, което е минало и човек знае, и това което тепърва предстои, но все още е неосъзнато.

Пребивавайки в духовния свят по време на нашия сън ние пренасяме там нереализиран остатък от нашите волеви импулси за действие, които не сме осъществили в сетивния свят. Това е субстанционалната активност, която остава в Аза ни както по време на сън, така и след смъртта и се превръща в основа на наши бъдещи действия в предстояща инкарнация, за разлика от мислите, които са свързани с нашата „изтичаща” минала Карма – всичко онова, което човекът в своите нравствени импулси носи като добро или зло. Волята като едно от основните ядра на човешкия душевен живот се поражда между астралното и Азовото тяло. В земния си живот човек живее с мисълта за своята свободна воля, но на практика под нея пулсира Кармата с нейните, идващи от миналото въздействия, които провокират действените ни волеви импулси и ги насочват към една бъдеща Карма..

Един болен човек може да бъде диагностициран според това в какво положение е цялостният организъм, даден орган, или редица органи, когато начинът на действие на по-висшите части на човешкото същество /астралното и Азовото тяло/ не са адекватно инкарнирани във физическата организация. Форма на болестта е когато човек със своето астрално тяло дълбоко се потопи в своето физическо тяло. По същият начин Азовата същност може да се потопи дълбоко във физическата организация и да се превърне в своего рода „наблюдател” на собствения организъм. В този случай лечението трябва да се търси в едно „отвързване и освобождаване” на духовното и душевното естество на човека от физическия организъм. Това се постига чрез внасянето на дадено земно вещество в човешкия организъм /в компетенциите на антропософските лекари/ и занимания на болния с дадена дейност /в компетенциите на евритмисти, арт-терапевти, социални терапевти.../.

Друга форма на заболяване е когато астралното и Азовото тяло трудно се свързват с физическото тяло, която връзка е основа за самостоятелно индивидуално мислене, чувстване и воля. Тогава в органите, с които душата и духът не могат да се свържат нормално, настъпва ескалиране на процесите, превишаващи мярката, подходяща за организма.

Даден орган се разболява, когато не може да развие полагащата му се етерна дейност. Лечението трябва да е насочено към усилване и работа с етерното тяло. Астралното и Азовото тяло с напредване на възрастта от изграждащи физическото и етерното тяло до определена възраст, се превръщат в душевно-духовни сили на мисленето, които продължават да „тъкат и живеят” в организма до края на живота. Тези формиращи пластични сили са от една страна етерно-духовни сили, а от друга - душевното съдържание на мисленето.

4. Учение за сетивата. Базисните сетива - основа за цялостното човешко развитие.
Духовно-научното познание развива учението за 12-те сетива, чието овладяване и развитие в хода на човешкия живот имат основополагащо значение освен за адекватната му инкарнация по отношение на цялостно функциониране на физическо-етерно-астрално-Азовата му същност, но и за надграждане на нашите възприятия извън сферата на чисто физическата ни природа. Същевременно работата върху тях спомага за предизвикването на оздравителни процеси при дисбаланс в човешката организация.

Базисните сетива са сетивата на тялото. Те са родствени на волята. Дават възможност да се придобие опитност в преживяване на собствената телесност.
Осезателното сетиво физически се изразява от баророцепторите и свободните нервни окончания по цялото тяло. Човек има усещане за преживяване на себе си, на физическото си тяло чрез допира. Осезателното възприятие е вътрешният резонанс на директния физически контакт с външния свят, при което цялото тяло реагира като един резонаторен съд на различните нюанси от докосвания, а ние съпреживяваме “трептенията”. Кожата е мястото на среща между моя Аз и света - база за съзнанието за различност. Всички по-нататъшни душевни и духовни автономни стъпки са възможни само на тази основа. Външното докосване се случва в човешката душа паралелно като дълбоко вътрешно докосване, водещо до развитие на основни способности – да си представяме, да разбираме, да комуникираме, да си спомняме, да оценяваме. Правилно развитото осезателното усещане дава увереност в съществуването и в действителността, усетът за защитеност, за отграничаване от средата и за самостойност. Чрез осезанието тялото получава първото си позитивно познание за обвитост и близост или чувството за незащитеност и изоставеност, свързано със страха от докосване. По-късно това се превръща в изграждаща съставна част от развитието на човешката личност и отношението между Аза и света. Първата степен на само-доверие е доверието в собственото тяло и в неговите сигурни граници. Близостта, закрилата, грижите за кожата, естественото облекло, контактът с естествени материали и субстанции – дърво, глина, камък, пластицирането, цветарството, градинарството са все пътища за работа със осезателното сетиво.

Сетивото на живота или „сетиво на уютността” физически се изразява от вегетативната нервна система. То е свързано с преживяване на чувството за комфорт и хармония като цялостен процес вътре в нас и извън нас, за цялостност и последователност. Базира се на усета за хармония и съгласуваност на процесите, от които човекът е част. В тясна връзка с етерното тяло, тъй като функционира не само като орган за възприятие на телесните състояния, но и „като посланик на втъканите в етерното тяло познания за добро и закрила”. При възрастния човек към това сетиво за съществуване се добавя и темпоралното качество – „време” като “себе-усещане за последователност на протичане на собствения живот”. Това сетиво още е наричано „биографично сетиво”. От него зависи не само степента на нашето самодоверие и доверие в битието ни, но как ще възприемем нашия живот като последователен житейски поток или съвкупност от разпокъсани, надробени житейски парчета. Ако това чувство за уютност и закрила е накърнено, налице са намалени или липсващи способности за ориентирене и правилни възприятия. Работата и подхранването на сетивото за живот става чрез създаване на чувство за постоянство и ритъм, за надежда и позитивизъм. Поведението на „активна толерантност” от наша страна дава на душевно-телесната индивидуалност усет за Азовост, за цялостност, „съзнание за лична последователност”.

Сетивото за движение има физически израз в мускулните вретена. Възприемането и владеенето на собствените движения са в основата му, като това е предпоставка за развитие на чувството за свобода и себевладеене. В тясна връзка с астралното тяло. Това е чувство за свободната душевна подвижност в тялото и за душевна автономност - чувството за свобода и самоувереност при формиране на нашия живот. Двигателното сетиво е медиатор между нас и света чрез нашите движения. То също е базисен компонент от нашият усет за сигурност в съществуването. На една по-висша степен това е способността да възприемаме собствените душевни вълнения и чувства, като така можем да съпреживяваме емоционалните вълнения и на другите. Това е и способността ни за вътрешна адаптация към всичко в нашето обкръжение. За подобен род паралелност е нужна подкрепа и грижа за вътрешната душевна виталност, наблюдателност и фантазия, които при проблемност могат да бъдат подхранвани от създаване на ситуации с подражателен и раздвижващо-диалогичен характер, поетични рецитации, пеене, танци.

Сетивото за равновесие физически е свързано със системата на полукръглите каналчета във вътрешното ухо. Състоянието на това сетиво дава информация за преживяването на равновесието, на спокойствието, увереността, на точката на покой, на вярата в себе си. В тясна връзка с Азовото тяло. По думите на Щайнер чувството за равновесие е душевно преживяване. Това е онова наше вътрешно спокойствие, което ни оставя независими от времето и телесността, това е себеусещането ни като духовно-душевна цялост , в чийто център стои нашият Аз или това е вътрешно-пространственото ни чувство, нямащо нищо общо с възприятието ни на външното пространсто. Това води до усещането за независимост на духовно-душевното от телесно-физическото. Равновесното сетиво ни осигурява изживяването на вътрешното душевно пространство. Принадлежността на ръцете към душевния живот с тяхното физическо позициониране в средната ритмична част е от огромна важност за целия ни живот. Диференцирането на дейността на краката и на ръцете е в търсене на душевното равновесие за живота ни. Човек е добре ориентиран по отношение на равновесното сетиво, когато връзката между “горния” и “долния” човек е подчинена на определени изисквания - да дава чувството за свободна подвижност в душевното пространство. Придобиването на доверие в творческата сила на ръцете е предпоставка за добро самочувствие и правилно развитие на равновесното сетиво.

Втората група сетива са душевните сетива – родствени на чувствата, които помагат да се получи опит в преживяването на обкръжаващата среда на душевно ниво. Те са сетивото на обонянието – физически свързано с лигавицата на обонятелната област в корена на носа, изразяващо връзка с възприемането на различни мириси. Сетивото на вкуса – физически изразител са вкусовите рецептори върху лигавицата на езика. Това са вкусовете за сладко, кисело, горчиво, солено. Сетиво на зрението и окото като физически изразител, свързано с възприемането на светлината, цветовете, нюансите. Топлинно сетиво, физически изразено от рецепторите за топло и студено, даващо възможност на човека да преживява топлото и студеното на различни нива – не само физически, но и душевно. Чрез заниманията с рисуване и инструментално музициране тези сетива моган да бъда почувствани и осъзнати по един наистина дълбоко-душевен начин.

Третата група сетивата на Духа – родствени на мисленето, служат за душевно-духовно възприемане и изживяване на собствената ни и чуждата Азова индивидуалност. Сетивото на слуха /ухо/ - преживяване на звуците като физически субстанции, но и като вътрeшно духовно-душевно пространство. Сетивото на говора /в резултат на възприятието на двигателнете и речеви процеси, физически се позиционира в областта на ларинкса, система от взаимно свързани органи и процеси/. Чрез това сетиво човек преживява облика и формата на словото. Сетивото на мисълта се образува вследствие на комплексното възприемане на жизнените процеси – непосредствено възприемане и разбиране на мисловните връзки, на истинността. Сетивото на Аза възниква в резултат на тактилните възприятия и допира до границата на собственото тяло. Опит да се преживее същността и индивидуалността, както и другия човек като Аз.

5. „Шизофренията” през призмата на отношенията: Азово-астрално-етерно-физическото тяло; мислене-чувстване-воля; развитие на базисните сетива.
До 21 годишна възраст телесността на младия човек трябва да е проникната от Азовите сили. Според това как Азовата му същност е навлязла през астралното, оттам в етерното и физическото тяло може да се прецени дали човек е душевно здрав или не.

В определени случаи инкарнацията не е пълноценен и завършен процес. В дадени области на съзнанието Азовостта не прониква равномерно. Физически тези хора са инкарнирани, но не се вписват и не могат пълноценно да участват в общия дух на своето време или в общото съзнание - не съумяват да се включат, нямат понятията за нещата и са чужди на материалистично-егоистичната епоха, каквато е нашата. Тази невъзможност за пълна Азова включеност в телесността е взета като решение от тяхната Азова индивидуалност още в пренаталния период. След земното раждане съществена част от Аза остава „горе”. Такъв човек остава непрестанно свързан с онази своя част от Аза, която не може да се инкарнира, т.е. с Духовния свят, като в неговото съзнание стоят и едни свръхсъзнателни умения. В този случай се говори за духовно разстройство.

Хората с духовно разстройство имат изключително развит усет за истинност и всяка фалшива ситуация дълбоко ги наранява още от тяхното детство. Техният Аз търси контакт с Аза на другите, а не контакта – душа с душа. Не се прикриват зад маски. Поради непълната им Азова инкарнация техните страхове идват от мисълта и чувството, че могат да бъдат изоставени и напуснати. Страхуват се от света, когото не познават. Имат нужда през целия си живот от помощен Аз, който да ги съпровожда и да овладява техния когнитивен страх. Тук в основата на евентуална агресия или автоагресия може да бъде дълбокото вътрешно разочарование и съмнение в това, че не разбират света, което ги прави объркани и безсилни. Агресивната реакция не е лично насочена към някого, а към света като цяло. Остават в истинския си Аз, но „отгоре”. Тук са аутизмът, разстройството на вниманието, хиперактивността, т.нар. индигови деца.

При психичното душевно разстройство имаме болестен процес, който е отключен по време на или след пълната инкарнация на Аза в телесността. Душевното разстройство може да бъде резултат от различни причини. Хората с душевно разстройство искат истински да влязат в контакт със средата, но тя се оказва изключително ранима за тях. Единственият начин да се запазят e да се „защитават”. Изпадайки в страхови състояния, че отново ще бъдат наранени и ще влязат в конфликт със собствената си същност, реагират предварително с агресия или с автоагрeсия. По същия начин всеки пореден сблъсък със света ражда една и съща реакция на защита, което води до окопаване на човека в натрапливости и състоянието на невротичност. Това са хора, чийто Аз иска да върви по собствен път, но това се оказва невъзможно. Постоянно човек става част от схемата на собствените си невротични реакции и в него постоянно е заложен един конфликтен потенциал. Създават мним ежедневен Аз – това е събраният ежедневен опит, благодарение на силите на вниманието, като при мнимият Аз събраният сетивен материал не се обрабатва правилно на представно, на емоционално ниво, на ниво – разбиране, а оттам и на паметово ниво. Силният страх ражда нарцистично-невротичен тип човек, който се страхува да не се проникне в него, да не бъде наранен и обиден, това може да доведе до агресия към другите. Връзката с майката е симбиотична и трябва да бъде постепенно прекъсната, като по този начин чувството за защитеност, което се търси чрез подобни контакти, собственият Аз се учи да изгражда и развива сам. Тук са психотичните и невротичните разстройства.

Човекът в норма е господар на своите мисли, чувства и воля. Азът е господар на този „дом”. При психозите Азът не е господар – мисленето, чувстването и волята на практика водят собствен живот и не са синхронизирани. Налице е разделеност в тези три основни същностни дейности на човешката душа. На практика хората с такова разстройство наистина виждат и чуват неща, които ние не можем са чуем и видим, защото се намират непрекъснато на границата на духовната и земната област. Разликата между психотичен човек и човек, който е „ясновиждащ” е огромният страх, който съществува в първия случай. Това е ужасяващ страх от чувството за разграденост и за невъзможност на Аза да кооперира своята цялостност в мисленето, чувстването и волята.

Шизофренията може да е душевно заболяване, но може и да е духовно разстройство, т.е. Азът може да е вече инкарниран изцяло, но да не съумее да обедини трите основни области на мислене, чувстване и воля, също част от този Аз е възможно да не може да се инкарнира. Тогава той създава измислици и фантазии. Това е един крехък, нецялостен Аз, който се превръща в нереален, нецеленасочен, хаотичен и разграден.

При психозите има нарушение на етерната обвивка на даден орган във физическото тяло. Обикновено при здрав орган етерната му обвивка изглежда като спокойно петоъгълно езеро, докато при психозите в етерната обвивка на един или няколко органа има спираловидно движение. Духовно-научно ориентираният поглед вижда същества – умни и хитри, които се загнездват в тези спирали. Успокояването на тези органи и тяхната етерна обвивка ще помогне на съществата да си отидат. Това е причина астралното и Азовото тяло да не могат да навлязат правомерно в етера на даден орган. Ако трансформацията на етерните градивни сили на растежа в пластични сили на мисленето се окаже неуспешна, тогава в цялостната физическо-етерна организация на човека нахлуващите градивни сили довеждат до хаос, защото вече не са насочени в правилната посока. На душевно ниво това довежда до объркване на мисленето и волята. Бъбреците в човешкия организъм отговарят за преобразуването на етерните сили. При неправилно циркулиране на етерната енергия бъбрекът се разболява, а външно човек потъмнява и посивява. Азът може да бъде вкаран в органа чрез масажи и разтривки. Младежката шизофрения се отключва в периода 18-21 год., когато Азът се установява в цялостната организация на човека.

Затова е много важно децата да бъдат наблюдавани и обгрижвани от малки, особено в периода 7-14 год., когато в процеса на растежа етерното тяло постепенно се освобождава. Ако детето е неспокойно, това означава, че в определен орган етерът не може да се освободи. При емоционална заплетеност, неадекватност към външната среда, означава, че трябва да се обърне внимание на бъбреците. Същевременно още от самото раждане на детето е важно по какъв начин са се развили и балансирали базисните сетива в тяхната дуалност Аз и света, в чийто ранен дисбаланс можем да търсим част от причините за психотичните заболявания.

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Съб Яну 04, 2014 1:11 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1613
ПРАКТИЧЕСКО-ТЕОРЕТИЧНА ДИСКУСИОННА ЧАСТ


1. Практически занимания с изкуства и слово в моята работа – теоретични акценти, програма.
След всичко изложено дотук става ясно, че към психичното разстройство „шизофрения” трябва да се подходи по съвършено различен начин от досега прилагания повърхностно-понятиен начин от страна на стандартната психиатрия и психотерепия. Вторият разчита на външните симптоматични прояви и на бързото им потушаване с антипсихотици и поддържаща медикаментозна терапия. Търсейки причините не само в наследствеността и в стреса, човекът с психично разстройство може да бъде видян като духовно-душевна конституция, неуспяла балансирано да се инкарнира. Това дава много по-големи възможности тези хора да бъдат адекватно обгрижвани и подкрепяни и то с очебийно много по-добра крайна резултатност за тях самите като човешка индивидуалност с достойнство и определен житейски капацитет.
В моята практическа работа с около 15 човека с хронична „шизофрения” работих стъпвайки на тази теоретична база и визия за човешката същност. Отчитайки индивидуалността на всеки един, смятах, че е ценно да събирам техните различни същности в едно пространство, в което да се изгради групова атмосфера и дух.
Водеща теоретична база на груповите ни занимания бяха няколко основни момента: работа с базисните сетива – подкрепа и обгрижване; надграждане и работа с душевните и духовните сетива; подкрепа и работа с Аза и астралното тяло; подкрепа и работа с комплекса мислене-чувстване-воля;
Постепенно оформих ежедневна, седмична и месечна програма - подавах идеи на групата в ежедневните разговори, правех стъпки за реализирането им и така увличах хората, които се включваха с желание и очакване.
От друга страна не работех с екип, което ме поставяше в ситуацията да лавирам непрекъснато между онова, което знаех, че е полезно за тези хора, и т.нар. диагностично-консултативен блок в болницата, ръководен от стандартен психиатър-психотерапевт. Със заниманията си оформих свое поле на действие, което беше противополжоно на онова, което се случваше в този сектор – епизодични занимания, без някаква смислена крайна цел или в крайна сметка думи и цели, написани само на хартия.
Започвахме деня с ритмичен кръг, съчетан с евритмичен етюд върху кратък стихотворен откъс и разговор за ежедневни проблеми. Следваше визитация на завеждащия отделението психиатър. Въведох списък с основни дейности, които нарекох „Грижи”, в които се редуваха всички – помагане на персонала за обгрижване на лежащоболните, почистване на коридорите, почистване на двора, миене на столовата, грижа за цветята. Въпреки иронията на персонала към опитите ми да включа хората в някаква смислена и целенасочена дейност, под претекст, че са „мързеливи”, аз им обяснявах, че това е важна крачка от тяхното лечение. Отвореността ми, честността ми, всекидневното ни общуване и занимания, създаваха отношения на доверие между нас. След обичайната разходка в парка и пазаруване на павилиона, започваше нашето основно дневно занимание.
Един път в седмицата им четях преразказани библейските истории от Стария и Новия завет или басните на Езоп, последвани от групови разговори, обсъждания, споделяне на собствен опит.
Друг ден им предлагах рисуване със сухи пастели или върху коприна /индивидуално/ на тема, свързана с актуално емоционално настроение, като отглас на природните промени, на определена музика или поетичен откъс. Част от тях са в годишния календар на болницата
В едно от седмичните занимания организирахме поетичен рецитал, придружен с малък концерт. Много се вълнуваха, защото често рецитираха собствени стихотворения, а и защото свирех за тях.
Всеки един сезонен, национален, християнски, народен празник беше отбелязан с малка музикално-артистична програма и запознаване с основните традиции на този ден: Коледа, Нова Година, Денят на влюбените, Обесването на Васил Левски, Денят на прошката, Баба Марта, Денят на освобождението, Първа пролет, Лазаровден, Цветница, Великден...
В един от седмичните дни имахме групово пеене на песни с различен характер – във връзка с предстоящ празник или български народни песни. И понеже това не им стигаше решихме да работим върху две от басните на Езоп – „Щурец и мравка” и „Слънцето и Северният вятър”. Така се родиха първите ни драматизации със собствен декор.
Два пъти в месеца имах съботно-неделни дежурства, когато правех занимание с различни музикални инструменти или занятие, което нарекох „ритъм-движение-танц”. От него се роди прекрасен танц върху инструментална индианска музика на пан-флейта, който представихме на Коледното тържество.
Въпреки, че напуснах болницата, имах невероятни преживявания с тези хора, които никога няма да забравя! Минах през отчаянието и вътрешната битка, че нямам подкрепата на колегите си, но пък имах усмивките, доверието и обичта на тези хора. Те ми дадоха увереността, че това са истинските пътища към тях, както и увереността, че самата аз съм на правилния път.

2. Словото и неговото въздействие.
В древни времена произнасянето на думи и на слова е било свещен ритуал в практиките на жреци и посветени. Словото е извирало от самата духовна същност на човека и връзката му с Духовния свят. Поезията е била рожба на непосредственото виждане в Духовния свят. Човекът е усещал своята душа като разлята из целият Космос. Всяка дума е имала дълбок и изконен смисъл, с мощно духовно съдържание и е предивзиквала събития. Духовният свят е говорел чрез човешката душа, провокирайки я да развива невидима вътрешна активност. В словото между Духа и Душата се е раждало единение. От планетарните движения са извличани гласните звукове – оживотворяващи, напояващи, процесуални, а от зодиакалните съзвездия – съгласните звукове, формо- и структурообразуващи. Днес всеки човек и потопен в Гения на езика - вечно тъчащо Духовно същество. Това е нужно да бъде осъзнато. Същевременно идвайки от предземния Духовен свят човек става изконен носител на Мировото Слово – като звук, ритъм, цвят, движение. Всяко едно изкуство по своята същност е Слово, идващо от Космическите простори, получило земна форма, за да бъде отново дарено на Духовния свят...
Много важен момент е днешното осъзнаване на тези течащи процеси, защото те са реален факт, въпреки твърде вкостенените представи за света и материята, която се смята за нещо мъртво и неизлъчващо. Важно е да се осъзнае, че неизречената дума, която стои в нас само като мисъл, свързана със съответното чувство има същото въздействие върху живота, здравето и съдбата ни, както и изречената дума.
По този повод Учителят Петър Дънов казва: „Всяка дума има свой ключ за произнасяне и ако го намериш, тя става лечебна... Словото е най-силната от всични магични сили... За да си духовно, т.е. психически здрав, трябва да се храниш с чисти мисли и чувства, с разумното, Христово слово.”.
Работейки с хора с психични разстройства трябва да сме осъзнати за всичсо това. Нужно е красотата на словото да бъде съчетана с истинност, дълбок общочовешки смисъл, в който да пулсират темите за изконните човешки добродетели. Важно е дори с каква интонация, с какво присъствие ще произнасяме това слово – дали то е само суха понятийност, или е наше собствено истинно вътрешно преживяване, защото тези хора са изключително сетивни за всяка лъжа, фалш и неискренност. Възможността за търсене на причинно-следствени връзки, смисъла на дадено събитие, дават възможност чрез словото да се раздвижат духовно-душевни процеси в човешкото същество, да се събуждат разумни и правилни мисли, да се пренареждат стъпка по стъпка обърканите чувства, да се провокират бъдещи съзнателни импулси на волята.
Басните са много подходящо четиво, заради съотнасяне на собствените реакции и ситуации с написаното. Ппрозират се собствени черти на характера, които до този момент са били чужди на съзнанието. Драматизацията дава възможност тези хора да заживеят вътрешно със своите герои, да говорят чрез техните думи, да мислят чрез тяхната мисъл, да чувстват чрез техните чувства. Груповостта, чувството, че имаш роля, че в момента си артист и си в центъра даваше различно самочувствие и нетърпеливо очакване на следващата ни репетиция.
Религиозното слово и празнуването на християнските празници също са път за навлизане на библейската мъдрост в мислите и душите. Моралните дилеми, поднесени по един достъпен начин, създават живи образи, които остават като действащи вътрешни инстанции. Укрепването на Аза спомага подобни морално-религиозни процеси да навлязат дълбоко в цялостната човешка организация. Такава е ролята на молитвите, които самите болни искаха да произнасяме. Те дават възможност човек да се свърже с Висшата инстанцията извън себе си, създава много по-голяма сигурност на екзистенциалното съществуване, но е и път за осъзнаване на отношенията „вътре в мен – извън мен”.
Лирическата поезия в своята изява е „фин полъх от духовния свят”. Тя е физическата форма и проява на предусещането ни за процесите, които работят зад физическия свят. Съчетанието на ритъм, смисъл извън буквалността, мелодичност и багри в словото, самата атмосфера, проявени в рецитацията въздействат по един оживотворяващ начин, който укрепва етерното тяло, събужда и надгражда душевните и духовни сетива.


3. Евритмията - видимата реч на човешкото тяло.
„Евритмията работи в три основни сфери - артистична, педагогическа и лечебна. Това е изкуство, при което напълно съзнателно се работи с етерното тяло. Тя го стимулира, развива и възобновява. Отразява действителните етерни движения на речта и музиката като ги прави видими. Изобразява Словото като възражда духовната му мощ и въздействие. Превръща човешкото тяло в най-фин инструмент за възпроизвеждане на етерния звук и движение. Създава реален стремеж в човека за хармония с природата и Космоса. Тя балансира телата у човек, като постепенно разхлабва връзките помежду им, развива ги и ги изгражда наново, а след това отново ги съединява хармонично и здравословно.”/Диана Демирева – „Евритмията – движение на бъдещето”/.
Евритмията води към преодоляване на втвърденото физическо тяло и към разширяване на етерното, черпейки от живителните природни сили. Това с огромна сила важи за хората с психически разстройства, чиито четири тела са небалансирани. Заниманията с евритмия въздействат върху двигателната, говорната, мисловна и емоционалата природа на човека, върху възприемането на дуалността „Аз и светът”. Тя е комплексно изкуство, съчетаващо движение, ритъм, форма, реч, музика, багри, което води и до естетически преживявания..
В моята работа използвах кратки стихотворни откъси, описващи природни картини, които по естествен начин корелират с определени душевни нагласи и състояния. Вокалните звукове бяха в основата на тези занимания. Освен, че хората изпълняваха усърдно това, което виждаха, съпроводено с моите думи и движения, те се вживяваха и оживотворяваха. В тези моменти бяха различни! Нашият кръг започваше с една „птичка”, която кацваше на отворения прозорец. Някой я поемаше в ръката си и с нежност я подаваше на всеки следващ. Тя беше през цялото време при нас. В края на занятието отново птичката се сбогуваше поотделно с всеки и отлиташе през прозореца. Думите, смислите, настроенията, картините, багрите се раждаха в нашите движения: „А” – отдаващ, безкраен, искрящ... ”Е” – със своята индивидуалност, прибраност, съкровеност, но и като осъзнаване на космическата цялост с нашия Аз в нея... „О” – със своята пълнота, закръгленост и чувството за прегръдка на света... „У” – като път и процес между „горе” и „ долу”... „И” – в симетрията, реалната връзка, докосването на двата свята, и човекът който има волята да го направи... Всичко това в любимия ни текст: „Животът е кръг от красота - тъмен и тежък, ярък и искрящ; Животът е кръг от красота – ярък и слънчев, тъмен и мрачен; Аз съм в този кръг от красота – аз се нуждая от мрак, аз се нуждая от слънце; Аз съм в този кръг от красота – аз се нуждая от светлина, аз се нуждая от твърдост; Тук е центърът на тази красота, светлина и твърдост – центърът съм Аз.” В последната фраза ръцете се сключват на слънчевия сплит. Кръгът диша и пулсира в равномерния ритъм на ”затвореност-навътре” и „отвореност-навън”.

4. Движение – ритъм - танц.
Преди танцът ни да придобие крайната си форма, „преживя” няколко стъпки и поетапно включване на нови хора. Започнахме със свободно движение из залата, после това движение беше в такт с ритъма. Постепенно в това свободно ритмично движение включихме и ръцете с тяхното „чувство” за мелодия. Направихме общо движение в колона с ритъм в долните краници, после включихме и „танцуващите ръце”. Докато се оформи ритмичен танц в две части – движение в колона, правейки формата „осморка”, кръг с пулсация „вътре – вън”, отново колона и завършване - в кръг с центриран в ръцете ни финал – събрани горе в центъра на кръга. Всеки танцуваше с копринен шал, който създаваше чувството за ефирност.
В този танц, който сами създадохме плахите и мълчаливи хора ставаха самоуверени, инициативни, креативни творци на собствените си движения, които достигнаха до истински групов танц. Те действаха самоотговорно, но и с отговорност към другите. Общият групов дух се основаваше на създадената „социална чувствителност”, разбирането и спазването на правилата, готовността за сътрудничество, толерантността. Друг аспект беше опознаването на собствените възможности за движение – припомняне на старите и придобиване на нови, освобождаване на емоциите до чувствата на радост и възторг. Чрез танца се създаваше чувството за сигурност, приобщеност, за „можене”, за „общуване” и свобода.

5. Групово пеене. Звукоизвличане на музикални инструменти. Пианото.
Всички други изкуства, освен музикалното имат образец във физическия свят. Те се опират на представите дошли през сетивата ни. Докато музикалното изкуство е израз на самата човешка воля. Музикалните творби трябва отново да бъдат пресъздавани. Първообразът на музиката се намира в Духовния свят, в който човек се потапя с астралното и Азовото си тяло по време на сън и физическата музика е само отражение на духовната действителност. В етерното тяло са запечатани тези духовни трептения. При слушане на музика или при свирене на музикален инструмент става раздвижване на запечатаното между етерното и астралното тяло. Този „спомен” се среща с реално възприетото в момента. С астралното тяло ние вдишваме, а с етерното тяло отправяме вдишания въздух отново навън, така се осъществява едно ритмично взаимодействие между астралното и етерното тяло. Пеенето, музицирането, слушането представят тази пулсираща картина. Музикалното удоволствие почива върху правилното съгласуване на хармониите, които човекът е донесъл със себе си от Духовния свят, със звуците и мелодиите оттук. Когато тоновете отвън съответстват на тоновете отвътре, достигаме до преживяване на музикално удоволствие.
Друга важна визия за същността на музикалното възприемане и въздействие е разширяване на способността за изживяване на тона, което означава при изживяване на тона да се навлезе в неговата дълбочина. Тази нова гледна точка, която търси не само мелодичността в хоризонтала, но и дълбочинността по вертикала може да се превърне в база за задълбочено звукоизвличане и насочване към по-различно от досега тоново възприемане и въздействие.
Музикалното възприемане и музициране, и дишането от друга страна са взаимно свързани процеси. Между ритмичната, нервно-сетивната и веществообменната система се осъществява взаимодействие. То се отразява върху всички физическите процеси. Ритъмът се основава на взаимовръзките между пулс и дишане: осемнадесет вдишвания в минута, и пулс, който е средно седемдесет и два удара в минута или това е съотношението едно към четири, което дава възможност за модифициране и индивидуализиране при работа с ритъма според потребностите на всеки индивидуален човешки ритъм, и взаимовръзка между дишането и циркулацията на кръвта. Дихателната струя и кръвната циркулация на чисто физиологично ниво дават образност за движението на мелодия и ритъм. Чрез музиката се постига непрекъсната етерна циркулация в трите системи.
По отношение на комплекса мислене-чувстване-воля представата е свързана с възприемането и звуковият образ на мелодията, чувствата съответстват на хармонията, волята - на ритъма, а музикалната форма съответства на цялостния човек. Което означава, че чрез музиката се влияе както върху определени области, но и върху цялостния душевен живот на човека. Чувствата стоят в центъра на цялостното човешко изживяване. Част от тях се „изливат” към представите, а част от тях – към волята. Но в центъра са чувствата и в тази посока те работят под прага на съзнаваното.
Когато човек се изразява чрез говор или песен в посока навън и навътре, той изразява целия си организъм: тяло, душа и дух. В древни времена говорът е бил песен. Днес словото е материализираният човешки „праговор”,т.е. песента и посоката е в одухотворяване на словото в песен, в поезия. Песента в действителност е реален спомен със земни средства за онова, което е било преживяно в предшестващото земното битие. Докато вокализираме, всъщност изтласкваме към тялото онова, което живее в душата. А тялото само по себе си представлява съгласният елемент или музикалният инструмент.
Музикалните инструменти са донесени от духовния свят, с изключение на пианото. Те запълват празните места, които са се появили, когато човек повече не е бил в единение с духовното, където звукоизвличане и инструмент са били едно и също. Чрез духовите инструменти музикалното се изживява посредством главата на човека, чрез струнните – посредством гърдите и ръцете, чрез ударните – посредством крайниците. Мелодия – хармония – ритъм са преплетени в цялостната нервно-сетивно-ритмична-веществообменна система, като образи в мисленето, преживявания в чувстването и импулси във волята.
Единственият инструмент, който човек е създал сам, а не идва като образ от духовния свят, е пианото. Щайнер казва, че тоновете на пианото са поставени чисто абстрактно един до друг и неговата поява е начин за „материалистическо изживяване на музикалното”. Естествено е важно как се звукоизвличат тоновете, защото никой не може да отрече майсторството на един Шопен, или Лист... Пианото може „да запее”, от него да се лее поезия, нежност, красота и изящество. То също може да бъде оживотворено, в зависимост от това чии ръце го докосват и чия душа се излива...
За нашите занимания използвахме дървено агого, дайре, клавеси, дървено блокче, кастанети, маракас, тибетска купа, флейта и лира. Хората, които не избираха инструмент пляскаха с ръце или потропваха с крака. Редувах различни идеи: „изслушването на един тон”, „разговор между няколко инструмента на теми – спор, приятелство, радост, тъга....”, „индивидуална проява на всеки в кръга със своя инструмент да търси амплитудата във вътрешната динамика на състоянията тъга–радост, покой-действеност, представи за образи, пространство, настроения, топлина/студ, цветове, звукоизвличането като човешки говор”, „групово последователно включване до оформяне на обща звукова картина и търсене на нюанси в общото звучене”, „пеене на песен под акомпанимент, като се търсят звуковите и словесни съотвествия в цялостното настроение”.
Подкрепяха се „загубите” при четирите базисни сетива /чувство за самота, изгубеност, безпомощност, страх, болка, срам, обърканост, неконтактност, неконцентрираност/, но и се въздействаше на всички останали душевни и духовни сетива. Това се случваше не само при звукоизвличане от музикалните инструменти, но и при груповото пеене и нежните изпълнения на пиано. Освен думите на благодарност, виждах и сълзите им.

7. Групово и индивидуално рисуване.
Рисуването със сухи пастели беше цял ритуал. Разходката сред парка преди заниманието ни, зародилото се чувство от природата в нейните четири различни състояние, детайлите и тяхното съчетание в света около нас раждаха идеята. Идеята можеше да дойде и от поетична творба, и от музикално изпълнение. Важното беше да активирам чувствата на тези хора първо чрез сетивността, обагрена от природните феномени, които се превращаха в образи и оттам на астрално ниво събуждаха техните настроения и емоции, и второ - чрез словото. Заниманията ни винаги протичаха с подходящо подбрана музика – класическа или медитативна – инструментална или с естествени природни звуци. Идеята беше да продължат да се чувстват потопени в природната люлка.
Рисувахме с трите основни цвята. Някои от хората тръгваха към форми, даваха идеи, изразяваха ги с понятия. За тях рисуването беше мисъл, представа и понятие. Цветовете отвън не можеха да пробият и да се свържат с тяхното астрално тяло, където по естествен начин щяха да срещнаст „космическия спомен” за себе си. Други с много тънък усет боравеха с повърхнината, със съчетанието на цветовете, с полутоновете, плавно, спокойно и концентрирано. Групата имаше своя общ групов живот и атмосфера, но и усетът за индивидуалности. В края хората споделяха как се се чувствали докато рисуват. Интересна беше промяната в стила на хора, които по-дълго идваха на рисуване. Остротата, начупеността, напрежението постепенно ставаха по-загладени и обловати, търсеха се нюансите и раждането на цветовете.
С един единствен човек – Патрик Хийс /англичанин/ работих около три месеца индивидуално върху коприна. Собственото ми откривателство и преживяване на този процес ми даде смелост да експериментирам. Усещането за ефирност при допира на коприната и трите цвята, които толкова свободно се разстилаха, навлизайки един в друг беше невероятно! Мисля, че това е един от много ценните начини душата да бъде освободена и изкарана на по-високо ниво, особено при дълбоко вклиняване в етерното и физическото тяло. После от този танц на цветовете се раждаха ненадейно форми, които изкарвахме на повърхността чрез фини контурни цветове в златисто и сребристо. В Патрик се създаде чувството за сигурност, за свобода, за индивидуалност и приетост. Неговата диагноза беше „шизо-афективно разстройство”, в съчетание с психопатна личностова структура. Успях да му помогна да се чувства като човек с достойнство в тази среда. Направих контакт със семейството му и социалните служби в Англия и само след три месеца успях да го изпратя обратно. Големите уроци по милосърдие ги получих от него за цял живот.
Опитвах се да работя с цветовете като с живи същества, чиито нюанси и свързване е много подвижно и може да бъде преживяно в дълбочина. Така се получаваше вътрешна пластичност и многоплановост, която хората чувстваха и се опитваха да опишат със свои думи като тяхно преживяване. С удоволствие бих работила и техниката „мокро върху мокро”, където може още в по-голяма дълбочина да се преживяват самите цветове и възможността на търсене на образи в създаваната цветна перспектива. Това беше идея за бъдещи занимания.
В тези техники на рисуване живеейки в цветовете човешката душа непрекъснато пребивава в Духовния свят. Онова, което душата преживява отговаря на свободното движение на душата в Космоса. Плавното преливане на цветовете се превръща в средство за душевно изживяване, освободено от тежестта на земната материя. Самопораждането на цветовете е естествената подвижност, която отговаря на етерно-астралната подвижност на цялата ни богата човешка същност. Откровението на цветовете се превръща в откровение на човешката душа.

8. Способи за „диагностициране” на проблема и нивото на преодоляването му.
В ролята ми на стандартен психолог, диагностицирах проблемите с психометрични тестове. Лично за мен това беше ходене по повърхността на нещата, досадно задължение, но и грубо разпарчатосване на човешката индивидуалност. Правех мое диагностициране. То ми даваше възможност да възприема човека в неговата цялост, което смятам за напълно естествено.
След концентрирано наблюдение и запознаване с човешката биография на даден човек, за следващата стъпка често се използва думата „вчувстване”. Това е процесът на имагинация – душевно сливане на физическо ниво с душевността на човека, със света наоколо, усещайки тяхната фина етерна енергия. Тя дава информация за цялостното състояние на човешкия организъм – има ли болест или няма. Всъщност етерът на обекта се слива с твоя етер, което по своята същина трябва да бъде волево пожелано. Защото следващата стъпка е да съумееш да са оттласнеш, да разделиш своя етер от етера на обекта, което дава възможност за обективност и за вникване в ядрото на проблема. Обективността обаче не означава „да изоставиш”. Процесът на емпатия, който винаги е свързан със взаимното доверие оставя тънка нишка на свързване между двата етерни свята, но тънка! Самата работа по-късно бива подпомогната от тази активна етерна циркулация, което означава, че в ролята ми на терапевт на такива хора трябва непрекъснато да работя за усилване на етерното си тяло – заради тях самите, но и заради себе си. Защото по този начин аз не само създавам атмосферата на доверие, но и въздействам върху тях дори на физическо ниво. Моето астрално богатство чрез работа с изкуства и саморазвитие подпомага и усилва също тяхното етерно тяло.
Следващата стъпка е инспирацията – достигане на душевно ниво до истинското ядро на проблема, до онова, което човек е донесъл от предишните си инкарнации, което духовно е наследил и придобил от своите родители. Тук обективността идва от съзнателната мисъл, която е навлязла непредубедено в духовно-душевната същност на обекта и дава духовния конструкт на нещата. Следва осъзнаването на това ядро и оттам интуитивно, но и подкрепено с тези процеси, насочване на човека в правилната посока, която ще подкрепи процесите на спояване на съществото му.
От собствения си опит мога да споделя, че реално това разделение на стъпките не съществува, то се случва като моментна рентгенова снимка първо на човешката душа и оттам на цялостната картина и състояние на човека.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ И ПОГЛЕД НАПРЕД

Всичко случило се дотук ме разви, разви сетивата ми за енергията, която действа извън и във материята, разви много по-различен поглед към човека и неговата същност, към света и неговата космическо-земна глобална реалност. И преди това в заниманията ми по астрология осъзнавах, че световният пулс и ритъм, ни прави участници в тези процеси на всички нива: космически, епохални, природни, биографични, физиологични, ритми в изкуствата..., но сега визията за всичко това се затвърди и прие свой собствен житейски път на осмисляне. Това ядро и основа на света е нужно да бъде „свалено” и осъзнато практикувано в реалния живот на хората. То е оздравително, защото носейки в себе си една извечна повторяемост създава чувството за сигурност, за минало, настояще и бъдеще, за цялостност на личния човешки ритъм като част от космическо-природния . Именно на този основен принцип се основаваше и моята работа.
В България трябва повече и повече хора да усвояват тези знания и умения, да да могат да ги прилагат, защото те са в естествената човешка оздравителна природа. Вярвам, че и процесите за създаване на социално-терапевтично пространство, в което се работи по този начин са назряли и макар, че тази моя работа е само един от аспектите – занимания с изкуства, който се прилага, съм сигурна, че има вече обучени хора готови да се включат и организират и от другите аспекти – биодинамично стопанство, развитие на занаятите – аспекти, които дават възможност на хората в нужда да чувстват себе си полезни и стойностни със своята професионална реализация и възможност за личен избор.

БИБЛИОГРАФИЯ:

Бондарев, Г. А. „Anthropos. Опит энциклопедического изложение духовной науке Рудольфа Штайнера”, т.I, част VI.
Грим, Р. „Социално-терапевтичната общност” – статия.
Eлерс, Х., Лекционен семинарен курс.
Демирева, Д. „Евритмията – движението на бъдещето” – студия.
Д-р Келер, Фр., Лекционен семинарен курс.
Кох, Ел., Вагнер, Г. „Индивидуалността на цвета” – частични преводи.
Кустер, И., Лекционен семинарен курс
Кьолер, Х. „За страхливите, тъжните и неспокойните деца”, превод от немски Людмила Коева.
Международна класификация на болестите – 10-та редакция.
Д-р Нацов, Иво „Отвъд скептицизма /религия, здраве и психиатричен лиезон/”, изд. 2004 год.
Степникова, Ем., Лекционен семинарен курс.
Проф. Томов, Т., Изказване за психиатричната реформа по повод Деня на психичното здраве, http://www.zdrave.net
Д-р Фолбер, Х., Лекционен семинарен курс.
Д-р Франгов, Тр., Лекционен семинарен курс.
Хаушка, Р. „Учение за лекарствените средства”, превод от немски Нели Спиридонова-Хорински.
Щайнер, Р. „Антропософията като космософия. Въведение в окултната психология” – част I и част II, превод от немски д-р Дим. Димчев.
Щайнер, Р. „Въведение в тайната наука”, превод от немски Димо Даскалов и д-р Дим. Димчев.
Щайнер, Р. „Изкуството и неговата световна мисия. Геният на езика. Антропософия и изкуство. Антропософия и поезия”, превод от немски д-р Дим. Димчев.
Щайнер, Р. „Как се постигат познания за висшите светове”, превод от немски Димо Даскалов.
Щайнер, Р., д-р Вегман, И., „Основи на едно разширено лечебно изкуство”, превод от немски Димо Даскалов.
Щайнер, Р. „Съвместната работа на лекарите и пастирите на човешката душа”, превод от немски Теменуга Станева.
Щайнер, Р. „Същност на музикалното и тоновото изживяване в човека”, превод от немски Мария Пашова и Христо Маринов.
Щайнер, Р. „Теософия”, превод от немски Димо Даскалов.
Щьокле, Фр., Лекционен семинарен курс.

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 2 мнения ] 

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Иди на:  
cron
Powered by phpBB® Forum Software © phpBB Group
Хостинг и Домейни