ПРИЯТЕЛИ НА АНТРОПОСОФИЯТА - ЕЗОТЕРИЧНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ

Ex Deo nascimur. In Christo morimur. Per Spiritum Sanctum reviviscimus!
Дата и час: Сря Окт 24, 2018 3:43 am

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]




Напиши нова тема Отговори на тема  [ 5 мнения ] 
Автор Съобщение
Непрочетено мнениеПубликувано на: Чет Май 01, 2014 4:30 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1613
За живото чуване, виждане и докосване...


Изображение



Ще започна с упражнение, дадено в учебната тетрадка към урока по Околен свят /2 клас/ за човешкото тяло. Преди това нека да изкоментирам даденото в учебника - "Сетивни органи са..." или "Човешкото тяло се състои от еди какви си крайници... На главата се намират очите, ушите и т.н.... телата на мъжете и жените се отличават по някои външно белези." Това последното е скрепено с рисунки на голо момченце и момиченце, които ни се усмихват насреща, като съвсем схематично са нарисувани различията им в тази възраст. Естествено детенцето, което е ползвало този учебник е поукрасило и момченцето и момиченцето.

А самият урок започва убийствено - в писмо дете разказва как баща му го е завел в музей, и там е видяло мраморна статуя на човек без глава, без ръце и без крака... И следва обяснението на таткото, че скулпторите наричат тази част от тялото - торс, а лекарите - труп.

Наистина унищожително обяснение за осем годишни деца, и за първа "научна" среща с човешкото тяло!!!

За един учебен час от 35 мин. един такъв урок, който бълва от нежив език, от липса на всякаква образност, от истинска мъртвина, от понятийна претрупаност и бесмисленост, трябва да бъде предаден, разбран, запомнен от горките деца!

Та какво е дадено за домашно в едно упражнение. Пише: Съедини с линия рисунките на човешките органи с думите и изразите, които се отнасят за тях. Схема - с рисунки на ръка, ухо, нос, око, изплезен език. Отсреща пише: "топло, студено, натиск", "вижда, усеща светлина, различава цветове", "сладко, солено, кисело, горчиво"... и т.н.

Искам да посветя тези мои размисли на живото чуване, виждане и докосване... Няма да говоря като антропософ, даже не и като педагог или като майка, а като едно дете ще се опитам да говоря... Така и се чувствам, като дете, което за първи път чете тези "бисери" на пишман авторите, защото съм за първи път учител в този свят. И добре, че ми е за първи път, за да реагирам спонтанно! Иначе и аз ще съм "мъртва"!

И тъй в следващата част едно дете ще ви разказва...

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Чет Май 01, 2014 4:32 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1613
* * *


Изображение



И така... нека започна издалеко. Какво означава „живо” да виждам, да чувам и да докосвам?
Аз това го познавам още преди да се родя. Отпреди даже да избера точно в кой семеен пристан да се приютя... За мен това беше най-естественият звук – звукът на Космоса, от който идвам. Не е лесно да ви го опиша на земен език, думичките ви са някак бледи...

Плувах, или се носех, или плавно летях, или просто танцувах там горе. В цветове и звуци плувах – нежно, плавно и свободно. Виждах ви, чувах ви, търсех ви. Но нямах ръце да ви докосна, нямах крака, за да стъпя, нямах очи да ви видя или уши, за да ви чуя. Защото аз цялата бях тези ръце, тези крака, тези очи, тези уши... Да, самата аз бях тези звуци и цветове – плувах в себе си и те плуваха в мен... Сега рядко изобщо някой се досеща какво е било преди да се родя. Виждат ме само и единствено като една материална семка, която мама е приела, и в нея аз съм почнала да раста. Никой изобщо не знае колко нашироко и свободно живеех аз преди мама и първият земен „дом”, който тя ми предложи. Някои по-просветлени възрастни съм чувала да разказват една приказка – била съм ангелче с криле. Спуснало съм се по дъгата като по пързалка, но преди това моите братя-ангели ми помогнали да сваля крилете, за да мога да се приземя в някое земно семейство... Е, не е съвсем тъй, но донякъде с цветовете на дъгата са познали. Въпреки това такива приказки много повече ми напомнят на моя истински дом горе и съм сигурна, че децата много ще ги харесват, много повече, отколкото цял живот да мислят, че са били само и единствено в маминия първи дом...

Не беше лош, наистина – топъл, нежен, сигурен, но... определено още тогава ми беше доста тесничко. Въпреки, че и там чувах една особена музика – тя идваше от самата мама, нещо като клокочене, бълбукане, чувах и един особен ритъм „туп-туп, туп-туп”... после разбрах, че това било нейното сърце. Всъщност за първи път аз в мама започнах да „чувам”. Преди мама, живеех в звука, аз бях самият звук! Сега чувах туптене, чувах и звуците извън мама. Например мама обичаше нещо, което наричаше „музика” – не беше лошо, особено като беше по-нежно. Най-обичах да чувам гласа на мама и когато пее. В нея се чувствах като в люлка като ходи, а пък песента й ме приспиваше. Но... мама понякога беше доста буйна! Тогава слушаше някакви по-особени звуци. Или пък я чувствах да ходи забързано, чувах нещо стържещо, грубо, ужасно ме изнервяше това! И почвах да се сърдя... поритвах я отвътре. В нея ми беше и по-тъмно, не беше като преди да се приютя. Но аз все се надявах, че това няма да е моят вечен дом, и скоро ще изляза на светлина, отново в онези цветове и звуци, които помнех отпреди... Вярвах и, че тази теснотия скоро ще свърши, защото аз все растях и растях и имах нужда от свобода. А помнех още и онази свобода, горе, преди да се пързулна по дъгата... Чудех се къде ли ще попадна?!

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Чет Май 01, 2014 4:34 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1613
Моето ново „раждане” и минути след това...


Изображение


Нека продължа моя разказ за първия ми земен дом – коремът на мама. Както казах, там ми ставаше все по-тясно и по-тясно. Имах много пресни спомени от предишния ми дом, където се къпех до насита в цветове и звуци, самата аз бях тях. Докато сега – усещах, че „мен” ме има, отделно от звуците, които чувах. Още не можех нито да си обясня, нито да разбера откъде идваше тази разлика. Във всеки случай се чувствах различно. Докато плувах в това тясно пространство имаше моменти, в които можех да докосвам самата себе си с това, което после наричаха „моите ръчички”, и опипом стигах да „края” на маминия корем. Мама усещаше това като „пробождане” или „подритване” отвътре. А аз просто опитвах и експериментирах, докъде е моето царство!

И тъй в един в един пролетен майски ден, явно мама вече не можеше да се справи с мен! Толкова бях наедряла, че нямаше накъде повече да раста. Маминият корем не беше безкраен, както безкрайният Космос, от който идвах. Настана някаква суматоха. Чувах звуци, ама никак не ги разбирах. Явно ме очакваха и свободата ми беше на път да се осъществи... най-после!
Обаче ми предстоеше огромна изненада, изненадата наречена „ земен живот”!
Очакваше ме отново „пързалка”, но този път много по-различна отпреди, твърде тясна и с препятствия – друго си беше да ме пуснат по дъгата моите братя-ангели... А сега вече трябваше да се справям сама... От една страна исках свободата си отпреди, защото теснотията беше непоносима. Но от друга - интуитивно чувствах, че май е по-добре да си седя тук на топло и че макар да е тъй тясно, е някак по-сигурно. Изобщо се изправих пред една голяма дилема! Мама не можеше повече така, защото до краен предел я изпълвах, а аз самата нямах накъде повече да ходя. Вътре или навън! Но какво беше това „навън”?!

И така в люляковия земен месец, в един прекрасен ден, вече нямаше връщане „назад” и аз поех по моя земен път!
Родих се „мислеща”, с показалец на дясната ръчичка, опрян на дясното ми слепоочие. Явно още при раждането ми имаше „посветени” хора , които забелязваха важни неща. Дълго време, та досега, спя на дясната страна и си подлагам дясната ръка под лицето. Интересно е как един жест още при появата на ново същество в света на човеците, може да свидетелства за вътрешната дилема, отпреди появата му..., чак досега! За тук ли съм, или не съм?! Дали попаднах на правилното място?! Много неща днес, когато се появят ангелите без криле, не се забелязват, а са толкова важни, и „говорят” за същността на това новопоявило се същество. Колко много можем да „говорим” и „казваме” без думи – а тях ги научаваме, за да станем земни жители и да се разбираме с другите. Ако живеех в предишния ми космически дом, тези земни думи никога нямаше да са ми нужни, защото там аз бях Словото – То беше моето космическо тяло, в безкрайната космическа свобода...

Опс! Пак се отплеснах, простете ми..., с една тъга си „спомням” непрестанно за моята космическа родина. И така е в целия ми земен живот. Все ме тегли към нея. Но затова ще има да ви споделям още много дълго. Нека се върна в онзи момент, когато чух да първи път истинските звуци извън мен. Когато бях в „люлката” на маминия дом, чувах звуците по-далечно и приглушено, но сега беше различно. Признавам, идваха ми в повече, и доста стряскащо! Но не беше само това! Имаше нещо дразнещо ярко срещу мен. Като че ли беше много важно в първия момент на земния ми живот да ме стресират по различни начини. Освен, че бях на кръстопът дали изобщо да изоставя топлия мамин уют, то срещу мен блестеше нещо ярко, грозно и ми приличаше на озъбен дракон като ония същества, които бях срещала да кръстосват моя свят. Чух и за първи път собствени звуци – ревях тихо и умоляващо. Не ме разбраха особено, даже се радваха, че рева! Странни същества с бели дрехи. В моя космически дом ангелите са прозрачно бели, но тия дето ме мятаха насам-натам не бяха ангели. Бяха някак плътни и твърди. Чух и нещо бълбукащо - да, ясно различавах звуци. Това бълбукане приличаше на звуците от маминия дом. Наричало се „вода”. Рекох си: „О, ето, отново ще се почувствам на топло, сигурно и уютно място, щом чувам този звук”. Обаче нищо такова не се случи – една бяла дреха ме държеше, набързо ме заля с това течащо нещо, което беше в началото направо студено, после постепенно стана приятно топло, но удоволствието ми беше кратко... После бързо ме метна на нещо твърдо и оттам вече не помня... Сега ангелите без криле им помагали да се раждат направо в топла вода. Така се чувствали по-близо до мамината люлка. Да, ще им спестят ужаса на първите минути земен живот. Но тъгата в нас остава... това е тъгата по нашия истински дом, преди маминия!

Толкова бях уморена от всичко това! Не само уморена, а и уплашена! Исках да забравя, исках да избягам, но къде?! Къде беше мама, къде беше онова тихо местенце? Къде съм? Загубих я, мама? Сега просто мислех само за мама, забравих и Космоса, забравих и онази свобода! Не можех да се върна там, по-близо беше мама и нейният тих и люлеещ ме дом! Мамо!

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Пон Юли 14, 2014 9:46 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1613
Дванадесетте сетива - път към себе си и към света



Изображение



Продължавам започнатата поредица от живо действащи кратки представяния на... живота ни "преди да се родим", на онзи свят, от който човешката душа действително слиза и избира своето семейство.

Възрастта от раждането до седмата ни годинка, е най-важната! Това е "преходът", мостът, който телесно и душевно детето е нужно да извърви, заедно със своите родители към постепенната си адаптация към един свят, който то все още не познава, но му предстои да изживее...

Самото "идване на бял свят" е само и единствено раждане на физическото ни тяло. Под "раждане" тук нямам предвид общоприетата материалистична представа. След дълъг процес на избор детската душа е избрала своята родителска двойка. Тази душа носи своят кармичен товар, който сама е изработвала и заслужила в предишни свои въплъщения. В това, което се осъществява сега, тази душа избира не само родителската двойка, но и мястото, държавата, народа, сред който да се роди. Там са нейните задачи. На физическо ниво душата приема наследствеността на своите родители, т.е. имаме сливането на чисто духовен /душевен/ елемент с чисто материалистически /физически/.

И така оттук-нататък тази само физически родена душа, й предстои едно постъпателно развитие. В него постепенно душата се откъсва напълно от своята Духовна родина, от която е "слязла". До 7 години се ражда самостоятелното етерно /жизнено/ тяло. То става напълно самостоятелно от Духовния свят. До 14 год. се случва същия процес и с Астралното тяло /чувствата, емоциите, симпатиите и антипатиите/, а в периода 14 - 21 год. Духовното тяло /Аза/ на детето напълно навлиза в неговата душевно-телесна конституция и човешкото същество става напълно зряло, самостоятелно и свободно! Азът има своите проявления още от най-малка детска възраст - това е на около 3 год., след това в трудната възраст от 9 год. и така..., докато този Аз поеме кормилото на собствения си живот.

Още когато моите вече тинейджъри бяха малки обичах да казвам: "Не само първите седем години са важни, а и първите 7 дни, и първите 7 седмици..." Да, така е. Онзи импулс, който ще дадем на тази нова душа сред нас още от мига на нейната поява, той определя целия по-нататъшен път на тази душа. Огромна е отговорността, която сме поели да й дадем земен живот. Но и най-важното - нека никога не забравяме като родители да благодарим на тези души, които са избрали нас за земния си път! Това е наистина велико! Те са ни избрали, за да ни учат, а учейки ни, развиват както себе си, така и нас.

В тази посока на мисли искам да споделя една мисъл на Учителя. Споделям е неслучайно, защото в известни среди, занимаващи се с духовни теми, разбрах, че често родители "практикуват" доверяване на астролози, дори още при раждането на дете, даже и при зачеване - като се търси най-добрия ден за раждане /естествено не по нормалния родов начин/ с цел - съдбата на това дете да е възможно най-добра!!!

Това е груба грешка! От онова, което знам от Духовната наука, както и от лекари-антропософи и астролози, до 7 год. възраст в никакъв случай не е добре да се рови в хороскопа на едно дете. То все още е изключително свързано етерно с Духовния свят. Можем само и единствено като родители и като педагози да търсим връзка с ангела на детето - а той ни дава своите отговори вечер, след зададен въпрос и истинска, дълбока връзка с нашето дете! И ето какво казва Учителя:

"Така е и при астролозите – на сто техни предсказания едва 10 се сбъдват. Има нещо погрешно при тях – не че самата им наука не е вярна, но данните, с които той работи, трябва да се преобразуват. Астрологията е цяла наука. С нея може да се предсказва с голяма точност какво има да става в живота, но не всеки умее да прави това. Майката може да знае какво има да става с нейното дете, тя може да знае и историята му. Най-добрата гадателка е майката. Ако тя си записва всички свои състояния откакто е бременна, откакто детето се е родило, тя ще знае историята на туй дете, ще знае какво ще стане с него. Това е така, когато съзнанието ѝ е будно. Ако като бременна тя си е записвала сънищата, те също биха ѝ предсказали бъдещето на детето. Всеки човек, който не е вещ в тези науки, ще изпадне в суеверие – суеверието е заблуждение, незнаене, невежество."

От изказване на Елизабет Врееде /дясната ръка на Щайнер в областта на Астрологията/, знаем че Щайнер е искал информация за звездните констелации в наталната карта винаги САМО по отношение на децата , които са имали своите особености. Тук се има предвид – деца с увреждания. Най-вече става дума за лечебнопедагогическа работа. Щайнер от една страна говори на други места за астрологията по негово време, която е изгубила истинската звездна мъдрост, която освен на математически изчисления се опира и на дълбокия интуитивно-духовен подход по отношение на личността на човека… Но е бил пестелив и изобщо в намесата в кармата на хората, която може да бъде прозряна чрез хороскопа.

Целта е не наготовото да "опознаваме" детето си, чрез посредничеството на някой /неясно доколко чист в душата си човек/, а да се опознаваме взаимно. Нужно е да се научим да наблюдаваме децата си - и като майки, и като бащи. Детето самО ни води към себе си. А не да приписваме себе си на една душа, която има свой собствен път, който ние само е нужно да опознаем и да подкрепим.

И така в следващите изложения ще продължа за основните базисни сетива, които обгрижвайки и подкрепяйки в първите седем години на нашето дете, ние правим не само плавния преход и адаптацията от Духовния в земния свят, но и сеем семената на развитие - физическо и душевно, в здраве или в болест, на децата си, далеч напред в техния живот...

Следва!

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Нед Юли 20, 2014 1:26 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1613
Изображение

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 5 мнения ] 

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Иди на:  
cron
Powered by phpBB® Forum Software © phpBB Group
Хостинг и Домейни