ПРИЯТЕЛИ НА АНТРОПОСОФИЯТА - ЕЗОТЕРИЧНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ

Ex Deo nascimur. In Christo morimur. Per Spiritum Sanctum reviviscimus!
Дата и час: Пон Дек 17, 2018 2:36 pm

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]




Напиши нова тема Отговори на тема  [ 1 мнение ] 
Автор Съобщение
Непрочетено мнениеПубликувано на: Съб Сеп 13, 2014 7:09 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1613
Злото като предизвикателство


Маниехейско пътешествие към сърцето на нашето време.


„Аз приех тъмнината около мен, като се научих да приемам тъмнината вътре в мен; от там аз мога да изкупя тъмнината с помощта на светлината в мен. “ – Кристине Грувез

Човешкото същество може да бъде разбрано като комбинация, преплитане на силите на доброто и злото. Ако приемем както тъмнината, така и светлината в нас, има път на изцеление, по който не само причинената от злото болка може да бъде трансформирана, но и самото зло.

Този маниехейски път на справяне със доброто и злото е изход от дуализма, в който все още сме потопени днес, път към поведение на истинска състрадателност, която работи не само върху душата, но също така и на ниво на живата етерна субстанция, каквото е човечеството. Маниехейското движение е претърпяло много трансформации, от Измаелите и Школата на Ишраквиун и други от изтока; до катарите, рицарите тамплиери и други на запад. Днес основният въпрос е как да практикуваме и живеем с този импулс. Във времена, в които всеки индивид от всеки край на света е сблъскан с животоразтърсващи събития, ние сме станали „наблюдатели“, неспособни да управляваме или да участваме в тези събития. Какво може да бъде направено?

Маниехейският път може да ни научи как да преодолеем състоянието на инерция или на „наблюдатели“ и как да помирим силите на злото, които работят.

За Кристине Грувез

Кристине Грувез е проследила историята на Мани и неговите общества в Близкия и Далечен Изток, от Балканите до северна Африка, Иран, Узбекистан и Таджикистан, по пътя на коприната до Япония.

Нейната книга „Walking with Your Time: A Manichaean Journey“ насочва към това как да станем съвременно човешко същество и към въпроса за доброто и злото в нашето време.

Кристине е изучавала философия и лингвистика в CULeuven, католическия университет в Лоувайн, Белгия. Тя се сблъскала с антропософията чрез Влдорфското училище в Антверп, което е било посещавано от нейните четири деца и в което тя преподава от 1976 до 1986. След това тя преподава едно десетилетие във Валдорфската образователна тренировъчна програма. От 1997 Кристине провежда семинари и конференции в колежа Емерсон, в Гьотеанума и в Япония. Публикацията на Bernard Lievegoed „Битката на душата“ подновява нейния контакт с маниехейския импулс. Тъй като е изучавала езика и текстовете в университета, нейният житейски изследователски въпрос станал: Как можем да актуализираме това, което историческото Маниехейство е започнало в човешката история?

Презентация на историческото маниехейство.

Препоръчани източници

Christine Gruwez, Walking with Your Time. Достъпна на www.lulu.com.
Sergei Prokofieff, The Occult Significance of Forgiveness. публикувана от SteinerBooks.
Richard Seddon, Mani: His Life and Work. Публикувана от Temple Lodge.
Andrew Welburn, Mani, the Angel and the Column of Glory: An Anthology of Manichean Texts. публикувана от SteinerBooks.
Съвременното значение на Маниехействто

В исторически план, Маниехейството е доктрина, която е била проповядвана от нейния основател, персиецът Мани, който е живял от 216 до 276 г. след Христа. Също така се установява в различни писания. В началото на 20 век тези писания излизат наяве. Въпреки че текстовете са частични, те правят възможно да получим общ поглед върху съдържанието на съобщенията на Мани.

Мани умишлено е дал универсален тон на своето евангелие. В CologneManiCodex, открит през 1967, четем следното:

„… Така по времето, когато бях пратен чрез милостта на моя всеблагословен Баща, да дойда в света, така че чрез мен създаването да бъде осветено и така че Той, чрез мен, да разкрие истините на неговия гнозис в разгара на народите и религиите.“ [1]

Характеристика на Маниехеството e това, че се опитва да интегрира своите представи за смисъла и значимостта на доброто и злото от гледна точка на човешкия образ. Космогонията и антропософията вървят ръка за ръка. Злото не е нещо, което просто се случва на хората: напротив природата на хората е направена едновременно от силите на светлината и силите на тъмнината. Тези сили са първоначално и най-вече космични сили – т.е. те действат отвън.

Историята за сътворението, така както е разказана от Мани в драматични образи, показва, че тези две сили са били смесени заедно в самото начало на сътворителния процес. Това смесване довело до възникването на субстанциите, които ще доведат в последствие до създаването на космоса и земята. Човечеството също е създадено от тези две сили. От този момент тези сили стават етични сили, така че човешкият индивид започва да съзнава, че тези две сили са вписани в неговата природа под формата на склонности. Светлината и тъмнината са творящи принципи. И двете са необходими за постигане на сътворението. Те стават добри или лоши в човечеството дотолкова, доколкото тези влечения станат част от човешкото съзнание.

Историята за сътворението намира своята дефиниция в човечеството. Но тази последна дефиниция е същевременно подход към едно ново сътворение – сътворение, в което всяко човешко същество сега има възможността, най-малко тенденцията, да стане творящ етичен агент. Всички човешки същества са възникнали от съчетанието на светлината и тъмнината и са способни да ги съчетаят интерактивно, защото те носят и двете вътре в тях. Възможността даден човек да стане творящ етичен агент е нещо, на което маниехейството придава особена важност. Това е така, защото целта на процеса е постепенното изкупление на злото, чрез действията на доброто.

Това не е толкова външна борба, колкото вътрешно развитие.

Един от отците на църквата, Св. Августин (354 - 430), прекарал девет години като последовател на маниехейците, които по това време имали много последователи в Западна Европа. Изглежда от собственоръчно записаните му диалози с представители на маниехейското общество, че това е точка, където той открива лични фундаментални трудности.

Според неговите възгледи не е за хората да изкупуват злото. Августинската теза, че злото не е субстанция, а по-скоро нещо безлично (безплътна сила, или духовна субстанция), станала преобладаваща доктрина в католическата църква.[2]

Нарастващото значение на посланията на Мани за нашето време може да бъде подразбрано от важността, която е дадена на злото в световния дебат върху тероризма. Бих желала например да цитирам американския морален философ Сузан Найман, която казва в интервю за нидерландския журналNieuweRotterdamseCourant : „Всеки, който иска да разбере загадката на проблема на света е призван, в определен момент, да се сблъска с проблема за злото“ (27 ноември 2004)

Нейният критицизъм на мисленето в Епохата на Просвещението е свързан с факта, че мислителите от този период не са успели да достигнат повече от просто осъзнаване, най-много, за съществуването на злото. Сравнено с отказа на схоластичната традиция дори да признае съществуването на злото, това е било все пак първата стъпка. Но интелектуалното разпознаване на злото не е достатъчно. Найман казва в същото интервю: „ Опитът да се разреши проблема за злото в интелектуален смисъл би било вид предаване. Направил това, човек би могъл да отстрани проблемите на света само с свиване на раменете. Осъзнаването, че нещата в света не са така, както би трябвало, ни принуждава да търсим практически решения.“

Съзнанието за реалността на злото със сигурност не е достатъчно, но може да се окаже необходимо начало. Когато станем осъзнати за злото като проблем, ние можем да се видим изправени пред определен въпрос: например, дали ние сме заинтересувани от премахването или изкуплението на злото. Дали е въпрос на предотвратяване на злото и изкореняването му, когато е необходимо, или дали е наистина необходимо да бъде изкупено злото? В последния случай, ние първо сме изправени пред въпроса каква трябва да е нашата концепция за това. Как да назовем изследователски проект от такава природа, предполагайки, че това нещо е възможно? В същото време втора тематична гледна точка се отваря пред нас, която можем да изразим по този начин: как или по какъв начин мога да разпозная злото и как мога да го опозная?

В краен случай всичко зависи от въпроса за специфичната природа на злото. Ако бих придобила поглед върху неговата природа, бих научила какво е злото – както ние разбираме даден човек, когато сме го познавали за дълъг период от време. Опознаването на злото не е същото, като питането къде може да бъде намерена неговата истинска причина или какви са неговите ефекти. Най-вече, когато се използва понятието „зло“, се прави връзка с това, което злото причинява. Нашето внимание е насочено към ефектите на злото, върху това какво прави злото, във връзка със себе си и с други човешки същества.

В този момент Найман въвежда разграничаване между злото, което е причинено от естествени катастрофи и подобни инциденти и зло, което е причинено то хора. Тя основава своя аргумент тук на възгледа, че страданията, причинени от земетресението в Лисабон, например, са напълно различна категория от страданията, които са причинени в Аушвиц. Но докато ние не направим истинско усилие да достигнем до по-дълбоко ниво в запитването за природата на злото, това разграничаване може да изглежда някак случайно. Страданията остават страдания, въпреки всичко.

От друга страна, разбираемо е, че повишено внимание е насочено към ефектите от произхода на злото. Защо определена катастрофа трябваше да стане? Можехме ли да я предотвратим? Защо някой се опитва да убие друго човешко същество? Германския философ РудигерСафрански постави горящия въпрос дали западния процес на цивилизация – имайки предвид с това еманципацията на човечеството от природата и Бог – е станал нещо напълно безполезно; дали не е станало нещо зло. Сафрански пише:
„… Сега хората сътвориха цивилизация на наука и технология. Това е техно творение. И може би тази цивилизация ще бъде също толкова свободна във връзка с човека, колкото хората са във връзка с Бог: може би цивилизацията ще последва свой собствен курс. (…) И какво значи това, ако преднамереното определяне на цивилизацията е по-силно от намерението на хората?“ [3]

Още по-важно от различаването между природно и морално зло е различаването между ефектите на злото и съществото, което ги причинява. Ако вземем този въпрос сериозно, то значи, че злото не е просто принцип, който работи анонимно, ами има формата на индивидуално същество. Дори когато се запитаме за произхода на злото ние, при никакви обстоятелства, не се изправяме пред самото зло. То формира неделима част от маниехейската програма, с която освен обикновените въпроси, ние трябва да задаваме въпроса какво или кой е злото. И също така трябва да се запитаме кой представя доброто?

Мистерията на злото

Може ли човек да бъде посветен в злото? Това е меко казано, шокиращ въпрос! Какъв вид посвещение можем да си представим изобщо тук? И какво имаме предвид под посвещение? Това обикновено значи преминаване през обред или ситуация, чрез която нашето същество е променено радикално, което ни дава усещането, че сме преродени. В много култури, такива като Гръцката, посвещението е било организирано в контекст на религиозна практика. От друга страна, в наше време животът го организира от само себе си. Ние можем да кажем сега, че животът е едно посвещение от само себе си.

В серията от лекции „От симптом до реалност в модерната история“(Rudolf Steiner Press, London 1976) австрийският философ Рудолф Щайнер изследва какво е това, което е ефективно в определена култура като творчески принцип в такъв смисъл, че всички факти и продукти на тази култура могат да бъдат разбрани от гледната точка на този принцип. Този творчески принцип действа за цялата култура или епоха като нещо съврзано със себе си. Това тясно чувство за принадлежност възниква по същия начин, както с древните мистерии, когато послушникът придобивал възглед върху реалността по пътя на иницианията, възглед, който ставал негов или неин. Тук можем да видим паралел между инициационното събитие на персонално ниво, и това на определена ера. В този смисъл елинската култура е била доминирана от посвещението в мистерията за живота и смъртта и по същия начин модерната епоха може да бъде разбрана като инициация в мистерията за злото. Когато говорим за злото в тази връзка, ние не говорим за злото като външен ефект – от начина, по който е причинено. Тук е въпросът изключително за съществената форма на самото зло. Това може да бъде разпознато най-лесно в един от неговите най-характерни жестове, именно разделянето.

И така, какво значи да бъдеш посветен в мистерията на злото? Това значи, че възможността за отделяне на себе си е станала част от вътрешната природа на човешките същества днес. Да се отделиш не означава само да търсиш спокойствието и уединението на природата или да се оттеглиш за определено време в своята стая. Да се отделиш е възможността да се абстрахираш от собствената си среда.

Един феномен, който е в особено специален смисъл, характеристика на началото на модерния период е откриването на преспектива в началото на 15в. и е изграден въз основа на тази нова човешка способност на отделянето. Ние вече не се изживяваме като част от заобикалящата ни мрежа от обстоятелства – напротив, ние се откъсваме от нея, ние приемаме собствена позиция и от тази позиция изграждаме света. Тази способност - да се отделяме - представлява ценно качество в живота на всеки човек и не може да се оцени твърде високо. Това е така, защото отваря вратата към човешкия принцип на развитие – а именно егото, което е способно на свобода. Но в същото време отваря и вратата към злото.

Тук ние правим връзка между злото и свободата, като възможности, които идват пред погледа ни на едно по-дълбоко ниво. В това, че егото упражнява своята свобода независимо; това може да доведе или до положително развитие или до отрицателно такова – а именно до прекомерното развитие на индивидуалното его и по този начин ставайки егоистично. Възможността за отделяне позволява и двете явления. Едното е напълно неделимо от другото: независимото „да“ не може без егистичното „не“ и т.н. Утвърждението е само тогава истинско утвърждение, когато отрицание от същата интензивност е също възможно. Ако осъзнаем, че притежаваме в нас възможността за отделяне от другите, това представлява първата крачка по пътя да се запознаем със злото. Съществената форма на злото включва отделянето. Ние не трябва да изучаваме злото в светлината на различните явление, които възприемаме около нас. Най-напред, това, което се изправя срещу нас е отново само външния ефект на злото. Въпреки това, чрез такова изследване, ние няма да се запознаем със злото, но само с това, което злото донася по пътя на неговите ефекти. И на второ място, ние имаме директно поле на възприемане, което ни е постоянно достъпно – именно това, което продължава в нас между двата полюса на отделяне и принадлежност, така че това тренировъчно поле не се намира само около нас, но и вътре в нас.

И това е основното нещо, което включва модерната инициация. Щайнер го изразява по следния начин:

„… Тези сили на злото действат във вселената. Човешкото същество трябва да ги усвои. Чрез усвояването им, той посява в себе си семето, което прави възможно за него да изживее духовния живот със своята съзнателна душа…“

[4 & 5]

Ние трябва да различаваме между два въпроса, „Къде може да бъде намерена първичната причина за злото?“ и „Какви ефекти са предизвикани от злото?“. Това, което свързва тези два въпроса е третият въпрос „Кой или какво е злото?“ Само когато се захванем с този трети въпрос можем да хвърлим светилна на първите два. Първите два въпроса може да бъдат обект на теоретично изследване от гледна точка на политиката, социологията, философията или някаква друга специалност. Но ако се задълбочим в третия въпрос, той ни води през поредица от стъпки, чрез които силите на злото се възприемат по такъв начин, че стават разпознаваеми като нещо присъщо на самите нас.

Тези стъпки могат да бъда разглеждани като маниехейски обучителен път. Подходът на историческото маниехейство е допълнително актуализиран тук, така че отваря себе си за бъдещето. Решението да тръгнеш по маниехейския път, за да станеш наистина съвременен, може да бъде решение взето само свободно. Като граждани на 21 век ние сме особено обладани от време на време да сложим на първо място първите два въпроса,поради реакция от определено събитие или от изблик на безверие или гняв: Как може хората по целия свят да стават жертви на насилие? Защо хората посягат към насилие? Тук ще видим, че всеки възможен отговор може да издържи само докато не се появи някое ново събитие и се насложи върху старите.

Третият въпрос, от друга страна, „Кой или какво е злото?“ не позволява директен отговор. Ако би имало нещо такова като отговор, то ние бихме могли да се приближим към него, като тръгнем на пътешествие. Но дори, когато сме на това пътешествие, нещо може да стане, което е повече от това да бъде намерен отговор. Такова събитие е свързано с инициацията, описана по-горе. То дава възможност на човека да стане съвременник на своето време, във възможно най-дълбокия смисъл на думата.

Маниехейския път на посвещението

Посветителният процес, така както е практикуван в древните мистерии, може да бъде разделен на пет отделни стъпки. Маниехейският обучителен път, подобен на древния път на посвещение, може да бъде описан като пътешествие в пет нива, които ни водят към това да станем съвременници.Петте нива са:

-Наблюдателят
- Позволяване
-Срещане
- Да бъдеш свидетел
-Да станеш съвременник

Също така е възможно да се опишат фазите на пътешествието по различен начин, така че да се даде изглед на изживяванията на всяко ниво, а именно:

-Безсилие
-Вътрешност
-Среща
-Да бъдеш в настоящето
- Да бъдеш буден

Първото нещо, което трябва да направим сега, е да опишем всяка от тези стъпки. Впоследствие ще проучим какви са взаимоотношенията между различните стъпки.

Маниехейския път към изкуплението

Първа стъпка – Набюдателят/ Безсилие

Ако четем вестника или гледаме новините само от време на време, или ако сме били способни да се откъснем напълно по такъв начин, че никакви новини от това, което става в света би могло да проникне, ние все пак сме наблюдатели на световните събития. На сцената на съвременната реалност се разиграва една непрекъсната драма, която може във всеки момент да се изправи срещу нас, чрез обстоятелства, които са необратими. Едно нещо е общо за всичките тези обстоятелства – именно: фактът, че ние не сме способни да ги променим по никакъв начин.

Това ни поставя в твърде неприемлива ситуация. Ние отговаряме на това, като се опитваме да направим ситуацията поносима, например като правим всякакъв вид коментари, давайки простор на нашето възмущение и удивление или искайки от другите да ни кажат, че тяхната гледна точка за тези събития е подобна. С други думи, ние реагираме.

Така че, до степента, че дадено събитие ни докосва по-силно или ни въздейства лично, ние някак си се опитваме да вярваме, че тези неща не са се случили или най-малко се опитваме да намерим изход или решение. Друга възможна реакция се състои в примиряването с факта, че в краен случай ние сме безпомощни. Често една малка стъпка ни дели от „Не знам какво трябва да направя.“до „Нищо не е възможно да се направи по въпроса.“ Но дори и в този случай нашите мисли продължават да се въртят вманиачено около простите факти, запитвайки се: „Как можа това изобщо да стане? Как подобно нещо е възможно? В какво време живеем?“

В по-широк смисъл ние можем да кажем, че това е същият въпрос който Йов извиква в отчаяние: „Боже, защо мен?“ Във връзка с катастрофите, на които е бил подложен неговия живот, той също се намерил в ролята на безпомощния наблюдател, само способен на първо място да наблюдава нещастията, които идвали към него едно след друго. Ако проследим всекидневните събития от ден на ден, че катастрофите следват една след друга, те се нареждат до безкрайна последователност, в която същите ужаси се повтарят всеки ден.

Депресия (мизерията никога няма да свърши, ново нещастие постоянно ще се изправя срещу нас), отчаяние (мога само да наблюдавам безпомощно), несигурност и тревожност (какво ще стане с всички нас в бъдеще?), недоумение (трябва да намеря решение, не може да се продължава така) – всичко това е част от това да бъдем в ролята на наблюдатели, или по-точно казано, ние сме заставени в тази роля, независимо дали ни харесва или не.

Втора стъпка –Позволяване/ Вътрешност

Преди всичко трябва да бъде пояснено, че тук под „позволяване“ се има предвид да допуснем спокойствието да навлезе в сърцето на нашето същество. Това е аналог на великата тишина, която представлява втората стъпка в пътя на посвещението в старите мистерии: това значи,че ние позволяваме на спокойствието да завладее нашето най-съкровено сърце. Всякакви коментари и реакции, от какъвто и да е вид, трябва да бъдат задържани. Да позволим да станем спокойни в себе си не значи нищо друго, освен да бъдем подготвени да слушаме, да отворим ушите си и да слушаме с дори по-голяма дълбочина и интензивност. Това не значи просто „да позволиш нещо да се случи“, защото това би значело да се примириш с условията на обстоятелствата и да се отдадеш на съдбата.

Ако наистина искаме да чуем, ние трябва да приемем това, което чуваме вътре в нас – т.е. първо да го усвоим и да го оставим да ни проникне. С други думи, ние оставяме събитията, които се извършват на световната сцена да проникнат дълбоко в нас, толкова дълбоко, че може да се каже, че ги правим част от нашето собствено същество. По този начин създаваме вътрешно пространство, в което тези събития могат да бъдат чути. Докато сме доминирани от принудата да действаме, ние чуваме вътре в нас само ехото на нашите собствени реакции. Но ако задържим тази вълна от реакции, се създава резонираща камера, в която нещо може да бъде произнесено и по същата причина възприето.

От само себе си се разбира, че това, което имаме тук, не е неутрална проява. Ако при първата стъпка все още беше случаят , че огромна част от стратегията на реакцията се състоеше в това да бъде предотвратена съпътстващата болка от осъзнаването, във втората стъпка, когато такива стратегии вече не се прилагат, ние пак трябва да приемем болката. Да се създаде резонираща стая е болезнена и трудоемка задача. Рядко някой е успешен от първия път.

Човек прониква до по-дълбоко ниво на това, което се самоизразява на повърхността във формата на събития. Докато ние оставаме съсредоточени върху повърхността, ще бъдем способни да отговорим първия и втория въпрос до голяма част, но третият въпрос включва движението от първата стъпка да бъдеш наблюдател към вътрешно приемане. Тогава обстоятелствата вече не се намират навън, но стават част от собственото ни същество. В края на краищата, това, което е включено е процес на приемане. Аз вече не искам просто да изследвам какво е станало, да го обмисля и го разгледам – вместо това, аз трябва да го оставя да бъде и да го усвоя в себе си напълно и безусловно.

Трета стъпка – Срещане / Да бъдеш в контакт

Вътрешното спокойствие, чрез което се създава пространство за слушане може, освен това, да се превърне в спокойствие, което се чувства като че чакаме за нещо, което трябва да бъде завършено в бъдеще. Това е моментът, в който става преходът между позволяването и завършването. Във фазата на позволяването аз се въздържах по такъв начин, че аз ставах точка, така да се каже, точка, която е заобиколена от слушателно поле. Със това,че ставам способна да чакам, аз ставам готова да приемам. Аз ставам вид съд. Времето и търпението, които са необходими, за да се поддържа отношение на слушане отговаря на времето и търпението, които са необходими за оформянето на този съд в мен. Когато това е завършено, фазата на завършване може да започне.

Това сега съответства на третата фаза от инициациационния процес. Аз ставам посветен в съществената природа на съвременната история. Съществената природа носи печата на злото – печат, с който съм се запознала до степен, която намира израз във всички тези събития, които са ефектите от възможността на човешките същества да се отделят от света.

Сега обаче, аз се намирам лице в лице със съвременните събития и всички тези въпроси, които още бяха във въздуха по време на фазата на наблюдателя, така да се каже „моите“ въпроси и всичките отговори, заедно с това, което съм задържала по време на фазата на вътрешното допускане, сега са се обърнали с главата надолу и са станали една изгаряща покана: Погледни ме, изкупи ме. Това е въпросът, който злото отправя към мен.

Острото и хронично нещастие, което съм изпитала по време на фазата на наблюдателя вече не е мое, вече е нещастие на времето. Също така не е просто случаят, че аз придобивам тази реализация – тя се завършва в мен, става истина. Отсега нататък аз съм посветена в мистериите на времето.

В резултат на моето ставане на съсъд, чрез това, че се отдръпвам напълно, нещо става така, че ме прави способна да абсорбирам и нося нещо друго, освен себе си. От моята воля да бъда носител на съдбата на нашето време (бидейки съвременна), в мен се ражда сила, която идва да ме посрещне и да ме докосне. Волята и контактът се срещат, завършвайки раждането на тази сила, която прави възможно за нас да бъдем съвременници. (вижпетастъпка).Това обединение включва разиграването на мистерията на това, което аз лично постигам и това, което ме завършва. Теза два процеса стават неделимо единство, но въпреки това могат да бъдат разграничени един от друг.

Аз поглеждам в лицето на времето такова, каквото е, докато от друга страна, в моето желание да го понеса, нещо идва да бъде изкупено. Това, което съм оставила да умре в мен идва отново към живот в същия момент, като активна сила, която ми дава възможност да играя моята роля в понасянето на товара.

Четвърта стъпка – Да бъдеш свидетел/ Да бъдеш в настоящето.

Тази поддържаща сила може да бъде разпозната в мен като отворена възможност, потенциал, който може да бъде актуализиран във всяка ситуация независимо. Достатъчно е това, че аз трябва да фокусирам себе си в центъра на тази поддържаща сила и всичко, което говоря или правя ще стане от този център. Присъствието на ума не е нищо друго, освен обичайно фокусиране върху центъра на тази сила, която намираме вътре в себе си. Това е, което е известно като свидетелстване.

Така че изобщо не е въпрос на говорене за тази сила. Това всъщност ще доведе до незабавното изчезване на нейната ефективност. Повече става въпрос за говорене от центъра на тази сила. Тя продължава да живее, така да се каже, и действа през моето същество и постъпки. Моето същество и моите действия са посредник, между койтотя има ефект върху света. Присъствието на тази сила е траен факт. Тя не може да престане да съществува, така че зависи изцяло от мен до каква степен ще бъде ефективна или не.

В тази точка може да възникне неразбиране. Може да бъде предположено, че присъствието на тази поддържаща сила значи, че сега аз съм намерила решение за тази проблеми, които ме оставиха да се чувствам безпомощна във фазата на наблюдателя. Изобщо не е такъв случаят, че тук се предлагат решения.

Но каквото, от този момент нататък, формира част от възможностите, които са на мое разположение, е това, че вместо да бъде намерено решение, настъпва изкупление. Има продължаваща обмяна между това качество на поемане на товара на света и себе си, както и между себе си и това, което става около мен. Тази обмяна може също да бъде сравнена с къс текстилен материал, върху който работата постоянно продължава. Това идва за съществуване между мен и времената, в които живея, и моделите, които са създадени,са доказателство чрез това.

Пета стъпка – Да станеш съвременник / Да бъдеш буден

Какво можем да направим? Има ли изобщо някой, който може да направи нещо? Изобщо възможно ли е да се направи нещо? Тези въпроси са неразделна част от това да бъдеш наблюдател, в което човек е сблъскан със събития, които не може да промени по никакъв начин. Но като съвременник, който е включен в процеса на ставане, аз вече не съм сблъсквана с обстоятелствата навън, но ги нося вътре в себе си. Всяко обстоятелство е във всеки случай резултат; винаги е ефект на нещо друго. Това, което започвам да нося вътре в себе си, не е ефектът на събитието, но нещото или човекът, който го е предизвикало. Това нещо или личност е станал част от моето същество. Това, което действа навън в света, също действа и в мен и то по същия начин. Като резултат на това аз разпознавам, че не е важно, че може да се намери нещо като разрешение някъде навън, ами е възможно да настъпи изкупление.

Когато сме стигнали тази точка, ние вече не се нуждаем да правим каквото и да е разграничение между решение и изкупление. Тези два процеса могат дори да настъпят едновременно, ако действаме с малко умение.

Съвременната история се е събудила в мен. Може да говори във всеки момент и това, което комуникира, може да бъде разпознато във всеки момент в самите обстоятелства. В първата фаза аз се сблъсквам с обстоятелствата, и след това търся това, което се опитва да говори чрез тях. В петата фаза действа обратният процес: съвременната история говори и след това се насочвам към обстоятелствата. В първата фаза я има само възможността да изтърпя събитията. В последната фаза аз съм придобила желанието да се ангажирам със събитията, да навляза в каквото и да се случи.

Взаимовръзки

Петте стъпки, които описах се разиграват през определен период от време, за разлика от последователните фази на метаморфозна последователност. В този смисъл, това, което имаме тук е в действителност път, по който ние пътуваме, подлежащ на развитие в бъдеще. Някои стъпки отнемат доста време, тъй като това са стъпки, които трябва да бъдат многократно преповтаряни. Това обаче не изключва възможността, че различните тренировъчни стъпки могат да настъпят паралелно и да бъдат вплетени в обща вътрешна активност. Сега те започват да се преплитат заедно, така че накрая един организъм започва да съществува. Съществуването на такъв вид взаимодействие може да бъде видян във факта, че ясен обрат настъпва между първата и петата стъпка. Първата тренировъчна стъпка е доминирана от събитията, които въздействат върху нас отвън и от чувството на безсилие – не знам какво трябва да направя – докато последната стъпка е характеризирана от напълно различно отношение – знам какво трябва да се направи, няма значение какво може да се случи.

По същия начин между втората и четвъртата фаза може да намерим специална връзка. Втората фаза е характеризирана от активността ни за да позволи на това, което е извън мен да съществува вътре в мен, да го приемам вътре в себе си. В четвъртата фаза това, което съм приела и абсорбирала в скритите дълбини на моето вътрешно същество, сега действа чрез мен във външния свят.

В определен смисъл е възможно да преживеем втората фаза като потъмняване на светлината. Всичко, за което човек е наясно във формата на обяснения, всичко, което човек има готово като решения и дори всички минали преживявания, които човек е събрал – всичко това е заставено да мълчи. В дълбините на нашето същество става много тихо и със съпровождащото пробиващо усещане на болка ние може да почувстваме, че сме изоставени. В тази фаза на пълно приемане ние се намираме сами със съвременната история и със себе си. В началната фаза беше възможно да обявяваме нашето неспокойство, неодобрение или възмущение. Намерението да се задържи, т.е. да бъда способна да приема събитията вътре в себе си е самотно предприятие. Не е възможно да бъде споделено с никого или ще се изправим пред риска да паднем обратно в състоянието, в което сме били през първата фаза. Ние можем най-много да бъдем способни да разпознаем в друго човешко същество това твърде особено състояние на самотност като го сравним със самотността, която сме изпитали сами.

Четвъртата стъпка, от друга страна, се състои от непрекъснат поток от комуникация, която не се издава от само себе си – това би значело да изпаднем отново в първата фаза – но от това, което говори чрез мен. Създава се ефект, все едно, че определена точка от нас е източникът на светлината, която се отправя навън или по-точно казано, светлината свети през тази централна точка към външния свят. Активността сега не е насочена навътре, но навън и има непогрешимо нарастващи свойства, зовейки ни да се събудим. Това съзнание на будност може да ме накара да се чувствам така, че все едно има непрекъснат извор от дълбока радост бълбукащ вътре в мен – радост, на която не и трябва никакъв външен повод, но расте от чувството „да бъдеш докоснат“ в третата фаза.

Третата стъпка е точката, на която този пет степенен път се крепи. Първата и втората стъпки представят процеса, през който човек тръгва на път, който ще го отведе до признанието, асимилацията и трансформацията на феномена на съвременната история в съзнателна личност. Четвъртата и петата стъпки ни водят обратно към външния свят, така че сега събитията на съвременната история стават прозрачни. Фактът че това връщане е възможно е дълбоко свързан с третата централна стъпка.

Когато навляза в третата фаза, аз намирам силите на възкресението, издигайки се над безпомощността, болката и чувството на изоставеност, които маркираха предишните фази. Това, което сега ме посреща, което се обръща към мен, е самото същество, което живее и действа в този съвременен феномен. Именно това е съществото, което ме събужда, за да стана глас на времето, което ме зове да бъда съвременник.

Възможно е да се намерят картини за всяка от тези фази, които разкриват - или като изолирана картина или като взаимовръзка - нещо от есенцията на този тренировъчен път.

Мадоната, както е представена като точно определен тип в иконите на православната църкваможе да бъде взета като картина на втората стъпка – мисля си за PanhagiaPlathythera или Мадоната, която протяга ръцете си. Иконата показва изправена мадона, като правило представена до кръста, с ръце протегнати широко – впечатляващ, но същевременно вътрешен жест. Областта на сърцето се отваря и ни предлага пространство за това, което иска да бъде прието. В тази картина ние чуваме гласа на душевната нагласа на безусловно желание на „позволение“ : приемане на това, което трябва да дойде. Образ на третата стъпка е символа и знака на кръста. Кръстът е мястото на завършване и мястото, където желанието да умреш и животодаряващата сила се срещат, така че възкръсването става реалност. От едната страна на кръста седи Мария, която поема дълбоко пробождаща болка на събитието вътре в нея, а от другата страна Йоан, който дава признание на Светия Дух. Христос на кръста се отнася до интимната връзка между тези двама, когато той говори на тях. Йоан може само да дава признание, когато Мария стане тази, която слуша в спокойствие – така да се каже, преминала над всякакъв вид реакция.

Тук става ясно до колко далеч маниехейският тренировъчен път е също път на християнско трениране. Още повече, видът на опит, който се придобива по този тренировъчен път е вътрешно свързан с изживяването на Савел, който стана Павел по пътя към Дамаск. То е във връзка с откритието на вътрешната природа на издигналия се Христос и така включва това да заживеем в живите сили на възкресението, които са продължили да действат в човешките същества по целия свят от Великденското събитие.

Гледайки нещата от гледната точка на антропософските разбирания за човешката природа, преходът от първата до втората стъпка значи, че ние позволяваме на сферата от емоционална реакция да стане спокойна, така че да можем да минем през нея в областта на организацията на жизнените сили. Болката, която бушуваше на астрално ниво в първата фаза сега може да бъде пренесена в етерното, със всичко това, което етерното е способно да осигури по пътя на оздравяването и регенерацията. Етерното приема болката, която е възникнала в астралността. За тази цел тишината е от особена важност и трябва да е от такъв вид, че да създава пространство. Втората стъпка включва намирането на път за достъп до дълбините на организирането на живота.

Четвъртата стъпка е инверсия на втората.

Животът, който многократно се издига от мъртвите не е нищо друго освен това да се даде свидетелство на факта, че човек е постоянно в контакт с животовъзкресяващата сила, която разпознава себе си в съзнанието и в тази форма продължава да действа във външния свят.

1. Да бъдеш наблюдател
2. Позволяване
3. Завършване
4. Да бъдеш свидетел
5. Да станеш съвременник

Маниехейският тренировъчен път основно започва между първата и втората фаза. Първата фаза включва всякакъв вид реакции, от апатия до гняв, заедно със всичките междинни емоции. И въпреки това тази първа фаза е необходима. Това е така, защото не е сигурно, че ще се събудим като резултат от това да бъдем шокирани. Дори и да опитаме със всички налични ресурси да замъглим това будещо състояние обратно към безчувственост, фактът, че вече сме били будни не може да бъде отменен и увеличава шанса, че при следващата възможност ние отново ще се събудим. Да бъдем шокирани ни дава кратък прозорец от възможности, който трае дотогава, докато алармата продължава да звучи. Да се събудиш значи да се откажеш от основата на нашата изградена и почитана сигурност за продължителен период и наблюдаване на заобикалящата ни среда.

Какво всъщност става тук? Все още се намират изходни пътища, правещи възможно за нас да избегнем възможността, която ни се дава от втората фаза. Ние можем още за определено време и с голяма сериозност, да тръгнем да търсим нещо, което може да подобри ситуацията. Ние можем дазаложим всичко, за да донесем някаква промяна. Можем да се откъснем или да изпаднем в отношение на протест, което постоянно се износва, докато накрая се превърне в порив за плач, където всичко, което можем да направим е да се оплакваме: „В какви времена живеем“ или „Кой би помислил, че нещо такова е възможно?“ Необходимостта да намериш някого, когото да обвиниш, ни кара да продължаваме да се движим в кръгове. В този контекст изразът „те“ се откроява твърде често в изразите като: „Какво ли си мислят те?“ или „Какво са направили те сега?“ В зависимост от гледната точка и свързаните перспективи това „те“ може по принцип да включва всеки. Това е необходим резултат на съзнанието на наблюдателя от първата стъпка.

Ние не сме нито автора нито директора на драмата, която се разиграва на дневно ниво. Единствената възможност, която ни остава, е да реагираме на събитията по един или друг начин. Но активното търсене на решения е също реакция. А да реагираш значи, че ние сме позволили нещо да ни бъде причинено. Това отношение на пасивност, на това да бъдеш в приемащия край, не е нещо, на което можем да спрем, като направим себе си господари на ситуацията, както повърхностната гледна точка може да предположи.

Маниехейският тренировъчен път ще ни отведе до целта накрая. Но ще бъде по различен начин и чрез следване твърде различни пътища, отколкото ако ние се опитаме да овладеем ситуацията на събития, като започнем от нашето първоначалноположение на безпомощност. Това е причината, поради която преходът между първите две стъпки и всичко, което става в интервала между тях е от особена важност. Но бих желала да подчертая, че по никакъв начин не съдя търсенето на решение в трудна ситуация и изобщо не твърдя, че това трябва да бъде забранено. Аз само казвам, че маниехейският път е различен. В маниехейският подход не е въпрос да се търси решение или поне това не единствената задача: първо и най-важно е, че ние търсим изкупление. Намерението на маниехейството е насочено към изкуплението на злото. Всеки, който иска да се движи в тази посока, няма друга възможност освен да прекрати модела на реакция в собственото си същество. Това води първоначално до прекратяване на реактивния модел, но не прекратява чувството на безсилие. То е по-вероятно да се увеличи и сега да се покаже за първи път в пълната си сила. Но това е най-същественото нещо, което ни дава възможноста да направим прогрес.

Кристине Грувез

Превод и използвана литература: Gil McHattie
1 From the Cologne Mani Codex (108-110), German translation by Ludwig Koenen and Cornelia Römer. Quoted in Mani, Auf den Spuren einer verschollenen Religion [Mani – In Search of a Lost Religion], Herder Verlag, Freiburg/Basel. 1993
2 Augustine, De Moribus ecclesiae Catholicae. Chapter 10 et seq.
3 Rüdiger Safranski. Das Böse Oder Das Drama der Freiheit [Evil or the Drama of Freedom] Herder Verlag, Freiburg/Basel.
4 Rudolf Steiner. From Symptom to Reality in Modern History, Lecture 5, 26 October 1918
5 The term Consciousness Soul can be understood as the faculty by which a human being can in an independent way rely on his inner self to give an orientation to his life theme. At the same time, this faculty can lead to egoism and striving for personal profit.

Wilt u reageren, of wellicht zelf een bijdrage leveren, stuur dan een bericht naar christine.gruwez@gmail.com
Onderweg met Christine Gruwez, Wordpress.org

Благодарност на Светослав Йорданов за превода!

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 1 мнение ] 

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Иди на:  
cron
Powered by phpBB® Forum Software © phpBB Group
Хостинг и Домейни