ПРИЯТЕЛИ НА АНТРОПОСОФИЯТА - ЕЗОТЕРИЧНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ

Ex Deo nascimur. In Christo morimur. Per Spiritum Sanctum reviviscimus!
Дата и час: Съб Дек 15, 2018 7:43 pm

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]


Правила на форума


Натиснете за да видите правилата



Напиши нова тема Отговори на тема  [ 4 мнения ] 
Автор Съобщение
Непрочетено мнениеПубликувано на: Пон Яну 21, 2013 6:26 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1613
Платоновите корени на Антропософията

Какво е духът? Този термин се намира на пресечната точка между религията, философията и мистицизма. В тези три връзки той е съответно тайнствен, комплициран и мъгляв. Объркването, което произтича от това, има за последица, че днес той вече не означава кой знае какво зa никого.

Нека да си припомним как живеехме в света като деца, когато си играехме сред природата: Всичко беше живо, в смисъл, че всяко нещо преливаше от реалност, която ни говореше: един слънчев лъч, тъмно зеленото на едно надвесено дърво, прозрачната и студена вода на потока, и т.н. Всичко вибрираше и се сливаше с нас. Не е ли вече Духът тази реалност изпълнена със сила, красота и величие? Нейният глас отеква в глъбините на нашето същество с такава мощ, че имаме впечатлението, че това ни подхранва.

В Лувъра, в частта посветена на изкуствата на Африка и Океания, има една великолепна африканска дървена статуя, представляваща седнала жена, кърмеща новороденото си дете(1). Наблюдавайки с какъв финес върху това лице, овесено на гръдта на майка си, художникът е успял да създаде чудесния жест на сукането на кърмачето, човек може да разбере естеството на Духа: той е в смукването на реалността!(2) Растейки детето загубва тази връзка с подхран ващата реалност. Ние вече не се гмурваме в нашите възприятия по същия начин, както се гмурваме в реката, скачайки от висока скала. Но на един следващ етап от младостта може да се изживее следната опитност с Духа: чувал съм студенти да казват за една преподавателка, че тя не само им преподавала, но ги и хранела! Усещането, че това, което виждаш и разбираш, те храни, също е една основна характеристика на Духа. Това означава светът да те изпълва и едновременно да те подхранва и изгражда и да те пресреща в собственото ти същество.

Мястото на мисленето в източната медитация


По нататък се случва така, че започваме да гледаме на всичко "отдалече", като през помътнял екран. Това явление може да се обясни с факта, че ние все повече поставяме мисленето си между себе си и света. Лицето на възрастния, когато мисли, може понякога да създаде впечатлението за щит издигнат срещу света. Другояче казано ние изгубваме Духа, защото спечелваме главата! Западната култура рядко взима под влияние това явление, което се появява във всяка човешка биография. Източната култура пък е потърсила средства да поправи това чрез практикуването на медитацията.

Какво представлява медитацията? Преди няколко месеца излезе последната книга на Матьо Рикар, близък сътрудник на Далай Лама. Черпейки от източните традиции, които той е прилагал много години, авторът излага целите и средствата на практикуването на медитацията. Нека да разгледаме мястото на мисленето в изкуството на медитацията такова, каквото той ни го представя: менталното (умственото) е сила, която обикновено абсолютно не владее самата себе си, прехвърляйки се от обект на обект и от възприятие на възприятие. Но това непрекъснато движение го осъжда да остава на повърхността на нещата. Източната медитация се стреми да го канализира като насочва неговия поток върху един определен обект: дишането, повтарящ се жест, непрекъснато повтаряна мантра, и т.н. След това трябва да се извърши осъзнаване на самото внимание. Мисленето трябва да се отдели от съдържанията, които го занимават, за да разгледа собствения си жест:

"Припомнете си, че мислите са само продукт на мимолетното свързване на голям брой фактори. Те не съществуват сами по себе си. Ето защо, още с възникването им разпознайте тяхната природа, която е празнота. Те веднага ще загубят силата да пораждат други мисли и веригата на илюзията ще бъде прекъсната. Разпознайте тази празнота на мислите и ги оставете да се разпаднат в естествената яснота на бистрия и неизменен дух."(3)

Медитиращият може да се надява да достигне до "Събуждането" и да живее в предумишлено лишения от съдържания поток на чистото съзнание. Според Матьо Рикар тази практика по никакъв начин не цели да си гледаш в пъпа, а поставя човека във връзка с истинската реалност на света.

"Разбирането, за което става въпрос, се състои в едно по-ясно виждане на реалността. Медитацията не е средство да се бяга от действителността, както понякога я упрекват: напротив, тя има за цел да ни накара да видим действителността такава, каквато е – най-близо до това, което изживяваме."(4)

Следователно източната медитация смята, че е в състояние да достигне Духа чрез усилието да изтрие съдържанията на мисленето, които се поставят между нас и реалността.

Отношението към собственото ни мислене


Но как стоят нещата, ако се счита, че в мисленето се съдържа един елемент от благородството на човешкото същество, от който и дума не би могло да става да се откажем? Възможно ли е да се достигне до Духа по друг начин освен чрез изтриването на съдържанията на мисленето? Съществува ли възможност за мисленето и чрез него да се достигне до областта от съществуванието останала скрита?

През по-голямата част от времето ние мислим без да си даваме сметка какво представлява тази дейност за нас. Ние въобще не се отделяме от нея, освен когато сме "като в мъгла" или обратно, когато "мислите ни са ясни" или при психично заболяване или сенилност, при положение, че все пак е останала известна яснота на ума. Най-много да имаме съзнанието, че сме принизени или въздигнати според това дали мисленето ни е повече или по-малко функционално. Общо взето ние неотстъпно се идентифицираме с него.При все това връзките между нашето вътрешно същество и мисленето могат да бъдат предметна осъзнаване.

Във филма "Рио браво", уестърн с Джон Уейн, съсредоточаването на вниманието върху връзките е основно. Цялата интрига почива върху качеството на вниманието по отношение на детайлите и на бързината, с която човек е в състояние да ги свърже помежду им. То ни кара да изпитваме тази сила на присъствие на духа, което може да ни свърже с хората до нас с едно великолепно съучастничество, отчитащо прозорливостта на едните и на другите. Някои екипни спортове също позволяват да се изживеят подобни състояния.

Можем да се позовем също на моментите от живота, когато мисленето ни сякаш се е пробудило и чрез него сме разкрили самите себе си. Откриването на философията, ако изиграе ролята си около седемнадесетата година, не е само откритие на авторски доктрини, които трябва прилежно да се изучават: то може да бъде придружено от това, което е свободно в нашето същество и да позволи откриването на нашата най-свята индивидуалност! Платон изрази това, твърдейки че у някои хора съществува философски "натюрел"(6). Според него той може да се разкрие, когато не е задушен или повреден от социалния живот. Не ставаше въпрос да се посочи съществуването на изключителни същества, които да образуват някакъв елит. Платон просто искаше да привлече вниманието върху факта, че когато човек се учи да философства може да почувства изплуването на нещо, което ни е придружавало от самото ни раждане. Проявява се едно предчувствие за предрожденото ни съществувание в способността да си задаваме въпроси върху съществуванието,боравенето с понятията и способността да владеем самите ние хода на мисленето.(7) В момента когато истинската индивидуалност иска да пробие въпреки социалното и семейното обкръжение, може да бъде неоценимо човек да съзре в себе си елемент, който идва от по-далече отколкото всичко, което ни е оформило.

Понякога животът съдържа също някои изживявания, които ни принуждават да се отграничим от мисленето, моменти, в които изпитваме истинско отвращение от тази душевна дейност. Например, след много интензивно интелектуално учене или преизживяване на самотност, когато мисленето твърде дълго се е въртяло в кръг. И така, отношенията ни с нашето мислене съвсем не са неизменни. Те се развиват и преобразяват, доколкото всеки от "партньорите" върви по своя собствен път. Важно е добре да се схване, че става въпрос за връзка между две тясно свързани понятия, които по никакъв начин не трябва да се смесват.

Доверието в мисленето


Имаме ли наистина доверие в мисленето при направляването на живота си? Обичаме ли го? Понасяме ли го? Можем ли да правим важен избор, основавайки се на това, което то ни посочва? Или предпочитаме да следваме други подтици като навика, мнението, интуицията, гласа на желанието, на сърцето, на инстинктите и т.н.?

За да имаме доверие в него, трябва да знаем дали това, което то ни казва за действителността е вярно. В "Републиката" Платон използва един силен образ, за да охарактеризира съгласуването на човешкия разум с действителността: образа на слепец, който случайно и без да знае върви по правия път.(8) Наистина, ако ни се случи да мислим за нещата съобразно с реалността, много често ние не знаем това. И все пак понякога съществуват ситуации, в които имаме вътрешна сигурност, че това, което сме избрали и мислим е правилно. В диалозите на Платон ни се разказва за една опитност от този вид. Става въпрос за момента, когато Сократ се намира в затвора в очакване на екзекуцията си. Приятелят му Критон идва да му предложи решението за бягство и отиване в изгнание. Обаче Сократ му излага в един дълъг хубав разговор защо не може да не се подчини на върховното съдебно решение на града Атина, въпреки, че осъждането му се основава наклеветнически твърдения. На пръв поглед е трудно
да се разбере упорството му да приеме тази присъда. Обаче ведрото доверие, което се излъчва от думите му, ни позволява да съзрем нещо друго. В един момент от диалога си с Критон(9), той припомня някогашните им дълги разговори върху въпроса дали е законно да се извърши неправда към другия при известни обстоятелства и решителния отрицателен отговор, който те са дали. Тогава Сократ го пита дали те, единият и другият, са били наистина убедени в онзи момент в това, което бяха признали за вярно или пък това са били думи хвърлени на вятъра. Тука, той поставя пръста си върху нашия проблем. Наистина нашите разсъждения могат да ни позволят да достигнем до известни заключения, но за да включим трайно волята си в противопоставянето не ни е достатъчно да изпитаме всемогъществото на рационалността и да я приложим. Необходимо е нашата най-дълбока вътрешност да бъде разтърсена от реалността на мислите ни за света! Ако Сократ успява да приеме толкова ведро смъртта си, то е защото е проникнат от такава сигурност.

Светлината на Доброто


Как е възможно да се обясни това тайнствено чувство на съгласуваност между мисленето ни и действителността? Платон беше схванал, че когато то се зароди, един вид вътрешна светлина се разлива върху съответните ситуации. В стремежа си да задълбочи това явление той си беше дал сметка, че то е дълбоко благотворно. Ето защо той твърдеше, че тогава Доброто разпръсква своя блясък:

"Знаеш, че когато очите се обърнат към предметите, които не са осветени от Слънцето а от звездите на нощта, те едва ги различават.(…) Но, когато гледат осветените от слънцето предмети, те виждат ясно и показват способността да виждат, с която са надарени.(…) Разбери, че същото нещо става и по отношение на душата. Когато съсредоточи погледа си върху това, което е осветено от истината и битието, тя разбира и познава; тя показва, че е надарена с ум.(…) Бъди сигурен, че това, което разлива светлината на истината върху предметите на познанието, това което дава на познаващата душа способността да познава, то е идеята за доброто.(…) Схвани следователно, че те са две: доброто и Слънцето: едното е владетел на мислимия свят, другото – на сетивния свят."(10)

Притежавайки особено изострен усет за живота на мисленето Платон беше забелязал моментите, в които една вътрешна светлина се изявява, когато изработеното за света съждение е в съгласие с него. Понякога настъпват ситуации, в които това, което се мисли, бива осветено от Битието! Неговата светлина не само потвърждава правдивостта на мисленето, но също така оживява и заздравява вътрешното ни същество. И обратно, когато създаваме мисли, които са твърде отдалечени от действителността, настъпва нещо като затъмняване, психическо оковаване. Всеки човек притежава способността да долавя светлината на Доброто. Но често той няма необходимото доверие, за да се осмели да се позове на този "усет за истината"(11), който живее в него.

Диалогът на мисленето с Аза


Как е възможно да получим проявяването на светлината на истината? Ако наблюдаваме внимателно това нещо, можем да забележим, че тя се появява винаги, когато мисленето приеме формата на диалог със самото себе си. В "Теетет" на Платон се съдържа прочутата дефиниция на мисленето като диалог на душата със самата себе си:

"Какво наричаш мислене? Обсъждане, което самата душа извършва изцяло със самата себе си за нещата, които й се случва да изследва.(...) Понеже ето какво ми се струва, че душата прави когато мисли: нищо друго освен да води диалог като се пита самата себе си и си отговаря положително или отрицателно. И когато, взела становище, дали с известно забавяне или сочейки право в целта, тя заговори с един единствен глас, без да е раздвоена, ние приемаме, че именно това е нейното мнение. Така, че да имаш мнения, аз наричам това да говориш, а мнението го наричам изказан език, не разбира се за някого или на глас, а за самия себе си и в мълчание."(12)

От този пасаж обикновено се запомня, че мисленето е един вътрешен мълчалив говор. Обаче тук Платон е искал да изрази една много по-обширна реалност. Той е искал да посочи, че наистина мисли единствено този, който умее да насочва мислите си към най-вътрешната ядка на своето същество. И да слуша какво тя му отговаря. Истинското мислене не се състои в това да се комбинират понятията помежду им, а да се извърши обръщането на мисленото към Аза. Когато си говорим на самите себе си в една интимност, в която има място само за искреността, това изумително нещо може да се случи!

Това става по-ясно ако вземем в предвид, че исторически Платон е фигура стояща по средата между два типа "мислители", мъдреците и софистите. Особеното при мъдреците е, че притежават мъдрост, която ги надхвърля и те са само нейни пазители. Те я предават без да се стремят да внасят каквото и да било от своята личност, дори без да размишляват над това, което са получили по този( начин, от страх да не го изопачат. Софистите често са лишени от всякаква мъдрост, но притежават във висока степен способността да комбинират идеите помежду им, за да стигнат до заключенията, които ги интересуват. От една страна статично мислене, от друга – размишление, отнесено във вихрушка, в която няма спиране. Между двете Платон внася в мисленето движението на една разсъждаваща мисъл придружена от съзнание и присъствие в себе си. Диалогът на душата със самата себе си се състои в това да обърне движението на мисленето към себе си. Понеже в срещата на мисленето и Аза може да настъпи потвърждението на действителността. Поставено пред това огледало на истината, самото мислене изпитва своята уместност.

Логосът, мнението и убеждението


Когато мисълта и Азът говорят "в един глас", това означава, че е постигнато съгласие с реалността. Именно когато така говорим на себе си, можем да получим впечатлението, че ни говори светът. Че силно ни говори, т.е., че ние чуваме гласа на действителността да трепти в нашата вътрешност. Така можем да разберем по-добре толкова тайнствения гръцки термин Логос, който превеждат с различни думи, а именно Слово и Разум.

Логосът е словото на действителността, което се чува в душата, когато разумът влезе в диалог със самия себе си.

Когато мисленето и Азът влязат в диалог и са в съгласие, Платон казва, че тогава се образува мнение. Но днес тази дума би могла да ни заблуди. Мнението означава приравняване на мисленето и Егото. Обаче, както показва затруднението на преводача в една от бележките му, Платон е искал да каже нещо друго.(13) Вероятно той е имал предвид една действителност, за която още не е разполагал с никакво понятие: съгласуването на мисленето с духовната същност на Аза. Наистина Азът, който разлива върху мисленето светлината на истината, не е Егото, земната ни личност по необходимост ограничена и несъвършена. Той е вътрешната ядка на нашето същество, нашата вечна чисто духовна същност, която Щайнер се е опитал да изясни в своята книга "Теософия".(14) Ето защо за Аза е възможно да излъчи върху мисленето блясъка на Логоса: той е тясно свързан с него в областта на същностите! И затова е може би за предпочитане да употребяване думата убеждение вместо мнение, за да означим съгласуването на мисленето и Аза.

Представите и интуицията на Духа


Какво изключително преобразяване е претърпяло мисленето, за да престане да бъде този щит издигнат срещу света и да се обедини вече с действителността? За да узнаем това, нека продължим изследването на естеството на мисленето. То е почти винаги представно. В трактата си "За душата" Аристотел отбелязва, че ние никога не мислим без образи.(15) Наистина всичките ни мисли се отнасят към някой сетивен елемент. Дори най-чистите ни абстракции! Що се отнася до мен, понятието ми за Доброто всъщност се свързваше с дискретна жълта светлина. Без да се усетя аз извиквах образа на Слънцето всеки път, когато това понятие изникваше в съзнанието ми. Древните египтяни са твърдели, че представяйки си своите богове, те са знаели, че това не отговаря на "тайните имена" на тези божества(16): те са имали представа за съществуваща разлика между представите за нещата и техните понятия (техните тайни имена). Следователно, повече или по-малко очевидно, всяко мислене е образно. Ние мислим под формата на "представи", т.е. с едно мислене свързано с образи. Но днес може ли да се мисли без образи? В книгата "Тайната наука" Щайнер твърди, че това е възможно:

"Когато изграждаме една мисъл въз основа на физически сетивното наблюдение, тя, естествено, е свързана със сетивните впечатления. Обаче нещата стоят така, че човек може да изгражда не само такива мисли.(…) Той узнава как в дълбоките сфери на душата една мисъл се вплита в друга, как една
мисъл търси друга, дори и когато връзката между тях не се дължи на сетивните наблюдения. Същественото тук е, че човек сега забелязва как мисловният свят има свой вътрешен живот, как, ако мисли в истинския смисъл на думата, човек вече попада в един жив свръхсетивен свят."(17)

"Ако човек мисли в истинския смисъл на думата", този израз дава решението на задачата, ако се запитаме какво ще рече да се мисли в истинския смисъл на думата. Когато поставяме в ума си някаква представа, в началото тя е напълно натоварена със своя сетивен образ. Но ние можем да се концентрираме върху нейното съдържание, да засилим едновременно нашето внимание и нейното присъствие. Тогава влизаме в диалог с нея. Ние не просто мислим за нея студено, а приемаме, че тя живо се обръща към вътрешното ни същество. Тогава може да възникне процес на пречистване на представата, понеже в движението на мислите, които кръжат около представата започва да изплува чистото понятие. В началото може да става дума само проблясъци на присъствие. Но ако останем концентрирани върху представата, която сме си избрали, така че всичките ни мисли да се отнасят за нея по логичен начин, както при разговор "tete-atete" (на четири очи), който не би понесъл прекъсване, духовното понятие изплува във вътрешността на душата ни. Мисленето на понятието е диалог на душата със самата себе си. Чувстваме това поради факта, че то (понятието) ни съобщава за своето битие, доколкото го мислим. Неговата същност прониква моя Аз, доколкото си разговарям с него. Дори представата да е в разрез със света, за сметка на това чистото понятие произтича от реалното. То е дума на Духа. Следователно, мисленето става интуиция на Духа, когато преминава от представата към понятието.

Да говориш сам на себе си и да мислиш Аза


Как да се опише този диалог на душата със самата себе си, който позволява да се достигне до Духа? Той може да бъде само предмет на приблизително сравнение, тъй като трябва да се реализира само в себе си. По време на някой концерт, може би сме изживявали състоянието, при което, поради особено интензивното слушане, сме получили впечатлението, че музиката избликва от душата ни в самия момент на слушането. Практикувайки военно изкуство, може би сме изживявали ситуация, в която напълно отдадени на битката, интуитивно сме схващали всичко, което нашият противник ще извърши, преди той да е загатнал и най-малкото
движение.(18) Неговата воля е станала наша воля.

Що се отнася до диалога на душата със самата себе си, става въпрос за нещо подобно: ние ставаме съдържанията на нашите мисли. Единствената разлика с примерите, които току що приведохме, е, че тук сме едновременно автор и зрител. Също като че ли сме музикантът и слушателят или и двамата участници в битката. За да осъществим този вътрешен диалог, става дума да осъзнаем езиковата форма на нашето мислене. Както отбелязва Матьо Рикар, мисълта се смесва с един непрестанен шепот. И оттук идва предписанието да се научим "да бъдем мълчаливи", да накараме да замлъкне непрекъснатия поток от асоциации с понятия, който ни пронизва. Пробуждането, към което се стреми източната медитация е дълбока тишина на душата състояща се в това да останем в присъствие на нещата след затихването на бъбривия шепот на нашите мисли. Обратно на това, диалогът на душата, за който говори Платон, изисква да се тръгне по посока на интензифициране на езиковата форма на мисленето. Трябва да се научим да си говорим ясно и на глас вътре в самите себе си! Действително, според Рудолф Щайнер, е имало времена, когато думите са кънтели в човека докато е мислел. Но абстрактността, която постепенно завладя умовете, имаше за последица изтъняването на вътрешния говор. Ние сме станали глухи за словото на Аза в душата и неми за изговарянето му.

"В онова първобитно време човекът не е мислел(…) по същия начин като нас, а е мислел с думи. (…) Той вътрешно е чувал думите да отекват, докато ние мислим абстрактно.(…)" (19)

Така, диалогът на душата със самата себе си развива способността да се предизвика надигането на гласа в душата. Това вътрешно слово, което някога е било дадено с цялата му мощ, сега трябва да бъде оживено от Себето.

Едно понятие особено добре се поддава на това упражнение: думата "Аз". Един пример ще ни позволи да разберем защо: един приятел ми разказа как като дете изпаднал в истинска "криза на лъжи". Това състояние продължило известно време до деня, в който си казал, че това не може повече да продължава така. Той се уединил на тихо място и започнал да си говори сам на себе си прости неща като: "Ама какво ми става? Защо правя това? Искам това да спре, не искам вече да лъжа." Тогава успял да попречи на тази болест. Силите на лъжата не пускат винаги така лесно този, когото са хванали! Но това дете е успяло да ги победи с простите думи, които е отправило към себе си. Извикването на "Аза" е възстановило връзката му с неговата истинска духовна същност. Този призив към самия себе си е станал интуиция на духа на собственото му същество. Ако това нещо изглежда да е било лесно за него, то се дължи на факта, че едно дете е все още близко до живота на чистите понятия. Всяка дума, която то схваща, е все още пропита с реалност. Така, "Азът" или "Себето", които при възрастния често са само кухи представи, за него все още са изпълнени със своята субстанция, с духовен живот. Ако поне малко се поупражнява в това, възрастният също може да го постигне. За това е достатъчно да постави тази представа в съзнанието си, да се концентрира върху нея, мислейки за съдържанието й, като по този начин изпита това, което тя му съобщава за вътрешността на душата му. Съсредоточаването върху понятието "Аз съм"(20) може да се разглежда като модел на новия тип мислене, който ние се стремим да опишем, понеже то изисква този диалог на душата със самата себе си.

Платоновите корени на Антропософията


Следователно, наистина съществува основна разлика между източната медитация и подхода
произтекъл от Платон. Тази медитация би искала да омиротвори ума и да го опразни откъм съдържания, за да може той да разпознае потока на познанието, който е истинската му реалност, предизвиквайки по този начин едно състояние на блаженство наричано "Пробуждане". Подходът на Платон означава усвояване на концентрацията върху съдържанията на мисленето в диалога на душата със самата себе си, така че Духът да може да се освободи от представите. Съвсем не се касае за елиминиране на съдържанията на мисленето, за да бъдат те разградени, а напротив за концентриране върху тях, за засилване на присъствието им, за подчертаване на тяхната консистентност, с цел да бъдат задълбочени вътрешно.

Когато в началото на ХХ в. Рудолф Щайнер влиза в Теософското общество, тази среда е била силно обърната към източната медитация, към упражненията по дишане, към множеството молитви на санскритски, към мистичната отдаденост на видими и невидими учители, и т.н. В подобен контекст недоверието към мисленето е било изострено. И Щайнер започнал да предлага упражнения за посвещение, т.е. предвидени да позволят достъпа до духовната област и основани върху мисленето! Той се е осмелил дори да каже: "Трябва да обичате една мисъл както се обича дете."(21) Това било прието резервирано! Като четем записите на първите му лекции, усещаме, че той е трябвало да отговаря на забележки, според които неговият метод е погрешен. Той не дава ясни отговори на тези възражения, а по-скоро си служи със загадъчни метафори. Например, това сравнение на мисленето с огъня: точно както мисленето не успява да достигне до духовния свят, ако бъде оставено в обикновеното
си състояние, също и огънят разпространяващ се свободно във въздуха не би могъл да задвижи локомотива, ако не е поставен под котела.(22) Всъщност въпросът е бил да подтикне слушателите си да задвижат един начин на мислене, чието начало беше положил Платон. От тази гледна точка живото слово на Антропософията се основава на сентенцията на Шармид: "Да познаваш себе си, това именно е мъдростта."(23) Антропософията е мъдрост на Духа чрез това, че дава средствата за развиване на медитативния диалог между Аза и мисленето.

Концентрация и медитация


Следователно, за да се изпълни това, трябва да се обединят две дейности: от една страна да се интензифицира сетивното съдържание на представата, върху която човек се концентрира.(24) Да снабдим с плът и кости този призрак, който се рее в ума ни! Да се помисли за етимологичния смисъл на думата "претеглям": да се изпита сетивното тегло на представата във връзка със собствената ни вътрешна сила, която я крепи. После да размисли за понятийното съдържание на представата. Да се извлече духовното чрез размисъл. И двете действия трябва да бъдат осъществени по време на едно интензивно присъствие в себе си. В "Как се постигат познания за висшите светове" Щайнер е разграничил тези два типа духовни упражнения като ги назовава респективно концентрация и медитация:

"Към тези упражнения принадлежи най-вече концентрацията, съсредоточаването, т.е. насочване на вниманието към точно определени представи и понятия, свързани с тайните на света. Следващото упражнение е медитацията – изкуството да живеем в нашите идеи и да им се отдаваме в пълно спокойствие. Концентрацията и медитацията дават силите, чрез които човек работи над своята душа."

При концентрацията се извършва увеличаване на вниманието към кое да е възприемаемо съдържание.(26) Може да се отнася за чувство или възприятие. Обаче при тези два случая ще се забележи, че човек изпитва затруднение да я накара (душата б.пр.) да разговаря със себе си, тъй като тя е белязана с една външна утайка, която в началото заема цялото място и която е трудно да бъде премахната. Това което Щайнер описва като "имагинации", "инспирации" и "интуиции" в "Тайната наука"(27) всъщност не е нищо друго освен различните етапи на процеса на очистване на сетивните възприятия от външното, за да се осъществи напълно диалогът на душата с тях. Не бива да се смесва този процес с "празното съзнание" на източната медитация.
Всъщност тя извършва предварително изпразването на менталното. Антропософската медитация, напротив, се състои в това да бъде силно белязано съзнанието от сетивните елементи, които съдържат представите, за да може после техните психични и духовни следи да бъдат дестилирани (отделени) чрез работата на мисленето.

Да се победят представите!


Най-големият проблем за процъфтяването на всяка духовност е проблемът за утвърждаването на мислите. Ако в крайна сметка ние винаги се нуждаем от някой външен авторитет, за да потвърди в собствените ни очи валидността на това, което мислим, ние неизменно изпадаме в положение на религиозно или сектантско подчинение. Ето защо откритието на Платон относно светлината на Доброто има голямо значение: поради факта, че в нашия диалог със самите нас съществува възможността за утвърждаване на правилното мислене, свободата на индивида може да се свърже без противоречие с Духа. Тогава се появява истинският смисъл на Духа.

Всъщност какво е Духът? Когато сме схванали духа на едно изказване, което сме чули, това означава, че можем да го предадем по свой начин. Който е схванал духа на едно изказване може да предаде този дух с други думи без да изопачи изказването. Именно Духът се освобождава от формата, в която се е съдържал, веднага щом приложим истинско мислене. Без да го изопачава мисленето изтръгва Духа от сетивните привидности и му позволява да се съедини с това, което ние сме. То съединява безкомпромисно свободната индивидуалност със Същността, но докато не направим това усилие, ние оставаме пленници на сетивния характер на нашите представи. А той е зависим винаги от историческия контекст: да се мисли с представи означава да се спре в някой момент от еволюцията на мисловността в определена рамка. Тогава човек е неспособен да изтръгне духа от определено предписание и отново да го предостави на света. Разбира се нашата човешка участ никога не ни позволява да се освободим напълно от представите: ние неуморно отново падаме до техния сетивен характер, дори да е само за да изразим това, което сме възприели духовно.

При все това, ако сме постоянни в усилията си да се изтръгнем от него, имаме поне малък шанс да не изпуснем ръката на Времето, да останем свързани с настоящето. Тогава диалогът с нас самите позволява необходимото обновление на всички наши представи. Но когато преобладава мързелът да се излезе от тях, ние издълбаваме пропастта на отклонението от времето, в което сме и ставаме неискрени със самите себе си. Без развиване на диалога на душата със самата себе си в смисъла, в който го изложихме, целият принос на Щайнер ще остане един сбор от мъртви представи, едно учение измежду толкова други.

Грегоар Пера
Превод от френски – Светла Бисерова
______________

01. Дървена статуя Урхобо, от Нигерия, XVIII в., Лувъра, Изкуствата на Африка и Океания.
02. За да се схване, че тук не става въпрос просто за една метафора, можем да се позовем на това, което казва Рудолф Щайнер за млякото и кърмачето в "Човешката природа", изд. Триади, стр. 199-200.
03. Матьо Рикар, "Изкуството на медитацията", изд. Нил, окт. 2008, стр. 121.
04. Матьо Рикар, "Изкуството на медитацията", изд. Нил, окт. 2008, стр. 28
05. "Рио Браво", изд. САЩ: 18 март, 1959 г., реж.: Хауърд Хоукс, по една новела на Б.Х. Кампбел.
06. Платон, "Републиката", изд. Фламарион, стр. 252.
07. Подобно явление може да бъде разбрано като се проучи какво казва Щайнер за живота на представите във втората глава на "Човекознанието…", изд. Триади, стр. 40: "Волята е главно зародиш насочен към живота след смъртта, представата и абстрахирането пък често са спомен от нашия живот преди раждането."
08. Платон, "Републиката", изд. Фламарион.
09. Платон, "Критон", пълен текст в "Да четем философията", стр. 29.
10. Платон, "Републиката".
11. Р. Щайнер, "Теософия", изд. Новалис, стр. 24.
12. Платон, "Теетет", 189а–190а, изд. Фламарион, стр. 245.
13. Прочети по тази тема бел. 363 на Марсел Нарси в "Теетет", изд. Фламарион, стр. 360, обясняваща, че тук Платон разглежда като синоними "мисля" и "имам мнения", които обаче много грижливо разграничава в "Републиката".
14. Р. Щайнер, "Теософия", изд. Новалис, стр. 127.
15. Аристотел, "За душата", изд. Фламарион, стр. 235: "Така душата никога не мисли без представа".
16. Надинез Гилу и Жанис Пейре, "Египетската митология", изд. Марабу, стр. 57.
17. Р. Щайнер, "Тайната наука", изд. E.A.R., стр. 319.
18. По тази тема прочетете: Кенджи Токитсу, "Пътят на карате, теория на японските военни изкуства", изд. Сьой, по-специално глава 5, измерението йоми.
19. Р. Щайнер, "Курс по словесна евритмия", изд.Триади, стр. 94.
20. Р. Щайнер, "Строфи за седмицата", изд. Триади, стр. 47-51.
21. Р. Щайнер, "Езотерични уроци", лекция от 15.02.1904г., том 1, изд. E.A.R., стр. 26.
22. Р. Щайнер, "Езотерични уроци", лекция от 08.02.1904г., том 1, изд. E.A.R., стр. 15.
23. Платон, "Шармид", изд. Атие, стр. 57-63.
24. Р. Щайнер, "Философия и Антропософия", изд. E.A.R., стр. 121: Поставя се в съзнанието колкото е възможно по-жива представа, която обикновено се формира единствено под влиянието на сетивни възприятия. Поради това човек живее със съзнанието си в една много интензивна дейност, която обикновено може да бъде предизвикана само от външни цветове или звуци или пък от други външни сетивни възприятия; но сега това се осъществява единствено чрез мобилизиране на чисто вътрешни сили. Тази дейност същевременно е мислене, но мислене, което не придружава сетивното възприятие, служейки си с абстрактни понятия.
25. Р. Щайнер, "Как се постигат познания за висшите светове", изд. Триади-Пош, стр. 179.
26. В предишните ми изследвания, посветени на този въпрос, аз се постарах да покажа как Декарт слага начало на акта, чрез който мисленето черпи от самото себе си обектите на своята медитация. Чети по тази тема статиите ми: "Философската основа на Антропософията и завръщането на маговете", "Човекът на Просвещението и новото омагьосване на света", както и "От идеализма към Антропософията, връзката между мисловната дейност и възприемането на духовното", излезли в "Новостите" от март-април и юли-август 2008г. и март-април 2009г.
27. Р. Щайнер, "Тайната наука", изд. E.A.R., стр. 289

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Пет Ное 22, 2013 12:29 am 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1613
Дори и последователи на Платоновата школа в следващите си инкарнации "развиват определени, отблъскващи ги един от друг сили, сили, които, след като са били събрани заедно в еднакъв период от време в Платоновата школа, искат да ги разделят един от друг. Поради това се развиват такива различни индивидуалности, които вътрешно са сърдечно свързани, но след това се развиват далеч една от друга."

А аз си мислех, че като са се срещали двама платоници, братски са се прегръщали и всичко е вървяло по мед и масло! ((D

ГА 236, лекция 4

"...Нека насочим поглед назад в миналото, във времето, когато в Гърция съществува Платоновата школа, върху Платон, заобиколен от определен брой ученици. Тези ученици на Платон наистина са били с най-различни характери и в това, което Платон сам описва в своите «Диалози», където разговарящи едни с други личности се явяват с най-различни характери, вече имаме многостранна картина на Платоновата школа. В тази школа в различните времена има най-различни характери.

В Платоновата школа се намират две личности, които по твърде различен начин приемат това, което така величествено и просветляващо света се е насочвало от устата на Платон към неговите ученици, а също се е развивало и в разговори с учениците.

Едната от личностите, принадлежащи към кръга на учениците, е, бих казал, фино цизелирана личност от времето на гръцката епоха, една личност, особено достъпна за всичко, което, чрез изучаване идеите на Платон, кара човешките души да се издигат нагоре от Земята. Достатъчно е само да си представим как Платон навсякъде казва: Насреща на преходното, заставащо срещу нас в отделните събития, разиграващи се около човека, стоят вечните идеи. Материалното е преходно, то е само образ на вечната идея, която преминава през преходните по време явления като нещо вечно в постоянно редуващите се метаморфози. Така Платон повдига своите ученици от преходните външни сетивни неща до съзерцанието на вечните идеи, които се извисяват, така да се каже, както небесното над земното.

При това платоническо разглеждане самият човек е ощетен. Защото към човека, в който идеята става непосредствено жива и конкретна, не можем съвсем правилно да приложим Платоновия начин на мислене, той е твърде индивидуален. При Платон идеите са нещо носещо се над нещата. Минералите, кристалите, също и другите външни неща на сетивния свят отговарят на тези идеи. Гьоте проследява по същия начин първичното прарастение и разглежда типовете. При животните може да се постъпи по същия начин. При човека обаче, живата идея трябва да бъде проследена във всяка отделна човешка индивидуалност. Да се види «ентелехията» действаща в човека, извършва първо Аристотел, а не Платон.

Но там е един от учениците, който с душевна жар и всеотдайност неотклонно следва този небесен полет на платонизма, който по отношение на своите духовни възгледи може да се движи само в този небесен полет, в това възнасяне, в това себеиздигане над Земята, който действително – бих искал да кажа, – говори със сладко-зрели думи в Платоновата школа за възвишеността на носещата се над отделните неща идея. Този ученик, който с душата си всъщност постоянно се издига до тези идеи, но когато не живее в съзерцанието, със сърцето, с душата си скита между гърците, като твърде много обича да върши това, проявявайки най-топъл интерес към всеки отделен човек, когото срещне. Той насочва към хората, които така много обича, само своето чувство. Когато се намира в живота, съсредоточава чувствата си върху хората, от които мнозина обича, защото съзерцанието му постоянно го откъсва отново от Земята. Има много хора, които обича. И така при тази личност от учениците на Платон съществува определено разцепление между сърдечния живот по отношение на живите хора и душата, съзерцаваща в платоническия смисъл вечните идеи, когато в Академията слуша думите на Платон или със своите сладко-зрели думи сам формулира това, което платонизмът му дава в насоченото нагоре съзерцание. Нещо странно чувствително прониква в тази личност.

Тя се намира в близки приятелски връзки с друга личност от ученическия кръг на Платоновата школа. Отначало обаче, когато все повече и повече се развива това, а при въпросния приятел се развва друго качество, което веднага ще охарактеризирам, двамата се разделят. Не поради това, че любовта им охладнява, но животът ги разделя, защото се развива в различни насоки. Отначало те се разбират добре, а след това вече не могат. Така че единият, когото току-що описах, става, днес бихме казали, нервен, когато другият говори по своя начин.

И при другия е същото. Той не по-малко е склонен да насочва погледа си към вечните идеи, за които така живо се говори в Платоновата школа. Може също напълно да се възнесе, но няма онзи силен сърдечен интерес към другите хора, който има първият. Напротив, той се интересува по най-интензивен начин за старите митове, за старите легенди за боговете, които живеят в народа и с които се запознава. Той дълбоко се интересува за това, което днес наричаме гръцка митология, за образите на Зевс, Атина Палада и т. н. Повече или по-малко минава покрай живите хора, без да им обръща внимание, но безкрайно дълбоко се интересува от боговете, които според възгледите му някога са живели на Земята и трябва да бъдат считани за прародители на хората. Той иска да приложи това, което с такъв подем изживява в душата си, върху разбирането на пълните с дълбок смисъл легенди за боговете и героите. Естествено отношението към легендите за боговете и героите в Гърция, където още живее всичко това, където то съществува не само в книги, а и в традициите, е съвършено различно от днешното.

Тази личност, която е вътрешно сприятелена с другата, също се отдръпва от това приятелство. И двамата се откъсват от приятелството. Но все пак като членове на Платоновата школа те остават свързани. Платоновата школа има нещо особено. Учениците ѝ развиват определени, отблъскващи ги един от друг сили, сили, които, след като са били събрани заедно в еднакъв период от време в Платоновата школа, искат да ги разделят един от друг. Поради това се развиват такива различни индивидуалности, които вътрешно са сърдечно свързани, но след това се развиват далеч една от друга.

Тези две личности се прераждат като жени в Италия по времето на Ренесанса и в днешно време отново идват на Земята така, че първият, когото описах, слиза много рано на Земята, а вторият, много късно. Това е свързано със силното решение, от което човек се нуждае за целта.

Когато първият, когото описах, минава през вратата на смъртта – понеже с духа си постоянно се възнася в свръхземното, но без целия, пълния човек, когото обхваща само в чувствата, – между смъртта и ново раждане може да схване всичко, което живее там, да речем, в първата йерархия, серафими, херувими и престоли, а също и нещо от втората йерархия, но не най-близката до човека йерархия, чрез която разбираме как е организирано човешкото тяло на Земята.

Едната личност е тази, която развива слабо предземно разбиране за човешкото тяло, която, когато се ражда отново, не приема даже и последните импулси и не слиза напълно в човешкото тяло, не се потпя напълно в него, а всъщност нещо от нея постоянно остава да витае отвън.

Приятелят от Платоновата школа изчаква с въплъщението. Това изчакване се получава поради това, че ако двамата биха дошли заедно на Земята, ако биха станали непосредствени съвременници, не биха могли да се понасят един друг. Но въпреки това, онзи, който безкрайно много е разказвал за срещите си с хората на другия, който не е общувал с тях, а се е занимавал с митове и сказания за боговете, на когото първият е разказвал така живо със сладко-зрял глас, е трябвало да направи силно впечатление върху другия, трябвало е да го превари, а другият да го последва.

Другият, понеже още на Земята е живял в имагинации, в имагинации за боговете, стига до силно разбиране, бих искал да кажа, на това, което представлява човекът и онова, което е в човека. Поради това е искал да се издигне над своето време, да събере импулси, за да проникне съвсем дълбоко в човешкото тяло. Случва му се прекалено дълбоко да го обхване, да се потопи твърде дълбоко в него.

И така виждаме, че при две различно оформени съдби на две индивидуалности, принадлежащи на Платоновата школа, едната обхваща твърде малко тялото си при второто прераждане, а другата го обхваща прекалено силно. Едната не може да влезе напълно в тялото си, прониква в него само в своята младост, а след това скоро е изхвърлена навън и трябва да остане вън – Хьолдерлин.

Другият се потапя така дълбоко в тялото си, поради особения начин на духовното развитието в миналото, потъва така силно в органите си, че почти през целия си живот боледува – Хамерлинг.

И така, пред нас имаме велики човешки съдби от поврата на времето, имаме техните импулси и можем да добием предчувствието как действат всъщност духовните импулси. Защото трябва ясно да поставим пред душата си такава индивидуалност, като Хьолдерлин, който, изхождайки от Платоновата школа, не може напълно да влезе в тялото си, трябва да стои вън от него, изживява в смътността на умопомрачението си подготвящите импулси за бъдещи земни съществувания, които го определят за нещо велико. Също и другият, Роберт Хамерлинг, чрез болестта на тялото му.

Болестта и здравето, когато се разглеждат във връзка със съдбата, се показват естествено съвършено различно, отколкото изглеждат, ако ги разглеждаме само в границите на един земен живот."

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Съб Ное 23, 2013 9:17 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1613
Изображение



Йохан Кристиан Фридрих Хьолдерлин е немски поет и писател, един от първите предшественици на романтизма. Автор е на епистоларния роман „Хиперион или отшелникът от Гърция“ („Hyperion, oder der Eremit in Griechenland“), на преводи на трагедиите „Антигона“ и „Едип цар“ от Софокъл, както и на много стихотворения, издадени в сборници за пръв път след смъртта му.

Хьолдерлин е роден през 1770 г. в Лауфен на Некар, Вюртемберг. Учи теология и класически езици в семинарията към Тюбингенския университет, където се сприятелява с Георг Хегел и Фридрих Шелинг. Вдълбочава се в трудовете на Лайбниц, Платон, Клопщок и Спиноза. Там започва да работи върху първите варианти на романа си „Хиперион“. След като завършва университета през 1793 г., той се отказва от свещеническо поприще и работи като частен учител в различни заможни семейства. По това време се запознава с Фридрих Шилер, който публикува първите му стихотворения в своето списание „Neue Thalia“.

През 1795 г. постъпва на работа като частен учител при банкера Якоб Гонтард във Франкфурт на Майн. Хьолдерлин се влюбва в съпругата му Сузете — чийто образ под името Диотима става основен символ в поезията му — и през 1798 трябва да напусне града. По това време той вече показва признаци на остра хипохондрия, която се засилва след последната му среща със Сузете Гонтард през 1800 г. През 1802 г. става частен учител при консула на Хамбург в Бордо, но малко по-късно напуска. Напразни са усилията му да основе списание, което да „обединява и помирява науката с живота, изкуството с идеала и образованите хора с природата“, както и да са установи в Йена като независим писател. Той се прибира пеш от Франция до дома на майка си, напълно разорен и в напреднал стадий на шизофрения.

След кратък период на известно възстановяване, през 1807 г. състоянието на Хьолдерлин се влошава. Той постъпва в психиатрична клиника, а след това е приет в дома на дърводелеца Ернст Цимер в Тюбинген, където в пълно умопомрачение прекарва останалите 36 години от живота си. До смъртта си продължава да пише странни и често обвеяни от гениалност стихове, които подписва с измисленото име Скарданели.

Творчеството на Фридрих Хьолдерлин е проникнато от идеите и образите на класическата древност, но е повлияно и от стремежите и идеалите на Френската революция. Поетът вижда смисъла на изкуството във възпитанието на нов човешки род „на следващото столетие“, за да се осъществи хармоничното развитие на личността. Въздействието му се проявява едва върху поезията на XX век, най-вече в творчеството на Стефан Георге, Георг Хайм и Георг Тракл.

СМЪРТТА

Тя ни изплашва,
Смъртта, нашата вярна спасителка. Кротко пристига,
Безшумно, в облак от сънища.

Ала остава ужасна, гледаме само
Надолу към гроба дали начаса ще ни грабне и отведе
От заслоните на нощта до съвършенството
В страната на всички познания.


Поезия от автора ето тук:
viewtopic.php?f=240&t=1641

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Нед Ное 24, 2013 12:09 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1613
За съжаление няма информация за поета на български!


Изображение



Роберт Гамерлинг (нем. Robert Hamerling, 24 марта 1832 — 13 июля 1889) — австрийский поэт и драматург.

Родом из бедной семьи. Окончил медицинский факультет Венского университета. Во время революции 1848 состоял членом объединявшего революционных студентов «Академического легиона», после революции — учитель гимназии в Триесте. На рубеже 1850-60-х гг., в период бурного роста промышленности в Австрии Гамерлинг выступил с книгами стихов «Венера в изгнании» (нем. «Venus im Exil», 1858) и «Лебединая песня романтизма» (нем. Ein Schwanenlied der Romantik, 1862) против века «пара и электричества», противопоставляя ему идеализированное, отвлечённое прошлое как царство красоты.

Против механизации жизни он также направил и свою известную сатиру «Гомункулус» (нем. Homunculus; 1888, русский перевод, СПб., 1892). Гамерлинг не может примириться с духовной пустотой бюргерства, но блеск и роскошь новой жизни увлекают его. Творчество Гамерлинга — постоянная борьба между пессимизмом и жизнерадостностью, отличающая австрийскую интеллигенцию 1860-х. В поэме «Агасфер в Риме» (нем. Ahasver in Rom; 1866, русский перевод Ф. Миллера, СПб., 1872) эта борьба показана в столкновении между Нероном и первыми христианами, в поэме «Король Сиона» (нем. Der König von Sion; 1869, русский перевод Ф. Миллера, М., 1880) — между двумя фракциями анабаптистов, а в «Аспазии» (нем. Aspasia; 1876, русский перевод, 2 тт., СПб., 1884) — между философами и художниками Древней Греции. Гамерлинг написал также драму «Дантон и Робеспьер» нем. «Danton und Robespierre»; 1871), комедию (нем. «Lord Lucifer»; 1880) и др.

Адольф Гитлер состоял с ним в родстве по прямой линии от Иоганна Непомука Гюттлера.

Поезия на руски от поета тук:
viewtopic.php?f=240&t=1642

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 4 мнения ] 

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Иди на:  
cron
Powered by phpBB® Forum Software © phpBB Group
Хостинг и Домейни