ПРИЯТЕЛИ НА АНТРОПОСОФИЯТА - ЕЗОТЕРИЧНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ

Ex Deo nascimur. In Christo morimur. Per Spiritum Sanctum reviviscimus!
Дата и час: Пет Май 25, 2018 4:25 am

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]




Напиши нова тема Отговори на тема  [ 5 мнения ] 
Автор Съобщение
Непрочетено мнениеПубликувано на: Пон Ное 28, 2011 12:17 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 2:27 pm
Мнения: 1225
Празникът на Михаил като врата към съвременното Посвещение
1.
Време на подготовка




В обичайните условия на живот човекът много смътно изживява духовната страна на годишния кръговрат. Пролет, лято, есен, зима - тези четири годишни сезона преди всичко му се разкриват във външното възприятие. Не така стоят нещата с по-вътрешните процеси, отнасящи се към духовния живот на самата Земя. В началото те са скрити от външно наблюдение и могат да се открият само косвено, чрез влиянието им върху вътрешното същество на човека.
Вътрешният живот на човека е съсредоточен в неговото самосъзнание, получено, както вече казахме, благодарение на мисленето. Именно в тази област, при по-внимателно и фино самонаблюдение може да се открие влиянието на духовната страна на годишния кръговрат, влиянието на жизнения ритъм на Земята. И действително, ако бъдем внимателни не е трудно да се забележи, че от началото на пролетта и по-нататък в посока на лятото нашите способности за мислене все повече отслабват, отслабва също в известен смисъл и нашето самосъзнание като цяло. С приближаването на лятото ние ставаме по-малко затворени в себе си и противопоставени на света, като че ли частично излизаме извън границите на своето собствено същество и се съединяваме с обкръжаващата ни природа. Нашето самосъзнание се стреми да стане до голяма степен “природно” съзнание. Този ставащ в нас процес до известна степен е подобен на процеса на заспиване. Но тук има и съществена разлика. В дадения случай съзнанието не изчезва напълно, полето на неговата дейност малко се намаля: от сферата на мисленето то сякаш се измества настрани, в сферата на волята. Външно се изразява в това, че импулсите на мисленето отслабват, но се усилва и активизира областта на възприятието, а също и склонността за активен живот. През лятото човекът с цялото си същество живее в света на възприятията, формиращ неговата воля. Мисленето, както и основаващото се на него самосъзнание, през този период от годината отслабват и губят своята активност.
Противоположната картина на това имаме през другата половина на годината, преминавайки от лятното слънцестоене през есента към зимата. Тук силата на възприятие намалява, а заедно с нея и основаната на природното съзнание воля. Обратно, мисленето започва все повече да се усилва; мислите текат леко и почти от само себе си образуват логични взаимовръзки. Усилва се също и самосъзнанието, а заедно с него и затвореността на човека, неговата откъснатост от обкръжаващият го свят.
Вътрешният живот става по-богат и активен за сметка на намаляващия интерес към всичко ставащо навън; силно нараства склонността към по-пасивен външно съзерцаващ живот. Центърът на тежестта на човешкото същество през есента осезателно се измества навътре. По този начин, в кръговрата на годината ние имаме хармонично взаимодействие на това, което през средните векове са наричали „vita activa” и „vita contemplative”.
Всички тези процеси, чиито следи при по-внимателно самонаблюдение може да открие в себе си всеки човек, се явяват макрокосмическо отражение в неговото вътрешно същество на великите макрокосмически процеси, отнасящи се към годишния ритъм на нашата Земя. Всъщност ритъмът се състои в това, че напролет Душата и Духът на Земята - можем също да кажем нейното астрално тяло и Аз - постепенно напускат нейното физическо и етерно тяло и се съединяват с далнините на света, увличайки със себе си множествата елементарни същества, които за Земята са същото, което за човек се явяват мисъл–съществата, действащи в основите на неговото мислене. Тези елементарни същества, тези живи мисли на Земята, напускайки напролет нейното планетарно тяло, до известна степен увличат със себе си също и мислите на човека, които по това време на годината сякаш се изплъзват от непосредствената власт на последния, изпълвайки се със свой собствен независим от него живот, много по-сроден с природните процеси в обкръжаващия елементарен свят.
След средата на лятото и по-нататък, в посока на есента, започва обратен процес - постепенно Душата и Духът на Земята се съединяват с нейното планетарно тяло. Безбройните множества елементарни духове, живите мисли на Земята, отново слизат в нейното лоно, но вече оплодени с великата Мъдрост на Космоса, с Мировите Мисли на Йерархиите. До известна степен мислите на човека следват тази обща, космическа и земна тенденция, възникваща в есенното време на годината в обкръжението на Земята. Увлечени от природните духове при тяхното издигане от Земята, тези човешки мисли, човешки мисъл-същества сега отново се връщат към човека. Но се връщат вече оплодени от Мировите Мисли на Космоса, оживени от неговия Вселенски Дух, свежи и ясни, подобно на мислите на току-що събудил се от сън човек. Можем също да кажем, че мислите на човека, които към края на зимата стават сякаш все по-мъртви, неподвижни и лишени от всичко духовно, в течение на пролетта постепенно се отнемат от него, за да могат, преминавайки през изчистване и оживяване в далнините на света, отново да се върнат към него, но вече изпълнени с Мъдростта и Живота на Космоса. Човек в ритъма на годината може да възприеме тези наситени с духовност мисли именно на границата на лятото и зимата, когато в самата природа възникват особено благоприятни условия за оплодяване на човешките мисли с Мировите Мисли.
От най-древни времена в Макрокосмоса Управител на Мировите Мисли на Боговете, на космическата интелигентност, се явява онова Същество, което ние днес, съгласно юдейско-християнската терминология обозначаваме с името Михаил - “Този, който стои пред Лицето на Бога”. Именно Михаил е онзи Дух, който в посоченото време на годината дарява на човешките мисли силата, с помощта на която те могат да се приближат до Мировите Мисли на Космоса. Защото подобно на падащите на Земята през август метеорити, Михаил изпраща мировите Мисли на Боговете в земните мисли на хората. Тези лятно-есенни метеори са всъщност не нещо друго, а космическия праобраз на отново завръщащите се към хората по това време на годината мисли, оплодени от Мировите Мисли.
Като орган за възприемане на земните, човешки мисли служи главата на човека, неговият мозък. А човешкото сърце служи като орган за възприемане на Мировите Мисли, на живите Мисли на Космоса. Михаил се явява именно Духът, който в съвременната епоха на неговото господство в човечеството “... освобождава мислите от областта на главата ..” и “освобождава пътя им към сърцето”. Защото днес “настъпи епохата на Михаил. Сърцата започват да имат мисли ... Мисли, които днес се стремят да обхванат духовното, трябва да извират от сърца, които туптят за Михаел - огненият Княз на Мислите във Вселената.” . Затова както метеоритните потоци като огнени снопове лъчи осенят с Мъдростта на Космоса човешката глава, така и мисловният свят на човека днес трябва по посочения от Михаил път да намери път от главата към сърцето, да достигне в човека до истински вътрешен живот, за да стане в неговото сърце огнения меч на Духа, мечът на Михаил, който може да победи постоянно убиващият мисленето ариманичен дракон.
От всичко казано става ясно, че именно времето от лятното слънцестоене до празника на Михаил е най-благоприятно за да се открие пътя от човешките мисли към космическите Мисли, от мисленето на главата към “мисленето” на сърцето, доколкото това сега е заложено в намеренията на Водещият Дух на нашето време.
Какво в най-голяма степен може да ни помогне да осъществим тези намерения? Съществува ли възможност на Земята да се намери път от човешките мисли към Мировите Мисли на Духа? Още преди повече от половин век е даден отговор на този въпрос чрез съвременното духовно познание, чрез антропософски ориентираната духовна наука. В нея под формата на човешки мисли имаме заключени Мировите Мисли на Боговете, онези Мисли, които всяка година донасят със себе си от Космоса Душата и Духа на Земята. Великите етапи в Мировата Еволюция, същността на строежа на света и на човека, тайните на Йерархичния Космос - ето мислите, които всяка година донася със себе си Земята от мировите далнини. Именно тези Мисли са ни дадени в съобщенията на духовната наука под формата на човешки мисли.
Съвременната цивилизация изцяло е основана върху мъртви, убити от дракона човешки мисли, и най-вече върху дейността на човешката глава. В духовната наука към нас се приближават Мировите Мисли под формата на идеи или понятия. Тази тяхна форма първоначално трябва да бъде възприета от нашата глава, а криещите се зад нея Мирови Мисли трябва да намерят път към нашето сърце “като нов орган на познанието”, където те могат да бъда оживени и одухотворени от нашите чувства и изпълнени с нашата воля. Това е и началото на новата епоха на Михаил. “За известно време образуването на мислите се изгубва в материята на Космоса; то трябва отново да се намери в Космическия Дух. В студения, отвлечен свят на мислите може да се влее изпълнена с живот духовна действителност. Това представлява настъпването на епохата на Михаел.” .
Затова съвременната духовна наука се обръща не толкова към човешката глава, а преди всичко към човешкото сърце - не в чувствен, сантиментален, а в дълбоко окултен смисъл. Основателят на съвременната духовна наука Рудолф Щайнер многократно ни насочва към това. Например, той говори за това в следващите думи: “В наше време на човек му е необходимо в пълно, ясно, будно съзнание да приеме Мировите Мисли във вида, в който те се съобщават чрез антропософски-ориентираната духовна наука, която изповядваме.” И по-нататък подробно описва как днес трябва да бъдат възприемани от човека тези “Мирови Мисли” чрез Антропософията, за да може тяхното действие да проникне чак до свързаната с човешкото сърце морална душевна сфера: “Опитайте се, както тук ние подразбираме , правилно, живо, жизнено, в сегашния съвременен смисъл да приемете в себе си Мислите на Мировото Ръководство. Опитайте се да ги възприемете като някакво учение, някаква теория, така, че те да навлязат дълбоко във вътрешността на вашата душа, да я пронижат, сгреят и осветят, за да носите живи тези мисли. Опитайте се да почувствате тези мисли с такава сила, щото да станат за вас такива, че да влизат в душата ви чрез тялото и да го преобразяват. Опитайте в тези мисли да отхвърлите всичко абстрактно, всичко теоретично. Направете така, че тези мисли да станат истинска храна за душата, да се почувства, че в душата влизат не просто мисли, а че духовният живот, които извира от духовния свят, навлиза в нашите души чрез тези мисли” .
Само при истинско изучаване на духовната наука, когато в душата навлизат не просто мисли, а чрез тях прониква самият “духовен живот, който извира от духовния свят”, става това, което и се явява в най-дълбоката си вътрешна същност новото откровение на Христос в XX век, идващо при човечеството в сега настъпилата епоха на господство на Слънчевия Архангел Михаил

В това се крие тайната за това, че вече самото изучаване на съобщенията на духовната наука, което се осъществява с горепосоченото настроение, се явява първа степен по пътя на съвременното духовно ученичество. Нали ако нейната информация се възприема не само с главата, но също и със сърцето, ако, прониквайки зад нейната земна форма, човек може да се причести със съдържащите се в нея Мирови Мисли на Космоса, да изпълни своите човешки мисли с Мировите Мисли, тогава самият Михаил навлиза и се разпорежда в земното битие. “… и този Михаил - този Свети Георги, който идва от вън и който е в състояние да победи дракона - е не нещо друго, а действителното духовно познание ... Човек, ако се стреми към това, може да има духовната наука; а това означава, че Михаил действително прониква от духовните царства чак до нашето земно царство ...” .
Ако на това място си спомним, че човешката глава се явява микрокосмическо отражение на звездния Космос, т.е. на всички духовни царства, и че сърцето – това е единствения орган, който изцяло живее на Земята , то тогава ще можем да кажем: слизането на Михаил от Космоса на Земята е непосредствено свързано с навлизането на човешката интелигентност от областта на главата в областта на сърцето. Пътят за достигане на тази цел се явява правилното преминаване на първата степен на духовно ученичество, което в пета глава на “Въведение в Тайната Наука” Рудолф Щайнер формулира като “Изучаване на Духовната Наука, при което човек първоначално си служи с онази разсъдъчна способност, която е постигнал във физическия сетивен свят” . Тази степен е необходимо условие, за да се тръгне по пътя на съвременното християн-розенкройцерско Посвещение и едновременно с това служи като истинска подготовка за него. А най-благоприятният период за преминаването й се явява “михаиловото” време на годината: от първите летни звездопади до есенният празник на Михаил. Защото след завършването през 1899 год. на тъмното време на Кали-Юга, в началото на 1879 год. започна новият Михаилов период на господство в човечеството, и самият Михаил става инспиратор на съвременния път на Посвещение. Той става по този начин Водач на човешките души, които искат да приемат неговият “утринен призив”, който той всяка година отбелязва с есенния звездопад, доколкото в годишния ритъм на Земята есента съответства на силата на утрото:
Ние, хората на съвремието
Се нуждаем от верен слух
За духовния утринен призив -
Утринният призив на Михаил.
Познанието за Духа стреми се
На душите да разкрие
Възприятие за истинския утринен призив.
Този утринен призив е не нещо друго, а призивът на Михаил към човешките души - да тръгнат по новия, разкрил се пред тях в наше време път на Посвещение, до разтворените врати на който “наподобяващ на Херувим с пламтящ меч” днес застава пред нас, напомняйки и насочвайки, самият Михаил.
Така в наше време всяко истинско съвременно християнско Посвещение стои под знака на Михаил, а началото на неговото преминаване в ритъма на годината се пада наесен – духовното утро в живота на Земята - и е ознаменувано с есенния празник на Михаил, празникът на изгряващата зора на Духа. Защото през периода на постепенно угасване на силите на външното Слънце празникът на Михаил отбелязва началото на изгряване на Духовното Слънце във вътрешното същество на човека, началото на просветляване на човешката душа.

С.О. Прокофиев[/scroll]

[scroll]
От Михаиловден към Рождество (Михаил и Натановата Душа)


Сурово-предпазващ, призоваващ към вътрешна будност и отговорност, така ни се представя Михаил по време на неговия есенен празник. С огнения меч на Мировите Мисли, изкован от космическо желязо, той ни сочи нагоре, към висшия Аз на човека , сякаш му припомня за висшата цел на неговото битие, работата за осъществяването на което трябва да стане особено интензивна през периода, който следва непосредствено след празника на Михаил.
Наистина, това е време на изпитания, а също така и време, изпълнено с активно вътрешно очакване. Защото през есента слънчевите сили все повече отслабват и все по-силни стават надигащите се в мировата нощ сили на мрака. Всяка година, именно по това време, когато Слънцето на небето навлиза в знака на Скорпиона, във всички възпрепятстващи правилното развитие духовни сили отново възниква надеждата – да не допуснат новото раждане на Духовното Слънце в тъмнината на зимната нощ, за да завладеят постепенно цялата еволюция на човечеството и да я използват за свои цели. Този период, който следва след есенния празник на Михаил води човека “от познанието за външната природа към съзерцаване на злото” . Ти трябва да приемеш в себе си вътрешната сила на Възкресението, силата на Духовното Слънце, преди управляващите по това време в природата сили на смъртта да те обхванат - такова е основното настроение, посветено на този период от годината.
“Изкушение на злото” – също и с тези думи Рудолф Щайнер описва този период, непосредствено предшестващ зимното слънцестоене. И сякаш от самите далнини на Космоса, където постепенно изчезват силите на Светлината от външния поглед на човека, звучи към духовния ученик тяхното последно предупреждение: “Пази се от злото” . Бъди вътрешно буден! Нали именно по това време, всеки път с особена сила, пристъпват към човешката душа противоборстващите сили, като че ли се стремят да повторят в кръговрата на годината микрокосмически това, което вече някога се извърши “макрокосмически” в развитието на човечеството, като най-древното “изкушение в Рая”.
Но това време не е само време на изкушения и изпитания; едновременно с това то е време, изпълнено с вътрешно активно очакване, а също и с подготовка* за празнуване на раждането на Земята на едно съвършено особено Същество. Тези две настроения, на изпитание и подготовка /очакване/, достигат особена сила и концентрация през периода Адвента, в продължение на четирите седмици, предшестващи Рождество.
За раждането на кое Същество се подготвя цялото човечество в този период? Изчерпателен отговор на този въпрос може да даде само духовната наука. Защото за да го получим е необходимо да се обърнем към най-древните времена в еволюцията на Земята, към онази почти до-историческа епоха, когато за първи път човекът стана човек, т.е. същество, притежаващо свой собствен индивидуален Аз. Това е епохата на древна Лемурия, която съвпада с големия прелом в еволюцията на човечеството, отбелязван с библейската дума “грехопадение”.
От различни съобщения на духовната наука е известно, че именно в тази епоха - след отделянето на Земята от Слънцето, но още преди от нея да се отдели Луната - към човечеството, което току-що, като излияние на субстанцията на Духовете на Формата е дарено с индивидуален Аз, пристъпват с изкушения луциферичните сили. Именно този окултен факт - проникването на луциферичните сили в астралното тяло на човека - стои зад описанието на “грехопадението” в Библията. Опасността от това – да попадне под влиянието на луциферичните сили - заплашвала тогава и етерното тяло на човека. И опасността била толкова по-значителна, колкото попадането под влияние на луциферичните сили по това време и на етерното тяло би довело човечеството до пълната невъзможност да продължи своето развитие на Земята през периода на така наречената “лунна криза” /т.е. още преди отделяне на Луната/. Защото съгласно правилното развитие не през епохата на Лемурия, а едва през епохата на Атлантида, когато Азовата субстанция би се въплътила не само в астралната, но и в етерната обвивка на човека, можеха противодействащите сили да се приближат с изкушения също и към неговото етерно тяло. И за да бъде предотвратена опасността от преждевременно попадане на етерното тяло под влиянието на противодействащите сили, веднага след Грехопадението част от неговите най-фини и чисти сили, съответстваща на химическия и жизнения етер, беше иззета от общата еволюция на човечеството и съхранена в духовния свят под покровителството на великата Майчина Ложа на ръководството на човечеството**.
Посоченото важно събитие, имащо значение за цялото по-нататъшно развитие на Земята, намира отражение в Библията в имагинацията за дървото на познанието и дървото на живота, където дървото на познанието с особена сила изявява силите на астралното тяло на човека, а дървото на живота – силите на неговото етерно, или жизнено тяло. И носител на тези незасегнати от Грехопадението жизнени сили на човечеството става тази същност, която ни е известна от духовно-научната литература като Душата на натановото момче Исус, или просто като Натановата Душа.
Като цяло, Рудолф Щайнер определя този процес с думите: “Луциферичното влияние настъпи, разпростирайки чрез своето въздействие върху астралното тяло тази основна черта, и в следствие на това стана невъзможно силите на Адам и Ева да се излеят върху техните потомци, чрез кръвта на тези потомци. Беше необходимо да се даде възможност на физическото тяло да се размножи в поредица поколения, но Ръководството на човечеството задържа част от етерното тяло. Този факт бе изразен в думите: “Хората вкусиха от дървото на познанието за добро и зло”, т.е. от това, което идва от луциферичното влияние. Но тогава също бе казано: “сега трябва да им отнемем възможността да вкусят от дървото на живота!” Това означава, че беше задържана част от силите на етерното тяло, която сега не се стече върху потомците. И така, част от силите от “Адама” беше отнета преди “Грехопадението”. Тази “още невинна” част от Адам се съхранява в Майчината Ложа на човечеството, където се грижат за нея и я пазят с любов. Това беше, така да се каже, душата на Адам, още недокосната от човешка вина, още незабъркала се в това, което доведе човека до падение. Така бяха съхранени тези първични сили на индивидуалността Адам” .
От казаното следва, че произходът на Натановата Душа изгрява в дълбокото минало на земното развитие. За да можем по-добре да я разберем е необходимо да се върнем още по-назад, чак до онзи момент, когато Азовата субстанция на Духовете на Формата за първи път се изля в човешкото същество. “И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа.” , - така говори Библията за това. Едва заедно с вдишването, което е свързано с дейността на астралното тяло на човека, в него влиза принципа на Аза и човекът става “жива душа”.
Тази “жива душа” се явява от онова време Натановата Душа, защото останалото човечество, потапяйки се все повече и повече в царството на материята, в царството на духовната тъмнина и смърт, изкушено от Луцифер, престава да бъде жива душа.
След това в продължение на много хилядолетия Натановата Душа остава в духовния свят, въздържайки се от непосредствено съприкосновение със земната сфера, и едва в Поврата на Времената при подготовката за слизането на Земята на самия Слънчев Дух – Христос, тя се въплъти в Палестина като момчето Исус от натановия дом на Давид. Именно тази единствена поява на Натановата душа на Земята от тогава всяка година се празнува на Рождество, а времето, което го предшества, започвайки от Михаиловден и особено в течение на четирите седмици на Адвента, е време за вътрешна подготовка на човечеството за разбиране и действително изживяване на това събитие.
От предшестващото изложение успяхме да видим, че в кръговрата на годината именно периода от Михаиловден до Рождество се намира под съвършено особеното покровителство на Архангел Михаил. За това тази духовно-времева констелация по необходимост поставя пред нас въпроса: какво е отношението на самия Архангел Михаил към Натановата Душа? За да си отговорим е необходимо да си спомним за това, че Архангел Михаил, съгласно данните от съвременната духовна наука, се явява главно слънчев Архангел, но до Мистерията на Голгота той действа едновременно и като Служител на Лунния Елохим Яхве, т.е. на онази духовна Същност, принадлежаща към ранга Духове на Формата, което в Библията е означено с думите “Господ Бог” и на който принадлежи основната роля при даряването на човека с принципа на Аза. Рудолф Щайнер говори за това пра-древно отношение на Михаил към Яхве и към Христос в лекцията от 2 май 1913 год., изнесена в Лондон: “Дори в Новия Завет ще откриете - в моите книги често посочвах за това, - че Христос се разкрива чрез Яхве, доколкото това беше възможно преди Мистерията на Голгота” . И продължава нататък: “... по този начин ние можем да кажем, че Христос-Яхве е онази Същност, която съпровожда човечеството през цялата му еволюция. Но в течение на епохите, които следват една след друга, Христос-Яхве винаги се е разкривал чрез различни Същества от ранга на Михаил” . По този начин, от най-древни времена Михаил се явява най-видния служител на Христос-Яхве сред Архангелите, а чрез това – в определен смисъл, и съучастник в “сътворението на човека” . И това съвършено особено отношение на Михаил в “дохристиянските времена” към Яхве и към цялото човечество, а по-късно и към еврейския народ, ни сочи също и за неговата дълбока вътрешна връзка със съхраняваната в духовния свят същност на Натановата Душа.
Чрез сферата на въздействие на Яхве някога Адам получи – а в негово лице и цялото човечество - своя индивидуален Аз от шестте Слънчеви Елохима. За това именно в посока нагоре към Яхве-Елохима се издига родословието в Евангелието от Лука, съдържащо в себе си не само цялата история на еврейския народ, в който веднъж трябваше да се въплъти Натановата Душа, но и цялата история на човечеството, чак до неговите първоизточници – Адам и Бог, изразяваща онази негова земна съдба, от която беше задържана Натановата Душа в духовния свят. Но именно тези земни съдбини на човечеството трябваше, от най-древни времена, да ръководи Михаил като “ликът на Яхве” . Защото от началото на земните времена, той в качеството си на Слънчев Архангел се явява също и посредник между Слънчевия Логос - Христос и лунния Логос - Яхве, посредник между небесните и земните съдбини на човечеството, разединили се през епохата на Лемурия и за пръв път съединили се отново благодарение на Палестинските Събития. За това ние можем да кажем: именно в тази посредническа дейност се заключава основното служене на Михаил към Христос-Яхве преди Мистерията на Голгота.
А сега да се опитаме да навлезем още по-дълбоко във връзката, която посочихме между Архангел Михаил и Натановата Душа. За това трябва отново да се върнем към картината на “Грехопадението” и да я разгледаме от малко по-различна гледна точка.
По-горе в тази глава беше показано как в определена точка от мировото развитие става разделяне, което се заключава в това, че част от етерните сили на човечеството, или можем също да кажем – част от етерните сили на Адама, беше запазена във висшата духовна сфера, за да не попадне под въздействие на силите на материята и смъртта, докато в същото това време другата част бе насочена надолу, тръгвайки по така наречения път на земни превъплъщения. Тук обаче възниква въпросът: в коя космическа сфера става това разделяне? С други думи, къде трябва да търсим онова небесно същество Натановата Душа, тази сестринска Душа на Адама, съхранявана, както видяхме, в духовните висини от Грехопадението? За отговор на този въпрос ни е необходимо да се обърнем към разглеждане на един много важен аспект от общия процес на слизане на човечеството на Земята. Този макрокосмически процес, който отделната човешка душа всеки път микрокосмически повтаря при своето слизане от духовните светове към ново раждане, се заключава в нейното преминаване през сферите на различните Йерархии. Можем да кажем, че самите Йерархии с много любов са съпровождали човечеството в неговия път на постепенно слизане към Земята.
В началото човечеството пребивава в сферата на Архаите, или Духовете на Времето. Този период продължава приблизително до средата на хиперборейската епоха, до отделяне на Слънцето от Земята. След това човечеството преминава в сферата на Архангелите, на онези извисени Духове, които в последствие стават ръководители на отделните народи на Земята. В тяхната сфера пребивава младото човечество до отделяне на Луната и дори малко повече, докато накрая то не навлезе в сферата на Ангелите, в сферата на ръководителите на индивидуалния Аз на всеки отделен човек. В тяхната сфера човечеството пребивава до средата на Атлантската епоха. И едва през втората половина на Атлантския период окончателно слиза на Земята. А малко преди това, в края на лемурийския период, при прехода от сферата на Архангелите към сферата на Ангелите, точно тогава се случва това събитие, което обикновено наричаме “Грехопадение”, а също и събитието, което го предхожда непосредствено – задържането на част от етерното тяло на Адама във висшите духовни сфери.
И така, всъщност, самото Грехопадение се случва, когато човечеството пребивава вече в сферата на Ангелите. През този период - в края на лимурийската епоха - човечеството физически обитава в етерно-въздушното обкръжение на Земята, и неговото съзнание все още принадлежи към райски-невинната ангелска сфера. В тази сфера към него се приближава изкушението. То произлиза от онези ангелски същества, които още на старата Луна не са завършили изцяло своето развитие и като изостанали лунни ангели, имащи сега луциферическа природа, подхождат към астралното тяло на постепенно приближаващото се към Земята човечество. Ако това изкушение не бе извършено, то човекът още дълго време би могъл да пребивава в обкръжението на Земята, без да се докосва до нейната повърхност и без да има никакви външни сетивни възприятия. Но вследствие на “Грехопадението” човекът много по-рано, отколкото това бе предвидено от мировото ръководство, стъпи на “твърдата Земя” и достигна до възприятие на външния сетивен свят.
По този начин, възможността за грехопадението, т.е. преждевременното слизане във физическия свят, се разкрива за него още при прехода от сферата на Архангелите в сферата на Ангелите, от областта на влияние на слънчевите и планетарни сили в областта на влияние на лунните сили. В този преломен момент се случва посоченото разделяне, което бе обусловено от това, че човечеството по пътя на своето слизане към Земята, навлизайки в ангелската сфера, неизбежно се сблъсква в нея не само с Ангелите, които правилно преминават духовно развитие и следователно се подготвят да станат ангели-Пазители на отделните хора, но също и с луциферичните ангели, отпаднали от хода на общата мирова еволюция. Натановата Душа беше задържана от този преход и съхранена в слънчевата сфера на Архангелите, в тази сфера, от където за в бъдеще се осъществява ръководството на отделните народи на Земята. Тя запазва връзката си и с тази част от ангелската сфера, която не е била засегната от луциферичното изкушение. В това се крие обяснението на факта, че Рудолф Щайнер я характеризира ту като архангелоподобна, ту като ангелоподобна същност . Обаче тези означения имат много по-дълбоко основание.
Нали израза “чисто, незасегнато от изкушението етерно и астрално тяло на човека” е не нещо друго, а указание за чистите, още непронизани от всички космически сили етерни и астрални субстанции, притежаващи вътрешно родство със съдържащите се в човека зачатъци на Духа-Живот и Духа-Себе. Тези висши членове пребивават в подосновите на битието на райското човечество, като височайше излияние от космическите сфери на Херувимите и Серафимите , бивайки непосредствено свързани с етерната и астралната обвивки, съставящи хората, защото непопадналите под въздействие на изкушението етерно и астрално тяло по своята природа са свързани съответно с Духа-Живот и с Духа-Себе. А тъй като последните са развити напълно съзнателно само в йерархията на Архангелите и Ангелите, то и думите на Рудолф Щайнер за архангело- и ангелоподобната същност на Натановата Душа дълбоко съответства на духовната реалност.
В този смисъл можем да говорим също и за “АЗ” на Натановата душа, но с уговорката, че той има по-скоро изначалната природа на Духа-Себе, отколкото особеността на обикновения земен човешки Аз. Този, още изцяло пронизан с Духа-Себе Аз, Натановата Душа е могла да запази само благодарение на това, че тя по описания начин бе задържана на границата между архангелската и ангелската сфера, за да не премине в земни прераждания.
Рудолф Щайнер говори за този Аз на Натановата Душа със следните думи: “Това, което слезе от Духовете на Формата и се разля всред човеците, то продължава да тече и по-нататък; само че част от него беше задържана като, така да се каже, един Аз, който беше предпазен от навлизане във физическите инкарнации; един Аз, който вече не се прераждаше като “човек", но успя да съхрани онзи образ, онази субстанциалност, които човекът имаше преди да потъне в своите физически инкарнации ... един Аз, който се намираше в същото положение, в което се намираше - ако искаме да се изразим на библейски език - Азът на Адам преди първата си физическа инкарнация, ... този Аз се отличаваше с твърде особени качества; той се отличаваше например с тази особеност че остана напълно недокоснат от всичко онова, което въобще един човешки Аз би могъл да научи на Земята. Следователно, той остана недокоснат от всички луциферически и ариманически влияния”. “Ето защо този Аз външно изглеждаше така, сякаш онова Натаново момче Исус, за което говори Евангелието на Лука, не притежаваше какъвто и да е човешки Аз” .
От картините, които посочихме, възниква също и много по-дълбоко разбиране на библейските думи за това, че от Адама са произлезли всички отделни хора и всички народи на Земята. Защото тези думи, взети в аспекта на оставащата в духовните висини небесна Душа на Адама, ни сочат за това, че именно от сферите, в които беше задържана тази Душа, Ангелите-Пазители идват да ръководят отделните хора, а Архангелите - да ръководят народите.
Същият този Архангел, който запази най-дълбока връзка със Слънчевата сфера – която едновременно се явява сфера на пребиваване на Натановата Душа - и който може да бъде посочен също като Слънчев Пазител или Ръководител на съхранената от Грехопадението райска Душа на човечеството, - е този слънчев Архангел, който в по-късни времена стана известен под името Михаил, “стоящия пред лицето на Бога”. Защото от казаното следва, че Натановата Душа е задържана именно в онзи духовна сфера, от която след това слязоха за да ръководят отделните народи техните Архангели и към която, преди всичко, с преимуществото си на Слънчев Архангел принадлежи самият Михаил.
Но пребивавайки в Майчината Ложа на човечеството, под покровителството на самия Архангел Михаил, Натановата Душа не остава “бездейна” в продължение на цялото последвало земно развитие. Духовната наука ни съобщава за три свръхсетивни деяния на Натановата Душа в извънземния Космос. В тях, както ще видим по-нататък, се проявява нейната архангелоподобна природа. А нейното подобно на отблясък явяване в Кришна отразява по-специално нейната ангелоподобна природа, нейната родственост с висшия Аз на човека, с неговия Дух Себе, благодарение на което в лицето на Кришна можа да даде най-силния импулс за образуване на индивидуалното Аз-мислене всред земното човечество . Именно за това говори Рудолф Щайнер в цикълът от лекции “Бхагават Гита и апостол Павел”: “Душата, която живее в теб, е свързана както с грубото физическо тяло, така и със сетивата, с Манас, с Ахамкара, с Будхи. Обаче ти си нещо различно от това. И когато го разглеждаш като нещо външно, като един вид обвивки, които са разположени около теб, без да засягат твоята душевна същност, тогава ти вече си доловил нещо от учението на Кришна ...Така човек, взиращ се в Кришна, едновременно се вглежда в своя собствен висш Аз /тоест в принципа на Духа Себе/.”
И в заключение на нашето разглеждане е необходимо да отбележим още един съществен аспект на събитието, което описваме, сочещо за дълбоката, изначална, съществуваща в духовния свят връзка на Архангел Михаил с Натановата Душа. Този аспект се разкрива от описанието на “Грехопадението” на човечеството, дадено от Рудолф Щайнер в цикъла от лекции “Мисията на Архангел Михаил. Откровение за истинските тайни на човешката природа”, където в лекцията от 22 ноември 1919 год. е казано следното: “След като развитието на човечеството мина през Сатурновото, Слънчевото и Лунното развитие и беше започнало Земното развитие, този, който организира вътре в образуването на главата луциферическата същност, това е Архангел Михаел. "И той изтласка противните нему духове долу на Земята", т.е.: чрез това сваляне долу на Земята на противните на Михаела луцефирически духове човекът бе проникнат първо от неговия разум, от това, което изниква от човешката глава. Така Михаел е този, който изпрати на човека своите противници, за да може човекът да получи чрез приемането на този противен, на този луциферически елемент първо своя разум” . /именно по тази причина в художественото изобразяване на картината на изкушението в Рая, Луцифер – ако имагинацията е предадена правилно - винаги се изобразява във вид на змия с човешка глава/ . От тези думи ние виждаме, че Михаил в качеството си на “Лицето на Яхве” не само е съучаствал в сътворението на човека като “жива душа”, т.е. също и в сътворението на Натановата Душа, но и че той по посочения начин е участвал и в последвалото “Грехопадение” на човечеството. И ако Натановата Душа с Мъдростта на Мировото Ръководство трябваше да избегне участта на останалото човечество, оставайки да пребивава в Слънчевата сфера, то с това обстоятелство тя е задължена най-напред на непосредственото покровителство на Архангел Михаил, който не е допуснал в нея да навлязат луциферичните духове, низвергнати от него в главите на хората. По такъв начин и от тази гледна точка, Михаил се явява този Дух, който от самото начало беше непосредствено свързано с небесната съдба на Натановата Душа, а значи – и с съдбата на цялото земно човечество.
И това е още едно, много дълбоко обоснование на факта, че в кръговрата на годината празникът Рождество, празника на раждането на Натановата Душа на Земята непосредствено се предшества именно празника на Михаил.

С.О.Прокофиев

_________________
ИзображениеИзображениеИзображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Пон Ное 28, 2011 12:29 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 2:27 pm
Мнения: 1225
1.
Трите небесни деяния на Натановата Душа

В ритъма на годината периодът на най-концентрирана подготовка за Рождество се явяват четирите седмици на Адвента. Подобно на това, както на Рождество ние се обръщаме в нашите спомени непосредствено към раждането на Натановата Душа на Земята, така в течение на четирите предшестващи го седмици ние трябва да се потопим в същността на нейната небесна съдба, в онези нейни дела в духовния свят, за които ни съобщава съвременната духовната наука. Във времево отношение тези дела изпреварват появата на Натановата Душа на Земята и едновременно с това се явяват период на нейната космическа подготовка за физическо въплъщение. Затова имаме всички основания да ги свържем именно с духовното съдържание на времето Адвента. Но преди да преминем към разглеждане на самата Адвента, като такава, в началото е необходимо да се обърнем към същността на тези небесни дела на Натановата Душа, защото именно в тях се съдържа ключът за истинското разбиране на посочения период от годината.
Съгласно съвременната духовна наука, първото от свръхсетивните дела на Натановата Душа съвпада с последната третина от древно-лемурийската епоха на развитие. По това време, вече след слизането на цялото човечество в обкръжението на Земята, след отделянето на Луната и последвалото изправяне на човека, вследствие на вмешателството на противопоставящите се на правилното развитие духовни сили, възниква опасност от израждане на онази най-древна и най-съвършена част от физическото тяло на човека, която е свързана с неговите 12 органи на сетивата. Някога, още в периода на Стария Сатурн, тези сетивни органи бяха заложени като първи зародиши на физическото тяло, като отражение на 12-те космически потока, изхождащи от висшите духовни същества на първата Йерархия и имащи свой външен израз в дванадесеттичността на кръга на Зодиака.
Това положение на нещата, по думите на Рудолф Щайнер, “… в това време заплахата беше, че заради демоничните същества 12-те космически сили, въздействащи върху човечеството, можеха да изпаднат в безредие, в хаос” . Ако последното се бе случило, то тогава целият “сатурнов човек” би изпаднал в страшен егоизъм. Непосредствено в органите на сетивата би се изразило в това, че например очите, вглеждайки се в някакъв предмет, не биха предавали на душата обективно възприятие за този предмет, а само биха изразили собственото егоистично усещане на болка или блаженство от съприкосновението си с него. Вследствие на това цялото човешко развитие го грозеше опасност.
“Луцифер и Ариман можеха да доведат до безредие цялото човешко развитие вследствие на това, че човекът, чрез своя изправен стоеж, беше откъснат от духовните сили на Земята...” . В тези думи на Рудолф Щайнер се съдържа дълбоката тайна на тогавашните събития. Нали въпреки, че основите на органите на сетивата на човека бяха заложени още на Стария Сатурн , те получиха пълното си значение и окончателно оформяне едва благодарение на изправяне на човешкото същество, което се случи в последната третина на лемурийското развитие, като резултат от изливането в човека на субстанцията на Аза на Духовете на Формата и, най-вече, на лунния Елохим Яхве. Само благодарение на изправянето на човека неговите 12 сетива можеха да бъдат отново хармонизирани с някога породилите ги космически сили, изхождащи от 12-те области на зодиакалния кръг. На това развитие на мировите събития в това време се опитват да се противопоставят първоначално луциферичните, а след това и ариманичните сили , които неправомерно се стремят да откъснат човека от Земята и да направят от него “недоразвит Ангел” - същество, което за в бъдеще никога не би успяло да достигне индивидуален, свободен Аз. Въпреки, че благодарение на своето изправяне човекът беше сега отново свързан с всичките сили на Космоса, който обкръжава Земята, с това той в никакъв случай не би трябвало да бъде изтръгнат от нейната еволюция. Затова, като противодействие на усилието на луциферично-ариманичните сили насочени отдолу нагоре, нещо трябваше да дойде от Космоса, от самия свят на Йерархиите, действащо отгоре надолу. И това “нещо” беше не друго, а отпечатаният в духовния свят идеален “етерен образ на човека”* в който бе достигнато най-съвършеното съчетание на насочените отдолу нагоре изправящи сили на Аза и низходящите отгоре надолу дванадесет потока, образуващи хармонично взаимодействие с дванадесетте органи на сетивата, а също придавайки им - по правилен начин - посока към Земята, към обективно възприятие на земните състояния и предмети. Този отпечатан в духовния свят “етерен образ на човека” трябваше след това да стане онзи небесен праобраз, чрез излъчващите се сили на който цялото човечество трябваше да бъде постепенно спасено от горепосоченото изкушение.
Това наистина космическо деяние се извърши благодарение на това, че пребиваващата в сферата на Слънцето Душа на бъдещия Натанов Исус се издигна във висшите области на Слънчевия живот, в онези области, където Слънцето се представя вече като неподвижна звезда сред неподвижните звезди и откъдето може де се влезе в непосредствена връзка с първоизточниците на духовните потоци, изхождащи от дванадесетте мирови зодиакални сфери. И ето, пронизвайки своето същество със всичките дванадесет зодиакални сили, които в своето съвкупно действие образуват не само дванадесетте сетива на човека, но и целия негов физически образ , Натановата Душа успя в тази най-висша област на Слънчевия живот да пожертва своето собствено етерно същество за Слънчевия Дух Христос, благодарение на което в долните области на духовния свят да възникне този “етерен образ на човека”, за който говорихме по-горе.
Рудолф Щайнер описва този процес по следния начин: “Благодарение на това в Космоса проникна нещо ново, което сега се излъчва върху Земята и човека, върху физическата земна форма на човека, в която се излъчва силата на свръхземното, етерно Същество Христос. Това даде възможност да се защити от разрушението, което би могло да се случи, ако от Космоса не бе възникнала формираща сила, която да прониже човека и която можеше да живее в него, позволявайки му да стане изправено, стоящо, правилно оформено същество” . А това последното стана, “защото този, който като Натанов Исус се изпълни с Христос, тогава, в лемурийско време, като етерно-духовно същество прие човешко-етерна форма благодарение на това, че прониза себе си с Христос” .
Така в онова време бяха доведени отново в хармония всичките дванадесет космически сили, действащи в изправеното физическо тяло на човека, и които се явяват основа за правилно развитие на неговото индивидуално Аз-съзнание; а неговите 12 органа на сетивата получиха от този момент такава степен на безличностност, че наистина биха могли да кажат: “Не ние, а Христос в нас”.
Втората опасност, на която бе подложено човечеството в хода на своето по-нататъшно развитие, се появи в началото на Атлантската епоха. Тогава луциферично-ариманичните сили атакуваха етерното тяло, жизнените сили на човека и преди всичко тяхното външно изражение в човешкия организъм – неговите седем жизнени органа . Но този път тази опасност се състоеше в това, че вследствие на прекомерното разрастване на техния егоизъм, човекът би могъл да стане само послушно оръдие за изживяване на своите собствени вътрешни органи. Това външно би се проявило например в това, че неговите бели дробове биха се изпълвали само с едно чувство на привличане или отвращение, в зависимост от това дали човек се намира в местност, изпълнена с хубав или с лош въздух.
Друго последствие от такова егоистично “изкривяване”, “свиване” на етерното тяло, би било израждането на човешката реч. При подобно развитие, човешкият език никога не би могъл да стане това, което трябва да бъде според замисъла на ръководещите Космоса Богове. За тази висша цел на езика пророчески ни се посочва също и в Библията, когато на Адам се предоставя да даде имена на всички същества от трите стоящи по-долу от неговото природни царства .
В случай на победа на противодействащите сили, езикът би се запазил само като средство за изразяване на вътрешните, субективни изживявания на човека и би се състоял почти изключително от отделни звуци и междуметия. По такъв начин способността да твори с помощта на словото в обективно обкръжаващия свят би била завинаги отнета от човека, без да му се окаже нова помощ от духовния свят.
Този помощ обаче можеше да бъде оказана на човека само на два етапа. Първоначално бе му дарена способността обективно, с помощта на словото, да изразява своите вътрешни изживявания, а след това – по-висшата способност: да обозначава с помощта на словото всички външни процеси и същества. Можем също да кажем, че при първата степен способността на речта беше преобразена в нейното отношение спрямо вътрешния свят на човека, а на втория – към външния свят. Първата степен бе достигната благодарение на космическото събитие, в резултат на което се извърши преобразяване на речта в нейното отношение към вътрешния свят на човека .
Второто космическо събитие се заключава в това, че Натановата Душа отново решава да се пренесе в жертва. Но този път лековитото действие трябваше да изхожда не от висшите области на слънчевия живот, а от тези, където Слънцето се явява като център на цялата планетарна система, - от сферата на седемте планети, явяващи се макрокосмически праобраз на етерното тяло на човека. Натановата Душа трябваше да приеме в себе си силите на всичките седем планети, за да може вече за втори път да пожертва своето същество за Висшия Слънчев Дух - Христос, да стане за втори път висш Носител на Христос в Космоса, небесен Христофор. Благодарение на това Христовото Същество така преобрази събраните в Натановата Душа сили на отделните планети, че те съумяха да придадат достатъчно хармония на цялото етерно тяло на човека и чрез него да донесат изцеление на седемте основни жизнени органа, които подобно на сетивните органи в предишната степен биха мигли да си кажат: “Не ние, а Христос в нас”. Освен това, такава висша безсъзнателност свързана с етерното тяло на жизнените органи служи за основа и на първата степен от изцелението на човешката реч, на човешкото слово.*
И накрая, за трети път в земното развитие, на опасност е подложено вече астралното тяло на човека и преди всичко неговите три основни душевни сили – мислене, чувстване и воление. Това, което в наше време се появява едва на определена степен от духовното ученичество като разцепване на личността , когато отделилите се едно от друго мислене, чувстване и воля се ръководят от укрепналият Аз на ученика, неправомерното въздействие на силите на Луцифер и Ариман трябваше да доведе още в края на Атлантската епоха първоначално до душевен упадък, а по-късно и до унищожаване на човешкия Аз. В резултат на такова изкривено развитие цялото човечество постепенно би се върнало към животинското състояние, при това отделяйки от себе си три вида животински природи: хора с едностранчиво развитие на мислите, едностранчиво развитие на чувствата и едностранчиво развитие на волята, които външно постепенно биха приели форма на същества, приличащи на орел, лъв и бик, а вътрешно биха притежавали драконообразна, астрална природа . При това основната опасност най-напред заплашва мисленето, тъй като въздействащите върху волята ариманични сили и въздействащите върху чувството луциферични сили се стремят съвместно да завладеят тази сфера и по този начин да не допуснат човека до пълно осъзнаване на своя Аз, защото последното е възможно само с помощта на мисленето.
Срещу тази нова опасност в края на Атлантския период Душата на Натановия Исус отново излиза в Слънчевата сфера, спускайки се този път в долните области на Слънчевия свят чак до Лунната сфера. Там, приемайки отгоре в себе си силите на Слънцето, от най-близкото обкръжение – силите на Луната, а отдолу - силите на Земята, в тяхното хармонично взаимодействие, изразяващи в Макрокосмоса идеалното съотношение на силите на мислене, чувстване и воление, Натановата Душа отново жертва своето етерно същество за Слънчевия Дух на Христос, и за трети път става носител на Неговите Сили в Космоса. И благодарение на това свръхсетивно съединение с Христос, благодарение на Неговото присъствие, събраните в Натановата Душа слънчеви, лунни и земни сили дотолкова се преобразяват и усилват, че от сега те стават изцеряващо средство, за да се приведат в хармония все повече разстройващите се душевни сили на хората на Земята. Сега вече и душевните сили на човека, подобно на органите на сетивата и органите на живота от предишните степени, биха могли да си кажат: “Не ние, а Христос в нас”.
В резултат на това беше достигната и втората степен на преображение на човешката реч, но този път в нейното отношение към външния свят . Едва сега способността за слово беше изцерена окончателно, и с това в човека бяха заложени зачатъците на това неговото слово с времето да може да стане действителен носител на божествения Логос в човешкото същество.
По такъв начин, в трите описани небесни деяния на Натановата Душа имаме тристепенно пронизване на трите човешки обвивки с космическите Сили на Христос и като следствие от това – изцеление на трите системи на човешкия организъм. Изкачвайки се в описаното от нас развитие от физическото към етерното и астралното тяло, ние се приближаваме постепенно към самия център на човешкото същество, към неговия Аз, чието изцеление е свързано с четвъртото деяние на Натановата Душа, но този път вече на самата Земя. Това, което Натановата Душа извърши трикратно в извънземния Космос, тя трябваше да доведе до край сега на самата Земя. За това като непосредствено кармично следствие от цялото описано небесно развитие се явява нейната поява в Поврата на Времената в земното битие, споменът за което човечеството празнува всяка година на Рождество.

С.О.Прокофиев


2.
За участието на Михаил в небесните дела на Натановата Душа

В редица лекции, посветени на описанието на небесните деяния на Натановата Душа, и по-специално в лекцията от 30 декември 1913 год., Рудолф Щайнер проследява също и тяхното пряко въздействие върху Земята в процеса на еволюция на различните култури. Така отражение на първото деяние откриваме в древната слънчева мъдрост на Заратустра, на второто - в астрологичните познания на египтяните и в произхода на гръцките богове, и накрая, третото деяние - в образа на Аполон, който със своето изпълнение на лира довежда в хармония човешките душевни сили. С образа на Аполон, свирещ на лира, в древногръцката митология е свързана една имагинация, която има за нас, в настоящето разглеждане, изключително значение. В нея Аполон е представен като победител на дракона Тифон, който, изпълзявайки от земните дълбини, като гъст облак дим се издига във въздуха и там, в сферата на действие на лунните сили в обкръжението на Земята е победен от слънчевите лъчи-стрели на Аполон. В тази имагинация пред нас застава победата на изчистващите сили на мисълта над надигащите се от подсъзнателната сфера на волята и приемащи формата на егоистични страсти в сферата на чувствата тъмни инстинкти на човешката природа. Това е и, по думите на Рудолф Щайнер, в истинския смисъл на думата имагинацията за победата на Михаил, или на св. Георги, над дракона. И това нееднократно указание на Рудолф Щайнер за връзката на третата жертва на Натановата Душа с действието на Михаил в астралната сфера на Земята, отдръпват пред нас завесата на една дълбока тайна.
Но за да се приближим към нея, трябва да разгледаме още една страна на описаните събития, до които Рудолф Щайнер се докосва много определено в своята последна лекция от цикъла “Предстепени на Мистерията на Голгота”, изнесена в Базел на 1 юни 1913 год. В тази лекция Рудолф Щайнер подробно говори да това, че Христос при слизането Си на Земята през сферите на различните Йерархии три пъти одушевява /virseelte/ в духовния свят едно Същество от Йерархията на Архангелите, а след това, подминавайки степента на Ангелите, непосредствено се въплъщава на Земята в обвивките на Исус от Назарет. По този начин, благодарение на духовно-научното изследване беше открито, че “Христос три пъти използва архангелски образ /ангелският е пропуснат/ и след това – човешки образ” .
“А след това се извърши четвъртата, земната мистерия – Мистерията на Голгота. Същото Христово Същество, Което три пъти одушеви архангелския образ, същият този Христов Образ се въплъти сега благодарение на Събитието, което ние наричаме Кръщене на Йордан, в тялото на Иисус от Назарет” .
И така като цяло ние имаме следната духовна констелация: В епохата на древна Лемурия, през периода, който непосредствено предхожда грехопадението на човечеството, съществото на Натановата Душа е задържано на границата на архангелската сфера от по-нататъшно спускане на Земята и след това се пази в слънчевата област, където се явява носител на непокътнатите от луциферичните изкушения сили на етерното тяло на Адам, които в своята девствена чистота са сродни с принципа Духа-Живот. В напълно космически завършен вид, този принцип се притежава само от йерархията на Архангелите. Оттук по естествен начин възниква и дълбоката родственост и сила на притегляне между Натановата Душа и съществата от втората йерархия, и преди всичко с най-извисеното от тях, което в много по-късни времена става известно под името Михаил, и което по право се явява Слънчев Архангел. Той е регентът на онази сфера, в която от времето на Лемурия пребивава Натановата Душа.
Такава духовно-космическа констелация ни позволява да предположим, че Съществото от Йерархията на Архангелите, което съучаства в трите дохристиянски жертви на Христа чрез посредничеството на Натановата Душа, е бил самият Михаил! Съвършено определено сочи за това Рудолф Щайнер при описание на третата жертва на Натановата душа. В редица лекции намираме указание за това, че тази велика имагинация на битката на Михаил или св. Георги с дракона е отражение на третата предстепен на Мистерията на Голгота. При което неизменно се подчертава, че в това събитие участват две същества: Архангел Михаил и св. Георги, тоест същество с Йерархична и същество с човешка природа.
Ще цитираме няколко изказвания на Рудолф Щайнер, касаещи дадения въпрос: “Това е образното представяне на третото Христово събитие: Архангел Михаил или Св. Георги, по-късният Натанов Исус, душевно пробуден от Христос. Ето откъде идва архангелският образ в духовните светове.” “Човечеството е запазило удивителна имагинация за третото Събитие на Христа в следващата картина: свети Георги побеждава дракона или Архангел Михаил побеждава дракона” . “Всеки, който се вглежда в свети Георги с дракона, или в Михаил с дракона, или в подобни деяния, всъщност говори за третото Събитие на Христа” .
С особено значителни думи Рудолф Щайнер описва самата същност на тази древна битка на Михаил с дракона във вече упоменатата лекция от 30 декември 1913 год. По-конкретно, той казва следното: “Споменът за това царува във всички образи, които се явяват в човешките култури като св. Георги, който побеждава змея. Свети Георги със змея отразява онова свръхземно събитие, при което Христос беше проникнал Исуса и го беше направил способен да изхвърли змея от човешката душевна природа. Това беше едно важно дело, което беше станало възможно само чрез помощта на Христа в Исуса /преди неговото раждане на Земята/, в това ангелско същество. Защото това ангелско същество трябваше фактически да се съедини с природата на змея, трябваше един вид да приеме формата на змея, за да задържи змея от човешката душа, то трябваше да действува в змея, така че змеят бе облагороден, той бе доведен от хаоса в един вид хармония. Възпитанието, опитомяването на змея, тази е по-нататъшната задача на това същество.”
Във всички дадени цитати и образи можем да открием свидетелство за непосредствено участие на Михаиловият импулс в сътворението и еволюцията на човечеството . И макар самата имагинация на Михаил с дракона да е дадена от Рудолф Щайнер само във връзка с третото деяние на Натановата Душа, тя не по-малко има отношение и към другите две деяния, доколкото в тях също става дума за изкушения и опасности, заплашващи различни членове на човешкото същество от страна на противодействащите сили, истинския облик на които в духовния свят винаги се показва за висшето познание във вид на дракон, а силата , която го побеждава – в образа на Михаил.
Фактът, че самият Рудолф Щайнер не посочва тази имагинация при описанието на първите две деяния на Натановата Душа, намира обяснение в това, че те имат своите източници не в най-близкия до Земята свръхсетивен свят /лунната област/, а в слънчевата и звездната сфери, които са достъпни не за имагинативното, а само за инспиративното и интуитивното познание .

С.О.Прокофиев


3.
Четвъртото деяние на Натановата Душа. Промяна на мисията на Михаил по време на Мистерията на Голгота


След описанието на трите небесни деяния на Натановата Душа, в които взема участие също и Архангел Михаил, сега можем да преминем към разглеждане на четвъртото и най-значително деяние, изискващо от нея непосредствено въплъщение на Земята в лицето на момчето Исус от Евангелието от Лука, което Рудолф Щайнер в някои лекции нарича “дете на човечеството, дете на човека” . Защото към времето на Мистерия на Голгота вече бе застрашен самият Аз на човека. И този човешки Аз можеше да бъде спасен само от появата на Земята на великото Слънчево Христово Същество. Само чрез съединяването на съдбата на земното и небесното човечество, на стария и новия Адам в Събитието на Христа, можеше действително да се изцели и укрепи човешкия Аз и с това да се положи здрава основа за бъдещата човешка еволюция на Земята. Да се даде възможност на всеки човешки Аз да приеме в себе си Христовата Сила, да осъществи в себе си в най-дълбок смисъл думите на апостол Павел: “Не аз, а Христос в мен” , т.е. този Аз да приведе към истинско равновесие идващите към него отвън ариманични и изкусяващите го отвътре луциферични сили – в това се и състои същността на четвъртата и най-висша жертва на Натановата Душа. Да приеме в себе си Христовото Същество вече не в Космоса, а на самата Земя, и по този начин Христовия Импулс да стане достъпен за всеки човешки Аз.
Със спасението на човешкия Аз в четвъртото и най-главно деяние на Христа чрез Натановия Исус /в Мистерията на Голгота/ е свързано също и спасението на човешкото мислене, само благодарение на което човек може да достигне до своето пълно Аз-съзнание на Земята. Но в дадения случай се има в предвид вече вътрешното, свързано с Аза мислене на човека, а не това изначално мислене, за което споменахме във връзка с третата жертва на Христа чрез Натановата Душа и което в края на Атлантския период още беше изцяло ясновидско мислене, когато мислите сами идваха към човека отвън – подобно на това, както днес към него отвън идват възприятията на външните сетива, - само че по много по-духовен начин. Последни отзвуци на това изначално ясновидско мислене се е запазват чак до епохата да древногръцките философи. И макар в тяхно лице мисленето вече до голяма степен да е изгубило ясновидския си характер, в не по-малка степен остава за тях идващо отвън към тях вътрешно възприятие, а не пораждащо се от собствения им Аз, каквото в следващите столетия постепенно става мисленето, вече след Мистерията на Голгота .
Напротив, мисленето, възникващо от дълбините на самото човешко същество, като негово собствено творение, трябваше да бъде спасено именно благодарение на четвъртото деяние на Христа чрез Натановия Исус. Или казано по друг начин, благодарение на четвъртото деяние /Мистерията на Голгота/ в човешкото същество на Земята трябваше да бъде заложена нова способност да се съедини мисленето със самия Аз на човека, за да може последният да достигне пълно съзнание за самия себе си. Във връзка с това Рудолф Щайнер казва следното: “Развитието на “мисленото” мислене /т.е. вътрешното мислене, в противоположност на мисленето, възприемащо се още отвън/ се състои в това, че това “мислено” мислене обхваща нашия Аз, така щото също и мисленето да бъде съпричастно към Христовия Импулс, и мисленето, като такова, да не достигне безпорядък в своето въздействие върху Аза, - за това се извърши четвъртото Събитие на Христа – Мистерията на Голгота” . И така, “четвъртата опасност вече заплашваше мисленето, вътрешното представяне на мислите. И човекът беше спасен от тази опасност чрез проникване на /своите/ мисли ... към тези мисловни форми, които се изляха благодарение на Мистерията на Голгота в духовната атмосфера на Земята”.
От цитираните думи ясно следва, че става въпрос за мислене, заключаващо се във вътрешното изживяване на мислите, а това означава - непосредствено свързано с Аза на човека и поради това въздействащи върху него в посока пробуждане на неговото индивидуално самосъзнание, което в пълна степен се появява в човешката еволюция, като се започне от сегашната пета Следатлантска епоха /от така нареченото Ново Време/.
Що се касае до Михаил, то той повече не можеше да съпровожда Натановата Душа в нейната последна жертва, защото нито едно същество от света на Висшите Йерархии, освен Великия Слънчев Дух, не може по това време непосредствено да се въплъти на Земята. Затова Михаил остава в своята собствена Слънчева сфера, където, по думите на Рудолф Щайнер, той се е намирал по времето на Мистерията на Голгота, в момента на окончателното съединяване на Христовото Същество с битието на Земята, съзерцавайки това Събитие от Слънцето . Ръководството на Натановата Душа през периода на нейната непосредствена подготовка за въплъщение във физическо тяло преминава сега към лунния Архангел Габриел, който и възвестява на Мария от Евангелието от Лука за нейното раждане.
Но съзерцаването от Слънцето на извършващата се на Земята Мистерия на Голгота, като централно събитие в цялата земна и космическа еволюция, извиква в слънчевата воля на Михаил готовност да пожертва за земното човечество, с което от този момент Христос се съединява, онова, което самият той изначално управлява в Космоса, а именно – небесната интелигентност, самата субстанция на космическото мислене . В резултат на това, към спасената чрез Мистерията на Голгота човешка способност за индивидуално Азово мислене се добавя и описаната жертва на Михаил и тези две събития в своята цялост полагат основата на възможността съвременният човек да изживее импулса на свободата. Можем да кажем, че първото и главно събитие – Мистерията на Голгота – полага основата за способността човек да поражда мисли от самия себе си, докато второто събитие му дарява инструмента, или по-добре да кажем – субстанцията за неговото осъществяване, духовната субстанция, благодарение на която сега той може да се научи вътрешно, самостоятелно да поражда свои мисли. Както ръката на опитния скулптор се отнася към глината, от която създава своите художествени форми, така висшият дар, заложен в човека благодарение на Мистерията на Голгота, се отнася към втория дар, който човек получава от Михаил в следващите столетия.
Обаче тази жертва, която Михаил прави за човечеството, става възможна за самия Михаил само благодарение на мощната промяна, която настъпва в неговото собствено развитие в резултат на слизането на Христос на Земята и преминаването Му през Мистерията на Голгота.
Още от най-древни времена, излизащи извън пределите на земната еволюция и дори извън пределите на развитието на старата Луна, още от епохата на Старото Слънце, Михаил се явява в Космоса съществото, което особено дълбоко е свързано – в своето служене на Висшите Йерархии - със Слънчевия Дух на Христа . Именно тази изначална, същностна връзка между великия Слънчев Дух и Михаил, който Му служи от най-древни времена, позволява на този виден слънчев Архангел непосредствено да участва в трите “дохристиянски” деяния на Христа чрез Натановата Душа. Благодарение на това Михаил бе напълно подготвен за това, щото в онзи момент, когато долу на Земята се извърши Мистерията на Голгота и Христос окончателно се съедини със земната сфера и се превърна в новия Дух на Земята, да стане в сферата на Слънцето, изоставено от Христос, истински “заместник” на великия Дух на Слънцето, “Ликът Христов”, и по този начин да тръгне по пътя на издигане от ранг водач на народите в ранг Дух на Времето – ръководител на цялото човечество, подобно на Слънце да дари светлина и топлина на всички хора на Земята. Така от този момент действат в Космоса: Христос, като новия Дух на Земята и едновременно като висш Аз на човечеството , и Михаил като “заместник” на Христос на Слънцето, като истински слънчев “Лик на Христос”. Рудолф Щайнер изразява това ново положение на Михаил в Космоса, което настъпва за него от Мистерията на Голгота, в следните думи: “От един дух на нощта Михаел трябваше да стане един дух на деня. За него Тайната на Голгота означава едно превръщане от дух на нощта в дух на деня.”
От времето на Палестинското Събитие Христос може да бъде намерен в пълна свобода само във вътрешното същество на човека, в светая светих на човешката душа. Единствено във висшата Слънчева сфера в цялата мощ на микрокосмическите Христови сили може да бъде намерен Михаил, като водещ Дух на постъпателното сътворение на човечеството, като космически Служител на Христос. И макар че такова взаимодействие на Христос и Михаил в Макрокосмоса бе установено още от времето на Мистерията на Голгота, в не по-малка степен то можа да стане достояние на нашето ясно, будно съзнание едва след настъпване в човечеството на новата епоха на господство на Михаил, чрез инспирираната от него антропософски ориентирана духовна наука. Благодарение на нея, започвайки от наше време, пред човечеството за първи път се открива възможността в пълно съзнание да тръгне по онзи “космически път”, който се явява непосредствено следствие от посоченото взаимодействие на Христос и Михаил. За това взаимодействие и за последствията от него върху развитието на цялото човечество на Земята, Рудолф Щайнер ни посочва в следните думи: “В сферите, в които човек чувства, че неговият поглед, насочен към външния свят, духовно среща Михаил, а погледът, насочен в дълбините на душата, духовно среща Христа, - разцъфтява онази душевна и духовна увереност, благодарение на която той ще може да тръгне по космическия път, по който без да губи своите първоизточници, ще открие в бъдеще своя истински завършек.”
В кръговрата на годината това ново взаимодействие на Михаил и Христос се изразява също и в съвършено особеното съотнасяне на празника на Михаил и празника Пасха. За тяхната вътрешна разлика и едновременно с това за взаимното допълване на двата празника, Рудолф Щайнер нееднократно посочва в своите описания на духовната същност на празничните периоди на годината. Така същността на есенния празник на Михаил се определя от него с думите: първо Възкръсване, след това навлизане в царството на смъртта. На Пасха действа противоположния импулс – първо смърт, а след това нейното преодоляване във Възкресението . Тези две езотерични формули, изразяващи свръхсетивния характер на действие в наше време на Импулсите на Михаил и Христос, намират своето отражение също и във вътрешното същество на човека, определяйки изходните условия на съвременния християнски път на Посвещение, за тръгването по който най-благоприятното време в ритъма на годината се явява именно периода, който разглеждаме /от края на лятото до Рождество/.
От даденото по-горе описание на новото космическо съотношение на Силите на Михаил и на Христос след Мистерията на Голгота следва, че Михаил въздейства на човека предимно от Макрокосмоса, от Слънцето. Неговите сили проникват в човека чрез макрокосмическия поток, който Рудолф Щайнер в лекцията “Етеризацията на кръвта” характеризира като “морално-естетически” . Чрез посредничеството на този поток се излива надолу от Макрокосмоса в човешката глава някога слязлата в нея небесна интелигентност, ставайки собственост на човека, някога управлявана в Космоса от Михаил и която изначално в неговата сфера носеше чисто морален характер. И по пътя от външното към вътрешното, от Макрокосмоса към микрокосмоса, субстанцията на небесната интелигентност претърпява в това време нещо, което беше равнозначно за нея на преход от сферата на Възкресението в сферата на смъртта. Защото човешката глава е не нещо друго, а едно велико гробище на Мировите Мисли.
Върху обикновения човек потокът, идващ от Макрокосмоса, въздейства предимно през нощта, по време на съня, т.е. безсъзнателно. Обаче човекът, който съзнателно възприема в себе си силата на макрокосмическия импулс на Михаил, с помощта на интензивна вътрешна медитация и други духовни упражнения, за които говори съвременната духовна наука, може да се опита макар и частично да внесе този поток в своето съзнание, или с други думи, може да се опита дотолкова да усили в себе си този поток, че той да прониже не само неговата глава, но и да достигне до самото му сърце. Само благодарение на такова усилване на потока на Михаиловия импулс някога принадлежащата на Михаил, а сега пребиваваща в човешката глава интелигентност може да достигне областта на сърцето, за да стане в него сияйна Мислена Светлина . Това ново изживяване от човека на станалата микрокосмическа в неговата глава небесна интелигентност, но сега вече в неговото сърце като нов орган на познанието, е всъщност вътрешното съдържание, вътрешният аспект на празника на Михаил.
И така, в началото имаме пребиваване на интелигентността в макрокосмическата сфера на Възкресението, след това нейната смърт в човешката глава, и накрая, нейното ново съживяване в човешкото сърце.
Съвсем различен и едновременно с това като едно духовно допълнение към празника на Михаил се явява празникът Пасха. Той е вечно живия спомен за веднъж станалата на Земята Мистерия на Голгота. От духовно-научните съобщения знаем, че след Мистерията на Голгота вече е невъзможно да открием Христос в Макрокосмоса – на Слънцето, това е възможно само в микрокосмоса, т.е. в човешката душа. Там действа Той, но не чрез идващия отвън, отгоре надолу макрокосмически поток, а чрез потока, възходящ отдолу нагоре, от микрокосмоса в макрокосмоса, и намиращ своя външен израз в етеризиращата се в човешкото сърце кръв, която, съгласно съобщенията на Рудолф Щайнер в лекцията “ Етеризация на кръвта”, тече в противоположна посока – от сърцето към главата. В тази посока от Мистерията на Голгота се издига също етеризираната субстанция на кръвта на Самия Христос – от човешкото сърце през човешката глава обратно в Макрокосмоса.
И макар двата описани потока непрекъснато да действат в човека в продължение на целия годишен кръговрат, въпреки това при по-фино наблюдение може да забележим, че в периода на низходящата половина на годината в човека преобладават силите на макрокосмическия поток, отвън втичащ се в главата, а в периода на възходящата половина на годината – силите на микрокосмическия, или както още Рудолф Щайнер го нарича, на “интелигентния” поток, имащ за свой източник сърцето. Така съвместно действат в кръговрата на годината Михаил и Христос. Михаил води човека към това, че на есен изпратените от Макрокосмоса Мирови Мисли постепенно стават в главата на човека човешки мисли, така щото по-късно през пролетта, в качеството си на земна интелигентност, излъчвайки се вече от сърцето, да тръгнат по пътя на своето изкупление, т.е. по пътя на преобразяване на човешките мисли отново в космически Мисли.
Ако сега човекът успее да съедини интелигентността, която става в неговото сърце Мисловна Светлина, с описания поток на етеризираната Христова Кръв, или казано с други думи, ако човекът осъзнае в себе си непосредственото присъствие на Христос, то тогава благодарение на това преживяване ще успее в пълно съзнание да премине през царството на смъртта, с което постоянно е свързан като земно същество, към Вселенския, Макрокосмически живот, да се издигне в царството на Вселенското Възкресение, връщайки по този път на Михаил някога изгубената от него интелигентност, но сега вече изчистена и възродена в Христовия Импулс.
Такова е много дълбокото михаелично съдържание на празника Пасха, състоящо се в преход от смъртта към Възкресението в царството на макрокосмическия живот.
Този път, обаче, всичко се определя от абсолютната човешка свобода. Затова единствено от неговото свободно решение зависи ще позволи ли той, като приеме в себе си новото познание за Христос, което днес духовната наука дава на цялото човечество, да съедини в сърцето си изходящата от него Мисловна Светлина на интелигентността със силите на Живия Христос, за да може заедно с него да намери път от царството на смъртта в царството на Вечния Живот, обратно в макрокосмическата сфера на Михаил, откривайки по този начин на самия човек онзи единствен път, който може да премине сега в пълно съзнание от човешко битие към космическо битие. Антропософията идва в света именно за да посочи на всички хора пътя, който се явява не нещо друго, а път на съвременното християнско Посвещение. Защото “Антропософията - по определението на Рудолф Щайнер - е един път на познание, който иска да отведе духовното в човешкото същество до Духовното във Вселената. Тя се явява в човека като една нужда на сърцето и на душата” .
От всичко казано ние виждаме, че от времето на Мистерията на Голгота, за осъществяване на която необходимо условие беше раждането на Натановата Душа на Земята, мисията на Михаил в Космоса се променя съществено. От тогава той заема много особено положение, което му позволява не само да започне да се издига в ранг Архай, но и, започвайки от епохата на неговото господство в човечеството, т.е. от последната третина на XIX век, да се превърне също покровител на цялата “низходяща” половина на годината – от първите августовски звездопади чак до самото Рождество . От началото на 1879 год. Михаил става също покровител на новия християнски път на Посвещение, истински Водач на човечеството към вътрешно изживяване на празника Рождество, Водач през мрака на зимнатнощ към раждане на Духовното Слънце в човешката душа.


4.
Четвъртото деяние на Натановата Душа и човешката способност за спомняне


В заключение на нашия кратък обзор на четирите небесно-земни деяния на Христос чрез посредничеството на Натановата Душа, преди всичко трябва да отбележим три аспекта на описаните събития. Първият, космологичният аспект, ни посочва за постепенното приближаване към Земята на Духовното Слънце. При първата жертва Неговите Сили действат от сферата на неподвижните звезди, във втората – от сферата на седемте планети, а в третата – от сферата на Луната, от най-близкото до земята духовно обкръжение. Този процес, който завършва в четвърта степен с непосредственото въплъщение на Духовното Слънце в сферата на Земята, от гледна точка на традиционното описание на свръхсетивните светове съответства на преминаването през областта на висшия и низшия Девакан и през астралния /елементарния/ свят. Рудолф Щайнер говори за това в следващите думи: “Така Христос постепенно се приближаваше към Земята. В деваканичния свят бяха извършени първата и втората предстепени, в астралния свят – третата и във физическия свят – Събитието на Голгота*.”
Последователното спасение на четирите основни члена на човешкото същество: физическото, етерното, астралното тяло и Аза е вторият аспект на описаните събития.
И на края, като трети аспект се явява затвърждаването във всеки човек на онези основни способности, които той благодарение на описаните по-горе събития използва несъзнателно в продължение на първите три години от своя живот, предшестващи пробуждането на неговото Аз-съзнание, и които са му необходими за овладяване на изправеното ходене, на речта и мисленето. Така че, по думите на Рудолф Щайнер, наблюдавайки постепенното развитие на трите вида дейности при детето, можем и в днешно време да видим в земното битие непосредственото отражение на трите “дохристиянски” деяния на Христос чрез посредничеството на Натановата Душа .
При това, както беше описано, със способността на детето да говори са свързани едновременно второто и третото космически деяния, които положиха основата за развитие на човешката реч в нейните два основни аспекта, изразяващи в единия случай вътрешното изживяване на самата душа, а в другия – нейното отношение към външния свят. По подобен начин третото и четвъртото деяние са свързани със способността на детето да мисли. Първото от тях някога доведе до хармонизиране на изначалното мислене, в своята дейност родствена с ясновидското възприятие, което за детето, по все още безсъзнателен начин, работи в най-ранното му детство отвън върху формиране на неговите телесни органи, а след това постепенно се преобразува във вътрешно, съзнателно мислене, и тази способност бе заложена, вече на Земята, чрез Мистерията на Голгота едновременно със спасяването на човешкия Аз.
С казаното обаче е свързана още една тайна. Известно е, че в процеса на развитие на всяко дете между периода, в който то развива безсъзнателно в себе си способността да стои изправено /да върви изправено/, речта и изначалното /т.е. несъзнателното възприемащото се/ мислене, от една страна, и момента на първото осъзнаване на своя Аз, който приблизително започва към тригодишна възраст – от друга, в него се пробужда още една способност, а именно способността да помни или да си спомня. Нали за първите три способности, които са свързани с трите космически деяния, човекът, като правило, нищо не помни. Той не помни как в своето детство се е учил да ходи, да говори и мисли. Обратно, за първото пробуждане на своя Аз за съзнателен живот, което вече е свързано с началото на вътрешното мислене, - тоест за двете способности, предизвикани от четвъртото, най-главно събитие /Мистерията на Голгота/, - за тях той, като правило, може вече достатъчно добре да си спомня. /В своята книга “Теософия” Рудолф Щайнер дава в тази връзка описание на подобно изживяване, което е имал Жан Пол /.
Иначе казано, между трите космически събития, или “предстепени” на Мистерията на Голгота и самата Мистерия на Голгота, лежат още две земни събития, свързани с пробуждане на индивидуалната памет и вътрешното мислене, което възниква, както бе показано, в резултат на това, че “външното” мислене, произтичащо непосредствено от духовния /астралния/ свят, и което затова носи в детето характера на безсъзнателно действащи сили, в определен момент навлиза в самия човек и започва да се проявява в него отвътре, като осъществяваща се от самото него съзнателна вътрешна дейност.
Първото от тези две земни събития – това е празнуващото се на Рождество въплъщение на Земята на Натановата Душа в момчето Исус, описано в Евангелието от Лука. Второто събитие – това е Богоявление, или Мистерията на Кръщаването на Исус на Йордан, в резултат на което с него се съединява космическото Христово Същество.
Разбира се и до този момент, т.е. в продължение на целия период от Рождество до Кръщаването, Христос вече е бил свързан с Исус, но до голяма степен въздейства върху него отвън . Но сега, след Йоановото Кръщение, Той се съединява с него напълно и започва да действа в него отвътре, извършвайки с това макрокосмически същият този процес, който микрокосмически извършва в подрастващото дете, неговата способност за мислене, премествайки в определен момент неговото земно формиране отвън вътре.
Така наред с трите способности на човека, които са свързани с трите космически деяния: изправен стоеж /изправено ходене/, слово /в неговия вътрешен и външен аспект/ и изначалното /възприемащото се още отвън/ мислене, за чието развитие ние обикновено нищо не помним, съществуват още три други способности, които вече са свързани със земните или космическо-земните деяния, за чието пробуждане в нас ние по-късно с лекота си спомняме. Това е – пробуждане на самата способност да си спомняме, след това пробуждане на съзнателното /вътрешно/ мислене, и накрая, откриването на самото Азово съзнание, на които макрокосмически в Поврата на Времената съответства Рождество, Богоявление и Мистерията на Голгота.

Фактът, че ние вече помним за това /първия спомен за външни събития, първия спомен за някога помисленото и спомена за първото пробуждане на Азовото съзнание/, е в сила поради това, че праобразите на тези способности са вече земни или космическо-земни събития, докато праобразите на другите три способности, за развитието на които в по-късния си живот не си спомняме, са чисто космически събития, тоест такива, чиято реалност може да бъде изживяна или в самия духовен свят преди раждане, или в резултат от съвременното Посвещение.
В главата, където става въпрос предимно за Мистерията на Рождество, ще необходимо по-подробно да се спрем именно на първото от тях – на мистерията на спомнянето.
В своите лекции Рудолф Щайнер нееднократно говори за значението на дълбоката връзка, която съществува между човешката памет и силите на индивидуалния Аз . И това не може да бъде другояче. Защото обикновената човешка памет е само външния и несъвършен израз на онази могъща и всеобхватна “вътрешна памет”, която носи в себе си съкровения образ на всеки човешки Аз от една инкарнация в друга. И от нея постепенно се развива зрелия плод на изтеклия живот, който всеки път през периода на пребиваване в духовния свят между смърт и ново раждане става основа за нашата бъдеща Карма, образувайки онази индивидуална и никъде непрекъсваща се нишка, която свързва в едно всички отделни въплъщения, като преминаващ през тях единен принцип на нашия Аз.
Именно това дълбоко “спомняне”, тази способност за индивидуализиране на “космическата памет”, която образува вътрешната основа на нашия самосъзнателен Аз, се явява онази субстанция, в която може да обитава макрокосмическия Христов Аз, и която донесе на цялото човечество и на всеки човек поотделно със своето раждане на Земята Натановата Душа. Тя донесе на Земята, като коледен дар за всички хора с добра воля, живия спомен за райския произход на човечеството, първата вест за изначалното безсмъртие на индивидуалния човешки Аз. Защото “да си безсмъртен – това е да имаш сила да съхраниш в спомените изживяното, изминалото битие” . И тя донесе този дар на хората именно в онзи момент, когато те бяха вече на прага да изгубят своята “дълбока памет”, на прага на окончателната забрава за своята изначална връзка с висшите духовни светове, със своята истинска родина.
Що се отнася до ритъма на годината, то, както вече отбелязахме, на това четвърто деяние на Натановата Душа преди всичко съответства Рождество , което в кръговрата на годината повече от всичко може наречем празник на спомнянето. Защото родилата се веднъж по това време на годината Натанова душа, като носител на единственото незасегнато от Грехопадението, още съвършено райско етерно тяло, се явява едновременно с това и пазител на Космическата Памет на цялото човечество. Във високата Слънчева сфера от самото начало тя пази незасегната от никакви изкушения в най-чист вид паметта за древния произход на човечеството от божествено-духовните светове, като самата е непосредствено и живо въплъщение на тази езотерична формула, която стана известна на света от окултните традиции на розенкройцерството: Еx Deo nascimur – от Божественото осъществява се човешкото. Тази формула носи в себе си също и цялото вътрешно съдържание на празника Рождество.

_________________
ИзображениеИзображениеИзображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Пон Ное 28, 2011 12:34 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 2:27 pm
Мнения: 1225
Времето на Адвента и четирите мистерийни добродетели на древността


Обхващайки с поглед историята на създаването на Азовото човечество на Земята от древнолемурийската епоха до Мистерията на Голгота, ние виждаме, че в течение на това време то е спасено от четири големи опасности, благодарение на “космически-земната” дейност на Слънчевото Христово Същество, а също така и на онова същество, благодарение на което стана изобщо възможно спасението на човечеството чрез неговите четири жертви, - това е съществото, което наричаме Натанова Душа.
Всяка година на Рождество, на 25 декември, ние честваме именно раждането на Натановата Душа на Земята, на тази пречиста прадуша на Адама, на това “дете на човечеството”. В навечерието на този ден, на 24 декември ние празнуваме деня на Адам и Ева, като по този начин съединяваме началото и края на цялата небесно-земна история на Натановата Душа.
Както вече отбелязахме в началото на нашето разглеждане, времето от есенния празник на Михаил /29 септември/ до Рождество се явява период на вътрешно изпитание. В кръговрата на годината този период съответства на космическата предистория на човечеството, към която се отнасят трите описани предстепени на Мистерията на Голгота. През това време светлинното сияние на Слънцето все повече отслабва, а нарастващите сили на нощта ни сочат за онова състояние, в което човечеството все повече е навлизало на Земята към времето на Палестинските Събития. Рудолф Щайнер характеризира този период от годината като период на “изкушение на злото”. Защото в това време, макар вече и в различна форма, отново и отново с особена сила пристъпват към човека противодействащите луциферични и ариманични сили, подобно на това, както те в древните епохи вече са се приближавали към него, но тогава бяха отразени от деянията на Христос чрез Натановата Душа.
Но това, което в древността имаше повече външен характер - характер на изкушение идващо отвън, и идващото също от вън, от далнините на небесния свят спасително действие, - след Мистерията на Голгота и особено с настъпване на епохата на съзнателната душа, то вече става чисто вътрешен процес. Сега отвътре, от най-съкровените подоснови на човешкото същество, към него пристъпват силите на изкушението, и единствено изхождайки от своята свобода, чрез своето собствено индивидуално усилие, човекът в своята вътрешна същност трябва да извърши това, което някога Натановата Душа извърши в Космоса за цялото човечество. По това време на годината от своите собствени укрепнали морално-духовни сили човешката душа трябва да извърши повторение на космическите деяния на Натановата Душа.
Думите от древните мистерии, които се отнасят към есенното време на Михаил: “Пази се от злото” ни сочат също за подготовката към предстоящите изпитания. В тях сякаш звучи гласът на Михаил, които ни призовава към будност и отговорност когато настъпва този период от годината. Силите, които са необходими действително да преминем през всички надигащи се вътрешни изпитания, могат да ни бъдат дарени само от правилното изживяване на есенния празник на Михаил, основното настроение на който Рудолф Щайнер описва в следващите вече отчасти цитирани думи: “ В празника на Михаил човек много интензивно трябва да почувства в своята душа: ако аз не искам да спя, като полумъртъв, което впоследствие, между смърт и ново раждане, ще доведе до притъпяване на съзнанието ми, а искам да премина през вратата на смъртта напълно съзнателно, аз трябва с помощта на вътрешни сили да пробудя душата си от смъртта. В началото – пробуждане на душата, след това – смърт, за да се отпразнува в смъртта Възкресението, което човекът празнува в своята вътрешна същност”.
Така правилно съживените “Мисли на Михаил” в човешката душа трябва да ни дадат онази вътрешна сила на Възкресението, която впоследствие, в периода на умиране на природното обкръжение на Земята ще ни позволи да запазим нашето съзнание напълно будно и на тази основа да открием в себе си сили да извършим в нова форма действията, които някога навън, в Космоса, извърши Натановата Душа. Михаил по време на своя есенен празник ни призовава да тръгнем по пътя на вътрешно подражание на Натановата Душа. Но в нашата епоха този път, както вече отбелязахме, не е външен, макрокосмически, а вътрешен, микрокосмически, т.е. такъв, който човек изминава сам в дълбините на своята собствена душа. С други думи, това, което по-рано се достигаше без участието на човека, само благодарение на помощта от висшите светове, сега трябва да се осъществи от самия него чрез вътрешно морално развитие.
Действително преодоляване на злото може да се извърши само в резултат на моралното развитие на душата. Затова през този период, на душата предстои да развие в себе си съвършено конкретни душевни качества. А доколкото даденият период от годината отразява в определен смисъл “дохристиянското” развитие на човечеството , то трябва да търсим и необходимите качества в светилищата на древните Мистерии. Всъщност това са качествата, които в по-късни времена станаха известни като четирите “платонови добродетели” – справедливост, умереност /разсъдливост/, смелост /присъствие на духа/ и мъдрост. С помощта на четирите посочени душевни качества и като изходим от правилно възприетите “мисли” от празника на Михаил, човекът сега трябва да изкове за себе си вътрешно оръжие срещу онези сили на изкушението, с които по това време на годината му предстои да се срещне в своите собствени обвивки /тела/, където проникват като че ли отвън навътре. В този смисъл описаният процес се явява в най-дълбок смисъл също и процес на човешко себепознание, на постепенно приближаване до съзнателна среща с Малкия Пазач на Прага.
В периода от празника на Михаил до Рождество към човешката душа пристъпват четири вида изкушения, но тяхното въздействие върху човека се засилва особено по времето на Адвента, когато превъзходството на силите на мрака над силите на светлината достига своя връх в природата.
Така през първата седмица от Адвента изкушаващите сили на Луцифер и Ариман особено се приближават до физическото тяло на човека. Те се стремят да въвлекат в илюзия неговите външни и вътрешни чувства с помощта на “неопровержими” свидетелства за тържеството на смъртта и минерализацията в обкръжаващата природа и по този начин да нарушат правилното взаимоотношение между човека и света. Ако човекът се поддаде на това изкушение, е заплашен да загуби вътрешното усещане за своята самостоятелност, да се лиши душевно “да стои изправен”. Последното неизбежно би го въвлякло в дълбините на най-голямото отчаяние, което е истинска смърт за душата. За да се противопостави на това първо изкушение, човешката душа трябва да развие в себе във висока степен такава добродетел, като справедливостта – фина вътрешна възприемчивост към господстващите навсякъде в природата и в самия човек справедливи космически сили, които имат първоизточник в дванадесетте сфери на зодиакалния кръг, в дванадесетте космически Посветени, великите пазители на космическата Справедливост в нашия свят, която намира свой израз в изживяващата се в природата и човека Мирова Карма .
Това чисто духовно усещане за Мирова Справедливост, която действа навсякъде, като откровение на великата Вселенска карма и която намира своето микрокосмическо отражение в човешкия живот, в качеството си на Карма на отделния човек, не случайно е свързано именно с вътрешния процес, съответстващ на изправяне на човешкото същество, тъй като в дълбока древност едновременно с това изправяне в еволюцията на човечеството навлиза индивидуалната Карма. “Едва сега започва Кармата, - казва за това Рудолф Щайнер,- Кармата на човека стана възможна, когато той започна да използва ръцете си за работа. Дотогава нямаше индивидуална Карма. Това е важна степен в човешката еволюция, когато човекът от хоризонтално същество се превърна във вертикално и освободи ръцете си.”
През втората седмица от Адвента противодействащите сили повече се приближават към етерното тяло на човека, стремейки се да пробудят в него склонност водеща към егоистично, прекомерно разрастване на желанията, към алчно преизлишество на всички жизнени сили. Това, което в началото на атлантската епоха засягаше повече физиологичните процеси на нашето тяло, сега се разиграва вече вътре, в душевно-етерното изживяване. По това време вътрешните инстинкти се стремят с особена сила да завладеят човека. Всичко, което в нас съществува, като още неизживян егоизъм, като всевъзможни форми на себелюбие, продължаващи да се таят в съкровените дълбини на нашия характер, цялата едностранчивост на нашия темперамент – всичко това подобно на някакво неудържимо разрастващо се царство от отровни растения се събужда в нас през този период. Противодействащите сили пристъпват особено към нашата способност да говорим, към нашето слово, като се стараят да го направят свое “духовно оръжие”, - и образно казано, възпрепятстват да се преобрази в огнен двуостър меч на истината и се стараят да направят от него лукав змийски език. На този натиск на противодействащите сили в нашето етерно тяло съзнателно и с цялата си душевна сила трябва да се противопостави развиваната от нас добродетел умереност в съчетание с разсъдливост. Именно те, като най-подвижни вътрешни добродетели, на първо време са способни да задържат жизнения ни организъм в равновесие, подобно на седемте планети от нашата Слънчева система, които взаимно се подържат една друга благодарение на единството и взаимната свързаност на тяхното движение, достигайки по този начин съразмерност и хармония при максимална умереност в използване на своите сили. Затова добродетелите “умереност” и “разсъдливост” в древните “дохристиянски” времена, още преди космическата субстанция на Любовта да се съедини със Земята и да стане достъпна за всеки човешки Аз чрез Мистерията на Голгота, са били единственото средство, с чиято помощ душата в Мистериите се е стремила да преодолее присъщия й егоизъм, явявайки се източник на постоянно овладяване на човешките желания и мечти. От друга страна, развиването на тази двойна добродетел помага на мистерийния ученик да проникне в дълбоките тайни, свързани с образуването на словото в човешкия организъм.
Във връзка с разглеждане на същността на древните Ефески Мистерии Рудолф Щайнер описва процеса на образуване на словото в човека по следния начин: “И така, вниманието на ученика от Ефес се насочвало върху това, че когато говори от устата му излиза вълново движение – “огън, вода – огън, вода”. А това не е нещо друго, а издигане на словото към мислите и стичането му по капки към чувството. По такъв начин в речта “се втичат” мисъл и чувство, когато в живото вълново движение на речта въздухът изтънява в огън, след това се уплътнява във вода и така нататък.”. /Малко преди това в същата лекция Рудолф Щайнер казва, че този “воден елемент” на словото “се стича подобно на секрета от жлезите” в човешкия организъм /. От това описание се вижда, че за да може разпространяващото се посредством въздушната стихия слово напълно да се освободи от егоизма и по такъв начин в качеството си на човешки логос да стане действителен израз на Мировия Логос, бе необходимо да преодолее луциферическите сили, които проникват в онзи негов елемент, който се съединява с мисълта, а също така – и ариманическите сили, които действат в онзи елемент на словото, който подобно на капки се стича към чувството. За да изчисти възходящият нагоре елемент на словото на ученика му бе необходимо да развие такава добродетел като разсъдливост, а за слизащия надолу – умереност. Защото само в пълното равновесие между разсъдливост и умереност човешкото слово може постепенно да се приближи към своя велик макрокосмически Праобраз.
През третата седмица от Адвента луциферичните и ариманичните сили се приближават до третия член на човешкото същество, до неговото астрално тяло. Те опитват да пробудят в него всевъзможни страсти, опасения и страх. Парализиращ душата ужас пред приближаващия се Праг на духовния свят, породен от предчувствието за охраняващия го Пазач, а също така и страх пред предстоящото разделяне на вътрешното същество на човека на мислене, чувства и воля, изпълват човека. Той се страхува да не изгуби не само вътрешно равновесие, но и самия себе си, усещайки склонността на своите три душевни сили да се превърнат в диви, неконтролирани животни – в хищен орел, ревящ лъв и разярен бик, които са готови да му се нахвърлят и да го разкъсат. И ако човекът не притежава вътрешна сила за съзнателна среща с дебнещите го чудовища, то тогава всеобхващащ страх навлиза в подсъзнателните дълбини на неговата същност, а съзнанието на човека се отдава на илюзии за самия себе си. Последното в ежедневието се изразява в повишена лъжливост. Защото всяка лъжа всъщност се ражда от подсъзнателния страх, докато да се изкаже дори на най-малката истина изисква от човека голяма смелост. Всяка нетърпимост към мислите и мненията на другите хора също произтича от този подсъзнателен страх. Във всичко това вече се съдържа указание за онази добродетел, чието изработване в дадения случай има решаващо значение. Тази добродетел е мъжество, смелост или, в много по-общ смисъл, - постоянно присъствие на духа, способността в никаква ситуация от живота да не губим самия себе си, което от езотерична гледна точка съответства на умението да се поддържат в хармонично взаимодействие и в пълно равновесие трите основни душевни сили: мислене, чувстване и воление.
За духовния ученик обаче с това е свързано и нещо друго. Наистина смелост му е необходима не само за да издържи споменатото разделяне на личността на Прага на духовния свят, но и за да може правилно да се ориентира в самите духовни светове. В този смисъл изключително значение за него придобива изработване на правилно мислене още тук, във физически-сетивния свят. Защото само най-строгата школа на мисленето в духа на “Философия на свободата” на Рудолф Щайнер може постепенно да развие в душата на ученика способността да различава истината от заблудата също и в духовния свят .
Истинско съвременно Посвещение, каквото се извърши напълно в индивидуалността на самия Рудолф Щайнер и което е описано в неговите книги “Как се постигат познания за висшите светове?” и “Въведение в Тайната Наука”, в наше време може да бъде постигнато само благодарение на това, че духовният опит, получаван от съзнателното потапяне в сферата на чувствата и волята, които в своята съкровена същност живеят още в чисто духовния свят, постоянно се контролира и пронизва със светлината на висшето, “свободно от сетивни впечатления мислене”. Именно изработването на такова “свободно от сетивни впечатления мислене”, което е способно да се приближи до фактите и събитията от духовния свят, се явява наистина крайъгълен камък в новото Посвещение . В следващите думи Рудолф Щайнер говори за особеното значение да бъде изработено такова мислене по пътя на съвременното духовно ученичество: “Вътрешната устойчивост на имагинативното познание се постига благодарение на това, че описаните медитация се подкрепят от т. нар. “освободено от сетивни впечатления мислене” ... За ученика най-близкият и сигурен път към такова мислене е този: да превърне извлечените от Духовната Наука факти в съдържание на своето мислене...” . И по-нататък Рудолф Щайнер усилва тази мисъл с думите: “Пътят, който данните на Духовната Наука прокарват към свободното от сетивни впечатления мислене, е напълно сигурен. Но има и друг път, който е още по-сигурен и преди всичко по-точен, за сметка на това обаче, твърде труден за повечето хора. Той е описан в моите книги “Теория на познанието и Гьотевия светоглед” и “Философия на свободата”. По същество тези книги третират това, което човешката мисъл може да постигне, след като мисленето се обръща не към физическия сетивен свят, а към самото себе си. Пробужда се чистото мислене, и то е като една жива същност, която изобщо не черпи сили от спомените за сетивния свят. И въпреки това там е показано, че чистото и работещо само в себе си мислене може да се издигне до поразяващи открития върху света, живота и човека. Тези съчинения заемат много важна междинна степен, свързваща познанието за сетивния свят с това на духовния свят. Ако човек им позволи да проникнат в душата му, той тръгва по сигурен път.”
Изработването на подобно мислене в съвременното Посвещение има крайъгълно значение и е дълбоко обоснована необходимост за настоящия цикъл от световната еволюция, защото само в своето мислене днес човекът достига истинска свобода на Земята. И от тази свобода той трябва след това сам да изкове за себе си Михаилов меч от “свободното от сетивни впечатления мислене”, за да отблъсне настъпващите към него от дълбините на неговата собствена душа луциферични и ариманични сили, дебнещи го в духовните подоснови на чувствата и волята. Смелост в мисленето, смелост при осъществяване и изживяване на собствената свобода – това е онази добродетел, която в най-голяма степен съответства на вътрешното съпреживяване на третата жертва на Натановата Душа, която е свързана с великата имагинация за Архангел Михаил, или св. Георги, побеждаващ дракона.
Накрая, в заключителната, четвърта седмица от Адвента изкушаващите сили пристъпват към най-висшия и едновременно най-вътрешния от развитите днес в човека принципи – към неговия Аз. Този период, който непосредствено предшества Рождество, - когато в противовес на лятното време човекът в най-голяма степен е изоставен от висшето духовно ръководство, а това означава, че в най-голяма степен е оставен сам на себе си, - за всеки човек се явява също онзи кратък промеждутък, когато за него, от една страна, се открива възможност за най-пълно себеопознаване, а от друга – има най-голяма опасност да попадне под всевъзможни илюзии.
Още в дълбока древност периодът, който непосредствено предшества зимното слънцестоене се е почитал като най-мистичния период от годината, през който човек вътрешно се приближава до самия Праг на духовния свят, невидим за обикновеното съзнание, където го очаква Малкия Пазач на Прага. Основните усилия на силите на Луцифер и Ариман в този момент са насочени към това да не позволят на човека съзнателно да премине през това изживяване; с други думи – да не му позволи да достигне до истинско себепознание. При това Луцифер се опитва да разтвори съзнанието на човека в мъглява мистика, във фантазии и мечти относно себе си, а Ариман – да го хване в мрежата на твърдите, сухите мисли и понятия, които изобщо не са способни да се доближат до вътрешната същност на човека. По този начин противодействащите сили се стремят да скрият от човека изкривяванията, които самите те в продължение на този, а и във всички негови предишни земни животи, са успели да внесат в развитието на неговия Аз, които при правилно духовно обучение трябва на този етап да се появят пред човека в обективна форма, в образа на Малкия Пазач на Прага. Може също да се каже, че през този период, когато в хода на годишния кръговрат пред всеки човек сякаш се открехва вратата към висшите светове, Ариман всячески се опитва да направи този факт незабележим за човека, а Луцифер – да го пропусне в духовния свят, но без да срещне Пазача на Прага. В последният случай, по думите на Рудолф Щайнер, “Ако човек би пристъпил в духовно-душевния свят, без да е срещнал “Пазача на Прага", той би изпаднал в цяла верига от заблуждения и грешки.”
Посоченото двойно изкушение може също да се изрази и в настъпване на особено вътрешно състояние, сродно със състоянието на безпаметност, доколкото това, което Пазачът на Прага иска да представи първоначално пред човешката душа, са всъщност обективните резултати от нейната изминала дейност, обективното, същностно спомняне за свързаната с Аза на човека индивидуална Карма. Подобно на това, както Акашовата Летопис е носител на Мировата Памет на целия наш Космос, Пазачът на Прага е носител на Мировата Памет на всеки отделен човек.
В ежедневния живот на тази Мирова Памет на човека се противопоставя неговата способност за спомняне. /Не без основание Рудолф Щайнер говори за нейното закономерно влошаване при правилно духовно обучение/. Тази “нисша памет”, която основно служи на човек да изживее своя нисш Аз, в процеса на духовно развитие трябва да бъде напълно преодоляна, което се постига чрез постепенно развиване на описаната Мирова Памет, която е свързана с висшия, безсмъртен Аз.
В този смисъл цялата минала Карма на човека, съставяща съществена част от вътрешното съдържание на неговия висш Аз, се явява като дълбок спомен, дълбока памет и да се проправи път към нейното овладяване се явява задача на истинското себепознание. Затова описаната среща с Малкия Пазач на Прага изисква от ученика, който съзнателно преминава това изпитание, значителна смелост и мъжество, които обаче той е трябвало да придобие още на предишната степен посредством преодоляване на страха пред разделящата се личност. Това последното тогава става за него свършен факт, едно свидетелство, за което е появата на Пазача на Прага. “Едва след тази среща окултният ученик е убеден, че връзките между мислене, чувства и воля са разкъсани.”
От казаното става ясно, че изграденото вече на предишната степен постоянно присъствие на духа всъщност е начало на усещане на незримото присъствие и ръководство от страна на висшия Аз на човека, което единствено е способно от само себе си да приведе отново в хармонично взаимодействие неговите разпръскващи се душевни сили. На тази степен се изисква душевна храброст и сила за обективно спомняне не само по отношение на преживяванията и събитията от изминалата година, но и в много по-широк смисъл – по отношение на всички изминали животи. И още едно, съвършено качество е необходимо да се притежава на тази степен от духовното обучение. Това е така наречената четвърта платонова добродетел – добродетелта “мъдрост”.
По-горе вече отбелязахме, че в дните, които непосредствено предхождат Рождество, човекът в най-голяма степен е изоставен от висшето космическо ръководство, което в обкръжаващата природа е представено преди всичко в силите на Слънцето, чието въздействие върху човека по това време на годината достига своя минимум. Както никога по-рано, той е оставен сам на себе си. Можем да кажем, че именно през този период на годината всичко, което касае неговото вътрешно развитие, за кратко време му се предлага изцяло да го вземе в своите ръце. Мировата Мъдрост сякаш се отдръпва от човека. Сега той е сам и трябва да върви нататък в живота, опирайки се на онези вътрешни сили, които към това време неговият Аз вече е завоювал за себе си като сили на мъдростта. Става дума за това, до каква степен човек може сам да се издигне от своя обикновен, нисш Аз към висшия, безсмъртния Аз. Затова именно посоченото време се явява пробен камък за всичко, което човек е постигнал в своето духовно развитие, защото сега трябва да отговори на въпроса може ли отсега човекът да поеме върху себе си изцяло отговорността за своето собствено развитие, може ли да продължи напред без никаква външна или вътрешна помощ.
Именно за това говори на всеки човек, в навечерието на Рождество, обгърнат от непрогледната тъмна, зимна нощ Пазачът на Прага, макар и обикновеният човек да не знае нищо за това: “Не престъпвай моя праг, преди да си сигурен, че ще можеш сам да осветиш мрака; не престъпвай нито крачка напред, ако не си напълно уверен, че имаш достатъчно гориво за твоя светилник.” На духовния ученик, който е достигнал до съзнателно изживяване на тази среща Пазачът на Прага казва и тези думи: “И ето - самият аз съм това Същество, което си изгради тяло чрез твоите благородни постъпки и чрез твоите злодеяния. Моят ужасяващ образ е извлечен от равносметката на твоя собствен живот. Досега ти ме носеше в себе си без да ме виждаш и това беше благородно за теб. Защото твоята съдба, с присъщата й мъдрост, можеше да заличава и без твое знание отвратителни белези в моя образ. Но сега, след като излизам навън от теб, напуска те също и тази скрита мъдрост на твоята съдба. Занапред тя няма да се грижи повече за теб. Грижата поемаш само ти. А аз трябва да се превърна в едно съвършено и сияйно Същество, ако не искам да потъна в гибел и разрушение. Ако би се случила тази беда, бих те завлякъл със себе си в един мрачен, прокълнат свят. Но сега, за да я избегнеш, твоята собствена мъдрост трябва да е толкова голяма, че да се справи със задачата, която по-рано изпълняваше скритата за теб космическа мъдрост”.
От тези думи ясно се виждат много дълбоките причини за това, че засиленото развитие на “собствената мъдрост” като най-висша вътрешна добродетел трябва да съответства именно на този период от годината. В човешкото същество носителят на мъдростта е висшият Аз. Затова изхождайки от неговите сили, сега на ученикът предстои да пристъпи към изчистване на своята негативна Карма, която обективно се появява пред него в образа на Малкия Пазач на Прага. Защото “... Пред ученика /Пазачът на Прага/ поставя една особена задача. Той трябва да насочва и ръководи чрез новороденото “Себе” това, което се намира в неговото “обикновено Себе” и което му се явява като образ ... Ние трябва да преценяваме това, което идва като наш двойник, като “Пазачът на Прага” и да го поставяме пред “висшето Себе”, за да сме наясно върху разстоянието между това, което сме и това, което сме длъжни да станем.
Но в хода на тази преценка, “Пазачът на Прага” започва да приема една съвършено друга форма. Сега той приема облика на всички възможни пречки, които се надигат срещу развитието на “висшето Себе”. Ние разбираме какъв товар влачим с нашето обикновено Себе.” И това бреме, тези препятствия, които носим в себе си по пътя към нашия висш Аз, е резултат от реалното присъствие на силите на Луцифер и Ариман в нас, което се разкрива пред ученика на тази степен. Ученикът може да срещне тези противодействащи власти сякаш лице в лице само благодарение на изживяването на Пазача на Прага. На тази степен ученикът наблюдава изкушаващите сили не като смътни, надигащи се от дълбините на неговата душа, а като реални, надарени с воля и съзнание същества от духовния свят.
Рудолф Щайнер описва това изживяване в пета глава на “Въведение в Тайната Наука” по следния начин: “В този двойник можеха да се доловят всички онези качества, които обикновеното човешко “Себе” има вследствие влиянието на Луцифер. Обаче в хода на човешкото развитие, чрез влиянието на Луцифер, в човешката душа прониква и една друга сила. Това е силата, която в предишните глави на тази книга определихме като сила на Ариман... В какво се превръща човешката душа под влиянието на тази сила, това загатва по образен начин формата, която се явява при посоченото изживяване в този двойник.”
Така на тази степен Пазачът на Прага разкрива пред духовния поглед на ученика истинските образи на Луцифер и Ариман, показвайки му целия характер на тяхното въздействие върху Аза на човека, а също всичките онези пътища, по които се стремят да изкушат четвъртия, най-вътрешният член на човешкото същество.
Но преживяванията на тази степен от духовния път не се ограничават от познанието за действията на противодействащите сили в човешките обвивки. Нито един човек не би могъл по правилен начин да издържи това трудно изпитание, ако от друга страна към него не приближи и нещо друго. Това последното е съвършено ново усещане, което е свързано с първите проблясъци в ученика на неговия висш Аз. Рудолф Щайнер описва това преживяване с такива думи: “Неговият /на ученика/ низш Аз застава пред него като едно бегло отражение, в което е загатната реалността на неговия висш Аз. От тесните очертания на низшата личност израства видимия облик на духовния Аз. Само от него тръгват нишките към другите, по-висши духовни светове.” Сега става ясно защо е необходимо да бъде изработено правилно мислене на предишната степен, защото “… В тази фаза от развитието на преден план излиза здравото мислене, нормалната и ясна логика... Никой не може да роди един здрав висш Аз, без да живее и мисли по здрав начин във физическия свят. Природосъобразният и смислен живот е основата на истинското духовно развитие... Да, той трябва да постигне това, ако иска неговият Аз да се появи в нормален и добре развит вид” , - така пише за това Рудолф Щайнер. А в друг свой труд той продължава тази мисъл така: “От изключително важно значение е сега, когато в окултния ученик възниква съзнанието за новородения Аз, той да постигне едно точно определено състояние на душата. Защото чрез своя Аз човек се разпорежда със своите усещания, чувства, представи, със своите инстинкти, желания и страсти. В душата възприятията и представите не могат да бъдат предоставени сами на себе си. Те трябва да бъдат насочвани от мисленето. Азът е този, който прилага законите на мисленето и чрез тях внася ред в света на представите и мислите. По същия начин стоят нещата и с желанията, инстинктите, влеченията, страстите. Етичните принципи стават господари на тези душевни сили.” Тези думи ни посочват какво огромно значение има изработването на вътрешни добродетели: справедливост, умереност и разсъдливост, смелост в освободеното от сетивни възприятия мислене, постоянно присъствие на духа и мъдрост, което предшества раждането на Аза, защото те непосредствено въвеждат ученика вече в самия свръхсетивен свят. Наистина без развитието на тези добродетели е невъзможно да се достигне до правилно раждане на висшия Аз в човешката душа.


Изпитание в самота


От всичко казано виждаме, че четирите свещени седмици, които предхождат Рождество в ритъма на годината, предоставят на човека много благоприятна възможност за истинско себепознание. Защото подобно на това както Земята по това време изживява в Макрокосмоса периода на своето максимално вдишване /напълно отделена от останалия Космос, тя живее свой собствен вътрешен живот/, така и човекът по това време на годината е най-предразположен към самовглъбяване и себеопознаване, към действително съзерцаване на действията на противодействащите сили в четирите члена на своето същество. Но това още не е всичко. Сега и отделният човек, заедно със Земята, също изживява период на най-голяма изоставеност от духовния свят, т.е. периода на своята максимална свобода в хода на годината, доколкото през това време, което завършва в предверието на Рождество, с вътрешната среща с Пазача на Прага /за обикновения човек това засега е несъзнателно/ постепенно отслабва и ръководството от страна на Висшите Духовни Йерархии.
Така през първата седмица на Адвента от човека се отдръпва влиянието на Архаите, така че изхождайки от своите собствени сили за справедливост човекът да може да се издигне до общочовешките интереси. През втората седмица от човека до известна степен се отдръпва ръководещият го народен Архангел, благодарение на което пред човека се поставя задачата чрез внасянето на истински идеализъм в своята реч отново да открие връзката с него, но вече като изхожда от своята пълна свобода. И накрая, през третата седмица, влиянието на ръководещият го Ангел се оттегля в най-дълбоките слоеве на астралното тяло на човека, благодарение на което заложената по необходимост на негова съдба връзка на трите душевни сили: мислене, чувстване и воление – с хората от неговото най-близко обкръжение трябва да нарасне в значително по-голяма степен от обикновено, като резултат от неговата съзнателна работа. И всичко това е необходимо, за да може човекът през последната седмица предхождаща Рождество, да издържи вътрешното изпитание на пълна самота, което за духовния ученик е свързано с по-нататъшно разширяване на неговото изживяване на Прага на духовният свят. Тези изживявания Рудолф Щайнер описва така: “В действителност процесите протичат така, че към своето по-фино тяло окултният ученик прибавя ново душевно тяло. Сякаш облича една дреха в повече. Досега той крачеше в света с обвивките на своята личност. А всичко, което трябваше да направи за своята общност, за своя народ, раса и т. н., беше грижа на определени духовни Същества /т.е. преди всичко Ангели, Архангели, Архаи/, които си служиха с неговата личност. Едно друго разкритие след срещата с “Пазача на Прага” е, че тези духовни Същества постепенно ще се оттеглят от него. Той трябва напълно да се откъсне от всяка човешка общност. Но ако би присвоил единствено за себе си силите на “народностната душа” и “расовата душа”, човек би се втвърдил в себе си и би насочил своето развитие в крайно погрешна посока.” “И тогава “Пазачът на Прага” премахва завесата, която досега скриваше дълбоките тайни на живота. Ученикът вижда съвсем точно по какъв начин е бил ръководен досега, а от друга страна му става ясно, че вече не може да разчита на това ръководство. Така изглежда второто предупреждение, което му открива неговият “Пазач на Прага” . По такъв начин на тази степен “изпитанието в самота” става най-висшето и най-трудното изживяване за ученика. Никой не може да го пропусне, ако иска по правилен начин да върви по пътя на съвременното Посвещение. Това, можем да кажем, “космическо чувство за самотност” Рудолф Щайнер описва в едно от своите лекции по следният начин: “от една страна човекът изживява грандиозността на света на идеите, който обхваща цялата Вселена, а от друга - дълбока горчивина от осъзнаването, че трябва да се отдели от пространството и времето, ако той иска да бъде със своите идеи и понятия. Самота! Това е изживяване на смразяващ студ. По-нататък пред човека се разкрива, че сега в света на идеите сякаш се е събрал в една точка, в точката на тази самота. Човекът чувства: сега си сам със своята самота. Необходимо е да издържи това изживяване. След това идва изживяване на неразбираемостта на този идеен свят – това е изживяване дълбоко вълнуващо душата: може би всичко това си само ти самият, може би в тези закони е вярно само това, че ти живееш само в своето собствено самота. След това идва изживяването на всички съмнения в Битието увеличени до безкрайност” . В тези думи пред нас пред нас сякаш е дадено от много “вътрешна” страна описанието на някои усещания на човека, който за първи път изживява възможността да е оставен сам на себе си и който преминава през мъчителният процес на “съмнение в Битието”. Ще успее ли сега неговата собствена мъдрост да стане единственият водач, вътрешният светилник, който ще го поведе напред през мрака на зимната нощ към раждането на Духовното Слънце? Този въпрос, който в същото време се явява най-дълбокото човешко преживяване, с пълна сила застава пред ученика на Прага на духовния свят. За да отговори положително и по такъв начин да намери на тази четвърта степен пътя към Храма на висшето познание от описаната посветителна самота и съмнение в Битието, е необходимо през трите предходни седмици на Адвента да издържи трите така наречени “окултни изпитания”.
Но преди да преминем към тяхната по-подробна характеристика във връзка с описвания период на годината, е необходимо да отбележим още една дълбоко позитивна страна на тази самота. Защото в действителност тя не е нещо друго, а реакция на самият духовен свят спрямо егоизма, който всеки човек донася в своето астрално тяло към неговия Праг. Затова колкото се приближава към Прага самотата все повече нараства: “Човек чувствува все повече самотност, ледена самотност. Това принадлежи също на изживяването от човека вътрешно вълнуване, тази ледена самотност. И тази ледена самотност действува така, че тя излекува човека от надмощието на егоизма и той се е възпитал правилно, ако в тази точка на окултното развитие може да чувствува наред със стремежа да бъде всичко чрез себе си и за себе си също и ледената самотност, която го обзема.” И тогава, за да може все пак да се достигне до Прага и съзнателно да го премине, при това без да изгуби себе си в космическата самота, на човека може да му помогне само едно, а именно - интензивно разширяване на своите собствени егоистични интереси, “когато той /човекът/ все повече ще може да направи свои всеобщите интереси на света и човечеството”. В резултат на това във вътрешното развитие на такъв човек, който е тръгнал по пътя на съвременното духовно ученичество, може да настъпи нещо, за което западното Християнство в кръговрата на годината си спомня точно в навечерието на Рождество, на 24 декември, отбелязвайки Деня на Адам и Ева, посветен на изначалното, райско състояние на човечеството, чийто представител впоследствие на Земята става раждащата се на 25 декември Натанова Душа.
По тази причина именно това време на годината е особено благоприятно за това, щото по пътя на съвременното духовно ученичество да се приближим до онова вътрешно преживяване, което Рудолф Щайнер е описал така: “И ако тези две сили действат заедно: егоизмът, който се разширява до мировите интереси, и ледената самотност, то все по-близо и по-близо се приближаваме към имагинацията на Рая. И ако последната се появи достатъчно живо ... то тогава настъпва момента, когато може по съвършено правилен начин да се изживее срещата със Пазача на Прага” /виж Приложение 1/.
Казаното в никакъв случай не означава връщане към изначалното, райско състояние на човечеството, защото развитието трябва да върви напред, а не да се връща назад. Но въпреки това картината, или имагинацията на Рая, по необходимост веднъж трябва да се появи на Прага на духовния свят пред душевния поглед на ученика, доколкото той е длъжен отново да навлезе във висшия свят - но сега вече в пълно съзнание - само там, където той някога го е напуснал, слизайки на Земята. Затова появилата се пред нас имагинация на Рая се явява, като живо свидетелство за това, че навлизането в духовният свят става по правилен начин. С тази имагинация на Рая той след това трябва да се съедини, да я приеме в себе си като своего рода пътеводител в своя по-нататъшен път.
В тази връзка Рудолф Щайнер продължава нататък: “Ако ние дотолкова сме напреднали, че хладната самотност се е превърнала в наш възпитател и сме в състояние истинските мирови интереси да превърнем в свои собствени, само тогава може да се премине Пазача на Прага. След това може да се почувства това, което се определя като съединяване с имагинацията на Рая, като единение с нея, чувстване на себе си вътре в нея”. Това чисто окултно изживяване, което може да бъде достигнато, както казахме, само по пътя на съвременното духовно ученичество, съответства езотерично на това, което цялото християнско човечество изживява екзотерично, обръщайки на Рождество своите най-добри мисли и чувства към лежащият в яслите новороден свят младенец, който отново донесе на цялото човечество силите на Рая, и със самото свое същество му яви имагинацията за Рая на Земята.

_________________
ИзображениеИзображениеИзображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Пон Ное 28, 2011 12:41 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 2:27 pm
Мнения: 1225
Трите първи седмици на Адвента като три степени на “окултни изпитания”


Главата, посветена на процеса на Посвещение в книгата “Как се постигат познания за висшите светове”, започва с описание на трите изпитания, които най-напред трябва да изработят в ученика определени душевни качества, които са му необходими за правилно преминаване през Посвещение. И не е трудно да почувстваме, че в кръговрата на годината най-благоприятният период за преминаване през тези вътрешни изпитания е времето, което следва след празника на Михаил, и по-точно - трите първи седмици на Адвента, които предшестват Рождество.
Първото “изпитание”, за което се говори в книгата “Как се постигат познание за висшите светове?” се нарича “изпитание чрез огън”. Благодарение на него пред ученика се разкриват истинските духовни подоснови на всички земни неща: първоначално “... на неживите тела и техните материални качества, а след това на растенията и на животните” . Сякаш някакъв воал се смъква от всички предмети и същества в обкръжаващият свят и “тези явления се разиграват пред наблюдателя и са незащитени, така да се каже, голи ... в хода на един процес, означаван като “духовен процес на изгаряне”.
Тук става въпрос преди всичко за изработването на морални качества, които често са притежавани от хора преминали през суровото училище на живота. “Това са онези, които са минали през богатите опитности, довели по естествен път до нарастване на тяхната смелост, на тяхната твърдост, на пълното доверие в себе си; те понасят с несъкрушима сила и спокойствие всяко страдание, всяко разочарование, всеки неуспех”. Тези думи извикват пред вътрешният поглед образа на човек, който съумява във всички житейски бури и несгоди да стои изправен, който никога не се прекланя под тежестта житейските вълни и запазва непоколебима вътрешна увереност в силата на висшата Справедливост, незримо управляваща света и която под формата на изпитания му изпраща “всяко страдание, всяко разочарование, всеки неуспех” в неговите начинания.
Ако на ученика се отдаде да издържи това изпитание, то тогава, по думите на Рудолф Щайнер, пред неговата душа се разкриват “знаците на окултната писменост”, които всъщност са не нещо друго, а “реално действуващи сили в Космоса”. “Благодарение на тези знаци човек вниква в езика на нещата”. На този език всяка вещ и всяко същество открива пред ученика своето съкровено, първосъздадено Име, лежащото в неговата основа, което е част от някога сътворилото нашия свят “Прамирово Слово”. Така това изживяване за ученика постепенно става начало на проникване в самата Мистерия на Космическото Слово, Божественият Логос, което на свой ред постепенно го довежда вече към следващото “изпитание”. Защото сега в своите действия ученикът се научава да се ръководи не от своите собствени егоистични желания, а от Мировата Справедливост, от Божествените Цели на Космоса, за които той научава посредством съкровеното Слово, което той възприема.
Първото изпитание, по своя вътрешен характер, съответства на духовното съдържание на първата седмица от Адвента.
Второто изпитание носи името “изпитание на водата” и е продължение на първото изпитание. “Неговата цел е - да се изясни той /ученикът/ способен ли е свободно и уверено да действа във висшите светове”. Сега ученикът трябва да извърши определени действия, съдържанието на които той може да узнае само от възприеманото от него вътрешно слово под формата на усвоеното на предходната степен “съкровена писменост”. Същността на това изпитание, по думите на Рудолф Щайнер, се заключава в следното: “Ако в действията му се намеси дори само една част от неговите лични желания, мнения и т.н., ако дори и само за миг се отклони от законите, които е признал за верни, тогава резултатът би бил съвсем друг”. Според думите на Рудолф Щайнер тук става дума преди всичко за изработване на качеството самообладание. До голяма степен това качество се притежава от онзи, който в обикновения живот: “... вече е постигнал способността да следва висшите принципи и идеали, и да се противопоставя на личните си капризи и настроения, който умее да изпълнява своите задължения дори и там, където неговите предпочитания и симпатии го карат да върши обратното”. Особено важно – отбелязва Рудолф Щайнер, - на тази степен се явява притежаване на качеството – “безусловно здрава и сигурна разсъдъчна способност”.
Не е трудно да забележим, че на двете споменати основни изисквания до голяма степен съответстват вътрешните качества, които са свързани със втората седмица от Адвента, - умереност и разсъдъчност. Развитието на първото от тях способства за преодоляване на личните желания, мнения, прищевки и егоистични произволи при изпълнение на висшия дълг, а развитието на второто - отговаря в действителността за уверената способност за разсъдъчност. В своята съвкупност те позволяват на ученика да издържи второто изпитание.
В последният случай /ако издържи второто изпитание/ “очаква го третото “изпитание”. Сега пред него не се поставя някаква определена цел. Всичко е в собствените му ръце. Той се намира в едно състояние, при което нищо не го подтиква към действие. Той трябва да открие своя път единствено чрез самия себе си.” “Сега единствено необходимо е да се ориентира бързо в самия себе си. Защото сега той трябва да намери своя “висш Аз” в най-истинския смисъл на думата. Той трябва да решава бързо и да се вслушва във всяко от загатванията на Духа. Тук няма време за размишление, съмнение и т.н. Смело трябва да преодолее той всичко, което му прегражда пътищата към Духа. Сега той трябва да утвърждава не друго, а присъствието на духа. Тъкмо това е качеството, към което ученикът е устремен в този период в неговото развитие”. И тук обикновеният земен живот може да бъде за човека добра окултна школа: “за мнозина обикновеният живот се превръща в истинско окултно обучение. За онези, които са стигнали до там, че могат да вземат бързи решения и да се изправят съвършено спокойни пред внезапно възникващите трудности от всякакъв род, животът е вече е една разновидност на окултното обучение”.
Ако сега си спомним, че именно в това време ученикът започва да изживява първите последствия от разделянето на мислене, чувства и воля, то ще разберем какво тук в много по-дълбок смисъл означават думите “изработване присъствие на духа”. Това не е нещо друго, а постоянно и напълно съзнателно ръководство от страна на висшия Аз на трите разделили се душевни сили. Вътрешната добродетел, без която това ръководство изобщо не може да се осъществи, а това означава, че правилното преминаване на описаното изпитание е невъзможно, е смелост, безстрашие. Само човекът, който във висша степен е развил в себе си тази добродетел може “без да изгуби себе си” , да осъществи задачата, която сам си е поставил. Защото при третото изпитание “... той трябва да открие в самия себе си единствената и здрава опорна точка”.
За да издържи такава все по-нарастваща самотност и при това да не изгуби способността за действие, за вътрешна активност, се изисква значителна смелост, развитието на която в човека повече от всичко способства за съзнателно изживяване на духовното съдържание на третата седмица от Адвента, на която можем да поставим ръководното мото: “Смело трябва да преодолее всичко, което му прегражда пътищата към Духа” . Като прибегнем до терминологията на “Философия на свободата” можем още да добавим, че в това изпитание човекът трябва да извърши действия от най-чистият импулс на морална фантазия.
Не е трудно също да видим връзката на описаните изпитания със всичко казано в главата “Изпитание в самота” за постепенното отслабване на ръководството на човека от страна на съществата от Йерархиите на Архаите, Архангелите и Ангелите. Защото такова частично оттегляне от човека на най-близките до него Йерархични Същества се явява онази езотерична реалност, която стои зад съответните изпитания. Така съществата от Йерархията на Архаите, които са преминали своя човешки стадий на стария Сатурн в огнени тела, а на Земята се издигат вече до степента Човек-Дух - преобразеното физическо тяло, постепенно се отдръпват от ръководството на човека, който успешно е издържал “изпитанието с огън”. По подобен начин съществата от Йерархията на Архангелите, носещи в себе си развития Дух-Живот - преобразеното етерно тяло, чието физическо отражение на Земята се явява водният елемент, се отдръпват от човека в случай, че той благополучно е преминал през второто, “водното изпитание”. И накрая, Съществата от Йерархията на Ангелите, които притежават развития Дух-Себе – т.е. преобразено астрално тяло, физическо отражение на което на Земята се явява въздушният елемент, отслабват своето ръководство при успешно преминаване на ученика на последното изпитание – “изпитанието на въздуха”.
По такъв начин, в това последно изживяване в пълна самотност, намирайки се непосредствено на Прага на духовния свят, човек е такъв какъвто е станал благодарение на собствените си усилия, които са насочени към собственото индивидуално развитие. Защото само такъв, какъвто се явява в действителност, може да влезе в Храма на висшето познание.


Заключителната седмица на Адвента. Храмът на висшето познание


“Ако окултният ученик премине и това изпитание, тогава той пристъпва в “храма на висшето познание” , - с тези думи Рудолф Щайнер започва описанието на степените на Посвещение в книгата “Как се постигат познания за висшите светове”.
Преминавайки в течение на трите първи седмици от Адвента през физическата, етерната и астралната обвивки и преодолял съдържащите се в тях сили на изкушение, ученикът сега е застанал пред вратите на духовния Храм, който в известен смисъл е не нещо друго, а имагинация на неговият собствен висш Аз. Основната добродетел, която вече до голяма степен човек трябва да притежава на тази степен от своето развитие и която е основната добродетел на четвъртата, заключителна седмица от Адвента, е мъдростта. Именно това вътрешно качество на тази степен е подложено на голямо разширяване и задълбочаване. Във връзка с това на посвещаваният се налага “клетва”, за която Рудолф Щайнер говори, като за едно от първите изживявания на ученика в “храма на висшето познание”, т.е. в Храма на висшата Божествена Мъдрост.
От този момент необозримите съкровища на Мировата Мъдрост се разкриват пред посвещавания. “Окултният кандидат се научава да прилага висшето познание в служба на човечеството. Едва сега той започва да разбира света по правилен начин”. От сега “… той се научава, независимо от обстоятелствата, да търси мотивите за своите действия единствено в себе си. И “клетвата” означава не друго, а че ученикът е достатъчно напреднал, за да поеме такава отговорност”.
По-горе ние вече говорихме за това, че заедно с обикновената, ежедневна памет, която се явява основа за нашия обикновен, смъртен Аз, човекът носи в себе си и индивидуална Мирова Памет, която като обединяващ поток преминава през всички отделни въплъщения на Земята и която е свързана с неговият висш, безсмъртен Аз. Защото подобно на това както нашият смъртен Аз е облечен в одеждите на нашата земна памет, така нашият висш, безсмъртен Аз е облечен в одеждите на Мировата Памет, която в същото време се явява и нашата собствена Карма.
Като най-голямата пречка за да може човек да възприеме неговия висш Аз се явява постоянната прикованост на неговото съзнание към низшия Аз. По тази причина, както вече посочихме, навлизането в сферата на Мировата Памет е невъзможно ако не се преодолее обикновената земна способност на спомняне. Оттук става ясно, че онова, което по-нататък се описва в главата за Посвещението като “питие на забравата”, което се приема от ученика за нисшата памет, а след това “питието на спомена” - за висшата е не нещо друго, а образно означаване на съзнателния преход, който прави посвещаваният от нисшия към висшия Аз. Последното е най-важното изживяване в “храма на висшето познание”, а също и цел на целия процес на Посвещение.
В Евангелията за това вътрешно преобразяване на паметта, което изразява прехода от нисшия към висшия Аз, се посочва в сцената, която следва след изкушенията в пустинята /Евангелието от Матей/, превръщане на водата във вино на сватбата в Кана Галилейска /Евангелието от Йоан/. Това е първото чудо, което Христос извършва на Земята. Тук водата се явява имагинативен образ на обикновената, земна, човешка памет, кореняща се в етерното тяло на човека. Виното - тази преобразена вода, която в растенията, благодарение на въздействието на силите на слънчевата светлина и топлина, от една мъртва субстанция се превръща в жива, носеща в себе си силата на Вселенския живот; виното - това е образа на паметта, която е пронизана от космическите сили на Слънцето. С изживяване в себе си на живата, може да се каже слънчева памет е свързано в човека също и неговото първо възприемане на висшия Аз. Това е наистина, в най-дълбокият смисъл, брачно тържество, което се явява предверие към дълбоката мистерия на раждането на новото същество в човешката душа.
Във “Въведение в Тайната Наука” Рудолф Щайнер посочва за това важно преживяване в следните думи: “В този миг душата има усещането, че е родила в себе си едно ново същество, сродно с онази основна и неунищожима същност, която вече описахме. То притежава коренно различни качества от тези, които по-рано бяха присъщи на душата”. Такова е изживяването на духовният ученик. На него съответства гореописаното полагане на “клетва” в храма на висшето познание. Защото “това не е “клетва” в обикновения смисъл на думата. По скоро при тази нова степен от развитието се придобива определена опитност” , - пише Рудолф Щайнер. Това е и опита на висшия Аз. По следния начин са описани от Рудолф Щайнер във “Въведение в Тайната Наука” две други изживявания, които произтичат от първия опит: отношението на новороденият Аз към нисшия Аз: “В определени периоди от време той се чувствува извън това, което иначе смяташе за своя собствена същност, за свой “Аз”. Сега нещата изглеждат така, сякаш човек живее в два “Аза” без ни най-малко да губи своето самообладание. Единият е този, когото той е познавал досега. Другият стои над първия като едно новородено същество. И човек чувствува как първият постига известна самостоятелност спрямо втория; както например човешкото тяло има известна самостоятелност спрямо първия Аз”. На това изживяване съответства приемането на “питието на забравата” в храма на висшето познание. Нататък четем: “Вторият, новородения Аз, сега може да осъществи възприятия в духовния свят. В него може да се развива това, което има такова значение за този духовен свят, каквото имат сетивните органи за сетивно-физическия свят. Ако това развитие напредне до необходимата степен, човек започва да усеща не само себе си като новороден Аз, но и духовните факти и Същества около себе си, също както чрез физическите сетива възприема физическия свят. И това е третото значително изживяване”. На него съответства приемането на “питието на спомнянето” в храма на познанието. Само приемайки това “питие” ученикът става пълноправен служител на Храма, истински представител в света на неговите езотерични импулси.
И подобно на това, както в кръговрата на годината трудният период на Адвента завършва с раждане на новото Слънце в мрака на зимната нощ, така и описаният процес на Посвещение завършва с раждане в ученика на неговият висш Аз, на вътрешното Духовно Слънце. В този момент в единно и всеобхватно изживяване се съединяват за духовният ученик макрокосмическото и микрокосмическото Рождество.

С.О.Прокофиев

_________________
ИзображениеИзображениеИзображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Пон Ное 28, 2011 12:52 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 2:27 pm
Мнения: 1225
Това е част от книгата на Прокофиев "Кръговрата на годината като път на посвещение" в мой превод.
Моля да ме извините за допуснатите грешки.


_________________
ИзображениеИзображениеИзображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 5 мнения ] 

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Иди на:  
cron
Powered by phpBB® Forum Software © phpBB Group
Хостинг и Домейни