ПРИЯТЕЛИ НА АНТРОПОСОФИЯТА - ЕЗОТЕРИЧНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ

Ex Deo nascimur. In Christo morimur. Per Spiritum Sanctum reviviscimus!
Дата и час: Пон Яну 21, 2019 6:24 am

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]


Правила на форума


Натиснете за да видите правилата



Напиши нова тема Отговори на тема  [ 8 мнения ] 
Автор Съобщение
Непрочетено мнениеПубликувано на: Вто Юли 01, 2014 5:36 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1613
Моята човешка благодарност към Рудолф Щайнер





Изображение



Събудих се тази сутрин и знаех, че е нужно вече да кажа всичко това. Няма да го славословя, няма да говоря с гръмки думи, няма помпозно да го цитирам... Той се умори вече от всичко това. Непрестанно цитиран, непрестанно преразказван, дори хулен и в същия момент превъзнасян. В двете крайности, от всички краища на света. За мен той е човек и приятел, а не гуру, който сляпо следвам. Вложил себе си в толкова много лекции, вложил не само духовните си прозрения, но и душата си, съществото си, той продължава да живее в онова, което днес хората непрестанно цитират и преразказват... В моментите, в които ние четем нашата душа се среща с неговата душа, нашият ум - с неговия ум, нашата воля - с неговата воля. Това не са просто "лекции". Това е живият дух на Щайнер. А дали Духът му е доволен от това?! Дали това е била неговата надежда за следващите поколения от антропософи?! Той не е искал да го следват сляпо като гуру, той и не се е възприемал по този начин, а е искал да го разбират, искал е свободни в Духа си хора, искал е да постави основите на бъдещето вътре в душите ни. А това бъдеще може да бъде родено само и единствено в Свободата на човешкия Дух, в неговото творящо начало /а не преповтарящо непрестанно/, в най-съкровената възможна връзка между нашата душа, неговата душа и Космическата душа.



* * *


Нека продължа... след доста колебания как точно.

Тези два великолепни клипа, с цялата си символика, прекрасно могат да изразят съществото ми "тук и сега", в днешния ден и свят. Нищо повече нямам да добавя към тях.

Такова изключително спояване и единодействие на образ, дълбочина, музика и духовно послание, са наистина изкуство, и то изкуство от бъдещето!










И онова, което "родих" вътре в себе си пред последните седем години, и особено през последните две години, са все рожби, които са плодове на пробудената ми и творяща душа...


Пеперудата и човешката душа /изследване/
http://anthrobg.net/viewtopic.php?f=257&t=1516


Човешката душа и нейното бъдеще в приказките /изследване/
http://anthrobg.net/viewtopic.php?f=299&t=1675


Човешките ръце - нашите етерни очи /изследване/
http://anthrobg.net/viewtopic.php?f=301&t=1685


В откровенията на душите детски - опит-изследване
http://anthrobg.net/viewtopic.php?f=300&t=1707


Изследвания в образователната и социалната сфера
http://anthrobg.net/viewforum.php?f=300


Книгите "Звездни криле" и "Да се помолим"
/със собствени илюстрации - графика/
http://anthrobg.net/viewtopic.php?f=228&t=1036


Рисуване със сухи пастели.
Рисуване върху коприна /собствен метод/

http://anthrobg.net/viewtopic.php?f=239&t=1518

Валдорфски и лечебно-педагогически безвъзмездни презентации в Пловдив и Търново...


Всичко това съм си все аз - късчета от търсещата ми и креативна душа!

А ето ме и във физическото пространство... `9l~


Изображение
Със синовете ми вече на 15 и почти на 13 год. Снимката е от първия учебен ден, но не успях да се справя технически с датата. ;)





Изображение
А тук съм в края на първата в живота ми година като учител - много щастливо време! :)




Това съм накратко аз, или по-скоро онова, което преминава като Духовен импулс в работата ми, в живота, в отношенията ми - в любовта ми, в сълзите...

Нека това не ви изглежда като биографично споделяне. По-скоро аз се опитвам да се абстрахирам от самата себе си, да се погледна отстрани и на основата на житейските биографични нишки, сънища, срещи, прозрения, да намеря пътя си към Рудолф Щайнер и онова, което душата ми чувства към него.

И едно мое стихотворение, писано преди 24 год. Бих го нарекла "Моята вечна изповед". Продължавам да се чувствам по същия начин, макар и вече на 45...


ИЗПОВЕД


О, Господи!

Защо се взирам непрестанно в хората,

като във чаша с руйно вино недопито?

Защо обичам да тежи умората,

като набъбнала сълза в очите ми?

Защо аз нося вечно, Господи,

едно премръзнало сърце в душата си,

един треперещ, молещ стон за истина,

но глух и празен...

Все пак - стон за щастие!


Пред мен безумствата

на този пъстър свят се сливат

във многогласен, буен хоровод,

и страшна глъчка се излива

почти като в библейския потоп.

Навярно това са хора праведни,

навярно чисти и пречисти на дела,

а аз нещастната и молеща

се свивам в някой ъгъл на скръбта.


О, Господи!

Сега разбрах!

Греховно е да просиш капка искреност,

да споделиш и болката неистова,

и слънчев лъч да възкипи кръвта.

Греховно е и щастие да молиш,

това е първа и последна истина.

Прости ми, Боже, дързостта –

едва сега разбрах, че аз съм грешница.

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Вто Юли 01, 2014 5:37 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1613
* * *


Изображение


И така... разказ от 1л. ед.ч. за живота преди земното раждане. Защото всичко последващо е плод на предземното. Така например в една утрин след странно "плуване" в съня ми някъде "горе", в просъницата, разбрах, че мога и искам да рисувам върху коприна. Странна работа - а никога не съм мислила да рисувам, а най-малко върху коприна. Дори знаех как да се случи като техника - тя се оказа напълно противоположна на практикуваната. После си спомних, че като дете помагах на родителите си да гледат буби. Рисуването върху коприна роди импулс да работя с хора с проблеми, като арт-терапевтичен метод. Това пък импулсира удивлението и направих езотерично изследване "Пеперудата и човешката душа"... Целият този мой път води началото си именно от една сетивност, която не е познатата ни.

И така... нека започна издалеко. Какво означава „живо” да виждам, да чувам и да докосвам? Нещо, което материалният ни свят съвсем изсуши, и направо уби...

Аз това го познавам още преди да се родя. Отпреди даже да избера точно в кой семеен пристан да се приютя... За мен това беше най-естественият звук – звукът на Космоса, от който идвам. Не е лесно да ви го опиша на земен език, думичките ви са някак бледи...

Плувах, или се носех, или плавно летях, или просто танцувах там горе. В цветове и звуци плувах – нежно, плавно и свободно. Виждах ви, чувах ви, търсех ви. Но нямах ръце да ви докосна, нямах крака, за да стъпя, нямах очи да ви видя или уши, за да ви чуя. Защото аз цялата бях тези ръце, тези крака, тези очи, тези уши... Да, самата аз бях тези звуци и цветове – плувах в себе си и те плуваха в мен...

Сега рядко изобщо някой се досеща какво е било преди да се родя. Виждат ме само и единствено като една материална семка, която мама е приела, и в нея аз съм почнала да раста. Никой изобщо не знае колко нашироко и свободно живеех аз преди мама и първият земен „дом”, който тя ми предложи. Някои по-просветлени възрастни съм чувала да разказват една приказка – била съм ангелче с криле. Спуснало съм се по дъгата като по пързалка, но преди това моите братя-ангели ми помогнали да сваля крилете, за да мога да се приземя в някое земно семейство... Е, не е съвсем тъй, но донякъде с цветовете на дъгата са познали. Въпреки това такива приказки много повече ми напомнят на моя истински дом горе и съм сигурна, че децата много ще ги харесват, много повече, отколкото цял живот да мислят, че са били само и единствено в маминия първи дом...

Не беше лош, наистина – топъл, нежен, сигурен, но... определено още тогава ми беше доста тесничко. Въпреки, че и там чувах една особена музика – тя идваше от самата мама, нещо като клокочене, бълбукане, чувах и един особен ритъм „туп-туп, туп-туп”... после разбрах, че това било нейното сърце. Всъщност за първи път аз в мама започнах да „чувам”. Преди мама, живеех в звука, аз бях самият звук! Сега чувах туптене, чувах и звуците извън мама. Например мама обичаше нещо, което наричаше „музика” – не беше лошо, особено като беше по-нежно. Най-обичах да чувам гласа на мама и когато пее. В нея се чувствах като в люлка като ходи, а пък песента й ме приспиваше. Но... мама понякога беше доста буйна! Тогава слушаше някакви по-особени звуци. Или пък я чувствах да ходи забързано, чувах нещо стържещо, грубо, ужасно ме изнервяше това! И почвах да се сърдя... поритвах я отвътре. В нея ми беше и по-тъмно, не беше като преди да се приютя. Но аз все се надявах, че това няма да е моят вечен дом, и скоро ще изляза на светлина, отново в онези цветове и звуци, които помнех отпреди... Вярвах и, че тази теснотия скоро ще свърши, защото аз все растях и растях и имах нужда от свобода. А помнех още и онази свобода, горе, преди да се пързулна по дъгата... Чудех се къде ли ще попадна?!

Ясно е, че някои мои "преживявания" са свързани и с моето собствено майчинство и онова, което собствените ми синове са чувствали в мен...

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Вто Юли 01, 2014 5:38 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1613
За последния танц, за залеза, който ни събира и разделя, и за Любовта - онази чистата и съвършената, която в крайна сметка никога не намираме тук на Земята, а остава в копнежите ни за мечтания красив и възвишен свят на Духа...



_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Вто Юли 01, 2014 5:39 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1613
Моето ново „раждане” и минути след това...




Изображение




Нека продължа моя разказ за първия ми земен дом – коремът на мама. Както казах, там ми ставаше все по-тясно и по-тясно. Имах много пресни спомени от предишния ми дом, където се къпех до насита в цветове и звуци, самата аз бях тях. Докато сега – усещах, че „мен” ме има, отделно от звуците, които чувах. Още не можех нито да си обясня, нито да разбера откъде идваше тази разлика. Във всеки случай се чувствах различно. Докато плувах в това тясно пространство имаше моменти, в които можех да докосвам самата себе си с това, което после наричаха „моите ръчички”, и опипом стигах да „края” на маминия корем. Мама усещаше това като „пробождане” или „подритване” отвътре. А аз просто опитвах и експериментирах, докъде е моето царство!

И тъй в един в един пролетен майски ден, явно мама вече не можеше да се справи с мен! Толкова бях наедряла, че нямаше накъде повече да раста. Маминият корем не беше безкраен, както безкрайният Космос, от който идвах. Настана някаква суматоха. Чувах звуци, ама никак не ги разбирах. Явно ме очакваха и свободата ми беше на път да се осъществи... най-после!

Обаче ми предстоеше огромна изненада, изненадата наречена „ земен живот”!
Очакваше ме отново „пързалка”, но този път много по-различна отпреди, твърде тясна и с препятствия – друго си беше да ме пуснат по дъгата моите братя-ангели... А сега вече трябваше да се справям сама... От една страна исках свободата си отпреди, защото теснотията беше непоносима. Но от друга - интуитивно чувствах, че май е по-добре да си седя тук на топло и че макар да е тъй тясно, е някак по-сигурно. Изобщо се изправих пред една голяма дилема! Мама не можеше повече така, защото до краен предел я изпълвах, а аз самата нямах накъде повече да ходя. Вътре или навън! Но какво беше това „навън”?!

И така в люляковия земен месец, в един прекрасен ден, вече нямаше връщане „назад” и аз поех по моя земен път!
Родих се „мислеща”, с показалец на дясната ръчичка, опрян на дясното ми слепоочие. Явно още при раждането ми имаше „посветени” хора /акушерката!/, които забелязваха важни неща. Дълго време, та досега, спя на дясната страна и си подлагам дясната ръка под лицето. Интересно е как един жест още при появата на ново същество в света на човеците, може да свидетелства за вътрешната дилема, отпреди появата му..., чак досега! За тук ли съм, или не съм?! Дали попаднах на правилното място?! Много неща днес, когато се появят ангелите без криле, не се забелязват, а са толкова важни, и „говорят” за същността на това новопоявило се същество. Колко много можем да „говорим” и „казваме” без думи – а тях ги научаваме, за да станем земни жители и да се разбираме с другите. Ако живеех в предишния ми космически дом, тези земни думи никога нямаше да са ми нужни, защото там аз бях Словото – То беше моето космическо тяло, в безкрайната космическа свобода...

Опс! Пак се отплеснах, простете ми..., с една тъга си „спомням” непрестанно за моята космическа родина. И така е в целия ми земен живот. Все ме тегли към нея. Но затова ще има да ви споделям още много дълго. Нека се върна в онзи момент, когато чух да първи път истинските звуци извън мен. Когато бях в „люлката” на маминия дом, чувах звуците по-далечно и приглушено, но сега беше различно. Признавам, идваха ми в повече, и доста стряскащо! Но не беше само това! Имаше нещо дразнещо ярко срещу мен. Като че ли беше много важно в първия момент на земния ми живот да ме стресират по различни начини. Освен, че бях на кръстопът дали изобщо да изоставя топлия мамин уют, то срещу мен блестеше нещо ярко, грозно и ми приличаше на озъбен дракон като ония същества, които бях срещала да кръстосват моя свят. Чух и за първи път собствени звуци – ревях тихо и умоляващо. Не ме разбраха особено, даже се радваха, че рева! Странни същества с бели дрехи. В моя космически дом ангелите са прозрачно бели, но тия дето ме мятаха насам-натам не бяха ангели. Бяха някак плътни и твърди. Чух и нещо бълбукащо - да, ясно различавах звуци. Това бълбукане приличаше на звуците от маминия дом. Наричало се „вода”. Рекох си: „О, ето, отново ще се почувствам на топло, сигурно и уютно място, щом чувам този звук”. Обаче нищо такова не се случи – една бяла дреха ме държеше, набързо ме заля с това течащо нещо, което беше в началото направо студено, после постепенно стана приятно топло, но удоволствието ми беше кратко... После бързо ме метна на нещо твърдо и оттам вече не помня... Сега ангелите без криле им помагали да се раждат направо в топла вода. Така се чувствали по-близо до мамината люлка. Да, ще им спестят ужаса на първите минути земен живот. Но тъгата в нас остава... това е тъгата по нашия истински дом, преди маминия!

Толкова бях уморена от всичко това! Не само уморена, а и уплашена! Исках да забравя, исках да избягам, но къде?! Къде беше мама, къде беше онова тихо местенце? Къде съм? Загубих я, мама? Сега просто мислех само за мама, забравих и Космоса, забравих и онази свобода! Не можех да се върна там, по-близо беше мама и нейният тих и люлеещ ме дом! Мамо!

Изображение


/Последните два поста са част от един твърде нетрадиционен поглед и материал върху 12-те сетива от антропософска гл.т. Това е материал, замислен като проследяване на начина, по който е нужно те да бъдат обгрижвани и развивани до навършване на 21 год. възраст./

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Вто Юли 01, 2014 5:39 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1613
Omar Akram - Secret Journey






* * *


Времето бърза по мокрия пясък –

нетърпеливо и нервно,

среща го само скалния плясък

на дихание неравномерно.

Времето бърза по мокрия пясък,

всичко заравя по пътя –

миди, угарки, а летния блясък,

бавно превръща във въглен.

Времето бърза по мокрия пясък,

стъпва по слънчеви кули.

Срутват се замъци с нежния трясък

на прошепнати есенни думи.

Уморено, задъхано, потно,

времето ляга на мокрия пясък...

То е спокойно, то е самотно,

стряска го само птичия крясък.

Става и тръгва, пък бърза,

по утъпкани, сиви полета...

А зад гърба му този път тичат

две боси загорели крачета.

/стихотворение, писано преди 24 год., когато бях на важните 21!/ ::)

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Съб Юли 12, 2014 7:58 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1613
* * *


Описват ме като упорито, но много мълчаливо и съзерцателно дете. Правела съм това, което реша, но тихо и мълчаливо. Плачът ми бил винаги самотен - в някой ъгъл, безгласен, виждали се само сълзите по личицето ми. Много боледувах като дете. Дори на 20-ет дни са щели да ме изпуснат - за минути съм дигнала температура, много висока, от ангина. Имали сме лекар-съсед, който в 2ч. посреднощ направо изпратил мама и татко в болницата на ръце с мен. Те вървели и плачели, щото като ме гледали..., май не е имало много шансове да оживея, ама...

Първите ми спомени са свързани с аромати - на препечени филийки и препечени обелки от ябълки, върху нафтовата печка в детската стая. Помня и един шамар - получих го в детската градина, от едната ми баба. Попитах я защо тя ме взема, а не другата ми баба. В отговор получих... шамар. Нищо де, простила съм й отдавна. Сега е жива само онази баба, която много, много се грижеше за мен като дете - вече е на 93 год. Тя ме научи да чета - показваше ми буквичките по вестниците и на 5 год. вече сричах. А първата книга, която хванах с ръчички от домашната ни библиотека беше "Декамерон", на Бокачо - четях само заглавието и навсякъде търсех думичката "новела". Баба пееше много хубаво народни песни, плетеше ми и ми шиеше дрехи, много хубаво готвеше и докато стана дори студентка нейният дом, нейните песни и нейните вкусотии, бяха важна част от живота ми...

Следващият ми спомен е от огромния атлас на чичо ми, който вече беше починал. Той е бил първият океанограф в България, почива при катастрофа на 26 год. Този атлас от него ми беше любим. Най-обичах първата му страница - звездното небе и съзвездията. Нищо не разбирах, но знаех че това са звездите, които светят нощем над главицата ми, и с часове седях на тази страница...

Не обичах да играя на улицата. Караха ме да излизам, но аз скоро се прибирах, защото скучаех с другите деца. Имах си собствен живот - книгите, музиката и размишленията.

Имам много скъп спомен преди да тръгна на детска градина. Баба ме гледаше у тях, заедно с дядо. Всеки ден - в студ или в мраз, баба ме водеше на разходка до една чешма, построена преди много години. Водата шуртеше непрестанно от чучура. Това беше магично място за детската ми душа. Можех с часове да стоя и да наблюдавам течащата вода. Баба ме молеше: "Хайде бе, Диде, хайде, премръзнахме...!" "Чакай, бабо - казвах аз, още малко..." Бях като омагьосана. Помня мислите си, а нямах още 5 годинки - откъде идва тази вода и накъде отива... Няма я вече тази чешма в родния ми Шумен, но тя остана важна част от живота ми, от усета ми за морето, за онова, което изтича и никога не се връща същото, но на негово място идва новото...

Отук започна нещо, което едва след като се срещнах с Щайнер и Антропософията можех да си обясня. Тогава още нямах училищна възраст, в една зимна вечер вървях с мама по улицата. Беше лют студ, дълбока зима, светеха уличните лампи и снежинките танцуваха под тях, игриво в странен зимен танц... Сковаващ. Срещу нас вървеше един съсед - много едър и висок, с дълго черно палто и бомбе. Аз се страхувах от него, не знам защо. Но в детските ми очи той изглеждаше като огромен великан. Имаше нещо плашещо в лицето му - полуплешив, бузест, с дълги провиснали мустаци. Познавах този човек, знаех къде живее. И тогава в онази зимна вечер, аз хваната за мама, се разминах с него. Те се поздравиха. Обаче... след няколко крачки аз се спрях и се обърнах след него. Не знам защо го направих и защо поисках да го видя в гръб отново. В мига на обръщането ми видях "картина" - видях го за секунда в ковчег. Стреснах се. Нищо не казах на мама. Той почина след седмица от инфаркт. Проговорих й след години, след като започнаха и други такива "картини". Това беше първата ми реална "среща" с Духа, който дава шанса на човека да погледне в Бъдещето. Било е неосъзнато, било е импулс. Все още в онази възраст на етерно ниво съм била много по-близо, дори в Духовния свят. Мисля, че това е било важно да се случи и най-вече да го запомня, а също и да мога да си го спомня след години... Това е било най-важното. Да си го спомня и да разбера веригата от събития в собствения си живот...

Тук е мястото да кажа, колко много обичах семейството си, родителите си, брат ми, баба и дядо... Благодаря ви, че ме приехте да дойда при вас и да бъда част от вашия живот, а вие - част от моя живот! Благодаря ви, че ми дадохте шанса да бъда това, което съм днес - на 45, да правя това, което искам, да създам прекрасните си момчета, и да работя за другите чрез Духа! Благодаря!


_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Съб Юли 12, 2014 9:58 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1613
И така близо 39 год. след първата ми среща с чичовия атлас, той отново се оказа в моите ръце - на 1 април 2013 год.

"Вчера беше ден за пренареждане на учителската стая във Валдорфското училище, защото е ваканция, и се спретнахме да подреждаме книги, джундурийки... И тъй докато пренареждах аз в един момент в ръцете ми попадна голяма "книга" с много дебели корици, пожълтели... Гледам аз, сякаш ми е познато отнякъде... И като отварям - що да видя..., моята първа любима книга и първата ми любима картинка като бях фъстък на 5-6 годинки... Атлас от 1959 години, който имах от моя чичо, и аз разлиствах като дете. Но най-ме впечатляваше първата страница, със звездното небе - нищичко не разбирах, нито букви, нито чертежите, само знаех, че това са звездите... `9l~
После този атлас изчезна и се запиля, и повече не го видях, а го търсих даже и като голяма... И вчера той "се върна" отново в ръцете ми... беше на колежката ми..., ама толкова странно "връщане" близо след 40 години!" `9l~

Изображение




И ето я вълшебната звездна "картинка" дето часове стоях да я гледам... `9l~

Изображение

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Непрочетено мнениеПубликувано на: Нед Юли 20, 2014 10:25 am 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Ное 07, 2011 12:35 pm
Мнения: 1613
* * *





И така... първи спомени имам на пода в детската стая, разглеждам плочи с песни. Научих се сама да пускам грамофона и най-обичах да слушам... Лили Иванова. Още не ходех на училище, обаче знаех на нейните плочи къде коя песен да пусна - по удебелените очертания. Тъй майка ми и баща ми разбрали, че съм музикална. Бях на 6 год., когато започнах да свиря. Нямахме пиано у дома и затова през първите две години ходех в моята леля /над нас/, която имаше пиано или в самата музикална школа, вечер когато леличките чистеха. Мама беше неотлъчно до мен. Интересно е, че тя е свирела на цигулка като дете. А от другата роднинска страна татко и леля са били ученици на Павла Жекова - първата учителка на Панчо Владигеров в Шумен.

И тъй упорито и системно, аз започнах да се занимавам с пианото. Знам, че то освен, че ми даде един нов свят, ме научи на дисциплина, научи ме да си разпределям времето. По същото време наблюдавайки как татко и брат ми /имам с 5 години по-голям брат/ играят на шах, аз сама се научих. Те не знаеха до момента, в който аз /един малък и мълчалив фъстък!/ започнах да им се меся в играта и да им казвам "кой ход е по-добър"/. Така те разбрали, че всъщност моето мълчаливо наблюдение е било тихо ученичество. Наблизо беше клуба по шахмат. Бях най-малката. Даже ходех на състезания в други градове, сама с отбора - справях се... До един момент, в който явно треньорът искаше сериозно да се насоча към шаха и една вечер дойде у дома. Знаеше и че свиря. Родителите ми ме попитаха пред него, дадоха ми правото да избера. Казах, че искам да свиря. Не знам защо се получи тъй... Независимо, че избрах да свиря и да свържа живота си с музиката, можех да продължа да ходя на тренировки. Но не го направих, а си купувах книги и разучавах партии...

И така пианото стана неотменна част от живота ми. Когато бях във втори клас, имах невероятно преживяване. Все още ходех тук-там да се упражнявам и нямах собствено пиано. Един ден се случи чудо! Изобщо не знаех мама и татко каква изненада са ми подготвили... Върнах се от училище, бях сама. Отключих си, обядвах и... по едно време влязох в спалнята и онемях... Там имаше голямо истинско пиано! Бооожее!!! Каква радост беше! Не можех да говоря от радост - имах вече мое си пиано, истинско, немско, "Херман"... Пипах го, милвах го, не знам, ама голямо нещо преживях! Малко по-късно се върнаха нашите и ми разказаха, че искали да ме изненадат. Пианото идвало от Германия, пътувало с кораб до Варна и оттам с влак до Шумен... Едно голямо пътуване, за да застане пред моите ококорени от щастие очички!!!

Друг много ведър спомен от 3-ти клас - бях на 10 год., 1979 год. е когато се класирах единствено дете от Шумен, свирещо на пиано с "На Елиза" - Бетовен, за Международната детска асамблея "Знаме на мира", под патронажа на Людмила Живкова. Излишно е да казвам, години след това точно с какво е свързана Людмила от гл.т. на духовните й интереси в онези времена. Но..., когато моята учителка по пиано разбра, че съм определена, понеже беше доста възрастна, явно се стресна. Бях на урок в дома й, заедно с мама и още помня какво се случи. Казахме й, че съм класирана - толкова бях щастлива, щях да отида в София, да бъде с деца от цял свят. Тя обаче се опита да отреже полета ми: "Хайде, да оставим това сега, отиди на следващата". Въпреки толкова малка, Духът на упоритостта беше в мен! Мама още помни как съм реагирала - застанала съм изправена пред нея и съм тропнала с крак: "Не, ще отида!"

Тогава се зае да ме подготви един голям човек, един цигулар, с който съм израснала - Веселен Спиров, голям шуменец и музикант, който почина през 2001 год. Той застана до мен в онзи момент и повярва, че мога да се справя с това, което предстоеше... И се справих! За първи път в живота си свирих в софийската зала "България" - на 10 год., видях орган, запознах се с много деца от цял свят, беше едно невероятно преживяване за детската ми душа... Днес след близо 35 год. мога да кажа - онова събитие даде огромен тласък на развитието ми, на визията ми за света, на ширикоскроеното ми мислене... И най-шикозното, което научих след години - моят съпруг, който е бил тогава на 18 год. и е от София, е бил по същото онова време конна охрана на тия деца, т.е. някак си вече пътищата ни са се преплитали...

И така в онзи период от 7 до 14 год. училището ми вървеше самО, свирех, имах време за всичко. Мама никога не ми е помагала за уроците. Бях корепетитор на училищния хор, и вземахме златни медали по фестивалите. Бях единственото дете-корепетитор. В училище най-не обичах математиката. Въпреки, че се справях, но не я обичах. По физическо също бях мудничка..., например ме беше страх да скачам на "коза" - ами някак все си мислех, че ще си нараня ръцете, и като стигнех до козата, спирах, в стрес... Но имах прекрасни учители в 6-то ОУ "Еньо Марковски" Шумен.

С безкрайна благодарност към тях: г-жа Попова - по биология, г-жа Жечева - по руски език, г-жа Добрева - по пеене, водеше и хора, г-жа Кирякова - по физическо, г-жа Тодорова - по химия, г-жа Киркова - по български език и литература - при нея прописах първите си стихотворения на 12 год., г-жа Момова - по математика, г-жа Папазова - по рисуване /художник, преди години беше на изложбата ми в Шумен, една много вълнуваща среща!/ И огромна благодарност към г -жа Христова - класната ми в начална степен.

Имала съм единица за подсказване - просто все исках да помогна... `9l~

Разбира се, в тези години не се размина и без влюбвания... Всъщност първото ми прехласване беше още в детската градина. Дотам се бях прехласнала, че моят "любим" седеше у дома със счупен крак, а аз накарах баба ми да разучи къде живее и в един лют зимен ден я накарах да ме заведе у тях, за да го видя... Упорито влюбена бях.

Вече в училищна възраст, от предучилищната бях си харесала друг кавалер. То беше плач, то беше чудо... Накарах майка ми да ходи и да тормози учителите преди да ни разпределят в 1-ви клас, да ни сложат заедно... Ама не стана. Той свиреше на цигулка при онзи мой съсед. Тъй че реално "отношенията" ни продължиха дълго-дълго... Разбира се, имаше периоди, в Пубертета, даже не се поздравявахме. Трябваше да станем на по 17-18 и да седнем заедно да пием кафе, много по-зряло. Детска любов, но тъй чиста, и тъй искрена... `&`4`

Но за една "интересна", която преобърна вечната ми съзерцателност и ме попробуди на 35 год., ще разкажа по-късно. Но тя започна оттук - когато бях на 12 год. /първо Юпитерово завръщане в наталната ми карта!/



Изображение

Изглед от родния ми дом - едно от най-старите възрожденски читалища в България - "Добри Войников", Шумен



Изображение

Пианото ми, вляво - убийствена снимка на 6 год., вдясно - грамота от участието ми в асамблеята, представях България! `9l~

_________________
"Нека никога не те е грижа за лъжите, а търси винаги мира в истината"
антр.лекар д-р Фр.Келер към мен, за мен


Върнете се в началото
 Профил  
 
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 8 мнения ] 

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 0 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Иди на:  
cron
Powered by phpBB® Forum Software © phpBB Group
Хостинг и Домейни